Граф Игнатиев – „Българският княз“

Нека поговорим за личността на граф Николай Игнатиев – едно от главните действащи лица на Балканския политически театър през 70-те години на XIX век, а и не само тук! До болка познат, а сякаш не можем да кажем много за него! Освен разбира се – Сан Стефано! И толкова… И паметника във Варна, често обект на „всенародна почит“!

Бюст-паметник на граф Игнатиев във Варна (малко паднал) – снимка novini.bg

Аз съм човек свързан още от ранно детство с граф Игнатиев – израснал съм на централната софийска улица, кръстена на него, учил съм в училище, чийто патрон е „Графът“. Десетилетия почитан и тачен у нас от повечето българи, като един от „бащите“ на българското „освобождение“, неговото име е едно от първите, за които се сещаме, разглеждайки онзи период от историята ни. И с основание – той е водеща фигура в руско-османските отношения по онова време. На негово име са кръстени села и улици, издигнати са паметници. Но какъв всъщност е приносът на тази личност в нашата история, и дали този принос е положителен или отрицателен, или до голяма степен е плод на пропагандата – неудобен въпрос, който досега предпочитахме да не си задаваме!

Да видим тяхно величество Фактите:

Бъдещият граф е на руска дипломатическа служба от 1856 г., преминал през поста военен аташе в Лондон, но бързо бил отзован оттам, тъй като докато разглеждал военна изложба, „по невнимание“ прибрал в джоба си, най-нов модел на патрон за пушка, а после се разходил из Близкия и Далечния Изток. От 1864 г. е извънреден и пълномощен посланик на Руската империя в Цариград. Всъщност, това било понижение в длъжност, тъй като длъжността била не толкова отговорна, а и била опасна – султанът не признавал „неприкосновеността“ на неверниците, пък било то и дипломати! Уволнен е през май 1878 г. !!! (злите езици твърдят, че това се случва заради Сан Стефанския договор, въпреки, че режисирано е подписан именно на 19 февруари / 3 март в чест на годишнината от възкачването на император Александър II на трона в Петербург).

Връщайки се от Цариград, за кратко става Министър на вътрешните работи и като отявлен антисемит, това време му е достатъчно, за да въведе т.нар. „Майски закони“ – едни от първите антиеврейски закони в Европа, много преди нацистите в Германия. На невярващите, препоръчвам да прочетат интервюто му, публикувано в „The Russian Advance Towards India“ (Marvin, 1882). Имам оригинала, но няма да го публикувам, за да не разпространявам ужасните слова, използвани от Николай Игнатиев по повод на еврейското население – само заради тях, сигурно щеше да бъде почетен гражданин на нацистка Германия, да не кажа и неин главен идеолог! Гоненията в Русия принуждават много евреи да напуснат страната или да сменят вярата си!

Но да се върнем на Балканите, с цитат от историка Янко Гочев:

„Тайната на успехите на граф Н. Игнатиев са не само неговите безспорни дипломатически умения, но и подкупите, които е раздавал на корумпираните китайци. В Русия тогава подкупът не е незаконна облага, а част от нейния богат дипломатически арсенал. Раздаването на подкупи в средите на служителите от школата на Азиатския департамент (под юрисдикцията на тази класификация на руската външна по­литика като азиатска зона са спадали и европейските Балкани – Бел. авт.) даже се толерира. Основната причина е, че колкото и големи да са били подкупите, то те са били по-малки от разходите за въоръжаване и пращане на войски за заграбване на тази голяма територия чрез война. Един вид подкупът за руските дипломати е оправдан и даже представлява изгодна финансова сделка. От Азия тази практика генерал-майор Н. Игнатиев ще пренесе и на Бал­каните след като става руски посланик в Цариград.“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016) (стр. 569)

„Първата документирана враждебна изява на граф Н. Игна­тиев срещу българите е по време на организираното от Русия пре­селение от 1861 – 1862 г. Това е последното голямо преселение на българи в Южна Русия и единственото, което е силно критикува­ но от българските възрожденци. Затова някои руски дипломати са поставени в много неудобна позиция и им се налага да обясняват антибългарските действия на своето правителство. Сред тях е и граф Н. Игнатиев. Чрез вицеконсула в Пловдив Н. Геров той дава обяснение за „правилността“ на руската преселническа политика спрямо българския народ. Според него руската императорска по­литика била с ,,добри“ намерения с основна цел ,,да се помогне на сродните православни християни“. Преувеличените обещания на руските агенти и техните лъжи за „земния рай“, който чака в Южна Русия всички българи се тълкуват като „противоположни на намеренията на руското правителство“. „Нашите намерения са напълно безкористни.“ (ibidem, стр. 571)

Преселение, за което Раковски издава цяла брошура, цитирана в предходните глави. „Графът“ удобно забравя за тази, изключително срамна търговия с хора, която руското правителство предприема уж „да се помогне на сродните православни християни“, а всъщност, единствено в своя угода и във вреда на българския народ! Забравя за преселенията на черкези и татари, които именно Русия след договорка със султана, изпраща в българските земи!

Прекрасна, но и тъжна книга на Янко Гочев! „Неудобна“ разбира се, и затова „убита с мълчание“! Но и на нашата улица, имам предвид улицата на която съм израснал и в пряк и в преносен смисъл, ще изгрее слънце – „Panta rhei“ или „Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει“ (от гръцки. – „Всичко тече, нищо не остава“ – бел. съст.), пише Хераклит от Ефес преди повече от 2500 г. Не може да криеш и да лъжеш вечно един цял народ!

В Цариград

Легенди се носят за Графа, втори поред руски консул в Цариград, наричан в руската преса „Руският княз на Българите“, а в Цариград – „вицеимператор“ заради огромното си влияние над Султана! Между другото, Николай Игнатиев става граф не по собствени заслуги. Графско достойнство придобива неговият баща и то едва през декември 1877 г. във връзка със 100 годишнината от рождението на император Александър I, при когото е започнал службата си. а нашият герой просто унаследява титлата.

Николай Игнатиев, лично настоява българските владици да бъдат заточени, за да спре изграждането на българската църква и оттам – единението на българската нация по цялата територия на Екзархията. Османските власти приемат и на 21 януари 1872 г. българските владици са заточени в Измир.

„Лъжа – не е вярно!“ – ще възкликнат някои родни патрЕоти и русофили! Абе и аз така мислех, ама има един сериозен източник по темата – Симеон Радев. Някои ще каже: „Симеон Радев не е съвременник, не може да е достоверен!“ Може и така да е… но как да възприемем тогава тезите на някои днешни историци – те пък са на дистанция 100 години от него!

Други ще кажат: „Радев е писател!“. И това е вярно, но как да квалифицираме някои съвременни евразийци, които направо си пишат „научна фантастика“, сравнявайки техните писания, с документи от ония години?

Та нека да чуем Симеон Радев:

„В неделя, на 23 януари, народът се събра в църквата, но богослужение не се извърши. След една „жалостна реч“ на П. Р. Славейков избра се една депутация, която да поднесе на великия везир молбата на българите за връщането на техните архиереи. Славейков, Икономов, десетина души първенци от еснафите – македонци повечето – се упътиха към Високата порта, следвани мълчаливо от една множество от 3000 души българи. Щом пристигна до Портата, тълпата почна да вика: „Да живее султанът!“ Тя добавяше, че иска владиците си. В Портата, дето не знаяха целта на тази демонстрация, се яви отначало голямо смущение. Наистина многолюдието се увеличаваше постоянно от любопитни хора, привлечени от тия ненадейни за Цариград викове. Великият везир Махмуд Недим паша, като разбра за какво се касае, поиска да му се представят неколцина „по-разбрани хора“, за да изразят желанията на народа. Явиха се при него Славейков и Икономов. Пашата ги прие твърде благосклонно. Той не се стесни да им каже, че тази строга мярка е била взета по настояването на граф Игнатиева, на „балъкчията“ (Балъкчии – рибари, наричат простите турци, т.е. всички руси), както той се изразил, който със сила го заставил да отстрани владиците. Икономов и Славейков стояха дълго при великия везир. Тълпата бе почнала да се бои да не би и те да са арестувани и през някоя друга врата пратени на заточение. Тя почна да вика, цепейки въздуха с думите: „Падишахъм чок яша!“ (Да живее султанът!).  Малко след това двамата делегати се върнаха и заявиха радостно, че носят обещание за връщането на владиците.“ (Радев, 1990).

Изненадващо за всички днес, но бъдещият граф „със сила го заставил да отстрани владиците“. „Why, бе джанъм?“, казано на чист френски! Нали сме братя, славяни, християни и т.н. изтъркани до болка приказки! Великият везир обаче спазил обещанието си и още на 30 януари владиците са върнати в Цариград. Натискът продължава, и през 1872 г. Руската църква и Вселенската патриаршия, отново под давлението на Николай Игнатиев, обявяват схизма против Българската църква. Махмуд Недим паша, като далновиден политик, дава ултиматум на Патриаршията (която отдавна пише голяма част от документите си на български, а само ги подписва на гръцки) (Верюжский, 1948), да признае Българската църква и вследствие нейният отказ изпраща заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере Екзарх на основание на султанския ферман. Колко силно е било влиянието на руския консул си проличава само месец по-късно, когато след лична визита до султана, той успява да отстрани Махмуд Недим паша!

Излиза, че „графът“, който уж бил „прегърнал“ българската кауза – борбата на българите за църковна неза­висимост – толкова силно я прегръщал, че за малко да я задуши в прегръдките си, внушавайки междувременно на Високата порта да из­праща на заточение български владици, отказващи да се подчинят на гръцкото църковно господство, покровителствано от Русия.

Във връзка с църковната ни независимост и делата на „Графа“ ще цитирам още един автентичен източник – „Стар българин, МАКЕДОНЕЦ“, както той сам се нарича. През 1914 г излиза брошура, в която четем:

„Нашия църковен въпрос е една история образувана от верига на обстоятелства които потвърждават тая истина.

Борбата по църковния ни въпрос беше борба против руската дипломация. Зад нея се криеше гръцката патриаршия, националните — панеллинистически — интереси на която бяха достойно защищавани и покровителствувани от славянска Русия.

Подялбата на ръководителите по църковния ни въпрос на две групи, на две партии, на русофоби и русофили, показва тая истина, че имаше борба, „за“ и „против“ руската дипломация.

Русия настояваше да се образува една област на българската църква в граници каквито ни определи патриаршията. С нейно благословение да се образува тая автономна църква.

Русофобите бяха националисти — либерали. Те настояваха и работеха да се добие правото щото в кръга на българската църковна област да влязат, като съставни части, всичките епархии в турската империя, гдето българите бъдат в множество. А русофилите, консерватори, антинационалисти, но ортодоксални, защищаваха каузата на руската дипломация: да приемем само това, което ни дава патриаршията. Без нейно благословение нищо да не приемаме. Те тогава бяха слепи русофили, оръдия послушни на руското правителство, каквито бяха и са и днешните — от освобождението насам — русофили, слепи оръдия не на българската, а на руската кауза.

Първоначално руското правителство настояваше да се образува една българска църковна автономна област ограничена до Балкана, в границите на Мизия, Северна България.

Сериозната съпротива, която с неумолима жестокост упражняваше българския народ, правеше руската дипломация да прибегне до маниера с постепенното и неусетно отстъпване.

Строптивостта (*) на българите плашеше руската дипломация да не би с нейното упорито постоянство да изгуби българите от своето покровителство и влияние.

Руското правителство на църковната област гледаше като на бъдещата политическа държава.

Русия беше за една малка България; за една политическа държавица до Балкана.

От там тя беше която най-много пречеше за разширението областта на българската църква.

Боеше се да не би България, като стане велика и силна, пожелае да посегне на проливите и на Цариград.

Това опасение не се криеше щателно.

Покойния граф Игнатиев, руския тогава посланик в Цариград, ме убеждаваше, че в наш интерес е да възприемем образуването на църковна област до Балкана. Това ще бъде с благословението на патриаршията. В такъв случай, казваше, ще ни се даде възможност да образуваме от тая църковна област едно българско княжество. После, това княжество, да се грижи за разширението на своите граници.

