Съдържание
Българското опълчение
Опълченците на Шипка!…
Руският поглед върху историята …
Пиша тези редове на дата трети март, след всички телевизионни коментари, репортажи и мнения.
Спорът, който владее обществото в последните години дали това трябва да бъде национален празник или друга дата е по-достойна! И колоните от българи, желаещи да отдадат почит на загиналите за Свободата на България, катерещи в студа и снега върха „Св. Никола“. Между другото, боевете там са през лятото, когато посетителите са доста по-малко от тези на 3 март, но нейсе! Болшинството от тях носят българския трибагреник, тук-там реплика на Самарското знаме и немалко руски знамена. Знамена в бяло, синьо и червено. Много от „знаменосците“ дори и не подозират, че знамето, което размахват често по-високо и от българското, няма нищо общо с Шипка! Знамето няма нищо общо и датата 19 февруари (3 март) 1878 г. по нов стил, когато всъщност се подписва прелиминарния (предварителен) договор, влязъл в разговорния език като „Санстефански“. Много от вас сигурно са изненадани, но тогава, знамето на Руската империя е в съвсем различни цветове – черно, жълто и бяло! Но няма да си разваляме празника заради това. Ще цитирам, макар и приблизително проф. Андрей Пантев: „У нас бъркат признателност и благодарност, с раболепие!“
Е, раболепие – много, но все пак, ние сме признателни на всички отдали живота си, за да задържат прохода и да възпрепятстват прехвърлянето на турските войски на север, с което до голяма степен решават изхода от войната! Откърмени сме със стиховете на Вазов – всеки път настръхвам, когато ги чета!
Ще помним Шипка! И ще сме признателни и на българи, и на руси, украинци, румънци, фини! Ще сме признателни и на стотиците цивилни габровци, анонимни и позабравени от историята – те също са били там, доброволно и всеотдайно – в неумолимата августовска жега, носели вода на бойците и изнасяли ранените от бойното поле!
Българско оълчение
Ще се качим на Шипка, но първо да кажем няколко думи на българското опълчение – българската гордост! Гордост, защото хиляди обикновени хора се вдигат, за да воюват за свободата на нашата Родина! Гордост, защото не сме получили Свободата „даром“, както твърдят някои, само и единствено благодарение на Русия! Защото хиляди българи са пролели кръвта си, без да чакат облаги – просто за да ни има!
Затова миналото трябва да се помни – и с добрите, и с лошите му моменти! А Историята трябва да се помни, не за да знаем кога точно да размахваме знамена и да викаме с пълен глас „Да живей България!“, а за да се учим от нея!
Всъщност, ние учим много малко за „Десетата война“ – знаем по малко за Стара Загора и Плевен, разбира се – за Шипка! Знаем за Скобелев, Гурко, Столетов, а май не можем да кажем нито едно име на български опълченец? А и дали нашите представи отговарят на историческата истина? Наистина ли стратегията на руските пълководци е най-правилната, наистина ли турската армия е толкова силна и добре въоръжена, та се дават толкова жертви от руска страна (всъщност май не са токова много, колкото някои искат да ги изкарат!)
Кой друг би могъл да ни разкаже за миналото, освен неговите съвременници – да разкаже от първо лице за ужасите, но и за геройствата през една война. Едни от малкото преки, и все пак забравени спомени за българското опълчение имат две издания през далечните 1897 и 1902г. – „Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877 – 1878 – Въспоминания на запасния подполковник С. И. Кисов“, последното от Придворната печатница на Братя Прошек в София. Изключителна документална книга, описваща военното ежедневие по целия път, чак до края на войната.
Стефан Кисов е роден през 1849 г. в Болград, Бесарабия. Командир на рота в Българското опълчение и пряк свидетел и участник в повечето битки, той е един от спасителите на Самарското знаме. Неговият документален разказ започва още в Кишинев, с организацията на Българското опълчение. В интерес на историческата истина, когато говорим за Опълчението, трябва да отбележим, че в него, освен българи, участват и сърби, гърци, черногорци, цигани и дори… турци!
„- Защо не отидеш при своите“ казваха опълченците на турчина, …да станеш башибозук и да колиш мирните българи? В опълчението може да те убият, освен това, нам ще ни готвят свинско.
– Затуй ще се бия с моите едноверци, защото убиват и мъчат мирните жители; а колкото до ястието, аз и сух хляб може да ям, а по-нататък каквато бъде волята на Аллаха – и той казваше това тъй смирено и добродушно, щото съвършено обезоръжаваше своите другари българи, които после го обикнаха и се отнасяха с него по другарски, а особено след битките, в които нашия турчин се би със своите едноверци не по-лошо от българите.“ (стр.39) (Кисов, 1902)
На 25 май 1877 г., лично императорът идва да поздрави опълченците. След обичайните поздравления, се случва нещо необичайно!
