Съдържание
Одринско примирие или „Основи на мира“
Сан Стефано

„Едно повече от вековно българско управленско безгръбначие спрямо Русия, което го има и до ден днешен, дълго насаждано, вече работещо като инстинкт за подчинение на всичко руско и съветско, продължава да поругава националното ни достойнство. Защото никоя уважаваща себе си нация не чества за свой национален празник едно външно събитие“ …

„Дори и да има спорове за това какво точно се е случило на 3 март, просто това е събитие, в което няма българско присъствие. Има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на Санстефанския договор. Освен това негов главен автор е граф Игнатиев. В записките си, публикувани в България още преди 1989 г., той в прав текст казва, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Австрия и Турция. Това изречение ни казва, че човек трябва да има много голяма фантазия, за да твърди, че граф Игнатиев е освободител на България. Това е един българоядец, един човек, който е искал унищожението на България. Но сега една от централните софийски улици носи неговото име. Така че това е една наистина пагубна дата“.

Цитирам думи на покойния проф. Пламен Цветков – историк и преподавател в Нов Български Университет, дадени в едно от последните му интервюта пред debati.bg

Едно доста остро изказване по отношение на националния ни празник – 3 март! Но защо толкова критично за един акт, дълбоко вкоренен в националното ни съзнание? Обяснението за това отново се крие между редовете, в детайлите, във фактите, упорито премълчавани с години. Да се разходим по страниците на Историята – миналата и настоящата! За да не правим грешки в бъдещата…

В последните години, и без това разделеното ни общество е изправено пред нов идеологически казус, прокарващ дълбока разделителна линия сред българския народ – „горещата“ тема с националният ни празник – Трети март.

Хората, които се съмняват в достойнствата на тази дата да бъде наш НАЦИОНАЛЕН празник, биват наричани от един уж български президент – „безродници“ (!?!) защото посягали на „държавността“. Странно или не, но подобна критика идва почти винаги от хора, известни в обществото с открито русофилски позиции!

Неволно, пак опрях до термина „русофил“ и неговият антипод – „русофоб“. Термини, особено вторият, дълбоко неправилни, защото в дъното им стои не отношението към Русия, във всичките й исторически метаморфози, а отразяващи отношението на съответния индивид спрямо бъдещето на България (в предговора коментирахме значението на думата „фобия“). Правилно прочетохте – на България! Дали тя да бъде суверенна и независима държава, с право да избира собственото си настояще и бъдеще, без влиянието на Русия (мнението на „русофобите“) или да бъде форма на руски протекторат (че по едно време и на „Задунайска губерния“ или „16-та република“ – за което във всички времена са се борили уж „патриотите – русофили, често спекулирайки с думата „независимост“). Без всякакво съмнение, за това допринасят и онези 45 години, с комунистическата им историография, която винаги е следвала един основен канон в отношенията между България и Русия – всеки, който е русофил, е „патриот“, а останалите, които се противопоставят на политиката на по-тясното ни обвързване с Русия, са „предатели“, че и „фашисти“! За целта биват премълчавани или просто подменяни факти и събития с цел манипулиране на българската история, а оттам – и на българското обществено мнение, насаждайки в съзнанието на българите пагубният за нас мит на „русофилството“, което уж било от векове, като най-истинската форма на патриотизъм. Така ни се налага вече десетилетия чуждият, а именно руския прочит на българското минало. А оттам и овладяването на бъдещето (по Оруел). Целта на тези (псевдо)патриоти е не разкриване на истината за миналото на българския народ, а обслужването на пропагандния мит за „Дядо Иван“, в това число лъжата за безкористната „освободителна мисия“ на Русия, а после и на Съветския съюз – лъжа, която отдавна е разобличена още от нашите велики революционери Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов, Стамболов.

Но говорехме за празника – всъщност, той не трябва ли да бъде свързан със събития, предопределили съществуването на нацията и на държавата? Не трябва ли да обединява народа, следвайки онази непреходна мъдрост, изписана и на фасадата на нашия парламент: „Съединението прави силата“? Което всъщност е съкратения вариант на предложеното от Стамболов:

„Съединението прави силата, а силата ражда независимостта!“

Независимост, която не корелира с „конника“, вперил строг поглед към вратите на Народното ни събрание и която не била угодна на „експлоатиращите“ всячески темата за „освободителката“ и датата „3 март“. Може ли един „национален празник“ да изразява „благодарност“ към друга нация, която пък се интересувала от собствените си интереси? Историците мълчат! Точно Историята е науката, която трябва да се базира именно на фактите, а не на конюнктурните й интерпретации!

А ние имаме и „по-български“ празници. На практика, с Берлинският договор е „Актът за раждане“, с който се създават освен Княжеството България и Източна Румелия. А в пределите на Турция остават Македония, части от Тракия и Родопите. Съединението на 6 септември 1885 г. пък нанася България на картата на Европа почти в днешния си вид (само без Благоевградски окръг и по-голямата част от Родопите). Още един друг паметен ден – 16 април. Това е денят, когато през 1879 г. се подписва Търновската конституция, което всъщност е рожденият ден на Третата българска държава!

Ще цитирам едно мнение защо 3 март не може, а и не трябва да бъде наш национален празник – това на доц. д-р Момчил Дойчев: според автора, Руската империя подписва на 3-ти март 1878 предварителен договор за мир с Османската империя, а не окончателен мирен договор, признат от всички велики сили, което по същество е протокол за предварителен мир, проектодоговор, който de facto няма никаква международно-правна стойност. Да не говорим, че подписването на протокола в Сан Стефано става без никакво българско участие. Това ще се повтори и в Берлин през юли същата година, когато все пак се сключва истинският международен договор за мир.

Не е за подценяване фактът, че

„Трети март утвърждава преклонението пред чужда държава, утвърждава българския комплекс за малоценност пред нея, затвърждава мита за „двойната освободителка“, към която трябва да изпитваме само вечна признателност и коленопреклонение.“

Бих добави – и „челобитие“!

