Учредително събрание

Учредителното събрание (или първото Народно събрание на България) в Търново (10 февруари – 16 април 1879 г.) е свикано на основание чл. 4 от Берлинския договор между Великите сили и Османската империя, по разпореждане на императорския руски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България.

В Търново пристигат 229 народни представители. От тях 117 са избрани по звание (висши духовници и председатели на административни съвети и съдилища), 88 са избрани от народа (мнозинството са либерали), 5 са представителите на учреждения и дружества и 19 лица са назначени от княз Дондуков-Корсаков. За Председател е избран бившият екзарх Антим I. И останалите народните представители в Учредителното събрание не са случайни хора: значителна част от тях са с висше образование, получено в Западна Европа или Русия, 2/3 от всички депутати владеят френски, а половината – френски и друг език, около 70 души са активни участници в национално-освободителното движение преди Освобождението (то и след 9 септември в Народното ни събрание имаше доста участници в партизанското движение, но дали поне малко от тях са говорили на друг език, освен на развален български – не знам! Пък и откъде – то само с едно основно образование…). Като професионално занимание най-много са представителите на възрожденската интелигенция: учители, прависти, духовници, публицисти, издатели, лекари, но има и търговци, занаятчии, селяни. Налага се изводът, че въпреки дългото османско владичество българският народ е бил в състояние да излъчи достойни и способни представители, които показват далновидност в непозната за тях дейност – парламентарната, и стават първите строители на съвременна България.

На 17 април 1879 г., ден след приемането на Конституцията, Учредителното събрание започва да работи като Първо Велико народно събрание. Основен проблем, вълнуващ депутатите, а и целият български народ бил „Кой”!

Но не е това, което си помислихте! Питали се Кой ще оглави новосъздадената държава! Въпросителните около това кой да стане първият княз на България след Освобождението се появили още по времето на провеждането на Берлинския конгрес. Имало условие, регламентирано в чл.3 на Берлинския договор:

„Никой член на управляващите династии в европейските сили не може да бъде избран за княз на България“.

Имало обаче и друго условие: за български княз не може да бъде избран руски поданик. Което резнало мераците на Дондуков, и най-вече – на любимия на българските патрЕоти и руски пропагандатори, граф Игнатиев.

Мераклиите за княз, пък било и на новосъздадена и бедна държава колкото щеш: сред първите кандидати били сръбският княз Милан и румънският княз Карол. Последният дори провел преговори по въпроса с чуждестранните посланици в Цариград. Но тези кандидати не се ползвали с популярност сред българите. А и европейските правителства не приемали мисълта да съединят две съседни балкански княжества под един скиптър. По-големи шансове да бъде избран имал близкият родственик на черногорския княз Никола, войводата Божидар Петрович Нягош. Мераклии били още принц Херман Ройс – Кьостриц, княз Емануил Богориди, влашкият княз Бибеско. Англия издигнала кандидатурата на принц Волдемар Датски. Българите харесвали граф Николай Игнатиев (не знам защо, но и до днес някои си го харесват!) и княз Александър Дондуков-Корсаков, но пък те не отговаряли на условието, да не са руски поданици! Списъкът бил дълъг почти колкото чакащите за автомобили пред „Мототехника“ по време на Соца! Но пък с малко късмет, след 10-15 години може и да ти излезе номера на вноската за Москвич! А тук, както обикновено – без връзки (в случая с Русия), е все едно да чакаш от умрял – писмо!

След продължителни дебати, под давлението на Русия, за български княз е избран не българин, но за сметка на това племенник на руската императрица и кръщелник на императора – Александър ІІ „Освободител“. Княз, който се задържа в страната ни само 7 години, но те бележат целия му живот. Неслучайно, след смъртта му в Грац, Австрия, през 1883 г., по негово желание, тленните му останки, преоблечени още на границата в българска военна униформа, са пренесени в мавзолей, намиращ се и до днес в центъра на София, а децата му (макар родени след абдикацията му), носят българските имена Крум-Асен и Вера-Цветана. Той е първият монарх на Третата българска държава и въпреки неспокойното следосвобожденско време води държавата гордо и непреклонно.

Името му е Александър Йозеф фон Батенберг.

Дошъл денят 17 април 1879 г., за който станало ясно, че ще бъде избран княз на новоосвободена България. Колебанията вече били отпаднали и всички делегати се готвели да подкрепят кандидатурата на Александър Батенберг. Затова, когато неговото име било поставено на гласуване, вместо това всички станали на крака и завикали:

„Да живее княз Александър Батенберг! Ура!“

За кратко време целият град (Търново) вече знаел името на избраника. Засвирили „Шуми Марица“, заиграли се хора. Народът ликувал.

Избрана делегация се отправила към Дармщат да поднесе на Александър акта за неговото избиране, където той я приел повече от любезно и изразил искрената си благодарност за оказаната му чест. След това започва неговата европейска обиколка в дворовете на владетелите – посещава Виена, Берлин, Рим, Париж, Лондон. Навсякъде е посрещнат с подобаващите се за княз, почести.

Когато обаче пристига в Цариград, за да получи султанския берат за възкачване на българския престол, Абдул Хамид не искал да го приеме, а заявил, че ще изпрати документа в България. Явна демонстрация, че не възприема Батенберг като автономен владетел, а го поставя на равнището на египетския управник или губернатора на Източна Румелия, които се смятат за назначени от него васали. Батенберг обаче показва характер (обратно на един днешен генерал!), като категорично отказва и заявява, че ще стои на кораба си в Босфора, докато султанът не го приеме и лично да му връчи берата. Принуден от обстоятелствата, султан Абдул Хамид II се съгласява и церемонията се провежда.

„Когато султан Абдул Хамид повдигна глава, за да посрещне своя гост, той бе видимо изненадан. Може би, е очаквал да види един свой висш сановник с неразделния турски фес, а вместо това пред него се яви млад генерал с българска военна униформа и с бял калпак на главата. Тази неприятна за него изненада, като че ли направи атмосферата още по-натегната. И властелинът от Илдъз Кьошк се обърна сухо, като искаше да подчертае, че пред е само един васал:

– Надявам се, че ще се отнасяте вярно с правителството ми и ще уважавате моите граници.

Княз Александър схвана интимните му мисли и даде отговор поставен на международна основа:

– Това ми се налага от Берлинския договор, забеляза той.

Тогава султанът се опита да стане още по-язвителен:

– Желая да бъдете справедлив и да се отнасяте добре с поданиците ми в България.

Младият княз отговори като някой врял и кипял в политиката държавник. Отговорът му беше кратък и пълен с достойнство:

– Това ми заповядва конституцията, каза князът и се поклони.

С това аудиенцията бе приключена.“ (Пеев, 1939)

Прелиствайки колекцията си от стари, пожълтели книги, попадам на „Княз Александър Батенберг I главнокомандващ – 1885“, издадена през 1939 г., цитат от която прочетохте. Малко дълъг, но много показателен! Батенберг, 22 годишен младеж, още неположил клетва като княз, се държи като равен със султана, управляващ империя от десетки милиони поданици! Казано просто – има гръбнак. И достойнство! Дали някой държавник след него е държал такъв тон посещавайки Кремъл?

Защото в биологията, тези, които няма гръбнак, се наричат Безгръбначни!

Пристигането на Александър I

На 24 юни 1879 г., Александър Батенберг пристига от Цариград във Варна. Кипи подготовката за посрещането му, но се усеща неприязън от страна на поддръжниците на княз Александър Дондуков-Корсаков, който бил един от мераклиите за бъдещ Княз на България. В тази връзка, Александър Ф. Головин, помощник на княз Дондуков-Корсаков, доскорошния имперски комисар, пише:

„В очакване пристигванието на първият им княз, българете почнаха усердно да правят приготовления към приемането му…

У самите българе опитност в подобни работи още нямаше, тъй щото те не знаеха как да започнат нещо, а онези които знаяха това, не искаха да им помогнат. … От руските служащи оставаха на своите места само високите длъжностни лица, като губернатори, и т. н., и то не на всякъде! И под удивителния предлог че сега управлението е българско и че княза който дохожда, е също българский княз, самите българе трябва да се погрижат за неговото приемание. По този начин отказаха да им помогнат не само на дело, но и с съвет. А имаше кой да даде подобен добър съвет. Княз Дондуков много обичаше всякакви народни тържества, които постоянно се устройваха в негова чест, по разни причини: по случай на дохожданията му, на отпътуванията му, и прочие… Руският комисар имаше между своите служащи истински специалисти по този предмет, т. е. по устрояванието на разни празднества и церемонии. На всичките молби на българите да им помогнат за посрещанието, те отговаряха: сега иде не нашият княз, а вашият немец. Вие го посрещайте както знайте.“ (стр. 46) (Головин, 1897)

Българите ентусиазирано се подготвят, русите демонстрират нежелание, но най-демонстративно е поведението на княз Дондуков:

 „Гостинницата където отидох да обядвам, срещнах едно лице от високопоставените ми съотечественици. Това лице живееше в същата гостинница, и в пълна парадна униформа, бързаше да иди да обядва у княз Дондукова, който се отказал да обядва с новоизбрания княз, под предлог, че иска да го остави да си почине от пътя, а сам, както винаги, поканил гости на обяд в своето помещение.“ (ibidem, стр. 48)

На 24 юни княз Александър Батенберг пристига във Варна, оттам отпътува за Русе, на 26 юни е в Търново, където полага тържествена клетва. Този ден се смята за началото на неговото управление. Но това не е първото посещение в България – Батенберг и преди е бил в България – взима участие в Руско-турската Освободителна война като доброволец. Офицер е в отряда, предвождан от ген. Гурко, който взима участие в някои от най-решителните и тежки сражения.

След Търново, князът се отправя към София, където е посрещнат не по-малко тържествено. Паренсов, по-късно ще напише:

„Влизанието на княза в София се извърши до толкова тържествено, до колкото туй се позволяваше от столичната бедност…“ (стр. 51) (Паренсов, 1909).

Александър I е посрещнат в Двореца (разбирай – набързо преустроеният турски конак) от бъдещата си свита. Освен няколко немски офицери, с които князът е служил в пруската армия, в свитата има и доста руснаци, но един от тях има специална задача:

„От руските военни при княза бяха: флигел-адютанта на нашия Император, полковника от генералния щаб Александър Александрович Шепелев. Той се намираше при княза в качеството на военно аташе, но в същност, трябваше да му бъде наставник и око на Царя. В последното си призвание Шепелев напълно успя, но в първото не можа, тъй като възгледите и направлението на княза бяха съвършено противоположни на неговите.“ (ibidem, стр. 52)

Забелязахте ли? Наставник на княза, но всъщност – око (и ухо) на Батюшката – Цар! Лисица в курника! Да не говорим и за унижението по отношение на младия български княз – да му сложат „настойник“, като на малолетен сирак или на умствено недоразвит! И това го признава Пьотр Паренсов, който вече е назначен за военен министър от руския император, а малко по-късно ще бъде утвърден с Указ на същия този княз, за този пост, в новосъздаденото княжество България. Което не му пречи да влезе веднага в конфликт с княза, демонстрирайки пренебрежително отношение към него, наричайки го „Ваша светлост“, а не като останалите министри – българи – „Ваше височество“. И тук не говорим за каприз на младия аристократ Александър I. Членовете на управляващи династии в Европа, какъвто е той, се титулуват с „височество“! Но това е в Европа – у нас, още при изготвянето на законодателството в новосъздадена България, руските власти са заложили, българският княз да носи титлата „светлост“, признава самият Паренсов!

