Съдържание
Петър, наречен „Велики“
Екатерина, и тя „Велика“
Пък и Суворов?
Осмата война
Деветата война
Петър, наречен „Велики“
Уважаеми Читателю,
Aко си прочел предните глави, няма да си изненадан, че Руската империя води редица войни с вечния си враг (и конкурент за Проливите) – Османската империя. Геополитическото и цивилизационното противопоставяне между Европа и Русия, винаги се е оказвало, по думите на Кръстю Раковски, „спасително“ за България. Защото противоборството между западноевропейските държави и Руската империя на Балканите е спасявало страната ни от превръщането й в обикновена руска провинция – „Задунайска губерния“, каквато е била целта на царската дипломация по пътя към Проливите и топлите морета.
Видяхме, какво се случва със Свищов, но винаги ще се намерят хора, които да кажат: „Война е! Един пример не е достатъчен! Случва се!“ Така е! Затова ще дам някои разяснения по тази тема, пък „всеки сам си преценя!“.
Всички руско-турски войни са 11 – единадесет! (и дано толкова да си останат) и обхващат период от 351 години (1568—1918 г.)., като в състояние на „гореща“ война те били общо 69 години (или 20% от цялото това време!). Средно, между отделните руско-турски войни имало около 25 години, като така погледнато, това е един от най-продължителните военни конфликти в историята на Европа, засягащ почти всяко едно поколение.
Не се изненадвайте! През 1900 г., генералът от инфантерията (разбирай пехотата), Александър Куропаткин пише доклад до Николай II, който започва така:
„Ваше Императорско Величество!
През 18-ти и 19-ти век Русия е преживяла 128 години във войни и само 72 години са били мирни. От 128 години само пет се падат на отбранителни войни, всички останали са нападателни кампании…
За повече от 200 години войни Русия, която в началото на 18 век е имала само 12 милиона души, се е превърнала в сила, която през 1900 г. вече има 132 милиона души.”
Е, някои веднага ще скочат като матросовци и ще кажат – това писмо сигурно е фалшификат! Може и да е – не знам! Но като преброим военните години в историята на Русия през онези 200 години май горе-долу, толкова излизат!
И тук малко руска история. Ще пропусна идеята за „Обединение на руските земи“, започнало от Московията още от XIV век (!?!), уж да обедини „руските княжества“ и така се засилило, че за 2-3 века стигнало до Аляска! Обикновено, когато става дума за други държави, сме свикнали да го наричаме „колониализъм“, защото имат задокеански територии, но когато говорим за Русия – „обединяваме руски земи“! А дали има славяни (за каквито претендират руснаците) или фино-угрийци (какъвто е генетичният им произход) на хиляди километри, простиращи се до Чукотка, оставям на разбирачите! Колкото до фино-угрийския произход на руснаците – не се учудвайте – вижте какво пише в сайта на един съвсем, ама съвсем руски град – Новгород: „Раскрыта тайна русского генофонда“ ! А оригиналът е публикуван в „Комсомольская правда“ . В него се казва (цитирам материала от 18 март 2008 г., в мой превод – бел. съст.):
„В януарския брой на The American Journal of Human Genetics е публикувана статия за изследване на руския генофонд, проведено от руски и естонски генетици. Резултатите бяха неочаквани: всъщност руският етнос генетично се състои от две части: коренното население на Южна и Централна Русия е свързано с други народи, говорещи славянски езици, а жителите на северната част на страната са свързани с угро-финските народи.
… Един от участниците в изследването и автор на статията за произхода на руския генофонд, служител на Лабораторията по генетика на човешката популация на Изследователския център за медицинска генетика на Руската академия на медицинските науки Олег Балановски разказа пред КП за гените и корените на руския и някои други народи, населяващи Русия.
… Освен това се оказа, че нашите славянски братя – беларуси, украинци и поляци – се различават от нас не само по език, но и на генетично ниво. …
… Само преди няколко века руснаците дойдоха във „Фино-Угрия“ (разбирам, че славяните от юг – т.е. украинците дошли на север, при угро-фините – бел. съст.) и след като се смесиха с повечето местни племена, образуваха единен руски народ. Всяка баба в селото ще ви каже, че е рускиня. А това, че едната прапрабаба е била тъмнокоса и черноока красавица от славянското племе кривичи, а другата красива светлокоса и синеока жена от племето Муром, вече не е важно. …
Но влиянието на руските княжества не достига до някои угро-фински племена и тези племена не стават руснаци. Да, те стават част от Московското царство, а след това и от Руската империя, но запазват езика си и идентичността на народа.“
Досега май никоя „копейка“ не е отрекла генетиката! Същият руски учен, няколко години по-късно, за същата медия ще каже като известно оправдание:
„Славяните – са понятие не генетично, а лингвистично!“
За което съм му благодарен, защото ме освобождава от „задължението“, с руснаците да сме „братя“ – само общ език говорим! То май и езикът им диалект на българския , ама карай!
„Ето какво казва например докторът по филология, водещ научен сътрудник в Руската държавна библиотека, професор Татяна Миронова: в съвременния руски повече от 55 процента от думите са църковнославянски. И ние имаме същата граматика, около 70 процента от нас дори не осъзнават, че говорят на чист църковнославянски, използвайки познати думи и фрази.“ (…)
За тези, които не знаят, трябва да поясня, че църковнославянският език възниква на основата на старобългарския чрез преводи на него от гръцки на Библията и други религиозни книги, извършени от славянските просветители Кирил и Методий през 9 век, но, общо взето, всъщност е старобългарският език.“
И за да завършим темата за произхода на нашите „руски братя“, чуйте лично… Владимир Владимирович Путин: „Попытки разделить русский и финно-угорские народы будут обречены на провал“ !