И тогава руската дипломация беше в съюз с гърците, за да се съкрати църковната област на България в малък обем, както и днес е в съюз с гърците, с сърбите и с ромъните против уголемяването на България.“

Сигурно много от вас няма да познаят автора и не случайно – и той е „позабравен“, като много други. Но крилата е неговата фраза:

„Русофилството въ България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българитѣ нарочно си закриваме очите; жумимъ за да не виждаме пакостите правени намъ отъ Русия;“

Въпреки, че съм запазил автентичния правопис, много читатели ще го познаят – митрополит Методий Кусев, който пише „Погромът над България. Виновникът“ (Кусевич, 1914). А цитатът ясно обяснява защо е заметен под килима на историята! Но ние ще го цитираме отново и отново!

След неуспешния опит да убие църковната свобода на българите още в зародиш, по-късно приписали на Игнатиев „загриженост за българската кауза“, при положение, че точно независимостта на българската църква е била първият и най­-голям успех, постигнат не с помощта, а въпреки руската съпротива! Очертаните етнически граници на българското население на Балканите – откроили се според богослужението на български, отвоювано от самите българи, ще се превърнат след това и в основанието за картата, която Игнатиев „обещава“ с подготвения от него мит за Санстефанска България, с ясното съзнание, че нищо подобно не може да се случи – днес вече знаем, че е имало тайна договорка с Австро-Унгария в Райхщадт още от лятото на 1876 г., зад гърба и на българите, и на целия свят, а именно – да не се допусне възникването на голяма славянска, т.е. българска държава.

За ролята на граф Игнатиев в българската история и „освобождение“ се разбира доста по-късно и както много пъти в живота – случайно!

През 1930 г. турският държавен архив бива разчистен от книжнина, трупана с векове, която на всичкото отгоре била написана и на ползваната преди 1928 г., арабска писменост. Две български фабрики за производство на хартия проявяват интерес към суровината и купуват няколко вагона за претопяване. Оказва се, че те съдържат безценна информация от архивите на османската империя. Правителството в София не допуснало хартията да бъде рециклирана, нито да бъде върната в Турция, за което е настоявала Анкара. Именно този „отпадък“ днес е част от основните източници за историята на Османската империя. Сред архивите са открити освен друго и документи от разпитите на свидетели по време на процеса срещу Левски. Тези документи хвърлят още светлина върху нееднозначната роля на Русия и нейния пратеник в Цариград за начина, по който борбата на българите за освобождение е била използвана за целите на руската имперска политика на Балканите.

Що ли пак се сетих за Проливите!!!

„Българофобията на граф Н. Игнатиев изпъква още повече, ако разгледаме неговото предписание № 1212 от 21.12.1871г. до генералния консул в Русе Ал. Мошнин. То е издадено във връзка с оплакванията на великия везир от употребата на израза „в България“ в бланката на генералното консулство в Русе. Граф Н. Игнатиев забранява да се употребява израза „в България“, което води до промяна на модела на бланките, използвани от консулството. В дипломатическата си кореспонденция руският генерален консул в Русе започва да задрасква с мастило „България“ и вместо нея добавя „Русчук“. (124) Така по изрична заповед на граф Н. Игнатиев името на България изчезва от дипломатическите бланки на руското консулство в Русе. Туркофилство и българофобия, обединени в едно – още един щрих към политиката на руски посланик в Цариград, обявен от казионните историци за „българофил“!? (124 – АВПРИ, ф. СПб, Главный архив, V-A2, оп. 118/2, д. 759, л. 31-32. ЦДА, КМФ 09, инв. №495/2, л. 1075 – 1078. Публ. в: Жейнов И. „Документи от архива на външната политика на Руската империя“ (1865-1877), Русе 2009г., с. 51-52) “. (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016)

Интересни сведения за „графа“, намираме в един малко известен, но абсолютно достоверен източник: „Мой Дневник 1877-78 г.г.“, на Михаил Газенкампф. Въпреки по немски звучащото име, той е руски благородник, генерал от инфантерията и много доверен човек на императорския двор – назначен да води кореспонденцията на главнокомандващия руските войски, великия княз Николай Николаевич. Описва подробно военната кампания, а и някои неудобни факти около подписването на Санстефанския договор и Берлинския конгрес. Но по темата „граф Игнатиев“, за когото в „Дневника“ има интересни сведения. На стр. 470, четем:

„15 февруари – Вчера вечерта посетих един от нашите дипломатически служители, М. А. Хитрово. С него седеше военният представител на Сърбия полковник Катаржи, чичо на принцеса Наталия. Страшно раздразнен от граф Игнатиев, като говори за него с нескрито озлобление. По негови думи, граф Игнатиев, преминавайки през Букурещ, кръвно обидил румънците, а тук обидил и сърбите. Първите вече се предадоха, а вторите могат да се станат наши врагове и то само благодарение на пренебрежителното отношение на граф Игнатиев относно интересите и особено самочувствието на двете малки държави. С него няма никакъв сериозен разговор, а само подигравки и издевателства. По същия начин той обижда и турските пълномощници, поради което мирните преговори вървят толкова бавно и трудно. Впрочем, самото назначаване на граф Игнатиев за воденето на преговори вече е обидно за турците, тъй като те са дълбоко убедени, че това е той и никой друг, довел делата до война, което те изобщо не искаха. Турците не вярват нито дума на граф Игнатиев и постоянно се страхуват от някакъв трик от негова страна. И ако сега, те са готови да се хвърлят в обятията на англичаните, на които те също не вярват и се страхуват – тогава и това трябва да се брои на сметката на граф Игнатиев. Ако преговорите бяха поверени на Нелидов – вече да са свършили…

16 февруари. – Днес Катаржи, при среща с мен, се изказа още по-откровено. По негови думи, сърбите са започнали войната през 1876 г. само по подбуда на граф Игнатиев, като ги уверявал, че Русия веднага ги подкрепи. Когато било получено официалното изявление на Императора, че не желае война – Сърбия се обърнала към граф Игнатиев за изясняване на това противоречие. Твърди се, че той отговорил: „Как искате императорът директно да ви изрази тайното си желание? Разбира се, той това не може да направи. А аз ви повтарям: щом обявите война, Русия ще ви последва.

С това уверение, сърбите и обявили война. На въпроса, скоро ли ще се присъедини Русия, Игнатиев неизменно отговарял: „потърпете, издръжте още месец – два“ Така и се стигнало до погрома при Алексинац и Дюнис.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)

Интересни сведения за „българския герой“ – май много-много е бил недолюбван дори и в по-висшите дипломатически кръгове! Но покрай „графа“, от „Дневника“ получаваме и още сведения за войната – ако си мислите, че Русия сама, на своя глава, противно на волята на останалите велики сили, е започнала Десетата война срещу Турция – отново ще ви разочаровам! С цитат от „Моят дневник 1877-78 гг.“ на същият Газенкампф! Напомням, че като силно приближен служител на главнокомандващият руската армия княз Николай – брат на император Александър II, цитираният хроникьор е наясно с много от „кухнята“ на събитията.

„Без съчувствената поддръжка на Германия и без предварителния тайно обещан крупен подкуп за Австрия (Босна и Херцеговина), ние изобщо и не бихме могли да воюваме. Нашата подкрепа, даде възможност на Германия да доведе войната през 1870–71 г. до превземането на Париж, а сега, благодарение на германската подкрепа ние стигнахме победоносно до Константинопол…

За нас, да предизвикваме европейска война изобщо не ни се налага: тя изцяло би показала нашата вътрешна несъстоятелност. Военната ни слава би се разсеяла като дим. Храбростта, самоотвержеността, уменията да понесем нечувани лишения и да преодоляваме невероятни препятствия е нещо, което никой не може да ни отнеме. Но за водене на европейска война се иска още система, ред и умения, а ние нямаме такива.

Не трябва също да забравяме, че всяка война с Турция – който и да я води – е общоевропейски въпрос. Защото Турция държи в ръцете си „пъпа на земята“ Константинопол. Най-малкото докосване до него води до обща намеса. Ето защо не бива да се обиждаме, когато не ни допускат до сепаративен мир с Турция, понеже тя не е самостоятелна държава. Освен всичко, ние предварително сме се обвързали с обещанието да сключим мир с Турция, само след споразумение с други държави.“ (т.е. Газенкампф потвърждава, че Санстефанския договор е бил обречен още с подписването си, да влезе в сила „след споразумение с други държави“, вкл. с тези, с които Русия се е разбрала да няма голяма славянска държава на Балканите! – бел. съст.)

„Разбира се, във външната политика отдавна е прието никой да не се церемони с срамежливи обещания, ако тяхното нарушаване може да донесе сериозни ползи. Но това може да си го позволи само онзи, чиято сила надхвърля правото. По мое дълбоко убеждение, ние нямаме тази сила. А тъй като няма полза да изнасяш своето вътрешно безсилие, пред целия свят на показ, то по-благоразумно е да го замаскираш с лична вярност пред своите задължения.

Политиката на Игнатиев се придържа към обратната гледна точка: искай повече, за да може да изваждаш от цялото. Не намирам този подход за държавнически. Възразяват ми, че нищо не разбирам от политика. Напълно съм съгласен, но въпреки това оставам с убеждението, че всичко на този свят се крепи преди всичко на доверието, поради което главната задача на всички държавни мъже както във вътрешните, така и външните работи, трябва да се ръководят от стремежа да заслужат всеобщото доверие и да го затвърдят. … Не случайно поговорката казва: „С лъжа ще минеш през света, но няма да се върнеш.“ (стр. 490) (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)

Дейността на „графа“ може да бъде проследена в няколко много подробни проучвания: тритомника „Руската империя срещу България“ от Янко Гочев, (Гочев, Руската империя срещу България, 2006), добре познатото на любознателната публика; в „Измамата Сан Стефано“ на Иво Инджев, (Инджев, 2022), която претърпя вече две издания.

„Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, „Измамата Сан Стефано“ е първата книга в България, остро критикуваща руската агресия. Тя маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта, и напълно осъжда без критичния прочит на историята“,

се казва в анотацията на издателите на последната от „Сиела“.

Още едно подробно проучване: „Убийството на Васил Левски – Виновниците“ на Янко Гочев, не просто обръща внимание и на участието на „Графа“ в процеса и обесването на Васил Левски, но директно разкрива, какъв проблем е бил Апостола за осъществяването на целите на Имперска Русия. Четем как Н. Игнатиев пише за „племе, за което Русия трябва да се грижи“, как целта на Русия е да държи „в нравствено подчинение съседните области като България и да превърнем българското население… в послушно оръдие на руската политика…“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016). С факти, Янко Гочев доказва, че Игнатиев работи срещу революционерите и прави всичко възможно те да бъдат залавяни и преследвани. Според историка, графът е основният манипулатор с най-важна роля за обесването на Левски. Той отказва да го спаси и вероятно и въздейства върху софийските комисари, за да се стигне до трагичната развръзка. Гочев разкрива, че всички членове на комисията са подставени лица, българите също са посочени от графа.

Днес удобно се премълчава отношението на Левски към Русия. Колкото и да татуират лика му, новоизлюпените „патрЕоти“, никъде няма да срещнете добра дума на Дякона за източната империя. Точно обратно!

През 1883 г,. Захари Стоянов издава книгата „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“. Освен много други сведения, авторът на „Записки по българските въстания“ припомня думите на Апостола, предадени му от един от най-близките му съратници Иван Арабаджията от село Царацово. Много автори и днес цитират превратно думите на Левски, когато отговаря на въпроса на съселянина на бай Иван Арабаджията, Божил Гергев в присъствието на Ангел Кънчев, Димитър Общи и Сава Младенов (стр.75):

„А ти какъв ще станеш бай Василе, когато са освободим?…

„Когато са освободи България, за мен не остава вече работа по между ви, отговорил той. – Тогава аз ще да ти отида в Руссия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.“ (Стоянов, 1883)

Конюнктурните биографи и изследователи след 1944 г., преобразуваха този текст, влагайки в устата на Апостола лъжата, че той щял „да отиде да се бори за свободата на други народи“, замитайки под килима, които точно са „другите народи“!

