„Ако Вие сте български президент, ще Ви се наложи да приемете парада, когато в България пристигне чужд държавен глава на площада пред църквата „Св. Ал. Невски“. Гостът учтиво ще Ви попита: „Как се казва тази внушителна църква?“ „Свети Александър Невски“ – отговаряте Вие. „Аха, това навярно е някой български светец?“ „Не – казвате Вие, – това е руски пълководец, който е победил шведите.“ Отсреща Ви се усмихват тактично.
Качвате се в колата, за да отидете в Президентството. По пътя виждате величествения паметник на Арнолдо Цоки. „Това вероятно е ваш прочут генерал?“ – пита Вашият спътник. „Не – казвате вие, – това е руският император Александър II“. „Но кокетната църква вдясно сигурно е прекрасен образец на българската ортодоксална традиция?“ – вежливо сменя темата западният гост. Тук дори Вие да замълчите, преводачката избързва: „А, не, не. Това е Руската църква.“ И веднага след това пояснява, че името на прекрасния булевард с кестените и жълтите павета, по който минаваме е, разбира се, булевард „Руски“. Всичко това се случва в рамките на 3-4 минути и на не повече от 500 метра, така че само след минута лимузината вече е пристигнала, Вие сте в президентството и пред госта обяснявате, че офисът на българския държавен глава и премиера са един срещу друг, на булевард „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2. И не, генерал Дондуков не е български генерал, воювал в някоя от победоносните ни войни, а е руски княз. След всичко това в Гербовата зала на президентството българският държавен глава започва своята реч: „Ваше Величество (или господин президент), Вие гостувате на един горд и независим народ, известен със своята славна история, силно привързан към своите национални герои и национални традиции…“.
Петър Стоянов – Из интервю за в. „24 часа“.
Тезата е повторена на 8 май 2022 в интервю за предаването
„На Фокус с Лора Крумова“ по Нова телевизия.
Ще си позволя да допълня Президента Стоянов:
- Паметникът пред българския парламент с автор Арнолдо Цоки е на руския император Александър Втори
- БНБ се намира на бул. „Цар Освободител“, или както все още го наричаме – бул. Руски;
- Кметството на столицата е на ул. „Московска“;
- Военното министерство – половината на „Аксаков“, другата половина на „Тотлебен“;
- МВР – на „Паренсов“
- Две министерства – на „Гурко“;
- Непокътнатите скулптурните композиции „Партизанин и Съветски войн“ и „Мост на дружбата“ са на улица „Граф Игнатиев“
- Патриаршеската ни катедрала е в прослава на руския светец Александър Невски
- Най-голямата спешна болница в страната носи името на руския хирург Пирогов
- Доскоро – най-високият паметник в София бе този на Съветската армия!
П.П. Българската национална телевизия е на „Сан Стефано“, а Българското Национално Радио – на „Драган Цанков“. Е, той поне е българин, но пък получавал десетки хиляди златни франкове за издаване на преса с руска пропаганда!
Но нека видим фактите!
Паметниците като колективна памет
Ще започнем с кокошката. Да, с кокошката, но не с вечния въпрос за яйцето и кокошката – там всичко е ясно – една съседна нам страна твърди, че е по-стара и от яйцето и от кокошката! Сигурно има право.
Ще говорим за паметта на кокошката, която помни няколко минути. Кучето помни повече – лица, улици, други кучета. Сойките пък помнят каква храна са скрили, кога са я скрил и кой ги е видял, докато са го правили. Колко дълго могат да помнят котките? Всичко зависи от това какво място е заемал човекът в живота на котката. Ако той играе важна роля го помнят с месеци. Кучетата помнят всички команди и сигнали с ръце, на които сте го учили още през първите месеци от живота им. Освен това изглежда сякаш четириногите добре разпознават всички места, където сме ги разхождали, зоомагазините, където са получавали лакомства от продавачите и дори хотелите, където са се радвали на вниманието на персонала. А маймуните – е, те са над всички! Помнят колкото 7 годишно дете.
Но ние хората сме различни, защото помним повече от всички. Бебетата помнят лицата на родителите си, децата помнят приказки, учениците помнят различни учебни дисциплини. А възрастните помним много – но това е част от процеса на обучение и усъвършенстване в живота. Помним факти, случки, събития. Помним емоции – положителни и отрицателни. Помним „дупките по улицата“, за да не падаме отново в тях! Поне докато не дойде „розата“! Или май беше… „склерозата“?
Но понякога паметта ни изневерява, понякога потокът от информация ни манипулира, често без да сами да разбираме… Защото:
„Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“ (Оруел, 1989)
Та приказката е за Човешката памет…
В следващите няколкостотин страници, ще говорим за памет – памет народна, памет историческа, памет, понякога измислена, в угода на политическа конюнктура и на геостратегически интереси. И понякога – за памет чисто човешка! Защото паметта е История! Говорейки за Историята с главна буква, трябва да споменем и една основна част от нейните жалони – паметниците, като материализирана форма на тази Памет! Те изграждат памет за историческото време или събития, следвайки политическа и социална мотивация или като обществен символ, около която се обединява нацията – един вид колективна памет. И разбира се – спомен и уважение към загиналите. Но …
Колко всъщност са загиналите?
Когато поднасяме цветя на паметниците по случай някои празник, особено на националния, често между другото се „пробутва“ информацията за загиналите на територията на България 200 000 руски и съветски войни! За нашите „две освобождения“.
Десетилетия наред, освен с всякакви паметници, марксистката историческа наука облъчваше българския народ с мантрата, че Русия самоволно и независимо решила и освободила България, с цената на 200 000 (!) жертви. До преди двадесетина години, дори на входа на храма „Александър Невски“ се мъдреше паметна плоча с подобно съдържание – твърдеше се, че „за свободата на България са загинали 200 000 руски воини“. Число, което се тиражира от десетилетия, още от времето на Соца, та до днес. Видиш ли, цялата България е станала изведнъж и окончателно свободна и независима и во веки веков трябва да е благодарна на Русия, поради огромния й брой жертви!
Очевидният извод от тази теза е, че трябва винаги да се подчиняваме на Русия, защото тя е проляла литри кръв, и затова знае най-добре, какви са българските интереси…
Това ни се вменява и сега – в интервю за ТАСС от 28 юли 2022 г. (за пояснение – ТАСС е абревиатура на Телеграфное Агентство Советского Союза, която се ползва и до днес като официалната агенция на Руската федерация ?!?), посланик Митрофанова, казва:
„Болгария – одно из самых близких нам славянских государств, здесь похоронены 200 тыс. наших воинов, которые сложили свои головы, освобождая страну, память которых предавать нельзя. Болгары трогательно заботятся о памятниках Русско-турецкой войны, Второй мировой войны, отдельные случаи вандализма, конечно, встречаются, но в целом сами болгары активно ухаживают за этими памятниками. Здесь проживает огромное количество наших соотечественников, огромное количество смешанных семей и много людей, искренне симпатизирующих России.”
В мой превод за русофилите, много от които не разбират руски език:
„България – една от най-близките ни славянски държави, тук са погребани 200 хил. наши войни, които положиха глави, освобождавайки страната, паметта не бива да бъде предавана. Българите трогателно се грижат за паметниците на Руско -турската война, Втората световна война, като отделни случаи на вандализъм разбира се, се срещат, но като цяло, българите активно се грижат за тези паметници. Тук живеят огромно количество наши сънародници, огромно количество смесени бракове и много хора, които искрено симпатизират на Русия.“
Край на цитата.
Хайде да видим фактите: по време на Втората световна, у нас бойни действия на Червената армия (която тогава още не е съветска, а работническо-селска), няма! Има загинали над 40 войника, от общо 190 натровени от цистерна метилов алкохол в Бургас! Имат си и паметник! Викат му „Паметник на метиловия полк“. До 2019 г. – обелиск, с надпис „На освободителите – вечна слава“, той бива „разширен“ с две плочи с имена – на падналите в борбата с метанола, но и на обикновени самоубийци! (То два пъти повече загинаха и от препарата за баня „Боярышник“ в Иркутск, днешна Русия през 2016 г., но там, паметник не са им издигнали!) Има няколко загинали, вкл. руска лекарка, при автомобилна катастрофа с джип, шофиран от пиян войник! Има и такива, разстреляни от военни трибунали за мародерства и изнасилвания! И няколко починали, ранени в битки на територията на Югославия и евакуирани у нас. И други… май няма!
През Първата световна загинали руснаци има! И то доста! От ръката на българския войник! Какво са правили те по нашите земи, нападнали България на два фронта – в Добруджа и в Македония? Но и те не са 200 000!
Явно са загинали още по-назад във времето – в Десетата война, през 1877-1878 г. Но само за протокола, както се казва, искам да вметна: Дунавската армия в десетата Руско-турска война е била с численост около 168 000 души, а Кавказката – около 80 000, но тя се бие от другата страна на Черно море. Пак няма как да са 200 000!
Но всичко е добре документирано от руските военни! От тях най-добре ще разберем истината! През 1886 г., в Санкт Петербург излиза „Военно-медицинский отчет по Дунайской армии за войну с Турцию 1877-1878 г.“, достъпен за всеки интересуващ се в мрежата.
Четем: Загинали от Дунавската армия 11 905, умрели при нещастни случаи – 1360, над 100 самоубийства, умрели от раните си – 6824, умрели от болести – 49104. Инфекциозните болести като тиф, малария, холера и други подобни, са отнесли в гроба близо 20 000 души от 168 000 армия! Огромна смъртност, надвишаваща тази в бойни действия!
(факсимиле от „Военно-медицинский отчет по Дунайской армии за войну с Турцию…, стр. 2)
Но тези болести, с подобни мащаби са върлували и на територията на царска Русия – интересен факт е средната продължителност на живота там. По данни за първото преброяване през 1897 г. , т.е. съизмеримо с периода на военните действия, за мъже тя е 29,4 години, а за жени – 31,7! Средния руснак не е доживявал дори до 30! По същото време, в страните в западна Европа и в САЩ, продължителността е била поне с 10-15 години повече!
Много хора вероятно се чудят на големия процент умрели от болести и на ниската средна продължителност на живота! Обяснението се крие във факта, че по онова време не съществуват антибиотици, няма дори и аспирин. Одраскването на ръждив пирон, счупен крак или обикновената треска с висока температура, често са били фатални. В документа подробно са описани всички болести, от които са загинали войниците. Сред тях има всякакви, включително и… венерически!
Интересно сравнение намираме в „Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877 – 1878 – Въспоминания на запасния подполковник С. И. Кисов“, която ще разгледаме по-подробно в главата за Българското опълчение. Тук искам да цитирам няколко реда, в които разбираме за здравословното състояние на българското опълчение, за което едва ли някой е водил статистика. На стр. 379 четем:
„Щом пристигнах на Зелено – Дърво, по заповед на началството аз предадох приетите от Свищов вещи, а именно: на 6 дружини раздадох по 96 чифта ботуши и по 110 панталони. Тези неща бяха твърде малко, но все пак по-добре беше нещо, отколкото нищо. С получаването на горните вещи, опълченците никак не заприличаха на войници и с тях далеч не се удовлетвори въпиющата нужда.“ (Кисов, 1902)
Мизерията, за която са оставени българските опълченци е укривана, за да се изтъкне единствено ролята на „освободителите“, но не затова иде реч. По-долу четем:
„Най-чудното беше това, че при тая оскъдност в облеклото, при всички неудобства и лишения , в продължение на почти два месеца (през есента на 1877 г. – бел. моя), в дружината нямаше никакви болни. Това може да се покаже невероятно, между това то беше факт.
Тези „булгарци“ болест не го хваща, казваха офицерите. Те и без доктори могат да минуват.
Колега! С нашата служба в българското опълчение ний можем положително да забравим медицината, казваше д-р Угрюмов. Вижда се, че българите от друга прежда са изтъкани.“ (ibidem)
Толкова, относно болестите сред руската войска!
За сравнение обаче, само на Шипка само нашите опълченци дават 3456 убити. Румънците дават във войната около 7000 жертви, като само при Плевен убитите са над 1350; загиналите сърби и черногорци на дунавския театър са над 2400.
Така че, сметката с 200 000 загинали руси, дори заедно с останалите народности, участвали във войната, пак нещо не излиза!
