Съдържание
Македонияяяя……
Война!
Одрин.
Дръзкият „Дръзки“.
Войната според чуждите кореспонденти.
От войната към политиката.
Междусъюзническа война.
Библиография.
„Заради Македонияяяя…“, се беше изцепил един наш шоумен, когато реши да свали едно доста трудно съставено правителство! Шоумен! Или политик? Всъщност – не знам което от двете. Защото беше флагмана на чалга културата у нас. И защото създаде парламентарна партия, чийто актьори-клоуни освен с „остроумия“ по отношение на една друга партия (забележете – само по отношение на една-единствена от многото! И то не тази, която щяха да „изчегъртват“!), с друго не помним. Партия, която „крещи“ да бъде забелязана! Партия, от която „крещи“ комплекс за малоценност!
Всъщност – сбърках! Моля да ме извините! Сетих се – предложиха за премиер на България човек, когото пък запомнихме единствено с прякора „Шнорхела“.
Но се сещам и за един друг шоумен и политик, който като на майтап спечели изборите за президент в страната си, също благодарение на телевизионната си слава, но когато Родината му беше нападната от съседна „братска“ Русия, на предложението на Запада да бъде евакуиран, той отговори:
„Искам боеприпаси, а не превоз!“
И ако Зеленски посещава редовно войниците на фронтовата линия, нашия герой, въпреки огромната си охрана (?!?) не се появи дори в парламента, а и за депутат, се закле „онлайн“. От диванчето! От което иска да управлява! И да бъде фактор в политиката! Наред с някои идеи за светлото ни бъдеще, които така и не чухме, какви са и как ще се случат, предложи да изпрати македонски астронавт в Космоса. На принципа:
„Това, което аз мога да ви обещая, никой не може да ви даде!“
източник – novatv.mk
То други да беше изпратил там! С еднопосочен билет. Като в онзи „политически“ виц от годините на Соца – виц, който щеше да ви уреди топло местенце в някой комунистически лагер:
„През 1961 г., когато Гагарин прави първия в историята на човечеството полет в Космоса се срещат двама приятели:
„По радиото съобщиха, че братушките отишли в Космоса“ – казва първия.
„Наистина ли?“ – радостно реагирал вторият – „Ама всичките ли?“
За подобни вицове, хора като Сашо Сладура, се простиха с този свят! И за съжаление, не всичките братушки заминаха за Космоса, иначе днес светът щеше да бъде различен!
Но стига с Космоса– говорехме за Македония! (то за някои оттатък – разлика няма!)
След бутафорния Санстефански, и окончателния – Берлински договор, територията на Македония, заедно със стотици хиляди българи остава извън пределите на възкръсналата ни Родина. Територия, която за поколения наши сънародници и тук и там, ще бъде „незараснала рана“. Съединението възстановява част от тази несправедливост, но въпреки това, голяма част от българското землище остава извън пределите на България.
След безуспешните опити на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. и Четническата акция от 1895 г., през 1899 г. в Македония и Одринско започва въоръжена борба за автономия, ръководена от Вътрешната Македоно-Одринска Революционна организация (ВМОРО) и Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК). Революционната борба ескалира през 1902-1903 г. с Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки, че завършват с поражение за революционерите, те подтикват Великите сили да наложат на Високата порта реформи в управлението на македонските вилаети. Целта на т. нар. Мюрцщегска реформена програма е запазване на териториалната цялост на Османската империя, като се премахнат част от причините за недоволство на християните и така да се потуши обществената нагласа за въоръжена борба. Програмата се проваля поради несъгласието на Австро-Унгария с идеята за автономия на Македония, издигната от Великобритания и Русия през юни 1908 г.
През юли 1908 г. в Османската империя избухва Младотурската революция. Младотурците идват на власт с идеята за възстановяване на конституцията и обещание за всеобщо равноправие в империята. Година по-късно обаче, новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци.
Българската дипломация прави опити да издейства от Цариград спиране на гоненията срещу македонските българи, но те се провалят. Реакция на това е възстановяването на ВМОРО (разпусната година по-рано) и четническото движение, а също и поредица от въстания на албанците, които започват през 1909 г. и стават все по-мащабни до навечерието на Балканската война. ВМОРО повежда борба с терористични методи – т.нар. „магарешки атентати“ предизвикват масови изстъпления срещу българите в Щип (ноември 1911 г.), Кочани (юли 1912 г.) и Дойран (август 1912 г.), което на свой ред, води до обществен натиск върху правителството в София да защити сънародниците си в Европейска Турция.
От 17/30 септември, мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход. България мобилизира над 700 000, от които 366 000 редовна армия, Сърбия – 400 000, а Гърция – 300 000 души. Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.
Въпреки, че вече в Европа са се оформили два противопоставящи се блока: Тройният съюз (между Германия, Австро-Унгария и Италия) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция), Австро-Унгария и Русия издават декларация, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония.
На 30 септември България изпраща нота от името на всички балкански съюзници, с призив османското правителство да предостави автономия на всички етнически малцинства в империята, вкл. българите. Нота, която остава без отговор. Или по-скоро, отговорът е…
Война!
Началото на Балканската война поставя Черна гора – в края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия.
Първата Балканска война се смята у нас за „народна война“. Българите масово се включват в нея. При малко над 4 милиона души население – над 600 000 се записват като доброволци. Включват се всички – от току-що завършилите ученици до ветераните опълченци. Връщат се хиляди български студенти от чужбина.
Българската войска се състои от три армейски формирования:
Първа армия с 67 000 войници с щаб в Ямбол, е под командването на генерала от пехотата Васил Кутинчев. Съставена е от три пехотни дивизии.
Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, в състав две пехотни дивизии заема изходни позиции в района на Търново Сеймен-Харманли.
Трета армия с над 83 000 войници е под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев – съсредоточена източно от Ямбол.
На 5 / 18 октомври 1912 година, цар Фердинанд издава височайша заповед по действащата армия:
„След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици — наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можеме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво.“ (Марков, 1989)
С тези думи България влиза във война с Османската империя. Групираните по границата войски, нетърпеливи да възстановят отнетата през годините справедливост по отношение на останалите извън пределите на Родината българи, настъпват под звуците на „Шуми Марица“. Започва настъплението и на останалите съюзници срещу турската армия.
Българската армия, която покрива Тракийския фронт, главния театър на бойните действия, постига значителни успехи. Главното командване насочва Втора армия начело с ген. Никола Иванов към Одрин, Първа армия начело с ген. Васил Кутинчев – в участъка към Одрин и Лозенград, а Трета армия начело с ген. Радко Димитриев, която остава скрита за турското командване – към Лозенград, срещу десния фланг на 250 000-та Източна турска армия на Абдулах паша.
Първото голямо сражение за българския войник са боевете край Лозенград. По план настъпателната акция трябва да се ръководи от две български армии – Първа и Втора. На 20 октомври 1912 г. е издадена директива № 2, която изисква Втора армия да укрепи заетите си позиции, а Първа армия да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на Трета армия, която има задачата да достигне линията Татарлар-Каръмза.
Тактиката на армиите ни се оказва изненада за министъра на войната и главнокомандващ Османската армия Назъм паша, който очаквал, че Българската войска ще настъпи по долините на Арда и Марица – просто теренът източно от Лозенград не позволявал преминаването на цели армии. Разбирайки, че многобройни български войници ще настъпват източно от Тунджа, с което заплашват да отрежат пътя за отстъпление на турската армия към Цариград, той заповядва внезапно настъпление от линията Лозенград – Одрин, тъй като не е допускал наличието на армия (в случая – Трета), която да се яви зад левия му флаг. Двете воюващи войски се движат една срещу друга, решени да се сблъскат фронтално и ожесточено в името на тази важна първа победа. В първата стратегическа операция – Лозенградското направление, след тежки боеве, Първа и Трета армии извоюват пълна победа. На 11 / 24 октомври 1912 г. е овладяна крепостта Лозенград, където българските части, водени от Радко Димитриев, са тържествено посрещнати от местното българско население.
Малко преди това ръководителят на германската военна мисия в Турция фон дер Голц окачествява лозенградските укрепления като превземаеми „само от немската армия и то след обсада в продължение на не по-малко от три месеца“
Дезорганизирана, Източната турска армия отстъпва панически на юг.