„Когато Царя тръгна към фаетона, той съгледа в шпалера между опълченците едно хлътнало в панталоните си и „българката“ и захлупено под калпака, момче на възраст не повече от 14-15 години. Императорът се приближи към него и усмихнато го попита“ „на колко е години и ще може ли да се бие с турците.“
На първия въпрос юнакът – войник отговори бодро, че е на 15 години, а на втория – „хай“, „хай“, съпровождано в поклатвание на главата.
За туй съм постъпил в опълчението, ваше Императорско Величество, да се бия с българските душмани, завърши момчето. Това момче впоследствие беше министър на свободна България – Димитър Петков.“ (Кисов, 1902)
А година преди това, същият Димитър Петков се е записал доброволец и е участвал и в Сръбско-турската война през 1876 година в четата на Филип Тотю. Участвал във всички боеве, проявява се и е награден с медал!
Да замълчим, уважаеми Читателю, в негова памет! Почти дете, тръгнал да воюва с душманите за Свободна България! Същият, който губи ръката си в боевете при Шипка, по-късно е убит като 14-ти Министър-председател на същата тази България не от „душманите“, а от българин! За което събитие сочи един скромен и почти незабележим паметник – малко над метър висок, на лобното му място – точно срещу Монумента на окупационната червена армия, наречен на съветската армия, извисяващ се над София с височина, забележете – 47 метра! (Докато подготвям този материал, МОЧА стана с няколко статуи по-нисък!) Цинизмът на историята е, че този мегапаметник е издигнат от същите, ликвидирали неговият син – Никола Петков!
Да замълчим за минута и в памет на всички, знайни и незнайни опълченци, сражавали се за Свободна България! Дълбок поклон пред хилядите жертви, май умишлено забравени през годините! За да „пребъде“ ролята на „освободителката“!
…
Така през 1877 г. започва подготовката на Опълчението, част от която е и бойното обучение на отрядите. И там българите проявяват своята воля и старание, което прави впечатление на руските офицери още при стрелбите!
„От съкратения курс по стрелба не можеше да се очаква по-добър резултат – на 200 крачки се избиваха от 80 до 92%.
„Молодцами стреляли сегодня“ хвалеше един потен командир ротата си.
Тия резултати от стрелбата трябваше да бъдат толкова по-задоволителни за офицерството, защото пушките се оказваха не съвсем безукорни: на много от тях иглите се чупеха, гуменият кружок изгаряше, вследствие на което барутните газове опалваха очите на опълченците, а на други затворите не можеха да се затварят след няколко изстрела, по която причина се случваха, по някой път нещастия при ваденето на патрона. Тогава где се криеше причината за незадоволствието на някои от учителите, към своите ученици?...“ (стр.62) (Кисов, 1902)
Въпреки добрите резултати, офицерите често бият с нагайките и при най-дребни провинения. Но, защо? И тук излиза първият сериозен проблем – въоръжението на опълченците! Финансовите средства, осигурени от Славянските комитети са достатъчни за модерно въоръжение! Но и тогава се проявява една типична черта на руския характер, проявяваща се и до днес (примери от войната в Украина бол!) – в Германия, с цел закупуване на въоръжение, са изпратени няколко висши руски офицери. За да може по-голяма част от предоставените средства да потънат в джобовете им, те закупуват на безценица от складовете морално остарелите пушки „Шаспо“, които били подготвени за претопяване! Пушките „цъкали“, но изстрел не последвал!… Но пък джобовете били пълни (точният термин е кражба в особено големи размери! Сигурно е заразно, защото се случва и днес по пътя на руския ботуш! И у нас сме прихванали заразата от братушките – джобовете се пълнят кой с каквото може, безогледно, та понякога и с асфалт от магистралата – но това е друга тема)!
В своята книга, Стефан Кисов подробно разказва бойния път на опълчението, но търси и отговори на въпроси относно подготовката на Русия за войната – и по отношение на материалната база, и по отношение на липсата на ясен стратегически план! Това се вижда още и от факта, че руската армия на Балканите е разделена на три главни отряда: „Русенски“, който трябва да противодейства на турската армия около Варна и Шумен, но така и не влиза в бой. Втори отряд – „Западен“, който воюва около Плевен и трети – „Преден“ под командването на ген. Гурко. Той е най-малък, но на него се възлага превземането на София, след което да се отправи към Одрин и Цариград (ако забелязваш уважаеми Читателю – за Македония, като част от българското землище и Българската екзархия, никой не го е грижа – важни са проливите!).
Българското население посреща „освободителите“ с цветя, всички носят храна, но старците още тогава са скептични:
„Аз набелязах между множеството един старец, който както беше си донесъл лептата, стоеше от страна равнодушен и умислен. Аз се доближих до него и го попитах:
-Радваш ли се, дядо, че се освободихме от турците?
-Е, е, синко, че как да не се радвам. Радвам се зер, но мисля, до кога ли ще трае нашата свобода.
И тук дядото се впусна в разсъждение. Той каза, че е доживял да види четвърта война между Руссия и Турция, че преди 48 години пак биле дохождали русските войски, когато също им биле казвали, че са освободени, но русите пак си отишли, като оставили българите в ръцете на бесните турци.