Ще направя малко отклонение – посланик Митрофанова в едно е права – „…българите активно се грижат за паметниците.“ Паметници, по един или по друг начин свързани с Русия, със Съветския съюз у нас бол! Няма град, в който да не се извисява някакъв тотем в тази връзка – България е като игленик, набучен с отровни игли! Но ние се грижим!!!
Погрижихме се за най-мразения от тях – МОЧА (известен в научните среди като „Паметник на Съветската армия“, но подробности за него – малко по-късно). Първо го оцветихме красиво, за да не плаши децата, размахвайки шпагина, а да му се радват, да му се възхищават, да им стане по-близък! Да знаят, че Съветската армия е нещо като „Супермен“ – по стъпките й, само добри дела остават! (Но пък, както и Супермен, нейното добро го има май само във филмите!) А после, след реставрация, ще бъде изложен в Музея на социалистическото изкуство! Да му се радват и идните поколения, да (го) помнят! За тоя музей се твърди, че годишно го посещават под 100 човека, но така пък ще се вдигне многократно потока на посетителите! Изкуството и културата – близо до масите – нещо такова беше казал другарят им Ленин! Та да видим, колко хора ще отидат там на „поклонение“. На 9 май („День победы“) или на 23 февруари – денят на Червената армия! Щото ако никой не иска да го разгледа, значи и мястото му не е било в центъра на София!
МОЧА – „В крак с времето“ снимка darik.bg
Малко уточнение – говорим за 9 май – сигурно знаете, но в Европейския съюз, Англия и САЩ, Денят на победата срещу нацистка Германия е 8 май. А капитулацията на фашистка Германия не е подписана нито на 9-ти, нито на 8 май. А на 7 май! Във френския град Реймс, посоченият от Хитлер за негов заместник адмирал Дьониц, подписва безусловната капитулация на Германия. Няколко часа по-късно обаче се получава телеграма от Москва, в която се казва, че актът в този му вид е неприемлив за съветската страна! Довод е, че капитулацията трябва да бъде декларирана не в освободена територия, а в „сърцето на звяра“ – Берлин. Всичко това е претекст за провеждане на зрелищна церемония, в която руската страна да има централна роля. Както казва Йосиф Сталин в телеграма до президента Хари Труман и премиер-министъра Чърчил:
„Договорът, подписан в Реймс, не трябва да се отмени, но и не трябва да се признае“.
Подписването на втори документ в Берлин става в 00,16 ч. местно време на 9 май 1945 г. И в двата акта, часът на влизане в сила обаче остава същият – 23,01 ч. централноевропейско време на 8 май, но поради часовата разлика това е 01.01 ч. по московско време на 9 май, поради което и до ден-днешен, там се отбелязва тази дата.
А 23 февруари е определен за „Ден на Червената армия“, защото на тази дата през 1918 година, младите отряди на Червената армия постигнали първата си героична победа, разбивайки германските военни при Псков и Нарва. Напразно обаче ще търсите в исторически хроники, архиви и спомени на съвременници повече информации за тази славна победа. Нещо повече – точно в онези дни Владимир Ленин пише в „Правда“ за „болезнено позорния“ отказ на полковете да защитават линията край Нарва, за „бягството, хаоса, неумението, безпомощността“. Така че, изводът остава за вас.
Наречена по-късно „Съветска армия“, до разпадането на СССР през 1991 г., тя ще бъде най-многочислената в света с 5 100 000 редовни военнослужещи. За да го брани от империализма и от НАТО. Той пък взе, че се разпадна сам – като колос на глинени крака! Не НАТО – Съветския съюз! А в НАТО се натискат да влязат и държави, които 200 години са пазили неутралитет (сигурно не знаят, колко е лошо там), но това е друга тема.
А Денят на Червената, пък после на Съветската армия, е преименуван на „Ден на защитника на отечеството“! Но има нещо странно поне за мен – след поредното преименуване на този ден през 1992, същият този „защитник“ е водил 12 (дванадесет) войни със съседни държави, една на Балканите, една в Сирия, че има и война в Централна Африка! Без никой да ги е нападал! Защитават отечеството! (Сигурно трябва да го напиша с главна буква, ама – няма!) След като „отечество“ им е дори и Сирия и Африка, дано да не се сетят и нас да „защитят“, както вече много пъти се е случвало!
Паметниците на руско-турската война
Първият паметник, (не като хронология, а като най-лично място), се намира пред вратите на Символа на българската държавност – Народното събрание. Като един от жалоните на преклонението пред Русия, през 1907 г., срещу българският Парламент е издигнат монумент – „Паметник на Цар-Освободител“. Уж в знак на признателност към сражавалите се сражавалите се руски, румънски, финландски войници, и на самите българи! Така твърдят апологетите му и тогава, и сега. Но надписът върху паметника е достатъчно красноречив: „Царю Освободителю / Признателна България“. Толкова! За войници няма и дума! Нито руски, нито пък български! А няма и намек, защо този на коня всъщност е „освободител“.
Сигурно сме единствената държава в Света, в столицата на която на един площад се намират Символът на официалната власт и символът на НЕОФИЦИАЛНАТА! Руският император на кон, от високо, гледащ строго към Народното ни събрание!
Изграждането на паметниците на Руско – турската война обаче, не е плод нито на благодарност, нито на колективна памет, около която да се обедини нацията. То започва със… Заповед на руския император Александър II (онзи, на коня пред Народното събрание) – всички места в България, където са се водили по-големи сражения по време на Руско-турската война, да бъдат отбелязани с паметници. Памет – по заповед! Това, разбира се, не е поредния жест на височайша съпричастност към „изстрадалото българско население“, а е по официално предложение под № 14775 до императора на Русия Александър ІІ, което главнокомандващият армията генерал Тотлебен, прави на 11 август 1878 г. С писмо №121 от 21 август 1878 г., военният министър Д. А. Милютин съобщава на генерал Тотлебен, че Александър ІІ е одобрил предложението.
Веднага започва издигането на две групи паметници. Първата група включва тези, построени над гробовете на загинали офицери и войници из цялата страна. Средствата за тях е предвидено да се събират по пътя на доброволни дарения от страна на останалите живи войници и офицери от самите военни поделения.
Към втората група се отнасят паметници на бойните места, които имат важно значение за целия ход на войната. За тази цел се отпускат достатъчно средства, като се изграждат общо 11 приблизително еднотипни паметника – при Свищов, Никопол, Калитиново, Ловеч, Плевен, Черковна, Мечка, Арабаконак, на Шипка, в Пловдив и Добрич.
През 1884 г. е съставена специална ведомост по искане на Военно-историческата комисия при Главния щаб на Руската армия, от която черпим детайлна информация за изградените руски паметници – надгробия до 1884 г. в България по населени места. Във ведомостта са посочени и изразходваните за това средства. От документа разбираме, че в боевете са убити 264 офицери и 12 501 войници, а от рани или епидемии са починали 200 офицери и 10 695 войника. (Още един документ разсейващ мита за 200 000 загинали). Изградените паметници са общо 407 (159 на офицери и 248 на войници), от които 38 са братски могили. Стойността на паметниците била 111 879 рубли. (Пашова & Воденичаров, 2022).
Извън тази бройка е „Руски паметник“ в София, издигнат през 1882 г., също по руска инициатива, и с руски средства, възлизащи на 25 000 златни лева.
Паметникът в „Докторската градина“ има по-различна, още по-интересна история – изграден е с пари, събрани с подписка, организирана от военно-медицинските сестри, завърнали се в Русия, за набиране на средства за построяване на два паметника на медицинските чинове, загинали във войната – в България и в Кавказ. Не се изненадвайте, в Кавказ има почти същия паметник, построен в същия период от същия инициативен комитет.
След войната „братушките“ със замах издигат и там доста паметници по същата схема. Защо е било необходимо изграждането на тези структури, подобно на осеяния с обелиски древен Египет?
снимка на „Големия паметник“ на Шипка – снимка wikimapia.org
Всъщност почти всички паметници са изградени в прослава на руския император Александър II, а не в почит на загиналите руски войни. Забелязвате ли текста, изписан на плочата на южната страна на паметника? И аз не го забелязвам – чете се само името на Александър II. Останалото е заметено под килима – като малките букви в договорите за кредит или тези, с мобилните оператори. Преди всичко името на фараона – бог, който не бива да се забравя и комуто трябва да сме благодарни! Да се кланяме доземи! Вечно!
Все пак ще го цитирам, за невярващите. Между другото, надписът е САМО НА РУСКИ – как ще го четат идните поколения – не знам! Освен ако императорът и подопечните му архитекти, не са предвиждали тук да се говори на този език!
„В царствование российскаго императора Александра II,
7-го Июля 1877 года занятие Шипченскаго перевала, под начальством Генерал Адъютанта Гурко. Декабря 1877 года плен турецкой армии Генерал Адъютанта Князь Сватополк-Мирский и Генерал-Лейтенант Скобелев под начальством Генерал-Лейтенанта Радецкого.“
След идването на комунистите на власт, това наименование, става „неудобно“ и в угода на „големия брат“ (нямам предвид Биг Брадъра на Държавна сигурност – за СССР говоря!), паметникът започва се нарича с неутралното име „Големият паметник“, с което е известен и до днес.
Но ибрикчийството не свършва – по време на Втората световна война, войските на Трети Украински фронт, окупирали, пардон – „освободили“ България, „братски“ поставят от западната страна плоча със стихове на никому неизвестния съветски поет Леонид Гориловский (слава Богу, че не се наложи и него да го изучаваме в ония години!), като така се поставя началото и на широко експлоатираното и до днес клише за „двойните освободители“.
Което пък е един от поводите за „Третото освобождение“, което прелиствате.
С издигането на руските паметници българското участие е трябвало всячески да бъде обезличено. Русия усилено се грижи, идните поколения да не забравят Нейното присъствие. Дали Русия ще остане на тази територия и за колко време – споменът трябва да бъде увековечен! Казано на уличния език на глутницата – „препикаване на територията“!
Липсата на български паметници от ония години е обяснима – българите нямат нито военно-религиозна традиция, нито светска мемориална култура. А за имперската политика водена от Русия и най-вече – за нейната пропаганда, дори споменаването на българското опълчение, на което дължат победата си на Шипка, дори забиването на един паметен кръст, е равносилно на самоубийство!
На Шипченските тържества през 1934 г. по случай откриването на паметника участват почти всички останали живи български опълченци. Когато преминават през Шипченския проход и се спират пред местата на битките, опълченците са силно огорчени, че на Шипка има само руски паметници и нито един български. В статията „Опълченците и Шипченските тържества“ опозиционният вестник „Нов век“ отбелязва: „А ние, българите, досега не сме се сетили да забием един дървен кръст, на който да стоят думите „Бог да прости падналите убити на 9, 10 и 11 август 1877 г. българи за свободата на своето отечество“ (Амбарева, 2023)
Катедралния храм „Св. Св. Кирил и Методий“
(Или май беше не знам си кой Александър…)
По-наблюдателните от вас ще кажат – Грешка! Правилно било да се каже „Храм-паметник „Александър Невски“! Може и така да е… Не помня! Но помня друго.
Учредителното Народно събрание, през 1879 г. приема идеята да се изгради храм, който да носи името „Възкресение Христово“ – символ на възкръсналата след пет века държава. Изгражда се в Търново. А в София, изграждането на храм започва още през 1882 г. с народни дарения на стойност 1 900 000 лева.
„В петък, в 11:30 часа при облачно време и малко дъжд стана тържественото полагане на основния камък на храма „Свети Александър Невски“ … на мястото на някогашните турски казарми зад „Св. София“. От Румелия са тук Величков, Левкийският епископ Геврасий (пловдивски митрополит) като пратеници на постоянния комитет.“
Така Константин Иречек описва полагането на първия камък на 19 февруари / 3 март 1882 г. До фактическото започване на строежа ще минат още 22 години, до завършването му – 30, а до освещаването на храма – цели 42 години. През 1912 г., когато е завършен, император Николай II е поканен на откриването му – не идва, поради това, че бил „зает“, но настоява за името на руския светец Александър Невски, патрон на династията му, което по изцяло конюнктурни причини бива прието и от Фердинанд (а може би и заради едни 3 000 000 в златни франкове, които тайно получил от Русия), но през 1915 г., след руските бомбардировки над Варна (не се изненадвайте – по-нататък ще прочетете за тях!), правителството на д-р Васил Радославов променя името му на „Св.св. Кирил и Методий“. Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства прекръстването на катедралния храм в столицата!