След падането на Лозенград турските войски панически се изтеглят на укрепената линия Бунархисар-Караагач-Люлебургаз. Боевете за нея протичат между 15-20 октомври 1912 г., като българските войски успяват да разгромяват превъзхождащата ги по численост близо 130-хилядната турска войска, достигайки на 40 км от Цариград. Единственото препятствие по пътя им е само силно укрепената линия при Чаталджа. Чуждите военни наблюдатели сипят похвали за българските войски, а един западен журналист коментира:
„В Източна Европа се появи нова военна сила, която даже Великите сили не ще могат да удържат“.
Така само за около три седмици балканските съюзници, с основната роля на българската армия, изправят Турция пред военна катастрофа. На 28 октомври 1912 г. великият везир Кемил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която предлага примирие. Заслепен от военните победи, може би виждащ себе си като цар Симеон Велики, Фердинанд отхвърля примирието, вярвайки, че скоро ще влезе на бял кон в Цариград. Фердинанд скрива телеграмата от съюзниците, като вместо това, издава заповед за настъпление срещу Чаталджанските укрепления, въпреки препоръките на български и чужди специалисти да не прибързва с атаката. Още повече сред българските войници върлува холера.
Българските войски под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Константинопол, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат.
Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната.
На 20 ноември / 3 декември 1912 г. воюващите страни подписват край Чаталджа примирие, според условия на което, войските остават на своите позиции.
Одрин
И тъй като не преследваме някаква историческа хронология и ултрадетайлна фактология (това е работа на военните историци), а просто се разхождаме из сокаците на историята, за малко ще напуснем фронта, за да се разходим по улиците на днешна София. Всеки, който мине покрай градинката до църквата „Свети Никола“ в Ючбунар (или „Три кладенци“, както се е казвала тази част от днешния квартал „Възраждане“), между улиците „Пиротска“ и „Опълченска“, ще забележи паметник. Макар и висок само 12 м (за разлика от МОЧА с неговите 47 м), той привлича окото дори и на случайния минувач. Изобразява опълченец с шинел, с калпак на главата, качулка, раница, паласка, лопатка, патрондаш и пушка в ръце. Но не това прави впечатление, а нещо друго, нехарактерно за този вид паметници – почти винаги, на щика на неговата пушка, родолюбци са закачили… истински български трибагреник, който се вее от високото и в слънце, и в сняг! Отдаващ почит, но и показващ значението на този монумент.
Известен като „Паметник на Одринската епопея“, всъщност той е „Паметник на опълченците от 58 пеши Одрински полк“. Идеята за него се заражда още със смъртта на първия убит опълченец. Монументът, с автор Тома Делирадев, е изграден изцяло с дарения и е открит през 1928 г., по повод на 15 годишнината от Одринската обсада (Ганев, 1939). Издигнат в памет на загиналите през Балканската война военни чинове от 58 пехотен Одрински полк, той увековечава не само паметта на загиналите от горния полк, но и на всички български опълченци, които са се отличили с героизма си при обсадата и особено при атакуването и превземането на Одринската крепост – 13/26 март 1913 г. Но за много хора, това всъщност е „Паметникът на Българския войник“! Какъвто в българската столица днес няма! А е имало!
Имало е Мемориал на Първи пехотен софийски и Шести пехотен търновски полк от Първа пехотна софийска дивизия, наричана „Желязната“ или „Шопската“, е открит на 28 октомври 1934 г. от цар Борис III. Помня от детството си огромните стени, с изписани имена на над 3000 загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. По времето на Соца, той беше съборен, за да се изгради нещото, наречено любезно от софиянци „шестоъгълен петох..ник“! Е, после той се разпадна, щото беше много качествено направен, и беше премахнат. По-късно авторът проф. Валентин Старчев споделя: „Тодор Живков не го харесваше…“
Поне върнаха на мястото му Българският лъв, с картата на България на щита му! И нещо любопитно – авторът на този „лъв“, скулпторът Михаил Михайлов, е автор и на друг много известен софийски „лъв“ – този на входа на Министерството на вътрешните работи.
Разприказвахме се за „бронзовите софийски лъвове“, но темата бяха железните „български лъвове“ – тези, превзели Одрин!
Още в първите дни на войната, българската армия постига впечатляващи победи, като на много места обръщат османските войски в бягство. Междувременно Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части продължават настъплението. След редица успешни сражения българските войски се озовават на 40 километра от Цариград. Единственият бастион на турската власт в Източна Тракия остава Одрин.
Одринската крепост е модернизирана от германски инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителните съоръжения са разположени на три позиции – предна, главна и тилна. Предната позиция се намира на 9 до 11 км от града и се състои от окопи и укрепени огневи позиции за артилерията. На разстояние 0,5 до 3 км от града, е изградена главната позиция, състояща се от 24 каменно-землени и 2 стоманобетонни форта. Последната тилна позиция е разположена в самия град. Отбранителните съоръжения включват окопи, огневи позиции за артилерията, фортове и картечни гнезда.
Гарнизонът на Одринската крепост е под командването на един от най-способните турски военачалници – артилерийски генерал Шукри паша (ръководил и потушаването на Преображенското въстание в Странджанско през 1903 г.) и се състои от шест редовни пехотни полка, три запасни дивизии, пет артилерийски полка, два инженерни батальона, пет картечни роти, една рота от сапьори и телеграфисти, пет ескадрона кавалерия. Те са групирани в 5 дивизии и 2 самостоятелни полка с общо около 59 600 (според други източници 60 000-70 000) войници и офицери, 524 оръдия и 20 крепостни картечници.
Превземането на крепостта е възложено на Втора българска армия – Осма пехотна тунджанска дивизия и Девета пехотна плевенска дивизия. През октомври и ноември 1912 г. са превзети ключовите противникови позиции, с което се затяга и обръчът около обсадения град. Междувременно армиите на цар Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно.
Както вече цитирахме, на 20 ноември / 3 декември 1912 г. воюващите страни подписват край Чаталджа примирие, според условия на което, и без активни бойни действия, българските войски остават на своите позиции и около Одрин.
На 3 декември 1912 г. в Лондон започват преговорите за мир между балканските съюзници и Турция, в които Великите сили открито налагат посредническата си роля. Почти едновременно с тези преговори започва и конференция на посланиците на Великите сили, на която групировките на Антантата и Тройния съюз искат да защитят стратегическите си интереси на Балканите. Българската делегация, водена от д-р Стоян Данев споделя общото искане на съюзниците, а именно – Турция да отстъпи всички свои европейски владения на запад и север от линията Мидия-Енос и Егейските острови. Окуражена от неуспеха на българите при Чаталджа, Високата порта отказва да отстъпи Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г. Великите сили изпращат нота до Високата порта, в която я съветват да отстъпи. Преговорите се усложняват и от претенциите на Румъния за промяна на границата в Добруджа – компенсация за евентуалното българско териториално разширение. Конфликтно се сблъскват и интересите на Виена и Белград заради сръбското настъпление към Адриатика. Австро-Унгария дори концентрира войски на границата със Сърбия.
Правителството на Османската империя е силно разклатено от ситуацията и на 10 януари 1913 г., националистически настроеният младотурски комитет „Единение и прогрес“, не без помощта на немската дипломация, извършва преврат. Новото турско правителство прекъсва преговорите. В Одринска Тракия се съсредоточават нови турски войски от Мала Азия, прехвърлени с подкрепата на Германия. Балканската война навлиза в своя втори етап. И в него българските войски трябва да отразяват най-силните удари на противника. Те сразяват настъпващите при Булаир и Шаркьой турски корпуси и успяват да отблъснат турските контраатаки при Чаталджа. Ключът към победата обаче е Одрин. (kabinata.com)
Българската армия от своя страна се активизира и на 21 януари / 3 февруари 1913 г., в изключително тежки условия, бойните действия се възобновяват, а крепостта е подложена отново на артилерийски обстрел.
Поради липса на коне, оръдията на българската армия са теглени от волски впрягове, и въпреки това, те успяват за кратко време да изминават огромното разстояние до Одрин. Междувременно част от войниците стават жертви на студа. Все пак, в началото на март българите струпват близо 160 000 войници, 424 оръдия и 96 картечници около града, в помощ на които се присъединяват близо 47 000 сръбски бойци.
