Съдържание
Войната на капитаните
Военни действия
Сливница
Гургулят
И последващите преговори
„Непосредствено след избухване на въстанието в Пловдив бях поканен от редакцията на „Келнише Цайтунг“ да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития. Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател и се убедих, че българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито пък за европейските интереси. При това се уверих, че политиката на руските дипломатически агенти в България е недостойна и отвратителна в най-висша степен, та затова издигам своя глас против Русия. Аз не съм неприятел на Русия. Напротив, аз съм защитавал много пъти руските интереси и ще ги защитавам пак, но при други обстоятелства. При тези обстоятелства обаче не е възможно за честен и справедлив човек да одобрява руската политика спрямо България.
Борбата на българския народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят; а поведението на княз Александър показва явно, че е значим мъж във всяко отношение. Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необорими факти. Затова написах тази книга.“
Париж, месец април 1886 г. А. фон Хун“ (фон Хун, 1890)
Това четем във Въведението на една позабравена книга – „Борбата на българите за Съединението си“ – книга, издадена през април 1886 г в Лайпциг, преведена на английски, тя излиза още същата година и в Лондон. Включва репортажи от събитията на Балканите излезли от перото на Артур фон Хун – репортер на „Kölnische Zeitung“, изпратен тук, като един от най-добрите познавачи и на Балканите, и на Русия. Днес малцина българи са чували това име, а още по-малко са чели вълнуващите му, изпълнени с неподправено възхищение към българите репортажи за Съединението и последвалата го Сръбско-българска война. Запознавайки читателите със събитията в България, Артур фон Хун не забравя да коментира и политическите аспекти. Книгата е издадена и на български дори в две издания в края на XIX век, след което е „забравена“, може би защото е неудобна. Но ние ще цитираме многократно пасажи от нея и ще разберете защо!
Артур фон Хун пристига в България още на 20 септември 1885 г., дни след обявеното Съединение, като веднага започва с описания на събитията. И с техния анализ. Ще цитирам думите на автора, запазвайки за автентичност неговия правопис:
„След това, българските войски, начело с княз Александра, преминаха румелийската граница и заняха най-важните стратегически точки по балканите. Съдбата на България беше решена!
Всичко това стана толкоз скоро, щото европейската дипломация беше се вкаменила от очудвание и страх. На всички очите бяха обърнати към Турция и целия свят мислеше, че днес или утре турските войски ще нахлуят в Источна Румелия. Но светът остана излъган. Турция остана мирна и то от страх, защото мислеше, че зад България стои бялата мечка. Че Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия, това е явно;…“ (ibidem, стр. 34-35)
„И тъй, светът доживе до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушената Турция се обърна против българското съединение, а тази държава, която създаде България преди седем години и която не преди много време е подкреплявала с всичките си сили идеята за съединението в българския народ! Наистина чудно нещо. … Светът остана смаян. Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол и пипер… Но какви причини накараха матушка Руссия да постъпи така с славянските си чада? – Пусти егоизъм; идиотския завет на Петра велики; наскърбяване на панславистическото честолюбие, за гдето българите се опитаха да се отърват от русското желязно опекунство и свещенния камшик;… Батемберг стана княз на обещаната велика България…“ (ibidem, стр. 35-36)
Годината е 1885-та. След Руско-турската „Десета“ война, българското землище е разделено на 5 части. Македония е върната на Османската империя, Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Сърбия заграбва Пирот, Враня и Зайчар – все изконно български земи. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено без съгласието на великите сили, напрежението на Балканите расте, което кара европейските държави и Русия да търсят дипломатическо разрешение на създалата се ситуация.
След като подкрепя Съединението, българският княз Александър I разочарова руския император Александър III с желанието си, България да има своя собствена външна политика, несъгласувана с Петербург, вследствие на което, Русия отзовава от своите офицери от българската армия.
„… покровителката на православието и славянството не е можела да допусне да се вършат таквизи антипанславически работи… та затова се и реши, да накаже за благото на общото славянство заблудените и непокорни българи. така и стана. като първо наказание матушка Руссия повика всичките си достойни офицери, служащи в българската армия, за да съсипи войската на антипанславистическа България. Но матушка Руссия се излъга горчиво. Българската армия не се съсипа чрез оттеглюванието на развратните руски офицери, а се усили още повече…. Но всички тези зли намерения не можаха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим кат канара и отблъсна с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.“ (стр. 37) (фон Хун, 1890)
„Като гръм из ясно небе удари известието в България, че царят е заповядал на своите офицери да напуснат българската войска и да се възвърнат в Руссия. Наистина, това беше ужасен удар за нещастната България, нанесен от добродетелката й Руссия – ужасен казваме, защото беше отправен с пъклена цел, за да съсипи България“ (ibidem, стр. 54)
Но ние като българи, имаме поводи за национална гордост! Отново фон Хун:
„Капитан Никифоров прие управлението на военното министерство и го управляваше с по-голяма точност, от колкото предшественикът му, генерал Кантакузен. Гениалният капитан Петров с другарите си привикна толкоз скоро към новото си място, като че никогаш не е бил друго нещо, освен началник на генералния щаб на българската армия. Млади капитани приеха предводителството над полкове и бригади и ги откараха по такъв ред в Источна-Румелия, като че са служили 50 години в някоя армия. Следователно, русската сметка, че българската армия ще се съсипи без русските офицери, излезе крива.“ (ibidem, стр. 55)
Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци ще трябва да защитава независимостта, свободата и обединението на България. Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър на 29 години!