А по отношение на освободителната мисия на Русия и Сърбия, по-долу той ясно и категорично отбелязва:

„Никому не се надявайте, говореше той. – Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“ (ibidem, стр. 81)

Факсимиле от „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“ на Захари Стоянов

Отбелязвам страниците на които могат да бъдат намерени тези цитати, за да избегнем от години тиражираните спекулация, отричащи фактите. Ако не вярваме на съвременниците на Апостола, някои от които лично присъствали на срещи с него, как да вярваме на днешните уж „историци“, които го отричат? Защото всъщност цялата човешка история като наука се крепи именно на това кой, кога, какво е казал и написал – можем ли да отречем шумерските таблички, или Аристотел, Херодот и още стотици автори, само защото днешните историци не са присъствали там!

Но разказът на революционерът Иван Арабаджията, предаден от Захари Стоянов се потвърждава и от друг автентичен текст, излязъл изпод ръката на… Апостола! Неговото писмо от 18 април 1871 г. до войводата Филип Тотю, който по това време се е намирал в руския град Одеса. Писмото прилагам веднага, по неговата публикация от 1973 г. в документалния сборник „Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му“. (Косев & Унджиев, Васил Левски – Документално наследство, 1973) Интересно защо изследователите на Васил Левски отхвърлят написаното от Захарий Стоянов, като същевременно се правят, че не съществува писмото на Апостола до Филип Тотю!? Писмо, части от което са добре известни, но което малко българи са прочели. Та затова – малко повечко от него, за да стане пределно ясна позицията на Дякона спрямо Русия:

„… За първото, което вий предлагате и искате го по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолиме негово високо императорско величество за помощ, за което сте уверени, че и без друго ще помогне? Дай боже да помогне и да подпише барем за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт…

Брате, ний не се отказваме и от помощта и от дяволът. Но имаме си предначертание.

… То не ни е засега работата да говорим. А искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода; пък тогава нека отсвирюва България чак един век още. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факт имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. В 69-то [лето], препоръчан единия от одеските българи,за добър помощник на бъгарите; пък не излезе така? Улових му няколко шартанлъци и хайде – отгдето е дошел. Коги стане за нужно, каза ще го с сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“

Между другото – същият текст, макар и малко съкратен, фигурира и в сборника „Свята и чиста република. Избрани страници от писмата на Васил Левски“ (Унджиев & Кондарев, 1987), така че, който е искал, е можел да го прочете.

 Левски е наясно, че руския император никога няма да помогне за установяването на „демократска република“ – той руските републиканци „наказва до смърт“! Левски е убеден в необходимостта от създаването на мрежа от революционни комитети, вместо да разчита на хайдушки набези, при които, както отбелязва, българите „щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода“!

А говорейки за Апостола, често чуваме друга негова фраза:

„Времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“

Но отново цензурата е „поорязала“ някои части от писмото на Левски до П. Хитов от 10 май 1871 г. Точният текст е:

„Ако е за Българско, то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и нае него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. Пък да ни уплашат, не им вадим очите.“ (Кондарев, 1946)

Усетихте ли разликата – „Ако е за Българско… А колкото до извън Българско…“! Съвременният прочит „случайно“ пропуска антипода на Българското, за чиято роля в „освобождението ни“, трябва да ни убедят! Защото руските власти никога не са подкрепяли по никакъв начин нито едно българско въстание, за разлика от моралната, но и материалната, дипломатическата, финансовата и военната помощ, която са получавали гърци, сърби и прочее български съседи при техните бунтове. За нас – църковна литература, за да ни убедят в покорство и смирение!

В същото писмо, Апостолът дава препоръката:

„Тая тяхна голяма дума за нас [нека] ни е урок, че трябва по-напред да си наредим работите отвътре, че после да им се молим за по-голямото. И така е.“

Излиза, че и Русия, и граф Николай Игнатиев, са имали достатъчно причини да недолюбват Левски, което може да обясни текста на една депеша (телеграма) от Архива на външната политика на Руската империя от 30 януари 1873 г., подписана от графа, като руски върховен дипломатически представител в Истанбул, в която между другото четем:

„Пера, 18/30 януари 1873.

Господин Канцлер,

Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия (*) е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.

Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.

Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.

Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга.

H. Игнатиев

Източник – ЦДА, ф. 1318, oп. 1, а.е. 3740, л. 127-129; Оригиналът се пази в: Архив внешней политики Российской империи, ф. Канцелярия, 1873 г., л. 202–203“

*Тя е в състав: Али Саиб паша, Шакир бей и х. Иванчо х.Пенчович.“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016)

Ще кажете – граф Игнатиев не е чувал за Левски, а и да е – това писмо не се отнася за Левски, а за нещо друго! … Може!

Да разгледаме друга статия – Левски и Русия, с автор Ваня Рачева:

„Кои са каналите, по които руският посланик би могъл да получи достоверна информация за действията и идеите на организатора на комитетската мрежа в Българско? …

Все пак убедително може да се твърди, че един от най-сигурните канали, по които ген Игнатиев перманентно получава информация за Левски, е руският вице-консул в Пловдив, копривщенецът Найден Хаджидобревич Геров. След Кримската война Геров е назначен за руски дипломатически агент, на който пост остава до Освобождението…

Интересно е едно строго секретно писмо на Игнатиев до В. И. Вестман, датирано от 8 април 1869 г. (9). Същността на секретния документ е сравнително подробна поименна справка за полски емигранти в османската империя… и най-вече за враждебните им намерения спрямо Русия. В последната точка пета обаче е вмъкната информация, която на пръв поглед стои встрани от горното и която се отнася за „някой си поп Василий“, който странства по Пловдив и Казанлък с цел да подготви в България въстание. …

Интересно е и признанието на Иванчо хаджи Пенчович в писмо до Марко Балабанов от 31 декември 1872 г., че с издаването на присъдата на Димитър Общи те смятали работата си за приключена (10). Но се наложило да я продължат поради залавянето на Васил Левски…“ (Рачева, 2011)

А Янко Гочев обяснява някои детайли около „съдебния процес“:

„Левски не е съден, а е само анкетиран (разследван) от извънредна правителствена комисия, която заседава в София след разкриване на обира на турската поща в Арабаконак. Съставът на Софийската правителствена комисия не е от дипломирани и практикуващи юристи съдии, каквито вече е имало в империята. В нея са включени само политически и административни лица. Направен е специален подбор на комисарите. Всички членове на комисията са поставени лица. Те имат скрити или дори явни зависимости, които се дължат на особености в тяхната биография, служебната им дейност или произхода им. Това опорочава анкетата и въвежда много силна форма на задкулисие в нейната работа.

Българите в комисията са одобрени за нейни членове от всесилния руски посланик в Цариград „вицеимператора“ граф Н. Игнатиев. Включени са по негово настояване. Целта на тази Игнатиева лична квота в комисията е ясна – обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на руската дипломация. Граф Н. Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Левски ще бъде осъден на смърт и екзекутиран. „Съдебният“ състав е натоварен с мисията тихомълком да се разправи с революционерите и да издейства и обоснове на всяка цена смъртна присъда над Левски.“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016)

А как се прикриват следите?

„За да скрият ролята на Русия, русофилите много държат да насадят предателството на българите, които уж не били спасили Левски. Така се постигат две цели едновременно. Гибелта на най-великия българин се използва, за да се насажда колективно чувство на вина и комплекс за малоценност на поколения българи. Паралелно се пропагандира митът за „освободителната мисия“ на Русия. Русофилите дори на теория не могат да измислят оправдание за безспорния факт, че руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев не си е мръднал пръстта да спаси от бесилото Дякона. Факт е, че великата Руска империя не направи нищо, за да го отърве от бесилото. Това е политика, провеждана умело, със широк замах, но коварно, скрито и подло за българския народ от граф Н. Игнатиев.“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016)

В заключение, историкът пише:

„Граф Н. Игнатиев е голям враг на българското национално движение през Възраждането, както на черковниците, които изпраща на заточение, така и на революционерите ни, които не подкрепя, а преследва. Той е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на „процеса“ срещу Левски. Граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на софийските коми­ сари. На практика убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисия­ та за налагане на смъртно наказание. Хитрият замисъл на граф Н. Игнатиев е водачът на БЦРК и идеологът на българската национална революция, мозъкът на мрежата от местни революционни комитети да бъде ликвидиран. Подлата цел на руския посланик, изискващ смъртта на Левски е да обезглави българското националноосвободително движение и то да бъде подчинено на целите на Руската империя, което българските революционери и най-вече Левски не допускаха и срещу което се бореха.

Затова граф. Н. Игнатиев е палачът и истинският убиец на Левски, станал неудобен за Русия с твърдата си решимост да се бори за свободата на България с български сили без руско покровителство (и дори срещу него). Неподкупният Левски е бил пречка за руските имперски ламтежи към Проливите и планове за контрол над бъдещето на българите. Затова е бил „ликвидиран“ (както се изразявали по-късно болшевиките) с ръцете на турските власти, над които граф Н. Игнатиев е имал толкова голямо влия­ ние, че е могъл да спаси всеки подсъдим в турско съдилище.“

Ще кажете – „няма доказателства!“. Вярно е – няма! Или поне – не знаем!

Но няколко години по-късно, на 8 май 1879 г., лично княз Дондуков (императорски комисар в България със задача да оглави Временното руско управление), назначава хаджи Иванчо Хаджипенчович[ – един от четиримата, осъдили Левски на смърт, за член на Висшия съдебен състав в България – дали пък не като благодарност за удобно издадената смъртна присъда? Или отново случайност?

Нещо много случайности станаха… Пък има и документи! Помните ли – Cui bono!

„Графът“ за „г(р)афа“

Накрая, но за сметка на това – доста подробно, ще цитирам още един пряк свидетел – човек, който най-добре познава Николай Игнатиев. Човек, в достоверността на думите му не можем и за миг да се съмняваме, антисемит, но и българомразец! Защо българомразец, ще разберете… !

През 1986 г., „народната“ ни република е един от най-верните сателити на СССР. Направо съветска колония – „16-та република“! Но въпреки цензурата, е допуснато едно „недоглеждане“ – издадени са откровени признания за политиката на царска Русия и истинските цели на Руско-турската война 1877 – 1878 г. (Десетата) – издаден е сборникът „Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878)“ (Игнатиев, 1986) – съставител Иван Илчев, в превод Велислава Димитрова. Доста подробен сборник от официални документи, както и от личните писма и бележки на граф Игнатиев. Публикуван по времето на Соца, вероятно с идеята да бъде поредният му, този път книжовен „паметник“. Книгата обаче разкрива някои доста интересни, но и компрометиращи руската политика факти в отношенията с Османската империя, а най-вече – за мита за „безкористното освобождение“. Сборникът е обемист и много русофили няма да си направят труда да го прегледат, затова ние ще го прелистим вместо тях, цитирайки някои „неудобни“ пасажи!

Ще се разходим из страниците му последователно, дори и малко нарушаващо хронологията на историческите събития (получерният текст е мой, коментарът в скобите – също). Но за начало, противно на всяка логика, ще започнем с последната му страница. Там, с едно изречение, простичко, като за ония 80%…, е формулирана целта на руската политика на Балканите. Няколко думи, които обобщават цинизма на руската политика и отричат лъжата за „освобождението на българите“ като причина за самата война. На последната, 818 страница от спомените си, Игнатиев дефинира:

„За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чийто главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата исто­рическа задача: завладяването на Проливите, установяването на присъствие в Цариград, освобождаване и обединение на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.“ (Игнатиев, 1986)

Проливи, Цариград, славяни под ръководството на Русия… Думи, които често виждаме в руските историческите документи от ония години, в спомените на съвременници, а и „между редовете“ на много събития, днес интерпретирани в друга светлина, угодна на повече от вековната пропаганда! Къде в толкова ясно формулираните цели на руската война, виждате фактора „освобождение на българите“? Напомням и Манифеста на Александър II за обявяването на войната.

