Третото Освобождение

Трагикомична теория за нашия народ

„Второто освобождение“… или падането на мрака

„На 9 септември българската комунистическа партия броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой, с кандидат-членовете, беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти? Мисля съвсем определено, че най-мизерната част на нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати — мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи — всичко това се юрна към партията и властта и обогати нейната история с най-велики дела. Никога никъде не съм виждал събрани на едно място по-неприятни хора от тия, които с важни заговорнически лица отиваха на партийни събрания. Времето роди поговорката: „Да те пази Господ от десетосептемврийски комунист!“ И точно тия хора, с ограничени, посредствени интелекти, с дълбоко съмнителни характери, но с неудържима алчност да бъдат нещо на този свят, да играят някаква историческа роля, приспособиха себе си към идеология, но което е още по-важно — приспособиха и идеологията към себе си. По примера на великия и гениален техен вожд и учител. Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната — идеологията, и другата — личната необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на низши животински инстинкти.“

Това ще напише Георги Марков в своите „Нови задочни репортажи за България. Когато часовниците са спрели“ публикувани едва 10-тина години след смъртта му! (Марков Г. , Нови задочни репортажи за България. Когато часовниците са спрели, 1991) Е как да не го очистиш за тия приказки! И то на рождения ден на Тато! Като подарък за вярност! И предупреждение към останалите.

Основната характеристика на 9-и септември е разделението. Проблемът не е, че обществото беше разделено 45 години, а че обществото продължава да бъде разделено и сега.
Толкова години след рухването на комунизма, хората, които са продали душите си, за да служат на този комунизъм, продължават да ненавиждат всеки честен и почтен човек, защото в неговото лице се оглеждат като в огледало, виждат своето безчестие. Това е следа, която ни преследва толкова години. Тук намирам в психологически план моралното развращаване, с което комунизмът допринесе за днешната деморализацията на българското общество. Това е големият проблем – промяната на манталитета“ – заявява президентът Петър Стоянов, в предаването „120 минути“ по bTV.

По-добре не може да бъде казано – хората, продали душите си, ненавиждат всеки честен и почтен човеккато огледало на своето безчестие!

Важи и днес – огледайте се.

В навечерието на „Социалистическата революция“

През септември 1943 г., премиерът Богдан Филов подава оставка и Добри Божилов, министърът на финансите в кабинета на Филов, заема неговото място. Политиката на новото правителство се насочва в две посоки, които на пръв поглед изглеждат противоположни – във външнополитически аспект, то се опитва да поддържа контакти, макар и тайни, с англо-американците, а по отношение на вътрешната политика – предприема енергични мерки срещу партизаните, които се оттеглят в планините и от време на време атакуват някой полицейски участъци и по-малки армейски части.

На 20 март 1944 г. Вермахтът окупира Унгария. Това събитие предизвиква допълнително напрежение сред управляващите у нас. Следват няколко ноти от страна на съветското правителство с настояване за откриване на консулства във Варна, Бургас и Русе. Българското правителство отклонява настояването – на всички е ясно, за какви „търговски представителства“ настоява Съветския съюз в такъв момент. Всички помнят „незнайно откъде“ пристигналите парашутисти и подводничари.

На 18 май 1944 г. съветското правителство връчва на България нота, с искане за незабавно скъсване на съюза с Германия, като още същия ден правителството на Добри Божилов подава оставка. Нагло нали? Не оставката – искането! Чужда държава, с която поддържаме дипломатически отношения, и която постоянно изпраща пари, оръжие, а и терористи, които да дестабилизират Родината ни, дава ултиматум за външната политика на България! Но не се изненадвайте – това се е случвало още от времето на Александър II, през болшевишка Русия и продължава до днес! Е не до днес – до вчера! „Русия иска НАТО да напусне България“ Тия наглеци продължават да се чувстват господари и да ни броят за крепостни селяни. Така ще е, докато има българи – руски „проксита“!

На 1 юни 1944 г., Иван Багрянов оглавява 61-вото правителство на България, управлявало страната от 1 юни до 2 септември 1944-та. Това е безпартийно правителство, в което участват политици с прогерманска ориентация: проф. Александър Станишев, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Савов, ген. Руси Русев, Първан Драганов, д-р Александър Сталийски, Славейко Василев и други. Багрянов се старае да балансира във външната и вътрешната политика – повишава цените на земеделските продукти, закрива Дирекцията за пропаганда, готви освобождаване на осъдените и интернираните по антиеврейския закон за защита на нацията, подготвя закон за амнистия за политическите затворници. Установени са контакти с опозиционните партии. В същото време Багрянов се опитва да подобри отношенията и със Съветския съюз – откриват се отдавна исканите две нови консулства (разбирай – шпионски центрове) във Варна и Бургас.

През лятото на 1944 г. правителството иска от германското висше командване да изтегли войските си от черноморските пристанища. С оглед на непрекъснато влошаващата се военна и политическа ситуация, Берлин няма друг избор.

През юни 1944 г. Багрянов дава указания на българския пълномощен министър в Турция и Балабанов „получи документ за представителите на САЩ в Истанбул, с който българското ръководство информира САЩ, че крайната цел на правителството е да извади България от войната, щом условията позволят това, с оглед на едно благоприятно положение за бъдещия мир.“ (Рачев, 1998)

Но всичко това не пречи, организираната антибългарска политика да продължава – ЦК на Българската работническа партия (комунисти) издава т.нар. Окръжно №4, в което партията призовава всички свои поддръжници да се готвят за въоръжено въстание и взимане на властта. Няма да е трудно да правиш „революция“ с ¼ милионна съветска армия зад гърба ти!

Настъпва ключовият за Балканите месец август. На 17-ти, Багрянов изнася голяма реч в Народното събрание, в която акцентира върху копнежа на българския народ за мир. На 22 август външният министър Драганов заявява, че България ще се опита да сключи мир със западните сили при всякакви обстоятелства и че правителството се готви да изтегли войските си от окупираните територии на Югославия и Гърция. В разгара на тези мирни усилия на кабинета Багрянов идва новината за събитията в Букурещ на 23 август – извършен е преврат, с участието на комунистическата партия.

В Москва Георги Димитров иска спешна среща със Сталин. На нея той получава уверението, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия“. По-късно, Георги Димитров ще нарича в писмата си до ЦК на БРП Сталин „наш большой друг“. От Европейската консултативна комисия в Лондон твърде симптоматично се оттегля руският представител с мотивите, че Съветският съюз не е във война с България.

В това време, Върховното командване на Съветския съюз подготвя настъпателна операция срещу България (като за това се подготвя цял фронт) – с изненадващо нахлуване в България, да се парират евентуални изпреварващи действия на Великобритания. За целта, на 23 август 1944 г. заместникът на върховния главнокомандващ ген. Георгий Жуков (същият, на когото открихме паметник в Стрелча, като благодарност за окупацията на Родината ни), получава задачата да разработи план за светкавично настъпление в България на Трети Украински фронт, с обща численост на фронта 258 000 души, 470 танка и самоходни артилерийски установки и с над 720 самолета. Армия, в пъти по-голяма от българската!

Късно вечерта на 25 август регентите получават информация, че има съветски десант в Кюстенджа и Мангалия, което провокира да се вземе решение, германската армия да се изтегли от българските земи, а тези, които отказват – да бъдат разоръжени. Както пише ген. Михов, към 1.30 ч. през нощта на 25 срещу 26 август, за това решение са уведомени легациите на СССР и Германия. Действията на управляващите се обуславят от бързо променящата се военна обстановка и от страха „да не би, гонейки германците, русите да навлязат у нас.“ (Янев, 2006)

Докато Червената армия окупирала набързо Румъния през август 1944 г и Р. Й. Малиновски, който междувременно бил повишен в „маршал“, прегрупирал своите войски на запад и север към Трансилвания, Трети Украински фронт, със своите три армии под командването Толбухин, който също ще бъде произведен в „маршал“, достигнал югозападно от Добруджа румънско-българската граница на Дунава, близо до Силистра. (а на този, последния, бяхме кръстили дори цял град, като благодарност за окупацията!)

Дошъл редът и на България. Но… нямало правно основание за „специална военна операция“ на Червената армия (Не че на Русия й трябва такова – тя се интересува от Правото единствено, когато то е на нейна страна!) – Царство България било във война от 1941 г., но само с англо-американците. Точно обратното – Борис III и правителството, обявили неутралитет по отношение на Съветския съюз, още от началото на германо-руската война. Хитлер, който много искал да види тогавашния приятелски настроен към Германия ръководител на правителството Богдан Филов, подобно на другите източноевропейски правителства, да участва във войната срещу СССР, не могъл да разубеди „Прусия на Балканите“ от позицията й. Борис III не криел русофилското отношение на своя народ и открито заявявал, че българите, въпреки че отхвърлят болшевизма, никога няма да воюват против Русия, пък била тя и Съветска (не че не са го правили 30 години по-рано, по полята на Добруджа и Македония, защитавайки българската земя!). На 25 ноември 1941 г., България се присъединила към Антикоминтерновския пакт, но с това се изчерпва враждебната политика към Москва. Година по-късно, когато пристига цял един десант от парашутисти и подводничари, очевидно по поръчение на съветското правителство, България също премълчава! Дори по-късно, през 1943 г., когато Германия имала спешна нужда от войници на Източния фронт и Хитлер иска да използва силната българска армия от пет дивизии за военните си планове, правителството остава непреклонно.

Всъщност Съветска Русия замисля един сатанински план – да се попречи на България да скъса с Германия! Това е изключително важно, тъй като Съветският съюз се нуждае от предлог, за да ни обяви война. Това е единствения начин, с който могат да оправдаят окупацията на страната ни. И се прави всичко, за да стане тя факт. През седемте дни – от 2 до 9 септември 1944 г., през които Съветският съюз въвежда в изпълнение своя план, се разиграва втората част на българската трагедия, чийто изход предопределя бъдещата съдба на страната.

 Правителството и Регентският съвет напразно се опитват да държат България встрани от настъпващите събития. На 2 септември Народната и Демократическата партия и БЗНС съставят кабинет начело със земеделеца Константин Муравиев, който започва да възстановява конституционния ред в страната. Народното събрание е разпуснато, отменят се смъртните присъди, дава се амнистия на политзатворниците, правят се промени в администрацията и армията, в училищата се приемат отново учениците, изключени за противодържавна дейност. Голяма част от тия – последните, по-късно ще се пишат в биографиите си, като извършители на „Социалистическата революция“! И ще станат АБпФК! Жандармерията е разпусната, възстановени са политическите партии.

Комунистите, активно подкрепяни и направлявани от Москва, знаят, че Червената армия е на границата с България и обявяват курс към „въоръжено въстание“ срещу „новата фашистката власт“. Нали знаете – всички врагове на Съветска Русия биват обявявани за „фашисти“! Без аргументи! Просто звучи добре. И така до днес!

По заповед на Хитлер до германската военна мисия в България от 3 септември, трябва да се попречи на окупационните български войски да се оттеглят от окупираните територии, като се обезоръжат и арестуват щабовете им, с изключение само на тези, които открито се обявят за Райха. В заповедта се нарежда да се използват всички тайни и явни методи за освобождаване на интернираните германски военни, намиращи се на българска територия. (Тошкова, 1975)

Още на 3 септември сутринта, целият щаб на Първи български корпус в гр. Нишка баня, заедно с намиращите се там в момента трима дивизионни командири са пленени от немски войскови части. Германски военни подразделения нападнали и обезоръжили и 4 български дивизии, намиращи се в този район.

Вечерта на 4 септември 1944 г. планът за операцията по съветската окупация на България е готов. Близката задача на Трети Украински фронт е да навлезе в България и да постави под контрол територията до линията Русе – Карнобат – Бургас. Отделено е специално внимание на завземането на градовете Варна и Бургас и на пленяването на германските кораби в двете пристанища. Крайната цел е овладяването на района на София и пълното окупиране на България.

Всички германски части в България са обезоръжени до 5 септември, като на този ден е излъчено комюнике по радиото. Министър-председателят твърди, че с подобно комюнике е съобщено и скъсването на отношенията с Германия преди обяд на същия ден. Правителството обсъжда скъсването и обявяването на война да бъде включено още в правителствената декларация от 4 септември, но военния министър ген. Иван Маринов сдържа кабинета от подобни „резки действия“. През цялото време, в което е в кабинета той призовава да не се бърза с обявяването на война като изтъква най-различни „чисто военни съображения“. В спомените си Константин Муравиев пише, че „болшинството от министрите поискаха да се обяви веднага война на Германия. Имахме всички законни основания, а и върховните интереси на държавата повеляваха това“.

След пленяването на щаба на 1-и окупационен корпус, който отстъпва към Ниш от германски войски, поводът за обявяване на война на Германия вече е налице. Сутринта на 5 септември правителството се събира, за да обсъди решението. Муравиев решава да предприеме отчаяна стъпка: сутринта на 6 септември неговото правителство ще обяви война на Германия! Но всички тези усилия били безполезни. Планът на Сталин срещу България вече не можело да бъде предотвратен политически.

Иван Маринов записва в спомените си: „Някои от министрите настояваха да се обяви веднага война. Бях поставен в много тежко положение.“ Той ги упреква, че били прекалено „войнствени“ и изтъква, че е нужно време за подготовка на армията. (Маринов, 1968)

И още спомени от Маринов, уж български генерал:

Константин Муравиев и някои министри ме упрекваха, че на 5. IX съм забавил официалното обявяване на войната на хитлеристка Германия. Това забавяне осуети желанието на регентите и на повечето от министрите да се предотврати навлизането на съветските войски у нас. Така бе избягната една брутална германска военна намеса за установяване на крайно реакционно прохитлеристко правителство у нас. Забавянето даде възможност на Съветския съюз при тази обстановка да обяви война на България, с което се попречи на коварните замисли за настаняване на англо – американски войски у нас. А братския руски народ можа за втори път да изпълни историческата освободителна мисия към нашия народ.“

Предателските действия на Иван Маринов дават времето, необходимо на СССР за обявяване на война на България. Неслучайно генералът участва в 9-септемврийския преврат и по негово нареждане се отварят вратите на Министерството на войната, пускайки съзаклятниците на Отечествения фронт. В замяна, „от благодарност“, след преврата е назначен за главнокомандващ на българската армия. След 9 септември, за дейността си в Македония по депортацията на евреите от Битоля, Маринов е трябвало да бъде съден от т.нар. Народен съд, но „случайно“ избягва съда, с протекциите на Комунистическата партия и лично на намиращия се в Москва неин ръководител Георги Димитров. (Везенков, 2014). Иван Маринов е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г., където първият партиен и държавен ръководител на СССР Йосиф Сталин лично го награждава с Орден „Суворов“ I степен. По-късно посланик на Народната република в Париж от 1946 – 1950 г. Преподавател във Военната академия „Г. С. Раковски“ от 1950 г. През 1956 – 1979 г. е районен съветник в Кирковския Районен народен съвет – гр. София.

Забелязвате ли как продажния български генерал, вероятно съветски агент още от преди 9 септември, е осребрил предателството си! И не е единственият! Има поне още един уж български генерал – предател в интерес на Русия!

Не знам вие за кого си помислихте, но аз има предвид един друг – за Заимов говоря!