След това важно отклонение, нека все пак преброим войните , които Руската империя е водила от времето на Петър I (1722 г.) та до оная „Велика революция“ през 1917 г (за по-малко от 200 години) – точно 52 (петдесет и две)! И то по руски източници! А любимият на много българи Съветски съюз е добавил към тази статистика още 30 (тридесет) войни! А постсъветска Русия за малко повече от 30 години – още 15 (петнадесет)! Не искам да съм лош пророк, но като чета историята, ще добавя – „засега“!
Говорихме за ген. Куропаткин, който пък говори за времето след Петър I – да се прехвърлим и ние там. Руската балканска политика още от времето на първия руски император (и доразвита от Екатерина Велика), никога не се е отклонявала от завета му: завладяването на Цариград и Проливите, и превръщането на Черно море във вътрешно за Русия, затова и ние ще започнем прегледа на историята от времената на този „велик“ според русите цар, за да докажем още по-категорично, че целта на войните с Турция не е била ни най-малко освобождаването нито на България, нито на другите балкански народи от гнета на османците, а чисто и просто завоюването на Цариград и Проливите и създаването от балканските славянски страни на руски провинции. Сякаш Русия никога не е виждала в българите един братски народ, а единствено съперник (но по-често – средство), който на всяка цена би трябвало да се обезсили, да отслабне, за да не й пречи в прилагането на тайните й кроежи.
Русия винаги е отричала тези стремежи, повтаряйки мантрата за „освобождението“ на братята славяни (в друга версия – „християни“) от „робство“ (напомням, че до 1861г., крепостничеството, разбирай – чиста форма на робство, е съвсем законно в Русия и цели села, заедно със селяните са се продавали като добитък)!
Но нека да видим не думите, а делата (за разлика от много днешни политици, чието мото е „Не гледай както правя, слушай какво ти говоря!“): всички факти говорят противното – май и до ден днешен тая политика е част от геополитиката на всички руски режими (то, демокрация там е имало май само за общо няколко години в цялата й история! И после – защо в Русия „демокрация“ е мръсна дума!). Тия амбиции на руската дипломация, този ламтеж за Проливите и Цариград, усилията на официална Русия, са насочени против всички, които са се опитвали да се приближат по какъвто и да е начин, било до Цариград, било до Проливите, за да не би това да осуети оставеното от Петър Велики завещание. Всичко това безспорно се е отразило негативно върху желанията на България да достигне до естествените си граници.
Началото е поставено още в 1695 г., когато Петър намислил да изгони турците от Европа и да подчини територията на турските султани под скиптъра на руските царе, като се намести в Константинопол, наричан още Цариград. Мечтаел да седне на трона на великите римски императори.
Събрал той войска и обсадил по суша укрепения турски град Азов в Крим, на брега на Азовското море (защото по онова време, правилният отговор на въпроса „Чий е Крим?“ бил: „на Османската империя“). След дълга и неуспешна обсада по суша, царят най-после послушал съветниците си, че е необходима блокада и по море, защото до тогава продоволствията се стичали по вода неограничено в обсадения град, построил кораби и най-после превзел града.
Събрал цар Петър дворяните и казал на всички присъстващи следното:
„Сега ние, слава Богу, вече имаме един ъгъл на Черното море, с време, може би, и целото ще го имаме.“
„Страна далечна, господарю, а освен това и трудно нещо е да се завладее туй море.“
„Не изведнъж, а малко по малко.“, отговорил господарят!
„Бог знае, господарю, дали ще бъде туй възможно“, казали болярите.
„И да видите, че е възможно“, казал Петър, „аз ще ви покажа“. Той взел постланата в шатрата черга, турил я на средата, подгънал един от четирите ъгли на чергата, стъпил на него, и казал: „Вижте, аз стоя вече, владея този ъгъл. После, може би, ще застанем и на втория ъгъл, така както сме застанали вече на първия.“ Той подгънал и втория ъгъл, и го настъпил както и първия. „Виждате ли сега, в нашите ръце е и втория ъгъл, а можем да се сдобием и с третия“, и свил и третия ъгъл, и го настъпил, както останалите два. „Ето трите части на Черно море са в нашите ръце, и след време, ако е Богу угодно, лесно можем да го завладеем и целото.“ (Шопов, 1880)
Факсимиле от Атанас Шопов; Достозабележителни разкази от живота на Петра Великий, 1880, стр. 123
Още един източник: на стр. 69 на „Русско-турецкие воины, 1676-1918“ от Александр Широкорад, в глава 2 – „Раждане на Азовския флот“ четем: „Сега ние, слава Богу, вече имаме един ъгъл от Черното море, с време, може би, и цялото ще го имаме.“ На забележката, че да се направи това ще бъде трудно, Петър възразил: „Не вдруг, а помаленьку“. (Широкорад, 2000)
Посочвам два различни източника неслучайно: много хора отричат този факт или не вярват на написаното. Вероятно имат основание – писмено завещание няма (а може и да има, но не е достъпно, защото Русия е единствената държава, в която има засекретени архиви на повече от 100 години – сигурно има от какво да се страхуват! Или срамуват!). Но ако проследим по-нататъшната руска история, по един или по друг начин, „Заветът на Петър I“ се случва. А това вече наистина може да се проследи по фактите!