Прочетохме края на „Записките…“, вече можем да започнем от началото – от предговора. Написан е от проф. д-р Константин Косев (по-късно и академик) от Историческия факултет на Софийския университет. Професионалист! Е, както много други в онова време, има и друга „професия“! „Найденов“, след промените, беше осветен като щатен служител на Държавна сигурност, което днес пък е сигурна гаранция, не само за „историческата“, но и за „политическата“ убеденост на фактите, които той изнася. Нито за миг, не може да бъде упрекнат в „русофобство“, (нали помните – „Държавна сигурност – филиал на КГБ“!), из­рично подчертавайки доверието си в автентичността на написаното, формулирайки: „Записките на Игнатиев са първокласен автентичен документ с най-висока научно-историческа стойност“ (ibidem, стр. 5).

Е, щом Найденов, прощавайте – Косев е убеден в автентичността на документите „с най-висока научно-историческа стойност“, няма как да не им повярваме на „графа“ и ние!

„ …според него целта на руската политика по Източния въпрос е да се засилва непрестанно могъществото на самодържавна Русия. Това можело да стане само като се спло­тяват родствените славянски народи под егидата на руския мо­нарх и като се използват за съюзници в борбата против западните държави главно срещу германизма и неговите оръдия – австрий­ците и маджарите. Поляците се изключват от тази схема защото са заразени от католическия фанатизъм. За сметка на това православните гърци и арменци се приемат като надеждни съюзници на славянската идея. Дори султанът може също да бъде привлечен за целите на руската политическа кауза.“, казва Косев.

Забелязахте ли – българи тук няма! А за „освобождение“, за война срещу Турция, историкът, проф. Косев дори и не споменава – обратно – султанът ще бъде привлечен за изпълнение на руските цели!

„Определяйки по този начин главната цел и съюзниците за нейното достигане, Игнатиев препоръчва час по-скоро Русия да пристъпи към едностранно, радикално решаване на Източния въп­рос по насилствен начин в угода на руските интереси, при пълна неутрализация на западните съперници. Само по този начин Русия можела да затвърди трайно своето при­съствие върху Черноморските проливи – Босфора и Дарданели­ те, и техния хинтерланд – Балканския полуостров. А това от своя страна щяло да гарантира руско надмощие в Европа и над запад­ните държави и Средиземноморието.“ (ibidem, стр. 6-7)

В дългия няколко десетки страници предговор на „Записките“, проф. Косев, може би неволно споменава още някои интересни факти:

„Същия ден руският посланик в Цариград генерал Игнатиев връчил на Високата Порта ултиматум с искане за незабавно сключване на примирие със Сърбия, заплашвайки, че в противен случай Русия ще се намеси със сила. За да проде­монстрира сериозността на своя ултиматум, царят подписал указ за частична мобилизация“ – пише проф. Косев и продължава – „Тези драстични мерки на руското правителство наистина изи­грали своята роля. Уплашено от категоричния тон на руския улти­матум и извършената демонстративна мобилизация, турското пра­вителство прекратило военните действия срещу Сърбия.“ (стр. 24).

Става дума за поражението на сръбската армия във войната с турците през октомври 1876 г. И без човек да е историк, от този цитат се разбира, до каква степен Русия е била в състояние да влияе на османската власт в случаите, когато наистина е искала, какво е била в състояние да наложи на султана. И се замислям – дали наистина е искала да помогне за спасяването на Левски? Или може би… обратното!

„Сключеният в Сан Стефано мирен договор обаче имал прели­минарен или предварителен характер. Това произтичало от поетите още преди войната ангажименти от руската дипломация към Авс­тро-Унгария и Англия. Според тези ангажименти уреждането на всички въпроси, свързани с резултатите от войната, които засяга­ ли интересите на великите сили, трябвало да бъдат обсъждани и окончателно решени от общ форум с участието на всички велики държави.“ (ibidem, стр. 40).

Това пише проф. Константин Косев към края на предговора си, като от позицията на историк, но и на служител на Държавна сигурност, но дава да разберем, че творението на граф Игнатиев от Сан Стефано е било всъщност бутафорно и по дефиниция и по резултат!

Тръгваме по редовете, изписани вече лично от ръката на граф Игнатиев:

„2. На Русия й е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения. (няма освобождение, няма братя християни – чиста политика и бизнес! – бел. съст.) Русия е принудена да бъде господар на Константинопол (колко скромно! – бел. съст.) по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт. За трайно опазване на руските интереси и за разрешаване на Източния въпрос заедно с европейските сили друг изход няма. Това може да стане мирно, без опасни сътресения и европейски усложнения, ако ни се удаде да установим изгодни за Русия отношения с турското правителство, подобни на онези, които императорското правителство започна да постига от 1871 до 1875 г.

Нашето влияние пред Портата следва да бъде най-значително. Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на единоверците ни и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите, да оставим султаните в Константинопол да доизживеят дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова радикално разрешение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно – влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците… За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика (тъжно – но го виждаме и днес! – бел. съст.) и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер. (ibidem, стр. 51-52)

3. Расовата особеност на славяните за разлика от германците се състои в стремежа на всяко племе, на всеки клон от едно и също семейство да запази своята самостоятелност и разновидност, като не се подчиняват едно на друго.

Те биха могли да се обединят бавно при общ литературен език и само под формата на отбранителен съюз, който би обединил военните им сили против общия враг и би ги подчинил на една обща дипломатическа и икономическа насока. Главната спънка за разрешаване на славянския въпрос в руски смисъл и с цел бъдещото съществуване на славяните в качеството им на естествени наши съюзници са поляците с техния католически фанатизъм, западничество и латинска ненавист към православните. (…) Старата Австрия … е наш естествен съперник и враг, с когото рано или късно ще ни се наложи да се сразим на смърт заради първенството и целостта на Русия, заради възможността за запазване и развитие на историческото положение, придобито с вековни усилия и предназначено от всевишния за Русия – представителка на православието и на най-многобройното и могъщо славянско племе.

Австрийските и турските славяни трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т.е. имайки предвид само освобождаването на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех – е безразсъдно и осъдително.“ (ibidem, стр.51-52)

От текста очевадно се разбира, че освен за правото на Русия да се разпорежда с Проливите, любимият на някои българи граф, държи „изключително на руските интереси“, като любезно нарича сънародниците ни – „турски славяни“! Които дори и по турско се наричали БЪЛГАРИ! Без коментар! Или по-скоро ще оставя коментара именно на тях!

„Всичките ми действия в Турция и сред славяните от 1861 до 1867 г. бяха вдъхновени от споменатите по-горе мисли и клоняха към това – да може Русия сама да господства на Балканския полуостров и в Черно море (помните ли идеята на Петър I – Черно море да бъде вътрешно руско езеро?); … и източните народи, особено славянските, да обръщат погледи изключително към Русия, поставяйки своето бъдеще в зависимост от нея (чакай бе, нали ще ни носят независимост?), а не от другите европейски държави.“ (ibidem, стр. 54)

„Преследвайки тези цели, аз с всички зависещи от мен средства се стараех да възстановя нашето влияние на Босфора, без да пренебрегвам никакви дреболии. Сближих се със султана, парализирах англо-френско-австрийското споразумение от 1856 г., насочено срещу нас, поддържах едно или друго посолство против останалите, като се стараех да посея и отгледам семената на раздора сред нашите противници, като по този начин неутрализирах действията на чуждите агенти; завързах връзки с всички славянски народи, подготвяйки ги към самостоятелност. Подривната работа, насочена срещу Парижкия договор, срещу западното и въобще срещу чуждото влияние на Босфора и особено срещу самата Турция и Австро-Унгария, би трябвало да продължава, докато развитието на силите на Русия и благоприятните европейски обстоятелства биха ни позволили да предприемем самостоятелно решаване на Източния смисъл в руския смисъл, т.е. до образува­ нето на единокръвни и единоверни нам области, неразривно свързани с Русия, и Проливите да бъдат предоставени на наше разположение.“ (ibidem, стр. 55).

За теб, уважаеми Читателю не знам, но аз доста често чета за Проливите! И „области“, а не държави, камо ли – независими … !

„Тъй като верността на Михаил Сръбски (Михаил Обренович – княз на Сърбия – бел. съст.) към нас и недоверието му към Австрия не можеха да бъдат подложени на съмнение, а българите представляваха засега само суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество, то се предполагаше всички сръбско-български земи, които се удадеше да освободим от турско иго, да се съединят отново в границите на сръбско-българска държава под властта на княз Михаил. Херцеговина се предназначаваше за Черна гора, а Босна, ако обстоятелствата позволят, искахме да присъединим към Сърбия.“ (ibidem, стр. 57)

Забелязвате ли уважаеми сънародници – тъй като сме „суров материал“, ще получим „Сръбско-българска държава под властта на княз Михаил“!!!

„… ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно (infailliblement) нещата на Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимо по-вредни за Русия, отколкото сегашното, в края на 1866 г., положение на Турция.“ (ibidem, стр. 58)

„Идеите на прогреса, забравянето на бащините предания и всеобщият стремеж към равенство на хората проникват в масите и променят предишния тип хора (как ще допуснат равенство – диктат и терор!). Истинско народно и здраво развитие може да има само при образуването под ръководството на Русия на самостоятелни и единоверни области. Дотогава е невъзможно да се промени и насочи образованието на младежите, слабо приспособено към действителните нужди на православните народи. Умовете на младежите сега са насочени не към нас, а към Запада. Това, което става вече в Румъния, ще се случи и в Сърбия, и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздейства в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия – … и революционните комитети.

В Сърбия можем да разчитаме напълно на предаността на княз Михаил, който ни дава изключителни гаранции.“ (ibidem, стр.60-61)

А такааа! „Безкористното освобождение“ се свежда до това – кой да кара влака през тази територия! Защото още тогава, по-будните и заможни българи са пращали децата си да се образоват там, където ги пращат и днес – на Запад! И отново, и отново – Сърбия е фаворитът на Русия на Балканите!

„Обръщайки основно внимание на Сърбия, аз възнамерявах да съдействам за сключване на изчерпателна и официална конвенция между нея и Гърция, за да може Русия да запази правото си на глас при неизбежното появяване на антагонизъм между гърците и славяните. Да изтъкваме възникналите неотдавна славянски претенции за бъдещето на Цариград е полезно само с това, че ни дава възможност при разрушаването на Турската империя да отстраним елините, като се позовем на сръбските, българските и даже румънските въжделения, между които ние единствено ще трябва да можем да спазваме равновесие.“ (ibidem, стр. 63)

„Цялото ни изкуство трябва да се състои в това да не възбуждаме преждевременно християнските народи, да не даваме поводи на други държави да се намесват непосредствено и открито да ни противодействат и като избягваме разрив с Портата, да държим в наши ръце нишките на възможното движение на балканските народи“. (ibidem, стр. 64)

Така е, уважаеми Читателю! Наистина е изкуство да убедиш един народ, колко много си направил за него, плетейки множество интриги зад гърба му с всичките му съседи, и всичките – в негова вреда! Достойно за Оскар! Или поне за „Димитровска награда“!

„Обединените сили на гърците и славяните не са в състояние веднага да се справят с турците и да ги изтласкат от равнинната част на България, от по-голямата част от Македония и Тракия. Вероятно османското господство ще се задържи в тези части от империята. Ще има време да се огледаме и да измислим съобразно обстоятелствата една или друга комбинация, изгодна за нашите интереси.“ (ibidem, стр. 67).

Дааа… „изгодна за нашите интереси!“ А интересите на Игнатиев и на Русия, не са български – не са война с Турция, пък била тя за нашето освобождение – а точно обратно!