„Освен това проекта за конституцията беше се съставил в Русия, разглежда се Търновското Учредително събрания и титлата светлост се прие в конституцията при пълното знание на нашето правителство кой ще бъде първия княз на България.“ (ibidem, стр.95)

Тук намираме и още едно признание: Българската Конституция е писана в Русия, и само е утвърдена, с гласуване у нас! Потвърждение, което ще срещнем по-късно от Сергей Татищев! Така се случваше и в едни други 45 години – „социалистически“, когато решенията се вземаха, е, не в Петербург, а в Москва, а нашите „управници“ само ги потвърждаваха единодушно! С „огромен възторг!“

Още с полагане на основите на българската държава през 1879 г., и при условие, че вече се е знаело, кой ще бъде избран за княз, в „освободителката“ Русия, му е определено обръщението „светлост“ – очевидната цел била, да се унижи Александър Батенберг, като бъде „поставен“ не по-високо княз Черкаски, княз Дондуков-Корсаков и други поданици на руската империя, които са все пак слуги на императора, макар и благородници:

„Граф Милютин слуша дълго и внимателно моя доклад. … „Какви глупости. Ние тук обсъждахме въпроса за титлата, като знаехме много добре, кой ще бъде княз. Продължавайте, моля ви както по-преди…” (ibidem, стр.113)

Новоизбраният княз Александър І впечатлява поданиците си: европейски аристократ, с представителна външност и военна осанка. Още с встъпването си в длъжност, той се заема да модернизира страната ни във всяко едно отношение – на него дължим неща като коледната елха, зимните кънки, първите обществени градини. Модерен и същевременно непретенциозен като войник – князът живее в бившия турски конак с течащи тавани, оборудван с мебелите на фалирала виенска певачка. В тепърва изграждащото се общество, липсват каквито и да е забавления, подходящи за младия аристократ: понякога князът се оплаква, че е почернил младините си в България и му липсва животът в Берлин. На натякванията, че трябва да се ожени, за да има България престолонаследник, той отговаря: „Как да доведа жена в тази пустиня!”.

Въпреки всичко, българския княз Александър I Батенберг, продължава опитите да еманципира себе си, а оттам и новообразуваното Княжество, от опекунството на „Освободителката“. Бидейки пруски офицер, той иска уставите и церемониалът на българската армия, да бъде организиран по пруски образец. Отново Паренсов споделя:

„Княза, твърде самолюбив, мъчно се миреше с положението си като васал и затова напълно съчувстваше на идеята за засилванието на войската, но понеже беше много властолюбив и подозрителен, и искаше непременно да прокарва личните си възгледи и предначинания във военното дело – нещо почти невъзможно, тъй като българската армия беше организирана от руси, по руски образец, обучаваше се съгласно руските устави, от руски инструктори и от техните ученици – българските офицери. При все това, той искаше да наложи „своето“. (ibidem, стр. 93)

А кому служат руските военни у нас става ясно и от факта, че те, въпреки да са в оставка от руската армия и добре заплатени от българската държава,

„службата им в България се зачита като руска служба в места, където са установени съкратени срокове за достигане на пенсия. Те съхраняват и правото си на чинопроизводство и награди.“ (стр. 31) (Янчев, 2006).

 Интересни сведения получаваме и от друг, малко известен източник, издаден по разпореждане на началника на Николаевската Академия на Генералния щаб в Русия:

„При сформирането на българската земска войска през 1878 г., разбира се, всички офицери били руснаци, не само командирите на отделните части и ротните командири, но и младшите офицери. … При пълната липса на български офицери, правителството при всички случаи трябва да се обърне към чужденци. Привличането на немски офицери в политическо отношение би било доста неизгодно за България, а Търновското учредително събрание решило със закон да забрани приемането на служба на чужденци,… но заедно с това направило изключение за руски офицери и по-ниски чинове… . На България, още дълго ще й бъде нужна помощта на Русия, а ако воюва, то непременно заедно с Русия. За Русия, освен това е крайно изгодно да има вече готов авангард от тази страна на Дунава. Затова, българската войска, и по организация, и по дух, трябва да бъде не друго, а руски корпус, сформиран от българи. В това се заключава извънредно важната роля, падаща се на руските офицери и подофицери, оставащи в българската войска. На тяхната служба трябва да се гледа, като на видоизменени на руската окупация, предизвикано от берлинския договор.“ (стр. 122) (Военно-статистический обзор Княжества болгарского и стратегическое его значение в случае войны России с Турцию и Австрией, 1881)

„… България за Русия – това е авангард против Турция и ляв фланг против Австрия“. (ibidem, стр.165)

Айде стига бе! „Гледам и не вярвам на ушите си!“, както казваше покойния Юлиян Вучков! Уж сме „освободени“, но има „руска окупация“! Уж Берлинския договор ограничава същата тази окупация до 9 месеца, но в създадената – забележете, в Русия – българската Конституция, се забранява привличането на чужди военни специалисти, но (разбира се!), се допуска изключение само за руски офицери и подофицери! Според същия документ, в България (без Източна Румелия) остават 156 руски офицери, в това число 1 генерал (назначен за военен министър), 19 щабни офицери и 136 обер-офицери, които заемат всички ръководни длъжности!

Подобна информация получаваме и от Сергей С. Татищев – дипломат, историк, по време на битката при Плевен, бил ординарец на ген. Тотлебен. През 1890 г. пише „Из прошлаго русской дипломатии“, в която четем:

„Първото българско народно събрание прие, не без съществени изменения, основния закон на страната, изработен от руската законодателна комисия. … Българската армия не само съхрани своята органическа връзка със своята майка – руската армия, но стана като нейна съставна част, приемайки в своите редове многобройни руски офицери и подофицери и признавайки над себе си властта на военния министър, генерал на руска служба, назначаван от Господаря Император. Накрая, за първи княз на България, единодушно беше избрано лице, посочено на народното събрание от нашите комисари, като кандидат, най-угодно на Царствения Освободител на България.“ (Татищев С. С., 1890)

С неудоволствие се връщам на спомените на Пьотр Паренсов, чието име носи днес улица в центъра на европейска София. Назначен за военен министър, само три месеца след коронясването на Александър Батенберг, той си взима отпуск и се прибира в Русия, уж да доведе семейството си. За това, колко значим фактор в българската политика е бил той, научаваме лично от него от „Из миналото. Спомените …“:

„Аз се успокоявах със самото положение, защото си казвах, че на княза, ще се правят додето отсъствах, малко доклади, а ако въобще има доклади, те ще бъдат за маловажни работи…“ (стр. 98) (Паренсов, 1909)

Но „частното му посещение“ в Ливадия, в Крим, където в този момент бил и Александър II, и целия този „маскарад“ по думите на самия Паренсов, всъщност цели „инструктаж“ от императора по въпросите:

„1) да се види и определи как трябва да се държа по всички въпроси, отнасящи се до конституцията от гледището на Русия. Тук влизаше и въпросът за титлата на княза:

2) да се определят ясно отношенията ми към руските офицери и да се покаже, какво собствено представлявам спрямо тях в България: старши ли другар, доброволец като тях, или истински, облечен във власт началник, който с доклад пред княза, да има право, по мнението си, да отстранява негодните за целта и с подробен рапорт в Петербург, да обяснява причините за тяхното отстраняване;

3) да се определи положението ми спрямо Народното събрание, а главно да се реши въпроса: ще трябва ли аз, щом падне сегашното правителство да си ида, даже ако Народното събрание не иска лично от мен недоверие.,,“

4) да се поканят от Русия желаещи унтер-офицери, каквито, според сметките ни, трябваха 506 души“ (Паренсов, 1909)

Императорът очевидно е доволен от антибългарската дейност на Паренсов, за което говори следващият цитат:

„Аз се чувствах твърде щастлив, когато Императора, като ме прекъсваше, казваше: „и прекрасно си направил…“, „това е добре…“, „много право…

Преди обаче да замина…, Императора.. ми каза пред всички: „Относително нашите офицери… Помни, че ти ще отговаряш пред мен за тях. Помни още и им предай, че те не само служат на българската войска, но и всеки е тях е носител на руското име…

Думите „ти ще отговаряш“ и „носител на руско име“ Императора произнесе натъртено.“ (ibidem, стр.115)

Връщайки се в София, Паренсов докладва пред княза резултатите от пътуването си, като не пропуска да отбележи, че

„Императора ме държи отговорен за руските офицери“. На което българският княз Александър „каза много развълнуван: „alors c’est vous qui commandez l’armée, mais pas moi” – „Следователно Вие командвате армията, а не аз!…Той не искаше да разбере, че руските офицери, като служат в България, са отговорни и пред руското Имперско правителство за точното изпълнение на своите инструкторски длъжности, че те са напуснали фиктивно руската служба, тъй като, с изключение на заплатата, те продължават да се ползват с всички предимства на руската действителна служба…“ (ibidem, стр. 121)

 От една страна изглежда логично – и днес има военни – наемници, които работят за интересите на различни държави! От друга – всичко това, в контекста на миналите събития, буди притеснения! Поне у мен! Най-малкото, защото с пълномощията, които са му дадени, той отхвърля кандидатурите на над 500 пруски и австрийски военни, желаещи да се присъединят към българската армия, поканени по писмена препоръка на българския княз! Защо е така, ще разберем през септември 1885 г., когато Русия оголва българската армия, изтегляйки всички руски военни, точно преди сръбското нападение! Но затова, по-нататък.

Напрежението, съществуващо между Александър I Батенберг и руските военни продължава. Паренсов цитира телеграма на флигел-адютанта полковник Шепелев до граф Милютин:

„Кризата продължава. На Каравелова е възложено да състави смесен кабинет. Княза стана по-сговорчив, но подстрекаван от дипломатите, отказва да приеме отговора на тронното слово, докато не изменят титлата на „Височество“ и не изхвърлят решението на Събранието, с което се натоварва княза, щото, при всяко свикване на камарата, да благодари на Негово Величество…“ (ibidem, стр.161)

И какво разбираме? Че създаденото в Русия, уж българско законодателство, е вменило задължение на Българския Княз, при всяко свикване на Народното събрание, да изказва благодарност към руския император! Нещо като „челобитие“! А княз Александър I Батенберг се възпротивил на това унижение! То и до днес, руски политици, а и посланици в България, чакат „благодарност“! А някои нашенци, с повод и без повод, бързат да „благодарят“ на наследниците, на наследниците, на наследниците за това, че прадéдо им, участвал с нещо в Десетата война! Пък било то и като артелчик или каруцар в окрадения руски обоз!

А руските офицери, правят всичко по поръчение на Петербург:

„… да изкажа моето мнение за руския военен, поставен начело на българската войска. Необходимо е, щото на това лице да се дадат нужните наставления, за да знае в какъв смисъл и в каква посока да организира войската.; тези наставления, макар в общи черти, трябва да се изложат на Негова Светлост княза, за да се съобразява и той с тях.“ (ibidem, стр. 152)

„Офицери и войници от чужди армии съвсем по никакъв начин не трябва да се допускат в българската войска, докато в нея цялото началство, всички учители са руси, тъй като тяхната съвместна служба и работа са немислими и ще принесат само вреда.

Смятам за необходимо да се дадат определени указания и инструкции и те да се съобщават на княза, за да не се поставя военния министър във фалшиви отношения с него…“.

… „Предвид на тия печални условия за военния министър е крайно необходимо да получи инструкции от руското правителство или да му се заповяда, щото във всичко да се съобразява с представителите на Русия, на които да се съобщи какво да правят, а той, военният министър, да се улесни в ръководенето на работите относително военната организация, като му се даде нужната програма, на която да може да се опира при своите доклади пред княза.

Мисля, че ще бъде полезно, ако тая програма се съобщи в общи черти на Негова Светлост. – Петр Паренсов.“ (ibidem, стр. 178)

От Русия трябва да дойдат наставления за „руския военен, поставен начело на войската“! Но не само той, а и Българският княз, трябва да се съобразява с тях! Да се знае кой командва парада!

В началото на 1880 г., Александър I Батенберг заминава за Русия. Като повод се изтъкват честванията по случай 25 годишнината от възкачването на престола на Александър II, но всъщност, основната му цел е да убеди императора, че са нужни промени в българската конституция – че князът, като главнокомандващ, е този, който трябва да ръководи българската войска, а руският генерал – военен министър на Княжество България, трябва да бъде задължен да се подчинява на княза. Иска и отзоваването на Паренсов, с когото е в постоянен конфликт. След няколко съвещания е решено, на княза да бъде признато правото да бъде титулуван като „височество“. Паренсов е сменен, като за военен министър е назначен ген. Казимир Ернрот, но контролът на Александър I върху армията му е отказан! Разбира се! Империята няма да изпусне контрола върху всеки управляващ в София, имайки на разположение управлението на българската войска! По отношение конституционните промени е решено да му се препоръча, да не предприема нищо, без то да бъде съгласувано с императора, като в България е изпратен нов дипломатически представител – Алексей Кумани, заменил Давидов. (Янчев, 2006)

Новопристигналият „бидейки по своите убеждения привърженик на „твърдата ръка“, Ернрот с нескрито неодобрение се отнасял към всяка проява на либерализъм…“ (Косик, 1991), и е склонен да подкрепи премахването на Търновската конституция, което обуславя и добрите отношения, които в този момент Ернрот има с княз Александър. В свой доклад до Милютин, генералът изразява несъгласие с желанието на княза да управлява войската еднолично и заявява, че според конституцията заповедите на княза стават задължителни само след резолюция на военния министър (!?!).