На 5 септември към 19 ч. съветското правителство обявява война на Царство България с нота до българското правителство, връчена и на българския пълномощен министър Иван Стаменов (също съветски агент) в Москва.

Повече от три години България е помагала на Германия във войната със Съветския съюз. Съветското правителство се е съобразявало с обстоятелството, че малката страна България не е в състояние да се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия във време, когато Германия държеше в ръцете си почти цяла Европа… Въпреки това българското правителство и сега отказва да скъса с Германия, води политика на т.нар. неутралитет, по силата на която продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу Съветския съюз

По силата на това съветското правителство не смята повече за възможно да запазва отношения с България и заявява, че не само България се намира в състояние на война със СССР, но и Съветския съюз се намира в състояние на война с България.“

Това съобщение било толкова абсурдно, че както по-късно член на правителството ще обясни на Волфганг Бретхолц – нито външният министър, нито другите членове на правителството първоначално искали да повярват. Сталин, който преди това е толерирал всички български „фашистки“ и прогермански правителства, обявява война на първия български демократичен и русофилски кабинет. И това става с мотива, че България толерира концентрирането на германски войски на своя територия. Но точно това са правили всички предишни български правителства между 1941 и лятото на 1944 г., без Москва да се обиди. Сега обаче по-голямата част от германските войски вече са се изтеглили, а останалите, които все още са в страната, са разоръжени и интернирани от българската армия. (Бретхолц, 1994)

Детайли научаваме едва в наши дни от генерала от руското разузнаване Леонид Решетников, директор на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), същият онзи, цитиран в Доклад на Държавния департамент на САЩ „Pillars of Russia’s Disinformation and Propaganda Ecosystem“ – „Стълбовете на руската дезинформационна и пропагандна екосистема“ във връзка с влиянието на Русия в изборите за Президент на България през 2016 г. Същият Решетников, в интервю за сайта „Столетие“ описва разказа на съветския посланик Яковлев за връчването на нотата (интервюто му е препечатано от в. „Нова зора”). В него генералът разказва:

Шефът на съветската дипломатическа мисия в София през 1941-1944 г. Яковлев ми е разказвал, как СССР обявява война на България на 5 септември 1944 г. Той получил указание от Москва да връчи нота на регентското правителство (тъй като царят е малолетен) в България. Яковлев отива при външния министър, с когото са в добри лични отношения. Посрещат го дружелюбно. Яковлев заявява, че му е поръчано да прочете нотата: на основание, че България е в състава на хитлеристката коалиция, че снабдява Хитлер със сирене, овче месо и т.н. – СССР обявява война на България.

Министърът с треперещ от вълнение глас извикал: „Вие да не сте си загубили ума! Влизайте в България, ще ви посрещнем с хляб и сол. Ако искате, българската армия ще се строи за почетен караул от границата чак до София. Защо ни е да воюваме с руснаците!“

Нашият дипломат настоява, че трябва да предаде нотата. „Така си подмятахме нотата пет минути, като горещ картоф – разказва Яковлев. – В края на краищата, аз я сложих на стола, тази злощастна нота, и побягнах. А той крещи след мен: „Господин Яковлев, ама вземете си нотата!“

Министър-председателят Константин Муравиев отбелязва: „Това не беше обикновено обявена, нямаше и да бъде истинска война. Тук се гонеше някаква цел и обявяването на война изглеждаше по-скоро претекст.“

Часове след обявяването на войната от страна на СССР, Министерски съвет решава да скъса дипломатическите отношения с Германия, както да поиска примирие от Съветския съюз. В отчаян опит да се спре Червената армия, на следващия ден е взето решение да се обяви война на Райха, което обаче трябва да влезе в сила на 8 септември (мотивирано с „важни военни съображения“ – да се даде възможност за изтегляне на българските военни части в Македония и Сърбия). (Калинова & Баева, 2002)

Превратът, който после ще стане цяла „Социалистическа революция“

Десетилетия наред, казионните историци твърдяха, че т.нар. „деветосептемврийско въстание“, чрез което БКП взима властта било „всенародно въоръжено въстание срещу монархо-фашизма и капитализма“! Но архивите, вкл. и документите на самата комунистическа партия казват нещо съвсем различно!

Отново ще цитирам: през март 1944 г. Георги Димитров настоятелно иска официална информация „за числения състав на партизанските отряди“ в България.

В шифрована телеграма от 12 март той получава отговор:

В 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека. Има окръзи само с по няколко десетки партизани: например Хасковски – 20 души, Варненски – 40, Старозагорски – 50, а в някои окръзи въобще не съществува партизанско движение. В партизанските отряди около 25-30% са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70-75% са селски бедняци, около 20% – работници, останалите са от интелигенцията. (…) За военни кадри изпитваме остра нужда.“ (Знеполски, 2008)

А според историографията по време на просъветския режим до 1989 година, общият брой на партизаните и участниците в бойните групи прогресивно достига до около 30 000, а на ятаците и помагачите им – около 200 000. Разбирай – Балканът гъмжи от партизани, в пъти повече от редовната българска армия, а пък помагачите им – поп няколко десетки във всяко село! Някои – дори още неродени!

Но от толкова „много“ партизани полза няма, защото си седят из Балкана и не смеят да припарят до София.

След като стана ясно, че БРП не може да организира въстание за сваляне на правителството, на 8 септември съветските войски нахлуха в България. Влизането на частите на III Украински фронт беше използувано от военните в „Звено“, които със съгласието на ЦК на БРП през нощта срещу 9 септември 1944 г. извършиха държавен преврат.“ (Рачев, 1998)

Сутринта на 8 септември, докато управляваната от Москва радиостанция „Христо Ботев“ призовавала българите да въстанат срещу правителството, докато комунистите, заедно с представители на „Отечествения фронт“, се подготвят да вземат властта в столицата, Трети украински фронт започва настъпление срещу България.

На 8 септември Муравиев изпраща до командващия Трети Украински фронт писмо, с което го уведомява, че българското правителство приема всички условия и от същия ден от 18.00 ч. то се намира във война с Райха. Макар и за няколко часа, България е в абсурдното положение да е във война едновременно с двете воюващи страни!

Отново на 8-ми, когато пристига новината, че Червената армия е преминала река Дунав, по-тарикатската част от българското народонаселение „масово“ се качва в планините, за да слезе победоносно на следващия ден, заедно с партизаните. Така излиза, като четем историята, писана след събитията!

На 9 септември през нощта, в 2.45 часа дежурният офицер отваря неохраняваната източна врата на Военното министерство и вкарва в него група съзаклятници. Друга група завзема телефонната централа и етажите на сградата. По телефона ген. Иван Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат и членовете на предварително сформираното правителство. В 6.25 часа сутринта по радиото Кимон Георгиев прочита Прокламация към българския народ, с която обявява, че „Отечественият фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от гибел“.

Но кой е Кимон Георгиев, застанал начело на „антифашисткото“ правителство?

Професионален превратаджия, унищожител на партиите. Лично Сталин посочва Кимон Георгиев за министър-председател на първото отечественофронтовско правителство. В интервю пред В. Бояджиев старият превратаджия твърди, че се е сближил с комунистите, когато след падането му от власт в началото на 1935 г. бива интерниран за кратко на остров „Света Анастасия”. По думите му през 1943 г. болшевиците отново го потърсили, вероятно заради „заслугите” му в подготовката и правенето на успешни преврати. Трябва да се помни, че когато става министър-председател след 19 май 1934 г., под негово ръководство е суспендирана Търновската конституция. Кьор Кимон, както е разпространеното му прозвище, е човекът, работил систематично за ликвидирането на парламентаризма, като забранява всички партии и имуществото им бива отнето. Особено жестоко преследва дейците на ВМРО. Като министър на външните работи и вероизповеданията установява дипломатически отношения със СССР и поддържа извънредно тесни връзки с Югославия. От 1945 г. е несменяем депутат, а от 1962 г. до смъртта си през 1969 г. е заместник-председател на Народното събрание. На два пъти е вицепремиер – от 1946 г. до 1950 г. и от 1959 г. до 1962 г. Вярното оръдие на Кремъл е възнаградено с най-високи отличия на комунистическа България, не е забравен и неговият зет Гиньо Ганев, също несменяем парламентарист. Проф. Диньо Шарланов в личен разговор ми беше казал, че Кимон Георгиев е съветски „агент за влияние“. Същото по-късно потвърди и комунистът акад. Георги Марков.“ (Радева, 2024)

Свикнали сме с мантрата, че българския народ посреща без нито един изстрел, „с цветя и рози“ руските „освободители“, а всъщност – окупационни войски, както ще се окаже по-късно.

Виждали сме множество снимки от посрещането на червеноармейците и от София, и от други градове. И стотици, които с цветя посрещат руските войници! Носят плакати с надписи „Вечна слава на Червената армия“, „Добре дошли освободители“, „Да живее Отечествени фронт“.

По-късно се разбира, че тази „всенародна радост“ е организирана от новата власт! Но не за това иде реч.

Тук ще видите една от най-известните и най-тиражираните снимки от посрещането на Червената армия – съветски танк Т-34, преминаващ по жълтите павета в София. Тя се срещаше в учебниците по история, в изложбите, които съпътстваха всеки Девети септември.

И втора снимка, пак от „жълтите павета“, и пак от посрещането на Червената армия:

И отново – „всенародна радост“! Но… (това „но“ май се среща доста често и историята на българо-руските отношения!)

Снимките са от „жълтите павета“, точно до ъгъла с БАН, на метри от Народното събрание. На първата, в ляво се вижда малък плакат с надпис „Да живее маршал Толбухин“ и един още по-голям на който пише: „Да живее всепобедната Червена армия и нейният гениален вожд маршал Сталин!“. С една дума – радват се софиянци на освобождението си от „фашизма“! Дотук нищо странно, но от бегъл поглед върху биографията на Фёдор Иванович Толбухин разбираме, че той е произведен в звание „маршал“ едва на 12 септември 1944 г.! Преди това е генерал. Размислите за това, как информацията за новото му звание е стигнала до празнуващото „народонаселение“, че да имат време да подготвят стереотипните плакати, и то във времена без Facebook, оставям на вас!

На втората снимка виждаме джип със съветски войници. Ако случайно забележите, че надписът на предната решетка е изтрит, ще ви поясня – джипът е американски – Willys, по Ленд-Лийз, един от над 400 000 джипове и камиони, предоставени като военна помощ на СССР. Като казах „Заем-наем“, вее писахме за едни копчета, но набързо ще цитирам и едно от подробните изследвания по темата – това на Албърт Л. Уийкс, професор по международни отношения в Нюйоркския университет и неговата книга „Спасителят на живота на Русия: помощта Ленд-Лийз за СССР през Втората световна война“, в мой превод:

„В допълнение към невоенните артикули, Съветският съюз също получи под споразумението Lend-Lease 15 000 самолета – еквивалентно на 12 процента от произведените в съветски заводи; 9000 танка и самоходни оръдия или 10 процента от съветското производство; 362 000 камиона по Lend-Lease и 47 000 джипа, в сравнение със 130 000 камиона, произведени в Съветския съюз.“ (Weeks, 2004)

Няма да говоря за това, как СССР сам е спасил Света от фашизма – не съм АгитПроп (отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК на БКП – бел. съст.)! Ще се върнем на посрещането. С играта „Открийте разликите“.

На по-наблюдателните, освен американския джип, сигурно е направило впечатление нещо друго – съветските войници! Или по-скоро тези, които се показват от танка и тези, които се возят на задната седалка на джипа! Забелязахте ли – едни и същи са! И те не са позирали няколко пъти заради фотографа, а просто защото снимката с танка е монтаж – разбирай фалшификат! Защо ли?

За да не се задават въпроси, защо джиповете на Червената армия са американски! А и далеч по-авторитетно е да превземеш София със съветски танкове, вместо с „империалистически“ автомобили.

А дали снимката с джипа също не е фалшификат? А дали снимките с „радостното посрещане на освободителите“ не са и те фалшификат? А дали и цялата ни „комунистическа история“ не е фалшификат?

Да се върнем отново на „всенародната радост“. Целият български народ, без нито един изстрел „радостно посрещнал освободителите“! Но това далеч не е така. В следобедните часове на 9 септември 1944 година, съветски офицери, влизат в щаба на 10–и конен полк в Шумен (днес Военното комендантство) и разпореждат на командира на полка да свика незабавно офицерите, заявявайки им, че са пленници на Червената армия и трябва да предадат личното си оръжие! Подпоручик Петър Петров, дежурен по полк вече е чул за новото правителство и добре познава полк. Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис, заради когото е напуснал военното училище. Влизайки в дежурната стая на 10-и конен ескадрон, съветският офицер нарежда на 42 годишния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието. Подпоручик Петров вади своя „Валтер“ и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!“, се самоубива и рухва на земята пред смаяните погледи на всички.

В Шумен, освен реакцията на офицерите от 10-ти конен полк има съпротива и в 5-ти дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери. В спомените си Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командуване и Сталин каза: „Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.