Помощ оказва и българската авиация в лицето на вече създаденото Първо аеропланно отделение също се включва във военните действия и подпомага сухопътните войски. Обсадата е разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен.
Най-големият по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава самият ген. Георги Вазов. Вазов разпорежда атака на крепостта, с унищожителна 10 часова артилерийска подготовка, след което, около 4 часа през нощта на 25 март започва безмълвното придвижване на българите срещу вражеските позиции. Дружините на 56 пехотен полк започват сражението. Заедно с тях се бият 23-ти Шипченски, 10-ти Родопски, 32-ри Загорски, 29-ти Ямболски, 57-ти и 58-ми пехотен полк. До сутринта на 12/25 март, предната позиция е превзета и оцелелите османски части се оттеглят към фортовия пояс. Турците успяват да отблъснат следващата връхлитаща вълна и българите са принудени да извършат прегрупиране.
Смята се, че край Одрин за пръв път в историята е използвана военната тактика „огневи вал“ – артилерията покрива настъплението на пехотата, която следва отблизо. Снарядите разкъсват бодливата тел, а онази част която остава или е срязана от сапьорите, или е преодоляна, като войниците я покриват със собствените си шинели и одеяла. Две скорострелни артилерийски отделения, под командването на майор Марин Друмев, смело подпомагат сражаващата се българска пехота. През нощта на 13 март Айджиолу е превзет от 10-ти Родопски полк, а рано сутринта на същия ден пада и Айвазбаба. Двата форта са овладени благодарение на непоколебимата воля на могъщата българска армия. Малко след 6 часа, турският командир на форта уведомява командира си чрез телеграфа, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите влизат във форта.
Турският офицер кап. Хасан Джемал си спомня паметния ден:
„Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.“
На сутринта на 13/26 март главната отбраняваща част е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е сломена. Михо Георгиев – старши подофицер от 29-ти пехотен Ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия. Командващият гарнизона Шукри паша е пленен и от уважение предава сабята си на командващия Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов.
Българските войски печелят историческа битка срещу 70 000 първокласни турски войници, скрити зад 26 форта и защитавани от 524 оръдия. Храброст, тактическо майсторство и използването на редица нови бойни способи водят до победата, наречена от чуждите военни специалисти „едно от най-смелите и най-бляскавите приключения, непредприемани никога“. В сражението неговите войски дават близо 1316 убити, а ранените са около 6300. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници.
Общите загуби на Втора армия за цялата война възлизат на 16 560 убити, ранени и безследно изчезнали.
Скоро след това гръцката армия превзема Янина, а черногорските и сръбските войски – Шкодра. Младотурците са принудени да подновят мирните преговори.
Превземането на Одрин практически слага край на Балканската война, който е официализиран с Лондонския мирен договор от 17/30 май 1913 г. между Балканския съюз и Османската империя.
След пълното поражение, Османската империя е принудена да отстъпи всичките си балкански владения. Сред тях са Албания, Косово, Македония, Беломорска и Одринска Тракия. С този договор се създава и една друга Балканска държава – Албания.
Войната на Балканския съюз срещу Османската империя е естествен завършек на национално освободителните войни на българите, но и на останалите балканските нации. В Балканската война загиват 66 000 български офицери и войници, като около 100 000 са ранени.
Дръзкият „Дръзки“
Не можем да бъдем изчерпателни по отношение на всички битки и славни победи на българската армия из полетата на Тракия – това е тема, на която военните историци могат да посветят томове. А и не това е целта на този паноптикум, отбелязващ само моменти от нашата история. Но не може да не отдадем чест и почит на участниците в една друга история – морска. Въпреки, че България никога не се е славела като велика морска сила.
Малко предистория. На 29 януари 1896 г. Народното събрание гласува кредит за военни нужди в размер на 8 500 000 лв., от които 1 500 000 лв. за флота, въпреки че някои политици предлагат Военно-морските сили да се премахнат.
През есента на същата година са предприети първите мерки за изграждане на военноморска база – първоначално в района на Бургас, но скоро е решено това да стане в гр. Варна, заради бързото му разрастване и нарастващото икономическо значение. Има и друга причина за това – князът иска тя да е по-близо до Евксиноград.
През 1897 година се взима и друго важно решение – Военният флот е разделен на „Дунавска флотилия“ с щаб в Русе и „Морска част“ с щаб във Варна. За нуждите на морската част от 1904 до 1908 г. в корабостроителния завод на фирмата „Шнайдер и Сие“ са поръчани шест еднотипни миноносеца: „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Строги“, „Храбри“ и „Шумни“ (всеки по 97.5 бруто т.). През 1905 и 1906 г. първите три, тайно са доставени в България през Босфора на части, където са сглобени и спуснати на вода. През 1909 г. пристигат още три.
През октомври 1912 г. българският боен флот вече разполага с учебния крайцер „Надежда“ (717 бр.т.) и шестте миноносеца. Главните пристанища Варна и Бургас са защитени от брегови батареи.
След тежки боеве и значителните материални загуби, турската армия изпитва остра нужда от оръжия, муниции и храна. Помощите изпращани от Германия и Австро-Унгария са транспортирани до румънското пристанище в Констанца и от там натоварени на кораб за Цариград.
На 7 ноември в главният щаб на флота във Варна се получава доклад, че два товарни кораба – египетските „Акдениз“ и „Карадениз“, натоварени с 80 оръдия и боеприпаси за турските войски при Чаталджа отплават от Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния) за Истанбул. За да осигури безпрепятственото им плаване турското командване блокира Варна като единствена база на българския флот. Около 20 часа „Ярхисар“ се насочва към устието на река Камчия, Берк-и-Сатвет“ – на север от Варненското пристанище, а крайцерът „Хамидие“ – към нос Калиакра.
В 22:30 отрядът, състоящ се от флагмана „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ под общото командване на капитан II ранг Димитър Добрев, напуска със загасени светлини Варненското пристанище и през северния проход на минното заграждение, поема курс на североизток срещу конвоя. Задачата е откриване на противника, който да бъде атакуван от малка дистанция – първоначално бойните, а след това и транспортните кораби.
В 00,30 ч. на 8 ноември на около 32 морски мили (59,3 км) източно от Варна е забелязан силуета на големия боен кораб „Хамидие“, въоръжен с 22 оръдия, два торпедни апарата и с екипаж от 400 души.
Флагманът „Летящи“ атакува с торпедата си от дистанция 500-600 м., на което турците отвръщат с интензивен огън. „Смели“ и „Строги“ също се опитват да торпилират врага, но не успяват. „Смели“ получава попадения в борда си от избухнал наблизо снаряд, като поради повреда на рулевото му устройство, става неуправляем. Настава критична ситуация, тъй като притеклите се на помощ турски контраминоносци също откриват силен огън по нашите кораби.
Последен в боя се включва и „Дръзки“, командван от мичман І ранг Георги Купов, който се промъква максимално близо до крайцера и от около 60 м. изстрелва торпедо, което попада в носовата част на „Хамидие“ и прави пробойна с размери около 10 кв. м. Убити са 8, а ранени – 32 души. Пораженията на „Дръзки“ са минимални – един 47 мм снаряд пробива димохода му.
Българските кораби, с различни по степен материални щети, се прибират в сборния си пункт. Тежко повреден и полупотънал „Хамидие“ е изтеглен на буксир до Цариград, с кърмата напред, тъй като носовите отсеци били запълнени с вода, която покривала бака на кораба.
За стойността на тази победа говори коментарът на командира на извадения от строя флагман на турския флот, Хюсеин Рауф бей, който казва:
„Ако разгледаме безпристрастно случката с „Хамидие“ и кажем самата истина, трябва да признаем, че тази голяма и успешна атака на българския флот, който няма никакво минало, е едно славно начало, с което той може да се гордее“.
След поражението, турците прекратяват всякакви морски операции близо до бреговата линия.
Войната според чуждите кореспонденти
За войните, които ще бъдат наречени от историците „Балкански“ е писано и много, и малко. Историците в различни времена са давали разнообразни коментари и анализи. Затова ние ще погледнем от един различен ракурс – погледът на чуждите кореспонденти.