Усладила му се на Петър първата победа и преследвайки систематично плановете си – изгонването на турците от тази част на Европа и превръщането на Черно море във „вътрешно за Русия езеро“, през 1710 г. се стегнал за нова война с Турция. Тръгнал той на „Прутски поход“, разчитайки и на „петата колона“ – помощта на православните народи, които се намирали в Отоманската империя. Наивно обаче бил измамен в надеждите си, защото не получил поддръжката им (още тогава не вярвали на Русия!) и бил разбит от турците! Прибързал да сключи позорен мир с тях, като отстъпил на султана наскоро превзетия град Азов… Мъка!
Същинските войни на Русия с Турция всъщност започват с двете войни на императрица Екатерина Велика (същата оная немска…) срещу Турция (1768 – 1774 и 1787 – 1791). Европейските сили отдавна вече били убедени, че Русия по всякакъв начин се стреми към завладяването на Проливите и на Цариград – нещо което би нанесло смъртоносен удар на техните политически и търговски интереси, та за това, те настроили Турция да обяви война на Русия с обещание, че ще я подкрепят. Войната била обявена в 1773 г., но противно на турските очаквания, руските войски победоносно преминали през Влашко и се озовали в България, като обсадили Русе, Силистра и Шумен, та чак до Стара планина. Турската войска била навсякъде разбита и Високата порта, опасявайки се да не би русите, подпомагани и от българското население да се решат да минат Балкана и да се озоват на пътя, водещ към Цариград, се принуждава да проси мир, какъвто и бил сключен в 1774 г., останал историята под името „Мирът от Кючук-Кайнарджа“ . По силата на този Договор, Русия не само откъснала части от Османската империя, но и получила правото, нейният флот, вкл. и военни кораби да преминават през Проливите. Излазът към топлите морета бил открит!
А ако питате за населението на България, което било дало огромни жертви за успеха на руските войски – то било оставено на произвола на съдбата – както ще видим и в по-късната ни история, Русия въпреки дадените обещания, се отказала да се застъпи за неговите човешки права и зъб не обелила, за да получи за него поне някаква справедливост. Обратното – резултатът за българите бил трагичен! След войната, ожесточените турци започват сеч, грабеж, потурчване и разорение и почти опустошават цялата околност, където бил стъпил руски крак. Тогава и значителна част от българското население било принудено да приеме мохамеданската религия.
Окрилени от победата в тази война, през 1782 г. Екатерина Велика започва осъществяването на така наречения „Греческий проект“ – „Гръцки проект“. Който си мисли, че там има нещо за „освобождаване на българите“, по комшийски – да пие една студена вода (узо нямало) – сериозно греши!
За да разберем фабулата, трябва да се върнем векове назад, през 1472 г., когато овдовелия Иван Василиевич III се жени за Зоя Палеолог – племенница на Константин Палеолог (която приема името София), за да придобие „права“ върху изчезналата Византия. Може би тук ще изненадам някои читатели, но държава с името „Византия“ – няма! И никога не е имало! Така е наречена от историците столетия след изчезването й Източната Римска империя. Оттогава актуална и до днес е идеята на монаха Филотей за „Москва – Третия Рим“ – „първите два Рима загинаха, третия – няма да загине, а четвърти – няма да има“ (вижте държавния герб на Русия, който и днес някак „странно“ копира византийския. А ако Ви прилича на една друга птица – не, не е! Орел е!)
Възприемайки себе си за наследник на Византия, Русия се опитва да заграби „византийското наследство“ на османска територия – Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). И да не забравяме Проливите! Екатерина планира възстановената Византия да се управлява от нейния внук Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите, като за целта, тя лично се грижи за възпитанието му. Русия възнамерява да си присвои и цялото черноморско крайбрежие до Днестър, както и да създаде царство Дакия, в което да влязат Влашко, Молдова и Бесарабия. Каква ли щеше да бъде участта на и без това изстрадалия български народ? Ново робство, подобно на крепостничеството в Русия?
Екатерина, и тя „Велика“
Не се минало много време и Екатерина, преследвайки систематически начертаната от Петър (онзи, наречен „Велики“) цел, отпочва нова война с Турция. Този път, начело на руската войска се намирал друг руски пълководец, известният Суворов, който минава Дунава и се озовава на българския бряг. Тая война продължила много по-дълго време и приключва през 1791 г. със сключването на Яшкия мир. По силата на сключения в Яш договор, на Русия, бива отстъпена друга турска крепост – Очаков.
И понеже пак ще питате: Какво е спечелил от тая война нещастния български народ? Ами пак още от същото – нови кланета, нови потурчвания, нови опустошения и опожарявания била наградата на българина, в замяна на правените от него огромни жертви и неоценими услуги на руската войска. Обещанията на руските генерали, както и в предната война, останали само празни думи! И защо това? – Защото Русия предприела тая война пак за завладяването на Цариград и Дарданелите, както и за да помогне на гърците, а не на българите.
Изключителен цинизъм (или перверзна глупост) е фактът, че в чест на една от морските битки между руси и османци, на нос Калиакра, сме поставили мегаломански паметник, който да напомня за вечни времена за адм. Ушаков.