Швейцарският журналист и писател Волфганг Бретхолц дава описание на събитията в София, придружено и от непредубедения му коментар:

„На същия 9 септември в София държавната власт е обсебена от група мъже, които се представят за „истински демократи“ и за „същинските представители“ на българския народ. В действителност с малки изключения те са предшествениците на комунистическата диктатура, като едните съзнателно действат като агенти на Съветския съюз, а другите несъзнателно като негови инструменти. Начина, по който заграбват властта, наричат „държавния преврат от 9 септември“ и го забулват с легенди.
При по-точно разглеждане целият „Държавен преврат от 9 септември“ се оказва отдавна подготвен военен метеж, който се извършва при пълно спокойствие, без да гръмне дори пушка. През нощта са завзети всички министерства и ключови позиции в София и провинцията, и то не чрез спонтанна акция на войниците или на народа, а по заповед на няколко офицери. Политическите противници, от чиято съпротива се боят, са арестувани в леглата им, тримата членове на регентския съвет са свалени от длъжност, политическите затворници са пуснати от затворите.
На следващото утро българският народ научава от радиото, че има ново „демократично“ правителство. Същевременно за пръв път се чува за съществуването на т. нар. „Отечествен фронт“, едно съдружие на четирите антифашистки партии на България, които се били обединили по времето на „съпротивата“ и сега вземат в ръцете си съдбините на страната. Новото правителство се окачествява като „правителство на Отечествения фронт“. Начело на новата власт застава Кимон Георгиев, който, през 1934 г., е шеф на диктаторски режим. Военен министър става един полковник от българската армия — Дамян Велчев.
Тези двама мъже са хората, които играят главните роли при подготовката и провеждането на „държавния преврат от 9 септември“. Първият Кимон Георгиев като агент на Съветския съюз. дълги години е член на българското правителство като министър, а Дамян Велчев — като негов инструмент … Двамата са членове на таен съюз, наречен „Звено“, учреден през 1930 г. като извънпартийна и извънпарламентарна организация от няколкостотин офицери и интелектуалци. От тогава насам в България няма ни то един метеж, нито един заговор, нито един държавен преврат, зад който да не стоят Звенарите. Те без каквато и да е идеологическа постановка просто се стремят към властта и много пъти успяват да я обсебят.(…) Няколко месеца преди 9 септември ръководството на нелегалната Комунистическа партия на България по конспиративни пътища влиза във връзка с двамата водачи на „Звено“ Георгиев и Велчев и им предлага образуването на единен фронт на всички демократични и антифашистки партии в България. По онова време, след тежките преследвания през двете последни десетилетия, комунистите не разполагат в страната нито с организация, нито с по-значим брой привърженици. Техният водач, „великият Димитров“, „героят“ от процеса около опожаряването на Райхстага, генералният секретар на Комунистическия интернационал, офейква от България още през 1923 г. Оттогава кракът му не е стъпвал в отечеството. Той разменя българското си поданство срещу съветско-руско и загубва всякакъв контакт с българския народ. Българските комунисти знаят, че са прекалено слаби, за да могат да заграбят властта. Членовете на „Звено“ имат навсякъде в армията и държавното управление свои застъпници, и разполагат с щаб от политици, офицери и специалисти, готови незабавно да поемат ръководните държавни длъжности. Затова комунистите ги приемат като подходящи хора, чрез които да проведат „държавния преврат от 9 септември“. Последните се съгласяват с комунистическото предложение, тъй като разбират, че онова, което им е липсвало при всички предишни държавни преврати, сега могат да го получат — подкрепата на манипулирани широки народни маси. Ако бяха чели московските речи и изявления на своя сънародник Димитров, щяха да знаят, че „отечествен фронт“ е само другото наименование на „народен фронт“. А „народен фронт“ е обозначението на изобретената от Димитров клопка, в която комунистите примамват лявобуржоазните и социалистическите партии, за да ги удушат лека-полека.“ (Бретхолц, 1994)

В съзаклятието, наречено „Отечествен фронт“ се включват четири партии – Земеделската, начело с Г. М. Димитров (наричан „Гемето“, за да го различават от съименника му от Москва, по-известен като „ Тàрабата“) и Никола Петков; Социалдемократическата партия под водачеството на Коста Лулчев и Димитър Нейков; Кръгът „Звено“ на главните превратаджии и разбира се комунистите, в лицето на Българската работническа партия (комунисти), чиято московска маша тук е Цола Драгойчева. Макар и в малцинство, върху ОФ се проектират някои изцяло техни схващания:

демократични организации са само тези, които вземат участие в ОФ. Всички останали, против които бе насочен и ударът на 9 септември, не са демократични и нямат право на съществуване. (ЦДА, ф.1Б, оп.7, а.е. 21, л.1)“ (Калинова & Баева, 2002)

Забелязахте ли? „Демократичните“ комунисти определят, кой е „демократ“ и кой има право на съществуване! Нонсенс!

Разпределяйки постовете в бъдещото правителство, комунистите са относително „скромни“, и за разлика от Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които си мислят, че владеят положението, те се „задоволяват“ с Министерство на народното здраве, начело с д-р Рачо Ангелов, Добри Терпешев става министър без портфейл, вътрешното министерство бива поето от бившия тютюноработник Антон Югов, а министерството на правосъдието е поверено на д-р Минчо Нейчев. Изключителната важност на последните две министерства се разбира в следващите дни и седмици – още на 10 септември полицията е заменена с Народна милиция, с доверени кадри най-вече от бившите партизани. В Министерството на вътрешните работи и сред офицерския състав във войската започват политически чистки.

„Министър-председателят Кимон Георгиев, който едва по-късно показва рогата си като услужлив инструмент на комунистите, какъвто е бил от самото начало и какъвто е останал до края, ми каза по онова време — датата беше 20 септември 1944 г. – буквално следното:
Твърди се, че България възнамерявала да въведе комунистически или съветски режим. Това е нагла лъжа! Единствената истина е, че желаем да изградим действително демократичен режим, на който да сътрудничат всички напредничави сили на страната. От факта, че Комунистическата партия участва в правителството, човек не бива да вади никакви прекалено далеч отиващи умозаключения. Който допуска, че България е комунистическа или ще стане такава, би следвало също да допусне, че Земеделската партия, социалдемократите или групата „Звено“ са комунисти или биха могли да станат такива.“ (Бретхолц, 1994)

Отново Волфганг Бретхолц споделя за друг свой разговор с високопоставен комуняга:

„Дори Вълко Червенков, за когото тогава само малцина знаеха, че е един от най-силните хора в Българската Комунистическа партия и който един ден щеше да стане неограниченият властник, се провикна патетично в един разговор с мен: „Целият свят трябва да знае, че България не е комунистическа и че съвременната революция съвсем не е социалистическа, а е една антифашистка революция. Ние, комунистите, никога няма да се опитаме да натрапим на българския народ нашата воля с насилие или диктаторски средства. Нашата висша цел е да му дадем възможността сам да решава съдбата си.“ (ibidem, стр. 65)

Малко лирическо отклонение, за да припомня тук приказката за „лъжливото овчарче“ – ей така, между другото…

Червената армия стигнала до София едва на 15 септември, когато всички вътрешнополитически действия очевидно вече били приключили. Въпреки че правителството очаквало червеноармейците с украсени с цветя триумфални арки, войските на Толбухин – според разкази на очевидци – „се движат през българската столица, готови за бой, без ни най-малък знак за парад. Сред войниците имаше поразителен брой млади мъже и монголци, висящи на препълнените камиони. Изглеждаха прашни, мръсни и уморени, но в същото време спокойни и уверени“. (Gosztony, 1965) Настъплението продължило към южната граница на България.

Каква е причината за това бързане на войски на Толбухин към южната българска граница? По това време Сталин все още не бил сигурен дали ще може да утвърди трайно управлението си с помощта на прокомунистическото партизанско движение ЕЛАС в Гърция, където британците дебаркирали. Изходът към Средиземно море (по стар руски мерак) дотолкова привличал съветския диктатор, че той прибегнал към друга тактика. В опит да спре евентуалното преминаване на Гърция към западния лагер, Сталин натоварил Гусев, който представлявал СССР в Европейската консултативна комисия, да проучи дали тези части от Западна Тракия, които Хитлер бил обещал след падането на Гърция и които са окупирани от български войски, не могат да бъдат оставени на българите. Съветите обаче имали твърде високи очаквания и когато представителят на САЩ Филип Е. Мозли обявил, че е неприемливо да се остави бивша вражеска държава да владее територията на съюзниците, Гусев се отказал от предложението. Мечтата на Сталин за излаз към топлите морета през бъдеща окупирана България се изпарила.

Звезди във вековете

Колко романтично е това заглавие, с което ще направим малко хронологично отклонение – по-късно ще разберете защо!

По поръчка на ЦК на БКП, през 1969 г. е извършено проучване от „Музея за революционното движение в България“ – имаше и такъв в центъра на София. Представяте ли си, колко перверзна история! Тези, които обираха мандри, нападаха полицейски участъци, подпалваха кметства и данъчни служби, предадоха Родината си, за да свалят законната власт, и всичко това финансирано от чужда, уж приятелска по това време държава, си направиха музей! В който да разказват на идните поколения за „революционните си подвизи“! В повечето случаи – измислени!

А истинските демократи, дисиденти, борили се срещу този човеконенавистен режим, обявен със закон за престъпен, в повечето случаи нямат и една паметна плоча, която да припомня не само за делата им, а дори и за съществуването им! Защото ако няма борци срещу комунизма, значи той е бил „добър“! И можем отново да мечтаем за него! И да оправдаваме постъпките на дедите им!

Е, да не пропусна все пак поредицата „Отворени досиета“ на БНТ! Филми за българи, за които няма да прочетете в днешните учебници по история! А те са може би най-важните, с които да започва главата за най-новата ни такава!

Поклон пред всеки един от тях!

И може би тук е мястото да си спомним за Илия Минев, който се конкурира за място в Книгата на Гинес, заедно с Нелсън Мандела, за най-дълго лежалия политически затворник в света! Много днешни българи не са и чували за него. След 1944 г., Илия Минев е съден за легионерската си дейност, като през декември 1946 г. получава смъртна присъда, заменена по-късно с доживотен затвор (благодарение на мирните споразумения, подписани в Париж през 1947 г.) Тя пък е трансформирана по-късно в присъда от 20 години, като Илия Минев лежи до края на 1964 г. За това време той разказва:

Четири пъти през тези години съм бил на смъртно легло. Веднъж дори бе дошъл гробарят да ме вземе с магарешката количка, за да ме зарови край затвора. Лекарят беше помислил, че съм умрял. Когато си раздвижих очите, гробарят се развика: „Бай Илия е вампирясал!“.

Това не стига на „Народната власт“ и по-късно отново е осъден да лежи 7 години в Старозагорския затвор за „опит да отрови водата на София“. По-късно му дават още една година за незаконно производство на пластмасови изделия. Прекарва 1860 дни в карцера, а отделно от това, 460 дни прекарва в гладни стачки!

Следват осем години „на подписка“. Всяка сутрин и вечер ходи с велосипеда си до милицията в Септември, за да се разписва за присъствието си при дежурния офицер в управлението. Четирима души от Държавна сигурност са разработвали дисидента. Досието му е от три папки, всяка дебела по 25 см. През 1985 г. като израз на „уважение“ Държавна сигурност му подарява портрет на кумира му Васил Левски.

През 1988 г. Минев е инициатор за създаване на 26 януари на т. нар. „Независимо дружество за защита на правата на гражданите в НРБ“ – предшественик, на някои от появили се в годините НПО, но създадено при съвсем други условия. Датата е избрана неслучайно – на този ден 1969 година се самозапалва Ян Палах.

Така по затвори и концлагери Илия Минев прекарва общо 26 години от живота си. Плюс 8 години, в които ходи сутрин и вечер в „Народната милиция“ да се разписва. Все пак, БНТ направи филм за него: „Порокът на страха“.

Но да се върнем на оня музей, с дитирамбите за „революционното движение“. Изследването, за което става дума, е публикувано в неговия годишник („Победа“, София, 1969), но информацията малко или много е прикрита.

„Издирените и уточнени от нас лица (за периода юни 1923-септември 1944) както казахме възлизат на 5639 души, в това число и по-видни дейци, починали след тежки полицейски инквизиции или в резултат на разклатеното от инквизиция здраве.“ (Шарланов, Тиранията: Жертви и палачи, 1997)

Три години по-късно, през 1972 г., в София излиза нова книга-албум, малко необичайна, но типична за духа на пропагандата при тоталитарните режими (нали помните част от дефиницията на фашизма – култ към мъртвите!) – „Звезди във вековете“ (Музей на революционното движение в България, 1972). Години наред, съвестните чиновници от Музея, намиращ се на жълтите павета, са проучвали и систематизирали данните, които биват публикувани през 1972 г, от… Издателството на Българската комунистическа партия! И да не се учудите – данните, публикувани в албума са много по-различни от оповестяваните през годините на комунистическо управление и много по-близки до онези, които се разкриват през обществото и биват публикувани след 1990 година. В книгата-албум, се съдържа детайлна информация в таблици и снимки за загиналите участници в политическите борби на крайно леви политически партии, вкл. при терористични действия срещу законните правителства на България през периода 9 юни 1923 – 9 септември 1944 г., като за този период се цитират доста по-малко загинали участници в съпротивата срещу държавната власт – общо 4816 души – вероятно разликата с издадения годишник на музея през 1969 година, се дължи на това, че в албума не са включени починалите в следващите години след 9 септември. А защо в първото изследване са включени починалите след Социалистическата революция, остава само да гадаем!

В книгата са включени всички българи, починали като ляво ориентирани партийни членове, но и безпартийни участници в политически борби, независимо от обстоятелствата и мястото за тяхната смърт. С известни критики относно коректността на авторите, тъй като се разглежда един дълъг период от време (над 20 години), при различни исторически обстоятелства от една страна, а от друга – на едно място са събрани различни комунистически дейци, загинали за чужда политическа кауза както в България, така и другаде, напр. като интербригадисти в Испания, в СССР, Чехословакия и т. н., в т. ч. и тези които са избити по време на Сталиновите репресии във „втората им родина“ – СССР.

Какво показват данните от книгата:
Загинали във въоръжените действия срещу държавната власт – общо 4816;
Загинали като участници в съпротивата на други държави – 108;
Загинали в СССР – общо 131;
Загинали като нелегални, партизани, ятаци и участници в бойни групи 1941 – 1944 – 2380;
Осъдени на смърт – 68;
Загинали през периода 1927 – 1940 г., вкл. осъдените на смърт – 161;

А статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от проф. Иван Илчев показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. (ibidem)

Но това няма да попречи на в. „Дума“ да публикува информация за загиналите в периода 1941–1944 г.: „През този период бяха убити 9140 партизани, без съд и присъда, бяха разстреляни 20 700 ятаци и помагачи“ (Пею Узунов, „Светлата памет на загиналите антифашисти“ в. „Дума“, 9 септември 2004). Последния цитат разбира ще намерите и в руската „Википедия“ под ключова дума „Ятак“! (ibidem) Как така, вестник „Дума“ знае повече от книгата-албум, издадена от БКП през 1972-ра, остава само да предполагаме!

Или както казва Мечо Пух: „Колкото повече – толкова повече!“ – Ще лъжат, докато има кой да им вярва!

Оставяме приказките на децата (и на бабите им)! Да се разходим по страниците на „История на БКП (1918-1989)“ от проф. Никола Алтънков:

„В България комунистите са преследвани и попадат под ударите на ЗЗД от 1925 до 1944 г. По официални сведения до 9 септември 1944 г. по ЗЗД са издадени 1590 смъртни присъди, но изпълнените са 199, или около 12,5% от общия брой. Макар и гонени, арестувани, задържани, интернирани, пращани по концлагери, съдени, затваряни, понякога, макар и рядко, екзекутирани, голямото мнозинство от тях оживяват за радост и утеха на семействата им. Това, което те не успяха да разберат, е, че спасението им се дължеше на факта, че са в ръцете на българските затворнически надзиратели, а не в лапите на болшевишките мъчители в Любянка или Магадан. Българските затвори се оказват тяхното спасение, а снизхождението на съдиите и милостта на Н.В. Царя на България – техните благодетели.“ (стр.249) (Алтънков, 2020)

И още:

„Всеки трети от 3000-те български политически емигранти в Москва е бил репресиран. Поне 600-800 от тях, вероятно и повече, загиват в затворите и лагерите или са осъдени на смърт. Това са били най-активните български комунисти, потърсили подкрепа от руските си събратя след Септемврийския метеж през 1923 г. Опитите на Георги Димитров и Васил Коларов – доколкото са съществували – да смекчат репресиите не са били успешни. Само през февруари 1941 г. са били арестувани 132 български емигранти.” (ibidem, стр.245)

Два абзаца, които отново провокират към размисъл – „лошите“ български „фашисти“ изпълнили според Книгата-албум – 68, а според проф. Алтънков – 199 смъртни присъди (вярно, от 1590 – но другите спасили кожата!). На легендите на в. „Дума“ не си струва да обръщаме внимание! По същото време, в Съветска Русия, „пътеводната звезда“ на комунистите по света и до днес, бил репресиран всеки трети (от около 3000 български политемигранти), като е известно че осъдени на смърт или загиват по затворите 600-800!!! Дори героят от Лайпцигския процес Благой Попов (когото в ония години често „забравяха“, за сметка на боготворенето на Гошо Мастиката), е изпратен в ГУЛаг, и забележете е освободен чак през 1954 г. – 10 години след „Социалистическата революция“!?!