„The Outlook“ е седмично списание, което излиза в Ню Йорк от 1870 до 1935 г. За нивото на медията можем да съдим по факта, че за него работи и бъдещият президент Теодор Рузвелт.
Поради големия интерес на американската публика какво се случва на Балканите, през 1913 г., редакцията изпраща специален кореспондент, който да отрази събитията тук. Дописката на Алберт Едуардс разяснява на американския читател събитията тук, но обръща внимание и някои основни факти за България, както и причините за водената война. Цитирам част от статията в мой превод, но прилагам и линк към оригинала:
„България има една от най-прогресивните конституции в света. Налице е всеобщо избирателно право за мъжете и една законодателна камара. Но от жизнено значение е не формата на нейните институции, а духът на народа. Голямата част от населението обработва земята. Съществуват по-малко от сто селскостопански имота, надхвърлящи сто и петдесет акрa (1 акър е мерна единица за площ, възлизаща на 4046,85 m² – бел. съст.). Но от приблизително 700 000 семейства формиращи населението, 550 000 притежават своите собствени ферми. Няма друга страна, в която богатството да е толкова равномерно разпределено. Българската демокрация, защитена от либералната ѝ конституция, няма защо да се страхува от безконтролна автокрация. Няма аристокрация свързана със земята, с която да се бори. От друга страна индустриалната плутокрация не е нараснала толкова, че да застрашава нейното съществуване. България е толкова свободна по форма и дух, колкото всяка демокрация, постигната от човешката раса.
И все пак нацията се обяви единодушно за тази война. Вероятно времето, когато „цар Фердинанд“ е действал най-открито в опозиция на волята на народа, именно при отказа си да обяви война през 1908 година.
Духът на демокрацията, който тласна правителството на България в тази кампания, отличава тази война от която и да е друга, която светът е виждал в продължение на много години. …
Противоречивият парадокс, предлаган от прогресивната демокрация на България, е лесно обясним. Тук всеки човек на възраст над тридесет и четири години се е родил роб в Турция. Само една изкуствено създадена линия разделя страната от това, което беше до преди два месеца, турска провинция Македония. Няма българин, мъж, жена или дете, които да не са виждали „бежанците“, които да не са чували разказите на „жертвите“ на майчиния си език за истории на убийства и изнасилвания. Повечето от тези истории са твърде ужасяващи, за да бъдат разказани на английски език. Така че описанията, които сме чели в нашите вестници, за жестокостите в Македония, бяха не само съкратени, но също и цензурирани. Но докато не чуеш тези истории с пълните им подробности, не е възможно да разбереш духа на тези хора. …
Не минава и една година, без някое ново издевателство в Македония да изпрати нови бежанци отвъд границата, в търсене на подслон сред техните „свободни братя“ – бежанци с осакатени тела, посивели коси и объркани умове.
… За българите въпросът не е да се изправят неправдите за друга раса. Те се борят за освобождаването на собствената си плът и кръв. А историите, които съм чувал тук от бежанците, са по-лоши от всичко, което г-жа Стоу е намерила и вплела в „Чичо Томовата колиба“.
От своето освобождение през 1878 г. българите на север никога не са се отклонявали от своята цел да освободят целия си народ от турците. С цената на големи жертви, огромно търпение и невероятно умение, те се самоорганизирали в армия. Когато дошъл великият ден, всички били готови. Всеки е знаел какво се очаква от него и не е имало никаква нерешителност или грешки в никое начинание. Мъжете не били отвеждани под знамената. Те са се надбягвали към мобилизационните центрове. Когато заповедта за мобилизация е издадена на 30 септември, военните офицери очаквали, въз основа на наученото във военните училища в Западна Европа, да се явят 75 процента от мъжете в повиквателните списъци: 92 процента отговарят на повиквателната.
До 17 октомври мобилизацията е приключила и армията, разпределена в три дивизии, е концентрирана на границата, всички в готовност за настъпване. Това, в страна с толкова малко железопътни пътища, е безпрецедентна бързина. На следващия ден е обявена война. И сега един мъж на всеки четирима е мобилизиран. Тази малка страна, с население, като се изключат турците, по-малко от град Ню Йорк, има половин милион мъже на бойното поле.“ (Edwards, 1913)
Четейки статията на американския кореспондент, не може да не отбележим и един страничен, но прелюбопитен и изключително информативен факт:
„Няма и един на всеки двадесет от тях“ каза офицерът, „който да не може да чете и пише. И ако някой си признае, че не може, останалите с помещението му се подиграват.“ …
„През 1879 тези хора бяха роби. Девет години след тяхното освобождение имаше 125 000 деца в основните училища. През 1907 тази бройка достигна 334 000. А днес, млад мъж на деветнадесет, който не може да чете и пише, ще бъде подиграван от връстниците си. В предишна статия говорех за напредъка на гърците, по отношение на образованието. Но българите, само за 34 години свобода, срещу осемдесет, са ги изпреварили. Те образоват жените си. През 1887 само 23 процента от децата в основните училища бяха момичета. През 1907 този процент достига 45. Днес почти толкова момичета, колкото и момчета са образовани. Дори и най-старите държави от Южна и Източна Европа не могат да изравнят този рекорд.“ (ibidem, стр. 309)
Защо се спирам на тези редове. Истинско впечатление правят фактите, цитирани от непредубедения американски кореспондент. Факти, с които той държи да информира американския читател. Но и ние да научим нещо днес. Образованието, което винаги е било изключително важно за българина, само за три десетилетия Свобода, е достигнало до почти цялото младо поколение, включително и жени. Колко са били образовани нашите бивши и бъдещи „освободители“ по онова време не знаем. Но тези факти са интересни и в друг контекст – по отношение на „образованието при Социализма“. Днес, тази фраза се вее като пътеводен байрак – колко сме били образовани (сигурно от списанията „Паралели“ и „Космос“), как сме били с най-добри успехи на тестовете ПИЗА (нищо, че те са създадени през 2000 г.) как сме били втори по интелигентност в Света (ще падна – но сигурно е така, защото парчета от „Работническо дело“ имаше във всеки селски нужник – за „четене“ от страна на някои други човешки части), какви университети сме имали (а бе хора, днес никой не ви е забранил да четете нещо друго освен фейсбук – книгите по Бай Тошово време бяха кът, но сега има в пъти повече от тогава – ами, образовайте се! Или чакате Компартията да разпореди?). Митове!
А Соцът създаде „вечерните гимназии“. Защото Партията извади селския труженик от полето, направи го „пролетариат“ и го изпрати по фабрики и заводи, да произвежда продукция, която не ставаше за износ, а понякога трудно се пласираше дори и у нас. И този пролетариат трябваше да се учи вечер, в извънработно време на четмо и писмо. С обяснението, че през деня бил на работа. А защо не сторил това, докато неговите връстници, години наред са посещавали нормалните учебни занятия в детството си?!? Да не би да са работили още от първи клас?
И тъй като вече чувам гласове, как всичко сме си произвеждали и колко хубави стоки е имало, само ще попитам – Защо всички търсеха „вносното“, а притежаването на гащи или шоколадово яйце от Кореком, беше символ на лукс? Защо 2-3 празни бутилки от уиски, наредени по еднотипните секции в холовете ни, бяха повод за гордост и демонстрация на възможности пред съседите?!? Не че дънките и уискито са най-важното в живота.
Но да се върнем към репортажа на американския кореспондент, в който много по-малко се говори за фронта, но за сметка на това намираме доста други факти за млада България, един от които е правосъдието:
„Въпреки че престъпното население на България е много малко, правосъдната система е най-интелигентната, която съм изучавал. Те имат неопределена присъда и условно освобождаване, и пробация за първото нарушение.
Всички привърженици на напредналата демокрация по целия свят твърдят, че това е единственият начин да се приспособиш хора за самоуправление е да им го дадеш. България дава силни аргументи за това предложение. Първите години на тази безпрепятствена демокрация, с никои от нашите „проверки и баланси“ бяха доста хаотични. Някои от проблемите несъмнено се дължаха на политическа неопитност, но много повече бяха породени от интригите на чужди дипломати. Мина само едно поколение и хаосът изчезна. Основната задача, която младата българска нация постави пред себе си, беше освобождаване на. своите потиснати братя. Това е тестът, чрез който от успеха или неуспеха, техните институции трябва да бъдат съдени.“ (ibidem, стр. 309)
И този цитат няма връзка с войната, но казва много за престъпността и правосъдната система в България. И за проблеми, които се дължат на „чуждите дипломати“! Толкоз! Sapienti sat!