В пета глава на „Борбата на българите…“, фон Хун дава обяснение и за поведението на великите сили в ония години. И отново се повтаря старата история:
„Европа се нуждае от мир и затова е миролюбива. Дипломацията й работи вече от години за поддържане мирът в Европа, затова и не трябва да се чудиме, гдето европейската дипломация погледна с лошо око на пловдивската революция и главния й уж подбудител, княз Александра. Но враждебността на европейската дипломация никогаш не щеше да приеме такъв жесток характер, ако Руссия не беше подклаждала непрестанно огън при европейските дворове против българите и държавния им глава. …“ (ibidem, стр. 58)
На 22 октомври, името на княз Александър е заличено от списъците на руската армия – ясен знак, че руският император Александър III е против делото на Съединението. Вследствие на тази руска „помощ“, начело на българската армия се озовават български офицери, довчера командвали само дружини, роти и взводове. В спомените си, Стоян Филипов, тогава капитан, пише:
„Получи се заповед всички руски офицери да напуснат редовете на българската армия и незабавно да се упътят за Русия. Покровителката дигаше ръце от нас. Оставаше ни безпомощни в съдбоносен час. Гражданите се изплашиха. Ние, младите офицери се гледахме въпросително.“ (Недевска & Шанов, 1985)
Войната на капитаните
Въпреки териториалните придобивки в последните години, Сърбия е разочарована – тя смята, че има изконно право над земите до р. Искър. С оглед заграбването на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, Белград смята за редно да бъде компенсиран за сметка на българите. Придобиването на Пирот, Зайчар и Враня обаче не е достатъчно според тях, защото през 1878 г., сръбски войски са стигнали почти до София и за крал Милан е логично, тази линия да бъде и новата им граница.
Недалновидната икономическа политика превръща Сърбия във финансов васал на Австро-Унгария, а опозицията става все по-критична и поради реформата в армията – редица опитни генерали са отстранени и заменени с верни на владетеля фигури.
През 1883 г., Сърбия официално се обявява за кралство, подпечатвайки окончателно независимостта си от Османската империя – ход, който носи известен престиж на Милан Обренович, но не е достатъчен да замаже очите на поданиците му за реалното състояние на тяхната държава.
И изведнъж – българите обявяват своето Съединение! За стандартите на Балканите, България изведнъж се оказва втората по големина държава на юг от р. Дунав. Сърбите са потресени – не стига, че претенциите им не са удовлетворени, но сега и техният нов източен съсед изведнъж става несъразмерно голям и заплашва техните интереси в Македония.
Милан Обренович настоява за териториални компенсации и заявява открито, че ако не ги получи даром, ще си ги вземе със сила. Сърбия започва мобилизация, а въоръжените й сили, начело на които са генерали с голям боен опит, се придвижват към българската граница.
Българското правителство все пак се надява Русия, въпреки, че няколко дни по-рано е изтеглила офицерите си от Българската армия, все пак ще се намеси и ще възпре мераците на Милан. За българите, притесненията по-скоро идват от Османската империя, която не крие своето недоволство и заплашва с изпращане на войски. Ситуацията е толкова напрегната, че основните български сили са съсредоточени по южната ни граница, а срещу Сърбия е оставена скромна по размер войска, с идеята че Милан не би вървял против волята на Великите сили. Това става достояние на сръбското военно разузнаване, да не говорим, че висшите офицери-руснаци са отзовани обратно от властите в Петербург и начело на българската армия остават средния офицерски кадри, наскоро дипломирали се от Военното училище в София. Милан Обренович е убеден, че с едно решително настъпление в правилния момент, може да постигне съкрушителен и бърз успех срещу младата българска войска.
През октомври 1885 г., Сърбия обявява мобилизация, като по границата с България е струпана над 70 000 войска, разделена на три части – Нишавска армия (41 800 души, с четири пехотни дивизии и конна бригада, които през Пирот, трябва да завладеят София), Тимошка армия (21 000 войници) и резерв от 8800 наборници. В обход на българския ляв фланг трябва да действа Моравската дивизия, а спомагателната армия на сърбите трябва да настъпи срещу Видин. Планът е скоростно настъпление с основните сили към София и обсада, с превземане на Видин.
Очакванията на сърбите са основателни – българите разполагат с по-малко от 17 500 души и тридесетина оръдия в своя Западен отряд, с който трябвало да спрат сръбската армия. Останалите български войски са а другия край на България – по границата с Османската империя.