„В периода от 1871 г. до 1875 г. установихме такива отношения с Портата, по-добри от които не можеха и да се желаят и които бяха предмет на завистта на другите европейски народи и източник на нашето преобладаващо влияние върху всички балкански народи. Султанът имаше пълно доверие в руския посланик и този път можехме да постигнем мирно и постепенно отстраняването на вредните за нас влияния на Запада, а също и подготвянето на възраждане на нашите съплеменници и единоверци за времето, когато на Русия ще й бъде изгодно да повдигне Източния въпрос.“ (ibidem, стр.72)

„За своите самостоятелни възгледи аз минавах по това време в Министерството на външните работи за туркофил, нещо, за което ме обвиняваха не само в Петербург и Москва, но даже и във Виена.“ (ibidem, стр. 76-77)

„… при завръщането на канцлера (Горчаков – бел. съст.) в Петербург, направих последно отчаяно усилие да го спра от пътя, който неизбежно водеше към разрив с Турция, към изостряне и разширяване на кризата и трябваше да завърши с гибелта на нашето влияние в Константинопол и с война.“ (ibidem, стр. 98).

Но някои днешни българи, зомбирани от Русия, повтарящи като папагали името „Игнатиев“, който всъщност се провалил в опита си да предотврати война с Турция, пък била тя и „освободителна“, днес искат от целия български народ, да сме му благодарни за резултатите от нея!

Горе-долу след стотина страници „Записки“, идва ред на събитие, известно на всеки ученик – Априлското въстание. Но не си мислете, че „графът“ ще се трогне от кръвта и саможертвата на въстаналите! Друго тревожи Николай Игнатиев:

„През 1876 г. в България последваха избухвания и стълкновения между мюсюлманите и християните и – предимно на юг от Балкана – клане на християните.“ (ibidem, стр. 140)

Ами това е! От над 800 страници „записки“, за епопеята, която наричаме „Априлско въстание“ – само едно изречение! „Стълкновения между мюсюлманите и християните“! Няма Копривщица и Панагюрище, няма Бенковски и Волов, няма Батак! Няма Райна Княгиня и знамето „Свобода или смърт“, което днес се вее и без повод! Няма дори Ботев, извършил „терористичен акт“, отвличайки австрийски параход! И няколко страници по-надолу:

„Събитията на Балканския полуостров неизбежно ще намерят отклик в цяла Русия. Те възбуждат общественото мнение, тласкат ни към огромни жертви, държат ни в тревожна неизвестност“ – пише Николай Игнатиев. Но за да не си помислите нещо като съчувствие към „братята българи“ или дори за желание за „освобождение“, той продължава изречението – „и продължавайки прекалено дълго, влошават нашето икономическо и финансово положение, нещо което е равносилно на война.“ (ibidem, стр. 148)

„Изглежда, че преговорите (по Източния въпрос – бел. съст.) ще навлязат в по- практична фаза и че държавите по-охотно ще се съгласят на обща намеса в полза на нашите единоверци, ако разсеем опасенията, вдъхнати от незнанието на нашите условия за крайния мир, които трябваше да бъдат представени след сключването на примирието; както и от последствията на нашето двустранно споразумение с Австро—Унгария, предизвикващо недоверие и безпокойство в някои кабинети. С оглед на това би било твърде полезно да представим положителна програма, съдържаща исканията, които възнамеряваме да предоставим на Портата заедно с Европа.“ (ibidem, с. 149).

От тези редове вече става ясно, че граф Игнатиев е бил наясно със споразумението в Райхщадт, а именно за недопускането на голяма славянска държава на Балканите! Тогава, за каква Санстефанска България говорим! Или графът е съставил този проект зад гърба на правителството си, което го дефинира като предател, а Санстефанския договор – лично негов блъф, или ако Русия е наясно с детайлите на прелиминарния договор (зад гърба на Австро-Унгария), то това наистина е демонстрация, колко струват договорите с нея, особено знаейки, че това не може да се случи!

В описана програма от 6 точки, Игнатиев отрежда на България едва четвърто място в класация, оглавявана от Черна гора и Херцеговина, следвана от Сърбия и от Босна – доста по-добре от Санстефанския договор, в който сме едва шести в списъка на печелившите. Игнатиев предлага не някаква реална българска независимост, както по-късно ще се твърди, а някаква автономия, с руско – турското настойничество. Но веднага прави уговорка, че ще има големи затруднения, поради многобройното мюсюлманско население и затова

„ще се наложи да се ограничим с искане, с България да се въведат реформи, подобно на ония, които ще бъдат направени в Босна… По-големи отстъпки от наша страна са невъзможни след ужасите, извършени в областта от мюсюлманите със знанието и одобрението на местните власти.“ (ibidem, стр. 152)

Сигурно не сте и чували за „Освободителна война в Босна“, така че този модел очевидно не включва подобни „екстри“ и в България, в която да се проведат подобни реформи! Графът посочва местните власти като извършители, с което сваля всякаква отговорност от султана.

„Всеки път, когато възниква въпросът за даряване права на българите, се изтъкват затрудненията да се определят действителните граници на България. Говори се, че докато Балканският хребет се признава за географска граница на България, етнографската граница на България минава далеч на юг. Действително две трети от Македония и Тракия са населени с българи. Разграничаването на окръзите със смесено население — гръцко, сръбско и турско – несъмнено ще породи страсти и взаимна ненавист, които ще доведат до разпри, подобни на онези по време на гръцко — българския църковен конфликт. За да се избегне това препятствие, би трябвало да се измени постановката на въпроса, в смисъл че всички онези местности на Румелия, които пострадаха при последните събития, ще се възползват от новото устройство и ще бъдат отделени от онези части в Румелия, където всичко беше спокойно.“ (ibidem, стр. 154).

За „гръцко-българския конфликт“, графът отдавна е застанал на страната на гръцката Патриаршия. А в предложената програма, Николай Игнатиев не визира каквато и да било форма на българска държавност. Дори с терминът „България“, той подразбира географска област, а не държава. Но това не пречи на русофилите да повтарят мантрата, че Русия била единствената, тръгнала да воюва с Турция, да пролива руска кръв, заради братята българи, за тяхното освобождение!

Но ние, отдавна невярващи на празните приказки, а само на фактите, ще отговорим отново с цитат на графа:

„Вместо да се оставим турците и техните съветници да ни въвлекат във война, противно на собственото ни желание, и то в момент, който смятат най-изгоден за себе си, би следвало, избягвайки обясняването на нежеланата от господаря война, още сега да пристъпим към мерките, които са необходими за защита на интересите и достойнството на Русия.

След прочитането на тази записка господарят император написа „какви мерки“. По всяка вероятност канцлерът не е обърнал внимание на Негово Величество на по-пространната ми записка, в която по-подробно бяха посочени дипломатическите стъпки, които трябваше да бъдат направени в Берлин, Лондон и Виена, за да се изработи обща европейска програма и да се избегне острото поставяне на въпроса за война само между Русия и Турция.“ (ibidem, с. 164).

А оттатък Ламанша, на Острова, Гладстон, по това време водач на опозицията във Великобритания, също подготвил програма, изразяваща масовите настроения на населението във връзка с кланетата, последвали Априлското въстание. Малко известно е обаче, че Александър II, наречен и у нас „Цар Освободител“, всъщност иска да съхрани Османската империя, като съдейства на Портата да ликвидира всякаква съпротива! Не вярвате?

„Програмата на Гладстон, разбира се, има и добри, и лоши страни. Тя отстранява политическите усложнения, свързани с разрушаването на Османската империя. Империята би продължила да съществува, тъй като самоуправляващите се области ще продължат да влизат в състава й; те ще внасят данък на Портата, която ще се ползва от доходите, без никакъв разход за администриране на областите, за издръжка на войските в тях и за неспирно потушаване на въстанията. Европа, осигуряваща на християнските области самоуправление, би могла в замяна да гарантира на Портата запазване на status quo и смазване на всякакъв опит на населението да наруши установения ред.* (*Господарят император написа „да“), добавя под линия Игнатиев (ibidem, стр. 168).

Ще повторя последното изречение – „…гарантира на Портата запазване на status quo и СМАЗВАНЕ НА ВСЯКАКЪВ ОПИТ НА НАСЕЛЕНИЕТО ДА НАРУШИ УСТАНОВЕНИЯ РЕД!“ И отдолу, императорът Александър II парафирал „ДА“!

За вас не знам, но аз се потрисам! Не от Графа или от Императора всероссийский – те си гонят интереса! Потрисам се от наши сънародници (трудно ми е да ги нарека българи), които като безмозъчни папагали повтарят мантрите за нашето „безкористно освобождение“! Една лъжа повторена сто пъти ставала истина! Ние пък ще повтаряме Истината сто пъти, хиляда пъти ако трябва, в името на едната справедливост! И срещу всяка ЛЪЖА! И разбира се, в името на бъдещето на България. За да няма хора, „които да владеят миналото й“, по Оруел!

А графът обяснява още един оксиморон в руската / съветската външна политика! Окупацията, която окупаторът – руснак, а и някои окупирани българи, наричат „освобождение“! Смехотворно звучи, но това се планува и за Цариград!

„Превръщането на Константинопол в свободен град, в случай на разпадане на Турция, смятах, че е неизгодно на Русия. Ако в този град бъде настанен общ европейски гарнизон, той ще бъде заплаха за нас, а без европейска военна охрана ще бъде под господстващото влияние на Англия, тъй като ще се намира под заплахата на британския флот. Би било възможно да се допусне съществуването на свободен град, само ако го окупираме, създадем морска база в Дарданелите и унищожим босфорските укрепления.“ (стр. 170).

„Свободен, само ако го окупираме“ – това става със Санстефанския договор, който налага 2 годишна руска окупация на новосъздадена България. Същата е сведена до 9 месеца от „лошия“ Берлински договор. Подобна окупация се случва и през 1944 г, и то за цели три години, когато СССР обявява война на вече обявилата неутралитет, България! Да не се чудите, ако и аз започна да бъркам думите „освобождение“ и „окупация“! Като при Оруел: „Войната е мир. Свободата е робство!“

За тези, които още не могат да повярват, любимият им граф Игнатиев продължава:

„Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари. А флот ние нямаме, финансите са лоши и армията вследствие на превъоръжаването е в преходно положение; когато започне сериозната работа с турците, аз няма да отстъпвам, но бих желал преди това да бъдат обмислени всички начини за действие и последствията от нашия разрив с Портата.“ (ibidem, стр. 173).

Подчертавам „логичния край“ на войната! Нямам друг коментар, защото думите ми не стигат! А в началото на октомври 1876 г., Игнатиев пише:

„Що се отнася до последния пункт, т.е. искането да се унищожи повсеместно робството в Турция, то аз смятах за преждевременно да го поставяме. Подобно заявление щеше да настрои безполезно и безвъзвратно цялото мюсюлманско духовенство, чиновничество и народа срещу Русия, още повече че Портата можеше да отговори, че робството всъщност не съществува, тъй като хората и особено жените, които се намират в робство, не носят това име, а се преименуват в „гепулу“. Значението е тъждествено, но наименованието „роб“ може да бъде оспорено. Аз мислех, че във всеки случай подобно искане, непородено нито от преките интереси на Русия, нито от условията за развитие на нашите единоверци, засягащо целия мюсюлмански начин на живот, би могло да бъде предизвикано само при разрив или в окончателна декларация при прекратяване на преговорите.“ (ibidem, стр. 189)

„Освободителят на българите“, „Българският княз“ смята, че унищожаването на робството в Турция е преждевременно! И това, само няколко месеца след априлските кланета, само няколко седмици преди Цариградската конференция! Недоумявам! Всъщност, познаващите историята са наясно с тези факти – недоумяват все още вярващите в „Освободителната мисия“ на Русия и в частност – на „графа“! Направо изпадат в когнитивен дисонанс! Съжалявам ги! Най-искрено и човешки! Да вярваш години в нещо, а фактите да доказват противното! Но малко са хората, които са в състояние да признаят грешките си!