-Зер, синко аз съм на 84 години и друг път съм виждал дядо Ивановите войници! Нали е тъй дядо Никола? Се обърна старецът с въпрос към друг един съвсем побелял старец. Ето го, той е на пет години по-стар от мене, прибави първият – и той е виждал русските „юйски“(войски).
Аз съзнавах, че старецът е прав …“ (стр. 154) (Кисов, 1902)
Стефан Кисов, българин, потомък на преселници от преди няколко десетилетия, родом от Бесарабия в Русия, като един честен документалист, не се колебае да нарече нещата с истинските им имена. Четири пъти дядото бил „освобождаван“! И посрещал „освободителите“ си с хляб и сол, помагал с каквото може! Русите си тръгвали, явно изпълнили основната си мисия, като четири пъти след това оставяли „братята християни“ на турците, които си отмъщавали, като колели и бесили беззащитните българи! Как да не обичаш „освободителите“ си до гроб – гроб, който май те са ти изкопали!!! Е, как да повярваш, че този път вече е наистина, че намеренията са най-човечни, и че няма никакви други интереси?
Не! Аз не вярвам! Колкото повече чета, толкова повече не вярвам!
Но отново ще кажа – не обвинявам Русия, нито тогава, нито сега – тя е империя, тя преследва интересите си – не на руския народ, а както винаги – на управляващата каста (дали царска, дали болшевишка, или днешна – „рашистка“). Но времето на империите мина! „Нормалните“ империи се разпаднаха мирно и тихо – вижте Англия, Франция, Нидерландия, Белгия…
Аз обвинявам българските уж „русофили“, готови да предадат интересите на своя род! Дали от глупост, дали от слепота, дали за пари! Но в трите случая е непростимо!
Ще се отклоня малко от темата. Професията ми ме среща постоянно с хора от различни държави, от различен етнос и така е от години. От 2022 г. съдбата ме среща все по-често с украинци, намерили убежище в България. С много от тях водя разговор на актуалните теми за войната, за Мира (не случайно пиша думата Мир с главна буква – ние рядко разбираме каква ценност е това, равносилна на Живота), за възстановяването! Как нито един от тях не спомена, че са ни освободили или поне, че са помагали за това, при условие, че по-голяма част от мобилизираните в „Десетата война“ са от териториите на Украина и със сигурност, много от днешните бежанци, имат деди, оставили костите си по нашите земи! Как нито един от тях не искаше да сме му „благодарни“! А има защо!
За сведение – още през 1876 г., в резултат от развитията около Източната криза, руският император Александър ІІ издава указ за мобилизация на войските. В него изрично се посочват трите украински военни окръзи – Киевски, Харкивски и Одески. Жители на Полтавска и Харкивска губерния съставят 33-ти Елецки, 34-ти Севски, 35-ти Брянски и 36-ти Орловски пехотен полк. Все украинци! И генералите Радецки и Драгомиров – и те украинци!
А в очите на днешните украинци има тъга по загубените роднини, близки, приятели или просто украинци! И надежда, че Мирът и Справедливостта скоро ще тържествуват! И между другото, откровено питат – защо някои хора в България гледат лошо на тях, бежанците от война! Споменавам думата „русофилия“ и много от тях не я разбират – и в пряк и в преносен смисъл. Между другото, говоря за „русофилия“ и пред чужденци от други държави, споменавам я на английски, немски, френски. Но не мога да я преведа! Защото на другите езици такава дума съществува само на книга.
И винаги се сещам за думите на Димитър Талев от „На завой“:
„Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!.. “!
Писал го е за комунизма, но то май у нас много хора не правят разлика с русофилията!
Но…
Войната продължава и опълченците стигат до Стара Загора!
На повече от 30 страници Стефан Кисов описва боя при Стара Загора и това е единственото пряко свидетелство, при това на един от незнайно как оцелелите герои от Трета опълченска дружина!
На 12 юли 1877 г. генерал Гурко е посрещнат с хляб и сол от българските старейшини начело с Петко Р. Славейков, като ги уверява, че градът е огрян от очакваната пет века свобода. В същото време, руското разузнаване не може да не знае, че срещу него се насочва 30-хилядната армия на Сюлейман паша – тя е превозена с кораби от Албания до Дедеагач и след това, с железницата се придвижва на север. Въпреки това, генерал Гурко разпръсва отряда си, като основните сили под негово командване, незнайно защо се насочват по посока Нова Загора. На българските опълченци е поверена отбраната на Стара Загора.
Няма отговор на въпроса, защо най-рисковото място – отбраната на този важен град, е оставена само на опълченските дружини и на три кавалерийски полка под командването на ген. Столетов – общо 4500 души. Като пушечно месо!