Не минават и две години от създаването на Княжество България, е извършен първият преврат в младата държава. През април 1881 г., ген. Ернрот представя на княза меморандум, с който предлага временно преустановяване действието на Конституцията и свикване на ВНС. Генералът предлага програма за управление, според която на княза трябва да се предоставят специални пълномощия – за 7 години, управлението да се осъществява от Батенберг чрез декрети. Князът се съгласява с програмата, като добавя точка, според която в края на този седемгодишен период, Конституцията ще се преразгледа и ще бъде възстановено нейното действие.

Александър Батенберг въвежда „Режим на пълномощията“

На 27 април 1881 г. Александър Батенберг излиза с прокламация към народа, в която обявява разпускането на Второто ОНС и на правителството на Петко Каравелов и назначава ново правителство с министър-председател, руския генерал Казимир Ернрот, който оглавява едновременно и военното, и вътрешното и външното министерства! Това е първият преврат в новата ни политическа история, като в случая е извършен от самия държавен глава, княз Александър I Батенберг.

В княжеския манифест от 27 април 1881 г. той посочва:

„Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разтройство отвътре… Днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача. Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших: да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание, за да му обявя моето последно решение и да му предам короната, наедно със съдбините на българския народ.“

Насрочват се избори за Велико народно събрание, което или трябва да предостави исканите от Александър I, исканите извънредни пълномощия, или да приеме неговата абдикация. Страната е разделена на пет области, във всяка от които са назначени „чрезвичайни комисари“ – всичките, руски офицери, които са с права да искат съдействието на всички служители и органи на Министерство на вътрешните дела, да отстраняват от длъжност лица, които според тях злоупотребяват с власт, да контролират гражданските власти. По предложение на Ернрот, Князът издава указ № 404 с който освен, че се въвеждат ограничения за печата, в помощ на чрезвичайните комисари се създават специални военни съдилища, които да подвеждат под отговорност дори представителите на гражданската и полицейската администрация, позволяващи си да провеждат агитации срещу правителството. Предвидените наказания са само две – затвор до 1 месец или смърт чрез разстрел!

Официалната позиция на руското правителство е категорична подкрепа за княза – това не е изненадващо, като се има предвид, че убитият в атентат на 1 март 1881 г. реформатор Александър II е наследен на трона от консервативно настроения му син Александър III.

А граф Дмитрий Милютин, военен министър на Русия коментира, че:

 „…макар превратът в България да е изпълнен без знанието и съгласието на руското правителство, и даже въпреки нашите съвети, при все това не бива да се отрича, че самият господар, както и много от окръжаващите го, в душата си одобряват решимостта на българския княз и ще съчувстват на свалянето на ненавистната им българска конституция.“ (стр.116) (Янчев, 2006)

Новият руски цар е зле настроен към българите още от времето на войната, когато е придружавал своя баща, като член на военните съвети. Кратък коментар по темата четем в предговор към „Авантюрите на руския царизъм в България“, написан през 1935 г. от Васил Коларов – същият, който по-късно ще стане министър-председател на България:

„Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монаршеския молив. Александър III е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвиквали у него никакво възмущение. „Всемилостивото“ му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.

И все пак усилията на Александър III да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар…

Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство…“ (Павлович, Павел, 1935)

Позицията на Александър III е описана и от Божил Райнов:

„P.S. Г-н Иванов, бивш окръж. управител и опълченец разказва във в. „Камбана“ от 26.XI.1928, бр. 48 следния свой спомен, който силно подкрепя темата ни, за което го цитираме изцяло: „Когато русите дойдоха да ни освобождават, в Горна Студена се състоя военен съвет, под председателството на цар Александра II. Участвуваха и наследникът, после цар Александър III, главнокомандующ под Бяла, Николай Николаевич и румънския княз Карол, нач.-щаба ген. Непоколчински и граф Игнатиев. Като се свърши съветът, царят и румън. княз си легнаха да спят, а Александър III, Н. Николаевич и ген. Непоколчински се оттеглиха в гостната стая и почнаха да се черпят с шампанско, разговаряйки се немски, за да не ги разбират войниците-прислужници. Ала между последните беше и финландецът Йохан Динерс, който знаеше отлично немски. И той чу, как Александър III каза по едно време на граф Игнатиева: „Вие с баща ми ще отговаряте пред Бога за многото невинно пролята кръв. Кого сме дошли да освобождаваме, българите от турците ли, или турците от българите. Где у нашия мужик такива села, ниви. добитък и чисти и големи къщи? Вместо да бъдем добри приятели с турците и наедно да делим възтока (изтока – бел. съст.), вий с баща ми докарахте работите до тая война.“ … „Така сте подлъгали баща ми, та обяви тази нещастна война, – с него двама ще отговаряте.“

Всичко туй лично ми разказа Йохан Динерс, когато бях окр. управител в Свищов, гдето Йохан Динерс бе наел хотел. Динерс приготвяше хляб на царя през походите и като се свърши войната царят му дал 3000 полимпериала и Динерс остана да ги харчи в Свищов.

Когато после Александър III стана император, Динерс ми казваше: „Добре ми помнете думата: България ще има да си пати много лошо от новия император, той не обича българите.“ (стр.49) (Райнов, 1928)

Помните ли, Евгени Утин? Помните ли Достоевски, Немирович-Данченко? Всички те, по един или по друг начин отбелязват доброто материално положение в което живеят „поробените българи“! Отбелязват, защото на всички – от обикновения войник, до командирите на различни нива, това прави силно впечатление. А сега чуваме същия коментар и от устата на синa на руския цар, който само след три години ще управлява Русия под името Александър III.

И тук отново ще направим отклонение, защото Историята от вчера, трябва да ни учи днес.

Много и различни руски автори – съвременници вече отбелязаха, че руските селяни живели много по-зле отколкото тези в България. Така е било тогава – българинът винаги е бил по-заможен от руснака. Така май е и днес, защото въпреки че се оплакваме по навик, всъщност живеем много по-добре от преди. Не така обаче стоят нещата в Русия и особено по периферията й! Не вярвате? Да видим един пример – Астрахан – град в европейската част на Русия, с население над 500 000 жители. „Освободен“ от Петър I в средата на 16 век. Град с пет ВУЗ-а, четири театъра, филхармония, картинна галерия, музеи. Има градски Кремъл, построен през 16 век, и катедрала от началото на 18 век. Абе кипи „руска култура“, която все е в устата на някои. Култура има, но улици и канализация…?

В един от официалните сайтове на града, (регистриран е и в Роскомнадзор), местен журналист твърди, че ситуацията днес в широкия център на града (материалът е от 2019 г.), е по-зле, отколкото преди 100 години! Дори и улици няма! И прилага снимки.

Разликата е видима и с просто око. Ще кажете – „фотомонтаж“! За да не бъда обвинен в дезинформация (специфично за руската пропаганда), прилагам актуална снимка, от Google street view, пък „всеки сам си преценя!“

Познахте улицата, нали? Само ще добавя, че е на 10 мин път от кметството! Толкова за днешна Русия, която е тръгнала да цивилизова Света!

Връщаме се в края на XIX век – подкрепата на Русия личи и от следния факт: още при първата обиколка из България, Княз Александър е придружен от новоназначения дипломатически агент Михаил Хитрово! Единият – да демонстрира подкрепата на Русия, а другият – да контролира поведението на младия княз, а и да напомня, че Русия е навсякъде и без нея не може!

С Указ № 468, във всички околии се назначават подкомисари – първоначално, само руски офицери, които трябва да наблюдават за „правилността на действията при изборите“ – да следят как гласуват неграмотните и турците. (Що ли виждаме подобни действия и днес?). Те имат право да извършват арести, да решават кога могат да бъдат допуснати формални несъобразявания с изборния закон. (ibidem, стр.117).

По-късно, Симеон Радев ще напише:

„Без да се стряскат от никакви протести на чуждия свят, чрезвичайните комисари продължаваха в България своето сурово полицейско дело. Всичките груби похвати на руския милитаризъм бяха пренесени тук и прилагани без даже оная смътна боязън, която у Русия буди поне името на царя. Князът, Ернрот, Хитрово бяха им казали: „Сполучете!“ — и те вървяха яростно към целта, тъпчейки със своя солдашки ботуш и закон, и понятия за държава, и човешко състрадание. „Независимост“ обнародваше във всеки брой имена на пребити хора…

Отначало либералите се стесняваха да нападат руските офицери; сетне (вестник – бел. съст.) Независимост се нахвърли върху тях с голямо озлобление. Не бе пощаден накрая и Хитрово. До него Цанков отправи едно гордо отворено писмо, станало просто поради фразата „за меда и жилото“. (Радев, 1990)

След избори в два тура, на 1 юли 1881 г., в Свищов е свикано Второто Велико Народно Събрание, чието единствено заседание продължава около половин час. (Цачевски, 2013)

Князът получава исканите извънредни права. Въведен е Режимът на пълномощията – ограничено е избирателното право и ролята на Парламента, като управлението се извършва чрез укази и назначени от княза правителства, и Държавен съвет. Продължава от юли 1881 до декември 1883 г. Казимир Ернрот, който още предишната есен е заявил желанието си, напуска поста след успеха на мисията – да суспендира Конституцията. Каква е била в случая ролята на Русия, разбираме от следния факт – награден е с орден „Св. Владимир“ II степен. За дадената му оценка по отношение на дейността му в България, говори и назначаването му за заместник-главен секретар по въпросите за Финландия.

Но със заминаването на Ернрот, руската примка не се разхлабва – новосъставеното правителство е начело с княза, но Русия държи силовите министерства: за военен министър е назначен руският генерал Владимир Кирилов, а за вътрешен – полк. Арнолд Ремлинген.

Политическите времена са горещи, като сякаш изпъква един от големите въпроси – т.нар. от Симеон Радев „въпрос за железниците — хроническата болест на българската политика“. Съгласно Берлинския договор, Княжеството се задължава да свърже жп линията Одрин-Пловдив, със сръбските и австрийските железници. Русия не възразява срещу това, но на практика руските представители в България лобират за построяването на друг железен път: София – Търново – Русе, който да се свърже с изградените вече линии към Руската империя.

Напрежението от ден на ден се изостря, което личи и от думите на Симеон Радев:

„Нагайката се пренесе в княжеството заедно с тайната полиция, начело на която бе поставен един авантюрист, бивш руски офицер, де Колини: системата функционираше при едно съвършено подражание на руските традиции.

България заприлича вече на руска провинция. Опитът с пълномощията бе се завършил с въдворяването на един полицейски режим, при който личността на княза се губеше зад униформата на Ремлингена. В своята собствена земя българите бяха тъпчени като завладени инородци. Още малко и владетелят щеше да се почувствува първият роб в държавата си.“ (Радев, 1990)

Това довежда до смяната на Ремлинген – на поста вътрешен министър е назначен Григор Начович. Но натискът от страна на Хитрово не спира, не спират и опитите му, да убеди руския император, че поведението на Александър Батенберг е против руските интереси.

„Отношенията с Хитрово се влошиха и започнаха да стават дори враждебни. Хитрово търсеше случай да изложи Княза…“.

„… успях да науча, че Логвинов бил казал на офицерите, че всяка заповед, дадена от Княза, преди да я изпълнят, да я докладват нему и той ще разрешава въпроса. Началникът на гарнизона бил също така добавил, че това съобщение той им го предава по заповед на Хитрово, но трябва да се пази в строга тайна.

Полковник Логвинов още не беше напуснал събранието… Аз заявих, че смятам тази му заповед за противоречаща на военния устав: Княз Александър, съгласно законите на Княжеството, е върховният началник на войската. Ние, макар и да сме руски офицери, сме на българска служба…

След половин часово обсъждане на въпроса, реши се полк. Логвинов да отиде заедно с мен при Хитрово и да го помоли да ни покаже самия документ, въз основа на който, Логвинов е бил получил тази заповед…

Хитрово ни прие и веднага се обърна към мен:

• А вам, какво ви влиза в работата…“.