„Все още съвсем малко се знае за живота, дейността и историята на българските комунисти в СССР. Причината за това мълчание е колкото ясна, толкова и цинична: нежеланието да се даде пълен отчет за онези емигранти, които са загинали в съветските затвори и лагери при Голямата чистка на Сталин.“ (ibidem, стр. 246)

И тъй като това е неудобна тема за българските комунисти по онова време, бива издадена специална брошура, нещо като добре известните днес „опорни точки“: „За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР“ е издадена през 1989 г. (ЦК на БКП, 1989) На нея е посветена статията на Цочо Билярски – „Български мартиролог“.

А Никола Алтънков пише:

„Напечатаната и издадена само за вътрешна употреба (на корицата има гриф За служебно ползване!) и строго секретна книга-брошура (раздадените екземпляри са номерирани) ЗА ПОИМЕННОТО ПОЛИТИЧЕСКО РЕАБИЛИТИРАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕМИГРАНТИ, РЕПРЕСИРАНИ В СССР е съставена през 1989 г. от специална комисия към ЦК на БКП. В нея числата не се различават съществено от споменатите по-горе: в книгите на американските професори Джоузеф Ротчайлд и Нисан Оурън, публикувани съответно през 1959 и 1971 г.
Брошурата е, разбира се, достоверна, тъй като се позовава на официални сведения, получени от СССР. Все пак – по съображения, аргументирани по-долу – както общият брой на репресираните, така и числото на загиналите, както са дадени в брошурата, трябва да се разглеждат като абсолютен минимум. Обмислена оценка, която, разбира се, подлежи на корекции, в случай че някога точни, акуратни и достоверни данни излязат на бял свят, би била: общ брой на репресираните най-малко 1600 и загинали поне 1100. Ако се открият сведения, отнасящи се до етническите българи в СССР, напълно е възможно тези цифри да бъдат значително увеличени.
В брошурата се казва:
„Българската революционна емиграция в СССР не можа да избегне репресиите и немалка част, към 1000 от всичко 3000 български политически емигранти, попада във водовъртежа на масовия терор. По време на репресиите през 30-те и 40-те години са пострадали 868 души, като 579 са загинали (разстреляни, починали в затвори и лагери). От тези 868 души имаме информация за реабилитация на 440. За другите 428 (от тях 260 загинали и 168 останали живи) не разполагаме със съобщения за реабилитация.“
И по-нататък:
„От близо 130 членове на ЦК на БКП през 1923-1944 г. около 100 са се намирали за по-малко или повече време в СССР. Повече от 200 са ръководители на местни партийни организации в страната. Досегашните проучвания показват, че в СССР се намира една немалка, предимно партийна емиграция, общо 2000 души, а с членовете на семействата – около 3000 души.“ (стр. 255) (Алтънков, 2020)

Проф. Алтънков разбира се прави уговорката, че посоченият в брошурата на ЦК на БКП, брой на репресираните и на жертвите, трябва да се разглежда като абсолютен минимум!

Но гореспоменатата брошура „За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР“ обръща внимание и на още един факт – от близо 130 членове на ЦК на БКП – около 100 се намират в СССР! Е, каква партия е тази, чието ръководство в огромната си част се намират в чужда държава, в случая, в Съветска Русия…? Във всеки случай – не е българска! И още нещо:

„Но когато комунистите идват на власт в България и след края на войната от СССР пристига нареждане да им бъде заплатена издръжката на българската емиграция в СССР, според непотвърдени сведения въпросът е бил повдигнат пред Петко Кунин, който е завеждал икономическия отдел на БКП. Отговорът му е бил, че това е работа на правителството, и затова може би е репресиран в 1949 г.“ (ibidem, стр. 261).

Да си плáтим значи и за една камара народни предатели, а и престъпници… По „братски“! Дали все пак правителството на съветския гражданин Георги Михайлович, известен у нас като Димитров, е платило – не знаем, но пък Петко Кунин, който тогава е член на Политбюро на ЦК на БКП и Секретар на ЦК на БКП (1946-1947), бива отстранен от постовете си и е изключен от БКП, забележете: за „вражеска, антипартийна и антисъветска дейност“, като през май 1951 г. получава тежка присъда! Случайно…

Все пак,

„повечето от оживелите в Москва направиха блестящи кариери в България след преврата: Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков станаха министър-председатели; Стела Благоева, дъщерята на Димитър Благоев (Дядото), Георги Дамянов (Белов), Владимир Поптомов, Степанов – Минев, Карло Луканов, Щерю Атанасов, Фердинанд Козовски и други герои от Коминтерна и Москва получиха важни постове в партията и правителството и повечето от тях умряха спокойно вкъщи.“ (ibidem, стр. 262)

Защо беше необходимо това дълго и подробно уточнение?

Много от репресиите след 9-ти септември, биваха оправдавани с уж „хилядите избити от фашистката власт“ преди комунистическия преврат!

Цитираните факти обаче показват съвсем друга истина:

Първо, осъдените, с влезли в сила смъртни присъди са доста по-малко от избитите без съд и присъда в кървавите дни и нощи след т. нар. „Социалистическа революция“. Смъртните присъди, издадени и изпълнени в Царство България за последните 20 години (199 според Н. Алтънков), 1924-1944 са в пъти по малко от жертвите на „Народния съд“, всъщност – антинароден, защото за 3 месеца биват арестувани 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения, а съдбата на много от другите арестувани е неизвестна. За около 4 месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души, 1305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години.

Второ – „братската“ Съветска страна репресира и ликвидира сериозен брой наши сънародници, пък било то и комунисти – народни предатели! А иска и после да си платим „за масрафа“! Разбирай – за издръжката им. А може би и за куршума!

Трето – в дните и нощите след Девети, безследно изчезват около 30 000 българи!

Кървавите дни след 9-ти (18+)

„От 9-ти насетне посрещането им било една от първите масови прояви, организирана от ОФ-комитетите. По-късно комунистите ще си спомнят с възторг за тази „двойна радост“ – почти едновременно, някъде дори в един и същи ден, с цветя били посрещнати и партизаните, и съветските части. Някои бивши партизани дори разказват как сами посрещнали Червената армия – сигурен знак за това, кое от двете посрещания било по-важното: „Отряд „Васил Левски“ на 9 септември посрещна съветските братя“. По-нататък, след като прекратяването на военните действия било и официално обявено, придвижването на съветските части навътре в страната продължило през следващите няколко дни като тържествен поход – в Пловдив например стигнали на 13 септември; в София ги посрещнали на 15 септември, макар че група летци се появили още на 11-ти. На много места дошли само по неколцина съветски офицери, но и това било достатъчно, за да се устрои митинг в тяхна чест.

На места при посрещането на съветските части бивал доведен по някой от малцината оцелели ветерани от Руско-турската война от 1877-1878 г., за да се подчертае, че става дума за едно своеобразно продължение на „освободителната мисия“, която „братска Русия“ и преди е играла в българската история. Най-малкото така щели да се интерпретират през следващите десетилетия тези леко театрални прояви. Наред с жестовете на приятелство и гостоприемство имало и някои шокиращи прояви на съветски войници, както и различни злоупотреби, които продължили и през следващите седмици и месеци. Като цяло обаче поведението на окупационните сили било дружелюбно. На много места българите посрещали съветските офицери и войници „с хляб и сол“ – един всъщност руски обичай, възприет у нас по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Дотук добре. Когато им подавали обаче и чаша с вода – жест, характерен за страни с по-топъл климат, – веднага проличавала разликата в традициите: войниците очаквали някакво спиртно питие.“ (Везенков, 2014)

Сигурно видяхте червената точка (18+) в началото на тази глава – не е случайно. Много от информацията тук не е подходяща за малки деца. И за възрастни със слаби нерви! Защото са описани някои от най-тъмните страна на човешката душа, ако описаните тук същества (трудно ми е да ги нарека човеци) изобщо имат такава.

Цитирам този малко дълъг текст, за да видим, че тази, години наред прокламирана „всенародна радост“, всъщност е един спектакъл на новата власт – не може да не признаем режисьорските умения на пропагандата – промити мозъци виждаме и до днес!

А Истината отново е по-различна: в първите дни след 9 септември 1944 г., местната администрация преминава в комитети на ОФ. Въпреки че те трябва да бъдат съставени реципрочно от четирите партии подобно на правителството, в по-голямата част на страната преобладават (защо ли не сме изненадани) представители на БРП (к)! Те доминират и в избраните в комитетите на ОФ „тричленки“, които започват да осъществяват управленски функции.

По заповед на министъра на вътрешните работи, областните директори в царството се задължават да вземат всички мерки „за посрещането и улесняването на връщащите се от планината народни борци“. На тях се възлага да организират и „най-радушно посрещане“ на идващите съветски войски и при нужда да реквизират и уредят необходимите им квартири. За да се избегнат „смущения“ и да се запази редът, областните директори се задължават да направят „всичко потребно да не се допускат никакви фашистки прояви“.

Тази заповед до голяма степен обяснява „масовостта“ и „всенародната радост“, транспарантите и цветята, посрещащи „освободителката“ ! Знаем, как се организираха манифестации, спартакиади и всякакви други мероприятия! А знаем и за „радостта“ и за „мъката“ в Северна Корея!

Само месец по-късно, на 17 октомври, излиза Отчет на организационния отдел на ЦК на БРП (к), в който се казва: на 9 септември броят на партийните членове е възлизал на 7000 души, а само месец по-късно – те нарастват на 50 000!

Интересчии – колкото щеш! Нали не вярвате, че всички тези хора изведнъж са били запленени от идеята за социалната справедливост на комунистическата партия, за която са склонни да заплащат членски внос! Може би още оттогава датира онзи лаф: „Ти комунист ли си или си член на БКП?“ Но дори радостта да е била откровена, само дни по-късно, страната ни ще потъне в мрак!

В спомените си вдовицата на цар Борис III, царица Йоанна Савойска пише:

Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвали едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“. (Царица Йоанна, 1991)

В същите „Спомени“ тя ще напише още:

Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в цяла България. Официалната цифра, съобщена от правителствените власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“ (ibidem)

„ … Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представите ли на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни отново след няколко дни и ликвидирани. Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, не навременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“ (ibidem)

Царица Йоанна споменава Юрий Захарчук – руски дворянин, припознал България като своя втора Родина, бягайки от болшевиките. И не само – той става командир на столична пожарна и главен пожарен инструктор на Министерството на вътрешните работи, което е равнозначно на Началник на пожарната служба в Царството. Отказвайки малодушно да бяга и да се крие, което противоречи на благородническата му офицерска чест, и добре познавайки на какви издевателства и варварство са способни съветската власт и слугите, поставени от нея, потресен от за втори път застигащия го комунистически терор, на 10 септември той сам избира смъртта. Двамата му заместници по-късно са разстреляни от комунистите. В знак на благодарност и в негова памет, през 2005 г. Столичната община именува площада до Дирекцията на пожарната „Юрий Захарчук“.

И ако казаното в „Спомените“ са думи на благородна дама, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III, невиждала насилие и кръв, нека чуем думите на един военен човек. Изключително ясно описание за първите дни след Девети дава и Дянко Марков – царски офицер, пилот, пазил небето на България, но и воювал във втората фаза на войната срещу Германия. Пише предговора на книгата „Стряма – Вторият Батак – 1944 г.“ на Надежда Любенова, в който четем:

„Наистина, отечественофронтовските комитети, действащи под командата на комунистическата партия, изпратиха в затворите из цялата страна голям брой хора, не по-малко от 50 хиляди, обявени за „фашисти и сътрудници на германците“. Затворите и местата за арести на предишната полиция не стигаха, пълнеха с арестувани хора приспособени за целта училищни стаи, мазета, обори, но все пак позволена бе някаква връзка с близките. Тогава дойде зловещата заповед от Москва на Георги Димитров : „Така революция не се прави! Фашистките останки трябва да бъдат унищожени с нажежено желязо!“ В-к „Работническо дело“ реагира светкавично с насъскваща статия, от която струеше кръвожадна омраза: „Стреляйте верно! Забивайте ножа по-дълбоко! Цялата страна ви гледа със затаен дъх!“… / „Отмъщение“, уводна статия в бр. 7 от 25.IX. 1944 г/ Привидно тя бе предназначена за войниците на фронта, но всъщност тя импулсираше комунистическите терористически групи в тила, в цялата страна да извършат планираното пъклено дело, за което се очакваше само парола „от горе“. И паролата дойде! „Доведете задържаните в София!“ Което значеше: „Избийте определената квота от арестуваните врагове!“
И започна вакханалията на злото и на смъртта.
Убиваха безпощадно и безнаказано. Защото в подкрепа на убийците стоеше – студена и мрачна – могъщата 12-та армия на Ш-ти Украински фронт, а българската армия пратиха в най-българската земя – Македония срещу напускащите я германски части, но не за да я освободят, а за да я предадат на сърбо-комунистическите българоубийци от Белград и Скопие. Убиваха свещеници и учители, офицери и администратори, селски труженици, орачи и лозари, убиваха младежи, закърмени от родителите си с любов към Родината. УБИВАХА ЧЕДАТА НА БЪЛГАРИЯ, за да потъне в черна скръб за десетилетия. За да всеят страх и ужас в осиротелите семейства, за да не дръзне никой да издигне глас на протест, когато веригите на най-черното робство в историята на страната ни задушат в умовете и сърцата на хората всеки порив към истина, правда и свобода.“ (Любенова, 2015)

Трудно е да се оцени от чисто човешка гледна точка това, което по описанието на Надежда Любенова, се случва в пловдивското село Стряма на 23 септември – комунистите, безпричинно избиват 58 селяни, като в две от фамилиите са убити, дядото, синовете и внуците! „В името на народа!“

Още на 10 септември 1944 г. по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов правителството издава първото си „Постановление №1“ – създава се щатна милиция. Разпуснати са всички областни дирекции и околийски управления на МВР, уволнени са всички полицейски началници и 30 000 служители в полицията. На тяхно място се назначават само верни хора, участвали в нелегалното комунистическо движение, отговарящи на критериите за вярност към партията (комунистическата), заслуги в установяването на „народната власт“ и характеристика, изготвена от комитетите на ОФ. Сформирани са специални групи по издирването, залавянето и избиването на набелязани за „врагове на народа“ представители на бившата власт. Разбира се – без съд и присъда, а по собствено усмотрение на „революционерите“.

Всъщност, още на 8 септември е издадена Заповед №14, на щаба на VI ВОЗ, с която на партизанския отряд „Хаджи Димитър“ се нарежда:

Да се арестуват всички народни врагове – полицаи и др. народни изедници, и да се обезвредят на място“. (Алтънков, 2020)

Какво значи „да се обезвредят на място“ – разбирате сами! Без съд и присъда! И ако си мислите, че това е единично решение на група шумкари, грешите:

„На 12 септември 1944 г. кабинетът на Отечествения фронт приема постановление за арестуването на министрите от всички кабинети в периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., а така също и народните представители от мнозинството в 25-ото народно събрание, както и задържането на висши военни и цивилни служители станали причина за поставяне страната пред катастрофа, и на лица, заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания.
Същия ден е издадено Окръжно № 5 на ЦК на БРП (к), с което се нарежда:
При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива.“ (ibidem, стр. 450)

Решително и бързо прочистване…“ и то – не само на „враговете на народа“, а и (или най-вече) на враговете на ОФ!