Тук ще направя отново малко отклонение – в българската Уикипедия, в статията „Свети Александър Невски (София)“, правителството на Радославов е наречено „русофобско“. Питам авторите на статията (очевидно „русофили“) – как бихте нарекли правителство на държава, която по това време е нападната от Русия и води война не на един, а на два фронта – Добруджански и Македонски? Това израз на „фобия“ ли е или на патриотизъм – не е ли „българофилско“ това правителство?
Само 4 години по-късно, забележете, кой? – Александър Стамболийски връща името на руския светец на най-българския храм! За срам! Срам, защото този исторически персонаж няма нищо общо нито с българската история, нито с българското християнство! То и с руското християнство не знам колко общо има, след като върху шлема на Александър Невски, който и до днес се пази в Оръжейната палата на Музея в Московския Кремъл, са изписани с арабски букви сури от Корана!
„Зарадвай правоверните, с обещание за помощ от Аллах за скорошна победа“ (Коран, ая 13, сура 61)
Е, напоследък се лансира версията, че шлемът май не бил негов, само така се смятало преди и започват да го наричат Йерихонски шлем. На Михаил Фёдорович. Или на сина му. Да уточня – Михаил Фьодорович е основателя на династията Романови! А колкото до шлема – той е изобразен и върху орден от 1942 г., от годините на СССР, раздаван само на заслужили от командния състав на Червената армия. Орденът е на името „Александър Невски“ – защо този шлем е на главата му, съветските историци най-добре знаят!
Не знам какво знаят и какво са мислили съветските историци – там всичко е в угода на Батюшката, но пък в Русия, някои техни колеги смятат, че Александър Невски дори приема исляма? Не знам!
А дали изобщо Александър, наричан Невский е подозирал „Де е България“? И какъв патрон на нашия катедрален храм може да бъде той?
Александър Невский – светец, патрон или …
Наскоро, моя близка, с достатъчно патос в гласа, ме попита, знам ли кой е Александър Невский. Не с въпросителен, а с удивителен знак накрая! Аз, като човек изкушен от темата, горе-долу поназнайвам нещо, но реших, че трябва да допълня знанията си, още повече, че той е патрон на катедралния ни храм, украсяващ центъра на европейска София. И да си помислим…
През 2008 г., телеканалът „Россия“ провежда анкета за определяне на най-значимите личности в руската история, като на първо място бива посочен Александър Невский (?!?), а през 2021 г., официално се чества 800 годишнината от рождението му.
Дотук – нищо странно! Но… (май в Историята на Русия с всичките й метаморфози, много често се появява това „НО“!)
Десетки тържества се провеждат в цяла Русия, а на 12 юни, в стила на добрите пропагандни традиции – дори религиозно шествие обикаля с мощите на Александър Невски градове в Русия, та чак в Беларус. (Данилевский, 2021) Това, че историците твърдят, че не само датата на раждане на княз Александър Ярославич не е известна, но и много от приписваните му случки, са меко казано измислени, за пропагандата няма значение!
А всъщност, митологизирането на личността и делата на Невски започва почти веднага след смъртта му, като много от историите са просто измислени.
И тъй като „официалната версия“ за живота му е добре известна, ние ще разгледаме „алтернативните факти“! Нали покрай Ковид пандемията и покрай руската агресия в съседна Украина, разни проруски апологети настояваха за „другата гледна точка“ – ето ви я! При това ще цитираме сериозни, най-вече руски историци и изследователи!
„В руската история най-малко пет различни герои се наричат Александър Невски. На първо място е истинският княз Александър Ярославич, чиято дейност е изобразена от хронистите на неговото време. На второ място, след смъртта му се появява светият благоверен княз Александър Ярославич, чиято личност е създадена от авторите на староруските агиографски (Агиографията е жанр на религиозната литература, описващ живота и чудесата, извършвани (и посмъртно) от светци. – бел. съст.) повествувания и която само частично съвпада със земния му прототип. Трето, през 18 век се появява велик командир, който побеждава шведите на река Нева, което по принцип не противоречи на истината. Четвърто, под перото на историците, стоящи на позициите на философията на евразийството, се формира образът на блестяща политическа фигура от 13 век, направила съдбоносен избор между Изтока и Запада, за Русия, която все още не съществуваше по това време. И последно, пето, в края на 30-те години на миналия век, благодарение на гения на Сергей Айзенщайн и блестящата актьорска игра на Николай Черкасов, се появи кинематографичен герой, който спечели зашеметяваща и окончателна победа над рицарите на Тевтонския орден. За мнозинството наши сънародници именно последният изглежда единственият истински Александър Невски.“
Това е мнение на Игор Данилевский – професор, д.и.н., ръководител на катедра към Института по световна история на Руската академия на науките. С една дума – човекът сигурно е добре информиран! Ще го цитираме и по-нататък.
Ние ще се опитаме да обхванем поне повърхностно тези пет „съименници“, но първо да започнем с произхода – все пак важно е кои са родителите ти, къде си отрасъл, как си възпитаван! Нали помните оная приказка за „първите седем години!“ Няма да е лесно, защото животът на светеца е известен само в някои основни моменти – информацията от онези години е повече от скромна. Дори годината на раждане е плод на спекулации. Знаем обаче за смъртта му – зимата на 1262 г. – според Новгородската първа хроника, това става в Ордата, където прекарал последните си месеци. (Странно – какво ли прави там?)
Но всъщност най-забавното, за което вероятно няма да се досетите е – какъв е бил Александър Неврюй-Невский по вероизповедание? Няма да познаете! Нормално е да предположи човек, че е бил православен християнин, както и всички татари и принципно няма да сгрешите. Но сигурно ще бъдете изненадани, че е бил още и:
Католик: тъй като през 1248 г., следвайки примера на баща си княз Ярослав, приема католицизма, както е видно от писмо за благодарност от папа Инокентий IV, в което той, в допълнение към благодарностите пише, че изпраща архиепископ в построения под патронажа на Александър Невски катедрален храм в Псков!
Мюсюлманин: защото преди смъртта си през 1263 г. приема исляма в столицата на монголите, тъй като новия хан на Златната орда, Берке, е първият хан – мюсюлманин, а Невски бил гъвкав политик. (Чеславський, Александр Невский – как коллаборант стал лицом России, 2021 )
„Александър, в действителност, бил потомък на рода на Чингисидите, роден от наследничка на хан Батий (Бату). А Чингисидите по майчина линия били на почит в Златната орда, но не могли да претендират за трона. Така повелявал кодексът на монголите – Великата Яса.
Александър официално е считан и за син на княз Ярослав Всеволодович, който царувал в Суздалските земи и призовал през 1245 г. руските князе да признаят Батий за „свой цар“.
След което активно сътрудничи с окупаторите, изпълнявайки полицейски функции и събиране на данъци за татарите от руските земи.
За това, че Ярослав Всеволодович изпраща собствения си син Александър, заложник в лагера на Батий, знаят всички. Но за това, че е наричан от Батий негов син, наричан брат от сина на Батий – Сартак, носил името Неврюй, след което вероятно по-късно става Невски, неизвестно защо продължава да се мълчи…
…побратимяването със Сартак, с когото Александър прави монголския ритуал с порязване на ръцете, смесване на кръвта с кобилско мляко и изпиване на тази напитка в знак на вечно братство, се извършва само в детска възраст.“
А…! Това е цитат от Чеславський, Настоящий русский, святой человек, лицо России, Александр Невский – кто он?, 2015. Тук, нещо май не звучи както трябва! Или не както им се иска на някои…
„Политическата гъвкавост се нарича сред простолюдието, разбира се, къде по-просто, проституция. Александър Невски е ярка, неповторима, монголо-татарска политическата проститутка.
Карл Маркс високо оценява любовта към родината на истинския патриот, описвайки го като „смес от татарски майстор-палач, подмазвач и върховен роб”.
Историкът Ю. Афанасиев пише за него: „Днешното митологично съзнание ще възприеме новината, че князът всъщност се явява първият колаборационист напълно еднозначно – като антипатриотично очерняне”.
А британският историк Джон Фенел заявява: „Какви изводи можем да направим от всичко, което знаем за Александър, неговия живот и царуването му? Бил ли е велик герой, защитник на руските граници от западна агресия? Спасил ли е Русия от тевтонските рицари и шведски нашествениците? Принуждаван ли е да се самообижда, дори да се самоунижава пред татарите от Златната Орда заради самоотверженото желание да спаси Отечеството? Тези факти, които могат да бъдат извлечени от съществуващите източници, принуждават сериозно да се помисли, преди да се отговори на всеки от тези въпроси положително”.
Така че, замислете се, колко струва страна, герой на която е не просто предател и капитулант, а също и власовец, колаборационист, палач, фанатик, политическа, и както се оказва дори и религиозна проститутка.“
Това казва отново Чеславский. (Чеславський, Александр Невский – как коллаборант стал лицом России, 2021 )Нека да разгледаме друг автор, отново руснак, за да не бъдем заподозрени в соросоидизъм. Лев Гумильов:
„През 1252 г., Александър пристигнал в Ордата на Батий, сприятелил се, а после и се побратимил със сина Сартак, вследствие на което станал приемен син на хана. Съюзът на Ордата и Русия се осъществил благодарение на патриотизма и самоотвержеността на княз Александър.“ (Гумилёв, 2010)
Едва ли, Гумильов си ги измисля, за да печели лайкове във фейса! А да се побратимиш със сина на хана, че и да му станеш приемен син…? И да си останеш християнин? Може! В детските приказки. И в Русия…
Подобно изказване срещаме и в друга популярна книга:
„Съюзът на Ордата и Русия е осъществен благодарение на патриотизма и себеотрицанието на княз Александър“. (Гумилев, От Руси к России, 2002)
Но Лев Гумильов не е първият, който изразява това твърдение. Съветският писател Алексей К. Югов в романа си „Ратоборцы“ („Воини“), написан през 1944-1948 г. и преиздаден в поредицата „История на отечеството в романи, разкази и документи“ под заглавието „За землю русскую – Александр Невский“ (Югов, 1983), буквално пише следното:
„Сартак беше християнин, Сартак беше негов брат. Накрая, и това беше най-важното, синът на Бату разчиташе главно на Александър и от време на време нататък само ако имаше кървава кавга между него и Берке за трона, който щеше да бъде празен.“
Любопитна подробност се добавя малко по-нататък по време на разговор между Бату и Александър Невский:
„И пред всички тях ще има знак, че ти, любимият ми зет и именуван син, и никой друг, няма да приемеш след мен и моя улус“.
Така още през 40-те години Алексей Югов възпроизвежда и двата мита – побратимяването и предполагаемия осиновен син на Бату хан. И същевременно бил християнин! В същото време, този автор трудно може да бъде обвинен в евразийство.
Ще кажете – не може да бъде! Ордата били християни?!? Е, така вече съм по-спокоен – нищо че няма запазено кръщелно свидетелство от местната община или видео в инстаграм от ритуала, но пък щом руснаци го казват…
Но нека поразсъждаваме. Чингиз хан бил погребан през 1227 г по шаманските канони, заедно с 40 девойки – тук за християнство не може да става и дума.
В ония години преобладавали домонотеистичните религии, най-често тенгризмът. А Сарайската православна епархия е била основана едва през 1261 г., от митрополита на Киев и цяла Русь – Кирил II, за да обслужва руските пленници в Ордата. Това станало с ходатайството на Александър Невский, едва година преди смъртта му. И с разрешението на Берке (1209 – 1266) – първият от монголските първенци, приел исляма, за когото никъде не се казва, че преди това е бил християнин. А и забележете – митрополитът идва от Киев, не от Московията!
Малко по-горе се споменава Сартак. Нека видим кой е той. Син на Бату или Батий, (внук на Чингиз хан), за когото има противоречиви сведения – бил или тенгриянин, или християнин, или мюсюлманин! А Сартак бил християнин, несторианец! Може!… И Александър Невский се побратимил с него, и Бату го приел като син! Може!…
Друг автор, Дмитрий Левчик – историк, д.и.н., също изследва темата за Александър Невский.