Това пише в спомените си, ген. Александър Мосолов, руски офицер, флигел адютант на княз Александър I Батенберг. (Мосолов, 1936)

Не искам убеждавам никого, но да попитам българските „патриоти“, как според тях да квалифицираме поведението на руските офицери, на които е заповядано да не изпълняват заповедите на върховния главнокомандващ? И как да определим поведението руския посланик – дипломатическия агент Хитрово? Май само си питам…!

Въпреки смяната на вътрешния министър, агитацията срещу пълномощния режим продължава, като през февруари 1882 г., се стига дори до бунтове. Драган Цанков е интерниран във Враца, ограничени са събиранията, но напрежението нараства и се насочва вече и срещу Княза!

На 15 април 1882 г., княз Александър Батенберг пристига в Петербург, в търсене на съдействие за решаване на проблемите възникнали между Княза и руския посланик, както и за изясняване отношенията между властта и руските военни на българска служба. Само 3 седмици по-късно, Хитрово е отзован, а императорът изпраща инструкции до временно изпълняващия длъжността военен министър, като се регламентира статута на руските офицери в България.

„Постъпвайки в българската войска, руските офицери се отказват от званието си на руски офицери и стават офицери от българската армия… Служебният дълг към императора „всецяло се пренася на особата на Негово Височество Княза.“ (Янчев, 2006)

Въпреки положителното развитие, е „пропуснато“ нещо малко, но много важно – сред лицата, чиито дълг е към Българския княз, не е споменат военният министър, а той, „случайно“ е руски офицер! Батенберг е настоявал, в София да бъде изпратен отново ген. Ернрот, с когото е в добри отношения, но получава други двама генерали – ген. Александър Каулбарс (военен министър) и ген. Леонид Соболев, който бива назначен за министър-председател, като оглавява и Вътрешното министерство. Все пак, останалите министри са българи, излъчени от Консервативната партия.

Сякаш без връзка с темата, но ще припомня Вергилий, който разказва историята на жреца Лаокоон и неговите думи, с които предупреждава троянците да не приемат дървения кон, оставен пред стените на Троя от обсаждащите ги гърци (данайци):

„Timeo Danaos et dona ferentes” – „Страхувам се от данайците, дори когато носят дарове“.

Знаем, какъв е резултатът за Троя! Често споменаваме данайците и техните дарове и по отношение на Русия във всичките й метаморфози, но май винаги е имало защо!

И още нещо, но вече във връзка с настоящата тема. През 1882 г., Александър Нелидов пише записка „О занятие Проливов“. Малко известна, тя е публикувана „Красный архив. Исторический журнал“ в Съветска Русия през 1931 г., с цел да разобличи имперската политика на царска Русия.

Една от главите е посветена на „Записка А. И. Нелидова в 1882 г.; о занятии проливов.“ – „Записка на А. И. Нелидов от 1882 г. за заемането на проливите“. А кой всъщност е Александър Нелидов? Четем в руската Уикипедия (в мой превод):

„Александър Иванович Нелидов (1835–1910) е руски дипломат, съставител на условията на Санстефанския мирен договор, таен съветник (1896), посланик в Османската империя (1883–1897)“

Дипломат, съставител на Санстефанския договор, таен съветник, посланик. Съставил Санстефанския договор! Човекът е в руската дипломатическа кухня, да не кажа един от „главните й готвачи“!

„Записката“ ще цитирам малко по-надолу, но да погледнем предговора:

„Основният въпрос на външната политика на руския царизъм от края на XVIII век бил въпросът за проливите, свързващи Черно море със Средиземно море. Завладяването на проливите става водеща външнополитическа задача на самодържавието. Това завладяване, ако бил осъществено, би означавало колосално укрепване на крепостническото самодържавие в Русия. Разпространявайки хегемонията на Русия върху целия Балкански полуостров и Мала Азия, получавайки мощни средства за натиск върху всички страни икономически свързани с Дунава, превръщайки Балканите и по-голямата част от Азиатска Турция в регион повече или по-малко под монополна експлоатация за руския капитализъм, отваряйки за него най-богати перспективи. …

Публикуваната по-долу записка на Нелидов „За завладяването на проливите“, служи като допълнително доказателство за тази теза, за може би най-дългият период на руския царизъм в състояние на такова „миролюбие“. Ние имаме предвид периода, започнал непосредствено след руско-турската война от 1877/78 г. … „Урокът, научен край Севастопол, беше толкова поучителен, че решавайки се през 1876 г., за нова война срещу Турция, руското правителство прави всичко възможно да разсее всяко подозрение в Европа, относно руските намерения за проливите“, пише за значението на проливите в руско-турската война С. Д. Сказкин (Сказин, 1928)

… „Ами ако един ден на Босфора и Дарданелите вместо грохналата Турция, се окаже Англия? С подобно положение не може да се примири нито едно руско правителство. … Ние сме напълно съгласни със С. Д. Сказкин, че царизмът не може да се примири със завземането Турските проливи от трета сила, но твърдението, че през 80-те години зад това не се криеше подготовката на нова „авантюра“, т.е. нов опит за завземане проливите, макар и не сега, а в бъдеще – наистина нямаше да ги превземат веднага през 80-те – това твърдение е невярно и публикуваният документ е ново допълнително потвърждение на това.

Той съвсем недвусмислено доказва, че през 80-те години ръководителят на руското правителство определено смятал завземането на проливите – а не само защитата им от чужди опити – за основна задача на руската политика.“ (Хвостов, 1931)

Заглавието, а и цитираният текст казват много, за политиката на Русия по отношение на заветната цел. Но в тази статия е цитиран документ в подкрепа на тезата, писан три години по-късно, лично от императора, веднага след обявяване на Съединението, което видимо, руският император не одобрява (отново в мой превод и курсив):

„Писмо от Александър III до А. Н. Обручев 24 септември 1885 г.

„…По мое мнение – пише Александър III, на генерал Обручев на 24 (12) септември 1885 г. – трябва да имаме една и главна цел; това е окупацията на Константинопол, за да се установим веднъж завинаги в проливите.“)… (ibidem, стр. 180)

Край на цитата. Целият текст на писмото ще разгледаме в следващата глава, посветена на Съединението.

Въпреки смяната в правителството на Княжеството, отново военният министър е този, които има реалната власт над армията, а оттам и над цялата държава. Каулбарс уволнява няколко приближени до Батенберг офицери и отлага назначаването на български офицери за командири на роти, като ги изпраща на двегодишна служба в руската армия.

Батенберг е наясно,  че без руските офицери, армията, а оттам и страната е застрашена. От друга страна залага на израстването на българските офицери. И, може би изчаква. През октомври 1882 г., в писмо до Каулбарс, князът описва своята програма за реорганизация на армията по пруски образец, като след изтичане на периода на пълномощията, армията трябва да се реорганизира като независима от постоянно променящата се политическа конюнктура. В тази връзка, военният министър трябва да изпълнява само административни функции, а командването и обучението на армията да се повери на генерал, който дори да е руснак, по силата на инструкциите на руския император, ще трябва да се подчинява само на българския княз. Предвижда се още, постепенно да се изравни както броят, така и заплащането на българските и руските офицери в българската войска.

И българският военен министър, руският генерал Каулбарс се съгласява със своя върховен главнокомандващ Александър Батенберг? Нищо подобно – планът бива отхвърлен!?!

Расте и напрежението между министър-председателя Соболев и останалите членове на кабинета и депутатите.

Симеон Радев:

„Народното събрание се свика на 8 декември под председателството на Варненския митрополит Симеон. Съставът на камарата не бе лош: в нея фигурираха хора с известно социално положение…

Соболев бе направил всичко възможно, за да привърже депутатите към себе си. Той бе устроил за тях безплатна квартира в един хотел, хранеше ги на държавна сметка, даже раздаваше им бонбони, които те намираха на столовете си в заседателната зала. Депутатите обаче не се съблазниха. Те слушаха своите водители българи и по тяхно вдъхновение създаваха постоянни неприятности на генералите.

Подбудени от своите министри, депутатите почнаха вече една систематическа борба срещу генералите…

Генералът отначало отговаряше охотно. Той изпитваше известно удоволствие да се поставя в ролята на парламентарен министър и мислейки се за оратор, взимаше пози на гръмовержец. Но времената бяха минали, когато депутатите не смееха да погледнат в очите един руски генерал. Депутатите не бяха сега селяни. Те бяха хора в пълна независимост, навикнали сами да командват. Стоящи твърдо срещу генералите, те не се поддаваха на никакво повелително внушение. Тяхната опозиция толкова повече нервираше Соболева, че тя не изпадаше в крайности на словото, а бе, напротив, почтителна наглед и много тактична. Срещу буйността на нервозния русин тя изпречваше турската хитрост на нашите чорбаджии.

Това положение на скрита война не можеше да се продължава. След първите схватки дойде и моментът за едно сражение.“ (Радев, 1990)

Поводи за конфликти – колкото щеш! Симеон Радев цитира „драгунския корпус“ – военна жандармерия, създадена по руски образец и твърде омразна на населението, но пък поддържана от Соболев и Каулбарс, тъй като драгуните им били „сляпо подчинени“!

Но по-сериозното противопоставяне е по отношение на железниците!

Тук може би е мястото да дадем известно уточнение по темата. Наред с другите клаузи, Берлинският договор задължава България да замести Османската империя в задълженията й за свързване на османските с железниците на Австро-Унгария. С него се урежда и статута на жп линията Русе – Варна.

По отношение на железопътната линия Виена – Цариград, с Берлинския договор е поставено задължение и на Сърбия да построи минаващата през нейна територия част от тази линия. Трасето не е уточнено с договора, а е предоставена възможност да бъде взето решение от заинтересуваните страни — Австро-Унгария, Сърбия, България и Османската империя. През 1883 г. е подписана конвенция между страните, която влиза в историята като конвенция „а quatre“ (фр. – на четиримата – бел. съст), като върху окончателното решение, решаващо влияние оказва сключената железопътна конвенция между Австро-Унгария и Сърбия, на която е договорено посоката на линията да бъде Белград – Ниш – Пирот, с което, въпросът за железопътната връзка с България е предварително решен. Проучването на линията Цариброд – София – Вакарел се извършва от генерал Струве, представител на руската финансово-предприемаческа група „Гинсбург – Поляков“. Тази група иска да получи концесия за построяване и експлоатация на една железопътна линия от Русе до София. Възложено е само проучването й, тъй като българското правителство се въздържа от концесиониране на строежа на железопътни линии, а иска да възприеме системата на държавно железопътно строителство. За това допринася и опитът с откупуването на линията Русе – Варна и трудностите, с които правителството успява да откаже барон Хирш от правата му съгласно конвенцията с турското правителство. По-късно, през 1885 г., правителството на Петко Каравелов ще прокара в Народното събрание закон, утвърждаващ началото на Държавните железници.

На железница от Дунав до София и Кюстендил, особено държал руският генерален щаб, който виждал в реализацията й, алтернатива на опасното (според Русия) проникване в България на австро-унгарското политическо влияние чрез жп линия Виена – Цариград.

Замислям се – „cui bono?“ – защо Русия държи толкова много на тази жп линия? Историците вероятно ще кажат – търговски връзки – и сигурно са прави. Но аз като един „Тома Неверни“ се питам – каква търговия имаме с Русия? За петрол и газ – още е много рано! За внос на зърно и кюмюр от Украйна – едва ли, имали сме достатъчно! А може би за да изнасяме за Русия гюл, домати и червено вино! За императорската трапеза! И червени чушки! Е това трябва да е верният отговор! Всеки търси пазари!

А дали не е за транспорт на нещо голямо, което трябва да дойде в България максимално бързо? И затова му трябва влак? Например, за бърз транспорт към Балканския полуостров и в частност – към България на … руски войски? …

Историята мълчи! Но не пречи да си задаваме въпроси, пък били те и неудобни!

„Соболев постоянно главоболеше княза със своите ходатайства, бидейки нетърпелив да обезпечи интересите на Гинсбурга.“ (Радев, 1990)

Премиерът Соболев внесъл в Народното събрание проект,

Очевидно така не може да се продължава – авторитарните методи на управление на Соболев и Каулбарс, влизат в противоречие с разбиранията на княза и на министрите консерватори.

Окончателния разрив между премиера Соболев и консерваторите настъпва през 1883 г., след случая с митрополит Мелетий. Почти неизвестен днес, подробности научаваме отново от Симеон Радев: през 1877 г., Мелетий, в качеството му на Софийски митрополит, вместо да бъде с паството си по време на злодействата на бягащите турски войски, взел, та забегнал през Цариград, чак в Русия! Заети с други проблеми, митрополитите забравили за наказанието на Мелетий, при което той се върнал на своя пост в София.