На 24 октомври 1885 г. в Цариград е свикана посланическа конференция за разрешаване на казуса с Източна Румелия, с участието на посланиците на шестте Велики сили в Цариград, както и представители на Високата Порта. Докато се обсъждат различните предложения, пограничните инциденти от сръбска страна, стават ежедневие. В спомените на командира на Изворския отряд капитан Стоян Филипов четем:
„Съвсем друго беше положението на Сърбия. Тя смяташе, че има да взема от България, настояваше да ѝ се отстъпи и беше приготвена със сила да си го вземе. Тя знаеше, че доброволно земя не се отстъпва. Поощрявана обаче от Австро-Унгария, която имаше зад гърба си съюзена Германия, Сърбия беше решена да обяви война на България….
От 20 октомври сърбите започнаха систематически да ни предизвикват. …
Сръбски войници минаваха границата, заграбваха добитък и го откарваха в Сърбия. Изпратих подпоручик [Стоян Димитриев] Топузов на сръбския пост да поиска среща със сръбски офицер, та да изложи станалото. Но не биде приет. На 25 октомври сръбски патрул преминава границата, влиза в махала, залавя една жена с два вола и ги откарва в Сърбия. Изпратих писмо до командира на сръбската бригада с протест за станалото. Никакъв отговор. Лично с няколко офицери тръгнах да обиколя и изуча границата. Ала близо до митническия пункт на запад от Колуница [дн. в Сърбия] неочаквано от засада се раздаде един залп, после втори, сетне трети. За щастие куршумите пролетяха покрай нас и никого не докоснаха. За станалото телеграфирах в Щаба на армията. Отговори ми се: „С нищо не предизвиквайте сърбите.“
На 29 октомври сръбски войници стреляха срещу наш пост и убиха един опълченец. … за станалото телеграфически донесох и получих стереотипния отговор: „С нищо не предизвиквайте.“
Вече трябваше да се крием по окопите. Изправи ли се някой български войник близо до границата, послужваше за мерна точка за стрелба на сръбски войници. Положението стана несносно, нетърпимо, неудържимо…
Па бях и извънредно много млад за високия пост, на който бях издигнат. Преди година – взводен командир, а сега – началник на отряд от всички родове оръжия. От такъв неочакван главоломен скок главата ми беше зашеметена, опиянена. И в жилите ми течеше не кръв на зрял човек, а момчешка.
Без усет за сетнините, без дори да помисля за личната отговорност, с която се нагърбвах, въпреки толкова пъти решително потвърждаваната заповед с нищо да не предизвиквам, именно аз предизвиках, дадох търсения повод от крал Милан да обяви война на България.
На Георги Димитров, фелдфебел от 4-а рота, македонец, с чети кръстосвал Македония, участвувал в боеве, възложих с 20 души доброволци на разсъмване на 1 ноември да нападне сръбския пост, да го плени или избие.
И от наша страна бяха дадени изстрели.“ (стр. 43-44) (Недевска & Шанов, 1985)
Очаквано или не, но ударът срещу току-що обединена България идва не от юг, където са струпани нейните войски, а от Сърбия. На 2 ноември, сръбският крал Милан обявява война, обявявайки се за защитник на Берлинския договор. Очакванията му били да завладее София само за няколко дни, като по този начин прекъсне връзката на България с македонските земи и да премести столицата ни във Велико Търново. Мечтаел си за Велика Сърбия. Малко след полунощ на 2 ноември, в софийската телеграфна станция се получава телеграма до гръцкия дипломатически агент в София Рангабе, подадена от сръбския министър-председател Милутин Гарашанин:
„Командирът на І дивизия и пограничните власти ми известяват едновременно, че българските войски атакували днес на часа 7½ сутринта позициите, които заема един батальон от първи пехотински полк на сръбска територия, в околностите на Власина. Кралевското правителство счита това безпричинно нападение като обявяване на война. Моля ви, г. Агенте, да съобщите от мое име на г. Цанова (Илия Цанов – бел. съст.), министър на външните работи, че като приема последствията от тая война, Сърбия се счита във воюще положение с княжество България, начиная от събота, 6 часа сутринта, 2 ноември.“
Българският външен министър веднага бива известен, а той препраща телеграмата на княз Александър, който е в Пловдив заедно с министър-председателя Петко Каравелов и началника на Генералния щаб капитан Рачо Петров. Рачо Петров пише:
„Телеграмата на Цанова се получи към часа два. Събудих първо Каравелова, сетне княза. И двамата изглеждаха спокойни. Впрочем от няколко дена ний считахме вече войната за неминуема, тъй като многобройните инциденти, предизвикани от сърбите по границата, ясно показваха тяхното решение да ни нападнат. Много пъти са ме питали: какво бе нашето първо впечатление, когато узнахме, че войната е обявена? Нашето впечатление бе… че ще се бием; в тоя момент нямахме време да се вдълбочаваме повече. Бяхме млади и имахме голяма самонадеяност, това обяснява всичко.“ (ibidem)
Княз Александър веднага издава прокламация към армията:
„Офицери, унтерофицери и войници!
Сръбският крал ни обяви война. Той заповядал на сръбската войска да нахълта в нашата земя. Вместо да ни помагат, нашите братя сърби искат да разрушат нашето отечество.