А историята не свършва до тук. През лятото на 1876 г. Сърбия и Черна гора, започват война срещу османците, в която участват и много български доброволци, надявайки се на освобождение и на България. Въпреки някакви първоначални успехи, Турция бързо взима превес, като изправената пред разгром Сърбия, бива спасена от… Русия, поставила ултиматум за прекратяване на военните действия. Посланикът на Русия в Константинопол, Николай Игнатиев, дава 24 часа за размисъл на Портата, като дори вече е натоварил багажа си на кораб, заплашвайки Османската империя с война!

„От внезапното предявяване на руския ултиматум, след като вече се бяхме споразумели, султанът и министрите стигнаха до заключението, че в Русия е съзряла мисълта за война и че по принцип тя е решена под един или друг предлог, рано или късно да я обяви. Едва от този момент крайните схващания на партията на Мидхат, отдавна говореща за неизбежния разрив с Русия, взеха решителен превес над умерените възгледи на нашите стари приятели и едва от този ден Турция се зае сериозно за борба с нас“ (стр. 191).

За Игнатиев, „нашите стари приятели“ всъщност са тези, които кърваво са потушили Априлското въстание, само няколко месеца по-рано! Кланета, които са потресли цяла Европа, дори Англия, която се смята за приятелски настроена към Османската империя (припомням Гладстон!). Но за „графа“, турските приятели са по-важни от българите! Част от които и до днес му целуват краката!

И въпреки всичко казано до тук, Игнатиев лицемерно започва да си приписва заслуги по отношение на свиканата Цариградска конференция. За която мимоходом става ясно, че заслугата била на … българите!

На тази Конференция, Великите сили се обединяват около английските предложения и граф Игнатиев вече не смята окупацията на Цариград за необходима!

„Много по-безопасно и по-удобно е да се отхвърли придаването на изключително руско значение на повдигнатите в Босна, Херцеговина и България въпроси, и поддържайки европейския характер на започнатото дело, да го насочваме към по-добър и най-благоприятен за нас изход, без да се стоварва само на плещите на Русия цялата тежест на борбата. Още повече, че от руска гледна точка тя не представляваше вече оная изгода, която можеше да има преди шест или седем месеца. Причините, изложени от мен пред канцлера за доказателство, че следва да се откажем от проекта за окупиране на България от руските войски и да предпочетем мирното разрешаване на повдигнатите въпроси пред войната с Турция, бяха следните:

1.Щом като сме заявили на Европа, че възнамеряваме да действаме безкористно и да не се стремим към никакви изгоди за Русия, войната няма да ни донесе никаква непосредствена полза, а между другото ще наложи грамадни жертви, съпроводени със значителен риск.

2.Англичаните ще заемат Дарданелите под предлог да помогнат на Турция и тогава ще ни бъде трудно да ги изкараме оттам. А за нас това е най-съществената част на източния въпрос;

3.Оставайки на почвата на конференцията, ние можем да възстановим нашето влияние в Константинопол без риск, за да отложим решителните действия и окончателния удар за по-благоприятно време.“ (ibidem, стр. 198).

Миротворец е не само Игнатиев. Миротворци са и Горчаков, и Гирс, който в писмо предупреждава:

„За да избегнем недоразумения, считам, че не е излишно да ви повторя, че канцлерът (Горчаков) извънредно много желае да избегне войната.“ (ibidem, стр. 213).

Става очевидно още нещо: граф Игнатиев, въпреки че доста си е повярвал и смятал, че от него зависи много, всъщност е бил недолюбван от управляващите в Русия. Самият той твърди, че е бил държан настрана от основни ходове на руската политика и дипломация.

„След пристигането си в Петербург за пръв път разбрах за някои подробности от преговорите с Австро-Унгария. Тяхното съдържание по молба на граф Андраши и по настояване на канцлера, дал на австро-унгарския министър своята честна дума, старателно криеха от мен, уверени, че няма да одобря отстъпките…

Възстановяването на някакъв ред в България няма да замени у Русия загубата на доверието не само на славяните, но и на самата Русия към собственото й призвание, към нейното правителство. Славянските патриоти считаха това за толкова важно и мислеха, че ако такова съглашение с Виена, за каквото се разпространяваха слуховете, съществува, то несравнимо по-добре е да се откажем от войната (засега) и да обявим, че се отказваме от всякакви съглашения и се връщаме към свободата на действие.“ (ibidem, стр. 216).

Отново разбираме, че този, който уж много искал война, с която да освободи българите, май изобщо не искал такава. Нещо повече – канцлерът, външния министър, дори посланикът в Лондон, Шувалов, били против войната:

„Граф Шувалов, нашият посланик в Лондон, виждаше навсякъде опасност… Той настояваше, че не само правителството, но и английския народ откровено и решително са настроени срещу нас. Същите неприязни чувства той откриваше и във френската преса… Той съветваше, в случай на неуспех на конференцията, да приемем всичко само и само да избегнем войната.“ (ibidem, стр. 221).

И още един цитат от „Записките“, и още един път за „освободителната мисия“:

„Макар военните приготовления и проектите за бъдещите операции да не ме засягаха непосредствено и никой да не ме питаше за моето мнение, като стар офицер от генералния щаб, аз, беседвайки с военния министър, започнах след пристигането си в Петербург, да защитавам идеята, че главен театър на военните действия трябва да бъде не Европейска Турция, а Азиатска…” (ibidem, стр. 223).

Аз не съм военен, но все пак съм наясно с географията. Пък и има Google maps! И понеже не разбирам, очаквам някои да ми разясни (пък било то и русофил), как с военни действия в Кавказ, ще постигнеш освобождение, че и независимост на българите тук, на Балканите. А „освободените“ кавказци, не съм чул да са му издигнали паметник. Щото у нас – няколко, а пък и един голяям такъв – „нерукотворен“!

Уверен съм, че „българският“ граф, не са го интересували паметници (пък знае ли човек, а няма и кого да питаш! Освен „Записките“!). Но в същите Записки разбираме, че освен уж филантропията, и на него не му е чуждо счетоводството. И то като онова, което беше в българските мутренски времена – счетоводна таблица, само с две графи“ Не, не – не „приход / разход“! Таблицата беше друга – „дадоха ми“ / „взех им“! Ето какво пише под черта:

„*…Канцлерът (Горчаков – бел. съст.), възразявайки срещу моето мнение, че Русия трябва да получи материално възнаграждение за понесените жертви, постоянно наблягаше на долния характер на подобни съображения, които не съответстват на възвишеното великодушие и пълното безкористие на политиката на господаря император.“ (ibidem, стр. 231)

„**…Русия трябваше да получи непосредствени изгоди от войната и да разреши Източния въпрос в руско-славянски смисъл. Княз Горчаков не споделяше това мнение, господарят… по-скоро беше склонен да подкрепи мнението на канцлера..“ (ibidem, стр. 232).

Стига бе! Оня, който много искал да ни освободи, уж безкористното, май искал да си платим – хем да ни освободят срещу заплащане, хем да ни окупират „под ръководството на Русия“ – чиста далавера в стил Остап Бендер! То така и става – веднага след края на войната се създава „Окупационен фонд“ и българите започват да събират и да плащат милионите, поискани от Русия. (виж Указ Nо 1144/1883г. на княз Александър Батенберг)

Малко по-нататък в „Записките“ четем нещо, което Николай Игнатиев, явно ядосан, споменава. Факт, който и днес всеки българин трябва да знае: българите са причината за поредицата от събития, довели до английската инициатива за свикване на Цариградската конференция и до самата война накрая. Посланик Шувалов, според Игнатиев, прокарвал в Лондон идеята България да бъде ограничена на юг до Балкана. Във връзка с това Игнатиев ядосан, в момент на рядко откровение, нетипично за руски политик, споделя:

„Така бе изгубена от погледа на руското правителство изходната точка на изстъпленията, извършени в Южна България от мюсюлманите. А именно те предизвикаха предложенията на Дерби да се свика конференция (виж ти кой предложил срещата – външният Министър на Великобритания! – как да не я провалиш тая конференция! – бел. съст.), решенията на Цариградската конференция и картата, съобщена на Портата от европейските представители; накрая – европейският ултиматум, подаден от тях до Портата в навечерието на отпътуването на посланиците на всички държави от Константинопол.“ (ibidem, стр. 261)

Жертвите на Априлското въстание, пролятата българска кръв, всъщност става основополагаща причина за европейската реакция!

Непосредствено преди войната, граф Игнатиев бива отзован от Константинопол, като се присъединява към руското командване в Плоещ, Румъния. Макар и недолюбван, той не се свени отново да си каже, може би и без да го питат:

„Струва ми се, че се нагърбваме с непосилна и деликатна задача за освобождаване на всички българи без изключение. Нямаше да пречи преди съставянето на тази прокламация да се направи справка при хората, познаващи местните условия: докъде точно на юг в посока Солун, Кавала и Константинопол достигат българските селища, преди да се задължаваме да ги освободим всички от турското управление.“ (ibidem, стр. 272)

Този път получерният текст не е мой – така е в оригинала! Оригиналът, под редакцията на агента „Найденов“, разбирай проф. Константин Косев! Но пък графът казва нещо, което не е отбелязано с курсив – „турско управление“! Помните ли, няколко реда по-нагоре: „…аз минавах по това време в Министерството на външните работи за туркофил, нещо, за което ме обвиняваха не само в Петербург и Москва, но даже и във Виена“.

 Сигурно е така, защото дори на прага на войната, която уж се води за „освобождението“ на българите (това май само го мислят в Русия и тук-там у нас!), графът не използва думата „турско робство“ (тази дума почти отсъства от речника му), или дори по-мекото – „турско иго“! Не! За графа тук има турско управление! Обръщам внимание на родните патрЕоти – дали не трябва да послушат любимия им граф, не просто съвременник, а пряк участник в събитията, и да престанат с това „турско робство“!

Но войната започва, и граф Игнатиев се мести близо до главната щаб квартира в с. Пордим. И там – „обръща палачинката“! Довчера противник на войната, графът вече дава съвети за пълното поражение на Османската империя. Вече се замислил и за българите:

„Ако турците помолят за примирие или за мир нашите аванпостове, Негово императорско величество е длъжен да заповяда да се отговори, че военните действия не могат да бъдат преустановени, освен ако Негово величество султанът приеме следните принципни положения:

1. България в границите на територията, където мнозинството от населението принадлежи към българската народност, и в никакъв случай не по-малка от очертанията на Цариградската конференция територия, ще бъде преобразувана в самоуправляващо се княжество, плащащо данък на Портата, с народно християнско правителство и земска войска. Османските войски няма да имат правото да стоят в България (с изключение на някои пунктове, които ще бъдат определени по взаимно споразумение).*

* Тогава още нито една крепост в България, с изключение на старинния Никопол, не беше превзета от нас или опразнена от турците и на господаря му се струваше съмнително, че е възможно да се принудят турците да освободят всички онези крепости в България, чиито гарнизони едва ли щяха да бъдат изтласкани от нас през войната.“ (ibidem, стр. 281).

И за да не забравяме за най-важното и за граф Игнатиев, и за Русия – Проливите, като причина за войната:

„Докладвайки на господаря моите предложения, изтъквах, че сред условията, които трябва да бъдат поставени в нашия договор с Портата, неизбежно да има такива, които, както въпроса за Проливите** и пр., имат общоевропейски характер… (** Аз подчертавах пред господаря, че тъй като за Русия най-важно от всичко в Източния въпрос е да получи възможност да затвори Проливите за чужди военни флоти и да открие за себе си достъп до Средиземно море, би било желателно, ако този въпрос не може да се реши радикално в наша полза, то поне да се доближим до желаното решение.“ (ibidem, стр. 283)

„Вечерта на 8 януари аз бях повикан при господаря, заедно с канцлера и военния министър, и Негово величество ни съобщи за получените от него сведения от действащите армии за победоносното шествие на нашите войски в Турция. Той ми каза със сълзи на очите: (тук разговорът продължава на френски – езика, на който са разговаряли във висшето руско общество – не на руски! Но изданието предлага превод, с който ще продължим! – бел. съст.) “ „Понастоящем всичко изглежда, че върви съгласно Вашето желание. Ние се приближаваме към Константинопол. Бог ми е свидетел, че не желаех толкова страшна война. Исках само на Русия да бъде дадено едно справедливо удовлетворение, а християните в Турция да получат едно действително подобрение на положението си. Съжалявам за количеството пролята кръв. Англичаните са тези, които ще отговарят пред историята. Злонамерените им съвети опропастиха нещастния султан и ме принудиха да отида по-далеч, отколкото имах намерение.*“ (стр. 290 / стр.838)

Императорът Александър II „не искал толкова страшна война“ – искал само християните в Турция да получат „подобрение“, но… англичаните били виновни за хода на войната! Не знам за теб, уважаеми Читателю, но аз разбирам, че Русия не е тръгнала да ни „освобождава“, а само да „подобри положението ни“! И разбира се – за своето – завземайки Проливите! А англичаните били тези, които са „виновни“ войната да стигне до там, до където я познаваме, със създаването на държава, наречена България! Но паметник на „англичаните“, у нас няма.