„Тук станаха с него ред неприятности. Веселяк, той обичаше виното, гуляите и други светски удоволствия.“ Възмутени от поведението му, група миряни изнесли трона му от „Св. Крал“, за да протестират срещу недостойния владика, като заплашили, че ако „се яви още веднъж на богослужение, ще бъде измъкнат от олтара и влачен по плочите на църквата.“ (Радев, 1990)

След този инцидент, Мелетий трябвало да бъде изпратен във Враца, но помолил да му се даде местожителство в Рилския манастир, защото там имал голям чифлик. Соболев решил да попречи на синодалното решение, като се разпоредил да върнат Мелетий в София. Доростоло-Червенския митрополит Григорий, след разправия със Соболев, се оплакал от намесата на генерала пред руския посланик в Цариград, а консерваторите напускат кабинета. Соболев се опитал да привлече либералите за съставяне на ново правителство, но никой от сериозните политици не се съгласява, което принудило Соболев, по думите на Симеон Радев,

„да тръгне по София да дири министри едва ли не с обявление по улиците“. Накрая назначил руски поданици или българи, с близки отношения с Русия като „управляющи“ министерства, тъй като никой вече не вярвал в „залезвающата звезда на генерала“.

Княз Александър се опитва отново да преодолее кризата по познатия маниер – през май 1883 г., Батенберг пътува до Петербург. Официалният повод е коронацията на Александър III за руски император, но всъщност, князът отново ще моли за смяната на руските генерали, по възможност с Ернрот, с когото той вече е работил добре. Но допуска грешка – взима със себе си и Соболев, който не пропуска да компрометира, като злослови срещу българския владетел – той, както и предшестващия го, Хитрово, не спират да спекулират с „проавстрийската“ насоченост на Княза и консерваторите.

В писмо на Иван Аксаков (който уж много обичал българите, или по-скоро славяните, и чието име до днес носи централна софийска улица, а и цял град, общински център) до ген. Соболев, пише:

„Многоуважаеми Леонид Николаевич, …

Голяма погрешка легна в основата на всички съвременни усложнения на работите: за княз на новосъздаденото славянско господарство е назначен немски принц. … Тази погрешка не може да се поправи, без да се повдига общоевропейска тревога. Най-после, отстраняването на княза – това би бил скверен прецедент за по-нататъшния политически живот на България. Следователно трябва да се намери някой по-сносен modus vivendi.

Положението на княза е фалшиво… Руският дипломатически агент, руският министър в България (намира се и на руска императорска служба) с неговите гуверньори и батювци (дядки) de facto, a de jure – първият е само представител на руския протекторат, а вторият – княжески слуга. … нужно е да се управлява княза, без да се остави да почувства той това.“

„Тук беше Моллов и отражаваше в себе си общото, изказано от либералите, опасение, че князът предава България на Австрия. Това опасение е немислимо, защото достатъчно е неудоволствието не само от руския двор, но и от руската преса, за да компрометират окончателно властта на княза и да направят по-нататъшното му стоене в България невъзможно. Най-после, ни българската армия, която една част е руска, нито Русия някога ще допуснат такова предателство.“ (стр.416) (Алманах, 1911)

Какво всъщност ни казва Аксаков с това писмо?

Че е грешка да се избере „немски принц“ за „княз на новосъздаденото славянско господарство“, забележете – „славянско“, а не българско! (Друго щеше да си бъде направо руснак, но другите велики сили не позволили!).

Че Русия би поправила тази „грешка“, но другите велики сили биха се възпротивили!

Че ако отстранят княза, би било „скверен прецедент“ (иначе не биха се поколебали!).

Че „положението на княза е фалшиво“ и трябва руските генерали, наместници на руския император да го управляват, без той да се усеща!

Че е достатъчно „неудоволствието“ и руският двор ще изгони Батенберг от България!

Че част от Българската армия е всъщност е „руска“ (неслучайно) и Русия никога не ще допусне „предателство“!

А бе, всичко това, само на мен ли ми се привижда, или просто Аксаков не се притеснява да артикулира мнението на голяма част от руските политици, на забележете – българският министър-председател – руснака Соболев?

И нали България е независима – кой всъщност управлява Княжеството!?!

То и след 9 септември бяхме уж независими, но май историята беше същата! …

Ще попитам българите, смятащи себе си за русофили – те как приемат, управлението на независима България, да се осъществява от двореца в Петербург тогава? А по-късно? А днес?…

Колкото до мнението и позициите на Леонид Соболев, докато е български министър-председател четем в сп. „Русская старина“ от 18 април 1883, което ще разгледаме детайлно по-долу. Но във връзка с дейността му, Симеон Радев ще каже:

„Руският историк Татищев* говори с възхищение за тоя план на Соболева. Идеята бе наистина много умна от руско гледище. „Има основание да се мисли, пише Татищев, че генералът имаше предвид и други гаранции от чисто политическо естество, осъществението на които би послужило за надеждна гаранция за това, че България в никакъв случай няма да се отклони занапред от пътя, посочен ней, колкото от признателността към Русия, толкова и от истинското й разбиране на собствените й нужди и ползи. При съществуването на означените гаранции самият въпрос за личните предпочитания на княза щеше да стане въпрос второстепенен и не би могъл да влияе на характера на взаимните отношения между Русия и България.“ В какво се състояха тия гаранции, Татищев не казва. Но от неговите заключения се вижда, че те щяха да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат.“ (Радев, 1990)

Със звездичка Симеон Радев цитира Татищев – не може да пропуснем да го цитираме и ние! Преводът директно от оригинала (на Татищев) е мой:

„С цялото ми уважение към началото на независимостта на България, генерал Соболев обаче е бил наясно с ненадеждността само на моралните връзки между нея и Русия, каквито връзки, „под властта на неблагодарността в политиката, лесно се късаха. Той стигна до заключението, че „трябваше да се направят няколко материални възела“. Какво разбирал под „материални възли“ става ясно от някои мерки, които проведени от него за краткото, почти еднолично управление над княжеството. По негово предложение българският Министерски съвет взе решение за прехвърляне в Русия и съхраняване в една от нашите кредитни институции резервния фонд на княжеството от десет милиона, и не негова е вината, ако по подбуди на руския двор, княз Александър впоследствие отмени тази резолюция. Той настоявал за признаване на дълга на България към Русия за окупацията от 1878-79 г., чийто размер беше определен на 25 милиона франка, при което България се е задължила, да ни внася ежегодно за дванадесет години и половина по два милиона. Според генерала тези пари е трябвало да останат България и харчени там за поддържане на такива предприятия, чиято цел би била да укрепване на родствените връзки, свързвайки страната с Русия. С тези средства е трябвало, наред с други неща, да се организира руски женски институти, поставени под патронажа на императрицата, да основават и поддържат вестници, отстояващи руско-българската солидарност, да издават награди за академични и литературни произведения в същия дух и също и за преводи на български език на образцови руски писатели, да се плащат допълнителни заплати на руските офицери в българските служби и учители по руски език в българските учебни заведения, и накрая да се дават субсидии на руски железопътни или корабни компании, които биха искали да разширят дейността си в България и т.н. Има основание да се мисли, че генералът е имал предвид и други гаранции, чисто политически, чието изпълнение би послужило като надеждна гаранция, че България в никакъв случай отсега нататък няма да се отклони от пътя, колкото до нейната благодарност към Русия, толкова и от правилното разбиране на нейните собствени ползи и нужди. При наличието на споменатите гаранции, самият въпрос за личните предпочитания на принца ще се превърне във второстепенен проблем и вече няма да може да влияе върху характера на взаимоотношенията между Русия и България.

Така неконтролируемата сила на събитията доведе да заемем в България положението, което подобава на призванието ни на велика световна сила.“ (Татищев С. С., 1890)

Ми то, като чета Татищев, сякаш виждам днешната действителност – с наши пари, с които сме платили нефт, газ, ядрено гориво прескъпо на Русия, се финансират руски, уж културни дейности, русофилски сборища, пропаганда и агитация на „евразийски ценности и култура“. Да ме прощават, но не разбирам предимството на „Евразия“, пред културата на Италия, Франция, Нидерландия или иначе казано „Западна Европа“, към която искам да се доближим… Изтече информация за хора, т.нар. „четири хилядници“, които получат директно „суха пара“, но не в рубли! Ще кажете: кои са те? Огледайте се – те са видни за всеки непредубеден наблюдател, със склонност към анализ!

Руският император Александър III, за разлика от баща си, недолюбва своя братовчед и този път не го подкрепя! В София е изпратен нов дипломатически агент – Александър Йонин – на когото са издадени извънредни пълномощия, включително правото да отзове всички руски офицери от България. Интригите на руските генерали са дали резултат! А кой е Йонин, научаваме отново от Симеон Радев:

„…изпращаха му Йонина, един стар господин, нервозен, мизантроп и брутален, нещастен съпруг на една млада черногорка, с която се бе оженил в Цетина по един доста водевилен начин. Едва пристигнал в София, Йонин захвана да порицава поведението на княза и да говори за него със заплашителен тон. Всичко това предвещаваше едно близко стълкновение между него и княза.“ (Радев, 1990)

Но все по-ясно става, че режимът на пълномощията не е най-добрият инструмент за затвърждаване на руското влияние в България.

„Писмо на вицедиректора на Азиатския департамент до управляващия руското императорското консулство в Русчук от 20 май 1883 г.

… Въпросът за възстановяване действието на конституцията в Княжеството и снемане на дадените на княза пълномощия принципно е решен. Действителният щатски съветник Йонин е назначен за извънреден пълномощен дипломатически агент в България. След пристигането си в България г-н Йонин ще предложи от името на Негово величество на княза незабавното възстановяване на конституцията в страната…

Съпротивата на принц Батенберг срещу снемането на дадените му пълномощия неминуемо ще повлече след себе си неговото отричане от българския престол. Тогава може да се очаква намеса на европейските държави по въпроса за избора на княз в България и неговото утвърждаване от султана. Запазвайки в страната нужния ред и опирайки се на народното желание, за нас ще бъде лесно по пътя на дипломатически преговори да успеем в определянето и избирането на набелязания от нас кандидат, който предварително ще заяви съгласие с върховното управление на Негово величество. До окончателното споразумение с европейските държави по повод избирането на княз Княжеството ще се управлява или от назначен императорски комисар, или пък от оставения от принц Батенберг регент в лицето на генерал-майор Соболев.

А по отношение на обединението на Княжеството у нас смятат едва след възстановяване в Княжеството на действието на конституцията да се подготвя населението за провъзгласяването на съединението на Източна Румелия с Княжеството. Но във всеки случай този план ще се осъществи едва след отричането на принц Батенберг от българския престол.“ (Петков, Оккупационный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области, 1892)

Цитираният документ, като част от архивите на консулството на Русия в Русчук, демонстрира ноторен факт – Русия не се отказва, пряко или косвено да се разпорежда в Княжество България. А колкото до обединение на Княжеството с Източна Румелия – то ще бъде извършено в един друг момент, когато Батенберг е свален от власт, а защо не и да бъде избран или назначен друг държавен глава, с което Руската империя да си припише и този акт в българската история!

„След завръщането си в София княз Александър видя, че положението му е даже по-опасно, отколкото той си го бе въобразил. В отсъствието на Соболева, Каулбарс бе изгубил всякаква резерва: той бе агитирал против княза едва ли не по площадите. От агитацията той бе минал и към дело; между руските офицери той бе почнал да устроява заговор за една насилствена детронация чрез войската. В своето смущение князът се обърна за съвет до Начовича и Грекова. Тям не бе трудно сега да го убедят, че планът, препоръчан от тях с рапорта им от месец март, оставаше пак единственото спасение: да се изпъдят генералите чрез камарата.“ (Радев, 1990)

Князът се обръща към Държавния съвет с доклад относно нарушенията, извършени от Министерския съвет по време на отсъствието му. Докладът е представен на 15 юли, като в него се изброяват действията на руските генерали Соболев и Каулбарс, както и принципни становища за

„прекращението на безпрестанното приидване и назначение на руски офицери в българската войска по усмотрението само на военния министър и без доказана нужда“. (ibidem)

Докладът завършва със следното предложение:

„Държавният съвет е на мнение, че за благоустройството на държавата крайно необходимо е да се постави на управлението министерство, отговорно и съставено от поданици на Ваше височество.“,

което е началото на открита война срещу генералите!