„Разказвайки за живота на великия княз Киевски и Владимирски – Александър Невски трябва да започнем с историята на неговия баща – също велик княз – Ярослав Всеволодович. Титлата „велик княз“ той получава от… татарите! И не случайно. Той нямал право да князува, защото бил по-младия брат на Юрий Всеволодович. Но Юрий загадъчно изчезва през 1238 г. в навечерието на щурма над Владимир от войските на татарския хан Батай. Казал, че отива на река Сит, да събира войска, с която да даде отпор на татарите. Не търсете в географските карти – къде е тази река не е ясно. Колкото и упорито да я търсят историците досега не са а намерили. Намерили три „Сит“ и навсякъде наслагали паметници. Но колкото и могили археолозите да разкопават – те не били нито воински, нито дори руски!…
И още нещо странно – „щурмът“ на столицата от татарите бил малко необичаен. Князете, синове на великия княз Юрий Всеволодович – Всеволод и Мстислав, които отбранявали Владимир, предложили на Бату, битката да се проведе в полето, под стените на града, където руските воини можели да се бият под прикритието на руските стрелци. Питате „Защо?“ Ами просто татарите били малко!
Авторът анализира прости факти, които някои историци сякаш не желаят да забележат – войските трябва да направят този преход през зимата, през пустеещата страна, започвайки от река Северен Воронеж, където Бату концентрира войските си, до Рязан. Това са около 500 км. При скорост от 25 км на ден, това са 20 дни. Но хроники казват, че татарско-монголите са били петнадесет тумена! А един тумен е около 10 000 конници!?! А ако това е вярно, за изхранването на тези войски, заедно с конете, за 20 дневен преход и то през зимата, ще е необходим обоз от над 85 000 каруци, с минимум още 192 000 коня. Дължината на такъв конвой е около 360 километра!?! Да не забравяме необходимото оборудване за разбиване на стени!
„В крайна сметка, позовавайки се на Рашид ал-Дин, арабски хроникьор, живял по това време разбираме, че от всички монголски войски само четири хиляди мъже са били подчинени на Джочи, най-големият син на Чингис хан, бащата на Бату.
Тоест, татарите били доста по-малко от армията на великия княз във Владимир!“ (ibidem)
Войводата Пьотър Ослядюкович настоявал за различна тактика, битката започнала по стените, а татарите се нуждаели точно от това (затова най-вероятно войводата е предател). Те подпалили дървения град, в който започнала паника, войските били принудени вместо да се бият, да гасят пожари и градът паднал.
„И тогава започва най-интересното! Татарите си тръгнали. Нито гарнизон оставили, нито градът ограбили (никъде в Ордата няма нищо от съкровищата на Владимир), нито дума за някакъв данък не казали на никого! Такова поведение имат не нашественици, а… наемници, на които просто им се плаща за работата. Моята версия – татарите били повикани.“ (Левчик, 2021)
Още един източник – Олег Чеславський, „Александр Невский – как коллаборант стал лицом России“ :
„Ето какво пише за тази одиозна фигура историкът Алексей Волович: „Практически цялата европейска историческа мисъл се свежда до това, че именно колаборационизма на Александър по отношение на татаро-монголите и предателството към братята му Андрей и Ярослав през 1252 г. е довело до установяването в Русия на робството на Златната орда“.
Получава се, че именно Александър Невски е един от непосредствено виновните за поробването на Русия, тъй като той избивал непокорните и изгарял градовете на нежелаещите да се подчинят на Златната орда
Подобно мнение споделя и британския историк Джон Феннел в „Кризис средневековой Руси: 1200-1304“ (Феннел, 1989), а така също и от историците Данилевский, Белинский, Афанасиев.
До излизането през четиридесетте години на миналия век на филма „Александр Невский„, не са го наричали по друг начин, освен като предател на Русия!“
По онова време Русия била изключително слаба икономически. Татарите контролирали Волга, която става единствената голяма търговска артерия на Русия. Ако искате да търгувате, трябва да се договорите с татарите. Затова през 1246 г. Ярослав Всеволодович, заедно със синовете си Александър и Андрей, отива при Великия хан, за да преговаря, но и да получи титла. Може би е бил отровен, а може би от старост, но Ярослав умира. След смъртта му, хан Гуюк дава властта в Русия на най-големия син на Ярослав – Андрей. А на Александър (героят на нашия разказ, който вече няколко пъти е бил новгородски княз) оставя отново икономически силния, но политически слаб Новгород.
Сигурно тук ще се запитате: как така няколко пъти княз на Новгород? А, да не забравя – седнете здраво на стола – Новгород по това време е… република! Новгородска република! И сменят князете като носни кърпички! Дори не се наемам да ги преброя колко са! Обяснението намираме в една изключително интересна (и поучителна) книга на Евгений Дайнов – „Русия: Една история на страна без история“. Четем:
„Основите на симбиозата са положени от Александър Невски, чийто син става московски княз и взима пример от него. Талантлив воевода от земите на Суздал, Александър е периодически наеман от новгородци за „княз“ – да отбива набезите на шведите и на тевтонските рицари. Всеки път той побеждава, след което Новгород му плаща дължимото и го освобождава от длъжност. След няколко подобни случки, Александър е обиден на новгородци и решава да търси начин за по-стабилна княжеска кариера.
През 1251 г. отива в ордата на хан Батий, внука на Чингиз хан. Побратимява се с неговия син Сартак и така се превръща в легитимен наследник на хана и привилегирован негов съюзник. Това положени е от особено значение, тъй като след падането на Константинопол руските князе започват да търсят покровителството на хановете, както преди това са се домогвали до подкрепата на Византия.“ (Дайнов, 2020)
А книгата наистина си струва – и за любопитните, и за изкушените от историята, а и за тези, които търсят обяснение за поведението на Русия в различните епохи!
След смъртта на хана (вероятно отровен), Александър бързо сменя лагера, с този на Бату. Не било трудно, защото бил приятел със сина на Бату – Сартак и може дори да е бил негов зет. Александър убеждава Сартак, Бату и Менга да отнемат царуването от Андрей и да го дадат на него, Александър. В замяна Александър обещава да започне да плаща голям данък на татарите и най-важното, да го събере от богатите градове Новгород и Псков, които не били завладени от татарите. Идеята им се харесала. А през 1252 г., по молба на Александър, в Русия е изпратена наказателна експедиция на хан Неврюй, наречен „царевич“ в IV Новгородска хроника, наречена „Неврюева рать“. Брат му Андрей бяга от Владимир в Переяславл-Залески, където управлява по-малкият им брат Ярослав Ярославич. Нахлуването на монголите принуждава князете да избягат, съпругата на Ярослав умира, децата им са взети в плен, а жертвите сред населението, според летописеца, са огромни – убити са „безброй“. Александър става княз и бързо започнал да „отработва“ дълга си към татарите. В същото време той не пощадил собствения си син Василий, който се съпротивлявал на „прехвърлянето“ на Новгород под управлението на Ордата. Александър лишил Василий от старшинството му и екзекутирал всички верни нему.
Отново ще отворим една скоба, този път за този хан Неврюй.
Името на този хан е малко загадъчно – няма много данни за него – нито кога е роден, нито кога напуска този свят! Малко от неговото житие и известно, освен май онази битка. Но по-наблюдателните вероятно са забелязали, че това име се появява в два от горните цитати. А единият (Чеславський, Настоящий русский, святой человек, лицо России, Александр Невский – кто он?, 2015) директно казва:
„Александър… носил името Неврюй, след което вероятно по-късно става Невски, неизвестно защо продължава да се мълчи.“
През 1257 г. в Новгород пристига новината, че Ордата иска да вземе данък от града. А тя била водена от Александър Невски. Синът му Василий, който по това време бил княз на Новгород, избягвайки сблъсък с баща си, бяга в Псков преди пристигането на Ордата.
Новгородци се измъкнали с подаръци и Ордата си тръгнала. Разгневен, Александър изгонил сина си от Псков и го „понижил“, във Владимиро-Суздалското княжество, и екзекутирал онези, „които довели Василий до злото“: „отсече носа на един човек и извади очите на друг“. Наистина свят човек! Християнин! Как да не го направиш светец!
„За съжаление, длъжен съм да критикувам една от най-големите фигури на Новгород, на новгородската история. А именно Александър Невский. Александър Невски, сключвайки съюз, знаете, с Ордата, подчини Новгород на влиянието на Ордата. То се разпростряло до Новгород, който никога не е бил завладяван от татарите, той разпрострял, така да се каже, върху Новгород, татарска власт. Нещо повече, изваждал очите, знаете, на несъгласните новгородци. И има много грехове от всякакъв вид“,
констатира и проф. Валентин Л. Янин в интервю, пред руското издание „Аргументи и факти“, наричайки го директно – „грешник“!
През 1259 г. хан Менгу умира и обичайно – веднага започват вражди и сблъсъци между наследниците му. Империята вече я няма и в Русия започват въстания. Малцина от князете остават лоялни към татарите, но не и Александър Ярославич. През 1262 г., той потушава антитатарските въстания във Владимир, Суздаль, Ростов, Переяславъл и Ярославл. Отива при Ордата, за да договори условията за участие на руските войски в кампанията на Златната орда на хан Берке срещу хан Хулегу. Там се разболял и починал.
Това май е истинската биография на Александър Невски.
А канонизацията на Александър Невски започва с първия му „подвиг“, извършен според руските хроники на 15 юли 1240 г., при устието на река Нева между Новгород-Ладога в съюз с местното племе Ижора. Според тези исторически митове княз Александър Ярославович, начело на свитата на Новгород, побеждава армията на шведите близо до устието на река Нева. Шведите посегнали на уж „изконните руски земи“, затова князът показал на наглеците „къде зимуват раците“. Главнокомандващият на шведската армия Ярл (титлата на владетеля на Швеция) Биргер бил ранен в лицето от смелия принц с копие – „Князът сложи печат на лицето на царя с острото си копие.“ Приказки! Всичко щеше да е наред, ако не бяха някои несъответствия. Дребни детайли! (Павло Правий, Александр «Невский». Как из монстра сделать героя, 2016)
В хрониките се посочва, че много шведи са акостирали в устието на река Нева, след това е имало битка, а след нея е имало толкова много мъртви скандинавци, или, както се пише – „без брой“, че е трябвало да бъдат натоварени на два кораба наведнъж. Но същите хронистите съобщават, че само 20 новгородци са загинали по време на битката. Те даже са известни по име. Първа Новгородска хроника казва:
„Новгородците бяха Константин Луготинич, Гюриата Пинешчинич, Намест, Дрочило Нездилов, син на кожар, и всичките 20 души с ладоганците, или по-малко, Бог знае“. (Правий, 2016)
„… или по-малко, Бог знае“ – Бог сигурно знае, но пък аз знам, че 1, 3, 5, също са по-малко от 20! А разликата в загубите е толкова голяма, че много историци се съмняват в истинността на хрониката. Да не пропуснем, че хрониката дори си противоречи, защото малко по-надолу казва:
„Княз Александър с новгородците и ладожците се върнаха всички здрави, запазени от Бога и Света София и молитвите на всички светии [1, л.127]. Освен това дори смъртта на толкова малък брой войници направила новгородската армия неефективна и тя била принудена да спре битката, напускайки бойното поле.
Грешките и противоречията в летописните сведения за битката край Нева са толкова очевидни, че авторът на Житието на Александър Невский, се опитва да ги елиминира, въпреки че жанрът на агиографската литература не е такъв, че да предполага строга фактологична точност в описанието на събитията.” (Нестеренко А. , 2016; 4 (42))
Ето защо, дори и да вярваме на хрониките и „Живота“, дори и тогава не се появява „голяма битка“, а малка гранична схватка, която отново не се споменава с нито една дума, например в Хрониката на Ерик, която записва всички повече или по-малко значими битки, водени от шведите.
И още. Втората част на Първата Новгородска хроника, която разказва как новгородци, водени от НЯКОЙ княз Александър, са нажежили злите шведи, е написана около 1330 г., т. е. почти 100 години след събитието.
А шведските източници изобщо не споменават за каквато и да е битка при Нева.