Войници! Покажете вашата храброст, защитете вашите майки и огнища, смажете врага, който подло и дебнешком напада върху ни и не се оставяйте, докато не ги унищожите. Напред, братя, Бог да ни помага и да ни подари победа!“
Следва втора прокламация – към българския народ:
„Към българския народ
Правителството на съседния нам братски Народ, водимо от лични и егоистични цели и желающе да осуети святото дело – Съединението на българския народ в една цяло, – днес, без всякой законен и справедлив повод, е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земята ни.
С голямо прискърбие ние чухме тая печална вест, защото никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братя ще дигнат ръка и ще започнат една братоубийствена война в тия трудни времена, които преминават малките държави на Балканския полуостров и така безчеловечно и безразсъдно да се отнасят към своите съседи, които без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и чисто дело.
Като оставяме върху сърбите и правителството им всичката отговорност за братоубийствената война между двата братски народа и за лошите последствия, които би могли да сполетят и двете държави ние обявяваме на своя любим народ, че приехме прогласената от сърбите война и дадохме заповед на нашите храбри, юначни войски да почнат действието си срещу сърбите и мъжки да защищават земята, честта и свободата на българския народ.
Нашето дело е свято и надяваме се, че Бог ще го вземе под своя защита и ще ни даде нужната помощ, за да възтържествуваме и бием вразите си.
Като сме уверени, че нашият любим народ ще се притече да ни поддържа в трудното, но свято дело – защитата на земята ни от нахлуването на неприятеля – и че всякой българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, призоваваме Всевишнаго да пази и покровителствува България и да ни помага в трудните и усилни времена, които преминава страната ни. Нека Всевишният Господ Бог ни бъде на помощ.
Издаден в Пловдив на втори ноември, хиляда осемстотин и осемдесет и пета година.
Александър.“ (ibidem)
Обявената от Сърбия война предизвикала небивал патриотичен подем сред целия български народ. От всички посоки на страната, към Сливница, където се очаквало ключовото сражение, се стекли реки от доброволци. За родолюбието и за ентусиазма на българите говорят спомените на свещеник Петко Франгов:
„Щом се пръсна прокламацията, българският войник сякаш доби крила, той не отиде – той хвръкна към сръбската граница. Полетя към тази граница всичко, що носеше българско сърце и храбра душа, и се озова пред нападателя, който беше влязъл няколко километра в българската държава и завзел градовете: Трън, Брезник, а Видин заобиколил. Всички се решиха да умрат или отпъдат врага, който тъй хайдушки беше навлязъл в отечеството ни.“
На 2 ноември, в телеграмата си до началника на Щаба на българската армия, командирът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов съобщава:
„Днес на целия гарнизон прочетох приказа за обявяване на войната. Радостта и въодушевлението бяха достигнали апогея си: цял час не млъкваше „ура“ и хвърляне калпаците нагоре… Смея да уверя, че всички офицери и войници, опълченци и доброволци са готови до един да се жертват за защита на отечеството“.
А заедно със стотиците българи, в доброволческите формирования се включили и редица младежи турци, които не подлежали на мобилизация. Например в Шеста Шуменска доброволческа рота, която наброявала 160 души, 29 били млади български граждани – турци. Командир на ротата бил Симеон Арбов, а негов старши помощник Реджеб Абдуланов – факт, свидетелстващ за равнопоставеност между българи и турци в командването на ротата доброволци. Факт, който и до днес е част от нашия етнически модел, достоен за подражание. Това участие на турци – доброволци във войната, не било изключение, случило се само в Шумен. Обединението и защитата на родината били осъзната докрай необходимост от българи и турци, от християни и мюсюлмани.
„В същото време княз Александър доби неочаквана помощ: мухамеданците от шуменското и варненското окръжия се показаха готови да се борят против Сърбия и да въоръжат на свои разноски един корпус доброволци от 6000 души. Тази похвална патриотическа постъпка на мухамеданците – наградата за човеколюбивата политика на княз Александра – направи голямо впечатление на българите.“ (стр. 85) (фон Хун, 1890)
Военни действия
„…Очаквайки атака от страна на Турция, Българската армия била разположена по южната граница в околностите на Търново Сеймен (дн. Симеоновград) и Ямбол.
Малко известен факт е, че българският княз поискал от султан Абдул Хамид II военна помощ (тъй като България по онова време била васална на Османската империя държава). Изненадата на султана била туширана от външния му министър, който обяснил, че от гледна точка на международното право нещата стоят именно по този начин. Султан Хамид изпратил един батальон турски аскер, който обаче успял да стигне едва до Пазарджик, когато войната вече била свършила.
Атаката от страна на Сърбия принуждава Военното министерство да прехвърли частите, дислоцирани на турската граница, към западния фронт в максимално кратки срокове. В рамките на тридневния марш-маньовър 1-ва и 4-та дружини от 1-ви пехотен софийски полк в мъгла и дъжд за 30 часа изминават 86 километра. Населението на гр. Сливница ги посреща с викове „ура“, след което, без а спират, отиват директно на фронтовата линия.