Още по-подробна статия по темата от същия автор, може да се прочете във Faktor.bg.

Хайде малко факти за деня Трети март:

След като на българския престол с руска благословия се възкачва княз Александър Батенберг, от 1880 г. 3 март започва официално да се чества като „Ден на възшествието на престола на император Александър Втори“. (да не стане грешка – това не е нашия Александър Батенберг – това е руския император!) След първото честване, Министерският съвет начело с Драган Цанков (който ще получава от Русия десетки хиляди златни франкове за русофилска дейност), на 25 юли 1880 г. приема решение за неприсъствените дни за всичките правителствени учреждения и там записва, че 19 февруари / 3 март е ден на „Възшествието на престола на Александър Втори и заключение на Санстефанский мир“. След падането на правителството, формулировката за императорското възшествие, отпада, още повече, че през 1881 г. Александър Втори е убит при атентат и на руския трон вече е синът му Александър Трети.

Трети март разбира се, не се отбелязва по време на Първата световна война, когато Русия воюва срещу България, и то на два фронта – и в Добруджа, и в Македония! А и по-късно – и земеделците, и социалистите са против честването на 3 март.

През 1951 г. вече при Социализма, той е премахнат като официален и става обикновен работен ден. По-важен за тях е техния „Ден за възкачване на престола“ – 9 септември, като разбира се отново водеща е ролята, този път на Съветска Русия. Създава се обаче традиция на този ден първокласниците да се приемат за чавдарчета и да им се връзват сини връзки.

По случай 100-годишнината от освобождението през 1978 г., с решение на Политбюро на ЦК на БКП, 3 март е върнат като празник „от национално значение“, но си остава… работен ден. Не са го броили за толкова важен, а само – „за сведение“! Започва да се отбелязва всяка година с тържества в извънработно време. Формулировката е „Ден на освобождението от османско иго“.

В началото на 1988 г. в официалните празници 3 март вече е добавен – като „Ден на освобождението на България от турско робство“. Забелязахте ли разликата във формулировката – „османско“ става „турско“, а „иго“, вече е „робство“. Малки разлики, с голямо политическо значение, разбира се в контекста на провежданият по това време т.нар. „възродителен процес“, с насилствената смяната на имената (или просто изгонването) на българските турци!

На 27 януари 1990 г., с указ на Държавният съвет начело с превратаджията – вече президент Петър Младенов, 3 март бива обявен за национален празник. Малко по-късно, първото Народно събрание след преврата през 1989 г., доминирано от депутатите от БСП (наскоро преименуваната бивша БКП), приема националният ни празник от 9 септември (второто руско „освобождение“), да бъде сменен с 3 март (първото руско „освобождение“)! И в първия и във втория случай, за национално достойнство не може и да си помислим! Трябва да сме задължени на братушките! За да имало българска държава.

Което пък налага днес да говорим за „Третото освобождение“.

…

Но всъщност, „държавността“ в България не започва със Санстефанския договор. Той не е договор в пълния смисъл на тази дума, а един предварителен проект за такъв, подписан с доста уговорки. Да не забравяме Райхщадт, с Австро-Унгария и Русия, които заедно нямало да допуснат на Балканите да възникне голяма славянска държава. Следователно, главният аргумент в подкрепа на 3 март, датата на подписването на този не-договор, да е национален празник, защото утвърждавал нашата държавност – е меко казано – несериозно!

Ако Русия беше толкова доброжелателна към България, както някои твърдят (особено русофилите), защо не е обявила независимата държава България още на 3 март 1878 г. и то във всички земи, които са населени с българи, още повече побеждава турците по всички фронтове на войната и вече притиснала султана до вратите на Цариград? Защо няма веднага българско правителство, парламент, което всъщност са атрибутите на всяка една държава? Можеха веднага да сложат по един пагон на българското опълчение и щяхме да имаме и полиция, и армия!

Още повече месец-два по-рано вече се водят преговори между Русия и османските власти. Това не се случва, защото не е била това целта!

Одринско примирие или „Основи на мира“

Но колкото и да са воювалите или загиналите в Десетата война, тя завършва кога? Всеки ученик ще каже: на 3 март 1878! Така знаем, но това не е вярно! Какво точно се случва, ще видим малко по-нататък!

Поради редица неудачи и тежките боеве при Плевен, руското командване е обмисляло възможността войната да приключи много по-рано! За това разбираме от „Дневника“ на Михаил Газенкампф. На стр. 94, Газенкампф разказва за разговор с Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария на главнокомандващия на Руската армия на Балканския полуостров княз Николай Николаевич, който му споделя, че е получил писмо от кралица Виктория – Англия щяла да остане „благоприятно-неутрална“, но иска войната да свърши по-бързо, страхувайки се от общественото недоволство, което лесно може да се обърне срещу Русия.

„15 август. …Според Нелидов, за нас е достатъчно другите велики сили да разберат, че сме удовлетворени от автономия на Дунавска България: всички охотно ще предложат своето незабавно посредничество, а Турция с радост ще се съгласи да сключи мир при тези условия.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)

Аз като един интелектуалец, който години наред е лъган и не приемам всичко наготово, а предпочитам да го анализирам, отново се замислям – Русия ще бъде доволна и от малка „Дунавска България“. И това го казва високо поставен дипломат! Няма освобождение „всех славян“, няма „Сан Стефанска“ България, няма и Македония! Русия била готова да разпокъса България и без Берлински конгрес, който и до днес им служи като удобно оправдание за разпокъсаното българско землище!

То май не е хубаво човек много–много да мисли, че току виж изпаднал в когнитивен дисонанс – митове, насаждани с поколения, рухват, и истината излиза доста по-различна… По-лесно е да не мислим, а да викаме с пълен глас: „Кат Русия няма втора…“!