Глупост, защото тази битка е част от руско-турската война (1787 – 1792 г.), водена почти век преди „Освобождението“ ни, която няма никакво, ама никакво отношение към българската национална кауза. По една случайност, състояла се край Калиакра – нищо повече. Битка, в която дори няма потопен кораб: нито руски, нито турски. Постреляли се малко и турците се оттеглили! Руските загуби са 17 убити и 28 ранени, а корабът „Св. Александър Невски“ е повреден. За турските, не знаем, но сигурно – нищо сериозно – иначе руската историография щеше да го тиражира достойно!
Колкото до битката при Калиакра, състояла се на 31 юли 1791г., тя е последната морска битка от поредната Руско-турската война (шестата). То и примирието малко преди това, май вече било подписано! Но ние градим паметник!!! През 2006 г. открит паметник, а през 2011 – цял архитектурно-мемориален комплекс „Военноморска слава на Русия“, с окачени 18 камбани с имената на корабите, сражавали се под предводителството на адмирала. Издигнат е по инициатива, забележете – на форум „България – Русия“ и „Посолството“! Не знам какво си помислихте – става дума за посолството на Русия. Върху арка, с големи букви е изписано: „Слава на черноморския флот на Русия, сражавал се за православната вяра и свободата на България“. Ще попитам – как точно този флот се е сражавал „за свободата на България“?
За мен това е и възмутително, и оскърбително – обикновено „ибрикчийство“! Преводът на последната дума оставям за вас!
По време на битката, Ушаков е контра-адмирал, едва две години по-късно е произведен в чин вице-адмирал. А на надписа до паметника пише „Свети адмирал Ушаков“. Малко известен у нас е и друг факт – през 1797 г, по заповед на Павел I, нелюбим син на Екатерина, на Ушаков е възложено да командва не друг, а (седнете здраво на стола!)… съвместен руско-османски флот при обсадата на о. Корфу за „освобождаването“ на стратегическите Йонийски острови. Къде е Адриатика, къде е Русия, но тя „освобождава“! И то в съюз с… Османската империя, само няколко години след Калиакра! И на Корфу има паметник на Ушаков, но той е почти незабележим в сравнение с нашия!
(Паметник на Ушаков на о. Корфу (снимка – интернет).
Въпреки численото си превъзходство руско-турските войски успяват да завземат Корфу едва през март на следващата година (много се опъвали „местните“). След тази победа върху територията на всичките Йонийски острови се създава марионетната държава известна като Република на седемте острова, която е общ протекторат на Русия и Турция.
Като говорим за освобождение и „местните“, се сещам и за още един паметник, този път в Русия, в Красноярск, в памет на тези, които забележете – „спасили“ града от местните племена! – те руснаците, често май спасяват местните от местните.
Красноярск – Поклонный крест на Караульной горе (снимка – интернет).
В този контекст да обърна внимание, че недалеч от Калиакра се е състояла и друга битка, вече наистина свързана с българската морска история, че и повод с който се гордеем – през 1912 г., торпедоносецът „Дръзки“ торпилира турския „Хамидие“! Но за тази „друга“ битка – мегаломански паметници, с арки и камбани няма! Няма и за българската „военно-морска слава!“
Някои казват: с войните по времето на Екатерина, Руската империя си спечелва правото да „покровителства“ балканските православни християни. Аз пък ще им кажа да прочетат една книга, издадена в Съветския съюз през 1935 г – „Авантюрите на руския царизъм“, с предговор от Васил Коларов, българин със съветски паспорт, на руска служба, по-късно стигнал до поста министър-председател на Народната република. Сборник с документи от времето на Империята, чиято цел е била дискредитирането с документи и факти, на политиката на „лошия руски царизъм“ спрямо България – книга по-късно „забравена“, за да не се създават русофобски настроения, а и да не се забележат приликите, да не се прави паралел с „новата“ социалистическа, изначално прокремълска власт – нали трябва да сме винаги благодарни на Русия във всичките й метаморфози (без значение, царска, комунистическа или каквато и да е там… Интересно, как някои русофили биха дефинирали политическия строй на днешния владетел – автократ в Кремъл?):
„В „блестящия“ век на Екатерина, във века на разцвета на крепостническото самодържавие с особена сила се прояви стремежът на царската дворянска Русия към излаз на южното море, към проливите, към Константинопол. Северният бряг на Черно море, т. нар. Новорусия, Крим, правото на свободно плаване на руските съдове в черноморските води — това са достижения на екатерининското царстване.“ (стр.177)
„Тези събития са показателни и в друго отношение. Известно е, че борбата на царизма за проливите преминаваше под знака на „покровителството“ на балканските славяни, или което е същото на турските християни, макар че не всички от последните бяха славяни. Тя се предшестваше и съпровождаше от съответна идеологическа подготовка, изразяваща се в изпращането на руски учени, лингвисти и историци в южно- и западно славянските страни, в установяването на културни връзки с последните, в привличането на славянска младеж в руските учебни заведения, т.е. в създаването на кадрови работници в областта на укрепването на руското влияние както на Балканите”. (стр.182) (Павлович, 1935)
Пък и Суворов?
На друг герой от „онази“ война – Суворов, донесъл само беди на българския народ, има кръстен цял град. Българският град Тутракан, близо до който руснаците са яли як бой в други времена, получава бюст-паметник на генералисимуса като дар от Санкт Петербург, а наскоро, в европейската столица София, го увековечихме и с паметна плоча (?!?). На плочата, която странно защо е поставена на сградата на читалище „Витоша“ пише: „Александър Суворов. Велик пълководец в руско-турската война (1768-1774 г.) Превзема Тутракан и Козлуджа (гр. Суворово)“ А аз бих добавил: „И какво от това?“ Ще помоля някой „професионален историк“ да ми обясни (срещу скромно заплащане в рубли, разбира се), какво точно е допринесъл Суворов, в полза на освобождението на българския народ?