Прозвището „Невски“ за Александър Ярославич е официално дадено в „Слове похвальном благоверному великому князю Александру, иже Невский именуется, новому чудотворцу, в нем же и о чудесах его споведается“ – „Похвално слово на блажения велик княз Александър, наречен още Невски, новия чудотворец, в което се изповядват и неговите чудеса“, написано по заповед на митрополит Макарий след съвета от 1547 г. През 1550 г. тази редакционна колегия става част от „Великие Четьи-Минеи“. От този момент нататък Александър Ярославич официално се нарича Невски. (Нестеренко А. , 2016; 4 (42))
„Какво е направила църквата за неговите подвизи? Църквата направила Невски светец! Мислите, че е направила грешка?
Не, църквата е канонизирала своя истински герой. Защото, колкото и изненадващо да е, периодът на монголско-татарското иго е бил период на разцвет за църквата! Броят на храмовете нараства скокообразно. Построени са около четиристотин манастира, в които ставали разврат, лакомия и пиянство.
Църквата контролирала народа, признала богоизбраността на монголски цар, проповядвала подчинение на татарското иго, провъзгласила правнука на Чингис хан Даир Кайдагул за светец под името Свети Петър, княза на Ордата, както и правнука на Владимирския баскак Амырхан.
Солженицин пише: „Не допускайки католицизма в Рус, Невский обрича Русия на многовековно робство“. (Олег Чеславський, Александр Невский – как коллаборант стал лицом России, 2021 )
С една дума – Църквата го възнаграждава, че не е позволил на Рус и Украина да направят своя европейски избор!
„Александър е канонизиран триста години след смъртта си, заедно с още 18 новгородски светци, на „Макариевския събор“ от 1547 г., за да придаде тежест на „новгородската партия“ на митрополит Макарий, който се стреми да стане основна фигура на властта при младия цар Иван (все още не Грозни). Тогава написали и житието му, пълно, меко казано, с несъответствия.
По време на царуването на Петър I, за Александър си спомнили като единственият светец, за когото се твърди, че се е борил срещу шведите, което е подходящо за пиара на Петър. По времето на Екатерина I е учреден орденът „Свети Александър Невски“. Това станало част от пиара на любимия на Екатерина Александър Меншиков, който се стреми към власт. После си спомнят за Александър Невски по времето на Елисавета Петровна, която по време на войната с шведите нарежда мощехранителницата на мощите му да бъде посребрена. Спомнят си и при Екатерина II при подобни условия. След това, през 1790 г., мощите му са пренесени в столицата.“ (Дмитрий Левчик, Невские мифы, 2021)
Без да сте специалист по съвременни комуникации и пиар, прави впечатление начина, по който се „експлоатира“ светецът във всички времена – угодно на поредната руска или съветска политическата доктрина. Затова и традицията за почит към Александър Невски се възражда с нова сила в съветско време, в навечерието на Втората световна война. Преди това, дори професионалните историци не му обръщали много внимание. През 1938 г. Сергей Айзенщайн заснема филма „Александър Невский“. Критикуван от историците за несъответствия във фактите, в него князът е представен като борец срещу германската агресия. Много хора съдят за тези далечни исторически събития само по филма, без дори да подозират, че от историческа гледна точка той трупа един абсурд след друг.
Идва 1939 година и (О, Боже!) – подписва се пактът Молотов-Рибентроп! Филмът е забранен за излъчване (Германия става приятел и съюзник), като е пуснат отново едва след 22 юни 1941 г. Възприема се като документално възпроизвеждане на случилото се някога, а Александър Невски – вече в новото си качество на победител над германската агресия – веднага се превръща в национален герой.
Сигурно си задавате въпроса как се случва? Ще цитирам не друг, а „Батюшката“, „Бащата на народите“, Джугашвили. За несведущите – това е истинската фамилия на любимия им вожд (след днешния) – Сталин. В разговор на Йосиф Висарионович със Сергей Айзенщайн (режисьор) и Николай Черкасов (актьор) за друг филм – „Иван Грозни“, състоял се на 26 февруари 1947 г.:
„Сталин: Необходимо е да се покажат историческите личности правилно и силно. (Към Сергей Айзенщайн, треперещ от страх за кожата си) Ето, Александър Невски – ти ли го композира? Получи се перфектно. Най-важното е да се спазва стилът на историческата епоха. Режисьорът може да се отклони от историята; Погрешно е, ако той просто копира детайли от исторически материал, той трябва да работи с въображението си, но да остане в границите на стила. Режисьорът може да варира в стила на историческата епоха.“
Прилагам този стенографиран разговор (истински е – публикуван от „Российская газета“) между Сталин и Айзенщайн (съветски режисьор – разбирай пропагандатор – подмазвач с камера) – трябва да се прочете внимателно! Разговорът демонстрира достатъчно ясно сталинското „бащинство“ на тази, а и на много други от съвременните кремълски доктрини, удобно тиражирани от съвременната пропаганда!
Очевидно Йосиф Висарионович харесал филма, защото след излизането му, Сергей Айзенщайн става галеник на властите. Без да защитава дисертация, получава степента „доктор по история на изкуството“, орден „Ленин“, а след това и Сталинска награда. „Осребрява“ добре ибрикчийство си!
А как осребряват ибрикчийството си днес, някои наши сънародници?
Много време отделихме на този небългарски „герой“. А дали е наистина „герой“, да си му мислят в Русия – с нас, той няма нищо общо! Халал да им е!…
Руски паметници
От ордата в Азия, да се върнем в Европа, където ни е мястото.
В Уикипедия има специална Категория: Руски и съветски паметници в България, с разбивка по области! А дали някой ще създаде списък на БЪЛГАРСКИТЕ паметници, на БЪЛГАРСКИТЕ герои? За да запазим тяхната памет! И да избием комплексите си за малоценност като нация! Българската нация!
Преди време, Момчил Дойчев беше написал, че общият брой на руските и съветските паметници в България е над 680, като най-многобройни са посветените на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. – над 500 паметника и паметни плочи във всички административно-териториални области на страната. У нас има и над 180 паметници, посветени на Червената армия и на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Най-огромните и най-представителни паметници (а може би и най-позорни за нас) са в София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Стара Загора и в повечето областни градове, в много градове и дори села са посветени на руски и съветски военни дейци. Руските и съветски паметници, заедно с паметниците, посветени на БКП и нейните главатари, на комунистически партизани и съветски агенти са почти два пъти повече, много по-представителни и по-големи от всички паметници на всички борци за национално ни освобождение!
Руски паметници у нас под път и над път, но ние ще отидем към морето, където край нос Калиакра (за мен скандално) се въздига огромният монумент, посветен на руския адмирал Ушаков. Много от вас не са го и чували! Скандално, защото първо, по време на тази битка, той не е адмирал, а контра-адмирал и второ – тази битка се провежда близо 100 години преди деня, в който България се появява на картата! Да не забравя и трето – дори и по руски източници, тази битка няма нищо общо с българската история!
Въпреки това, през 2006 г., по инициатива на община Каварна (?!?) и „Посолството“, в лицето на генералното консулство на Русия във Варна, е построен паметник срещу „скромната“ сума от 6,5 милиона лева! Цинизмът не свършва до тук – през 2011 г., около него е издигната още по-грандиозна арка, върху която с големи букви е изписано „Слава на черноморския флот на Русия, сражавал се за православната вяра и свободата на България“. За мен този надпис е възмутителен и оскърбителен! Как така: „Сражавал се за православната вяра и свободата на България“?
Една битка, в която се сражават две империи в поредната им война, и то без нито един потопен кораб!?! Къде тук е „свободата на България“??? Срам!!! Да не говорим, че има периоди в общата ни история, в която този флот се е сражавал СРЕЩУ България, дори и без обявена война! Може да бъде обяснено с подходящата чуждица „ибрикчийство“ (Ибрикчия е служител на султана, който извършва действията по подмиването и подсушаването на задните части на господаря си. – бел. съст.) или казано на прост български – ДУПЕДАВСТВО!
Без извинение!
(Паметник на Ушаков край Калиакра – сн. интернет)
и надписът, от който не става ясно, какъв е приносът на Ушаков за България (сн. интернет) Всъщност, на тази голяма табела, има и няколко думи и за нас: „… въпросът за освобождението на българите официално е поставен пред Великите сили. Руси и българи навеки ще помнят подвига на Свети адмирал Ушаков…“
Не знам как става точно, но сигурно по време на битката „свети“ адмиралът е намерил време да подхвърли няколко добри думи „на Великите сили“! Е, няма как да не „помним навеки!“
Съветски паметници
Както и друг път съм констатирал, България е осеяна подобно на игленик с отровни игли с паметници, възхваляващи руския, а после и съветския окупатор (то май резултатът за нас е един и същ – като при всяка окупация). „Игли“, които дори и днес, в Европейска България, промиват мозъци, насаждащи един „отровен“ мит!
Парадоксално, но и днес продължават да се издигат нови паметници на този или онзи руски или съветски „герой“! Например в гр. Стрелча, преди няколко години откриха паметник на Жуков! Каква е връзката на съветския военен с този град – не знам, но бюстът е открит от кмета (случайно от БСП), като присъстват освен от „Посолството“, руското де, така и една кохорта евразийци! А кметът година по-късно се прочу в града със „скромен“ скандал! Но не заради Жуков! То и Жуков, освен „подвизите“ по време на Втората световна (за нас тя не е „Отечествена“), има и немалко „скандални“ подвизи и в мир, и в бой – и с вилата си, пълна с плячка – с отмъкнати военни трофеи, а няколко години по-късно – и с „Тоцките учения“!
Но колко всъщност са те? Много са, но да видим по-значимите от тях:
„Не може първото нещо, което виждаш в Пловдив, да е Альоша“. Бих добавил и в Бургас!
За „Альошата“ всички говорят по много – и защитниците, и противниците, но какво казват авторите? Общински съветници от Пловдив откриха „Обяснителна бележка“ към проекта на скулпторите Андрей Николов и Величка Велиева – Рачева, в която ясно се казва:
„Постарахме се по най-опростен, синтетичен начин да представим тържеството на Съветския войник, олицетворение на Съветската армия – освободителка на човечеството и покровителка на малките народи…
Понеже назначението на паметника е да действува възпитателно на народа, будейки в него чувства на уважение и любов към Съветската армия и Съветския съюз, зрителят трябва да има достъп до самата група и възможност за съзерцание и размисъл…“
Обяснителна бележка от Андрей Николов и Величка Белиева – сн. интернет
Нали видяхте – според авторите, паметникът трябва да буди „чувства на уважение и любов“ към окупатора! Стокхолмски синдром! Нямам думи!
И ако е обяснимо, че образът на Альоша, стоеше на монетата от два лева, по време на Соца, че тогава измислиха и песен, посветена на паметника (?!?), малко непонятно е, защо в Европейска България, през 2007 г. се валидира марка, във връзка с 50 годишнината на паметника. „Ние миналото не можем да го зачеркнем то трябва да ни служи“, заявява областният управител, назначен от Тройната коалиция, с министър-председател съветски гражданин! Интересно – на кого „служи“ миналото! Според Оруел!
На кого служи миналото разбираме от новината, че Русия днес е мобилизирала певци от различни страни (вижте от кои) да защитават „Альоша“! И разбира се – нейните геостратегически интереси!
Ей, товарищи! Не разбрахте ли, че в нашия дом – България, ще правим това, което ние смятаме за добре, а не това, което генерал-губернатора ще каже с думите на сирийци, кубинци и „вся остальная…“.
Защото България е и МОЯТ ДОМ!
Отиваме в Бургас – „Чакам те на „Тройката“!
Сигурно всеки бургазлия е изричал тези думи поне веднъж. Площад „Тройката“ в Бургас е може би най-емблематичното място за бургазлии, но малко знаят откъде идва неговото име – през 1934 г. в центъра на площада е издигнат висок стълб с 3 осветителни тела, който дава днешното му име – „Тройката“. Но не за този стълб е нашият разказ.
По-малко от 20 години по-късно, на „Тройката“ изправя ръст един друг „Альоша“ – с височина около 18 метра, той се извисява над всички, а бронзовите релефи пресъздават сцени от Втората световна война и посрещането на съветските войски в Бургас! Вдигнал лявата си ръка в нетипичен поздрав, той умело е прикрил Шпагина в дясната. А на постамента е изписано: „Вечна признателност“. За какво – не е ясно! Всъщност е ясно – слезлите от Балкана разбойници, които при други условия нямаше да стигнат по-далеч от нивата, получават властта на щиковете на Червената армия (тя е и работническо-селска), и я предават на деца и внуци!