Руската дипломация подготвя условията за евентуално примирие още преди падането на Плевен в края на 1877 г. Проектът, изготвен от А. Нелидов – началник на дипломатическата канцелария при Щаба на действащата армия е от 10/22 ноември 1877 г., като е обсъден в присъствието на император Александър II и главнокомандващия руската Дунавска армия, великия княз Николай Николаевич. Проектът за условията на мира е изпратен на императорите – германския Вилхелм I и австро-унгарския Франц Йосиф.

През януари 1878 г. руските войски са пред Цариград, на косъм от векове лелеяната мечта за превземане на Проливите. Великите сили, които са наясно със завоевателната политика на Руската империя принуждават Османската империя, а и Русия да прекратят всякакви бойни действия.

Интересни данни за преговорите отново намираме в „Мой дневник 1877-78 гг.“ на Михаил Газенкампф. Исторически документ, който цитираме често, поради достоверността на фактите, изложени в него.

„9 януари – Днес, в 12 часа, Сервер и Намик паша бяха официално приети от великия княз (Николай – бел. съст.). Преговорите продължиха точно два часа. Присъстваше само Нопокойчицки и Нелидов. …

Така днешните преговори не завършиха с нищо, или по-скоро бяха прекъснати. Нелидов ми каза, че Сервер и Намик паша, както и членове на тяхната свита, в лични разговори, озлобено ругаели Англия, която ги тласна във войната, а сега ги оставила на произвола на съдбата. Сервер паша, освен Англия, яростно осъди и граф Игнатиев, наричайки го най-злия враг, не само на Турция, но и на собственото си отечество. Сървър Паша, между другото, се изрази така: „Винаги съм бил привърженик на това споразумение и на съюз с Русия; Никога не бих се отказал от тази политика, ако не бях принуден да го направя от тоя Игнатиев. Но ще се съгласите, какво трябваше да направя, когато той започна да говори на всеослушание: кажете на всички: „je porte Server dans ma poche, c’est mon homme?“ (в мой превод: „Нося Сервер в джоба си, той е мой човек“ – бел. съст.). По неволя, трябваше да съм против договора с Русия, иначе моето правителство би заподозряло, че съм подкупен.“

„Въпреки че, благодарение на безпримерния подвиг на нашите войски, ние се оказахме достатъчно силни, за да разгромим турската империя, – ние обаче сме напълно неспособни да задържим Константинопол за себе си. Само да го превземем – ще избухне европейска война. За нищо няма да ни позволят да превземем Константинопол и проливите.“ (ibidem, стр. 346)

Какво разбираме от Газенкампф? Българският любимец Игнатиев е този, който едва ли не, вкарал Турция във войната – главният преговарящ от турска страна го определя „и като враг на собственото си отечество“. Елементарна интрига и простащина е да кажеш за главния преговарящ „че го държиш в джоба си“! А за дипломация – изобщо тук не говорим!

Все пак, на 19/31 януари 1878 г., в главната квартира на действащата руска армия, между главнокомандващия княз Николай Николаевич (брат на императора) и пълномощниците на Високата порта Намик паша и Сервер паша, се сключва „Одринско примирие“. Воюващите страни сключват примирие, подписват т.нар. „Основи на мира“. За разлика от други документи от периода, този Договор рядко бива коментиран, въпреки, че това е първият, който променя границите на балканските държави.

Прилагам архив: „The map of Europe by treaty; showing the various political and territorial changes which have taken place since the general peace of 1814“, в който могат намерени този, а и много други документи от онези години.

След като много от аргументите на защитниците на 3 март, като национален празник, бяха опровергани, един от последните е, че със Санстефанския договор, България за пръв път се появява на картата на Европа. Може, но de facto и това не е вярно – границите на България са очертани още на Цариградската конференция преди година. Е, реално подписан договор за това няма, но има друг, и то подписан от двете страни – Русия и Османската империя. Несправедливо позабравени или пренебрегнати умишлено, „Основи на мира“, са приети и от турската страна, и поставят за пръв път документално на историческата карта, термина „Княжество България“, при това автономно! Факт забравен, може би под влиянието и на апотеозното възхваляване на Санстефанския договор. На фона на така създадената „виртуална“ санстефанска „реалност“, безсилието на Русия да съхрани съществуващото само на карта българско национално единство, се оправдава с целенасочената политика на западните Велики сили за разпокъсване на българските земи.

Още Преамбюла този първи руско-турски договор, наречен „ПРЕДВАРИТЕЛНИ ОСНОВИ на мира между Русия и Турция. Подписано в Адрианопол на 31 януари 1878 г“, гласи:

„България да образува автономно трибутарно княжество с Национално Християнско правителство и местна милиция.“

По-нататък четем:

„Член 1. България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население, които в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно княжество, плащащо данък, с национално християнско правителство и местна милиция. Отомански войски няма да бъдат разполагани повече там.

Член 2. Ще бъде призната независимостта на Черна гора…

Член 3. Ще бъде призната независимостта на Румъния и Сърбия…

Член 4. На Босна и Херцеговина ще бъде дарена с автономно управление…

Обезщетение за Русия. Правата на Русия в проливите Босфора и Дарданелите.

Член 5. Високата Порта се ангажира да обезщети Русия за разходите по войната и за загубите. Формата на това обезщетение, независимо дали е парично или териториални или други, ще бъдат уредени по-късно. Негово императорско величество султанът ще се разбере с Него Величество Императора на Русия, за да осигури правата и интересите на Русия в проливите Босфора и Дарданелите. …

Турско напускане на крепости в Турция в Европа.

Имперското османско правителство, веднага след като примирието бъде подписано, ще даде нареждания на османските войски за напускане на крепостите Видин, Русчук и Силистрия, в Европа, и тази на Ерзерум, в Азия. Руските войски ще бъдат упълномощени да окупират военно през цялото време на конференциите някои стратегически точки, определени в конвенциите за примирие на двата военни театъра.

В уверение на което е съставен настоящият протокол и е подписан в два екземпляра в Адрианопол на 19/31 януари 1878 г.