Искам да задам и един въпрос, циркулиращ из социалните мрежи, на който и аз нямам отговор, та ако някой помогне…
На 09.05.1773 г., Тутракан е превзет от генерал Суворов без заповед от началството му.
На 17.06.1773 г. градът пак е превзет от същия генерал Суворов.
На 06.06.1774 г. граф Салтиков преминава Дунава и превзема Тутракан на път за Русе.
На 10.05.1810 г. градът превзет от граф Каменски.
На 10.11.1811 г. Тутракан отново е превзет от генерал Гампер.
Май 1829 г. – битка при Тутракан – генерал Крайц.
Ноември и декември 1853 година пак битка при Тутракан.
1854 година месец май в Тутракан влиза казашка част, а два месеца по късно се изтеглят.
На 31.01.1878 в града влизат руски части, после е изоставен.
На сутринта на 03.03 1878 година влиза в града частта на полковник Ернрот.
Това е накратко…
А, да не забравя въпроса: Кога точно е „освободен“ Тутракан? Щото много „освобождения“ се събраха…
Осмата война
Май наистина „Господ е българин“, защото „Гръцкият проект“ на Екатерина не се случва, заради намесата на австрийския император Йозеф II, а и поради смъртта на императрицата. Константин Павлович абдикира, преди да поеме властта.
По-нататък, Историята ни казва, че Русия предприема нова война против Турция. Николай І, другият внук на Екатерина, поблазнен от идеята на баба си да властва над Цариград, на 14 април 1828 г. обнародва Манифест, и в защита уж на гръцките интереси (а най-вече на руските) започва поредната война срещу Турция, спекулирайки и с желанието на българите да извоюват свободата си. По същото време, българската емиграция от Влашко връчва „мемоар“ на руския император, с който иска за българския народ същите права, които се предвиждат за сърби и гърци – автономно княжество в цялата българска земя или поне в Добруджа. Към идеята е привлечен княз Стефан Богориди, един от най-авторитетните българи в Османската империя. Българската историография системно пренебрегва тези събития, защото намеренията на Руската империя са съвсем ясни за непреднамерения наблюдател – тази война окончателно изтрива мита за „освободителната мисия на Русия“ на Балканите и конкретно – спрямо българите. Руските генерали, по стара привичка мамят наивния български народ, че Русия воюва единствено за неговото освобождение. Без никакви гаранции за освобождението им, на база голи обещания, руските емисари активизират някои българи и ги убеждават да се включат в бойните действия. Организират се доброволчески отряди, ръководени от Георги Мамарчев от Котел и Панайот Фокияно от Сливен. Имена, които нашата история е позабравила – дали защото в даден момент, те започват да пречат на руската политика, дали защото пропагандата има нужда да твърди, че ние сме под робство и единствено и само благодарение на Русия, сме свободни…
Превземането на Варна, Силистра и Провадия позволява на русите да преминат Балкана. Руският флот овладява Несебър, Поморие, Бургас, а Созопол става основната му база на българския бряг. Тези победи в немалка степен са постигнати и с подкрепата на местните българи. Решаваща е ролята им за превземането на Ямбол и в още по-голяма степен на Сливен, където тайна организация начело с д-р Иван Селимински вдига въстание. Българите от Странджа тотално изгонват османската власт. Руският пълководец ген. Иван И. Дибич „Задбалкански“, след като разбива турците, минава зад Балкана (откъдето идва и прозвището му), и благодарение на оказаните му услуги и помощ от българското население, успява да превземе и добре укрепеният град Одрин. Не без българска помощ, Русия печели войната, останала в паметта на русите като „Дибичов поход“, а на българите — „Първото Московско“. Война, причинила освен всичко друго и огромни за тогавашните представи човешки загуби. Народът ни дава всичко, като прави неимоверни жертви, но в края на краищата, със сключения с Турция мир, Русия изтръгва нови територии от Турската империя – тя бавно, но сигурно се приближава до отдавна преследваната цел, като оставя клетите българи на още по-грозни свирепости, на още по-страшни обири и кланета.
Във войната дейно участие взима и Български доброволчески отряд, който наброява 270 души, като част от руската армия – с негова помощ е превзета Силистра, а след това стига чак до Сливен. През март 1829 г. отрядът се влива в Българския доброволчески корпус на полковник Иван Липранди. За съжаление, имената на повечето от участващите в него българи са забравени! Забравен от историята е и Бойчо войвода (създателят на революционния „Закон на Бойчо войвода“ , който комитите спазват с десетилетия). Той, заедно с братята си Петър и Георги, организират през 1829 г. самостоятелна българска дружина и се поставят в разположение на руското командване. Дружината унищожава турски обози с храни и дрехи, напада башибозушки шайки и снабдява въстаниците с така нужното им оръжие. Участва при обсадата на Силистра и в боевете за осигуряване придвижването на армията към Шумен и в превеждането ѝ през старопланинските Айтоски и Върбишки проходи. Срещат башибозушки табор, който разгромяват напълно, а останалите живи турци се спасяват с бягство от разярените българи (Илиев, 2008).