Осми пехотен приморски полк изминава 95 км за 36 часа. Пета пеша батарея от 1-ви артилерийски полк под командването на капитан Петър Тантилов за две денонощия непрекъснат преход изминава 146 километра. Европейските военни специалисти признават подвига на Българската армия, като отбелязват, че Сливнишкото сражение е спечелено от „краката на българските войници“ (Костова, 2017)
През първите два дни на войната, сърбите превземат Босилеград, Цариброд, Трън и Брезник, изтласкват българите от Драгоман и достигат до Сливница – успехи, постигнати с относително малки загуби, което окуражава още повече сръбското командване. На 4 ноември 1885 г., основните сръбски сили достигат укрепените български позиции край Сливница. Ако те бъдат пробити, пътят към София остава открит. Българското командване започва спешно прехвърляне на сили от турската граница. Във времена без адекватен транспорт, разстоянието от близо 220 км между Сливница и границата с Османската империя предполага около седмица преход – време, с което малкото защитници на Сливница не разполагат.
„Дислоцирана на турската граница, Българската армия с марш-маньовър за три дни се прехвърля на западния фронт. 1-ва и 4-та дружини от 1-ви пехотен софийски полк в мъгла и дъжд за 30 часа изминават 86 километра. Населението на гр. Сливница ги посреща с викове „ура“. 8-и пехотен приморски полк изминава 95 км за 36 часа. 5-а пеша батарея от 1-ви артилерийски полк под командването на капитан Петър Тантилов за две денонощия непрекъснат преход изминава 146 километра. Европейските военни специалисти отбелязват, че Сливнишкото сражение е спечелено от „краката на българските войници“. Героичните сражения при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. довеждат до разгром и отстъпление на главните сили на сръбската армия.“
Сливница
Сутринта на 5 ноември 1885 г. започва може би най-важното сражение в Сръбско-българската война – битката при Сливница. Наричана от историците „Битката на капитаните срещу генералите“, имайки предвид младата българска армия, чиито офицери са с най-висок ранг капитан, тя е с решаващо значение за българската победа над сърбите във войната. Малкото български части в Драгоман и Цариброд трудно ще удържат сръбската армия и затова започват отстъпление към Сливнишката отбранителна линия, построена от италиански работници, голяма част от които се записват доброволци при започване на боевете.
От сутринта сърбите атакуват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и то без жертви. Българите започват контраатака и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сърбите извършват постоянни нападения, но без успех. В битката, българската артилерия оказва значителна помощ на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
На следващия ден, докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница, където положението никак не е добро. Там настъпват Шумадийската и Моравската дивизии. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1950 души под командването на капитан Стефан Кисов – същият, който като командир на рота в Българското опълчение, по-късно ще напише книга за руско-турската война и която многократно ще цитираме. Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравска дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сръбската армия достига 40 000, а българите – вече са около 32 000, благодарение на пристигащите от южната граница части, които веднага се включват в боевете.
По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените позиции. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда атака – „На нож“, като сам повежда бойците си, загивайки в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и се обръщат в бяг, като оттук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.
И един любопитен факт:
„В много случаи сърбите напущаха позициите щом чуеха звуковете на „Щуми Марица“. Военните специалисти се препират много за ползата от военната музика. Но в тази война се убедих в противното. … При всяко нападателно движение свиреше музика, и то на чело на нападателните колони. По общото мнение свирнята й правеше голямо впечатление на войниците, а още по-голямо на сърбите. Те, вижда се, не обичат музиката, защото бягаха от нея…“ (стр. 152) (фон Хун, 1890)
Накрая, отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
Битка ключова за развоя на войната, за която Иван Вазов ще напише „Новото гробище над Сливница“
Гургулят
В центъра на София се намира малка уличка, носеща името „Гургулят“. И тъй като много от гостите, а и от жителите на столицата не знаят нищо в тази връзка, ще разкажем малко История. Поводът е отново Сръбско-българската война.
Сливница. Малобройните защитници, с безпримерен героизъм цели три дни удържат сръбското настъпление. Това принуждава сръбското командване да търси обход през южния фланг, през българските позиции при с. Гургулят, в подножието на Вискяр планина, където се намира отряд от около 2500 души, само с 4 оръдия, под командването на кап. Попов. Срещу него сърбите изпращат най-дееспособната си дивизия – Моравската, в състав от 7200 души и 37 оръдия.
След масиран артилерийски обстрел, при който са изстреляни над 3000 снаряда, (благодарение на добре изградените защитни укрепления, българите дават само 20 убити и ранени), командирът на Моравската дивизия полк. Слабашич лично повежда атаката, убеден в бързата си победа. Въпреки изключително тежката обстановка кап. Попов запазва хладнокръвие – лично обикаля окопите, вдъхва смелост у войниците, като заповядва да не се стреля, докато сърбите се доближат на 60-70 м от българските позиции и едва тогава да се открие огън. На фланговете изнася по две от оръдията, които трябва да стрелят едва когато врагът приближи до 80-90 м.
И когато частите на Моравската дивизия са почти стигнали до българските окопи, българските войници откриват унищожителен пушечен огън, а оръдията засипват сърбите с картеч. Сръбската атака е преустановена, но след 2 часа започва нов артилерийски обстрел на българските позиции, последвана от нова масирана атака. Българите се оказват в критично положение, защото са привършили патроните си. Няма и снаряди за оръдията.