Е, след образованието и правосъдието, отиваме директно на фронта с още един репортаж от войната, този път на немския военен кореспондент Курт Арам, редактор на „Berliner Tageblatt“.
„Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.
Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!
Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите – турското суеверно опълчение.
А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън – кой помни какво е сън? Напред, напред!
Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата – мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.
Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.
Махмуд Мухтар паша на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред…
А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!
А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях. …
Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!“
А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.
Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.
Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!“
И още една статия – тази на Дейвид Джонсън, озаглавена „Splendid Fellows, Splendidly Led” – „Прекрасни събратя, чудесно ръководени“, в която между другото четем (в мой превод – бел. съст.):
„През 1878 г. България няма армия. До 1913 г. тя има една от най-страховитите сухопътни сили в Европа.
В навечерието на Балканската война България е независима държава само 34 години. Нейната армия е създадена от нулата и има толкова малко за изграждане, че през първите седем години след като България получава независимостта си през 1878 г., висшите длъжности в армията трябва да бъдат заети от офицери, наети от Русия. …
В България мобилизацията бе обявена още на 30 септември, чрез простата целесъобразност да се поставят обявления на обществени сгради и църкви. В рамките на 12 часа цялото мъжко население, отговарящо на условията за оръжие, е на път към центровете, на борда на влакове, съставени всичко от 45 до 60 вагона, пътуващи с 15 мили в час.
Всеки влак беше натъпкан до максималния си капацитет, не само вътре, но дори и на покривите на вагоните. Всеки човек имаше със себе си достатъчно храна, носена от дома, за пътуването. По пътищата дълги потоци от селски каруци, теглени от волове или коне, се изливаха към центровете. Въпреки че българският ентусиазъм е интензивен, той е силно сдържан; Имаше малко пеене или аплодисменти.
Сред чуждестранните наблюдатели, които стават свидетели на мобилизацията, е британски полковник, който е дълбоко впечатлен от българските войници. Той ги описва като: „Фини, широки, с дълбоки гърди, космати мъже, отгледани с кисело мляко и черен хляб, с чисти бледи кожи и решителни кафяви очи. Прекрасни събратя, великолепно обучени и ръководени.“ …
На 23-ти българите започват нощна щикова атака срещу турските окопи пред Кърк Килиса (на турски: Kırklareli, старо име Kırk-kilise – Лозенград – бел. съст.) След българо-сръбската война през 1885 г. се носи слух, че сърбите са изоставили окопите си веднага щом чуят щамовете на българския национален химн „Шуми Марица“; Каквато и да е истината за това, на 24 октомври целият турски гарнизон на Кърк Килиса се предаде. …
Българските постижения до този момент са справедливо обобщени от британски военен кореспондент: „Една нация с население от по-малко от пет милиона и военен бюджет от по-малко от два милиона лири стерлинг годишно изведе на полето след четиринадесетдневна мобилизация армия от 400 000 мъже и в течение на четири седмици премина над 160 мили (257 км – бел. съст.) във вражеска територия, плени една крепост и обсади друга, води и спечели две големи битки срещу наличната въоръжена сила на нация от двадесет милиона обитатели и спря едва при портите на вражеската столица. С изключение на японците и гуркхите (непалски войни, на служба в английската армия – бел. съст.), единствено българите от всички войници влизат в битка с непоклатимото намерение да убият поне един враг.“
От войната към политиката
Не можем в рамките на този паноптикум да разгледаме, всички битки – съзнателно или не – ще пропусна много от тях. Не можем да цитираме и всички подвизи на българската войска – за това остават длъжни историците. А и ние, каквито и добри думи да кажем за Българския войник, те ще са недостатъчни! За него има само едно определение, дадено в ония години: „Велик е нашият войник“
Велик е нашият войник!
Велик, велик, велик!
Измокрен, гладен, уморен,
Без отдих би се ден и нощ,
Бърдата цепи разярен
Със страшния си вик „На нож!“
Химн на Българските войни, написан само 3 години по-късно край Охрид.
Много българи биха казали, че се гордеят с делата им. С риск да скандализирам някого ще кажа – аз не споделям това мнение. Човек може да се гордее с това, което той самият е направил. За подвизите на нашите деди, ние пръст нямаме. И не може да се гордеем с тях. Можем само да им се възхищаваме! И да им благодарим! И да се опитваме да ги следваме! Затова – дълбок Поклон!
И ако за Българският войник лоша дума не може да се каже, не така стои въпросът с една друга част от българското общество – политиците! Не говоря за днес – това всеки може да прецени, – говоря за началото на ХХ век.
Дотук не забелязахте нито дума за Русия? Не се заблуждавайте – няма десетилетие в българската история, без нейното активно участие! Положително или отрицателно – „всеки сам си преценя“! Така става и в ония години.
Както много пъти се е случвало (не знам за добро или за зло), някои български политици разчитат именно на Русия за защита на българската кауза, в случая – с проточилите се преговори със Сърбия. Руският външен министър Сергей Сазонов подтиква двете правителства към ускорено изграждане на Балкански съюз. Но не мислете, че това е от „панславянска любов“ – в този съюз Петербург съзира военно-политическа структура, която в бъдеще, заедно с Антантата, да се противопостави на балканската политика на Централните сили. Преговорите биват тласкани и от настроенията на българите в Македония и Одринско, които настояват за бърза промяна на статуквото. Сериозна подкрепа има и от обществеността в България.
На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната. Втората се ползва с името на „най-проруската в политическия спектър“ (То и днес има няколко партии, които се борят за първото място в тази оспорвана битка!). Министър-председател става председателят на Народната партия Иван Гешов, а председател на народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия Стоян Данев (тук-там го изписват като „д-р“, но той всъщност е адвокат). Така българският политически елит и цар Фердинанд засилват проруската ориентация на българската външна политика. И Гешов, и Данев, като едни заклети русофили, се кръстят пред портрета на император Николай ІІ, стават и лягат с клетвените думи на уста:
„Кат Русия няма втора
тъй могъща на света,
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!“
Още през лятото на 1911 г. правителството на Иван Гешов свиква избори за V-то ВНС, които са спечелени от управляващите. Променен е чл. 17 от Конституцията, според който всички международни договори трябва да бъдат санкционирани от парламента – промяната вече дава право на изпълнителната власт да сключва международни договори без знанието на Народното събрание. Така Фердинанд и правителството си гарантират пълна свобода на външно-политическия курс на България. Само да напомня – правителството в този момент е доминирано от най-русофилските партии в България, а Фердинанд е взел заем от Русия, която от своя страна покрива близо 30 % от него. И ако това не е подкуп – разбирай пълна зависимост – здраве му кажи!
В същото време кризата в Турция се задълбочава. В започналата итало-турската война, Османската империя губи сражение след сражение. През ноември 1911 г. турците извършват масово клане над българите в Щип (след един от „магарешките атентати“). В България, нагласата за война с вековния потисник вече е назряла.
Всичко това кара правителството на Иван Гешов да бърза. Преговорите със Сърбия са възстановени през есента на 1911 г., като на 29 февруари / 13 март 1912 г., между София и Белград е подписан „Договор за приятелство и съюз“. Към този документ има и „Тайно приложение“. А през май 1912 г. е сключена и Военна конвенция между тях.
Според тези документи България и Сърбия се задължават да действат в съюз в случай на нападение от страна на Турция или някоя велика сила (разбирай – Австро-Унгария). България трябва да участва с 200 000, а Сърбия с 150 000 войници. Договорът уточнява и териториалните придобивки на двете държави. Сърбия признава на България правото над земите на изток от р. Струма и Родопите, а България се отказва от претенции в полза на Сърбия на териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопазарския санджак). Сърцевината на договореностите е съдбата на Македония. Първият вариант предвижда тя да получи автономия, но тази идея се приема половинчато още в самия текст. Вторият вариант е Македония да се подели на две части. „Безспорната зона“ – земите на югоизток от линията Крива паланка-Охрид, се дава на България. Тайното приложение (анекс) към Договора определя територията между тази линия и Шар планина като „спорна зона“, чието притежание трябва да се определи от „Н. И. В. Руският цар, който ще бъде помолен да бъде върховен арбитър по тоя въпрос се произнесе в полза на тая линия.“
Тези договорки се оказват груба грешка на българската дипломация и едно от националните предателства спрямо Македония! За пръв път България се съгласява тя да бъде разделена – ход, с който българската политика губи своя фундаментален аргумент, а именно факта, че мнозинството от населението на Македония са етнически българи. По този начин българската дипломация сама се отказва от освободителния характер на войната, като тя става чисто империалистическа, в която понятието национална принадлежност губи своя смисъл. Приемайки алтернативата на разделянето на Македония, кабинетът на Гешов загърбва етническия състав на населението й, историко-културните традиции и процесите на националното самоопределение, предавайки част от сънародниците ни на съседите, някои от които дори не са славяни!