Александър Батенберг е наясно с всички интриги от страна на руските офицери. Имайки предвид характера на руския император, „колеблив въпреки своя изглед на решителност, честен в своята душа, макар и слаб“ (ibidem), българският княз му изпраща писмо, в което се опитва да го убеди, че проблемите в София, всъщност се дължат на двамата руски генерали Соболев и Каулбарс, стоящи начело на правителството на повереното му княжество. Същевременно, Батенберг няколко пъти прави опити да открие дипломатическо агентство (посолство – бел. съст.) в Петербург, което среща отказа на официалните руски власти. Този път, той решава да назначи д-р Константин Стоилов за български дипломатически агент (посланик – бел. съст.), по когото изпаща и писмото. Никой в Петербург не приема българския представител. Дори за да го обезсърчи, а може би и да унижи него, респ. България, и да го постави пред дипломатическия свят в непоносимо положение, руското Министерството на външните работи, заявява чрез своя официоз „Journal de Saint-Pétersbourg“, че тоя пратеник на българския княз няма да бъде приет никъде! Очевидна демонстрация, че Русия не признава нито Княза, като държавен ръководител, нито България, като самостоятелна държава, с право на собствено дипломатическо представителство!

Все пак, Стоилов успява да изпрати писмото до Зиновиев, Директор на Азиатския департамент на външното министерство, и до няколко други политици, с предложение Русия да управлява Външното и Военното министерство, но да остави вътрешните дела в Княжеството в български ръце. На тези предложения също не последва отговор!

Помните ли онази фраза: „Империите не освобождават!“ Често ще си я припомняме! Особено покрай митовете за „освобождението“ и „независима България“!

Пред перспективата да види тържествуването на Соболев, Каулбарс, а и на Петербург, Князът се решава на отчаяна стъпка: да повикат Драган Цанков от Враца, където е бил интерниран до този момент, с идея, да се свика Велико Народно събрание колкото може по-скоро, за да прегледа Конституцията и да се състави изцяло българско правителство с равен брой министри от двете партии.

Първият опитз за преврат

„Към последните числа на август Каулбарс събра руските офицери на Лагера и им откри, че свалянето на княз Александра е решено, тъй като той бил враг на Русия и изменник на славянството. Той прибави, че разчита безусловно на тяхната поддръжка. Офицерите посрещнаха това съобщение мълчаливо. Макар мнозина от тях да знаеха от по-рано намерението на генералите, тържествеността на обстановката сега ги смути дълбоко. Посред мъчителното напрежение, което бе настъпило, стана бригадният командир полковник Логинов, голям привърженик на княза, и заяви, че предложението, което Каулбарс прави на офицерите, е позорно за руската униформа. Той не можа да довърши своите думи, тъй като генералът му заповяда да излезе и го изпрати в арест.

Опитът за низвержението трябваше да стане още същата вечер. Генералите мислеха да дигнат княза от двореца, по изненада, и с усилен маршрут да го изкарат вън от пределите на България.“. (Радев, 1990)

Още същата вечер, (според Симеон Радев – на 29-ти, а според А. Головин – на 30-ти август), Соболев и Каулбарс отиват до Батенберг, уж да предадат писмо на княза, но охраната му вече била предупредена и били взети нужните отбранителни мерки. В двора на двореца излезли няколко взвода, командвани от българи, и руските генерали, осъзнали провала си, се оттеглили.

Събитията принуждават Александър Батенберг да действа и той изтегля откриването на новоизбраното Трето Народно събрание, с една седмица по-рано от предвиденото.

Спешно завърналият се в България Соболев и новопристигналият агент Йонин, също се стремят да предотвратят едно подобно развитие и обещават на либералите, с които имат сходни виждания, да премахнат Режима на пълномощията, като се състави смесен руско-либерален кабинет. При връчването на акредитивните си писма, Йонин си позволява изключително дързък език спрямо княза и изисква от него от името на руския император да разпусне Народното събрание и да се откаже от пълномощията, като задържи двамата генерали на постовете им.

„В именния ден на Княза Александра, за 30 август, на тържествена аудиенция, като приемаше министрите, Княза каза на генерала Соболева, че съществующата между тях разлика в взглядовете върху положението на работите и начина на управление на страната, го принуждава да моли генерала Соболева да си даде прошение за оставка. Като изрази с ирония и дързост своето съжаление за това, че не е можал да заслужи доверието на Негово Височество, ген. Соболев заяви, че той не може да напусне своята длъжност, преди да поиска за това разрешение от своя (руский) Император.

„В такъв случай Вие ще бъдете министър на когото искате, само не мой“, отговори му Княза и след това прекъсна аудиенцията.

Подир този разговор, положението на генералите стана съвършено невъзможно, тъй щото, за руския извънреден посланик Йонин не му остана да направи друго, освен да се вмеси. Той тутакси поиска от Княза Александра аудиенция, на която му представи от името на русското правителство, в категорическа форма, следующите искания:

1) Обявление с Манифест, който трябва да се яви в „Държавен вестник“, че Княза се отказва от седемгодишните пълномощия, дадени нему от Свищовското Велико народно Събрание;

2) Назначавание на особна комисия за прегледвание Конституцията;

3) Задържвание генералите Соболева и Каулбарса в техните министерски длъжности, докато се разгледат и утвърдят от Великото народно Събрание предстоящите изменения в Търновската Конституция* (Генералите искаха да се възползват от това Велико народно Събрание за сваляне на Княза Александра от трона)

4) Преименувание на предстоящото народно събрание в извънредно, т.е. да няма то право да разгледва никакви други въпроси, освен двете международни конвенции: а) международното съглашение по железопътния въпрос, изработено от Виенската конференция a quatre и б) договора с Руссия за изплащане на окупационния дълг. С други думи, събранието да бъде лишено от правото за обявявание недоверие на русските генерали.

Трябва тук да забележим, че изплащането на оккупационния дълг, българите, и особено селяните считаха впоследствие като изплащане дълг за своето освобождение и намираха, че Руссия след това исплащане няма вече право да претендира за друго възнаграждение, в вид на морална признателност. Руссия предяви това искание, като репресивна мярка, за да накара по този начин българите да се подчинят на нейните требвания. Тя поискала и получила пари и за пушките и патроните, които по-рано беше подарила на българите. Тези искания са биле лошо и погрешно пресметнати.“ (стр. 284) (Головин, 1897)

Позволих си този дълъг цитат, който представям без всякаква намеса (с мой получерен текст), с оригиналния правопис! Цитат от книгата на Александър Ф. Головин – „Княз Александър I Българский (1879-1886)“. Започнахме тази глава с цитат от този автор, но тук искам да поясня: Головин е роден в Новгородска губерния в Русия, през 1879 г. Става първият директор на пощите и телеграфите в България. В периода 1882 – 1883 г. оглавява бюрото за кореспонденция при Политическия кабинет на княз Александър I Батенберг, а след това е назначен в Княжеската канцелария. Участва като доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г. След абдикацията на княз Александър Батенберг, двамата със съпругата си, д-р Анастасия Головина, заминават за Швейцария, но се връщат, като за заселват във Варна. Д-р Головина е лекар, като остава в България и след смъртта на съпруга си, а когато и тя напуска този свят дарява дома си на Съюза за закрила на децата във Варна и на благотворителен фонд, който бива ликвидиран през 1948 г. (ха познайте от кого!)

Защо пиша тези биографични данни малко извън контекста на онези събития? Искам да покажа, че авторът на гореописаните събития, Александър Головин, е бил честен и справедлив човек, и макар и руснак, той не е бил съгласен политиката на Империята по отношение на Българското княжество! А какво разбираме от неговите спомени:

1. Че когато българският княз иска оставката на своя министър-председател, Соболев отказва, докато не получи разпореждане от руския император!

2. Че руския посланик Йонин разпорежда на българския Княз, какви са изискванията на руското правителство и как трябва България да постъпва по отношение на собствените си вътрешни дела! (Подобно на една жена през XXI век, посланик на Руската империя, пардон „федерация“, която с униформа, наподобяваща на гаулайтер от нацистки концлагер, размахва заплашително пръст, искайки да бъдат изпълнени нейните желания! А и през онези 45 години, сигурно поведението на съветския посланик не се отличавало ни най-малко от описания модел!)

3. Че руските управници, начело на България, трябва да останат на постовете си, а Българският княз – да се разкара!

4. Че Българският парламент не е независим, а трябва да слуша чинно и да изпълнява щенията на чужда държава, която напомням уж ни е „освободила безкористно“, за да бъде България „независима“!

5. Че след изплащане на Окупационния дълг, за който ще стане дума малко по-късно, Русия няма право на друго възнаграждение, дори и на морална признателност! (това за ония руснаци и български русофили, с тяхната „вечна признателност“ към „делото“ на Русия! Виждаме какво е „делото“ й!)

А на вечно признателните „патрЕоти“, препоръчвам книгата „Княз Александър I Българский (1879-1886)“, на Александър Ф. Головин!

А бе, препоръчвам да четат нещо повече от Facebook! Ако могат!

От друг сборник, „България в Австро-унгарските дипломатически документи 1879-1885“, разбираме, че руските генерали са имали писмена заповед да останат на постовете си, дори и въпреки волята на княза. Дипломатическият агент Йонин, дори си позволил да заяви на Княза, че ако някой ще напуска арената, това нямало да бъдат руските министри, а щял да бъде евентуално той, княз Александър Български. (Тодорова, Стателова, & Попов, 1993)

„В същия ден, когато излезе манифестът, имаше по случай именния ден на княза голям парад на войските в Лагера. Князът биде предупреден, че руските офицери мислели да го арестуват след парада и да го обявят за низвергнат от престола. „Българските офицери, разказва г. Начович, проводиха при мен двама свои другари — които не познавах — да ми кажат да известя на княза опасността, която виси над главата му. Аз на тая минута не повярвах на думите им и ги посъветвах да употребят една маневра, която да покаже на генералите, че не трябва да разчитат на предателството на българските войници.“ Маневрата се изпълни блестящо: подир парада българските офицери и войниците заобиколиха княза, дигнаха го на ръце, поставиха го във файтона му и чак до двореца го водиха с песни и викове „Ура! Да живее България! Да живее нашият любим княз!“ Генералите стояха настрана и безмълвно гледаха как пропада техният план.“. (Радев, 1990)

Възстановяване на Търновската Конституция

На 4 септември се открива извънредната сесия на Народното събрание, като още първия ден, парламентът призовава Княза да възстанови Търновската конституция – нещо, което той прави веднага, като са предвидени и промени в нея, с което, предложената от Йонин „извънредна“ сесия, се превръща и в законодателна.

Батенберг изпраща телеграма до руския император, с която го уведомява, че интригите на руските генерали са довели до резултати, които трябвало да се и очакват. Единодушният вот на Народното събрание го е поставил пред алтернативата или да абдикира, или да възстанови Търновската конституция, като не му остава нищо друго, освен да изпълни желанието на народа. (Тодорова, Стателова, & Попов, 1993)

На 6 септември 1883 г., Князът подписва Указ за възстановяване на Конституцията, което води до автоматичното отстраняване на двамата руски генерали. Соболев настоява да бъде запазен поне Каулбарс, което също бива отхвърлено, с което за втори път руски военен министър напуска поста си по волята на българската страна. А това вече е сериозно предизвикателство към руския император! (Янчев, 2006)

Няколко дни по-късно, Батенберг уведомява Петербург, че възнамерява да назначи на поста военен министър свой доверен човек – генерал И. Лесовой, негов адютант и началник на артилерията, който да приеме и българско гражданство, за да отговори на изискванията, но Императорът отказва, с аргумент, че Русия, не може да има доверие на човек, приятел на Княза, пък бил той и руснак!

Александър I решава да действа, като раздели военното министерство на две – една „чисто военна част“, която да се ръководи от началник щаб, и втора, „административна“, която да се поеме от военния министър – руски генерал, който да се занимава с домакинските проблеми на армията, вкл. бюджета. Въпреки страховете на някои от тях, ¾ от депутатите подкрепят предложението на Княза, контролът на армията да премине в български ръце. (Янчев, 2006)

Йонин се противопоставя категорично и дори издава писмена забрана до управляващия военното министерство полк. Редигер да се подчинява на княжески декрети, свързани с тази реформа. Още на следващия ден правителството на Драган Цанков решава за излъчи комисия, под управлението на руския полковник, която да проучи предложението. С което правителството, от една страна приема намерението н Княза, от друга – отваря вратичка за отлагането му!