В този момент пристигат около 600 селяни от околните села под водачеството на запасния фелдфебел Васил Кертев – опълченец от Руско-турската война. Селяните нямали оръжие, но грабват пушките на убитите сръбски и български войници. Не знаели да стрелят, затова пък използват щиковете и прикладите. Окуражени от пристигналата помощ, войниците излизат от окопите и предприемат мощна контраатака. Въпреки численото си превъзходство, сърбите бягат. В края на деня (7 ноември), сръбските сили са окончателно разбити и при Гургулят. Ден по-късно, българите окончателно поемат инициативата във войната и настъпват към Драгоман.
И последващите преговори
„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми.“ – пише Артур фон Хун. И продължава: „Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените Българи в София. За княз Александра не беше вече дума. Той се считаше за изгубен човек. … Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави…
„Успех,“ ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в светът и го известиха: че прочутата сръбска армия е разбита до крак; че българите в див пристъп смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските, и че беше душата на победата – о, какво променение стана в този чуден свят! …
Европа беше наелектризирана от българските успехи. Презрения княз Александър стана отведнъж любимец на целия образова свят. … Никой не говореше вече за свалянето на княз Александра. Общественото мнение в Европа подигна своя повелителен глас и извика громко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“ В Австрия, гдето фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неизказана скорост. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна ,,Neue Freie Presse“ издигна високо своя глас за българите и казваше: че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров. Също и в Руссия се издигна общественото мнение, до колкото го има и там. … даже в тази абсолютическа страна натискът на общественото мнение беше толкова голям, щото правителството не се осмели да му упорства явно в първата минута. Чак след няколко дни официалните и подкупените руски вестници захванаха да изопачават истината и да сеят нова вражда между русския и българския народ. Русската дипломация се страхуваше, за да не се срутят построените й на пясък планове, противно на славянството.“ (стр. 170-173) (фон Хун, 1890)
На 12 ноември, само десет дни след началото на войната, всички сръбски войски са изтласкани обратно на сръбска територия, като остава само Тимошката армия, обсаждаща Видин. В останалия фронт, българите преминават в пълно контранастъпление, като разбиват една след друга сръбските отбранителни линии.
На 15 ноември, по-малобройната (ок. 42 000 души), но силно ентусиазирана българска армия, разбива 65 000 сръбска войска, и превзема Пирот, сразявайки окончателно духа на Милан и неговите войски. Ден по-късно българите се готвят да щурмуват Ниш, но са спрени от австрийския посланик в Белград – граф Кевенхюлерн – Австро-Унгария заплашва да влезе във войната срещу България.
„Кевенхюлер се яви в българската главна квартира едва на 16-и сутринта, след като Пирот бе вече превзет. На княза той говори отначало с мека форма. С приятелските си обръщения той искаше да извини това, което мисията му имаше неприятно и брутално. … Князът отговори, че и той съжалява за нещастията на тая война, толкоз повече че той не я е предизвикал, но българите трябва да влязат в Ниш, тъй като в тоя случай Европа по-лесно би склонила на Съединението. Сега Кевенхюлер промени тона, заплаши: „Тогава аз съм длъжен да заявя на Ваше височество, каза той, че по пътя за Ниш вие ще срещнете войските на Австро-Унгария.“ После той добави, че влизането на австрийска войска в Сърбия би било сигнал за една руска окупация на България. „А това ще ви коства най-малко вашия трон!” …
„Сутринта Каравелов и Радославов потеглиха за Пирот. Тук ги очакваха нови грижи. Румелийският въпрос, затихнал през време на войната, излизаше отново на сцената. Поражението на българите щеше да донесе едно разрешение на тоя трънлив въпрос; тяхната победа сега страшно го усложняваше: как да се наложи волята на Европа върху един победоносен народ и върху един княз, упоен от своята слава? Силите, заинтересовани във въдворението на statuquo-то, направиха на 13-и едно последно усилие. Тоя ден за последен път конференцията се събра на заседание. Прословутата резолюция, върху която се водиха толкова безплодни спорове и която Уайт тъй изкусно замедляваше, бе най-сетне готова: пет посланици бяха я одобрили предварително, само английският бе резервирал своето мнение. Когато тя се прочете в заседанието, Уайт заяви открито, че не може да я подпише. Резолюцията казваше между друго, че една смесена комисия от турски пратеници и от делегати на великите сили ще изучи нуждите на Румелия, като държи за тях сметка „в границите за Берлинския договор“. … Наистина, нотата, с която Портата бе свикала конференцията, гласеше, че разрешението на румелийската криза трябва да има за основа essentiellement (фр. – „основно“ – бел. съст.) Берлинския договор, но английското правителство превело тая дума със substantially, което значело „съществено“. … (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
Както сме коментирали и друг път, в съзнанието на нашето общество е залегнал митът за уж традиционната българофобия сред управляващите Великобритания. Може и да е така – няма вечни врагове и приятели, а само вечни интереси. През 70-те години на XIX век Лондон е защитавал целостта на Османската империя, но само десетина години по-късно нещата се обръщат. Правителството на кралица Виктория разбира, че България се бори да не стане „Задунайская губерния“, а е един възкръснал народ, който в името на националните си идеали е готов да се опълчи дори срещу „Освободителката“ си. Следователно, трябва да бъде подкрепен. И затова не е изненадващо, че един британски дипломат – Хенри Джонс – за когото Симеон Радев дава особено интересно описание, се явява най-активният защитник на Съединението.
