Ще стигнем до 9 септември 1944 г.! Но не и преди да поговорим за Лозан – едно от действащите лица в ония години, и много повече след това!
Не, Лозан не е истинското му име, „Лозан“ е псевдоним, каквито всички нелегални дейци на БКП, именуваща се тогава работническа партия, носят. Легални или нелегални, някои от тях имат и по повече. Кой е той, ще разберете на края. По-интересно е да видим какво е вършил.
Десетилетия героизиран и идеологизиран, задължително изучаван в училище, Лозан бива възхваляван и сочен за пример за подражание. След 1989 г., обществеността получи достъп до досиетата на полицията от преди 9 септември, дълго забравени (разбирай забранени) от комунистическата власт. Укривани, за да не лъснат греховете на много от „идолите“, а и от дейците на властта. Бял свят вижда и полицейското досие на Лозан, а голяма част от него е публикувана и анализирана в документалното разследване „Третият разстрел“ (Георгиев М. , 1993) веднага след 10 ноември – може би малко рано, когато обществото ни все още не беше се събудило от доскорошната промивка на мозъци, за да даде своята адекватна и безпристрастна присъда, без „обаче“ или „ама такова беше времето“! В подобна връзка, покойният Кристиян Таков казваше:
„Не се оправдавайте, че Времето беше такова! Не Времето беше такова, Вие бяхте такива!“
Тежки думи на мъдрец!
Още от септември 1941 г. под лозунга „Терорът долу: съюз със СССР “, Лозан става платен функционер на БКП, като получава заплащане от 100-200 лв. седмично, което по-късно стига до 2000-3000 лв. на месец. За кой „терор“ не става ясно, но за съюза със СССР получава добро възнаграждение! Павел Шатев (друг разбойник, един от Солунските атентатори през 1903 г.) му предава куфар с пари от съветската легация с равностойност над 2 000 000 лв. в долари, драхми и динари (по данни на полицията). Лозан и брат му Борис трябва да продадат „на черно“ доларите (черноборсаджийския курс долар – лев е 1:300). За да добием по-реална представа за стойността им ще уточним: тютюноработник получава 1300 лв., средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв. Никола Гешев, началник на в Дирекция на полицията, се разписва срещу „крупната“ сума от 5600 лв. Когато арестуват друг партиен функционер – Атанас Романов, у него има около 100 000 лв. и 1000 долара. С такива суми разполага и непосредственият началник на Лозан – Цвятко Радойнов, същият онзи полковник от РККА (Работническо-селската червена армия), пристигнал с подводница от Съветска Русия, да сваля правителството. Лично Лозан непрекъснато разнася из страната като куриер – съгласно собствените му показания – суми от порядъка на 30 000 – 50 000 лв., с които трябва да се осигурява оръжие от подкупни войници, за да се подготвят диверсионни акции. За целта е скътал в нелегална квартира и сандъче с 20 килограма пресован тротил („в сандъчетата имало тротил (това, което прилича на хляб), а останалото било бертолетова сол“).
Съпоставяйки тези факти, в съзнанието ми изникват следствените показания на Цола Драгойчева пред процеса й през 1925 г., след атентата в църквата „Св. Неделя“:
„Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище.“ (Бичев, 2006)
През март 1942 г., след предателство, Лозан е арестуван от полицията и прави самопризнания за дейността си, предавайки и някои свои другари – Младен Исаев, Иван Масларов и др. Но той не е единствен. Антон Иванов, друг нелегален и активист на БКП, два месеца по-късно предава своя съпартиец Трайчо Костов Джунев (който оцелява в Царска България, по късно ще стане няколко пъти заместник министър-председател на НРБ и накрая сам става жертва на своите – обесен от режима при една от чистките в БКП, след показен политически процес през 1949 г.).
Е, после бил оправдан… Пак от своите! Посмъртно!