И още нещо – Фердинанд и правителството не се съобразяват и не договарят със Сърбия три много важни въпроса: претенциите на Гърция към Солун, протичащото в онзи момент албанско освободително движение и принципите върху които руският император трябва да изпълни своята роля на арбитър.
На 16 май 1912 г. България прави втората стъпка към изграждането на Балканския съюз. Подписаният „Договор за отбранителен съюз“ с Гърция всъщност е и втората стратегическа грешка на българската дипломация. В документа изобщо не се поставя въпросът за разпределението на евентуално отвоюваните от Турция земи. Българските държавници не искат да определят с Атина границите в Македония, защото съзнават, че тя ще е неотстъпчива по въпроса за Солун. Те залагат на съмнителната позиция, че решаването на териториалните спорове може да стане впоследствие при благоприятни за България условия. Подобно политическо поведение обаче предоставя на гърците пълна юридическа свобода на действие. Съгласно военната конвенция между двете страни, България трябва да участва във войната с 300 000, а Гърция – със 120 000 войници. Към вече оформения Балкански съюз на 15 август 1912 г. с устна декларация се присъединява и Черна гора. Направени са опити и за привличане на Румъния. Букурещ обаче отказва да се присъедини към Балканския съюз, като се съобразява с позициите на Централните сили.
Специалните военни конвенции на България със Сърбия и Гърция уточняват войсковите контингенти и насоките, в които трябва да действат. Тук българските политици допускат нова грешка. Фактически те оставят военните сами да изготвят плана за война с Турция без да го ориентират към политическите интереси на България. Така страната се задължава да се сражава почти единствено в Източна Тракия, където са съсредоточени основните турски сили. По този начин България се лишава от възможността да подкрепи с военни средства своята кауза в Македония, където срещу далеч по-малоброен противник трябва да действат армиите на Сърбия и Гърция, подкрепени само от българската Седма Рилска дивизия, при това подчинена на сръбското главно командване.
Всъщност, т.нар. Балканският съюз е изграден на базата на двустранните договори между България и другите участници, като общо споразумение между четирите страни така и не се сключва. Сърбия, Гърция и Черна гора също не сключват помежду си никакви допълнителни споразумения. Това е сериозен недостатък в Съюза – в организационен, политически и военностратегически план, което на практика го дефинира като едно нетрайно, временно обединение. В желанието бързо да се изгради общ фронт срещу Османската империя, този съюз не предлага обаче устойчиви и взаимно приемливи формули за решаването на национално-териториалните проблеми. Не са изгладени предварително разногласията и тлеещите проблеми, които могат да избухнат във всеки един момент.
„Врагът не спи!“ гласеше един известен лозунг от времето на Соца. Разбирай, само да се разсеем за малко и НАТО, който дебне зад ъгъла, веднага ще превземе прекрасната ни Родина. НАТО не я превзе, ами ние се натискахме за НАТО, заедно с още много държави, някои от които векове спазваха неутралитет.
Горе-долу точно така се случва и преди повече от век. „Сега е моментът!“, решава не НАТО, а руската дипломация. Фердинанд е купен и докато „нашите“ са на власт в България, ще им внушим да отстъпят територия на Румъния. Така власите ще забравят претенциите си за Бесарабия, за която пък отдавна има мераци Русия!
Както по-горе споменахме, на 3 декември 1912 г. в Лондон се провежда конференция, която да сложи край на Балканската война. На път, Стоян Данев, по това време Председател на Народното събрание, спира в Букурещ, където се среща се с румънския крал Карол І и с министър-председателя Титу Майореску. Водят се разговори за отстъпки към Румъния, която вече открито заплашва с окупация на части от Добруджа, и „в името на всеобщия мир и благоденствие“, иска територии до линията Силистра-Балчик, а малко по-късно и Тутракан-Балчик.
„Ще има може би възможност да се разберем“, мрънка Данев и добавя, че ще им отстъпим „поне Силистра“. Защо? – само той си знае! После хваща влака и през Виена, пристига в Лондон. Тук, заедно с представителите на Великите сили и тези на Балканския съюз, присъстват румънски делегати, изцяло със съдействието на руският външен министър Сергей Сазонов, който от своя страна инструктира заместник финансовия ни министър Теодор Теодоров:
„Понеже без никакви отстъпки не може тази работа, нещичко трябва да дадете. Аз настоявам да дадете нещо на румъните, за да се спаси положението и честолюбието на краля.“.
Обърнахте ли внимание – руският външен министър настоява пред България, да „дадем нещо на румъните“, не за друго, а заради „честолюбието“ на техния крал?!?
Изработеният проект за решаване на добруджанския въпрос, Стоян Данев изпраща не в София, а в Петербург, след което нашият пълномощен министър Стефан Бобчев запознава и премиера Иван Гешов. Бобчев е върл привърженик на „заръждавялото славянофилство“ по думите на Христо Ботев. Известен е като „Всемирния лъжец“ и „Всемирния подлец“.
България събаря укрепленията около Силистра и се съгласява на „козметична поправка“ на границата. Румънците обаче, окуражени – забележете – от руската подкрепа срещу България, искат повече и плашат с военни действия. Великите сили, опасяващи се от разрастване и превръщането му в общоевропейски конфликт, спешно свикват втора конференция, която се провежда на 18 март 1913 г. в Петербург.
Присъстват представители на всички велики сили. Председателства руският Министър на външните работи Сергей Сазонов. И Стоян Данев е там, но както вече и друг път се е случвало, той не бива допуснат до залата с дебати (спомнете си как Сан Стефанския и Берлинския договор, са подписани БЕЗ българско участие)!
Конференция завършва с протокол, по силата на който Силистра е откъсната от България и придадена на Румъния!
И за да няма отново „неразбрали“ ще цитираме отново документи: през 1914 г, в София излиза книга: „Балканската война или Руската оранжева книга“ (Печатница „Витоша“, 1914) с подзаглавие „Дипломатически документи, издадени от Руското външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров – август 1912 г. – юли 1913 г.“. Заглавието е интересно, но още по-интересно е съдържанието й. В нея, на стр. 185 е публикуван „Протокол на Петербургското съвещание от 26 април 1913 г.“
А какво пише в него, ще оставя сами да прочетете:
(факсимиле от „Балканската война или Руската оранжева книга“ стр. 185)
Ще обърна отново внимание на хората, присъствали на „парчетосването“ на България – там наши представители няма! Но това не е прецедент – това се случва и в Сан Стефано и в Берлин през 1878 г.
Но на следващите страници четем нещо още по-потресаващо:
(„Балканската война или Руската оранжева книга“, стр. 187)
Не само, че това Петербургско съглашение трябва да остане в тайна (очевидно за да не разберем за ролята на „братска Русия“ в раздаването на български градове и територии с българско население на Румъния), но и Иван Евстр. Гешов изказва „дълбока признателност за ролята на Русия в Букурещ“ – разбирай – Гешов благодари на Русия, че е дала Силистра на Румъния! Думи нямам…
Истината предполага да отбележим и още нещо – от всички присъстващи, единствено английският представител Джордж Бюкенън, посланик на Великобритания в Русия, защитава България!