Опълченците разбират, че са сами срещу настъпващите пълчища на Сюлейман паша, път за отстъпление няма и това ще бъде тяхното бойно кръщение. Населението изпраща един от младите свещеници при офицерите с въпроса „Да бягаме ли?“ Но от към Нова Загора са пристигнали двама казаци с поръка от щаба, да предадат, че генерал Гурко пристига с войската си на следващия ден и дружинните командири разпореждат офицерите да казват на населението „да се не боят, ще бъдат защитени“. Някои напускат града, но повечето се подчиняват и тихомълком се прибират по домовете си, макар че черкезите и башибозуците вече палят и грабят предградията. Повече от 20 села са напълно разорени. От там пристигат „потънали в скръб, осакатени, обезобразени и гърчещи се в предсмъртна агония ранени мъже, жени и деца“. Те разказват за събраните в село Козаревец 2000 българи, изклани като овце от башибозука на 13 юли. Два дни по-късно близо 7000 души българи са събрани в тогавашната Гюнелийска махала, отбраняват се цял ден срещу черкези и башибозуци, но пристигат и два табора редовна войска и повечето българи са изгорени в черквата, а останалите са изклани като добитък. Турската войска дълго се отдава на адски оргии и пъклени тържества.
Редовна армия, съставена от черкези и албански башибозуци, с викове „Аллах“ се нахвърлят върху четирите опълченски дружини. Те са 7–8 пъти по-малобройни и отбранителната им позиция се простира на осем версти. Въпреки това отбраняват града в продължение на цял ден, с което дават възможност поне част от населението да се оттегли на север.
Първа опълченска дружина отбива две атаки и бавно отстъпва. В Стара Загора се водят ожесточени улични боеве. Част от населението се изтегля с армията. В града влизат три османски табора като последва масово клане над останалото българското население. На следващия ден Стара Загора е изгорена до основи – избити са около 15 000 души мирно българско население.
В тази връзка искам да разгледаме една друга гледна точка – руската. В „Дневника“ на Михаил Газенкампф четем:
(стр. 81) „5 август. …Ако Гурко не разполагаше с тази свежа бригада, той щеше да бъде поразен от численото превъзходство на армията на Сюлейман и да бъде притиснат към планинските проходи. Но, благодарение на победите от 18-и и 19-ти юли при Йени Загръ (дн. Нова Загора) и Джуранли (дн. Калитиново), настъплението на Сюлейман паша беше спряно, въпреки победата си в Ески Загръ (дн. Стара Загора). Целият отряд на Гурко напълно спокойно, без някой да го преследва, се оттегли в Хаинкьойския (Хаинбоаз – бел. съст.) и Шипченския проход, окопавайки се на главните проходи.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)
И какво разбираме? Че хилядите българи, избити при оттеглянето на Гурко от Стара Загора, саможертвата на опълченците, изгорените села – не са намерили място в спомените на хроникьора Газенкампф – какво са тези няколко хиляди българи! Но пък „Гурко напълно спокойно се оттегля…“!
(стр.83) „5 август. …От всичко по-горе изложено ми става ясно:
1) Придвижването на авангарда към Балкана не беше нито преждевременно, нито рисковано. Напротив, произтичаше директно от плана на войната, одобрен от Ваше Императорско Величество, за чиято цел беше определен Константинопол.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)
Константинопол, уважаеми Читателю! Кон-стан-ти-но-пол…! Колко пъти трябва да прочете един русофил, поклонник на тезата на „безкористното освобождение на братския български народ“ тази думичка, за да осъзнае смисъла на всичко, сторено от Русия в последните векове!?! Една думичка, която казва всичко – без „обаче“, „но“ и други оправдания!
Константинопол!
Опълченците на Шипка! …
След неуспеха с Предния руски отряд при Стара Загора, предвид многократно превъзхождащите османски сили, опълченците биват оттеглени към позиция на Шипченския проход. Стефан Кисов пише:
„Балкана продължаваше да е мрачен. Дъждовете се сменяваха с гъсти мъгли, през които не можеше да се види нищо на няколко крачки. Опълченците вече цяла неделя седяха в своите палатки, намокрени като мишки и треперещи от студ. Освен това, те търпяха страшен глад, тъй като не само продукти не се получаваха на позицията, но даже и сухари нямаше.“ (стр. 270) (Кисов, 1902).
Под проливен дъжд, валящ цяла седмица, с по 200 гр. сухар на ден, се тъпчат в прогнили палатки, недостигащи за всички! Над 100 души са без шинели, като всички са с изпокъсани дрехи от предходните преходи и сражения! А неприятелят идва!
Столетов се опитва да мотивира всички:
„Момчета! Вий видяхте в Старозагорско, как вековните ви врагове предаваха всичко българско на унищожение, а самите българи – на изтребление! … вие безсъмнено знаете, че в по-голяма степен, от участта на Шипченската позиция, зависи съдбата на вашето отечество – съдбата на България;… Подир Старозагорската битка Царя и цяла Русия гледа на вас като на храбри, неустрашими и самоотвержени войници… Помнете, юнаци, че на вас царя и цяла Русия възлагат отбраната на шипченската позиция. А България чака вашата помощ за освобождението си…“ (ibidem, стр. 275).