На 3 април 1942, Началникът на Държавна сигурност представя на прокурора 45 лица, „уличени в комунистическа дейност“, като продължава, че:
„някои от лицата са били членове на Централния минно-подривен комитет към Централния комитет на Комунистическата партия, задачите на които са били да организира бойни комунистически групи, които имат за задача да да прекъсват телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакова, да разрушават мостове, да подпалват бензинови и маслени складове и цистерни, да се снабдяват с оръжие и да се готвят за въоръжено възстание.“
Самопризнанията на Лозан са подробни до най-малкия детайл, показвайки изключителна памет за събитията дори и в най-дребните факти! В протокола за разпит, публикуван днес на сайта на Държавна Агенция „Архиви“, четем:
„В момента на арестуването ми, аз заемах длъжност при Централния комитет на Българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове, да подпалват вагони с цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. На чело на този комитет беше поставен Васил…дошъл от Съветския съюз с подводница. Аз бях вторият човек в комитета и получих псевдонима Лозан…“. (Държавна Агенция „Архиви“, 2013)
Дори и бегъл размисъл върху написаното показва сляпа и убедена подкрепа за противника (без значение дали на идеологическа база или подплатена с финикийски знаци) – и без юридическо образование знаем, че въоръженият саботаж срещу стратегически активи на собствената ти страна, навсякъде по света се класифицира като тежка форма на предателство. А това си е сериозно престъпление, особено по време на война!
Може би осъзнавайки този факт, Лозан започва да „пее“ – заради признанията му са задържани десетина души. Предава сподвижниците си, включително и брат си (факт, добре прикрит при последващото управление), като описва в детайли всички явки и срещи, които е имал, квартирите, лицата. Как три дена е търсел някого в една бозаджийница във Варна, но така и не го е намерил, докато се черпел с приятели от Военното училище. Страда, че не е изпълнил заданието на партията – да посрещне изпратените от СССР подводничари в устието на р. Камчия. Вместо парола е трябвало да пее „Елено, моме“, само че, полицията блокирала района и песента се отлага за друг път. Колко пъти и от кого е получавал хиляди левове, швейцарски франкове и др. за лични нужди.
Тук ще направим малко отклонение, но след малко ще разберете защо:
На 13 май 1934 г. току-що освободеният от берлинския затвор „Моабит“ Георги Димитров, и вече назначен ръководител на Коминтерна, изпраща поздравление до Македонския народ в Америка, в което доскорошният „син на българската работническа класа“ (вече съветски гражданин) заявява:
„Националното робство на македонския народ е източник за усилване на гнета на работниците и селяните в Македония, Югославия и Гърция. Разделена и ограбена, Македония е ябълка на раздора между балканските империалисти и извор на постоянна опасност и от военни конфликти, и пертурбации на Балканите“. (Николов, Игрите с Вапцаров, 2022)
Коминтернът и неговите подлоги в България започват усилена работа по създаването на „македонска нация“, в изпълнение на резолюцията от 11 януари 1934 г., с която се насърчава борбата за „обединена независима македонска република на трудещите си“, не само на „трудещите се македонски маси“, но и на „борещите се под ръководството на компартията работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция“.
Обърнахте ли внимание: „независима македонска република“! След 1935 г. постепенно в понятието „македонец“, „македонско“ започва последователно да се влага и някакво нерегионално съдържание.
Бъдещият „македонизъм“ минава под шапката на БКП и през 1938 г. в София се създава МЛК, представян у нас като „Младежки литературен кръжок“, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). Всъщност истинското му наименование е „Македонски литературен кръжок“. Водещ мотив за учредяването му е той да стане проводник на политиката на БКП за създаване на движение сред бежанците от Македония у нас, което да ги свързва с комунистическата партия и с ръководения от нея антифашистки фронт (Сматракалев, 1993). Според тогавашните представи на комунистическото ръководство идеалът за „свободна Македония“ има голяма притегателна сила сред тях и затова на него трябва да се гледа като на средство за привличането им на страната на левите сили.Интересно е да се види кои са учредителите, а и участниците в Македонския литературен кръжок. Без изключение те са българи по рождение и с българска родова памет. (Галчин, 2002)
Тук в разказа ни се връща Лозан. Той е роден в България, в българско семейство. По заповед на Коминтерна обаче, той иска и започва да се възприема като „македонец“! Защото Лозан вярва на Коминтерна повече отколкото на Историята! (Десетилетия по-късно, БКП, наследница на същия този Коминтерн, започва да твърди обратното – че стотици хиляди наши сънародници с турско самосъзнание са българи и с цената на жестоки репресии срещу съпротивата им, започва да променя техните имена! Стотици за изпратени по затворите или в лагера „Белене“, а 320 000 се изселват в Турция.)
Лозан обаче няма това достойнство – като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година и бързо става един от първите членове на МЛК. Не просто член, той е двигателят, авторитетът и генераторът на идеи, които наистина отвеждат към коминтерновската директива за утвърждаването на някакво „македонско съзнание“, различно от българското! На него се възлага да изнесе встъпителния доклад на Македонския литературен кръжок. И тъкмо този доклад, неговата тема, както и тезите в него, бяха дълги години сред най-строго пазените тайни в НРБ по обясними идеологически причини. В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Лозан констатира, че съществуват благоприятни условия за ,,вербуване и насаждане“ на ,,македонско съзнание“, защото в ,,Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са:
,,Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза…“
Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва:
,,… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.