„Руският поход до Одрин на генерал Дибич се свърши катастрофално за българите. Нашите маси в източния Балкан се помамиха от котленеца руски офицер Георги Мамарчев и въстанаха, за да опрат на турското възвръщане в земите им. Но Русия, която с тази война закръгли азиатските си владения се беше помирила с Турция, та генерал Дибич сви българите и предаде вожда им Георги Мамарчев на турските власти. … Това беше кървав погром за Източна България от тези татари.“ (Страшимиров, 1916)
След Одринския мир от септември 1829 г., игнорирал напълно българите, Бойчо войвода се присъединява към отряда от 500 души на Георги Мамарчев в опит да вдигнат въстание в Сливен, Котел, Габрово, Дряново, Търново, за провъзгласяване независимостта на България в Търново.
Георги Мамарчев е посрещнат не от османски войски, а от руския майор Кирилов, който го очаква с 200 души казаци и с нареждане за неговия арест. Защото свободата на България в момента не е изгодна и не съвпада с интересите на Русия! А ген. Дибич заявява ясно на българската депутация: „Българи! Стоете си мирни, че ще обърна топове да ви избия аз!“
Подобна информация получаваме и от друг източник – Божил Райнов Хаджидачов:
„Да разкажем и следния факт, който най-добре ще ни потвърди жестоките обноски на руските властници спрямо тия българи, които са се трудели за пробудата на народното съзнание и са имали вяра в народните мишци за освобождението ни.
Георги Стойков Мамарчев Буюкли, уйка на Сава Раковски, беше най-предан и полезен ратник на руското правителство през време на войната при Дибича (1828 год.) Той взе участие при обсаждането на крепостта Силистра, като предводител на самоволни (волонтйори) българи и за геройските си подвизи биде награден със скъпоценна сабя, с ордена Св. Анна, с Георгйовски кръст, лента и др. почести и привилегии. Като добър българин, познаващ условията и нуждите на сънародниците си, почва да буди народното съзнание, да организира българите за въстание срещу турската власт и за освобождение на България от самите нейни синове. Избра се за център Източния балкан Сливен – Котел и тъкмо, когато успява делото му, пристигат 200 души казаци от Одрин, арестуват го и го отвеждат в глав. квартира при Дибича; на събудените и готови да се бият за свободата си българи заповядва се да стоят мирно, иначе топовете на русите ще бъдат обърнати към тях. „Сега се бием за Влашко, Богданско и Сърбия, казва Дибич, – за вас, българите, още не е дошъл ред!“
На българите се гледаше като на калмуци или сибирци: тяхната вяра и чест бяха гавра в очите на руските чиновници; а за националните им аспирации и идеали реч не се допущаше. Мамарчев беше откаран в Букурещ, разкарван и предаден на турците, разжалван от чин и ордени, който ги беше спечелил на бойното поле. Най-сетне изпратен на заточение в Азия (Коня). Султан Махмуд нареди; да му се плаща месечно възнаграждение от 1500 гр., да си носи военното облекло и сабята като пълководец и да има това, което русите му отнеха, защото работи за събуждане на народа си. Мамарчев умря немил-недраг, без пенсия и остави семейството си на улицата, без да има някой да се погрижи за рода му и за увековечаване паметта на тоя първи отличен пълководец българин в руската армия, който е мислил и работил за освобождението на българския народ от вековното робство.“ (стр. 50) (Райнов, 1928)
Това е руската цел. И руската благодарност!
Затварят Мамарчев в затвор в Букурещ, а отрядът му и всички други български доброволчески отряди са разпуснати. Бойчо войвода и братята му са осъдени на заточение забележете, в Сибир и 2 години са затворени в крепост, откъдето успяват да избягат, но по-малкият му брат Георги загива.
30 години по-късно, по време на Кримската война в 1856 г., същият Бойчо войвода загърбва руската неблагодарност, и в името на България, отново се включва като доброволец, заедно с дружината си, в руската армия, като участва в обсадата на Силистра. При оттеглянето на русите от България през юли и задаващия се неблагоприятен край на войната, войводата не се прекланя и минава към самостоятелни действия в Балкана. Заедно с други чети, които се присъединяват към него, образуват голяма хайдушка армия в тила на турците. Фактически, султанските сили попадат в партизанска война, подпомагаща обсадените от тях, руски части в Севастопол. Това принуждава сливенския управител Зейнил паша да разгърне широкомащабна офанзива срещу бунтовниците. В Стара планина се разгарят ожесточени сражения. След предателство, четата е обкръжена и Бойчо войвода загива в бой! Но затова – по-нататък!
„Руското командване изчислява жертвите в армията на 139 579 убити и умрели от рани, измръзвания и болести (треска, диария, преминаваща в дизентерия, скорбут и най-вече чума). Турците нямат точни данни, но загубите им се пресмятат между 138 000 и 174 000 души. За жертвите между българското население никой не се е погрижил да води сметка, но и те не са по-малки от руските или турските. Когато започва кампанията, никой в Русия не е подозирал, че загиналите ще бъдат около половин милион — те си представяли предстоящата война едва ли не като кратък церемониал марш на юг, и затова на Европейския фронт изпратили само Втора армия. Първа воювала на Кавказкия фронт, където Русия търсела също териториални придобивки“ (защо ли не сме изненадани?). (Родев, 1980) (стр.488)
Войната свършва и на 14 септември 1829 г., разгромената Османска империя е принудена да подпише Одринския мирен договор . Нали не сте изненадани, че в него няма нито дума за освобождение на България и българите? Русия получава източното крайбрежие на Черно море и делтата на река Дунав. Помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен Договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници. Българите са единствените от балканските народи, които нищо не получават в замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната.