Но пък пределно ясно е, защо е изграден един друг паметник на съветските войни в Бургас – загинали са в неравната борба с алкохола! Не се смейте – в Бургас има паметник, който дружелюбно бургазлии наричат „Паметник на метиловия полк“!
Днес в парк „Славейков“ в Бургас (там, където до 1962 г са се намирали старите гробища на Бургас), се намира немалък по размери общ гроб с два паметни знака (ако изобщо е гроб, защото всички останали гробове са разчистени). Надписът на единия гласи: „На освободителите вечна слава! 1944-1945“! Това за „освободителите“, мисля, че го изяснихме, но другия е по-интересен – „Поименен списък на съветските войни починали в гр. Бургас“. През 2019 г., до първата плоча се появяват още две – с изписани 44 имена на съветски военнослужещи, погребани тук. (Тогава не управляваше ли едно „евро-атлантическо“ правителство и един „евро-атлантически“ кмет? И Бургас беше „най-добрия град за живеене“?) Повечето от тях са загинали през 1945 г., когато очевидно нито в България, нито в Бургас има бойни действия! Няма да питам от какво за загинали – дали от болести, дали от катастрофи, от пиянски сбивания или просто разстреляни от военен трибунал! Но на плочите присъстват имена на военнослужещи, които няма как да минат като герои. Напр. Вячеслав Павлович Выченко, за когото в документите пише, че е „приключил живота си със самоубийство“ на 29.02.1945 г. Той все пак е някакъв „герой“, защото е успял да сложи край на живота си на 29 февруари в година, която не е високосна! Поне така пише на плочата! Има и друга суицидна жертва – старшина Георгий Георгиев Меншчиков през август 1945 г. също сам е сложил край на живота си. Няма да разберем какво е накарало тези млади хора да сложат сами край на живота си и то след войната в спокойния Бургас. Но пък за други двама – Григорий Иванович Кошуба и Иван Василиевич Борисов, в официалния списък е отбелязано: „Потънал в Черно море по време на къпане“!
В „Поименен списък на безвъзвратните загуби“, за част от починалите в графата, предвидена за причините за настъпване на смъртта, да пише „убит“. Колкото и да не сме обичали „освободителите“ си, не сме чули да е имало престрелки с „вражески елементи“ по улиците на Бургас, да не говорим за по-сериозни военни действия, затова с основание се налагат две версии – или че бургазлии тихомълком са „разчиствали“ освободителите си (и всъщност те заслужават паметник, но на съпротивата), или че убитите са войници, разстреляни според военновременните закони за различни провинения. Да уточним – тук сред жертвите са имената и на мародери, и на дезертьори!
Казаното дотук е достатъчно, за да стане ясно, че тези камъни в парка не може да имат статут на военен паметник, поне според Женевската конвенция!
По-интересното е, че 15 от имената са с дата на смъртта между 16 и 18 септември 1944 г. Това са именно жертвите на „Метиловия полк“! Малко детайли – на 14 септември 1944 г., съветски войници откриват бидони с алкохол. Пазачът се опитал да ги спре, крещейки на български, че това е метанол. Но съветския войник, чужди езици не знае (то много от тях били от „републиките“, затова и руски не знаели), та затова бързо „освободили“ алкохола от своя пазач, като моментално го разстреляли, след което се почерпили храбро! И разбира се – щедро! Поканили и стотици свои колеги да споделят плячката!
Командирът на полка, майор Приходко, в присъствието на ЗКПЧ-то повикал старши лейтенанта от медицинска служба Дяченко и поискал от него да провери годността на алкохола за консумация. Командирът наредил да се извърши експресен анализ с думите: „Вие сте лекар, пийте и ми кажете какво е това!“. Лекарят обаче бил с разсъдъка си и отказал да пие от алкохола – заминал да изследва качеството на спирта от склада.
Затова, какво са направили зажаднелите „освободители“ докато го чакат, можем само да предполагаме. Трагичния баланс, разследващите обобщили по-късно в доклад, в който се казва, че за тези три дни, в резултат от отравяне с метилов алкохол били засегнати около 190 души, потърсили медицинска помощ – 154 войници и командири, 120 са били хоспитализирани, 6 са ослепели. Починали са 42-ма съветски войни. (Тимофеев, 2011). В поименния списък на безвъзвратните загуби, като причина за смъртта е записано умрял „от отравяне с метилов спирт” или „от алкохолна интоксикация“. При това на датата, когато е имало най-много жертви – 17 септември, писарят за по-бързо в съответната графа е записвал „починал от същото“ и „погребан на същото място“. Сигурно и той е бързал да си допие!
А ние трезви като краставички, отиваме във Варна – „Парк-паметник на българо-съветската дружба“. Мегаломански паметник, който подобно на Альоша, е построен на високо, защото трябва да се вижда отвсякъде! Паметникът е построен за 4 години и е открит в края на 1978 г. , в навечерието на 35 годишнината от „Сациалистическата революция“. Висок 23 метра и широк 48 метра, под него има изградено бомбоубежище! За всеки случай – ако Рейгън хвърли бомба, докато поднасяме цветя на „братята“. За построяването са работили „доброволно“ над 27 000 души, като за изляти 10 000 тона бетон. А в средата на арката бил поставен разпукан бронзов куб, от който горял „вечен огън“, изразходващ по 4 газови бутилки на денонощие. Цената на тази „благодарност“ никога не е била обявявана публично. Както и на останалите подобни!
(Паметник на Българо-съветската дружба във Варна – сн. Уикипедиа)
Но не ви ли звучи странно от днешна гледна точка – „българо-съветска дружба“? Слава Богу, че „Съюзът на Съветите“ вече го няма! А неговият правоприемник ни е обявил за „неприятелска държава“! Каква ти дружба, за Бога!
Продължаваме нататък – Плевен! И какво да видим – в Плевен, града на Плевенската епопея, в която проливат кръвта си стотици руснаци, имало паметник, изобразявал изправен съветски войник, загърнат в наметало, и наричан галено „Альоша“. Имало, ама вече няма – премахнат е още през 1991 г. – нарязан е на парчета и по-късно претопен като скрап, каквато е и тази част от историята ни! Няколко години по-късно тогавашния кмет Румен Петков (забележете от БСП!) превръща мястото в паметник на загиналите за свободата на Плевен!. Не знам, какво е правил по фонтаните. но поне с този паметник се проявява като българин!
В Русе, паметникът изобразява изправен съветски войник, държащ знаме в лявата си ръка (не става ясно, знамето българско ли е или онова, червеното, със сърпа и чука! Но пък има петолъчка и надпис. Цитат от Гошо Тарабата, известен и като Георги Димитров:
„За българския народ, дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както въздухът и слънцето за всяко живо същество.“
(Паметник на съветският войн – източник – wikimapia.org)
Само за сведение – става дума за „оня“ Съветски съюз – със Сталин, със ГУЛаг, със Закона за петте класа!
Силистра сигурно чака ново „освобождение“, защото там продължава да стои цял съветски танк Т-34, за да напомня на поколенията „кой кара влака“, разбирай – танка. И, че Силистра е най-близо до него! Но пък „вандали“, боядисали танка, с който други – „не-вандали“ – дошли у нас. На гости! И останали 45 години!
(Паметник на Съветската армия – Силистра – изт. www.kvorum-silistra.info)
В Сливен също има „Мемориал на загиналите съветски воини”. И също се намира по-нависоко – на Хамамбаир – на югозападния край на Сливен – за да се вижда добре отвсякъде! Трима съветски юнаци, с дебели шинели (нали ни освобождаваха в края на лятото?), единия с Шпагин, другите – с голи ръце, но пък закичени с ордени – сигурно за окупацията, извинете – за освобождението на България! Паметникът е и костница на загиналите в Сливен съветски войни, участвали във Втората световна война. Открит още 1949 г., като са поставени плочи с надпис „Вечна слава“ и с имената на починалите 66 офицери, сержанти и войници в периода от септември 1944 г. до април 1947 г.
Сливен паметник съветски воини – изт. wikimapia.org
Дори и на незапознатите с историята читатели, сигурно правят впечатление датите – за тези близо 3 години, сражения в България няма! Войната е далеч! Тогава, какви са тези 66 загинали? Дали са загинали като „метиловия полк” в Бургас? Или катастрофирали след яка почерпка? Или … са разстреляни за мародерство от военен трибунал? Тук Историята мълчи… Ама и ние няма да питаме!
За малко да забравя Стара Загора, в парк „Митрополит Методий Кусев“ или по-известен като „Аязмото“ – и там Паметник на Съветския войник, познат още като Паметник на Съветската армия. Не знам да има битки в района, та да са загивали съветски войници, почетени с този паметник. Но знам нещо друго:
„В Стара Загара комендантският патрул от НКВД залавя и разстрелва на място пияни руски войници, грабили и изнасилвали българи.“ (Войнов, 2006)
Знам още, че през 1914 г, същият митрополит Кусев пише книга: „Погрома на България. Виновникът“, в която казва:
„Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия“ (Кусевич, 1914)
Мисля, че е бил прав, а и този паметник го потвърждава!
Скитайки по широката българска земя, поглеждаме към синьото българско небе. И виждаме – паметници на съветски летци.
Започваме с един, който поне пред мен, буди доста въпроси. Става дума за паметник в местността „Домус колак“, близо до с. Професор Иширково в Силистренско. Издигнат е през 1965 г. в памет на трима съветски пилоти. На 14 септември 1943 г, над този регион е свален съветски бомбардировач Ил-4. В горящия самолет загиват щурмана и двама гвардейски сержанти, като се спасява само командирът, който скача с парашут, но пък попада в плен. Дотук – обичайна военна ситуация. Но…
Замислям се – септември 1943 г. е свален съветски самолет на българска територия! Обърнете внимание – по това време, България и СССР за в нормални дипломатически отношения. Подписвайки „Съветско-български протокол за установяване на дипломатически отношения“ през 1934 г., в който между другото е записано (мой превод от оригинала):
„1. Двете Високи Договарящи се Страни взаимно гарантират една на друга пълно и цялостно уважение на суверенитета на всяка една от двете държави и въздържане от всяко пряко или косвено вмешателство във вътрешните работи на всяка от тях и конкретно от всяка агитация, пропаганда и всякакъв вид интервенция или тяхна поддръжка.“ (Валев, Б. Л., 1976)
Логичния въпрос е „какво е правил този самолет над българска територия?“ Все пак става дума за Ил-4, който не е селскостопански самолет, пръскащ против комари, а бомбардировач! И вероятно е хвърлял бомби (а не бонбони и шоколад, както при Берлинският въздушен мост) над нашите баби и дядовци, а за някои – майки и бащи! Българи! И очевидно е свален от нашите, щом пилотът му става военнопленник!
Но ние издигаме паметник и носим цветя на убийците на нашите родители!
Един друг паметник край с. Душанци, Софийско, отбелязва мястото, на което се разбива руски самолет. На 24 септември 1944 г. една ескадрила от 861 бомбардировъчен авиополк на Червената армия получава задача да разузнае от въздуха уж за движението на германските сили. Според оперативните данни самолетите трябва да излетят за летище Божурище, оттам да прелетят до Пловдив, след което да се завърнат отново в базата край Бяла Слатина, в местността „Агино Бранище”, където е базиран полка. Какво точно са следили не знам, но по пътя, самолетът се разбива близо до Пирдоп. Уж времето било лошо, но по разказ на свидетели
„…машината се показа изпод облаците и видяхме, че се върти и отива към земята.“
Не е необходимо да си експерт в навигацията, за да разбереш, че маршрутът минава изцяло през българска територия, която отдавна е опразнена от немски войски – нали помните решението на министерски съвет, още преди 9-ти да се обезоръжат всички германски части! Може би са искали да се повозят и да нагледат „имотеца“, наречен България? Не знаем и дали има връзка с метанола в Бургас, но самолетът се въртял в небето, падайки към земята… За вечен спомен, в Бяла Слатина издигат „Перката“, че и го обновяват преди няколко години! То в тоя град, главния площад на баба Цола кръстиха! За друг летец, само че български, поручик Неделчо Бончев, Бяла Слатина не е и чувала! А в София – малка плоча! Добре, че с Димитър Списаревски, малко се отсрамихме с паметник, че и той беше забравен, направо – забранен при „народната власт“! Кап. I ранг Васил Данов изброява много други български летци (напр. поручик Владимир Балан), бастисани от „народната власт“, само защото са царски офицери, за разлика от прошляците партизани, окичили се веднага след преврата с офицерски, вкл. генералски чинове …
На летците от Червената армия, обявила война и окупирала България на 5 септември 1944 г. – паметници дал Господ (или по-скоро Соцът)! А има и други летци, бранили небето на Родина ни по време на съюзническите бомбардировки, благословени от Сталин, за които напомня май само една малка паметна плоча в градинката „Мадара“ в София – тази посветена на Герхард Венгел. Сигурно не сте го чували, но той загива на 10 януари 1944 г., заедно с още четирима германски летци от Луфтвафе, отбранявайки София!