Но едва ли опълченците се нуждаят от допълнителна мотивация! Въпреки всички трудности и лишения!
„С оправяне на времето известието за приближение на противника, отлъчившите опълченци започнаха да се връщат в ротите си. Мнозина от тях се връщаха облечени с антерии, абички, панталони и др.
-Къде се губихте и как посмяхте да напуснете ротите си? Нахвърлиха се върху им някои от офицерите. Знаете ли, че във военно време, за напущане на ротите си, виновните се наказват със смърт?
-Ваше благородие, аз бях болен, казваше един.
-Нямах шинел и обуща, казваше друг.
-Освен гимнастическа риза, бели панталони и опинци без навуща, други дрехи нямах, казваше третий.
Офицерите добре знаяха това. Княз Вяземски не веднъж беше обикалял опълченците в палатките им и виждаше тяхното съвсем незавидно положение…
-Сърдцето ми се къса, като гледам тия нещастници голи и боси, казваше княза на окръжаващите го офицери.“ (ibidem, стр. 276)
Глад и мизерия, които правят бъдещата победа на Шипка още по-значима! Но не е само това – няма оръжие! Вазов пише, че те грабнали „камъни и дърве“, когато свършили патроните, но горчивата истина е отново по-различна:
„Но при все това, между опълченците се забелязваше едно тъпо равнодушие към всичко. Причината на това равнодушие бе неудовлетворителното продоволствие… Но най-главната причина, която правеше опълченците равнодушни към всичко, беше тая, че всички не само нямаха доверие в пушките си, но виждаха, че са положително без пушки, тъй като у мнозина от тях бяха съвсем развалени и не действаха.
Сюлейман паша днес-утре ще ни нападне с цялата си армия, а ний сме само шепа хора и то без пушки, казваха опълченците.
Е, че тук на Балкана малко ли са камъни? забелязваше някои от тях. С камъни ще ги бием.“ (ibidem, стр. 276)
На 8 август 1877 г. генерал Столетов изпраща на генерал Радецки тревожна телеграма:
„Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими.“
На 9 август започва епосът, който по-късно ще наречем „Шипка“!
„Следват атака след атака, отбивани с нечовешки усилия! С викове „Аллаа“, „турските колони, предшествани от гъста верига и поддържани от топовни гърмежи, се хвърлиха като бесни върху нашите по цялата линия окопи.“
„Чак към 4 ½ след обяд, вниманието ми беше привлечено към 4-та дружина. Опълченците … се бяха разпръснали зад своите окопи и се навеждаха, като че ли беряха гъби по земята.
Какво ли берат? – мислено се питах аз. Моето недоумение скоро се разреши. Когато пак затръбиха тръбите и турците се хвърлиха в атака, опълченците от 4-та дружина, вместо да срещнат противника с дружни залпове, срещнаха го с град от камъни. По-сетне се научих, че на св. Никола и орловците срещнали турците също с камъни. … Мене ми се чини обаче, че той беше предизвикан от недоверието на опълченците към пушките си, по-голямото число от които, вероятно, не са действували вече.“ (ibidem, стр. 293)
…
Шипка!
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се завръщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
…
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов / Пловдив, 6 ноември 1883
Позволих си да цитирам цялото произведение на Поета – то казва много, почти всичко! Отново ме побиват тръпки и очите ми се навлажняват, четейки редовете! А и между тях!
Мемориал на опълченците, оставащ във вечността!
И вечен паметник, доказващ че не сме получили Свободата си даром, както се опитват да ни вменят някои!
Руският поглед върху историята …
Но в тази битка има и други участници и сигурно в тяхната история се изучават подобни стихове, посветени на подвига при „Българските Термопили“. Дали да не видим и друга гледна точка за тези епични събития? Гугъл чичко – знае всичко! Търсим, какво се знае за Шипка сред руско говорещите, те също имат основание за гордост – все пак отбраната на Шипка осигурява и победата във войната (предходната Руско-Турска война – Кримската от 1856 г. е срамно загубена от Русия!).
Отваряме първите два сайта, отговарящи на ключовите думи „Оборона Шипки“ – вероятно това са най-посещаваните и най-информативните за всеки, който реши да се поинтересува за Шипка. Ще ги цитирам:
Първият е от руската Уикипедия. Публикувам текста в оригинал на руски, но ако не ви се чете този език, по-надолу има превод на български (Wikipedia, 2023):
Оборона Шипки
… У русских в это время находились на перевале только Орловский пехотный полк и 5 болгарских дружин (всего до 4 тыс. человек) с 27 орудиями, к которым уже во время боя следующего дня прибыл из города Сельви (Севлиево – бел. съст.) Брянский полк, увеличивший число защитников Шипки до 6 тысяч….