В точка втора на Договора се казва:
„Негово Величество императорът и падишах всерусийски, като иска да увери Негово Величество императора и падишах отомански в искреността на приятелското си разположение, връща на Великата порта княжество Молдавия в границите отпреди началото на войната, прекратена с настоящия мирен договор. Негово величество също така връща княжество Влахия и Краповски Банат без всякакви изземвания, България и земята на Добруджа от Дунава до морето, заедно със Силистра, Гирсово, Мачин, Исакча, Тулча, Бабадаг, Базарджик, Варна, Провадия и други градове, местенца и поселения, намиращи се в тази земя, цялото пространство на Балканския хребет от Емине-Бурна до Казан и всички земи от Балкана до морето, а също Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврия, Анхиали, Бургас, Сизопол, Кирклиси, Адрианопол, Люле-Бургас и всички градове, местенца и поселения, и изобщо всички места, заети в Румелия от руски войски“.
България по „щедрата“ воля на Русия, остава пак под пряка османска власт.
Антибългарската руска политика по онова време се изразява не само в потушаване на въоръжени въстания, но и в подкрепа за гръцката политика за духовна асимилация на българите. В края на войната, Русия организира масово преселване на българско население на изток. Член 13 от Одринския мир, като доказателство за „искрената дружба“ между договарящите се страни, дава 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят. Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици, но де факто преселения има чак до 1835 г. За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830 г., само в Айтоското поле се събират около 100 000 нашенци, подготвящи се за изселване, а на цялата територия, населена с българи около 200 хиляди и повече! За сравнение, тогава българският народ в цялата му етническа територия (Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия, Македония, Беломорието, Одринско) според някои оценки брои около 2 милиона и 400 хиляди души.
Потресаващо – близо 10% от населението, волю или неволю тръгва на изток! Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия – същите онези, който през 2022 г., агресорът Русия изравни със земята, а българските патрЕоти не си отвориха устата, да не разсърдят господаря (си) в Кремъл.
Последиците от войната за българите са трагични! Българите дават жертви във военните действия, включвайки се на руска страна, разорени са плодородните им земи, не без участието и на руски войски. Но преселението на българите е може би най-тежката последица. Практически се обезбългаряват цели села и градове, цели територии. Русия прочиства от българи землището от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша.
Гърция получава независимост след войната от 1828 – 1829 г., и Русия „замразява“ българския въпрос за близо половин век. Император Николай І възстановява съюза и приятелството си с османския султан.
През 1831 г. султанът на Египет, паша Мехмед Али се разбунтува срещу Турция, разбива турската флота и се провъзгласява за господар на Египет. Избухва война между тях и Русия, вярна на завета на Петър Велики вярва, че е настъпил за нея желаният момент за завладяването на Проливите и на Цариград. По искане на османците, Русия изпраща в помощ на султан Махмуд, свой флот и 30 000 военен контингент в Цариград, под предлог да помага на Падишаха, но със скритата цел, дано поне по този начин успее да сложи ръка върху Цариград и Дарданелите. Като възнаграждение за оказаната на султана помощ, Русия успява, ако не да завладее Дарданелите, поне да накара Високата порта да подпише Ункяр-Искелесийският договор , който регламентира създалите се съюзни отношения между двете империи. Русия се задължава и в бъдеще да предоставя военна помощ на Османската империя в случай на война, като в замяна на това, тайно получава правото на безпрепятствено преминаване на нейни военни кораби през Черноморските проливи. Тя поема ролята на покровител на държавата на султана!
С този акт, руското влияние в Цариград става толкова голямо, че кара другите европейски сили сериозно да се замислят и да търсят начин на всяка цена да компрометират Русия пред султана и да нанесат тежки удари на руското влияние.
В Петербург са убедени, че по-изгодно за Русия е запазването на Османската империя и нейното господство в нашите земи, отколкото някаква форма на българска държава на Балканите.
Но…
Ако помните, минат – не минат няколко години и двете империи вземат и пак се сбиват! Имат какво да делят!
А Захари Стоянов в своята статия „Русия и българската криза“, след години ще напише:
„С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.“
Деветата война
В средата на XIX в. Османската империя започва да отслабва значително и Франция, Англия, Сардиния (италианското кралство) и Австрия се съюзяват с Турция, срещу Русия и в 1853 година, войната не закъснява. Започва следваща война, влязла в историята като Кримска или Севастополска, в която Русия търпи сериозно поражение. През март 1855 г., император Николай I умира и бива наследен от Александър II, който по-късно ще бъде наречен „Освободител“ (напомням – няма нищо общо с българското „освобождение“!). Войната обаче донесла само нещастия на България, защото започват нечувани опустошения и опожарявания на българските поселища, вършени от страна на разните спахии и на появилите се в това време кърджалии и даалии. Но Кримската война била не по-малко нещастна и за Русия, защото победителите й – Турция, Франция и Англия я принуждават да сключи позорен мир, по силата на който на Русия й забранено да строи военни кораби в Черно море. Проливите отново били отворени за военните кораби на всички други европейски сили.