Подписали: Николай, Сервер, Намик“ (стр. 2658) (Hertsled, 1891)

Забелязахте сигурно, че още на 31 януари 1878 г., всички балкански държави получават независимост или поне автономия, но веднага се набива на очи една съществена разлика с последващия, Санстефански договор – в Одрин, за България се говори още в първия член – нещо, което се случва в Сан Стефано, едва на шесто място! А колкото до реалната независимост на останалите балкански държави, дефинирана с този Договор и потвърдена със следващия – те тези дати не ги празнуват. Даже не ги и отбелязват в календара!

За България са определени териториите, очертани още на Цариградската конференция през 1876/1877 г., които съвпадат с диоцеза на Екзархията. Тоест – върху почти всички български земи, признати за такива и от султана, и от великите сили. Те НЕ МОГАТ да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция, докато според Санстефанския договор от автономното Княжество България, Русия изключва Северна Добруджа (независимо, че е част от Екзархията и от Източния български вилает, предвиден от Цариградската конференция), Нишкия край като част от Поморавието (въпреки че той е в диоцеза на Екзархията и е част от Западния български вилает според решенията на Цариградската конференция), а също така извън Княжество България остават Централните Родопи и Южна Тракия. А малко по-късно, Русия ще „раздаде“ щедро част от тези изцяло български земи на Румъния и Сърбия!

Същите територии са включени в двата автономни български вилаета и според общите решения на великите сили на Цариградската конференция, но в одринските „Основи на мира“ през 1878 г. липсва вътрешната линия север-юг, разделяща признатите от султана и от великите сили през 1876 г. български земи на две части – източна и западна. Това отклонение от общите договорености в Цариград, не се харесва на Великобритания и на Австро-Унгария. И нека да си кажем – това е така, не защото мразят българите, а защото са наясно с намеренията на Русия и се опасяват, от създаването на една голяма държава или територия, изцяло под руско управление, на крачка от Босфора и Проливите. Още повече, тези руски намерения са известни от поне един век!

Историкът проф. Петко Ст. Петков пише:

„Налагането на Санстефанския прелиминарен договор от Русия на победената Османска империя само месец след подписването на „Основите на мира“ измества базата за предстоящите преговори между великите сили за окончателен мирен договор от по-приемливите за тях условия в споразумението от 19/31.01.1878 г. към крайно неприемливите за повечето велики сили текстове в Санстефанския договор, предоставящи излаз на Егейско море на Българското княжество (респ. на Русия, предвидила най-малко двегодишна военна окупация на новата балканска държава в договора от 19.02/3.03.1878 г.). Одринските „Основи на мира“, макар и нехаресвани от Виена и Лондон заради почти целокупното включване на българското национално землище в новото автономно Княжество България, не отблъскват така западните велики сили, както Санстефанският прелиминарен мир. Известно е, че официално оповестените възражения на Австро-Унгария срещу „Основите на мира“ не се отнасят толкова до съдържанието на споразумението, колкото до грубото нарушение от руска страна на договореното в Райхщадт (1876) и подписано в Будапещенската руско-австроунгарска конвенция (1877) положение за колективно решаване на изхода от войната (Косев 2003: 425–426). Одринските постановления от 19/31.01.1878 г. получават подкрепата на германския император и на канцлера Ото фон Бисмарк , тъй като съвпадат с официалната мисия на Русия във войната 1877–1878 г. като мандатьор на великите сили да принуди със сила Османската империя да приеме решенията на европейския концерт от Цариградската конференция (1876).“ …

„В този ред на разсъждения отново изниква въпросът – защо руското държавно ръководство се отдава на увлечението непременно да придобие излаз на Егейско море чрез променените граници на Княжество България според предварителния Санстефански договор и пропуска възможността да развие в своя полза сравнително по-изгодните изходни позиции за преговорите по сключване на окончателния мирен договор, които създават „Основите на мира“.“ (Петков С. П., 2019)

Сан Стефано

Някои от гореизложените факти налагат доработката на договореностите между двете империи, като граф Игнатиев щедро се „олива“ над картата. Нека не забравяме, че той като висш дипломат трябва да е бил наясно с предварителните договорености на Русия с Австро-Унгария в секретното допълнение към Райхщадското споразумение, а именно – недопускане създаването на голяма славянска, разбирай българска държава на Балканите! Т.е. още тогава граф Игнатиев е измамил надеждите на българите и неговото днешно героизиране и възхваляване е напълно неоправдано! При определянето на границите, основните съображения на графа са не само населените с българи територии, но и „висши стратегически съображения“ на руското правителство. Преговорите и подписването на договора преминават през различни дипломатически интриги. Османците умишлено бавят подписването на руския вариант, защото с проекта не са съгласни Англия и Австро-Унгария. Според предложения договор, Санстефанска България, с малки изключения, припокрива картата на екзархията от 1870 г. В тези граници влизат Северна България (без Северна Добруджа), цяла Тракия (без района на Гюмюрджина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). Създават се още две епархии – Неврокопска и Старозагорска. Площта е над 170 000 кв. км, а населението е 4 800 000 души. Санстефанският мирен договор е прелиминарен, т.е. предварителен и подлежи на одобрението от останалите Велики сили. Според него България е автономно, васално княжество, със свое правителство и войска. Санстефанска България е в пълно съответствие с изконните етнически територии на България, с едно изключение – Северна Добруджа. Въпреки, че е населена с българи, тя е изтъргувана от Русия и подарена на Румъния, като компенсация за преминаването на Бесарабия под руски контрол.

Графът настоява, договорът да бъде подписан на 19 февруари / 3 март по нов стил неслучайно – в Русия, всичко се прави в името и за благото на Човека (както в оня виц от Соца – и ние знаем за кой човек става дума). Това е денят на коронацията на Александър ІІ през 1855 г. и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 г., за което руският император е наричан Цар Освободител.