Утром 9 августа турецкая артиллерия, заняв гору Малый Бедек к востоку от Шипки, открыла огонь. Последовавшие затем атаки турецкой пехоты, сначала с юга, потом с востока, были отражены русскими. Бой длился весь день; ночью русским войскам, ожидавшим повторения атаки, пришлось укреплять свои позиции. 10 августа турки не возобновляли атак, и дело ограничивалось артиллерийской и ружейной перестрелкой. Между тем Радецкий, получив известие об опасности, угрожающей Шипке, двинул туда общий резерв; но он мог прибыть, и то при усиленных переходах, только 11-го числа; кроме того, приказано было идти на Шипку ещё одной пехотной бригаде с батареей, стоявшей у Сельви, которая могла подоспеть лишь 12-го числа. 11 августа было самым критическим днём для защитников перевала.
Бой 11 августа начался с рассветом; к 10 часам утра русская позиция была охвачена противником с трёх сторон. Атаки турок, отбиваемые русским огнём, возобновлялись с ожесточённым упорством. В 2 часа дня черкесы зашли даже в тыл русского расположения, но были отброшены. В 17 часов турецкие войска, наступавшие с западной стороны, овладели так называемой Боковой горкой и угрожали прорвать центральную часть позиции. Положение защитников Шипки было уже почти безнадёжным, когда наконец, в 7-м часу вечера, прибыла на позицию часть резерва — 16-й стрелковый батальон, поднятый на перевал на казачьих лошадях. Он немедленно был двинут к Боковой горке, и при содействии других перешедших в наступление частей отбил её у неприятеля. Подоспевшие затем остальные батальоны 4-й стрелковой бригады под командованием генерал-майора Цвецинского дали возможность остановить напор турок на другие участки позиции. Бой окончился в сумерках.
Русские войска удержались на Шипке. Однако, и туркам удалось сохранить своё расположение — их боевые линии находились лишь в нескольких сотнях шагов от русских. В ночь на 12 августа на Шипку поднялась 2-я бригада 14-й пехотной дивизии, с прибытием которой Радецкий располагал 20,5 батальонами при 38 орудиях, а потому решился в следующий же день перейти в наступление, чтобы сбить турок с двух высот западного кряжа — так называемого Лесного кургана и Лысой горы, откуда они имели наиболее удобные подступы к русской позиции и даже угрожали её тылу. На рассвете 12 августа турки атаковали центральные участки русских позиций, а в 2 часа дня — и гору св. Николая. Они были отбиты на всех пунктах, но предпринятая русскими атака на Лесной курган тоже не имела успеха.
13 августа Радецкий решился возобновить атаку на Лесной курган и Лысую гору, имея возможность ввести в дело больше войск вследствие прибытия на Шипку ещё Волынского полка с батареей. В то же время Сулейман-паша значительно усилил свой левый фланг. На протяжении всего дня (13 августа) шёл бой за обладание упомянутыми высотами; с Лесного кургана турки были сбиты, но их укреплениями на Лысой горе овладеть не удалось. Атаковавшие войска отошли к Лесному кургану, и здесь в течение вечера, ночи и на рассвете 14 числа, были неоднократно атакованы неприятелем. Все атаки были отражены, но русские войска понесли настолько большие потери, что Радецкий, не имея свежего подкрепления, приказал им отступить на Боковую горку. Лесной курган был опять занят турками.
В шестидневном бою на Шипке потери русских составили до 3350 человек, в том числе 2 генерала (Драгомиров ранен, Дерожинский убит) и 108 офицеров; турки потеряли более чем в два раза больше. Никаких значительных результатов бой этот не имел; обе стороны остались на своих позициях, но русские войска, охваченные неприятелем с трёх сторон, по-прежнему находились в очень трудном положении, которое вскоре ещё значительно ухудшилось с наступлением осеннего ненастья и зимних холодов и вьюг.
С 15 августа Шипка была занята 14-й пехотной дивизией и 4-й стрелковой бригадой под начальством генерала Петрушевского. Орловский и Брянский полки, как наиболее пострадавшие, были отведены в резерв, а болгарские дружины переведены к деревне Зелено Древо для занятия пути через Имитлийский перевал, обходящий Шипку с запада. С этого времени начинается „шипкинское сидение“ — один из самых тяжких эпизодов войны. Защитники Шипки, обречённые на пассивную оборону, заботились главным образом об укреплении своих позиций и об устройстве, по возможности, закрытых ходов сообщения с тылом. Турки тоже усилили и расширили свои фортификационные работы и непрерывно осыпали русскую позицию пулями и артиллерийскими снарядами.