Всъщност Докладът съдържа основните коминтерновски постулати по македонския въпрос! Казус, отнасящ се към един все повече усложняващ се проблем, поради амбициите на Коминтерна да подчини „македонския въпрос“ на своите класово-партийни цели, чрез иначе талантливото перо на Лозан!
Е, сигурно се досетихте, че зад псевдонима Лозан се крие „пролетарския поет – революционер и комунист“ Никола Йонков Вапцаров!
Странно нещо, нали! Как се сменя историята, само прочитайки няколко архивни странички от досието му! Или всъщност историята няма как да се промени – променя се мирогледа и фактите добиват съвсем друга окраска.
На 23 юли 1942 г. съдът признава подсъдимите членове на БКП за виновни и Вапцаров е осъден на смърт, като в мотивите за присъдата, общо 29 страници, са изброени в най-малки детайли провиненията на Вапцаров и на останалите подсъдими дейци по отделно и по отношение на финансирането им, и по отношение на оръжието и взривовете, намерени у тях, както и целта за която е трябвало да бъдат използвани.
Четем архивите:
„…ВИНОВНИ в това, че след като българската комунистическа партия бе обявена от Върховния Касационен съд през 1925, за разтурена и поставена вън от законите на страната, тя привидно преустанови всякакъв политически живот и зае позиция на изчакване наложено й от новите политически условия в страната, не изпускайки никога обаче да използва и най-малкото проявление на недоволство от страна на работническите маси, за да ги противопоставя на реда, сигурността и спокойствието в страната ни, като използва всяка политическа проява, от дето и да иде тя, за наслояване на повече омраза и ненавист към съществуващия държавен и обществен строй, същата започна още през 1939 година в началото на днешната голяма война да се проявява да издирва и организира съмишлениците си да ги подготвя за денят когато ще трябва да отпочне открито борбата за завземане на властта и сменяване на установения от конституцията държавен и обществен строй с друг по образеца на Съветска Русия…
… по всевъзможни пътища и с всякакви средства комунистическата партия се помъчи да наложи своето пораженческо влияние, идеология и тактика в борбата за осъществяване на партийните й цели – насилствено вземане на властта в страната и изменяването на държавния обществен строй чрез саботажи, убийства и общоопасни престъпления…
…разделя страната на бойни райони и заповядва извършването на убийства и общоопасни престъпления, а през м. Октомври 1941 г преминава вече в действие, като за постигане на поставените си цели – насилствено завземане на властта и установяване на нов съветски държавен и обществен строй заповядва саботажи… при пълното съзнание, че цялата им тая дейност е противоправна и наказуема от законите на страната…“ (ibidem)
В коментар ще добавя само, че няма правосъдна система по света, която да оправдае предателите. На два пъти се посочва не просто опитът за насилствена смяна на конституционния ред (нещо достатъчно сериозно като обвинение), а конкретно се визира „по образеца на Съветска Русия“! Образец, за който Историята и идните поколения дадоха категоричната си оценка десетилетия по-късно!
Но каква всъщност е била България и какво е искал да променя Лозан. В своя статия във „Факел“, проф. Никола Алтънков, изследовател пише:
„В списание „НИЕ“, брой 2 от 2003, социоложката д-р Дияна Петкова разказва за една издирена от нея неизвестна у нас статия от професор Алберт Хамалайнен, преподавал етнология в Хелзинкския университет. Тя е озаглавена „В страната на абсолютната демокрация“ и е публикувана, забележете през 1938 година във „Финландско илюстровано издание“, едно от най-популярните списания във Финландия през тези години. Ето някои характерни откъси цитирани от г-ца Петкова:
„Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящето правителство (да не забравяме, че годината когато добрият финландски пътешественик е посетил Родината ни е 1938, когато в България управлява „монархофашистки” режим) няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа (понеже във финландското общество има. Тя е шведска.)… Тук няма едри земевладелци (но те – кулаците – се „появиха“ само 10 години по-късно), нито индустриална или търговска висша класа, която бе настоявала за особена позиция, сравнявайки се с останалия народ (няма и капиталисти, омразни експлоататори на трудовия народ и на пролетариата!). Тук няма и никакви езикови спорове, нито политически борби…тук има здрава солидарност и абсолютно позитивно чувство за равенство…нищо друго не може да направите освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време…“
Но и фашистката, и комунистическата идеология имат нужда от своите идоли, и на 17 април 1952 г. ЦК на БКП издава указ, с който се начертава стратегия и бюджет с колосална за времето си сума – 2 млн. лв., с цел създаването на героичен образ на поета Никола Й. Вапцаров, отдал живота си в името на комунистическия идеал! (Колко са 2 милиона през 1952? Тогава курсът на лева се равнява на 1.70 лева за 1 рубла. В тази връзка се определя и златното съдържание на лева в размер на 0.130687 г. чисто злато – това значи равностойност на 261 кг злато). Е знаем и резултата – какво учехме за него и колко и кои от творбите му са останали днес в народната памет!