На 24 септември император Александър III телеграфически уведомява княза, да се запази статуквото в армията, докато в България не бъде изпратен специален пратеник, който да преговаря по спорните въпроси, касаещи военния министър и останалите руски офицери в България. (Представете си, колко години вече са минали от т.нар. „безкористно освобождение“ на уж „независима България“, а Русия не позволява на българския княз, респективно България, да взема самостоятелни решения!) Княз Александър се съгласява да отложи въвеждането на промените и изпраща по ген. Лесовой писмо до царя, в което обосновава нуждата от тази реформа.

„Смятайки се за олицетворение на Русия, те се опитваха да се поставят над мен, харесваше им да търсят всякакви средства за заобикаляне на заповедите ми или открито им се противопоставяха.“ – пише Александър Батенберг. (Янчев, 2006)

Той отхвърля съмнението, че поемайки властта над армията, полагаща му се според Конституцията, няма никакво намерение да я насочи против интересите на Русия и смята, че постът трябва да бъде зает от руски офицери (за разлика от решението на НС, това да бъде цивилен българин), който обаче да е подчинен на княза и НС и да не се занимава с политика.

Под натиска на дипломатическия агент Йонин, кабинетът се съгласява на все повече отстъпки, докато накрая посланикът обещава да не се меси повече във военните дела на Княжеството. Обещание, което разбира се не спазва и продължава да лобира пред руското правителство с настойчиви искания за решителни действия – според него, единственото решение е незабавното отстраняване на лоялните на княза руски офицери, с цел по-добър контрол на армията от страна на Петербург. В случай на противодействие от страна на Княза, предлага и две решения: едното – отзоваване на всички руски офицери и скъсване на дипломатическите отношения; и второ – насилствено отстраняване на Батенберг, от управляваната от руски офицери, Българска армия! Разбирай – военен преврат!

Не си поплюват „братушките“ с оглед на контрола, а всъщност – управлението на уж „независима“ България!

Леонид Соболев и Александър Каулбарс, напускайки България, спомагат за отзоваването на руски офицери, с чиято помощ, заговорът е бил провален – отзовани са флигел-адютантът на Княза, поручик Ползиков, както и ген. Лесовой, с което мисията на последния се проваля.

Александър I, в отговор на безцеремонните действия на руската страна, решава този път да не отстъпва – уволнява всички руснаци, членове на княжеската свита, като разпорежда да бъдат откомандировани всички български офицери в руската армия и да бъде освободен временно управляващия военното министерство, полк. Редигер. Срещу което, последният разбира се възразява, отново с мотив, че трябва да иска позволение от Императора.

Външният министър Марко Балабанов заминава на 7 октомври, официално за да връчи приетата от НС конвенция за окупационния дълг, но неофициално – да преговаря и по военните въпроси.

В България, междувременно е изпратен полк. Николай Каулбарс, брат на оня, изгонения! Той всъщност не е дипломат, а военен! Тълкувайте го както искате! По-дипломатичен от предшественика си, Каулбарс (да не пропусна – също благородник от шведски произход), предлага Конвенция от осем точки, която като „удостоена от Императора“ не търпи възражения!

На практика конвенцията оставя българската армия в ръцете на Русия: руските офицери и чиновници, „по всички дела, задължения и искания, произтичащо от тяхното отношение към руската военна власт, се подчиняват на назначения със съгласието на Н. В. Императора военен министър.“ (стр.136) (Янчев, 2006)

Още първият член на Конвенцията гласи, че военният министър – руски генерал, съгласно чл. 152 от Конституцията, се назначава формално от Княза, но със „съизволението“ на руския император. Същевременно обаче, правомощията на този военен министър са ограничени само в ресора, който ръководи, без да има право да се намесва в останалите дела на княжеството. Руските офицери пък получават статут само на инструктори и срок на пребиваване до 3 години, като все пак им се забранява да участват в политическия живот.

Постигнатото споразумение – Конвенция, която освен в „Държавен вестник“ от 5 ноември 1883 г., забележете, е публикувана и в руския „Правителствен вестник“, както и в издание на руския генерален щаб! (Е, не сме ли „Задунайска губерния“? Управлявани от Петербург, с руснаци, начело на уж Българската армия, че и документите, отнасящи се за България, се узаконяват в техния вестник!?!) Това решение все пак успява на свали частично напрежението. Факт е, че Русия запазва контрола на армията. Това не е моя оценка, а такава на дипломатическият агент Йонин, който в донесение до руското външно министерство набляга, че Конвенцията запазва съществуващия ред относно военния министър.

Въпреки утихването на страстите обаче, и двете страни ще се опитат да обезсилят неизгодните за тях клаузи на конвенцията. Българската страна се опитва да ги заобиколи, чрез увеличаване на българските за сметка на руските офицери в армията. Причината е не само политическа – Димитър Греков, по това време председател на Третото народно събрание, изтъква, че българските офицери получават до ½ по-малки заплати спрямо руските офицери, и тези мерки ще доведат до икономии от 400 000 лв., като в същото време ще спомогнат да „имаме една самостоятелна българска войска“.

И тук отново се намесва руският дипломатически агент Йонин, готов да предизвиква правителствена криза, като заплашва министър-председателя Драган Цанков, че ако не отпрати министрите – консерватори от кабинета, военният министър няма да заеме поста! Друг е въпросът, че Михаил Кантакузин, е назначен през декември от руския император, отново без да е спазена подписаната малко по-рано, военна Конвенцията и назначението му, не е съгласувано с Княза.

На 31 декември 1883 г. е съставено ново правителство изцяло от умерени либерали. Кантакузин е назначен формално от княза чак на 29 януари 1884 г. Месец по-късно Йонин е отзован, като на негово място е назначен Александър Кояндер, руски дипломат от финландски произход (прави впечатление, че повечето руски благородници или военни са все от немски, шведски, финландски и т.н. произход! Като са си запазили и фамилните имена! Но те се борят за „славянството“, и подозират „немеца Батенберг“ в нечисти намерения! Включително и император Александър III, братовчед на нашия княз, който е от династията Холщайн-Готорп. Но това е друга тема!). Оценката, която началникът на Азиатския департамент Зиновиев дава на Йонин, е добра, но отзоваването му е наложено от неодобрението на част от останалите велики сили, на фона на очертаващото се сближаване с тях.

Кояндер пристига в България, но спокойствие не идва. Може би и защото една от основните задачи на новия руски представител е компрометирането и свалянето на неудобния за Петербург Батенберг – там никога не са приемани добре, опитите за самостоятелност на младата българска държава. (А и на много други държави по света!)

Междувременно, през април 1884 г., Александър Батенберг пътува до Германия, където разбира, че идеята на Русия за свалянето му, е пренесена и сред част от великите сили. Разочарован е и поради нелюбезния прием и „руския въздух“ в Берлин. (стр.430) (Тодорова, Стателова, & Попов, 1993)

Вилхелм I го критикува за грубото отношение спрямо императора на Русия и че „се унизява да проси наляво и надясно кредити при европейското еврейство“. Княз Александър отхвърля обвиненията, като добавя, че „ако би желал да стане руски пенсионер, би могъл тогава без съмнение да си спести не дотам приятното обръщане към барон Ротшилд“, на което Вилхелм I отговаря: „Първото е за предпочитане“. Германският император заявява още и че „заради България не щял да постави на карта приятелството си с Русия”. Бисмарк също дава на княза да разбере, че „Германия няма интереси по отношение на България.“ На забележката на Александър, че това показно порицаване, дава картбланш на руснаците за всякакви действия срещу него, дори и да се опитат да го изгонят, райхсканцлерът отговаря: „Дали ще си отидете по-рано или по-късно, е в края на краищата безразлично. Така или иначе ще си отидете“. (ibidem, стр. 431-433 )

Тази позиция се потвърждава по-късно и от П. Шувалов, същият онзи, който в разговор с лорд Дерби през 1877 г., беше му казал директно, че Русия се интересува единствено от Проливите! В списание „Красный архив“ – в броя от1922 г., т.1, са описани беседите на Петр Шувалов, с канцлера Бисмарк, водени през април – май 1887 г.- в оригинал на френски, и с превод на руски език.

В „Кратко изложение на моя трети разговор с канцлера на 2/14 май 1887 г.“, Шувалов споделя:

„Връщайки се към II глава на проекта на конвенцията, канцлерът по своя инициатива ми предложи да прибавим следното изречение:

„Тя, т.е. Германия, обещава да не дава съгласие за връщане на принц Батенбергски, в случай на повторното му избиране в България“. (стр. 114) (Шувалов, 1922)

„Няма вечни приятели, има вечни интереси“ е перифраза на речта на Хенри Джон Темпъл, но важи изцяло за отношенията на Германия с Александър Батенберг. Подкрепата на Германия е оттеглена и Александър е оставен изцяло на произвола на Съдбата, която в случая носи името – Русия! А тя е безжалостна и не подбира средства, когато преследва имперските си интереси. И никаква тук „братска любов“ не съществува!

В тази връзка, да не забравяме и Източна Румелия, където междувременно, мандатът на Алеко Богориди (Алеко паша), като генерал-губернатор, изтича. Наблюдава се подем на „съединисткото движение“, което в някаква степен е стимулирано от редица изказвания на Александър Сорокин. Симеон Радев описва дейността на новия генерален консул на Русия там, така:

„До 1883 г. обаче – дордето Гешовците бяха на власт – идеята за Съединението бе сантиментална и се разискваше академически. Тя се превърна в политическо движение едва в началото на 1884 г.

Успехът бе изумителен. Достатъчни бяха няколко позиви, за да пламне цялата област. Насърчението на руската дипломация даде, от друга страна, голям полет на народните въжделения. Новият руски консул Сорокин току-що бе пристигнал с инструкции от Азиатския департамент да подготовлява населението в Източна Румелия за едно съединение с България, което трябваше според известния руски план от 1883 г. да предшествува детронирането на княз Александра. Сорокин, ученик на Игнатиева, славянофил с припадъци на екзалтация, изпълни ревностно своите инструкции: той не само поощряваше водителите на съединистическото движение, но в няколко тържествени случаи заяви открито на тълпите, че Русия одобрява агитацията за обединението на българския народ.“ (Радев, 1990)

И понеже Русия винаги е била „загрижена за добруването“ на България и никога не се е месила във вътрешните ни дела, ще цитирам отново ония документи, предоставени от руския дипломатически агент в Русе, Якобсон:

„Секретно писмо на дипломатическия агент в България до генералния консул в Русчук от 1 юни 1884 г.

„Почитаеми господин Николай Дмитриевич, разногласията в Народната политическа партия в България все повече се усилват. Петко Каравелов успя да привлече на своя страна мнозинството от своите политически деятели, бивши привърженици на Драган Цанков. Опасявам се, че от това разцепление в партията може да се възползва принц Батенберг и да сформира ново министерство начело с г-н Каравелов, с когото нито аз, нито моят предшественик г-н Йонин не се намираме в благоприятни отношения. Иван Алексеевич от своя страна ни предупреждава относно радикалните елементи в България. Освен това от писмата на г-н Сорокин аз заключавам, че въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжеството може да бъде разрешен в скоро време. По такъв начин ние трябва да избързаме с отстраняването на принц Батенберг от страната на основание на това, че по решение на нашето министерство отричането на принца от българския престол трябва да предшества обединението на Княжеството. Да се достигне отричането на княза при новото министерство начело с Каравелов аз смятам за твърде затруднено, да се прибегне обаче към нелегални мерки, за мен е нежелателно и едва ли такъв вид действия ще бъдат одобрени в Петербург.