„Мистер Джонс бе една крайно оригинална личност. Подир обед той бе редовно пиян, но до пладне имаше необикновена дълбочина в идеите и в тоя полуден на трезвеност той пишеше до правителството си рапорти, които са образци на ясност и на документация. …и може би неговите сведения да не бяха чужди на благосклонния обрат, който взе английската политика спрямо България. Участник в Кримската война, гдето е получил няколко рани (той бе произведен капитан пред Севастопол), Джонс мразеше Русия и преследваше нейното влияние с всичката си упоритост на своята раса. През всичкото време на румелийската криза той ободряваше националистите, повтаряйки им, че Русия е безсилна да им повреди и че Турция няма да предприеме никаква военна намеса. Когато Игелстром почна да говори за турска окупация, Джонс каза на Ив. Стояновича и на другарите му от комитета: „Не бойте се. Докато Кямил паша е садразамин, нито един войник няма да мръдне на границата.“ На депутацията от гражданите той препоръча да не се тревожи от никакви угрози, да не влиза в разправии с делегатите, но да им се каже ясно какви са желанията на областта.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
(*) садразамин (от садразам, араб.) — великият везир; председател на съвета на везирите; министър-председател – бел. съст.
(**) по разказа на Ив. Стоянович. От един рапорт, обнародван в Синята книга, личи, че Уайт бе добил изрично обещание, че Турция няма да употреби военна сила. Turkey, І, 1886, № 550 – (според оригинала – Симеон Радев)
По същото време, напрежение има и в Пловдив, където освен всичко се решава и съдбата на Съединението. Под натиска на Австрия и на Русия, без да чака съгласието на Англия, Високата Порта изпраща двама делегати в Румелия.
Пак тогава,
„Руският управляющ Игелстром забеляза тогава на Димитрова, че софийското правителство е революционно и че той като префект на румелийското време представлява в тоя момент Пловдив законно установената власт. „Вий забравяте – каза Димитров, – че аз не съм вече никакъв румелийски префект, тъй като съм положил клетва за вярност на Негово височество княз Александър.“ Игелстром слушаше тия възражения с голямо нетърпение. Той бе побледнял и гласът му, издигайки се високо, трепереше. „А вий, г. Димитров – каза той, – да не забравяте, че 70 000 турски войници стоят на границата и чакат заповед да навлязат в Румелия. Вий искате съединение с княжеството, а ще имате съединение с Одринския вилает.“ (ibidem)
Русия не спира натиска, като заплашва дори в османска окупация, на която очевидно няма да се противопостави. А май, дори ще я приветства!
Освен руския представител и някои пловдивски граждани очакват пристигането на турските пратеници. Найден Геров, бивш руски консул, също споделял мнението на руския дипломат. Част от гръцкото население, които не криели своята радост от перспективата, Пловдив да стане отново турски вилает, си били сложили дори фесове, а гръцкият владика в Пловдив се бил подготвил за посрещането на делегатите. Не успял, защото Петър Димитров предвидливо поставил двама стражари пред вратата му със заповед да не го пускат да излезе.
Влакът с пратениците от Цариград трябвало да пристигне както обикновено около 4.30 следобед, но… Минали час – два, станало 9.30 вечерта и „посрещачите“ разочаровани си тръгнали. Когато гарата опустяла, влакът пристигнал на уречения коловоз. Но причината за това закъснение, този път не била в БДЖ – Петър Димитров, в качеството си на пловдивски окръжен управител се разпоредил, влакът да бъде задържан далеч от гарата колкото е необходимо! Един пристав „случайно“ посрещнал гостите на празната гара и ги завел до хотел „Петербург“ (може да ви се струва странно това име, но това твърди Симеон Радев). Атмосферата била още по-натегната, след като още на границата, Чардафон подшушнал на придружаващия ги Проданов:
„Къде сте тръгнали вие по това опасно време? Не знаете ли, че може би народът ще ви пребие? Аз за тия турчуля не ща да зная, но за тебе ми е жал. Затова гледай да не се бавиш много-много в Пловдив, ами, щом ти се удаде, изфирясвай!“
Ни жив, ни мъртъв от тия Чардафонови предупреждения, Проданов ги съобщи на двамата си другари. Те си ги припомваха сега в студената и мрачна ноемврийска нощ и зли предчувствия ги наваляха.“ (ibidem)
След „топлото посрещане“, още на следващото утро двамата пратеници обиколили централните части на града, където по улиците „демонстрираха пъстри групи от доброволци, облечени във всевъзможни костюми с военно-опълченска претенция, препасани с патрондаши и въоръжени с оръжия от най-разнообразни системи.“
След като се срещнали с консулите на великите сили, представени в Пловдив, дошло време и за среща с официалния представител на новата българска власт.