Още от XVIII век, руската дипломация върти „търговия“ с хора. Руската дипломация обработва населението на Северна България и Тракия да се изсели в дивите руски степи, с какви ли не обещания, което по-късно ще предизвика Раковски през 1861 г. да напише брошурата „Преселение в Русия“ (Раковски, 1886). За него, по-късно Иван К. Божинов ще каже:
„Раковски – тая крупна звезда всред небосклона на Българското възраждане, е първият български русофоб. Неговите проповеди имаха за резултат спирането на изселването, което имаше да преобърне на пустиня нашето хубаво отечество.“
Но брошурата на Раковски ще разгледаме подробно следващата глава. Сега да прелистим „Историята на Източния въпрос преди освобождението на България“ (Петвеков, 1908). Издадена под псевдонима „Б. Петвеков“, зад който се крие д-р Петър Гудев и публикувана малко след като сдава поста министър-председател! Описваща доста подробно детайли от нашата средновековна история, и в частност войните, които Русия е водила на Балканите още от времето на Светослав, преминава през „завещанието на Петър I“, по отношение на „вътрешното за Русия езеро – Черно море и проливите – „Да се приближим колкото е възможно повече до Цариград и до Индия. Който владее тези места, той ще бъде истински владетел на цял свят“, до десетте руско-турски войни, вкл. последната, Освободителна, от 1877/78 г., завършила с печалния за нас Берлински договор от 1/13 юли 1878 г., чрез който се прилагат прийоми от полския и шведски модел за господство на царска Русия в България.
„Две години подир сключването на мирът (1858) Руссия предлага на Портата да направят едно разменение на свои поданици: първата ще остави Татарите и Черкезите мохамедани да се преселят в Турско, а Портата ще направи същото със своите поданици християни. Турция приела това предложение, като вярвала че ще спечели ако замени Българите свои поданици с мохамедани, които няма да оказват на Руссия съдействието, което й оказвали първите във всяка война. … надеждите обаче не се оправдали: Българите при своята пословична привързаност към земята се показали слабо разположени да се възползват от тая свобода, колкото и да било тежко положението им под турска власт. Отзивите на преселенците от предишните войни никак не били съблазнителни. Не такъв бил случаят с мохамеданското население в Руссия. Щом били оставени свободни да напуснат земите си, татарите веднага потеглят вкупом за Турция… Ето защо още в 1859 те преминават с хиляди Дунава. В Руссия вярвали, че притеснението, което ще произлезе за Българите от отиването на Татарите между тях, ще съдейства за преселяванието им на техните жилища. Наистина турските власти посрещнали надошлите около 60 000 души Татари с отворени обятия и ги настанили по домовете на българското население, което било принуждавано да им отстъпва част от своята собственост, да им строи жилища, да ги храни и подслонява… Като че ли Татарите не били достатъчни, та от Руссия изпратили на Българите още и Черкези. Те вървели след първите (най-много преминали в 1862) и се поселили по най-стратегическите места между българ. население. Но нито притесненията на преселниците, нито съблазните описания, които Татарите правяли на напуснатите си жилища, моги да накарат Българите да отидат в Руссия… Ето защо в Руссия решили да прибавят към това средство за преселвание, примамката на парични помощи и златни обещания. Във Видин било открито едно бюро, което давало на всяка изселена в Руссия фамилия по 200 рубли и по безбройно количество обещания. От март до юли се записали 16 400 души… Първите, като стигнали в Руссия, като видели, че били измамени, бързо изоставили на мястото каквото били довлекли и с голи ръце заловили пътя назад. Тяхното вращание избавило България от изселване. Но около 12 000 души пак останали в Крим; други 30 000 души се заселили в Таврическата губерния, гдето образували 45 колонии, които съществуват и досега, вече съвършено порусени…“ (Петвеков, 1908)
Да се върнем малко назад във времето. Първата българска колония в Русия е създадена още през 1752 г.! Българи напускат Родината, за да заселват пустеещите степи в Русия. Техните домове биват заселвани с татари и черкези. С времето се обособяват три района, населени с българи – Бесарабия, Таврическа и Херсонска губерния. През 60-те години на XIX век, в южните части на Русия съществуват над 100 колонии с около 170 000 преселници! С поредната вълна на преселение – отново християни, главно българи, биват заселвани в степите на днешна Украина, а през 1866 г., хиляди черкези пристигат във Варна. Българите там трябва да ги хранят, да им построят къщи и накрая – да снабдят всяко семейство с чифт волове, каруца и житни семена. Други черкези си построяват села в горите по склоновете на Стара планина. В българските земи се заселват общо около 200 000 черкези, много от които фанатични мюсюлмани, желаещи „да си отмъстят за страданието“ (понесено в Русия) „върху всички, които носят името християни“ и по-късно ще играят значителна роля в „българските кланета“ от 1876 г.
След така описаните събития, резонно преминаваме на следващата глава…
Библиография
Илиев, Б. (2008). „Исторически очерци”. София: Културно просветно дружество „Родно Лудогорие“.
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Петвеков, Б. (1908). История на Източния въпрос преди освобождението на България. София: Печатница Тане Пеев.
Раковски, Г. С. (1886). “Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раĸовсĸий (С предисловие от З. Стоянов). София: в. Независимост, Сĸоропечатница на К. Т. Кушлев, .
Родев, Ц. (1980). Тътени. Пловдив: Христо Г. Данов.
Страшимиров, А. (1916). Войни и Освобождение. София.
Широкорад, А. (2000). Русско-Турецкие войны 1676-1918 г. Минск: Харвест.
Шопов, А. (1880). „Достозабележителни разкази от делата и живота на Петър Велики“, 1672-1725 г., част I. София: превод на А.П. Шопов.