Бидейки поставен в такова затруднено положение, имам честта да се обърна за съдействие към Ваше Превъзходителство, най-покорно молейки Ви, почитаеми господине, с всички зависещи от Вас мерки да действате на умовете на представителите на поверения Ви окръг в насока, че за императорското правителство е крайно желателно настоящото министерство на Драган Цанков да се поддържа с мнозинство в предстоящото извънредно заседание на Народно събрание.“ (стр.109) (Петков, Оккупационный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области, 1892)

Властта в България е разделена. Както ще напише австро-унгарският дипломатически агент и генерален консул в София барон Бигелебен, „България днес се намира, по-подчертано от всеки друг път, под действието на едно двойно управление, под ръководството на две съществуващи една до друга, действащи независимо една от друга, даже кажи-речи пренебрегващи се една друга власти: от една страна, тази на княз Александър, от друга – тази на г-н Кояндер“. Князът е успял „да консолидира популярността си в страната“, но в същото време „политически неспособното да мисли, необразованото ядро на днешната Камара се намира под все още мощното сред масите обаяние на Русия, която, „изхитрила се от опита на последните години“, е променила своята тактика, избягвайки внимателно намесата във вътрешните работи. Дипломатът оценява премиера Петко Каравелов, че въпреки почти ежедневните му посещения в руското агентство, той „е все пак повече българин, отколкото руснак и е способен евентуално да мами своя руски покровител там, където интересите на двете страни се разминават.“ (стр.453) (Тодорова, Стателова, & Попов, 1993)

Междувременно интригите не спират – Кояндер, води политика на сближаване на Цанков и Каравелов, с мотива, че Александър Батенберг е загубил доверието на руското правителство, което пък възпрепятства бъдещо съединение с Източна Румелия, настройвайки и целия политически спектър срещу него (разбира се – не в полза на българския народ!). Руският дипломатически агент не се ограничава с политиците, той се опитва да спечели в своя подкрепа и българския военни (напр. Олимпи Панов, който по-късно ще играя немалка роля в руските планове!).

Тъй като не успява да убеди политиците да детронират княза, Кояндер пише писмо до директора на Азиатския департамент Иван Зиновиев, цитирано в „Авантюрите на руския царизъм“ (преводът и курсивът – мой – бел. съст.):

„Извадка от писмото на дипломатическия агент в София до директора на азиатския департамент Зиновиев.

19/7 юни 1885 г.

Дълбокоуважаеми Иван Алексеевич,

… Не мога да ви съобщя нищо утешително. Напротив, длъжен съм да ви призная, че от ден на ден все повече и повече губя надежда да изтръгна нещо от българите. За съжаление освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не виждам нищо, поне в средите на тукашната интелигенция, ръководеща съдбините на един добър и всъщност симпатичен народ.

В писмото си до Николай Карлович от 20/8 май, аз дадох отчет за старанията си да примиря Каравелов и Цанков предвид необходимостта, според мен, за България от отстраняването на княз Александър. Усилията ми в тази посока се оказаха напразни вследствие недоверието, което хранят българите един към друг и особено към желанията и намеренията на Русия…

Тъй като не исках да му показвам (на Каравелов – бел. съст.), че на Русия би било изгодно да се избави от княза, аз също се въздържах от намеци за случилото се, но по настояване на Цанков бях длъжен един-два пъти да завържа разговор с президента по интересуващия ни въпрос. Каравелов се отърваваше с общи фрази и обръщаше вниманието ми върху това, че Цанков в печатния си орган не престава да се отнася враждебно както към депутатите от Народното събрание въобще, така и към членовете на настоящото правителство в конкретност. На забележката ми, че и вестникът на Каравелов не щади цанковистите, министър-президентът ми даде обещание да прекрати нападките срещу тях, ако те дадат пример за това. Вследствие на това Цанков по мое настояване измени тона на своя вестник…

За съжаление, от цялата тази история аз изнесох дълбоко убеждение, че ние не можем да разчитаме на нито един българин и че освен измами и лъжи от тях не трябва да се очаква нищо. От предишните ми писма ви е известно, че и Цанков, и Каравелов, и Стамболов в разговорите си с мен настойчиво посочваха невъзможността да живеят с княз Александър и като че ли само чакат позволение от Русия да пристъпят към неговото отстраняване. Докато сега тези същите господа говорят за необходимостта да поддържат княза срещу Русия.

След шестгодишно съществуване на самостоятелна България едва ли може да остане някакво съмнение в неспособността на местните елементи да създадат нещо стабилно или поне свястно. Да развращават народа нравствено водачите му умеят и се боя, че успяват в това. Но по-далече от това изкуството им не отива. Едва ли българите са в състояние да намерят в самите себе си средства за борба с вредните елементи, тъй като в средата на т.нар. интелигенция на страната няма достатъчно здрави сили да се противопоставят на демократизиращите начала, които довежда в княжеството твърде широката свобода, предоставена веднага на полуграмотни диваци, които чуждоземното иго е приучило към същата лъжа и двуличност и в чието мнение думата честност е синоним на глупост. По мое убеждение те няма да минат без странична помощ, а откъде и в каква форма тя ще дойде при тях, ако ние продължаваме да се въздържаме, е трудно да се предвиди…“. (стр.5) (Павлович, Павел, 1935)

Какво разбираме от това писмо?

Разбираме, че българите (не днес, а тогава), преки свидетели и участници в събитията, вече изпитват недоверие и неприязън към Русия и то само няколко години след „освобождението“. И това по думите на руски дипломат в секретно писмо до Азиатския департамент! Цитираните българи са хора, преки свидетели, а и участници в събитията! Кога пък се зароди това днешно русофилство, тази „вечна любов и признателност“ към братушките? Може би – една лъжа повторена сто пъти, наистина става истина?

Разбираме, че след „забележка“ на руския посланик, Драган Цанков, по онова време министър-председател, веднага променя политиката на списване на вестника, който издава! А се чудим днес на кохортата от платени медии и ботове, ретранслиращи открита или завоалирана руска пропаганда!

Разбираме, че водещите политици в България, наясно с измамната роля на Русия, поддържат Батенберг на трона!

Разбираме, че според Русия, на българите, които са неспособни да се справят сами „полуграмотни диваци“, е предоставена „твърде широка свобода“! А бе взимайте нагайката и започвайте! А ние ги мислим за братя …

И докато Александър Батенберг, отново търси начини за решаване на кризата, чрез сближаване с Русия, Кояндер предлага на помощник-министъра на външните работи на Русия, Александр Влангали, четири възможни решения.

За тях четем отново в сборника, публикуван в Москва през 1935г., с предговор на Васил Коларов. Цитирам (преводът и курсивът – мой):

„Извадка от писмото на дипломатическия агент в София до помощника на министъра на външните работи Влангали.

16/4 август 1885 г.

Дълбокоуважаеми Александър Егорович,

Днес княз Кантакузин има разговор с княз Александър, за който считам за необходимо веднага да дам отчет на ваше превъзходителство.

Заговаряйки за сегашното положение на работите в България, князът попитал военния министър, как изглежда това в неговите очи, на което княз Кантакузин не можел да не му отговори, че според него работите се развиват лошо: в пресата и в училищата открито се проповядват социализъм и атеизъм; в армията и народа се води усилена антируска и анархическа пропаганда. При подобни условия пребиваването в България за всеки порядъчен човек е бреме и военният министър признал на негово височество, че нито един от постовете, които е заемал до настоящия момент, не му е изглеждал толкова тежък, като сегашния.

Княз Александър се възползвал от тези думи, за да изкаже още веднъж оплакванията си на своя събеседник от непоносимото положение, в което го поставя студенината на господаря император. „В България — каза князът — има две сили: Русия и аз и те трябва да действат в съгласие. При това условие всички тукашни дейци, като Каравелов, Цанков, Стоилов и прочие не значат нищо. Без съвместните действия на Русия и княза на сцената се появяват техните дребни страсти и честолюбие, които неминуемо водят страната към анархия… Напълно съзнавам, че подобно положение не може да продължава и занапред: или трябва да ме допуснат в Петербург, или трябва да напусна България… “

Ще си позволя да изкажа няколко собствени съображения по повод на този разговор.

Най-добрият изход би бил наша окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България. Не аз ще съдя дали е възможно, или не такова радикално средство, макар че примерите на Египет, Тунис и Босна се намират пред очите на Европа.

Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър и неговата замяна с човек, напълно предан на нас и в никакъв случай с някой мошеник като Алеко паша, за когото, струва ми се, мечтае Каравелов. Смяната на династията може да бъде извършена само по наша инициатива, защото се убедих, че от българите в тази посока не може да се очаква нищо. Князът трябва да бъде извикан в Русия, където категорично да му се обяви волята на господаря да не се връща в България и да му се предложат пари. Новият княз е длъжен да започне с унищожението, с наша помощ, на различните видове „свободи“: на пресата, на митингите, и т.н. За да управлява страната, ще бъде необходимо към него да се присъединят няколко способни и добросъвестни лица, защото ако ще ползва само местни елементи, той няма да бъде в състояние да направи нищо.

Третият изход е примиряването с настоящия княз при известни условия, например съставянето на руско правителство начело с княз Кантакузин, прекратяване на действието на Конституцията и т.н. За да го държим в ръце по-здраво, може да му отпускаме добавъчна издръжка от окупационния фонд. Тук трябва да изкажа мнението, че е немислимо да останем с него в настоящите отношения. Трябва или да го отстраним, или да се сближим с него. Сега ние го дразним безполезно, никак не му вредим, а между другото все повече и повече изправяме срещу себе си този най-важен след Русия фактор в България.

Накрая — четвъртият изход — да се отзоват оттук агентите и офицерите в случай, че самите българи не изпълнят това, което ние считаме необходимо за тяхното благо, т.е., ограничаване на изброените „свободи“, унищожаване на различните „права“, които дава Конституцията, като оставим на народа само контрола над финансите. Нашето изтегляне оттук вероятно ще доведе до анархия, а в края на краищата и към чуждестранна окупация — австрийска, румънска, турска… или наша…

От гледна точка достигането на желания резултат от всичките комбинации, които ми изглеждат възможни, най-лесната, но и най-рискованата е помирението с княза. Не аз ще съдя дали тази комбинация е възможна, но направеният от него опит, явно последен, би ни предоставил случай да извършим това без особен ущърб за нашето достойнство (Заб. На оригинала на публикувания документ има забележка от ръката на Александър III. „Няма съмнение, че е настъпил моментът решително да действаме в България и да приключим с всички тези въпроси.“). (стр.7) (Павлович, Павел, 1935)

Библиография

Алманах. (1911). Алманахъ на Българската Конституция. Пловдив: Търговска печатница.

Военно-статистический обзор Княжества болгарского и стратегическое его значение в случае войны России с Турцию и Австрией. (1881). С.Петербург: Типография щаба войск гвардии и Петербургского военного округа.

Гербов, К. (26 окт. 2015 r.). forumnauka.bg. Извлечено от Окупационният дълг на България към Русия: https://www.forumnauka.bg/topic/17896-okupatsionniyat-dlg-na-blgariya-km-rusiya/

Головин, А. (1897). Княз Александър I Българский (1879-1886),. Варна: Печатница Н. Петров.

Косик, В. И. (1991). В.И.Косик – Русская политика в Болгарии. 1879-1886. Москва.

Мосолов, А. (1936). България 1878-83. Спомени. София: Печатница на Военно-издателския фонд.

Павлович, Павел. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.

Паренсов, П. (1909). Из миналото. Спомените на един офицер от Генералния щаб в България след 30 години. София: Печатница Ден.

Пеев, П. (1939). Княз Александър Батенберг I главнокомандващ – 1885. София: Библиотека Прослава.

Петков, Д. (1892). Оккупационный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области. София: Българска народна печатница.

Петков, Д. (1892). Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области. София: Българска Народна Печатница.

Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.

Райнов, Б. (1928). Нашето Освобождение (Спомени за Сан-Стефанска България). София: Печатница П. Глушков.

Сказин, С. Д. (1928). Конец Австро-русско-германского союза. Москва.

Татищев, С. (1890). Из прошлаго русской дипломатии. С.Петербург: А.Суворин.

Татищев, С. С. (1890). Из прошлаго русской дипломатии. С.Петербург: А.С. Суворин.

Тодорова, Ц., Стателова, Е., & Попов, Р. (1993). България в австро-унгарските дипломатически документи 1879-1885. т.1. София: Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“.

Хвостов, В. (1931). Записка А. И. Нелидова в 1882 г. о занятии проливов. Красный архив, Исторический журнал, т.3 (46), 179-187.

Цачевски, В. (2013). Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София: Изток-Запад.

Шувалов, П. А. (1922). Беседи на П. А. Шувалов с кн. Бимарк април – май 1887 г. Красный архив, т.1, 114.

Янчев, В. (2006). Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Българският опит 1878-1912 г. София: ИФ-94.