Sic transit gloria mundi!
Вместо епилог
Не минала и една година от „народната революция“ и на 1 юни 1945 г. влиза в сила „Наредба-закон за подпомагане на народните борци против фашизма и техните семейства“, разбирай – за Народните пенсии! Още неизсъхнало мастилото, с което била написана тази Наредба и съпругата на Никола – Бойка Вапцарова, бърза да се възползва и да осребри смъртта на съпруга си! Не вярвате, нали? Помните ли думите на Цола Драгойчева в нейните самопризнания – всичко в партията (знаете коя), се правело за пари? Е, по-късно ще видим, че всеки допир до комунистическата партия, всяко участие в „нещо“ – много пъти измислено и добре украсено – води до някакви привилегии. Създава се кастата на АБпФК – т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма! Но затова по-нататък!
На 30 юли 1945 г., Бойка иска „народна пенсия“, защото мъжът й бил екзекутиран! Забележете, всички хора работят с десетилетия, за да стигнат до някаква пенсия – често полагайки и непосилен труд. А Бойка, само на 32 години, вече иска „народна пенсия“. Прилагам писмото за невярващите – прочетете го. Не знам защо в писмото обаче е пропуснала, че екзекуцията става след издадена присъда за предателство, и то не срещу когото и да е, а срещу Родината! За това, Вапцаров получава пари от чужда държава, за да извършва саботажни действия. „насилствено вземане на властта в страната и изменяването на държавния обществен строй чрез саботажи, убийства и общоопасни престъпления…“
Повтарям – срещу Родината си! Срещу България! Нашата България!
Или всъщност, май сбърках – за комуниста, Родина е Съветския съюз, воден от Коминтерна! Не, не, не бързайте да отричате – нали целта на комунизма е установяването на световна държава на пролетариата, със столица Ню Йорк или Лондон. Или Париж? Или май беше … Москва?!? Само си припомнете си герба на СССР – сърп и чук, разположен върху цялото земно кълбо! И върху България!
И разбира се, думите на Ленин:
„По-късно пред доклада си пред VIII конгрес (1919 г.) по програмата на РКП (б) Ленин доказва, че всички нововъзникващи комунистически държави ще се присъединят към Съветска Русия и ще образуват с нея обща, без каквито и да било граници „Всемирна съветска република“. Ленин добавя: „Може би ще имаме обща програма, когато бъде създадена Всемирна съветска република”. (Авторханов, 1991).
И за неразбиращите да обясня: „всемирен“ не е свързано с думата „мир“ – това значи „световен“ – т.е. говорим за „Световна съветска република“!
Идеята за която се борил Лозан…
Факсимиле от Заявлението на Бойка Вапцарова
Библиография
Авторханов, А. (1991). Загадката около смъртта на Сталин. София: Интерпринт.
Бичев, П. (2006). Надвечерието на атентата. Велики четвъртък 1925 г. София: Анико.
Галчин, П. (2002). сп. Македонски преглед – „Македонски литературен кръжок (1938-1941 г.)“. Извлечено от promacedonia.org: http://www.promacedonia.org/pg/index.html
Георгиев, М. (1993). Третият разстрел. София: Литературен форум, ВИК „Св. Георги Победоносец“.
Държавна Агенция „Архиви“. (21 януари 2013 r.). Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г. Извлечено от Документи по дело No 585 от 1942 г.: https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-21-13-41-03/461––585–1942-
Николов, Т. (03 ноември 2022 r.). Игрите с Вапцаров. Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/игрите-с-вапцаров/
Сматракалев, М. (1993). Македонскиот литературен кружок. Скопие: Мисла М.