Стефан Богданов, началник на отдел „Б“ (контраразузнаване) в ДС, в спомените си посочва: „Антон Югов (член на Политбюро на комунистическата партия и министър на вътрешните работи – б.а.), една посредствена политическа фигура, край предана към Сталин… „паж на насилието…“. Всички убийства и ликвидации на „класовите врагове“ се извършваха по личните разпореждания на Югов чрез крайно кроткия негов послушник Руси Христозов… Някъде в указанията си за кървавия терор, той се аргументира и с личните нареждания на Георги Димитров! (Стефан Богданов – Две смърти няма а без една не може, С. 1991, стр. 58) (Шарланов, История на комунизма в България, т.1, 2009)

В изпълнение на Окръжното, още същият ден кабинетът приема Постановление за арестуването на всички министри от кабинетите в периода 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., а така също и народните представители от мнозинството в XXV Народно събрание, както и задържането на висши, „станали причина за поставяне страната пред катастрофа“ и на лица, „заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания“. ЦК на БРП (к) докладва на Георги Димитров в Москва: „В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи“. (ibidem)

А на 13 септември, само няколко дни след преврата, Трайчо Костов вече докладва на Гошо Тàрабата в Москва (къде другаде!):

В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министерството на правосъдието работи по създаването на народни трибунали. От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи.“ (Алтънков, 2020)

Следва „Окръжно №6 от 20 септември, с което се нарежда на местните комитети на ОФ да набележат хората, които трябва да бъдат ликвидирани, а статия във в-к „Работническо дело“ („Отмъщение“, от 25 септември 1944 г.), директно призовава към кървава саморазправа (за законност и дума не може да става, камо ли за справедливост):

Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко!

А както вече разбрахме – „враг“ е всеки, който не е съгласен с тях. Какво говоря – нерядко, дори и най-малкото междусъседско пререкание, превръща и най-обикновения човечец във „враг“! Силните на деня, подкрепени от „Шпагина“, бързат да разчистват сметки! Омразата и злобата, алчността и простотията, низките страсти и завистта се развихрят! Уж, с идеологически мотиви! Класически болшевишки терор на българска почва, вече успешно проведен в Русия!

И тъй като често слушам, че този цитат бил „фейк“ – моля – прилагам факсимиле.

Следват още няколко телеграми до Москва:

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително“. (ibidem)

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законни пътища.“ (ibidem)

Революционните тройки явно не се справят достатъчно бързо с избиването на инакомислещите, и въпреки, че „мекотелите съюзници“ от демократичните държави изразяват недоволство, кървавите марионетки в София искат още една седмица от техния вожд в Москва! За да довършат саморазправата! За целта, в МВР са формирани специални групи по издирването, залавянето и избиването на набелязани за „врагове на народа“ представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи Лев Главинчев. Един от помощниците му разказва за случващото се през първите седмици след 9 септември (моля хората с по-слаби нерви да пропуснат този пасаж!):

„… В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“
Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време. …
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена.
Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил.
Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал.
„Гвардейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.
Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха.
Не зная дотогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев. Освен нашата имаше още десетина „ударни“ групи.
Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове.
Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убиваме.
Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава над гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, е те бяха много повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля.
После си напълнихме джобовете – кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете. Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията.
Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери …“ (Алтънков, 2020)

Друг цитат:

„Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* – секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септември 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа“ (Държавен архив – Хасково, ЧП – №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов – „Шпионаж, преврати, процеси, убийства“ (ИК „Пеликан – Алфа“, София, 1993 г.) се споменава и за така наречената „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната група“ се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили… Ние узнавахме (в редакцията на вестник „Работническо дело“), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти…“ (Войнов, 2006)

Цитираните свидетели ясно казват, какво са правили комунистически терористични групи – „щедро“ избивали по свое усмотрение невинни хора, без съд и присъда!

Сигурно забелязахте името на един „герой“ от онези години – Мирчо Спасов. Дърводелец (с цялото ми уважение към тази професия), той рано се „ориентира класово“. Член на РМС от 1927 г., а на БКП от 1932 г., Спасов е осъден през 1936 г. по т. нар. „Софийски провал“ на пет години затвор, а през 1941 г бива интерниран в лагер за противодържавна дейност за 2 години. Веднага след освобождаването си, през март 1944 г. става партизанин в Трънския отряд (за който вече стана дума), намиращ се на югославска територия, под командването на Славчо Стаменов. Само два месеца по-късно, когато отрядът навлиза в България, Мирчо Спасов се отделя от него като болен и отива при съпругата си, на село. Нещо като да си вземеш болничен лист и да отидеш на море в Гърция да си починеш!

Около неговата дейност в партията отпреди 9 септември витаят същите въпроси и съмнения, както и при Тодор Живков – подозрения за провокаторство и принадлежност към полицейската агентура на Никола Гешев.

В спомените си по-късно, Мирчо Спасов ще разкаже:

„…сформирахме една група от 7-8 души – мои лични познати от затвори и лагери. … някъде преди 6 часа на девети септември ние с моята група навлязохме предпазливо в Дирекция на полицията. …очаквайки бой, докато видяхме двама полицай, които стояха като вкаменени. … освен тях, в Дирекцията няма жива душа.“

 Превземайки и без това празната сграда, той по свое желание остава на работа там. Едва ли обаче е случаен факта, че и Живков, и Спасов заемат позиции в МВР веднага след 9 септември 1944 г. Злите езици твърдят, че двамата още на 10 септември са преровили картотеката с досиета – вероятно да почистят своите от „неудобна информация“. Политическият помощник на Живков, Костадин Чакъров отбелязва важността на този момент:

Интересен е фактът, че Тодор Живков на 10 септември 1944 г. се насочва направо към полицията и с Мирчо Спасов са едни от първите, които залавят полицейските архиви. Те организират задържането на полицейските сътрудници. За този период Тодор Живков не обичаше да си спомня. Той избягваше да говори за връзките си с Мирчо Спасов по това време, когато и двамата са работили за известен период в новосформираната Народна милиция“.

Малко по-късно, Мирчо Спасов застава начело на група „за арестуване и обезвреждане на лица от предишната власт“ в софийската милиция, с пряк ръководител… бъдещият диктатор Тодор Живков. Покрай нея става известен в партийните среди със своята жестокост и изпълнението на убийства без съд и присъда. По-късно, дори Живков твърди, че не познава друг човек, който да е избил толкова хора през този период, колкото Спасов.

Отново в спомените си, Мирчо Спасов разказва:

„…ние с моята, както я нарекох „хвърковата чета“ си гледахме работата денонощно и т.н.
След някои и друг ден вече бяха напълнени арестите, даже не стигаха, въпреки че партиди след партиди бяха отправяни от там. Започнахме да пълним и други помещения (по-големи стаи), защото експортирането не помагаше. Въобще, закипя една голяма денонощна работа по укрепването на народната власт с всички необходими мерки и разбира се, добре се справяхме… арестуваните, които по магически начин всеки ден се увеличаваха и трябваше да се върши работа по разстановката им.“

Новата власт, и най-вече нейната милиция прибирали инакомислещи наред. И нейните кървави маши храбро напълнили арестите, че и останалите помещения с хора, а после, поради липсата на място, се заели „с разстановката им“. Какво значи това – разбирате сами! И не си мислете, че жертвите са настанени в 5 звездни хотели или поне, в почивни станции – по-скоро са ги „разстановили“ в „един по-добър свят“, със сигурност – без комунисти!

По-късно, Мирчо Спасов бива наказан от Политбюро „за известни увлечения и неподходящи действия срещу врага“ – даже и на Партията й се сторило прекалено, поведението на нашия „герой“. Е, по-късно, не без помощта на Тодор Живков, с когото двамата си правят „съревнование“ по отношение на „враговете на народната власт“, наказанието на Мирчо бива отменено. В спомените си, той разказва за разговор между двамата:

„Другарю Живков, ти ми знаеш и зъбите, дето се казва. Ти си един от тези, с които сме се клели…, че един ден, ако някой от нас остане жив и му се даде възможност да отмъщава и то да отмъщава както трябва, заслужено. … обяснявах, обяснявах, докато др. Живков каза: „Стига бе Мирчо, на мен ли ги приказваш и ще ме агитираш? … всички тези твои аргументи са силни и значими, обаче разбери в какво време се живее…
Другаря Живков по-късно разбрах, че смята как само веднъж ме е спасил, а той в действителност три пъти ме отървава…“ (ibidem)

Тодор Живков знае за подвизите на другаря си Мирчо, с когото имат общи виждания за разправа с несъгласните с Партията, а очевидно имат и общи тайни, като няколкократно го отървава от наказание. Защо – можем само да предполагаме.

Но не само съратниците на Мирчо Спасов говорят за „подвизите“ му, това изтъква и самият той в интервю пред Атанас Мандаджиев, дадено през 1984 г., като предупреждава:

Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае какво да пусне“.

След което разказва как

Беше славно, но и жестоко време. Партията разпореди преди „Народния съд“ да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя – Дирекцията на полицията на „Лъвов мост“, пристигаха каруци с хора от града и селата, камиони „Опел блиц“ от провинцията, използваха се и влакове. Аз пращах арестантите първо в мазето, там ги описвахме, след което ги качвахме на камионите. Откарвахме ги към Радомирско – местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ни чакахме местни момчета, които разполагаха с много патрони – „опушкваха“ хората и набързо ги зариваха. Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двадесет на камион, това ще е някъде десет хиляди (10 000).

Очевидно горд с постъпките си, Мирчо Спасов продължава как:

„Всяка нощ в малките часове ходех да докладвам на Живков в щаба на НОВА (Народно-освободителна въстаническа армия – бел. съст.), който се намираше в мазето на читалище „Славянска беседа“ на ул. „Г. С. Раковски“. Там се даваха разпоредбите и мунициите. Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам
Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.“

Така всяко нощно намигване на Живков е струвало поне стотина човешки живота… Защото някой „трябвало да върши“ мръсната работа! И той видиш ли, като един съвестен комунистически труженик, изпълнява повелите му! Потрес!

Някъде през декември Живков спрял да мига, с което разпоредил на екзекутора Мирчо и неговата група „революционери“ да спрат. Вече бил насрочен Народният съд. И младият Мирчо побързал да премахне последните останали в мазетата, като с това приключил с „нощта на дългите ножове“. Временно, защото само няколко години по-късно ще бъдат създадени лагерите в Белене и Ловеч и той ще продължи „службата си към Родината“, извършвайки своите мрачни подвизи и там. „Обикновен“ садист!

Нямам какво да добавя, освен да замълчим в памет на тези знайни и незнайни българи, станали жертва на намигванията между тези двама… в моя речник май няма достатъчно подходяща дума, с която да ги нарека!

Но онази история продължава и след промените. През 1994 г. Наско Мандаджиев посещава „кървавото“ село Върба, днес квартал на Радомир и остава потресен от страха на хората.

Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен, очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: „Немой много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде.

Няма да продължавам с посочените от автора примери, защото не са за хора със слаби нерви, но ще добавя само Заповедта на Антон Югов, в качеството му на вътрешен министър „За формите и методите при установяването на народната власт“, издадена на 27 октомври 1944 г. и в която пише:

Не всички партизани успяха в краткия период от установяването на народната власт да се превъзпитат като поддръжници на реда и продължаваха да разрешават много въпроси по партизански“. (ibidem)

А как са действали партизаните, вече разказахме!

Истории много и всичките – потресаващо трагични, но ще дам още един категоричен пример за това, както се случва в „освободена България“ – убийството на Мара Рачева! (За хората с лабилна психика или убедени апологети на 9 септември бих препоръчал да прескочат следващия пасаж!)

Повечето от читателите сигурно се не са чували името Мара Рачева. Родена през 1920 г., повярвала, че у нас ще има демокрация, в края на 1944 г. тя става секретарка на Гемето, както са наричали тогава лидерът на БЗНС Г. М. Димитров, а няколко месеца по-късно – на Никола Петков, който поема поста.

На 23 май 1945 г, Г. М. Димитров, тогава под домашен арест, разбирайки какво му се готви, търси убежище в дома на Рачеви, а оттам – до Британската мисия. Още същата вечер Мара е арестувана.

През 1979 г., проф. Чарлз Мозер издава книгата „Dimitrov of Bulgaria: a political biography of Dr. Georgi M. Dimitrov“, преведена по-късно и на български под заглавието „Д-р Г. М. Димитров“ (Мозер, 1992). Женен за дъщерята на Г. М. Димитров, той е наясно с много факти „от първа ръка“. Ето неговия разказ на Мара Рачева:

„Официалната версия за смъртта й е, че се е самоубила, скачайки от четвъртия етаж на Дирекцията на милицията в София, но за българските условия от онова време подобно обяснение е равносилно на признание, че затворникът е починал по време на изтезания.
На 30 май в разговор с министър-председателя [Кимон] Георгиев, Барнс протестира срещу това зверство. Георгиев отговаря само, че „вътрешното министерство съжалява, че е починала точно преди да разкрие интересна информация“.
По-късно полковник С.У. Бейли – човекът, който прекарва д-р Г. М. Димитров през съветския кордон до вилата на [американския представител] Барнс, докладва във Форин офис за раните върху тялото на момичето:
„Лекарят, който при отварянето на ковчега се грижеше за майката на момичето, ме осведоми, че освен раните от огнестрелно и хладно оръжие са установени следните наранявания, които трудно могат да бъдат обяснени с падане дори от четвъртия етаж:
1.Ноктите на краката са изтръгнати до един.
2.Три пръста от лявата ръка са отсечени при втората става.
3.Двете уши са отрязани.
4.Отрязана е дясната гърда.
5.Езикът е изтръгнат и всички зъби са извадени.
6.От една страна на талията е съдрана ивица кожа, широка около два инча.
Искането за изготвянето на протокол, констатиращ тези факти, разбира се, е било отхвърлено.“

Това е „комунизмът“, при който „хората ще бъдат братя“! Човекомразци, издевателстващи над 25 годишно момиче! Шумкари, свикнали на тероризъм! Нечовеци!

Обяснението е само едно – САДИЗЪМ!

Присъщо на всички нечовешки идеологии – и на сталинизма, и на комунизма!

Но това не е прецедент – изригват потоци от омраза из цяла България – вакханалия на най-низки страсти. Омраза безсмислена, неоправдана, омраза нечовешка. Развихря се едно безогледно избиване не само на политически противници от всички обществени прослойки, но и безброй актове на лични отмъщения и чисто криминални грабежи. Хората биват избивани на улицата, но и по домовете им, в милицията, но и на работното им място. Жертвите са застрелвани, удушавани, давени, клани, живи изгаряни, хвърляни от скали, заравяли са ги в масови гробове (понякога полуживи), които често пъти жертвите са били принуждавани да изкопаят сами! Много от тях останали в тайна и до днес!