А плочата на Г. Венгел, в градинката „Мадара“ – София няколко пъти бива поругавана от „патриоти“! Да ги питаш – защо?
Паметник на Герхард Венгел, в градинката “Мадара“ – София / изт.bulgarianhistory.org
От небето, отиваме към морето.
Созопол! С неговата Аполония! Уникално явление в съвременната ни култура, което вече четири десетилетия демонстрира постиженията на българските творци – автори и изпълнители, призвано да съхрани традицията в областта на всички изкуства. Нека пребъде!
Но сред морската ни „Мека“ на изкуството, има и друго изкуство – паметник на подводничари и парашутисти, които СССР, без да ни е обявил официално война, изпраща в България през 1941 и 1942 г., и чийто „подвизи“ ще разгледаме в една от следващите глави!
Този паметник е може би един от най-скандалните (борбата за влизане в челната тройка за „най-скандален руски паметник в България“ е много оспорвана! Колкото до първото място, то категорично се държи от МОЧА) и символизиращ пълното ни национално унижение – паметника край Созопол на „загиналите съветски подводничари“. Първоначално изграден през 1969 г. и после позабравен, той е разширен многократно през 2010 г., вече в чест на загиналите в Черно море съветски моряци от 5 потопени подводници.
В интервю пред агенция „Фокус“, авторът Альоша Кафеджийски споделя:
„Фокус: Когато го правихте, потърсихте ли очевидци на събитията от онова време?
Альоша Кафеджийски: Не съм контактувал с хора, които са свидетели на онова, което е станало. Нещата бяха поставени на друга база. Сега вече човек може да си задава и допълнителни въпроси, на които може да се отговори и да се дискутира по тях. Тогава не.“
И понеже вече можем да задаваме въпроси, нека попитаме – ако тези подводници са потопени преди войната на СССР с България, когато сме били в добри дипломатически отношения, с какво те са били в помощ на държавата ни, та да им вдигаме паметник? А ако сме били във война, защо трябва да увековечаваме противника си, че и да му се кланяме? Това са подводни лодки, чиято бойна задача е била да торпилират военни, но и търговски кораби, да съдействат за минирането на българските брегове! Интересно, колко ли български морски съда и колко моряци са загинали от руските мини? И дали сред тях не е подводницата Щ-213, торпилирала на 24 февруари 1942 г. – две години преди СССР да обяви война на България, българския кораб „Струма“, наречен неслучайно „българският Титаник“, превозващ еврейски бежанци, бягащи за Палестина, на борда на който загиват 767 души, повечето жени и деца? Не знаехте нали? Това е една от най-големите морски трагедии след Титаник, а участието на български кораб и най-вече потопилата го съветска подводница е доста неудобен факт! В памет на загиналите на кораба „Струма“, в Израел са посветени не един, а два паметника, а в България – тишина! Да не говорим за Русия – „най-добрата на света“!
За да сме коректни, трябва да отбележим, че в България има паметник и на други подводничари. Ще ви изненадам – във Варна има паметник на немските подводничари, загинали при ОТБРАНАТА на България. През 1916 г., немската подводница U-45, участваща в отбраната на българската акватория на Черно море, потъва, взривена от руска мина на 2 км в акваторията на Евксиноградското пристанище! Загива целия й екипаж! Обърнахте ли внимание: руска мина и немска подводница, отбраняваща Варна!
Един мега-паметник на „съветските подводничари“, воювали срещу България дори и без обявена война, и втори паметник, скромен, във варненските гробища, на германци, защитавали България!
Разни хора, разни идеали!
Знам, че ще се намерят хора, които веднага ще кажат: „Ами паметника на американците бомбардирали София?“ И тези хора сигурно никога не са го и виждали, но пък повтарят като папагали пропагандната гледна точка. Да, има и такъв паметник, и то открит наскоро.
„Да помнят, е това, което живите дължат на мъртвите“,
заявява посланикът на САЩ при откриването му. Но това, което живите дължат на себе си, е и да бъдат мислещи същества, а не просто рупори, повтарящи „опорни точки“. А и да прочетат надписа на този малък скромен паметник, не натрапващ се нагло в центъра на София, а криещ се под дърветата на входа на американското посолство! А той гласи:
„На всички американци, които служиха в България по време на Втората световна война. Те дадоха своето днес, за нашето утре.“
Без мегаломания, без „освобождение“, без изискване за някаква благодарност! Просто „…за нашето утре“!
( паметник на американските военни в София – сн. интернет )
А „нашето вчера“ неусетно ни върна в София – в същия софийски квартал, „Лозенец“, има и друг паметник, за който малко се говори. В периода 1952-1954 в София е изграден „Паметник на съветския войн – костница на загиналите в Отечествената война“. По средата на внушителният комплекс стърчи паметник на двама съветски солдати с ушанки и зимни шинели, държащи шмайзери, а надпис подканва: „Слава на съветските войни освободители“. За кой ли път слушаме за „освободители“! Може тук е мястото да припомня една Декларация, подписана от външните министри на всички източно европейски държави и САЩ, по повод 75 години от края на Втората световна война. В нея се казва:
„Макар и май 1945 г. да донесе край на Втората световна война, с това не дойде свобода за цяла Европа. Централната и източната части на континента останаха под управление на комунистически режими в продължение на почти 50 години. Балтийските държави бяха окупирани противозаконно и анексирани, а Съветският съюз сграбчи останалите народи в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол.
В продължение на много десетилетия мнозина европейци от централната и източната части на континента жертваха живота си, устремени към свободата, докато милиони бяха лишени от своите права и основни свободи, бяха подлагани на мъчения и насилствено разселване. Обществата зад Желязната завеса отчаяно търсеха път към демокрацията и независимостта.“
Общинските документи пазят различни наименования на паметника – някъде той е „Паметник на загиналите от рани бойци и командири от съветската армия“, но най-често се нарича: „костница“. Върху паметника са изписани доста имена, но и на предубедения е ясно, че толкова тела, там не могат да бъдат погребани! Ако изобщо има там някой погребан!
В „Алтернативата“, анализаторът Илиан Василев обяснява:
„Първо, няма съветски войници, убити в битка на българска земя – а това е основната предпоставка, от която произтичат права и задължения съгласно Женевската конвенция. Нейните водещи мотиви и принципи са хуманитарни – да осигурят на всички загинали във войните уважително погребение и да почетат паметта им. Тоест, ако имаше войници от Червената армия, убити, докато са се сражавали в България, българското правителство щеше да има задължението да осигури местата за погребение в определени военни гробища, включително да поеме и отговорността да ги поддържа…
Само войници, убити в битка, при положение, че българската държава през септември 1944 г. беше избрала да се съпротивлява и да се бори срещу Червената армия, можеха да се ползват със закрила от Женевската конвенция и то само по отношение на правото на достойно погребение, а не по отношение на виртуални гробници на „неизвестни“ войници. Ако българските или германските сили /няма никакво съприкосновение между германски и съветски войски на наша територия/, бяха причинили смъртта на който и да е съветски войник, тогава България щеше да носи отговорността да почита военни гробища на Червената армия, каквито има в Европа. Този прочит на основополагащия документ на международното право в тази област, на практика означава, че съдбата на всички паметници на Съветската армия в България е изцяло вътрешен въпрос и не предполага по никакъв начин нарушаване на човешки права постмортем или унижение на достойнството на войници на Червената армия.
Факт е, че някои войници от Съветската армия са починали у нас – някои от злоупотреба с метилов алкохол, други от рани, получени извън територията на България, а трета част – има известен случай на загинали при катастрофа с автобус. След края на войната – е имало и други починали съветски граждани, включително от спецчастите от СМЕРШ, други офицери от съветския репресивен апарат или така наречените съветски специалисти. Всички изброени случаи отново не попадат в обхвата на Женевската конвенция и не предполагат задължение на българската държава да разрешава и поддържа възпоменателни паметници. Всеки починал има право на погребение и гроб. Нищо повече.
Според международното право българското правителство няма задължение и да узаконява недействителни паметници – костници на „жертви“ от войната на Съветската армия в България, които доминират градския пейзаж в градовете из цялата страна.
Всички подобни паметници са знак за изнасилена благодарност в условията на изгубен суверенитет и съветско господство в България, което означа че подобни актове могат да бъдат ревизирани по всяко време и без никакви международно правни последствия.“
Та толкова за „костницата“!
За малко да забравя „гробището“ в средата на „Пипиниерата“, която по-късно става „Борисовата градина“, а след „Социалистическата революция“ вече е „Парк на свободата“. Там съветски войници няма, но пък в средата й, са погребани костите на 17 видни дейци на Българската комунистическа партия и Работническия младежки съюз, живели и работили в София, които са загинали в борбата против фашизма. Но, докато се разхождате, няма да видите кръстове или петолъчки. В прослава на фараона, пардон – на терористите от БКП, е издигнат обелиск с височина 41 метра!
Спускайки се надолу, към центъра на София и доближавайки до първенеца сред съветските паметници, минаваме по стар каменен мост, прехвърлящ се през Перловската река. Сред софиянци е по известен като „Мостът на „Граф Игнатиев“. Изграден като „Самоковски мост“, през 1953 г получава името „Мост на българо-съветската дружба“, на малко по-късно – „Мост на дружбата“! Мостът е украсен с четири каменни композиции. Минавам всеки ден оттам, заглеждам се в тях, но никога не съм предполагал значението им.
„Опълченец и руски воин“, „Партизанин и съветски воин“, „Съветски специалист и български техник“, „Селянка и колхозничка“. Наименованията им казват всичко!
Това трябва да са „Партизанин и съветски воин“ (сн. автора).
Подминаваме тези подмазвачески скулптурни композиции, в които думичката „изкуство“ е малко пресилена, и стигаме до най-скандалния! И най-оспорвания!
Той е… Неговото име е…
МОЧАААА!
Още с идването си на власт, комунистическите лидери бързат да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване към узурпатора, за подарената им власт! Неслучайно, една от идеите, които се зараждат (или по-скоро се спускат от Москва) още през 1944 г., е за изграждане на паметник, който да изрази „освободителната сила на Съветската армия и вечната дружба между съветския и българския народ“. Идеята се посреща с небивал ентусиазъм след комунистическата върхушка, като веднага с ПМС №1, протокол №8/17.01.1947 г., се създава Фонд „Паметник на Съветската армия“ при Националния съвет на ОФ. Фондът се попълвал с уж доброволни вноски на граждани. Хората спонтанно дарявали за паметника! Но по-възрастните добре помнят, как подобни решения на събрание на „трудовите колективи“ се взимаха единодушно от… Партийния секретар! Спуснати отгоре! Или просто касиерката, изплащаща заплатата в брой, директно ти пробутваше и квитанцията за вече определената сума и питаше – „Ти няма ли да дадеш!“ Не с въпросителен, а с удивителен знак накрая! Ха посмей да откажеш! Плащаш да ти е мирна главата! „Доброволно“!
Но вместо да говорим със спомени и да бъдем упрекнати в преднамереност, нека видим отново фактите, пресъздадени документално. От Разпореждане на Председателя на Комитета за наука, изкуство и култура с дата 7 август 1950 г. разбираме, че освен вече отпуснатите средства, за „довършване работата по втория етап от паметника на Съветската армия“ се отпускат допълнително 7 950 000 лева! Всеки един от трите колектива получава по 400 000 лева месечно за възнаграждения и по още около 60 000 – за други разходи! Или общо близо 8 милиона лева! От Държавния бюджет, разбира се, не от дарения на „благодарни труженици“! Благодарни за „второто освобождение“! а сигурно и за „първото“! А Държавният бюджет от къде се пълни?…
Факсимиле от Разпореждане за отпускане на средства за ПСА – изт. интернет
Веднага е определено и място за изграждането на паметника – в извънградската част, на височината, където се пресичат на бул. „Пею Яворов“ и друг булевард – „Драган Цанков“, кръстен на един от послушните руски лакеи, получил десетки хиляди златни франкове от Азиатския департамент.