„Един английски евреин – пише Янко Гочев – се нагърбва да брани българските интереси в Добруджа. Развива блестяща пледоария, като използва етнографски, исторически и юридически аргументи – всички в полза на България. Той заявява, че Румъния може най-много да получи някои дребни поправки по границата, защото и без това е получила на Берлинския конгрес повече от определеното й по Санстефанския договор. Според Джордж Бюкенън, няма закон в международното право, според който една държава може да настоява за териториално обезщетение от съседката си само защото последната разширява територията си в друга посока.“
Това е вторият случай, при който Лондон застава на страната на българските интереси, засегнати от Русия (да припомня – Великобритания е първата държава, признала Съединението през 1885г., когато Русия, недоволна от факта, изтегля руските офицери от командването на армията ни и по-късно къса дипломатически отношения за 10 години)! Конференция завършва с протокол, по силата на който Силистра е откъсната от България и придадена на Румъния!
Същия ден вестникът на Стоян Данев „България“ излиза с уводната статия „Да водим ли друга политика?“. Отговорът е твърдо „НЕ“ с аргументите:
„Благодарение на една солидна и самостоятелна политика България се радва на доверието на цяла Европа, България достигна да види постигнат оня идеал, възпяван през десетилетия от нашите поети, скрит в глъбините на нашите души. Благодарение традиционната привързаност към нашата велика освободителка и коректно поведение към дунавската монархия България няма противници нито между държавите от Тройното съглашение, нито между тия от Тройния съюз.“
„България е сега по-велика – категорична е Даневата газета. – България се радва в тоя момент на най-много приятели и най-голяма репутация. България е сега такава, каквато сме мечтали да я видим.“ (ibidem)
Вестникът носещ името „България“, по същество е русофилски. И агитира за „Солидна и самостоятелна политика“ под диктата на Русия! Това са „русофилите“ тогава, и преди това, и след това, и днес!
Неутрална България… хем неутрални, хем русофили! Верно ли?
(предизборна реклама – Парламентарни избори 9 юни 2024 г.)
Така на 26 април 1913г. в руската столица Санкт Петербург след брутално дипломатическо изнудване и заплахи за война, с мощната подкрепа на Русия, Румъния заграбва българския град Силистра. Съдействие на поредния поръчан от Русия грабеж на български земи оказват управляващите български русофили начело с министър д-р Стоян Данев, станал впоследствие на 1 юни 1913 г. дори министър – председател. (ibidem)
А Народът запява песента:
„Силистра, Добрич, Тутракан,
места разкошни, земен рай.
О, сбогом, сбогом, бащин край,
о, сбогом, мили земен рай!Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
Силистра, Тутракан, Балчик,
Балчик и цяла Добруджа.Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
без пушка в нея да пукне,
нито граната, ни шрапнел.“
Междусъюзническа война
Първата Балканска война е в историята. Османската империя е победена и почти изцяло изгонена от Европа. За по-малко от година българската армия успява да разбие по безапелационен начин турците и да стигне почти до Цариград. България установява контрол над земите от Мидия на изток до Гевгели на запад вкл. Одрин, Лозенград, Кавала и Дедеагач – земи с голям процент българско население. Като че ли Санстефанския идеал е постигнат – Беломорска Тракия, Странджанско и Пиринският край са изцяло в български предели. Това обаче не се отнася за по-голямата част от Македония.
Гърция и Сърбия също получават значителни териториални придобивки, като си поделят голяма част от Македония. Именно Македония ще се превърне в ябълката на раздора за доскорошните съюзници, всеки от които, иска да вземе колкото се може повече.
България, която е сключила Договор със Сърбия още преди войната, настоява да получи от сърбите т. нар. „безспорна зона“, както и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Налице са и претенции към Солун, въпреки че няма предварителни договорки с Гърция. Аргументите на българската страна са логични – населението на спорните територии е преобладаващо българско. В допълнение – българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу турците, като е дала и най-много жертви.
Гърция и Сърбия обаче, осъзнавайки, че България ще се превърне във водеща политическа и военна сила на Балканите, а е и изморена от войната, не са съгласни. Белград настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ, Атина не е съгласна, тъй като компактни маси гърци ще попаднат под българско владение. Двете държави преговарят още от януари 1913 година, през април е сключено предварително споразумение за съюз, а на 1 май и военна конвенция. Сключват и Договор, с който двете страни си гарантират взаимно териториалните придобивки, както и съставят общ военен план в случай на война срещу българите, към който се включва и Черна гора.
Румъния също би подкрепила евентуални военни действия срещу София – още от края на 1912 година Букурещ настоява да бъде компенсиран с територии в Южна Добруджа заради териториалното разширение на Балканския съюз.
На 16 юни 1913 г. започва т.нар. Междусъюзническа война. В следващите дни
„когато не е ясно кой управлява България и защо руският посланик в София получава най-високото сръбско отличие след българската катастрофа, а руският император Николай ІІ, внукът на Цар Освободителя ще връчи в Кюстенджа своя почетен знак на румънския полк, който пръв е пресякъл българската граница и ударил България в гръб по време на „кокошкарския й поход” в Северна България, а румънския престолонаследник ще бъде отличен с императорски отличия и почести. Дипломатическите документи, открехват завесата, за да се види по-ясно и подстрекателските роли на Русия и Сърбия за нарушаването на Лондонския договор от Турция, когато нейните войски пресякоха линията Мидия – Енос и навлязоха в старата българска територия, след като беше осигурена и румънската подкрепа за тази акция. Интересно защо управляващите русофили с научни и академични титли (Ив. Ев. Гешов е академик и председател на Българската академия на науките, а д-р Стоян Данев е професор) стоят начело на България и насочват държавното кормило в грешната посока и разчитат на руския императорски арбитраж, след като познават руските заплахи към България още от 1890 г. от управлението на Стефан Стамболов. В книгата си „Из прошлаго русской дипломатии“ известният руски дипломат и историк Сергей Спиридонович Татищев на страница 503 дословно пише, че „след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.“ По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия.” Тук искам да вметна, че само 4 години по-късно именно Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Стамболов.“
Цитирам Цочо Билярски, но ще покажа и Татишчев, когото и друг път сме цитирали, за да няма неразбрали.
С. С. Татищев – „Из прошлаго русской дипломатии“, 1890, стр. 503
Българската армия се бие срещу довчерашните си съюзници Сърбия и Гърция, заграбили земи с българско население и предприели етническо прочистване чрез жестоко насилие. От 20 юни до 17 юли 1913 г. българската армия изтласква сръбските войски и им нанася поражение при Княжевац, Пирот, Кочани и Царево. Три дни по-късно и Гърция се включва във военните действия, но армията й е спряна в Кресненското дефиле и обградена. На 27 юни 1913 г. Румъния, не без помощта на Русия, обявява война на България в гръб и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин остава в обкръжение.
На 17 юли 1913 г., в разгара на войната, премиерът Стоян Данев подава оставка с думите: „Моята политика фалира!“ С това, политическата му кариера приключва, но поръчаното му от Русия във вреда на България е изпълнено!
Нататък, събитията са известни. България преживява първата си голяма национална катастрофа, узаконена неслучайно в Букурещ, с мирния договор от 28 юли/10 август 1913 г. Може би с патриотични намерения и възстановяване на справедливостта по отношение на Македония, но Българската държава губи войната срещу доскорошните си съюзници. Освен войната губи и територии – отстъпва част от Македония, Румъния взима Южна Добруджа, а Турция прибира Източна Тракия. Непоправимо е разпокъсан и българският народ – настъпва ново, този път „православно“ робство на българите от тези земи! Населението в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди българи, гърци и турци са принудени да напуснат домовете си в Македония и Тракия.
„Един пример от по-ново време – през 1913 година, когато започва Междусъюзническата война, турците искат да минат линията Мидия – Енос, определена за граница между България и Турция. Питат за одобрение Англия и Франция дали да действат, но те ги спират, казват им, че вече е подписан Лондонският мирен договор. Турците питат Русия и руският посланик в Цариград – Гирс казва: „До Марица може“! Тогава турците нахлуват в Източна Тракия и извършват геноцида над тракийските българи…
Това трябва да се каже на българите, че най-големият и най-непримиримият враг на България е Русия. Това е истина, от която много боли. Но, ако не си знаем враговете, ние просто ще изчезнем!“
Подчертавам: с благословията на руския посланик, турците извършват геноцида над България в Източна Тракия, с хиляди избити и още повече прогонени! „До Марица може“!
Сигурно русофилите отдавна са прикючили с четенето, но ние ще продължим с писането.