„Други са убити по най-зверски и подъл начин без съд и при съда:
– На 10.09.1944 г. в село Долни Лозен, Софийско, войнишки комунистически комитет сваля от пилона националния трикольор и издига червено знаме. Батарейният командир поручик Георги Дървингов заповядва да се свали комунистическия флаг и издигне отново трибагреникът. Разстрелян е на място. (…)
– В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разстрелват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги погребвали полуживи и местните хора чували как стенат в полу заритите гробове. После започнали да ги палят (Холокост), за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Гор на Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали“ 274 души, предимно интелектуалци – учители, адвокати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни деятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по образец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете.
– На 23.09.1944 г. безследно изчезва (убит без съд и присъда) архимандрит Иреней (1910 – 1944 г.), доктор по философия от Римския университет, протосингел на Софийската митрополия, председател на Духовния съд. По същия начин в различни части на България по заповед на комунистите-талмудисти (антихристи и атеисти) са убити над 150 български свещеници с различни санове.“ (Войнов, 2006)

Задачата, поставена от комунистическата партия по препоръка на Кремъл, била преизпълнена многократно. Избити са хиляди хора – според указанията, това били представители на интелигенцията и управляващите до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и т.н.), свещеници и други. Всеки инакомислещ! А май и повечето мислещи!

След поредния доклад към Москва, с телеграма до Георги Димитров в Москва от 1 октомври 1944 г., ЦК на БРП (к) съобщава решението си „революционната чистка“ да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и „чистката ще тръгне по законни пътища“.

„Законните пътища“ се оказват различните състави на т.нар. „Народен съд“ (по същество и антинароден, и противоконституционен), когато немалка част от избитите без съд и присъда в дните след 9 септември 1944 г. по-късно получават смъртни присъди – за да се оправдае избиването им и най-вече – за да се конфискува имуществото им (в полза на народната власт“ и за да продължи разправата с техните роднини и близки!

Колко са избитите тогава никога няма да стане ясно! Предполага се, че в първите 2-3 месеца след 9 септември 1944 г. са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди души – според различни историци между 30 000 и 42 000. В други издания, близки до бившето комунистическо управление тази цифра е значително по-малка – около 20 000, а за безследно изчезнали в този период са обявени около 2000 души. Което по същество също не е малко! В доклад на министъра на вътрешните работи от 16 ноември 1944 г. се посочва, че до момента са арестувани 28 630 души. В отчет до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 г. министърът на правосъдието съобщава, че броят на подсъдимите по т. нар. Народния съд е около 10 000 души.

За мащабите на комунистическите репресии можем да съдим, като ги сравним с броя на жертвите за периода 1923-1944 г. – нали комунистите сочат „репресиите“ на предходните правителства като оправдание за „възмездие“! Според проучване, извършено от избраното през 1945 г. Народно събрание, жертвите са 5632 души – убити, екзекутирани, починали в затворите или вследствие на престоя им там. Между 1941-1944 г. 357 души (общо, а не само участници в комунистическото движение) са осъдени на смърт и екзекутирани. Изследвания на броя на жертвите до 9 септември 1944 г. са направени и от Музея на революционното движение в България, създаден и ръководен от БКП. В обнародвания негов Годишник през 1969 г. се посочва:

Издирените и уточнени от нас лица възлизат на 5639 (юни 1923 г. – септември 1944 г.) Само за времето 1941-1944 г. издирените убити възлизат на 2740 души”. (Христов, 2021).

А в цитирания вече сборник „Звезди във вековете“, издаден през 1972 г. като загинали във въоръжените действия срещу държавната власт в България по партийна принадлежност се посочва дори по-малко число – 4816.

След като за няколко седмици „преизпълняват плана“, спуснат от партията за разправа с инакомислещите, на 30 септември 1944., правителството на ОФ приема „Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. В неговия чл.1 се учредява „Народен съд“, за който ще говорим по-късно. Чл.2 дефинира „виновниците“, които ще се наказват с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до 5 000 000 лева. Но най-интересен (и несъстоятелен от правна гледна точка) е може би чл. 4 на този псевдозакон, в който се казва:

Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда…“ (Държавен вестник, бр. 219/06.10.1944)

И ако от правна гледна точка е нонсенс да осъдиш на смърт или на различни срокове затвор вече убит преди няколко месеца човек, то за комунистите „право“ е това, което е в главите им обзети от злоба, омраза и алчност. Защото няма как по друг начин да се дефинира това поведение. В протоколите от съдебните заседания пишело „отсъствуващ по време на делото“! Но всъщност целта била проста, като в онази приказка: „знай, че става дума за пари!“ Тук целта била допълнително да се накажат и близките на осъдените, както и да се конфискува частично или изцяло имуществото им (движимо и недвижимо), като част от него ще си го разпределят помежду си! Законно, разбира се!

И няколко думи за „Червената армия – освободителка“

Е, Червената армия, също се проявява, „борейки се срещу фашизма“! Нали това пише по паметниците й! На Съветската окупация ще отделим повече внимание, но ще кажем малко и тук.

Един пример от първите дни на „освобождението“ – този на Вера Мутафчиева:

„ … в Търново още, в единствения там ресторант заедно с далечна роднина седнахме на терасата му, дано намерим чорба. А от съседната маса се навдигна хептен пиян, но с интелигентен вид съветски офицер и едва изломоти: „Момиче, елате на моята маса!“ „Не!“ — отбих с несвой глас. А той разкопча кобура: „Ще плачете!“ — предупреди ме. Бог знае как се сетих да изтърча до друга маса с български офицери. „Помогнете ми!“ — почти изхлипах. А те се замислиха непоносимо дълго, стори ми се. Стърчах пред очите им в своя жалък образ, вчерашна една, дръглива, та се смилиха: „Седнете при нас, достатъчно съм им насъбрал на тези…“ (Не помня как ги определи.) Седнах, не дишах. Руснакът с разкопчания кобур се повъртя наоколо, ама му дойде наум, че е един срещу трима и си зави края.
След години, когато прочетох „Бряг“ на Бондарев, върнах се към десетте минути на терасата в Търново — осъзнаването, че победителят разполага със съвсем всичко, всред което след питието са и жените.“ (Мутафчиева, Бивалици, Книга първа, 2000)

Но ако съветските офицери закачали жени по ресторантите, то „братушките“ яко го ударили през просото по начин, достоен за ордите от монголските степи (откъдето всъщност идват част от тях) – грабили, били, насилвали. Това научаваме от случайно писмо, писано в първите дни след Девети:

Братушките са го ударили през просото. Влизат по къщите в село, взимат си каквото им трябва и след като ги нагостят и почерпят, започват да задирят жената на стопанина. Има много случаи на изнасилвания на жени и деца и народа е трепнал много. Народа толкова много е огорчен от тях, че всички надежди, възлагани им по-рано сега се изпариха мигновено. Краднат коне, каруци и въобще, каквото им попадне. Щом видят, че имаш часовник на ръката, те те спират и питат колко е часа. Ти си показваш часовника а те го грабват и казват на нас е нужен. Ти нямаш нужда от часовник. Нощно време вдигат хората да им правят баници и колят кокошки. Въобще страшна напаст и къде ще му излезе края не се вижда. Тия хора са непросветени и вършат своеволия, каквито най-дивите племена не вършат. Тук в село, всички са почти комунисти, но ако се гласува за тях, не вярвам да получат нито един глас. Тия които бяха шумкари, сега се отвращават от тях и се отказват от комунизма… но след като им видят истинския лик, тогава ще разберат що е болшевик. Ритат хората да спят на земята а те спят на креватите цели облечени и с ботушите. На един мой познат … обезчестили жена му пред очите му, след като ги приютил и ги посрещнал по християнски. Започнали да дялат трески от гардероба му за подпалка на огъня…

И ако си мислите, че това е злостна пропаганда на някой недоубит фашист, то подобни сведения имаме и от комунист! И то не от кой да е! В писмо до Сталин от 22 септември 1944 г., четем (оригиналът е написан на руски, в мой превод, а малко по-надолу, ще разберете кой е авторът):

„До Другаря Сталин И.В. / До Другаря Молотов В.И.
Пристигналият в Москва на 20 септември т.г. член на Политбюро на ЦК на БКП и член на българската правителствена делегация при маршал Толбухин др. Димитър Ганев е упълномощен да информира за събитията в България и за дейността на Комунистическата партия и Отечествения фронт, а така също да постави и изясни тук следните най-важни и спешни въпроси:
…4. ЦК на Компартията и правителството молят, на българското правителство да бъде дадена възможност да осъществява своите прерогативи на заетата от Червената армия, територия. Всичко, което е необходимо за удовлетворяване нуждите на Червената армия – освободителка, българското правителство, разбира се, е готово да предостави чрез своите органи по места.
5. На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;
б) произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба;
в) някои военнослужещи в пияно състояние влизат нощем в частните домовете на хората в градове и села, извършват грабежи, а в някои случаи – изнасилват жени и убиват мъже. В село Див Дядово, Шуменски район, заедно с другите хора е убит и стар член на Компартията.
Доколкото такива произволни действия внасят голямо смущение сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване“. (ЦДА, ф.146 б, оп. 2, а. е. 1765, л. 106-10, Копие. Машинопис. На руски език.) по (Ангелов В. , Третата национална катастрофа, 2005)

Кой е авторът ли – бъдете сигурни, че може да му се вярва – това е Георгий Михайлович, известен у нас като Георги Димитров! Не Гемето, а Вождът!

През септември 2024 г. Държавна агенция „Архиви“ (ДАА) създаде специален сайт – „Съветската окупация на България (1944 – 1947 г.)“, където могат да бъдат видни близо 1500 документи, разкриващи интересни (често трагични) детайли от „Второто освобождение“, а то беше и „Социалистическа революция“. Ще разгледаме в детайли публикуваните архиви в съответната глава посветена именно на съветската окупация, но не може да не кажем още сега – в посочения сайт е публикуван поименен списък на загиналите български граждани по време на окупацията. Изброени са 120 българи, намерили смъртта си като председателят на ДАА Михаил Груев многократно заяви, че списъкът не е пълен. Това, което прави впечатление, че сред загиналите (повтарям 120 българи), 87 са прегазени от съветски камиони (по-рядко от автомобили), а 22 са убити от съветски военнослужещи – офицери или войници, много от тях в домовете им!

В очакване на ДА „Архиви“ да попълни „колекцията“ от документи, ще цитираме нашите съседи, които отдавна са го направили.

През 1955 г., само 10 години след войната, по нареждане на Йосип Броз Тито (който ще управлява Югославия десетки години), югославската УДБА (Управление Държавна сигурност) разкрива част от извършените от съветски военнослужещи тежки криминални деяния на територията на страната в края на 1944 и началото на 1945 г. Това е направено, докато все още свидетелите, а и спомените са живи (у нас все още чакаме да мине достатъчно време, преди да дадем ясна оценка на тоталитарния период и да я напишем в учебниците). Та сръбските служби дават оценка още през 1955-та: 1219 изнасилвания и 359 опита за изнасилвания; 111 изнасилвания, завършили с убийства и 248, завършили с опити за убийство; 1204 случая на грабежи, придружени с осакатявания на жертвите. Всичко това извършени от военнослужещи от „Червената армия – освободителка“! И всичко това в Югославия, в която „братският“ сръбски народ винаги е бил най-верния съюзник на Русия, в повечето случай в „общ фронт“ срещу България. И ако подобна кървава вакханалия се е случила по времето, когато там е имало 300 хил. съветски войници, какво ли се е случило в България, считана от Кремъл за „враг“ (напомням – царска България е забранила дори изпращането на доброволци на Източния фронт, а днес, България е обявена „само“ за „неприятелска държава!), и държана под окупация цели три години (1944-1947 г.), и през която един или друг момент са преминали 600 хиляди руски войници – същите тия, стигнали до Югославия!

Оставям темата за размисъл на вас, но ще цитирам думи, които се приписват на Михаил Салтыков-Щедрин, един от най-великите руски сатирици на XIX век:

Если я усну и проснусь через сто лет и меня спросят, что сейчас происходит в России, я отвечу: пьют и воруют или в мой превод – „Ако заспя и се събудя след сто години и ме попитат какво се случва в Русия сега, ще отговоря: пият и крадат“.

Дали той е авторът на горната фраза или някой друг – не знам, но поведението на червеноармейците май го доказва! И възниква логичен въпрос – ако пияните шофьори, убили хора са идентифицирани, ако мародерите, грабили български домове и убили стопаните им са хванати – те вероятно са съдени от военен трибунал и са били разстреляни? Та въпросът ми е: на техните гробове ли сме издигнали паметници и надгробия на убити червеноармейци, в знак на благодарност за „освобождението“? Защото добре знаем, че военни действия тук не е имало и затова няма как да има убити в сражения. Нито от германската, нито с българската армия! Е, тогава, кои се тези „загинали съветски войници“ у нас?

И да попитам бранителите на МОЧА, на Альоша, на „костницата“ в софийския квартал „Лозенец“, и на много други съветски, повтарям съветски паметници – те чия памет бранят – тази на изнасилвачи, крадци, убийци? А ако не вярват на думите на Вера Мутафчиева, поне да чуят думите от цитираното писмо от 22 септември 1944 г., на техния „…пръв учител Димитров“! Не се смейте за първия учител – и такава песен трябваше да пеем – „Марш на септемврийчетата“!

Много е написано, а още повече може да се пише за събитията в онези години. Но нека споменем едни хора, за които малко се знае, за …

Разправата с българското офицерство

Българските комунисти, а най-вече – съветските им другари добре знаят, че Българската армия, и най-вече царските офицери, са най-опасният им враг. Страхуват се от него, но знаят и че не могат да го ликвидират изцяло и веднага – защото нямаха свои, с които водят войната с Германия. Но и отговорът на народа, винаги вярващ на армията си, въпреки съветската окупация, вероятно би довел до гражданска война с неизвестен край – все пак, Червената армия има демократични съюзници!

Затова изпращат войската ни да се бие срещу германците, като с този ход преследват няколко цели:

Първо – създават международен престиж на новата власт, отказвайки се от статута на доскорошен съюзник на Германия. А и участието ни във войната срещу Германия, предполага, България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. Статутът на съвоюваща държава би защитил интересите на страна по отношение на изплащането на репарации, „опразването“ на България като военен трофей, както и не би позволил на „освободителите“ да окупират безпрепятствено страната ни, да сложат на власт марионетно, доминирано от комунистите правителство на „Отечествения фронт“.

Второ – с участието на 450 000 българска армия, ускоряват напредването на Червената армия, а не е без значение, кой ще влезе пръв в Берлин!

Но може би най-важната цел за марионетното отечественофронтовското правителство е именно третата – войската и най-вече нейните командири – царските офицери, да бъдат изпратени колкото може по-далеч. Това им отнема възможността да се противопоставят на комунистите, които междувременно разчистват сметки с противниците си, налагайки червен терор, посредством властта си, не без помощта на останалата тук окупационна Червена армия.

Дребните интереси на българските комунисти и имперските такива на Сталинова Русия обаче струват скъпо – 34 548 убити и ранени българи! Не са без значение и огромните разходи, на гърба на българския народ!

Военният министър ген. Дамян Велчев прави опит да спаси колегите си офицери от последваща разправа, като издейства т.нар. 4-то постановление на МС, с което се освобождават от отговорност за минали деяния офицерите, взели участие в „Отечествената“ война. Но то бива анулирано, защото комунистическата партия иска разправа – тя веднага се обявява против него, като организира дори митинг „по волята на народа“!