„Подиробед Лебиб ефенди и Гадбан се представиха пред Димитрова. И те направиха съобщението за своята мисия по тържествен начин, прави. Димитров отклони всеки официален разговор с тях… Подир няколко минути те се върнаха отново и попитаха Димитрова дали могат да се разговарят с него като частни лица, на което управителят се съгласи охотно. Колкото официалният спор бе студен, толкова частната беседа бе сега любезна. Лебиб ефенди, председател на касацията, бе от старите турци: чистосърдечен, добряк, естествено надарен с великодушния инстинкт на едно владетелско племе. Той си откри съвсем сърцето. „Преди да замина – каза той, – имах аудиенция при н. величество султана и той ми каза, че обича българите като свои деца и че е готов на всички отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива.“ Гадбан – … още по-осезателно даде на Димитрова да разбере, че е възможно да се постигне една споразумение със султана, който много обичал княз Александра. „Ако толкова много го обича – забеляза Димитров, – нека го назначи тогава генерал-губернатор на Румелия и да се реши въпросът.“ Делегатите се отнесоха симпатично към това внушение и обещаха да го предадат в Цариград.“… (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
Постигнато е примирие, подписвайки Пиротското споразумение (9/21 декември 1885 г.), като окончателните условия са договорени с Букурещкия мирен договор на 19 февруари / 3 март 1886 г.) – мирът между Сърбия и България е възстановен. Победата във войната струва на българския народ 700 убити и 4 500 ранени. Този договор, за разлика от много други, не дава на държавата-победителка (в случая България), някаква териториални придобивки или други права. Но само месец по-късно, на 24 март 1886 г. в Цариград е сключен Топханенския акт, с който великите сили признават Съединението на България, и с който урежда управлението на Източна Румелия от страна на българския княз.
Започнахме с Артур фон Хун – ще завършим отново с него, с неговият анализ за „Причините за българските победи“:
„Кратко време след бляскавите български победи в Европа си съставиха въпросът: кои бяха причините, гдето войната взе такъв неочакван изход. Отговорът беше твърде прост и гласеше горе-долу така: причината за българските победи трябва да се припише единствено на по-голямата храброст на българите и на личното достойнство на княз Александра. … освен това подейства на българите и моралното съзнание, че се борят за народно дело… Най-сетне повлия много и личното поведение на княз Александра преди и по време на войната.“ (стр. 285) (фон Хун, 1890)
Артур фон Хун дефинира причините и за Съединението, и за победата в тази война – българският войник и неговия предводител – Александър Батенберг. Още един аргумент, всеки външен враг да насочи усилията си да обезглави младата българска държава. За да наложи влиянието си! И това ще се случи само няколко месеца по-късно…
P.S. И тъй като Историята трябва да ни учи – иначе какъв е смисълът да я изучаваме, ще попитам теб, уважаеми Читателю: Знаеш ли, че в България има военен паметник, който може би е единственият, носещ посланията на пацифизма? И то при положение, че той носи спомена за една война, която България печели убедително. Нашият войник не тържествува, а страда. Той не изпитва радост, защото е осъзнал безсмислието на всяка една война, на всяка една дадена жертва, на всеки един убит противник. Това е онзи боен дух, който не се е самозабравил, въпреки опиянението от победата. Онзи боен дух, който познава и чувството от победата, и чувството от поражението. И знае прекрасно цената…
За него, английският журналист Берлайн, посещавайки България през 1919 г. пише:
„България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…“.
За съжаление, казвам пак – за съжаление, много от нас не познават този скромен паметник-костница, първоначално изграден в центъра на Видин, но по-късно преместен на площада пред видинската гара, защото „неговото послание било срамно“, а и „фигурата не будела патриотизъм“.
А паметникът изобразява леко прилегнал, сякаш уморен войн, навел глава над оръжието си. Може дълго да се разсъждава в стил: „Какво е искал да каже авторът?“. За мен това е паметник, на безсмислието на всяка една война, на почитта към всички жертви – свои и чужди, за съчувствие към техните недочакали ги близки, и най-вече – символ на почитта и смирението на обикновения човек, пък бил той и в униформа!
И понеже стана дума за автора – в „Паметника на скърбящия войн“ се преплитат и цяло съзвездие творци – авторът Андрей Николов, председателят на журито – Мърквичка, ателието на Арнолдо Дзоки, в Париж, където фигурата е отлята.
Нека погледнем още един път творбата… И да се замислим…
(сн. frognews.bg)
Библиография
Костова, Д. (2017). Железници и армия по общия път към модерността. Българският случай. Електронен вестник за музеология и военна история, бр.1 . Извлечено от https://militarymuseum.bg/Pages/Publications/Electronic%20journal/broeve/2017_01.pdf
Недевска, Е., & Шанов, С. (1985). Сръбско-българската война 1885. Сборник спомени. София: Военно издателство.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
фон Хун, А. (1890). Борбата на българите за съединението си. Русе: Скоро-печатница Ст. Ив. Роглев.