Съветската страна обаче не харесва локацията и започва търсенето на по-централно място за бъдещия тотем.
На 4 октомври 1949 г. Министерският съвет с председател Васил Коларов приема ново решение за изработване на „Паметник на Съветската армия“. Първоначално идеята е за по-малка скулптурна композиция, но мащабът, разбирай – размерът при тоталитарните режими от всякакъв род, никога не е достатъчен – взема се решение за по-мащабен монумент! Избрана е Княжеската градина, която тогава се нарича парк „Септемврийче“, без да е уточнено точното място! Под натиск на Съветският съюз обаче се бърза, като е решено, входът да бъде откъм булевард „Руски“.
Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а година по-късно, Васил Зидаров – скулптор и един от авторите, пише статия в сп. „София“, обяснявайки на читателите художествено-историческия аспект на бъдещата композиция. Не пропуска и пропагандния момент! Днес, смешно звучат приказки от рода на:
„Комисията-жури даде на колектива препоръки за повишаване идейно — художественото ниво на цялата архитектурно-скулптурна композиция.
…в паметника ще бъде отразена идеята за освободителната мисия на Съветската армия, нейният народоосвободителен характер, борбата й за мир и демокрация…“
Тук ще прекъсна малко невъзпитано, автора, за да го попитам задочно, за „народоосвободителния характер“ на Червената армия. Как го разбира, защото всички държави от Соцлагера, „освободени“ от руския ботуш, побързаха да се „освободят“ от „освободителя си“ веднага след падането на комунистическия режим в Кремъл. Това, между другото направиха и почти всички бивши съветски републики, дотогава вкопчени в „братска прегръдка“ в Москва! Дори и тези, които за президенти всъщност избраха бившите си партийни величия и просто – офицери от КГБ! Пък и думите „Съветска армия“ и „Демокрация“ в едно изречение ???
Авторът продължава:
„…са отразени в архитектурно-декоративни форми десеттях победоносни Сталински удари в Отечествената война. Те показват бойния път на Съветската армия от Сталинград до Берлин — резултат на военния гений на генералисимус Сталин…
С вдигнат шмайзер в ръка, съветският воин възвестява победата над фашизма. От неговата фигура се излъчва увереност, сила и благородство. Майката е спокойна и уверена в щастливото бъдеще. Детето е радостно. В ляво на съветския воин бодро крачи освободеният работник…“ (Зидаров, 2016)
Целта е паметникът да е готов за 10-годишнината от „Социалистическата революция“ (нали уж беше „освобождение“?), като при откриването през 1954 г. присъства лично и съветският маршал Сергей Бирюзов. Той е добре известен у нас още от времето на съветската окупация. Председател на Съюзната контролна комисия официално е маршал Фьодор Толбухин, но поради отсъствието му от страната де факто бил заместван от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Разбирай – генерал-губернатор, от когото тук е зависело всичко! Ама, всичко! По-късно, признателните комунисти ще го направят и почетен гражданин на София и ще кръстят на него централен софийски булевард! Та, паметникът символизирал
„признателността на българския народ към Съветската армия освободителка“,
както е изписано на постамента. Надпис, който пък други – не толкоз признателни – многократно „коригираха“.
Министър-председателят Вълко Червенков оглавява „всенародните тържества“ по откриването му. Но в официалния ден, част от творците странят от тържествата. Не защото ги подозирали в ЛГБТ пропаганда – за това тогава още не са се сетили! Причината е, че творението твърде много се различавало от първоначалната идея. Неговата мащабност не кореспондира с творческите виждания на Любомир Далчев. Това е началото на охлаждането му към социалистическите представи за изкуство.
Тук се сещам за един цитат на Далчев, който прочетох не къде да е, а в коридорите на Националната Художествена Академия:
„… Големината на творбата не е основание за натрупването й с идеи… Почти всички паметници у нас са натрупани с идеи…. Сцени от посрещане на Съветската армия виждаме във всички паметници на Съветската армия и на загинали антифашисти… Много удобно е да се изтъква идейността там, където липсват художествени ценности. Така лесно може да се подведе и излъже лайкът.“
Да се излъже лаикът поради липсата на художествени ценности!
Като изкуство, но и като История, ще добавя аз!
Далчев, години по-късно пише открито писмо до един от най-тиражираните вестници в началото на века – „Труд“. Не открих оригинала на статията, но пък имам факсимиле от нея. А и няколко медии наскоро я препубликуваха. В писмото, авторът обяснява някои детайли около паметника. Целият текст на писмото с красноречивото име „Жалоните на поробителя“, може да бъде прочетен в mediapool.bg, но не мога да се въздържа да цитирам тук някои пасажи.
Още в началото, сякаш предусещайки бъдещият спор по темата, големият български скулптор обяснява. Може би дори не на нас, а на бъдещите поколения, за които социализма, ще бъде един „розов“ пропаганден преразказ, една утопия, която видиш ли, Демокрацията ни отнела:
„В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. … Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат…
В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. …
И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?
И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.
Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. … Проф. Янчулев (кметът на София по времето, когато е писано писмото – бел.ред.) … е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.“
Просто, кратко и ясно! От голям творец и човек на изкуството!
В тази връзка се замислих – в България, хората на изкуството, рядко имат ярка политическа позиция по дадени теми, особено политически – дали не ги интересува! Или просто се „снишават“, защото част от тях са „зависими“ от властта! А не са ли точно хората на изкуството и културата тези, които би трябвало да „водят“ страната и обществото напред!
Не е ли това Елитът на нацията, който трябва да изгражда памет(ниците) на народа си!
И Виена …
Апологетите на МОЧА използват като аргумент факта, че във Виена има също паметник на Съветската армия. Вярно е – има! Но… (май винаги стигаме до едно „НО“).
Малко история. През февруари 1945 г., още преди да превземе Виена, Червената армия вече планира да изгради паметник. За място е избран централен площад във Виена (който после ще бъде наречен на името на … Сталин! Във Виена!), а за фон – бароковия дворец „Шварценберг“! За контраст!
Битката за града започва едва месец по-късно, като градът е „освободен“ (разбирай – превзет) на 13 април. Както винаги, руското командване не жали човешкия живот – според съветските данни, загиват около 18 000 съветски войници. Загиват и 19 000 войници на германския Вермахт!
Строителството започва през май, по проект на съветски военни инженери, архитекти и скулптор. Завършен е за рекордно кратко време, като всъщност, това е първият строеж във Втората австрийска република (чак да се притесниш, че у нас за закъснели с 10 години!). Тържествено е открит на 19 август 1945 г., когато съветските сили все още окупират Виена самостоятелно. За справка само ще уточня, че източна Австрия е съветска окупационна зона чак до 1955 г, когато получава независимост.
Със златни букви на кирилица е изписано:
„Вечна слава на войниците от Съветската армия, паднали в борбата срещу германските фашистки окупатори за свободата и независимостта на народите на Европа.“
Но още преди откриването, дипломатът Йозеф Шьонер записва в своя дневник:
„Der Volkswitz nennt es bereits „das Denkmal des unbekannten Plünderers“.
И тъй като много от „пазителите“ на МОЧА трудно се справят с руския, камо ли с немския език, превеждам:
„Населението вече го нарича с насмешка „паметник на незнайния мародер“.
Подчертавам: не освободител, а мародер!
А 12 метровия паметник е качен на 20 метров пиедестал – общо 32 метра (но ние сме по-католици от Папата – нашия МОЧА е 47 метра!). Изобразява руски войник, със свалено оръжие и щит, така че паметникът на победата може да се тълкува и като паметник на мира. А как да се тълкува нашия, размахал Шпагин над майката с дете до него, а и над цяла София?
Паметникът във Виена многократно е бил обект на посегателство от несъгласни австрийци, но защо не е съборен? Не от някакво дълбоко уважение и признателност, а защото Австрия Е ЗАДЪЛЖЕНА да запази този и подобни паметници – заложено през 1955 г. в член 19 от Държавния договор с четирите окупационни сили, по силата на който се обявява нейната независимост. А войниците на Червената армия, които са били погребани на паметника, отдавна са препогребани в Централното гробище на Виена.
Толкова за МОЧА! И за Виена.
Библиография
Wikidal, E. (17 август 2020 r.). Das erste Bauwerk der Zweiten Republik. Извлечено от Wien Museum Magazin: https://magazin.wienmuseum.at/75-jahre-russendenkmal-am-schwarzenbergplatz
Амбарева, Б. (12 януари 2023 r.). faktor.bg. Извлечено от Митът за руските паметници в България – строени по нареждане и с пари на московците: https://faktor.bg/bg/articles/mitat-za-ruskite-pametnitsi-v-balgariya-stroeni-po-narezhdane-i-s-pari-na-moskovtsite
Гумилев, Л. (2001). Древняя Русь и Великая степь. Москва: СПб.: Кристалл.
Гумилев, Л. (2002). От Руси к России. Москва: АСТ.
Гумилёв, Л. (2010). От Руси до России: очерки этнической истории. Москва: Айрис-Пресс.
Дайнов, Е. (2020). Русия: Една история на страна без история. София: Издателство: Нов български университет.
Данилевский, И. (26 май 2021 r.). Пять лиц Александра Невского. Чье 800-летие отмечают в России? Извлечено от The Insider: https://theins.ru/history/242018
Зидаров, В. (20 април 2016 r.). Изграждането на Паметника на Съветската армия. Извлечено от Блог Стара София: https://stara-sofia.blogspot.com/2016/04/blog-post_20.html
Кисов, С. (1902). Българското опълчение в Освободителната Руско-Турска война. София: Придворна печатница Братя Прошек.
Левчик, Д. (20 февруари 2021 r.). Невские мифы. Извлечено от kasparov.ru: https://www.kasparov.ru/material.php?id=6031599EABCFC
Нестеренко, А. (2016; 4 (42)). Мифологемы Невской битвы. Гуманитарный вестник (МГТУ им. Н.Э.Баумана). doi:10.18698/2306-8477-2016-04-356
Нестеренко, Ю. (20 май 2014 r.). Деды, беды и победы. Извлечено от Руфабула: https://rufabula.com/articles/2014/05/20/grandfathers-troubles-and-victories
Оруел, Д. (1989). 1984. София: Библиотека Век.
Пашова, А., & Воденичаров, П. (28 февруари 2022 r.). Първите руски паметници в България, свързани с Руско-Османската война 1877-1878 – трансформации на паметта. Извлечено от Либерален преглед: https://librev.com/index.php/discussion/bulgaria/4153-parvite-ruski-pametnitzi-v-balgariya-svarzani-s-rusko-otomanskata-voina
Правий, П. (08 август 2016 r.). Александр «Невский». Как из монстра сделать героя. Извлечено от Аргумент: https://argumentua.com/stati/aleksandr-nevskii-kak-iz-monstra-sdelat-geroya
Тимофеев, А. (2011). Стоит над горою Алёша. Облик красноармейца, освободителя Балкан. Родина, 1. Извлечено от https://www.elibrary.ru/contents.asp?id=33743360
Феннел, Д. (1989). Кризис средневековой Руси: 1200-1304. Москва: Прогресс.
Чеславський, О. (04 февруари 2015 r.). Настоящий русский, святой человек, лицо России, Александр Невский – кто он? Извлечено от Александр Невский – „святой“ предатель Руси: https://fakeoff.org/history/aleksandr-nevskiy-svyatoy-predatel
Чеславський, О. (26 юли 2021 r.). Александр Невский – как коллаборант стал лицом России. Извлечено от Кто он, настоящий кондовый „русский“, „святой“, лицо России Московии, ее герой и фактически основатель?: https://fakeoff.org/history/aleksandr-nevskiy-kak-kollaborant-stali-litsom-rossii
Югов, А. (1983). За землю русскую. Александр Невский. Москва: Молодая гвардия.