Четем „Мой дневник 1877-78 гг.“ на Михаил Газенкампф. На страница 399, хроникьорът пише:

„Граф Игнатиев очаква не по-рано от 23 януари и не по-късно от 1 февруари. Мечтае за сключване на окончателния мир на 19 февруари. Императорът много обича да събира паметни дати, а тук би било много подходящо да освободи християните от мюсюлманското иго в деня на освобождението на селяните от робство.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)

И какво излиза, че днес наш национален празник всъщност е денят на възкачването на престола на руския император! Май наистина сме „Задунайска губерния“!?! Не е ли символно! Пък после кажи, че не сме 16-та република!

Повечето българи не знаят, че в този договор НЕ СА включени не само Смолян и Кърджали, но и Варна и Шумен – май договарящите се страни са ги „забравили“! Или са имали нещо друго предвид? Та да попитам варненци – какво празнуват на 3 март (бивш 19 февруари), защото тях Сан Стефано не ги касае – до 27 юли 1878, Варна е била под турска власт, която си тръгва едва след решенията на Берлинския конгрес!

И още нещо – ние не притежаваме копие от Санстефанския „държавотворен“ договор, а руския му вариант е дълбоко засекретен и недостъпен. Има копие в Турция, което много малко хора са виждали, затова ще цитираме негови преписи, публикувани в руски или в български източници.

Прелиминарен значи „предварителен“! Като се замислиш – купуваш си апартамент от строителя и сключваш „предварителен договор“. Плащаш няколко вноски, а може и цялата сума, но апартамента го имаш след години, а може и да не го получиш, както стана с много „пирамиди“ в зората на демокрацията – пиеш една студена вода, защото ООД-то на строителя е с капитал 2 лв. Гониш Михаля! А строителят си живее добре с твоите пари в ЮАР или Дубай. Та докато не си обуеш пантофите и не се протегнеш на дивана в него, апартамент нямаш! За какъв тогава „предварителен договор“ от Сан Стефано си приказваме тогава, че го и честваме като национален празник? Едни добри намерения и нищо повече… А май „пирамидата“, наречена Санстефански договор, всъщност е предотвратена от Берлинския?

Нека прелистим набързо един документ от 1928 г. – „Принос към дипломатическата история на България 1878-1925г.“, на д-р Б. Кесяков (Кесяков, 1925) който сравних с друго, по-старо издание: „Алманах на Българската Конституция“ (Бакалов, 1911) – реших, че две по-стари версии са по-близки до оригинала, имайки предвид, колко властимащи се смениха оттогава! И двете версии са почти идентични, като на места се различават само в правописа, затова ще цитирам по-новото! Та…

„Чл. 1. За да се тури край на постоянните разпри между Турция и Черна гора, ще се оправи границата, която разделя двете земи, съобразно с прибавената тук карта, по следующия начин …

Чл. 2. Високата порта припознава окончателно независимостта на княжество Черна Гора…

Чл. 3. Сърбия се припознава за независима…

Чл. 4. Турците, които притежават имоти в присъединената земя със Сърбия, и които биха пожелали да се изселят из княжеството, ще могат да запазят в Сърбия недвижимите си имоти, като ги дават под наем под управлението на други лица…

Чл. 5. Портата признава независимостта на Румъния, която заяви своите права за военно обезщетение, което трябва да се определи между нея и Турция…“

Това са първите пет члена, разбира се съкратени. Но ако нещо ви убягва, не е виновно съкращението – дотук НИЩО не се казва за България! Нали това е НАШИЯ договор? Четем за Черна гора, за Сърбия, за Румъния – и трите държави стават НЕЗАВИСИМИ!

Чак в следващия член 6 ни има!

„Чл. 6. България ще бъде автономно, подвластно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на българското княжество ще се установят от една руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски. Тази комисия в работата си ще вземе предвид нужното изменение на общото очертание на границите, според началата на народността в болшинството погранични жители, съобразно с основните положения на мира, тъй също и топографическите нужди и практическите интереси за съобщенията на местното население.“

Има ни! България ще бъде, забележете НЕ НЕЗАВИСИМО, както другите, а автономно, подвластно (в някои преводи – трибутарно) княжество.

Е, другите държави – независими, а ние – подвластни!?! Но и това е нещо!

„Чл. 7. Князът на България ще се избира от населението свободно и ще се потвърди от Портата (турското правителство) в съгласие със Силите (Великите сили). Никой член от царстващите династии на Великите Европейски Сили не може да бъде избран за княз на България…

Едно събрание на български първенци (нотабили), свикано във Пловдив или Търново, ще изработи преди избирането на княза под наблюдението на един императорски руски комисар и в присъствието на един турски комисар организацията на бъдещото управление на България, както стана в крайдунавските княжества в 1830 г. след мира в Одрин. …

Въвеждането на новото управление в България и надзора за неговото прилагане ще се повери за две години на един руски комисар. На края на първата година от въвеждането на новото управление, Европейските кабинети – ако се счете за нужно и ако до това се достигне известно споразумение между Русия, Високата порта и Европейските кабинети – ще бъдат присъединени специални делегати към Руския комисар.

Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правителство. Високата порта ще има правото да разполага с военните припаси и други принадлежащи ней принадлежащи предмети, които са останали в крепостите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 януари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.

До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще оказват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) ще има приблизителен срок от 2 години.

Числото на руския окупационен корпус, състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разноските за поддържането на тази войска. Руската окупационна войска ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове.

Чл. 9. Количеството на годишния данък, който България ще плаща на Турция, като го внася на оная банка, която по-късно ще бъде означена от Портата, ще се определи чрез едно споразумение между Русия, Турското правителство и другите Европейски кабинети на края на първата година от функционирането на новите учреждения. Този данък ще се определи съобразно средното число на приходите от цялата територия на княжеството.

Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с един път през България за превозване на войските и на военните си припаси, храни в онези провинции, които лежат отвъд княжеството и обратно. За да се избегнат затрудненията и недоразуменията между Високата порта и правителството на България, ще се направи един особен правилник , който ще обезпечава военните нужди на Високата порта. Тоя правилник ще се приготви в разстояние на три месеца от утвърждаването на настоящия акт. …

Чл. 12. Всички крайдунавски крепости ще се съборят.
За напред не ще има никакви укрепления по бреговете на Дунава, нито военни кораби във водите на княжествата: Румъния, Сърбия и България с изключение на обикновените стационери и леки кораби, за изпълнение на речната полиция и митническото управление. …

Чл.29. Настоящият акт ще се одобри от Техни Величества Руския цар и Султанът на Отоманите и ратификациите ще се разменят в продължение на 15 дни…

Направен в Сан Стефано, 19 февруари, (3 март по нов стил) 1878 г.

Подписали: граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Судаллах.“

Не знам дали забелязахте, но в чл. 29 се казва, че Договорът ще бъде ратифициран до 15 дни, т.е. ние празнуваме като наш национален празник дата (3 март), на която договорът все още не е подписан. Де факто, Александър II го подписва едва на 16 март!

Ще добавя и още нещо – самият граф Игнатиев не бил съвсем удовлетворен от сключения договор, тъй като в него и дума не ставало за Проливите! (Государственное управление в России, 2023)

Не само Графът – и България е разочарована, но истината отдавна е дефинирана от историците и трябва да кажем ясно: на 3 март 1878 г. Русия сключва Санстефанския договор с ясното съзнание, че той не може да бъде изпълнен, защото противоречи на предвоенните споразумения, подписани между Великите сили. Припомням тайното „Райхщадско споразумение“ между Русия и Австро-Унгария! В основата на този „Санстефански блян“ са идеите на славянофилите, предвождани от тъй почитания у нас граф Игнатиев, но те най-малко не отчитат политиката на руското правителство, начертана от княз Горчаков.

Граф Игнатиев по-късно твърди, че не е знаел за тайните договорки на Русия с Австро-Унгария, когато подписвал договора. Ако това е така, той е „български герой“, застанал в интерес на българите срещу собствения си император и правителство! Но тогава, датата 3 март, няма никакво основание да бъде споменавана като „Освобождение“, а Русия, като „освободителка“! Просто – гола амбиция на Графа! И обратното – ако руското правителство съзнателно е настоявало за този „блъф“, наречен „Санстефанска България“, знаейки, че ще последва нов, Берлински конгрес, на който територията на България ще бъде „орязана от великите сили, въпреки желанията на Русия“, то излиза, че графът Игнатиев е просто един що-годе добър актьор, играещ положителна роля в очите на българите русофили, но „театрото“ е единствено в интерес на руската империя, и нищо повече!

Един от най-авторитетните българи от онова време – Димитър Маринов, за когото ще става дума и по-късно, признава:

„Санстефанска България е химеричен блян, с този договор Русия не искаше да създаде самостоятелна България, а Задунайска губерния. Защото никъде не се предвиждаше срок на привременното руско управление.“

„… за административни управници, се назначаваха гвардейски руски офицери, надути, горделиви и пияници, всички в тила, защото бяха с протекции. Те гледаха на българите с презрение; към населението те бяха груби и насилници; за тях закон нямаше; волята на техните капризи беше за тях закон.“ (по Тони Николов – Султан или руски цар? (Николов, 2023)

И още нещо, този път от Димитър Благоев, в често споменавания „Принос в историята…“

„Но тъкмо, когато се мислеше, че Русия е близо до целта си и че твърдо се установява на Балканския полуостров, тя трябваше да спре войната и в най-близко бъдеще да напусне завоюваните от нея области. Тя побърза да сключи мирен договор с Турция, така наречения Сан-Стефански договор, според който, между другото, Турция признаваше за свободна Сан-Стефанска България. Последното бе една доста хитра дипломатическа игра от страна на Русия. Като предвиждаше, че надеждите, които възлагаше върху руско-турската война, ще бъдат осуетени от Берлинския конгрес, от събранието на дипломатите в Берлин, Русия, очевидно, мислеше да убеди българите още повече в нейните безкористни намерения спрямо България и на Балканския полуостров с предвиждането в С. Стефанския договор една С. Стефанска България, в която да влизат всички турски области, които се смятат за български. Идеалът за С. Стефанска България, тъй тържествено признат от Русия чрез С. Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите частно и на народностите на Балканския полуостров спрямо тайните намерения на руската дипломация и от друга — да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за „освободителната мисия“ на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие както на Балканския полуостров и изобщо вън от Русия, тъй и вътре сред масите на руската империя.“ (стр.53) (Благоев, 1906)

А като ще цитираме Бащата на социализма в България, нека отдадем заслуженото и на другите „бащи“ на социализма не само у нас, а в световен мащаб – Маркс и Енгелс. През 1889 г. пишат „Внешняя политика русского царизма“. И какво виждаме там:

„След дълга борба руските войски се приближиха до самите порти на турската столица през януари 1878 г., когато внезапно четири английски бойни кораба се появиха в Босфора и принудиха руснаците, пред които вече се виждаха куполите на катедралата Света София, да спрат и предават договора от Сан Стефано, който са изработили за преразглеждане на Европейския конгрес…

Балканите, последното прикритие на Константинопол, бяха отнети от турците и обезоръжени; България и Източна Румелия, формално васални на Турция, в действителност стават васални на Русия; върната е загубената през 1856 г. територия в Бесарабия; спечелени са нови важни позиции в Армения; Австрия, след като окупира Босна, става съучастник в разделянето на Турция и неизбежен противник на всички сръбски стремежи за независимост и обединение. Накрая Турция, поради загубата на територия, изтощението и огромните задължения за възстановяване на военните разходи, стана напълно зависима от Русия се оказа в положение, в което по мнението на руснаците беше напълно правилно мнение, можеше да бъде само временен пазач на Босфора и Дарданелите за Русия. Така изглежда, че на Русия остава само да избере подходящия момент за постигане на голямата си крайна цел – да завладее Константинопол, този „la clef de notre maison“ („ключът към нашата къща“ – думи на Александър I, изречени в разговор за френския посланик Коленкур през 1808 г“ (стр. 43-44) (Маркс & Енгельс, 1962)

Да видим мнението и на уважавани съвременни български историци:

„В Петербург са убедени, че е достатъчно Русия да започне военни действия като мандатьор на Европа, за да стресне Високата порта и да я принуди за приеме решенията на Цариградската конференция. … Затова и не е чудно, че войната започва с колебливи импровизации, които логично продължават и в заключителната й фаза. Не е случайно, че тъкмо царското правителство първо поставя под съмнение международната правно-юридическа валидност на санстефанския мирен договор, като го смята за прелиминарен, сиреч за предварителен или временен.“ (Косев & Дойнов, Освобождението (1877-1878), 2003)

Ще направим пауза, за да прочетете отново последното изречение. … И да сложим точка на възхвалите на „прелиминарния“ Санстефански договор!