А, да не пропусна звездичката в горния цитат, записана под черта, която графът отбелязва, развълнуван от съчувствието на господаря му към „нещастния“ султан:

„*Така ме порази християнското смирение и възторженото настроение на императора, че аз бях дълбоко трогнат и след завръщането в къщи записах тези думи“, отбелязва Игнатиев, (ibidem, стр. 290).

Милия! …

Прелиствайки „Записките“ читателят ще забележи, че Игнатиев „скромно“ започва да говори в трето лице, единствено число, подобно на царска особа, описвайки какво е предвиждал той за България – според „първоначалния проект на граф Игнатиев“. След Черна гора, Сърбия, Румъния и Босна и Херцеговина, едва в пета точка идва ред и на България:

„5. България, в размери не по-малки от определените на конференцията за двете области, обединени сега в една, трябваше да бъде васално княжество с народно правителство и земска войска… Окончателните граници на българското княжество трябваше да бъдат определени от смесена комисия, преди руските войски да напуснат Южна България. При това картата, подписана от руските и турските пълномощници, сключващи мира, трябваше да служи за ръководство при прокарването на граничната линия.“ (ibidem, стр. 320).

Подготвил програма човекът, но докато преминавал малко трагикомично Балкана (катастрофирал с файтона, като неговите си – руски войници го и поограбили), взели, та сключили Примирие в негово отсъствие!

„Този безспорен факт подейства угнетяващо на Игнатиев“ –

ще напише отново в трето лице, обиден той.

Стигаме с графа до Одрин, където се провежда следващия кръг преговори. За начало, графът се среща с руските съюзници, сражавали се срещи османците. Очаквате, първата среща да бъде с българите, с нашите опълченци, воювали все пак за собствената си свобода и независимост, спасили честта на руската армия край Шипка, с което решили развоя на войната? Не, първата среща не е с българите. Нито втората, нито третата… Среща се с представители на Сърбия, Черна гора и Румъния! И започва една делба, както ще се окаже – на наш гръб! Сърбите поискали Косово, Ниш, Пирот, че и Видинския санджак! Нищо, че при преброяването преди 7-8 години, болшинството от жителите на тези райони се определили като българи и били включени в Българската екзархия!

„Присъединяването на Ниш** към Сърбия – писа Игнатиев на канцлера – признавам за напълно справедливо поради близостта на този град до сръбските граници и поради превземането на този град от сръбските войски“. На това основание Игнатиев се реши да измени проектираната за сърбите граница, включвайки в предаваната на Сръбското княжество територия още Ниш и цялата близка местност…

(** Нишката епархия влизаше в състава на българската екзархия по желание на населението и принадлежеше към областите, които се считаха за български, макар отчасти да са заселени със сърби. Освен това Ниш беше в състава на западнобългарската област, проектирана от Цариградската конференция, а в принципите за мира, които бяха в основата на ултиматума при сключването на примирието, беше казано, че ще бъде създадена България в граници, не по-малка от предложените на конференцията. При все това Игнатиев се реши да поеме на своя отговорност предаването на Ниш на сърбите… въпреки, че в проекта, който е съставен в Петербург от Игнатиев, и който му служеше за инструкция, Ниш влизаше в състава на бъдещето Български княжество.“ (ibidem, стр. 411)

Видяхте ли – Ниш бил близо до Сърбия и затова, граф Игнатиев щедро подарява това землище на западните ни съседи! Отчитайки все пак, че болшинството от населението се определя като българи! Не друг, а именно Игнатиев предоставя Западните български покрайнини на Сърбия! Въпреки че, местното население е българско и иска да бъде в рамките на Българската екзархия! Напомням – текстът, въпреки, че е в трето лице, всъщност е писан от самия граф Игнатиев!

Нека да видим какво представлява „подаръкът“ на Графа. Град Пирот и неговата доста голяма каaза (околия) до Освобождението на България през 1878 г. са неразделна част от Отечеството – там и по географско положение, и по етнически състав, населението винаги е било тясно свързано със София, Видин и Ниш. Съгласно чл. 10 на Фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 г. Пиротско влиза в нейния диоцез. Тук възниква Нишавската българска епархия, обхващала каазите Пирот и Трън. Всички открити в Пирот и околията църкви и училища са били български, с български свещеници и учители. А е имало доста български училища, най-старото от които е създадено през 1852 г., и българско читалище, носещо името „Просвещение”.

Пиротчани вземат активно участие в освободителните борби на българския народ – Пирот е център на две въстания на българите против османската власт – 1835 и 1838 г., които са част от освободителните движения в западните български земи.

Така че, претенциите на България към Пирот са абсолютно закономерни и най-вече – справедливи! Те са етнически обосновани и подкрепени с желанието на пиротчани да бъдат част от свободна и обединена България. Но Графът всичко това не го интересува!

Не знам дали в Пирот и в Ниш има паметници на българомразеца Игнатиев, но мисля, че трябва да има! И то цели мемориални комплекси! И в Белград! Все пак, човекът, без жертви от сръбска страна им подарява щедро тези чужди за тях, територии, населени с българи! А ако има паметник на Игнатиев оттатък границата, дали нашите патриоти ще отидат да поднесат цветя така, както правят по неговите паметници на българска територия? От благодарност…

От Ниш, нека се върнем в Одрин, където текат преговори. Савфет паша, с когото Игнатиев си имал приказката още от преди Цариградската конференция, искал да избегне създаването на българска държава, като предлагал българите да получат само правата, които искали великите сили на същата оная конференция. А графът цени приятелите си, дори когато воюват един срещу друг:

„Но вземайки под внимание справедливите стремежи на Савфет да опази както следва от произвола на бъдещите български власти оставащото в княжеството мюсюлманско население и турската поземлена частна собственост, Игнатиев се съгласи да включи в своя проектодоговор няколко допълнителни разпоредби, предоставящи уреждането на бъдещите отношения между жителите от различните националности и вероизповедания на смесените турско-български комисии, под наблюдението на руските власти или комисари.

Тези разпоредби, приети вследствие на споразумението с турците, макар и изгодни за България, всъщност несравнимо повече защитаваха частните интереси на малцинството от населението и бяха по-справедливи към мюсюлманите, отколкото впоследствие решенията на Берлинския договор и на международната комисия.“ (ibidem, стр. 422)

На 6 февруари 1878 г., преговорите приключили, като останало само да се уточнят границите на нова България, за което последна дума имал султанът. Последният обаче, не подписал лично примирието, с което станало ясно, че всичко до тук е май само къс непотребна хартия!

Добре известно е, че на 19 февруари / 3 март 1878 г., в Сан Стефано се подписва договор, който ще разгледаме допълнително. Но сагата не свършва дотук. Вече прибиращ се в Русия, графът продължава да твори дела, за които разбираме отново от неговите „Записки“

„По време на пътуването си от Одеса до Петербург Игнатиев написа обяснителна записка до Министерство на външните работи, в която изясни произхода и значението на всеки договорен член… Ето съдържанието на тази записка, представена на 3 март на канцлера:…“ (ibidem, стр. 595)

Ще пропуснем първите точки, които преповтарят първите пет глави на Санстефанския договор – както знаем, ние се появяваме едва в шестата! Но ще цитирам няколко изречения от чл. III, касаещ Сърбия, но и нас:

„… в същото време, ние бяхме задължени при създаването на Българското княжество да го опазим от изключително големите претенции на съседите му… И затова …отделихме в полза на Сърбия от териториите, определени за България от Цариградската конференция…“ (ibidem, стр. 602)

„България. Чл. VI…. Българските пристанища на Черно море Варна, Бургас и Созопол, егейските пристанища на България и тези, отстъпени на Черна гора и на Адриатическо море, освен търговското си значение като експортни пристанища на най-близките области, имат особено значение за нас като бъдещи бази на руския флот, който за развитието си се нуждае от складови бази в Близост до Проливите и във водите на Средиземно море. (ibidem, стр. 608).

И без допълнителен коментар става ясно: освободените територии на уж „независима България“ ще приютят „бъдещи бази на руския флот“, които трябва да бъдат „в близост до Проливите“!

Само ще попитам реторично – Има ли някой не разбрал?

Или може би нова България, само ще бъде управлявана от Русия, заради умствената й изостаналост? Ще попитате – как така? Графът отговаря лично:

„*Запознат по време на някогашната си работа по народното възраждане в България с действителните нужди на създаваната държава и с умствения потенциал, който тя ще притежава, Игнатиев бе далеч от мисълта, че на народа, току-що излязъл изпод двойното иго турско и гръцко, внезапно трябва да му бъде дадена най-либералната и разюздана конституция. Той смяташе, че е необходимо Русия да й даде само органически устав, за да може окончателната форма на управление да бъде изработена постепенно от самите българи към края на руската окупация. Ако бяха последвали това мнение, България нямаше да бъде разорена от партии, политикани и чужди интриганти. Влиянието на Русия върху самостоятелното развитие на България нямаше да бъде загубено.“ (ibidem, стр. 609).

На знам, уважаеми Читателю, какъв е твоят „умствен потенциал“ и дали предпочиташ една „либерална конституция“, но терминът „руска окупация“ е ясен на всички! Какво разбира графът под „окупация“ – не знам (или всъщност знаем много добре, имаме опита, и то на два пъти), но дори и ние, с по-ниския умствен потенциал сме чували старата поговорка: „Каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари“! Е, същият този, Граф – българомразец предлага и как да бъде държана в зависимост „за дълго време“ (та май и до днес!) бъдещата българска държава:

„Освен това, на Русия трябваше да се предостави възможността да получава данъка от България.

Така Русия щеше да получи възможността да реализира в европейските банки заем от триста милиони златни рубли… Българският данък би останал на наше разположение. Така Русия щеше да си осигури претекст от икономическо естество, за да установява своето влияние за дълго време над освободената от нас страна.“ (ibidem, стр. 562)

„*Игнатиев смяташе да не отстъпва нито копейка от 300 милиона рубли и Портата трябваше да ни осигури пълно обезпечаване на плащането, включвайки между впрочем и гарантираното право на Русия да получава българския данък. Така България щеше да бъде във всички отношения поставена в независимо положение от султана, в същото време, намирайки се в пълна зависимост от нас в течение на достатъчно време, за да укрепне славянската позиция на Балканския полуостров и за да не може руското влияние да бъде подкопано от Австро-Унгария“ (ibidem, стр. 614)

Виждате ли – пари, пари, пари! Но има и още нещо – власт! Граф Игнатиев тайно се надявал лично той да стане княз на новосъздаденото княжество. Игнатиев не е пропускал всяка възможност да подчертае неприязънта си към Дондуков – негов съперник за българския престол:

„Княз Дондуков при крайното си честолюбие и самолюбие винаги и преди питаеше завистливо, макар и скрито недоброжелателство към Игнатиев. Пристигнал в Константинопол, той намери благоприятна почва за себе си в Главната квартира и ръководейки се от лични съображения, направи всичко зависещо от него, за да накара българите да се отвърнат от оня, когото смятаха за своя главен избавител и ръководител; да предотврати замисленото от българите избиране на Игнатиев за княз на България* и дори да попречи за завръщането на посланика (Игнатиев – бел. съст.) в Константинопол.“ (ibidem, стр. 636).