Вторая атака турок
5 сентября, в 3 часа ночи, турки снова предприняли атаку с южной и западной сторон. Им удалось овладеть так называемым Орлиным гнездом — скалистым и обрывистым мысом, выдающимся перед горой св. Николая, откуда они были выбиты лишь после отчаянной рукопашной схватки. Колонна, наступавшая с запада (от Лесного кургана), была отражена огнём. Турки потеряли 3 000 человек и после этого серьёзных атак уже не предпринимали, а ограничивались обстрелом позиции. С наступлением зимы положение войск на Шипке сделалось крайне тяжким: морозы и метели на вершинах гор были особенно чувствительны. Особенно ощутимы были эти лишения для вновь прибывших русских войск: три полка 24-й дивизии в короткое время буквально растаяли от болезней. За время с 5 сентября по 24 декабря в шипкинском отряде выбыло из строя убитыми и ранеными всего около 700 человек, а больными — до 9,5 тысяч…”
Малко по-дълъг е, но вторият е по-кратък: друг сайт, тясно специализиран в руска история (historybook.ru, 2023):
Освобождение православных стран от османского ига
„В 1828 году Россия вновь ввязалась в войну с Турцией. Итог войны – освобождение в 1829 г. Греции от более чем трёхсотлетнего османского владычества.
Самую большую роль Россия внесла в освобождение славянских народов от турецкого ига.
Произошло это в русско-турецкую войну 1877–1878 г. Эта война запомнилась небывалыми подвигами русских солдат, чего только стоит переход через Шипкинский горный перевал зимой и оборона крепости Баязет в жуткую жару и без воды. Очень здорово в этой войне себя показал генерал Скобелев. К русским войскам присоединялись болгарские ополченцы, также помогали румынские войска и другие славянские народы, находившиеся под покровительством Османской империи.
Очень характерным примером самоотверженности русских солдат была оборона Шипки, о которой стоит рассказать подробнее. Небольшой русский отряд вместе с болгарскими ополченцами держался на шипкинском горном перевале. Их общая численность составляла 4 тыс. человек. С целью завладеть этой стратегической местностью османский полководец Сулейман-Паша выставил против защитников Шипки 28-тысячный отборный отряд. В августе 1877 г. за шипкинский перевал между русскими и турками состоялась битва. Русские упорно отбивали вражеский напор и в первый день этой битвы к ним присоединился Брянский полк численностью примерно в 2 тыс. чел. Солдаты Российской империи сражались отчайно, но вскоре русский отряд стал очень сильно страдать от нехватки боеприпасов и турки уже начали теснить русских. Из последних сил оборонявшиеся стали от османских воинов отбиваться камнями и на время задержали неприятеля. Этого времени и хватило защитникам Шипки, чтобы продержаться и дождаться подкрепления, совместно с которым они отбили турецкий натиск. После чего османы, понесшие огромные потери на данном участке, уже так решительно не действовали. Русским отрядом, защищавшим Шипку командовали генералы Драгомиров и Дерожинский. В этом кровопролитном сражении первый был ранен, а второй убит.“
Край на цитата. Мислех да не ги превеждам! Който разбрал, разбрал! Пък и няма какво ново да научите! Да не говорим, че междувременно може и да промени в текстовете, но аз имам факсимилета.
Но защо занимавам любезния читател с факти, добре известни на всички български деца от началните класове? При наличието на множество източници на български, и то с повече подробности, добре илюстрирани? И то на руски?
Точно защото са на РУСКИ!
И в двата широко достъпни за руската публика сайта има нещо, което повърхностния БЪЛГАРСКИ поглед може да пропусне!
Да се вгледаме в първия цитат, вече в превод на български:
„…от руснаците по това време на прохода се намираха само Орловския пехотен полк и 5 български дружини (общо 4 хил. Човека).
Сутринта на 9 август, турската артилерия…открила огън. Последващите атаки, отначало от юг, а след това от изток били отблъснати от руснаците. Боят продължил целия ден; през нощта руските войски, очакващи нови атаки, укрепвали позициите си… Междувременно, Радецки получил известие за опасността, заплашваща Шипка, придвижил натам общия резерв: но той можел да пристигне, и то при усилен преход, едва на 11-ти (август)… Боевете на 11 август започнали още на разсъмване; към 10 часа руската позиция била обградена от противника от три страни. Атаките на турците, отблъсквани от руския огън, се възобновявали с ожесточена упоритост. В 2 часа през деня черкези преминали даже в тила на руската позиция, но били отблъснати… Положението на защитниците вече било почти безнадеждно, когато накрая, към 7 часа вечерта, на позицията пристигнала част от резерва… и с помощта на други, преминали в настъпление части, отблъснал противника. Пристигналите по-късно останали батальони… спрели нападението на турците на другите участъци на позицията. Боят приключил по здрач.
Руските войски удържали Шипка. Само че и турците успели да съхранят своето положение – боевата линия се намирала само на няколко стотин крачки от руснаците… На разсъмване на 12 август, турците атакували централно руските позиции, а в 2 часа през деня – и вр. Св. Никола те били отблъснати във всички точки, но предприетата от руснаците атака също нямала успех…
Всички атаки били отблъснати, но руските войски понесли толкова тежки загуби, че Радецки, бе разполагайки със свежи подкрепления, заповядал отстъпление…
В шестдневните боеве на Шипка, руските загуби са около 3350 човека, в това число 2 генерала и 108 офицера; турците загубили над 2 пъти повече.