Уж слабата Русия, която зле въоръжена започнала войната единствено „за освобождението на българите“, всъщност се облажва доста добре! Включително България и Източна Румелия стават васални! Да не забравяме и проливите! Това го казват Маркс и Енгелс и е публикувано през 1962 г. в СССР, в „Държавно издателство за политическа литература“! А на първа страница пише: „Печата се с Решение на ЦК на КПСС“!

Затова ще го оставя бе коментар – КПСС е това! Да си разсъждават социалистите – русофили, на кого да вярват!

Мечтата на българите за голяма и силна България е попарена още повече с Лондонското споразумение за промяна на Санстефанския прелиминарен договор. То е тайно сключено между Русия и Великобритания на 18/30 май 1878 г. от граф Шувалов, посланик на Русия в Лондон и лорд Солсбъри, министър на външните работи. Да видим част от текста:

„Споразумение за промяна на Санстефанския договор, Лондон, 18(30) май 1878г.

Меморандум № 1.

1. Англия отхвърля деленето на България по меридиана, като Русия няма да настоява на промяна.

2. На юг България ще бъде разграничена така, че да няма излаз на Егейско море.“

Грешките на руската дипломация при съставянето на Санстефанския прелиминарен договор от 19 февруари (3 март) 1878 г. и Берлинския договор от 1 (13) юли 1878 г., в които не е определен краен срок за предаване на крепостите Шумен и Варна, водят до дълги и мъчителни преговори. Шуменската крепост е напусната от турските войски чак на 6/18 юли 1878 г., а руските войски влизат във Варненската крепост на 27 юли/8 август 1878 г. 

А на 24 октомври/5 ноември 1878 г. турците окончателно напускат Варна.

…

От всичко казано дотук разбираме, че войната била спечелена от Русия, но май много повече спечелили… Османската империя и… България! Ще попитате – Защо?

Османската империя – защото в преговорите, от двустранни, между Цариград и Петербург, вече били включени и останалите европейски велики сили. С което тя си запазва Босфора.

Спечелила и България, но не само заради това, че след пет века, се появила на картата! Спечелила и още нещо – на Русия било отнето да се разпорежда самостоятелно с българските дела!

Защото следващият, Берлинският конгрес, ограничил руската окупация на 9 месеца…

P.S.

Много наши съвременници смятат, че само на „Графа“ дължим „Санстефанска България“. Но бродейки по рафтовете на Историята, попадаме на „Погромът на България. Виновникът“. Писана през 1914 г от активен участник в тези събития – Митрополит Методий Кусев. Един цитат от нея, от който разбираме какво е причината, руското командване на промени плановете и да премине оттатък Балкана въпреки първоначалните планове:

„Дойдохме в Одрин. Там първоначално се водеха преговорите за сключването на мирът.

Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голема врява. Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди подписи, се поднесе на граф Игнатиев, главния ръководител по водене преговорите за мирът. Тоя протест беше написан от покойния дедо П. Славейков. При написването му присътствувахме в квартирата му. Въодушевлението беше, по обичаю, подкрепено с малко винце.

Чрез руския пловдивски консул, българина Найден Геров, бидохме с свещенника Г. Тилев повикани от граф Н. Игнатиев.

Той ни посъветва с молба да не бунтуваме офицерството.

Каквото е възможно, ще стане. Заяви му се, че без Румелия (южна България) и без Македония, едно княжество до Балкана не го щем. Една църковна (религиозна общинска) област е предпочтителна за интересите на българския народ, от колкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народ.

Добре, да уредим щото в договорът да се каже, че се урежда една българска държава с всичките области населени от българите. Но, надали ще се осъществи.

Прокарала се Румелия – южна България, но Македония останала вън, незачислена, в новообразуваната българска държава.

Възбудихме пак ново движение. Генерали, офицери се разшаваха, развълнувани. Чрез същия консул, пак бидохме повикани от графа. Ни показа хартата. Цариградската конференция беше определила границите на една автономна България. Нещо повече от тия граници влизаше в границите на новообразуваната политическа българска държава. Само гр. Солун оставаше вън, като оазис.

Дойдохме в Св. Стефано. Една заран ни повикаха в канцеларията. На стената беше окачена харта с границите на Св. Стефанска България. Чиновниците се натрупаха и ни питаха: „Ха, сега, вижте, доволни ли сте“? С големо любопитство чакаха отговорът ни. Предчувствието ни отговори: „не харошо – много е“; влизаше в границите и Корча. Страх ме беше, че като почнат да режат, ще изрежат и същественното. И така стана.“ (Кусевич, 1914)

P.S. 2

„Цялото крайбрежие на Черно море стана руско след Руско-турските войни“.

Това обяви руският президент Владимир Путин в началото на годишната си пресконференция, на която отговаря на избрани въпроси на граждани и на журналисти. – пише Клуб Z!