Дондуков бил честолюбив! А Графа, който говори в трето лице, продължава под черта:

„* Не може да има и най-малко съмнение, че Игнатиев щеше да приеме този избор. Това той бе съобщил на българите. На княз Дондуков му се струваше обидно обаче, че макар цялата власт в България да бе съсредоточена в неговите ръце и че всичките му подчинени се мъчеха да осигурят избирането му за княз на българите, населението предпочиташе отдавна известния си защитник пред турците и Европа пред пълномощния императорски комисар.“ (ibidem, стр. 637)

„Скромният“ граф Игнатиев е силно обиден и не пропуска да обвини за неизбирането си за княз, своя съперник Дондуков. Слава Богу, тези мераци всъщност биват порязани от Берлинския конгрес и руския император – новоизбрания българския княз да не е руски поданик! Което от своя страна възпрепятства и избирането на Дондуков-Корсаков за такъв. Обиден, графът отново пише:

„По време на Берлинския конгреса се държах на голямо разстояние от работите, намирайки се в Киевска губерния и в чужбина.“ (ibidem, стр. 802)

Уж обиден, граф Игнатиев просто е бил отстранен от преговорите в Берлин, заради Санстефанския договор, а и заради силно антиевропейските му настроения! Помните, интригите, които създавал сред балканските народи, помните, че го наричали „туркофил“ – вероятно не без основание! Той приема европейските велики сили като враг, който би попречил на вечните руски интереси. И да не забравяме – Проливите, Проливите и пак Проливите:

„Без съмнение войната е голямо зло, обаче не е най-голямото в историческия живот на народите. И без война може да се претъпят редица политически и духовни поражения, които ще се отразят тежко на устройството и бъдещето на държавата. Всяко увлечение от европейски съображения, непроверени от гледна точка на изключително руските интереси, всяко безкористно великодушие в политиката може да нанесе непоправима вреда на Русия.“ (стр. 817).

„По-голямата част от европейските държави не случайно, а обосновано е враждебна на Русия по различни причини. Следователно за нас Европа е безопасна само тогава, когато политическото равновесие и съгласие между западноевропейските държави е нарушено… За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближи до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия…” (ibidem, стр. 818)

Това е – Европа, винаги е била антипод в очите на руските политици – нещо, което и до днес се насажда в съзнанието на непросветените маси!

Толкова за „графа“.

Ако това беше цирк, оркестърът щеше да свири туш, и конферансието на висок глас да представи: „Граф Игнатиев, дами и господа!!!“. Но тъй като това е една скромна книга, предлагам да замълчим! Защото тук всякакви коментари са излишни! „Г(р)афът“ каза достатъчно!

А ако има задгробен живот, представям си как се кикоти – не – направо се залива от смях вече над 100 години, виждайки отгоре всички тези паметници, улици, училища, кръстени на него, от „признателния български народ“! И да уточня – Аз не съм му признателен! А вие?

…

Послепис

Сигурно знаете, че в България в чест на Николай Игнатиев са наименувани град Игнатиево във Варненска област, село Граф Игнатиево в Пловдивска, булеварди и улици, училища…

Сигурно не знаете обаче, че в България има няколко паметника на граф Игнатиев.

През 1902 г, няколко години преди смъртта му, общинските съветници във Варна приели единодушно три решения, които били протоколирани под №44-168/15.09.1902 г.:

„1. Централната градска градина се наименова „Цар Освободител“.

2. Негово сиятелство граф Николай Павлович Игнатиев да се провъзгласи за почетен гражданин на Варна в знак на дълбока и искрена признателност, за заслугите му към нашето отечество.“

Но може би най-скандална е трета точка:

„3. Да се издигне бюст на сиятелния граф в естествена величина в градината „Цар Освободител”. – във Варна“

Е, варненци били признателни на „сиятелния граф“, но има една малка подробност: Санстефанският предварителен договор е подписан от ген. Игнатиев на 19 февруари / 3 март. И в него НЕ Е включена Варна! Освобождението на Варна се случва близо ½ година по-късно – на 27 юли. А през това време? Това, което е вълнувало населението на Варна между 3 март и 27 юли е било решаването на… имотни проблеми. Населението било около 21 000 души, от които само 3 500 са българи – във Варна преобладавали … гърците! И гръцките имоти били много. Гръцката общност е била много загрижена да не изгуби имотите, които е притежавала – надявали се Варна да бъде обявена за Елино-гагаузка република.

Това обаче не става и след Берлинския конгрес Варна остава в границите на Княжество България. Без помощта на графа!

Първият паметник на Николай Игнатиев в София е открит повече от един век по-късно – през 2008 г. в „Докторската градина“ – символично на ъгъла на „Сан Стефано“ и Шипка“, в присъствието на Сергей Лавров. (сн. автора)

Но амнезията сред русофилите е очевидна, защото 10 години по-късно, през 2019 г., вестникът „Россия сегодня“, който между другото излиза в България, на български вече над 25 години и струва само 1 лев (питам се, кой ли го финансира, защото нали се сещате – „който плаща, той поръчва музиката“), излиза със съобщение, че видиш ли, Инициативен комитет от известни учени, интелектуалци и общественици прави първите стъпки за осъществяване на една идея, датираща от далечната 1902 г. - в София да бъде поставен паметник на бележития руски дипломат и голям приятел на българския народ граф Николай Павлович Игнатиев. Такава е била волята на софийското гражданство, изразена в решение на Столична община, което по различни причини не е осъществено. Ти да видиш! Сякаш един не им стига!

Съставът на този „инициативен комитет“ ви е добре известен – „петата колона“! Но съм притеснен от нещо, което четем в съобщението, а именно, че ще бъде „стартирана подписка за събиране на средства“! Дали средствата от „Окупационния фонд“ за свършили, или „Азиатския департамент“ – вече не дава! Не знам! Сигурно парите отиват за закупуването на снаряди от Северна Корея и дронове от Иран! И за охраната на Бункера! Но знам, че веднага беше организирана петиция срещу изграждането му, а и диктаторът в Кремъл захвана на „освобождава“ Украина от украинците, та засега изграждането на втори паметник се отлага. Поне докато не ни освободят отново! Но тогава пък ще трябва да издигаме паметник на един друг „освободител“, бункерния…

Е все пак на Графа му издигнаха паметник, но слава Богу не тук, а родната му Русия – първият паметник на „графа“ там е открит едва … през 2020 г., и то в с. Игнатьево, Благовещенски район. И за да не се чудите къде е това, ще ви улесня – на м..ната си в Приамурския край, до границата с Китай. Толкоз… Други негови паметници в Русия – йок!

…

P.S. Сигурно не знаете, но през 1927 г. Съюзът на руските ветерани у нас издава специален сборник „Спомени на руските ветерани за Освободителната война – 1877-1878“ (Золотухин & Николаев, 1929), с подробно описание на белогвардейци, получили убежище в България след Октомврийската революция. Новата им родина им отпуска държавна помощ само заради участието им в Десетата война, която до днес наричаме „Освободителна“. На края на брошурата, на стр. 128 забелязваме, че:

„със същия Царски Указ и Решение на Народното събрание се отпусна държавно парично пособие наравно с ветераните и на синът на граф Н. П. Игнатиев – Генерала от Ген. Щаб от свитата на Н. Имп. Величество Николай Н. граф Игнатиев…“.

Забележете – Николай Николаевич Игнатиев е роден през 1872 г. и не е участвал във войната, просто защото тогава е бил… едва на 5 години! Но Царство България му оказва тази почит заради „великото дело“ на баща му. Младият Игнатиев (син), като генерал от щаба и свитата на император Николай II, след Октомврийската революция, заедно с хиляди други руснаци бяга от болшевиките и се заселва в България. С Указ на цар Борис III от 1924 година и с решение на Народното събрание на всички руски ветерани в България е отпусната месечна помощ – първоначално им е изплащало по 1000 лева, а по-късно увеличава сумите на 2000 и 2500 лв. Получават безплатно облекло и им се дава право на лечение в държавни, окръжни и общински болници, както и в санаториуми и почивни домове. Че и да пътуват безплатно до лечебни заведения и почивни домове. Май още тогава се заформя каста, подобна на по-късно създадените АБпФК! За сравнение, пенсията на Венета Ботева, отишла си от този грешен свят през 1919 година е само 60 лв.! А синът на графа умира в София едва през 1962 година.

Сигурно не знаете и още нещо: един от внуците на „графа“, Николай Леонидович Игнатиев, през 1920 г. бяга от болшевиките във Франция, а после – в Швейцария. Постъпва във Френския чуждестранен легион. Участва във Втората световна, където губи крака си. След войната, сключва брак с Румяна Оббова, българска журналистка, с която се запознава на Парижката мирна конференция през 1947 г. и идва да живее в София, като кореспондент на френски вестник. Грешка, защото в България ония години цари шпиономания и той се озовава в Старозагорския затвор за 16 години. Лежи „само“ 13 – при помилването му, навръх 3 март 1968 г., му казали: „Съжаляваме, погрешка си лежал, но за щастие всички 13 години, прекарани в затвор, ще ти се броят за трудов стаж за пенсия.“

Уважаеми Читателю,

Ако има някаква „погрешка“ – извинявай и ти! След толкова приказки, сигурно дни наред ще сънуваш „проливите“! И оня „граф“! Съжалявам, но все пак се постави на мястото на една царска династия, и на една империя, която години – не, от векове също сънува Проливите! И един „граф“, с болезнена мания за величие! Как да не ги съжали човек! Стига да не е българин!

(*) строптив – книж. остар. упорит, своенравен, опърничав – бел. съст.

Библиография

Marvin, C. (1882). The Russian Advance Towards India. London: Sampson Low, Marston, Searle & Rivington.

Mowat, R. (1922). History of European Diplomacy (1815–1914). London: Edward Arnold & co, London.

Академия Наук СССР. (1954). Исгория Болгарии в вдух томах. Москва: Издательство Академия Наук СССР.

Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийната социалистическа книжарница.

Верюжский, п. п. (12 декември 1948 r.). Русская православная церковь – Журнал Московской патриархии. Извлечено от Происхождение греко-болгарского церковного вопроса: http://archive.e-vestnik.ru/page/index/194812978.html#r50

Газенкампф, М. (1908). Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое. С. Петербург.

Генов, Г. (1940). България и Европа. Сан-Стефано и Берлинъ, 1878. София: Българска Историческа Библиотека.

Гочев, Я. (2006). Руската империя срещу България. София: Анико.

Гочев, Я. (2010). Войната на Русия против България (1916-1917). Извлечено от http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=535

Гочев, Я. (2016). Убийството на Левски – Виновниците. София: Анико.

Золотухин, А., & Николаев, И. (1929). Спомени на руските ветерани за Овбодителната война – 1877-1878. София: Съюз на руските ветерани от Освободителната война.

Игнатиев, Н. П. (1986). Записки. София: Отечествен фронт.

Инджев, И. (2022). Измамата Сан Стефано. София: Сиела.

Кондарев, Н. (1946). Васил Левски. Биография. София: Издателство на българската работническа партия (Комунисти).

Косев, К., & Унджиев, И. (1973). Васил Левски – Документално наследство. (К. Възвъзова, & Н. Генчев, Ред.) София: ДИ „Наука и Изкуство“.

Маркс, К., & Енгельс, Ф. (1962). Сочинения, Издание второе, т.22. Москва: Государственное издательство политической литературы.

Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.

Рачева, В. (2011). Левски и Русия. История – научно-методическо списание, 6, 15-20.

Стоянов, З. (1883). Василъ Левски (Дияконът). Пловдив: Централна Печатница на Ед. Дионне.

Унджиев, И., & Кондарев, Н. (1987). Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски. София: Наука и изкуство.