Но това не стига. За да бъдат поставени офицерите под пълен свой контрол, във всички поделения биват назначени по съветски образец „политически офицери“, с длъжност „помощник-командир“. Прости и озлобени хора, комунисти, част от които бивши партизани, които поради невежеството и мнителността си били в постоянен конфликт с командирите си. И не само това – те имали последната дума при всяка заповед на командира, нарушавайки основния принцип във войската – единоначалието. Което, поради абсолютния им непрофесионализъм, се отразява неуспеха на военните операции и най-вече – нараства броя на загиналите и ранените български войници! А офицерският състав дава два пъти по-голям процент убити, отколкото всички други категории участници във войната!

Но жертви има и сред офицерите, останали у нас! За периода септември – ноември 1944 г., са арестувани 1050 души. От „народната милиция“ или просто от „доброволци“ с ленти „ОФ“ на ръката, без съд и присъда са избити генерали и висши офицери.

Няколко месеца по-рано, генерал-лейтенант Атанас Стефанов, командир на IV армия, бивш участник във войните, държи реч в село Сергювец (дн. Първомайци). Прозорливият и интелигентен български генерал обяснява на богатите, но наивни български селяни и ги предупреждава за опасността от болшевишката окупация и комунистическо робство, които Червената армия носи там, където стъпи. През 1944 г. името на генерал-лейтенант Атанас Стефанов дори се е обсъждало за министър на войната в трите правителства на България през тази година.

„На 08.09.1944 г. е убит генерал-лейтенант Никола Христов – командир на 3-та армия; на 10.09.1944 г. е убит генерал майор Асен Карев, командир на 12-та пехотна дивизия; на 14.09.1944 г. е убит генерал-майор Антон Ганев, командир на трудови войски; на 01.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал майор Кючуков, бивш командир на 7-ма Рилска дивизия; на 27.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Георги Тенковски, бивш командир на конницата.“ (Войнов, 2006)

Арестуван от комунистите веднага след преврата, на 12 септември 1944 г. на път от София за Плевен, ген. Атанас Стефанов е убит без съд и присъда в Луковит от местната комунистическата терористка Митка Гръбчева, уж при самоотбрана. Същата, като партизанка в псевдоним „Огняна“, година по-рано е убила пред входа на дома му, полк. Атанас Пантев. Тогава й помагала Виолета Якова. А тя пък, заедно с Иван Буруджиев, убива ген. Христо Луков! Но това не стига – 2 дни след смъртта му, ген. Стефанов… бива уволнен от армията, поради… навършване на 25 години служба! Но и това не стига – още няколко месеца по-късно, той е осъден на смърт от „Народния съд“, разбира се, за да бъде конфискувано имуществото му!

Абсурдно, но този доблестен български генерал, ще бъде осъден на смърт и още един път – вече в днешна България – след подадена молба за преглед по реда на надзора на издадената през 1945г., смъртна присъда, през 1998 г., Върховният касационен съд „оставя без уважение“ предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда!

Но това не е първата „героична“ постъпка на другарката Митка. В спомените си, депутатът от VII-то Велико Народно събрание Христо Марков разказва:

,,Късния следобед на 9.09.1944 г. част от червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски”, наречена „Дядо Вълко”, е в лозята между селата Торос и Дъбен. Предната вечер са обрали кметството и селския магазин в с. Дерманци /кметът е племенник на великия Христо Чернопеев/ и делят плячката. Ни знаят, ни подозират, че сабахлем още Кимон Георгиев е прочел по Радио София „новото отечественофронтовско правителство”. Чакали в лозята на с. Торос Червената армия да мине и през Луковитско и да ги короняса за владетели. В отряда са Митка Гръбчева – Огняна, Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Дочо Шиков, Никола Станев и още десетина „нелегални” от околните села, Луковит и Червен бряг.

Удивени са, когато виждат по пътя за Торос камион, от който се развява червено знаме – техни другари от близкото село Тодоричене ги търсели да се прибират като победители. Отрядът се натоварва на камиона и с песни и гърмежи се стоварват в най-близкото село Торос, където влизат в кметството без съпротива, арестуват кмета Станьо Улиев и попа Марин, а после се насочват към дома на училищния директор Коцо Бочев, който бил общински съветник. Вътре влизат Митка и Вълка с още двама местни побойници, но ятаци на отряда. Коцо Бочев е със съпругата и петгодишната си дъщеричка Магдалена. Двамата пройдохи го пребиват, а детето се моли на партизанките. Той има неблагоразумието да извика, че не може да бият български даскал пред очите на цялото село. В изблик на „справедлив комунистически” гняв Митка Гръбчева и Вълка Горанова вадят пистолети и го правят на решето пред очите на дъщеря му Магдалена. Стените на стаята били целите в кръв. Жена му припада, а детенцето млъква ужасено.

Кметът и попът са отведени в Луковит и на другия ден са докарани в затворени ковчези. Синът на свещеника отваря сандъка и баба ми разказваше, че гледката била ужасяваща – брадата му била оскубана косъм по косъм, а на тестисите му вързани две тухли. Тялото било мораво. На роднините на кмета въобще не разрешили да отворят ковчега. Директорът на училището пък бил погребан тайно вечерта.

С „революционния камион” групата спира в Луковит пред къщата на командира на 4-та армия генерал Стефанов – герой от войните. Пред очите на семейството му той е извлечен на улицата и показно разстрелян от „народните синове и дъщери”. От каросерията Пеко Таков държал пламенна реч, че възмездието щяло да застигне „всички думбази и народни изедници”. За два дни в луковитската полиция са избити 49 мирни граждани без съд и присъда. В Червен бряг, където се разпореждали Пеко и Вълка – точно 58.

Гореописаните истории са ми разказани от баба и дядо, описани са в спомените на Митка Гръбчева-Огняна и Цола Драгойчева.“

За съжаление, тази история не е измислена – тя е преразказана и от проф. Николай Алтънков на стр. 448, в неговата „История на БКП 1919-1989“ (Алтънков, 2020)

Това да се убиват хора пред очите на децата им, май е запазена марка на тези „Черни ангели“! Знам, знам – някой ще каже – те са били фашисти, убивали са народа си!

Още един разказ на Христо Марков, отново за с. Торос описва подробности за делата на убития отец Константин (препоръчвам отново на читателите с по-слаби нерви да пропуснат следващия абзац), и за комунистическата благодарност:

„В началото на 1944 г. в селото дошла жандармерия и блокирала няколко къщи, в които се предполагало, че се крият партизани. От Торос наистина имало трима-четирима, които свободно си ходели при партизанския отряд „Г. Бенковски“, а като поогладнеели, се връщали пак в селото, понаяждали се и се връщали в гората. Дори се гордеели, че са от „червения Торос“. … хората се изплашили да не пострадат невинни и повикали на помощ най-авторитетния човек – отец Константин. Той отишъл при началника на жандармеристите и го уверил, че в селото няма „шумкари“, няма хора, които са против властта и смирено му обяснил, че така само ще настроят хората срещу тях, а той заложил авторитета си на Божи служител, че в Торос всичко ще е мирно и тихо, само да не пострада никой. (…) Извикал кмета, директора на училището Тодор Бочев и заедно с жандармеристите отседнали в кръчмата на Семко Цацов. Тогава така е било – на хапване и вино местните първенци стопявали злите намерения.

 Гощавката продължила до късно, но отец Константин държал да изпрати гостите лично и да се увери, че няма никой да пострада. Историята е разказвана от много селяни без особени различия.“

Благодарение на отец Константин, при акцията не пострадал никой – нито партизаните, нито жителите на село Торос. Но …

„Скелетът в гроба бе без един крак, а до черепа бе поставена кост от крака на отеца, заедно с обувката… Баба Радка и съседката леля Цветана през сълзи зашушукаха: „Ето защо не дадоха да се отвори ковчегът едно време, рязали са го на парчета…“ Тогава много-много не разбирах подметнатите реплики, след години разказите станаха релефни и разбираеми, тогава си спомних ужасната гледка на костта с обувката, която не бе там, където Господ е сътворил тялото човешко… Отец Константин е бил погребан с отрязан до коляното крак, поставен до главата му! Можете ли да си представите за какъв садизъм става дума!?“ (ibidem)

„А попа го вързаха и го прекараха през селото, а той човека не разбираше какво става, блъскаха го и ритаха по улиците. Откараха го в Луковит. После Райко Банов, който също бе прибран, разказваше как са се гаврили с него.
Оскубали му брадата, яздили го и го карали да реве като коза. (…) Основният бияч Митко Шефа (само това се знае за изверга) буквално довлече попа на Торос в напълно безпомощно състояние потрошен, неподвижен, не можеше да говори, после започна да хърка. Аз се развиках за помощ, започнах да тропам по вратите, оня Митко Шефа дойде, погледна попа, а той вече и не хъркаше и с усмивка процеди: „А, той пръча, много лесно умря!“. После отмъкнаха тялото някъде…“ (ibidem)

До тук няколко пъти обяснявам „що е то фашизъм“ и имал ли е почва у нас! Но това, което четем за действията на „народните синове“, не попада и в дефиницията за фашизъм! Но се случва у нас! Моят речник не съдържа дума, която да опише поведението на тези нечовеци! Освен

Ний идем бодри партизани, народни верни синове!…

И да припомня становището на историци от БАН за фашизма в България. И пак ще помоля всякакви там русофили, социалисти, възрожденци – разбирай псевдо патрЕоти – ако са сигурни, че Царство България е било „фашистка държава“, нека инициират закриването на БАН, че да не харчим народна парà за издръжка на това гнездо на соросоидна пропаганда! Дето твърди, че фашизъм не е имало.

А ако от БАН са прави…?

Но ще ги попитам – дори ония да са били фашисти, трябва ли да бъдат убивани „по фашистки“ пред очите на семействата им?!? Или садистично да бъдат измъчвани, както и Светата инквизиция се е правела? Нали „новата власт“ е „народна“, уж хуманна, уж по-различна! Или май – не е по-различна! Като сравним „душегубката“ с „Gaswagen”; ГУЛаг с Аушвиц, двамата мустакати диктатори във военни униформи…

А терористката Митка, след Девети ще работи в комунистическата Държавна сигурност. Както много нейни „колеги“ – партизани, издава мемоарна книга „В името на народа“, която (разбира се, поради „огромния зрителски интерес“) претърпява няколко издания. А по тези, силно преувеличени „мемоари“, дори е създаден игрален филм в 8 (словом – осем) серии! От дъщеря й! Случайно съвпадение…

Говорехме за българското офицерство. Друг български офицер – ген. Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери. На 12 септември 1944 г., е отведен „за разпит“ в сградата на Държавна сигурност на Лъвов мост, където бива зверски убит с чук, както разказа по-горе един от главорезите на Лев Главинчев! Сградата става известна като „Народен дом на терора“! Разбира се, и този български генерал е осъден е на смърт – посмъртно, отново за да се приберат имотите му и да ги дадат… на себе си!

Дори руснаците са изненадани от поведението на новите местни дерибеи! Това разбираме от двама кореспонденти на в. „Правда“ – майорите В. Кожеников и В. Сиволобов, които влизат в Царство България с окупационните армии на Трети Украински фронт. Един случай, описан от тях е при влизането в гр. Ловеч:

Поведоха ни към затвора с обещанието да ни покажат фашисти. Сметнахме, че ще видим в затвора немски войници и офицери, а видяхме български офицери. Тълпата се хвърли към решетките със застрашителни викове, почнаха да мятат камъни, а някои от партизаните се хванаха за пистолетите. С огромни усилия успяхме да предотвратим саморазправата и с помощта на местните власти не допуснахме неоправдано проливане на кръв.“

Двамата военни кореспонденти признават и за насилието, извършено и от съветските военни части на българка територия:

Силата на инерцията се оказа толкова непреодолима, че имаме факти за мародерство, грабежи и насилие на българска територия. Причините за това са две – политическият апарат на Червената армия не е подготвил в достатъчна степен частите на Червената армия за съществуващата в България обстановка и недостатъчно високата дисциплина, особено на тиловите части, които са твърде склонни да се занимават с плячкосване.“

Показателен за безграничната жестокост и подлост, с която последователно се унищожава българското офицерството, е един случай в Хасково. Партизани и политически затворници правят предложение на командира на Хасковския полк – полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата „народна власт“ иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Но когато командирът на полка излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба с шмайзери! Загиват полк. Маринов, кап. Иван Чукурлиев, пор. Начо Гюлмезов и още 6 души офицери и подофицери. Денят е 13 септември 1944, 16 часа. За тези дегенерати всякакъв коментар е излишен!

Не е възможно да се опишат всички подобни случаи. Комунистите, не без помощта на окупатора, систематично „прочистват“ инакомислещите. След варварските избивания без присъди, идва следващата точка от „програмата“ – т. нар. „народен съд“, една напълно противоконституционна по правомощия и състав институция, която включва пак убийства, затвор и материално ограбване, но вече „законно“, с постановени и оформени „присъди“. Осъдени са 292 офицери!

Ето само някои от тях: на смърт са осъдени: ген. княз Кирил Преславски – регент, ген. Никола Михов – регент, ген. Теодоси Даскалов – министър на войната, ген. Трифон Трифонов – началник на щаба на войската, ген. Никола Наков – командир на Първа армия, както и много други офицери!

Не по-малко трагична е и съдбата на българските летци, бранили небето над София и цяла България. От всичко 280 военни летци през есента на 1946 г. са уволнени 240! Повечето „за груби фашистки прояви”. Грубите им „фашистки прояви“ са: защитата на София срещу англо-американските бомбардировки, саможертвата на капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, преследвайки немските войски!

Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла:

Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!“ (Данов, 2023)

Много от тях остават завинаги на земята (а някои и под нея!). Уволнявани, арестувани, лежали по затвори и лагери. Оцелелите са принудени да се прехранват като хамали, каруцари, строители, земеделски или общи работници.

През 1945 г. дейността на „народния съд“ бива прекратена, но разправата продължава чрез обикновените съдилища, като много офицери биват осъдени на различни срокове затвор, а някои дори са осъдени на смърт по скалъпени обвинения, отново с мантрата „груби фашистки прояви“. (то същата мантра се повтаря и днес, в Украина). А тези, които оцеляват от съдебните преследвания, все пак биват „наказани“ – близо 2000 офицери разбират по унизителен начин, че са били уволнени от армията – от списъци с имената им, отпечатани в органа на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Едва доста по-късно им била връчвана заповед за това по служебен път!

Но низките страсти, проявени от новата власт не свършват – българския офицер, възпитан в родолюбие, достойнство и почтеност никога нямаше да възприеме техните нереални, неосъществими и безнравствени идеи и практики, насадени от Съветския съюз и усвоени безропотно от тукашните руски наместници. Затова много от офицерите били пратени в концентрационни лагери или изселвани от местожителствата им и въдворявани в малки градове и села с целите им семейства.

Някои от вас се изненадват от наличието на концентрационни лагери, за каквито сме чували в нацистка Германия, в Народната република! Щом ги има в Съветския съюз (ГУЛаг), ще ги има и у нас – и то повече от немските!