След 15 август Шипка била заета от14-та пехотна дивизия…., а българските дружини изведени към с. Зелено дърво…
Защитниците на Шипка, обречени на пасивна отбрана, се занимавали основно с укрепване на своите позиции…
Втора турска атака.
На 5 септември, в 3 часа през нощта, турците отново предприели атака от южната и западната страна. Отдава им се да овладеят Орлово гнездо… откъдето били отблъснати едва с отчаяна ръкопашна схватка. Колоната, настъпваща от запад… била отблъсната с огън. Турците загубили около 3000 човека, вследствие на което не предприемали повече сериозни атаки, а се ограничили само с позиционен обстрел…“
Да видим втория източник. Превеждам:
„Освобождение на православните страни от османско иго
„През 1828 година Русия отново влязла във война с Турция. Резултатът от войната – било освобождението на Гърция от над тристагодишното османско владичество. Русия играе най-важната роля в освобождението на славянските народи от турско иго.
Това става с Руско-Турската война 1877-1878г. Тази война ще бъде запомнена с невероятните подвизи на руските войници… Към руските войници се присъединили и български опълченци, а също така помагали румънски войски и други славянски народи, намиращи се под покровителството на Османската империя. Особено характерен пример за самоотвержеността на руските войници била отбраната на Шипка, за която си струва да разкажем по-подробно. Неголям руски отряд, заедно с българските опълченци отбранявал шипченския планински проход. Общата им численост наброявала 4000 човека… През август 1877 се състояла битка между руснаците и турците се състояла битка за Шипченския проход. Руснаците упорито отблъсквали вражеските усилия, като в първия ден на битката, към тях се присъединил и Брянския полк, с численост около 2 хил. човека. Войниците на Руската империя се сражавали отчаяно, но скоро руския отряд започнал да страда от липсата на боеприпаси и турците започнали да притискат русите. С последни сили защитниците започнали да се бият с камъни срещу османските войни и временно задържали врага. Това време било достатъчно на защитниците на Шипка за да издържат и да дочакат подкрепления, заедно с които отблъснали турската атака…“
Дори и по-малко наблюдателните сигурно са забелязали нещо странно!
На Шипка НЯМА българи!
Имало някакви опълченци, които не разбрах какво са правили там, но… Излиза, че всичко това, дето го пише дядо Вазов явно е плод на творческа измислица. Или на великобългарски шовинизъм. И Самарското знаме, и то вероятно е от комиксите на списание „Дъга“. Няма „камъни и дърве…“, няма „ведно да се бият живи и умрели“, няма нищо! Само някакви руски части, които криво-ляво си свършили работата!
По братски!
Ей това е пропагандата и фалшифицираната История! И после се чудим, защо съвременния руснак иска вечна благодарност! Невежество, мания за величие или просто – обикновена пропаганда!
А някои „патрЕоти“ нека да ходят загърнати с флага на днешната Руска федерация на Шипка, да носят портретите на Путин и да викат с всичкия си глас:
„Да живей България!“ …
Е, в интерес на истината, има и добри думи в руски исторически източници.
За разлика от днешната руска Wikipedia, Газенкампф, в своя „Дневник“, между другото все пак дава няколко добри думи и за българското опълчение на Шипка:
(стр. 87)„11 август. …Беше много трудно за нашите малобройни войски на Шипка, но те излязоха от изпитанието с неувяхваща слава, отблъсквайки десет ожесточени атаки. Денят 9 август завинаги ще остане в хрониките на бойните подвизи на Орловия пехотен полк и ще бъде изписан със златни букви на първа страница от военната история на бъдещата българска армия: дружините се биеха се като лъвове. Строго погледнато, това е вече вторият подвиг на българските дружини: те поеха на плещите си цялата тежест на кървавата битка при Ески Загръ (Стара Загора)…
Трудно е да си представим какво са понесли нашите на Шипка. Срещу четиридесет турски батальона имаше само три батальона на Орловския пехотен полк и четири български дружини. Тези седем батальона и отблъснаха десет атаки на шест пъти по-силен противник. Трябва да се отбележи, че те бяха под напрежение още от 7 август, когато пред очите им започнаха да се съсредоточават войските на Сюлейман. Оттогава Шипченският отряд почти не е спал и нямал топла храна. Дори вода прохода почти няма, а жегата е чудовищна. На 9 август нашите изстреляха всички патрони; значителна част от оръдията и три оръдия станаха неизползваеми от продължителна стрелба.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)
А на 3-ти март, всички са на Шипка! С български и руски знамена…
Библиография:
historybook.ru. (16 септ. 2023 r.). historybook.ru. Извлечено от Русско-турецкие войны: https://www.historbook.ru/russko_tureckie_voiny.html
Wikipedia. (27 юли 2023 r.). Wikipedia. Изтеглено на 2023 от Оборона Шипки: http://ru.wikipedia.org/wiki/Оборона_Шипки
Газенкампф, М. (1908). Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое. С. Петербург.
Кисов, С. (1902). Българското опълчение в Освободителната Руско-Турска война. София: Придворна печатница Братя Прошек.