Помните ли завета на Петър I – Черно море да стане вътрешно руско езеро! Няма Санстефанска България, няма Берлински договор! Може нещо в превода да не са се разбрали – я да видим оригинала! Информацията е директно от Кремъл:

„В 2023 году прямая линия с гражданами и большая пресс-конференция с представителями СМИ прошли в совмещённом формате в Москве, в Гостином дворе…

„Весь юго-восток Украины, он всегда был пророссийским, потому что это исторически российские территории. Вот здесь коллега поднимает табличку: Турция. Он знает, в Турции хорошо знают: всё Причерноморье в результате русско-турецких войн отошло к России.“

Е, може ли руския президент да не познава историята? … Или може би го казва, точно защото я познава по-добре от нас?

А може би русофилите това и чакат – Русия да си върне цялото Черно море… И никакво евро – на Слънчака, да се плаща с рубли! Кеф! По 50 за лев!

P.S. 3

И още нещо за Санстефанския договор. И за причините, той да бъде наш национален празник. И по балкански тертип да одумаме комшиите…

„Член 2. Ще бъде призната независимостта на Черна гора..“ – се казва в Договора.Но национален празник на Черна гора е „Денят на държавността“ – празник, който се чества всяка година на 13 юли, за да отбележи деня през 1878 г., на който Берлинският конгрес признава Княжество Черна гора за двадесет и седмата независима държава в света. Датата се чества и в чест на въстанието от 1941 г. срещу италианската окупация.

Черна гора има още един национален празник – Ден на независимостта – 21 май, когато през 2006 г, отделяйки се от Сърбия.

„Член 3. Ще бъде призната независимостта на Румъния и Сърбия…“ – се казва в Договора. Но национален празник на Сърбия е „Сретение – Денят на сръбската държавност“, който се празнува на 15 и 16 февруари, в памет на Първото сръбско въстание от 1804 г., когато в село Орашац започва борбата за освобождение от османско робство, след което през 1835 г. на Сретенското събрание в гр. Крагуевац е обявена първата сръбска конституция.

„Член 4. На Босна и Херцеговина ще бъде дарена с автономно управление…“ – се казва в Договора. Но национален празник на Босна и Херцеговина е 1 март – Ден на независимостта – от Югославия, (1992 г.), известен още и като „Ден на държавността на Босна и Херцеговина“;

„Член 5. Високата Порта разпознава независимостта на Румъния...“ – се казва в Договора. Но Румъния празнува националния си празник на 1 декември. Датата бележи най-важния момент в румънската история, когато през 1918 г., когато се гласува обединението на областите Трансилвания, Кришана, Сатмар, Марамуреш и Банат (най-западната част на Румъния до границата с Унгария и Сърбия) с Румъния, включително Буковина и Бесарабия.

Да споменем и Гърция, въпреки че отсъства от Санстефанския договор. Национален празник на Гърция е 25-ти март – годишнината от въстанието през 1821 г., което води до освобождението на Гърция от османско владичество. Денят „Охи“ (Ден „Не!“) е друг национален празник, който Гърция отбелязва на 28 октомври. Той напомня за отрицателния отговор на ултиматума, предявен от италианския диктатор Мусолини на гръцкия диктатор Йоанис Метаксас на 28 октомври 1940 г.

Въпреки, че тези съседни нам държави получават своята независимост и това е записано още в началото на Санстефанския договор, нито една, повтарям – нито една от тях НЕ отбелязва тази дата нито като национален, нито дори като официален празник.

Те отбелязват дните на своята независимост или на въстания, водещи до независимост. А ние, като един „горд и достоен народ“, отбелязваме денят, в който две империи сключили договор помежду си и ни споменали в него. И то – предварителен!

Робът празнува „освобождение“, свободният – своята независимост!

Аз съм свободен човек! Не съм бил, не съм и няма да бъда роб!

А, да не забравя – „Денят на Русия“ е главният държавен празник в Руската федерация. Отбелязва се ежегодно на 12 юни – през 1990 г., на тази дата се провежда Първият конгрес на народните депутати на Руската федерация, който приема Декларация за суверенитета на Русия.

P.S. 4

Главата уж беше на тема 3-ти март, но май за тази дата много-много не се говори в нея! За сметка на това – пълно с други, макар и близки теми.

Така се получи. Както е и в живота – едно ти говорят, а то – друго излиза…

Библиография

Hertsled, E. (1891). The map of Europe by treaty; showing the various political and territorial changes which have taken place since the general peace of 1814. London: Harrisons and sons.

Амбарева, Б. (12 януари 2023 r.). faktor.bg. Извлечено от Митът за руските паметници в България – строени по нареждане и с пари на московците: https://faktor.bg/bg/articles/mitat-za-ruskite-pametnitsi-v-balgariya-stroeni-po-narezhdane-i-s-pari-na-moskovtsite

Бакалов, П. Г. (1911). Алманах На Българската Конституция. Пловдив: Петър Г. Бакалов и С-ие.

Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийната социалистическа книжарница.

Газенкампф, М. (1908). Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое. С. Петербург.

Государственное управление в России. (16 септ. 2023 r.). Извлечено от Николай Павлович Игнатьев: http://deduhova.ru/statesman/nikolaj-pavlovich-ignatev/

Гумилёв, Л. (2010). От Руси до России: очерки этнической истории. Москва: Айрис-Пресс.

Кесяков, Б. (1925). Принос към дипломатическата история на България 1878-1925. София: Печатница Родопи – Т. Клисаров.

Кисов, С. (1902). Българското опълчение в Освободителната Руско-Турска война. София: Придворна печатница Братя Прошек.

Косев, К., & Дойнов, С. (2003). Освобождението (1877-1878). София: Академично издателство „Марин Дринов“.

Маркс, К., & Енгельс, Ф. (1962). Сочинения, Издание второе, т.22. Москва: Государственное издательство политической литературы.

Николов, Т. (02 март 2023 r.). култура.бг. Извлечено от Султан или руски цар?: http://kultura.bg/web/султан-или-руски-цар/

Петков, С. П. (2019). Балкански измерения на „Основите на мира“ – първото мирно споразумение между Русия и Османската империя през 1878 г. Балканите – език, история, култура. Т. VІ., 414-426. Извлечено от https://journals.uni-vt.bg/balkans/bul/vol6/iss1/