Първият лагер е създаден на гара Свети Врач (до гр. Сандански) още през януари 1945 г. В следващите години местата за насилствено въдворяване се разпростират на цялата територия на страната, като по-известните са лагерите „Росица“, „Куциян“, „Богданов дол“, „Николаево“, „Ножарево“, „Босна“, „Бобов дол“, в който едва не загива Димитър Талев. Най-известния от всички – „Белене“, неколкократно открива и закриван, до днес чака завършването на мемориала, в памет на жертвите! Забравихме за „Скравена“ и „Слънчев бряг“. Последния, по-новото поколение свързва единствено със „Слънчака“ на морето, което предполага да отделим по-голямо внимание на тази част от българската история в отделен материал.

Но да завършим темата за царските офицери в българската армия с един от най-достойните, произхождащ от род, известен на всеки българин: Вазов!

След Девети, целия род Вазови, попада по един или друг начин под ударите на „народната власт“. Народния поет Иван Вазов бива нарочен за „шовинист“ и неговите творби биват подложени на най-голямата ножица на комунистическата цензура.

Неговият брат д-р Кирил Вазов, (може би за негов късмет) умира преди 1944 г., а синът му – Иван К. Вазов, въпреки, че е бил участник в спасяването на българските евреи през Втората световна война, е разстрелян от Народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов!

Един от синовете на „патриарха на българската литература“ е генерал Владимир Вазов, който ще бъде наречен „Героят от Дойран“. Няма да се спирам на военните подвизи на този прославен български генерал. Той е бил и успешен кмет на София – по негово време е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа!

Но на бронята на съветските танкове, идва т.нар. „социалистическа революция“ и генерал Владимир Вазов е интерниран от комунистическата власт в ловешкото село Рибарица. Умира в дълбока бедност на 20 май 1945 г., като на неговото скромно погребение в Тетевен е сложен само един дървен кръст с името му! Достойно за национален герой! (То е ясно – що за нация сме!) А после гробището бива разчистено, а костите – изхвърлени! Ние костите на Левски изхвърлихме, че какво остава за Вазов!

Разправата в българското офицерство не приключва през 1944/45, а продължава с години. това четем от „Отчетен доклад за извършената работа от VІІІ група, отделение „А“ по сектора „БИВШИ ХОРА” от 1948 г., от който разбираме, че

През настоящата 1948 год. станаха нови уволнения на голем брой офицери от народната армия. Числото на уволнените достигна 5000 души. Голема част от тех – около 2500 души се намират в София от които беха изселени 350 семейства на уволнени офицери.“

Но по-куриозен е следващият абзац:

Предвид външното международно положение – особено последните заседания на ООН в Париж, борбата между двата лагера от една страна лагера на мира и демокрацията, начело с СССР и от друга страна лагера на империалистите – подпалвачи на нова война.“ (ibidem)

Факсимиле от „Отчетен доклад“ по сектор „Бивши хора“ – desehistory.com

А ти, уважаеми Читателю, който вече си в „лагера на империалистите“, моля да не ме критикуваш за неправилния правопис – така е в оригинала! Колкото до „лагера на мира и демокрацията, начело с СССР“, само ще напомня, че за периода на съществуването си, Съветският съюз е водил 30 войни! Тридесет! А наследничката му – Русия, до 2022 г. – още 15! Петнадесет! Включително няколко граждански войни, войни с Китай, Япония, Литва, Финландия, Полша, няколко пъти с Афганистан, в Корея, в Ангола. Потушаване на желанието за независимост в Унгария, Чехословакия, Полша. Да не говорим за Чечня, Грузия, и разбира се – Украина!

И понеже вече чувам гласове, които ще кажат, че Америка е била агресор (да им напомня да кажат като в онзи виц – „а вие защо биете негрите?“), ще отговоря: уважаеми господа, ако все още не сте разбрали, България не е част от Америка, а от Европейския съюз, където е нашето изконно място (всъщност ти, уважаеми Читателю, който и да си – европеец или азиатец се чувстваш?). И който Европейски съюз е замислен точно за да спрат войните на Стария континент! От създаването си, Европа не е водила войни. А кой е империалист, и кой иска да възстанови една азиатска империя, подобно на Ордата – показа Историята! А тя не лъже!

Но… обратно към сакралната дата „Девети“

Сигурно помните оня израз: „тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“ – той е именно на Кимон Георгиев (Архив на БАН, Стойчо Мошанов „Из спомените ми. Правителството на Александър Цанков“, л. 433). И за да не я дадат толкова лесно, трябва да бъдат овладени силовите структури. След толкова много избити или уволнени от армията офицери, „недокомплектът“ в Българската армия трябва да бъде попълнен, разбира се с лоялни на новата власт. А кой може да бъде по-подходящ за целта от наричащите себе си партизани. За целта още в първите месеци след преврата, с две заповеди №116 и №203, стотици партизани за една нощ осъмват произведени в офицерски чин – точно 687, от които 22 в чин полковник и 8, повтарям осем стават генерали! За разлика от царските генерали, изминали дълъг професионален път, много от които участвали в Балканските войни и Първата световна, новите 8 генерали са най-обикновени шумкари, уж воювали срещу „фашизма“, а в същност – срещу собствената си държава и народ!

Един от новопроизведените „офицери“ е и Тодор Живков, който ще управлява България в продължение н 35 години – от 1954 до 1989 г. – вероятно за особени заслуги, още на 11 септември 1944 г. получава военното звание подполковник, въпреки че през времето, в което е служил в армията трудовак с чин редник, а 3 месеца по-късно вече е полковник!

То хора не стигат и в системата на МВР – още в първите часове на новата власт в министерството са уволнени повече от 30 000 души, а доверени хора има, но няма образовани! Около 20% от партизаните са с начално или без никакво формално образование, а други 51% имат само основно образование.

Вътрешният министър Антон Югов бързо решава проблема. Но не като образова мераклиите за милиционери – не, това не се отдава лесно на всеки! Затова той издава Заповед № 3123/ 6 ноември 1944 г., с която със стара дата – още от 9 септември (защото вече има доста назначени, просто премахва изискванията за образование за заемането на голяма част от по-високите длъжности в МВР. А за секретар-бирник стига и петокласно образование! Така новата власт де факто узаконява липсата на грамотност и подменя професионалната подготовка с политическа лоялност. Но дори тази наредба не успява да се справи с проблема – през първите две години комунизъм, МВР не успява да запълни нито щата на полицията, вече по съветски образец преименувана на „милиция“, нито щата на Държавна сигурност.

Междувременно годишните бюджети на правителството предвиждат за тази институция все по-обемен щат, а това насърчава още по-произволния прием на още по-необразовани служители. Един факт – през 1947 година сред „разузнавачите“ на ДС, които са натоварени със задачата да следят най-големия политически противник на комунистическата партия – БЗНС, има само един човек със завършен 8-и клас (по днешната терминология). Останалите са учили до 6-ти клас, някои дори само до 4-ти.

А какво правят новоизпечените офицери, разбираме от писмо с дата 4 ноември 1944 г. от Министерството на вътрешните работи и народното здраве (тогава двете са били в една структура) до Върховния щаб на въстаническите войски. Последното звучи достатъчно авторитетно, но всъщност май приютява в себе си обикновени разбойници, защото според Околийския управител на Видин:

„… бригадата „Г. Бенковски“ си позволява дела, които са право и задължения на административните власти и които политически са съвършено неправилни и излагат властта на Отечествения фронт.
Така например групи от бригадата са обиколили почти цялата околия, правили обиски в по-заможните граждани и иззели парите, които са намерили. Взети са по 10, 50 и до 200 хиляди лева. Вземани са като помощ за армията.“

Два месеца откакто партизаните от бригада „Г. Бенковски“ са слезли от Балкана, станали са офицери, но разбойническото у тях не ги напуска! И „освобождават народа си“, особено по-заможната му част, от пари и ценности! Факсимилето е от Доклад на ЦУ-на МВР до щаба на НОВА, ДАА-ЦДА, Ф.77, оп. 2,а.е. 28, л. 1

Жертвите на „Вартоломеевата нощ“ (както от 1572 г. се нарича всяко варварско избиване на невинни хора и политически противници) във Франция са между 5000 и 10 000, А за да разберем колко са у нас, се обръщаме отново към „История на комунизма в България“, където проф. Шарланов пише:

Ужасите от 8 септември до 17 октомври 1944 г. с право ще влязат в нашата най-нова история като българските Вартоломееви нощи. За 40 дни са избити 26 850 души. Най-кървавите нощи са от 1 до 14 октомври 1944 г., когато са избити 18 хиляди души.“ (стр. 262)
Съгласно Закона за лицата и Закона за изчезналите военни и граждански лица през време на последните войни и смутове, които са в сила до 1949 г., както и Постановлението на Министерски съвет от ноември 1944г., се изисква да бъдат узаконени безследно изчезналите чрез обявяване на гражданска смърт в „Държавен вестник“. Числото на обявените като безследно изчезнали (политическите убийства) от 8 септември до към края на октомври 1944 г, е 24 890 лица.
На основата на всички посочени дотук източници може със сигурност да се твърди, че избитите без съд и присъда за времето от септември до края на октомври 1944 г. са 26 850 лица. В това число не са включени осъдените на смърт от т.нар. народен съд, загиналите като участници в горянските чети през 1945-1955 г., издадените присъди по политическите процеси в продължение на 45 г., убитите в лагерите и затворите. Така че общото число възлиза на 31 хил. жертви на комунизма, което е около 9 пъти повече от жертвите на политическите репресии преди 9 септември 1944 г. Според данни на Музея на революционното движение в България жертвите на политическите избивания за времето от 1923 до септември 1944 г. са 3246 души.“ (стр. 265) (Шарланов, История на комунизма в България, т.1, 2009)

И още източници, даващи приблизително същите данни:

„В доклад на министъра на вътрешните работи от 16 ноември 1944 г. се посочва, че към онзи момент са арестувани 28 630 души. В друг отчет до Георги Димитров в Москва, с дата 20 ноември 1944 г., министърът на правосъдието съобщава, че броят на подсъдимите по т. нар. Народния съд е около 10 000 души.
Главният народен обвинител по време на т.нар. „Народен съд“ Георги Петров уверява ЦК на БРП (к), че до излизане на наредбата като „безследно изчезнали” могат да се считат около 5000 души. През 1991 г. проф. Мито Исусов, историк от БАН, също проучвал темата, посочва цифрата 18 000 убити. Същият брой е изложен и от проф. Георги Марков.
А през февруари 1991 г. министърът на вътрешните работи Христо Данов обявява от трибуната на парламента 25 000 за безследно изчезнали!“

Накратко – Съветската окупация на България от септември 1944 г. очевидно не е никакво освобождение. Тя е причина не само за най-големия „социален инженеринг“, с избиването на хиляди от цвета на нацията, но и тежък политически и морален прелом в най-новата българска история. И разбира се – икономическа катастрофа! Доказателства за това може да се видят и в май единствения филм, посветен на темата в последните години – „Второто освобождение“, един от първите коментари за който гласи:

Народ, който не знае историята си, е обречен да я повтори!“.

Вместо послеслов

В интервю, проф. Огнян Минчев коментира:

Извън всяко съмнение е, че ролята на Русия в най-новата история на България е с драматично значение. Първо, Русия е тази, която във формата си СССР унищожи българския национален елит. Няма друга страна в Централна и Източна Европа, чийто обществен елит да е унищожен с такава последователност, както в България. И това не е цел, която е за овладяване на политическата власт в тесния смисъл на думата, за комунизация.
Това е имперска цел, защото Съветският съюз носи имперската памет, че след Освобождението българският възрожденски елит успя да се мобилизира и в лицето на Стефан Стамболов, Захари Стоянов и др. да осуети опита на имперска Русия да подчини България. Това беше един добре научен урок, поради което и българският национален елит беше унищожен с такава безмилостна последователност след 9 септември 1944 г.
Не мисля, че след 1989 г. този урок е бил забравен. Колкото и отслабена да е била Русия в позицията си на международна сила тя продължи да влиянието си чрез енергийната стратегия и масираната стратегия за корумпиране на новите елити, което на практика не пожали никого, нито с идеологическа разлика, нито с нищо. Корумпирането на новите елити поставя България в хронична зависимост от Русия.“

А Георги Господинов, в своето „Времеубежище“, удостоено с „Букър“ пише:

Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.

Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

Помня, за да държа миналото в миналото…“ (Господинов, 2020)

И аз ще го повторя:

Помня, за да държа Миналото в миналото!

Библиография

Gosztony, P. (1965). Das Eindringen der Roten Armee in Rumänien und Bulgarien im. Schweizer Monatshefte, 904-915.

Weeks, A. L. (2004). Russia’s Life-Saver. Lend-Lease Aid to the U.S.S.R. in World War II. Lanham: Lexington Books.

Алтънков, Н. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.

Ангелов, В. (2005). Третата национална катастрофа. София: Анико.

Бретхолц, В. (1994). Видях сгромолясването им. София: Изд. „Бъдеще“, изд. „Тилия“.

Везенков, А. (2014). 9 септември 1944 г. София: Сиела.

Войнов, Г. (2006). Геноцидът и холокостът над българите. София: Аратеб.

Господинов, Г. (2020). Времеубежище. Пловдив: Жанет 45.

Данов, В. (09 септ. 2023 r.). Изтребват цвета на българското войнство. Извлечено от Съюз на офицерите от резврва „Атлантик“: https://www.atlantic-bg.org/files/9.09.1944_officers.pdf

Знеполски, И. (2008). Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела.

Калинова, Е., & Баева, И. (2002). Българските преходи 1939-2002. София: Парадигма.

Любенова, Н. (2015). Стряма – Вторият Батак – 1944 г. Пловдив: Макрос.

Маринов, И. (1968). Пет дни в правителството на К. Муравиев. Исторически преглед, кн. 3, 90.

Марков, Г. (1991). Нови задочни репортажи за България. Когато часовниците са спрели. София: П. К. Яворов.

Мозер, Ч. (1992). Д-р Г. М. Димитров. София: Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“.

Музей на революционното движение в България. (1972). Звезди във вековете. София: Издателство на БКП.

Мутафчиева, В. (2000). Бивалици, Книга първа. София: ИК „Анубис“.

Радева, В. (13 февруари 2024 r.). „Истински антифашисти“ в страна, в която е нямало фашизъм? Извлечено от faktor.bg: https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-istinski-antifashisti-v-strana-v-koyato-e-nyamalo-fashizam-1

Рачев, С. (1998). Чърчил, България и Балканите 1939-1945. София: Самиздат.

Тошкова, В. (1975). България и Третият райх (1941-1944). София: Наука и Изкуство.

Христов, Х. (10 септември 2021 r.). Как „революционната“ стихия на 9-ти септември отприщи хиляди убийства без съд и присъда. Извлечено от https://desebg.com: https://desebg.com/chestvania/4883

Царица Йоанна. (1991). Спомени. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

ЦК на БКП. (1989). За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР. София: Издателство на ЦК на БКП.

Шарланов, Д. (1997). Тиранията: Жертви и палачи. София: ИК „Стрелец“.

Шарланов, Д. (2009). История на комунизма в България, т.1. София: Сиела.

Янев, И. (2006). Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература 1938-1944 г. София: Литернет.

Previous Post

© 2024 Третото Освобождение