След войните, т.нар. „Карнегиевата анкета“ („Carnegie Report“) – Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars), изготвен със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир през 1913-1914 г. ще напише:
„Румъния, насърчена от Русия… също нахлу в България, когато тази страна се беше изправила срещу армиите на Гърция, Сърбия и Турция…“
Основан в голямата си част на показания от очевидци и непосредствени наблюдения в опустошените райони, докладът става широко известен като безпристрастно отражение на военните жестокости и трайното им въздействие върху съжителството между съседните народи.
Какъв е резултатът за България можем да прочетем и в спомените на д-р Георги Чакалов – позабравен българин, а с изключително интересна биография. Всъщност, той е познат на всички четящи българи като младежът, който съпровожда Алеко Константинов в „До Чикаго и назад“. Завършва Американския колеж в Самоков, заминава за Америка. Тук работи няколко години като печатар, за да събере пари за следването си в Пенсилванския медицински университет. След завършването му работи като военен лекар, а впоследствие е издигнат за секретар на Военно-санитарния съвет във Военното министерство (Пентагона). Приятел е с бъдещия президент Теодор Рузвелт. Впоследствие става личен лекар на богат търговец и се влюбва в единствената му дъщеря. Милионерът е тежко болен. Той вижда, че чувствата му са раздвоени между красавицата и Родината, която вече е пред война с Турция. Един ден, предчувствайки края си, го вика при себе си и му поставя условия, типично по американски: или да се ожени за момичето (като ще получи цялото му имущество) или да заминава за България, която явно го влече много силно. Д-р Чакалов взима единствено правилното решение – парите и… Не! Така си мислят някои днес! Всъщност той загърбва богатството и най-мощната страна в света и се връща в първото място в бедната си Родина, където има вакантна длъжност на лекар – Каварна, където се задомява за българка.
Участва във войните в началото на ХХ век. През Първата световна война спасява населението на Каварна от румънските завоеватели, след като красноречиво ги разубеждава да не си цапат ръцете с кръвта на православни братя-християни. За което лежи в румънски затвор…
Книгата „Такива бяхме“, издадена от „Ротари клуб София“ 2007 г., е написана много по-рано, но до промените, роднините му не смеят да я издадат!
„Една област от 8000 кв. км. плодородна земя, в която нямаше и помен от румънския народ, бе откъсната от България и предадена на Румъния. Душата на българина от тази област бе покрусена. Голяма изненада беше за нас, демобилизирани подир Междусъюзническата война, да намерим родния си край поробен. Всички учреждения в ръцете на чужденци, дори наименованията на улиците сменени с румънски.“ (Чакалов & Чакалов, 2007)
Българския народ отново е ограбен! Не без помощта на „братска“ Русия! Защитниците й, разбира се ще намерят начин, да оправдаят поведението й, а може би и ще отрекат нейния „принос“ в грабежа!
Затова ще разгледаме отново документите – те не лъжат, дори когато са руски.
Докладът на Савинский
Българският политически живот по онова време ври и кипи. Сближават се отношенията ни с Германия и Австро-Унгария. Но Русия не е забравила „братска България“! И за да не бъдем упрекнати в едностранност и преднамереност, искам да припомня за един позабравен руски „герой“ от ония години – Александр А. Савинский – руски посланик в България през 1914/1915 г. След оттеглянето си, пише обширен доклад за дейността си, който носи заглавието „Отношенията ни с България от януари 1914 година до скъсването им (21 септември 1915 г.)“.
Този малко известен доклад, детайлно демонстрира целите и методите на имперската руска политика на Балканите в началото на Първата световна война (а и по принцип). Получил неограничени пълномощия и парични средства да действа по всички възможни начини, Савинский използва всякакви средства, вкл. подкупи, шантажи и манипулации. Тук ще срещнете имената вестниците и списанията, излизащи с руски пари или подкупени от дипломата, както и на политици, интелигенция и общественици, спечелени (или закупени) на руска страна!
По думите на проф. Илчев, издирил и публикувал докладите:
„В София Савинсĸи пристигна твърдо убеден, че е призван да възстанови добрите отношения между Русия и България, нарушени по време на Междусъюзническата война. Вината за това, разбира се, той търсеше в българската политика. Той не се стесняваше да третира българското правителство и българския владетел като управници на една полузависима държава. … Савинсĸи бе дълбоко убеден, че това, което е добре за царска Русия, е добре и за България, и не се колебаеше да прибягва до недотам обичайки в дипломатическата практика методи, за да прокара принципите си на дело.“ (Илчев, 1988)
Докладът е дълъг, но ще цитираме някои фрагменти:
„В разговора със Сазонов изтъкнах всички трудности на положението ми — пребиваване в страна, чието правителство е враждебно настроено към нас, страна онеправдана от неудачната война и решенията на Букурещката конференция, отговорността, за която цяла България хвърляше върху Русия. Министърът отвърна окуражително, … и като последен аргумент добави: „А ако в България се сблъскаме с нови неудачи и ако някой ден реша да ви упрекна за тях, то „можете да ми върнете топката“ (фр.), тъй като никога и с никого не съм имал такъв неуспех, както с българите през 1913 г.“ … Като инструкции получих само следните указания: да стоя настрани от правителството на Радославов; да чакам, а ако и където мога, без риск да се компрометирам — да улесня неговото падане, след което с България вероятно ще може отново да се разговаря.“ …
„В деня след пристигането ми, при първия разговор с Радославов констатирах, че е преднамерено сдържан, даже студен. Той намекваше открито, че сполетялото България нещастие е станало с наше съгласие и че сега на България не й остава друго освен да пази спокойствие, за да се „спаси страната от опасностите, които я заплашват, и да води чисто национална политика на реални интереси“. … Към подобно мнение се придържаха и тези политици, които се смятаха за патентовани русофили. Те направо казваха, че всички нещастия на България идвали от Русия, че ако руският представител на Букурещката конференция бил казал поне една дума в полза на България, то тя не би била така несправедливо онеправдана.“
„Категорично утвърждавах едно и също пред царя, Радославов и другите дейци: Русия в миналото така бе разглезила българите, че те мислеха, че могат безнаказано и без последствия за самите тях да не се вслушат даже в Царската дума…“
„ПЕЧАТЪТ И ОТНОШЕНИЯТА МИ С ПРАВИТЕЛСТВОТО
Основното си внимание насочих към: 1. печата, който представляваше могъщо средство за въздействие върху общественото мнение в България …
… писах в Министерството и като подчертавах голямото значение на печатното слово, помолих да ми се отпусне съвсем дребната сума от двадесет хиляди франка. (само напомням, че монета от 20 франка, съдържа близо 6 гр. чисто злато, т.е. „дребната сума“ се равнява на близо 6 килограма от благородния метал! – бел. съст.) Първият отговор на Министерството беше, че „ние не ценим създаденото по такъв път обществено мнение и сближението на България с нас ще бъде поставено на много по-здрави основи, когато необходимостта от него се утвърди в съзнанието на българския народ.“ Само след многократни пови настоявания ми се удаде да получа исканата сума. Тя ми даде възможност да създам два русофилски ежедневника — „Заря“ (сутрешен) и „Балканска трибуна“ (вечерен), а и да привлека на наша страна издавания от най-добрите и интелигентни хора седмичник „Свободно мнение“, който по-късно започна да излиза благодарение на нашата подкрепа два пъти седмично. От същата, отпусната от министерството, сума трябваше да давам и помощи за издаване на отделни книги и брошури в русофилски дух. Когато отпуснатите пари привършиха, по мое настояване на легацията беше отпуснат нов кредит, който даде възможност да се създадат две съвсем нови печатни издания „Балкански сговор“ и „Балкански куриер“. …
ПОДКУПВАНЕ НА ПОЛИТИЦИ
Към същата категория мерки, като подкупването на печата, се отнасяше, разбира се, и купуването на отделни политици с тежест и влияние. … Целесъобразността на тази мярка посочвах на министерството както в писмени доклади, така и устно чрез минаващия през София министър на финансите Барĸ….
Едва през юни 1915 г. … в София беше изпратен чиновник на Министерството на финансите, напълно несведущ както в балканската политика, така и в подкупите. Вярно е, че той имаше доста широки пълномощия да не се ограничава с никакви средства (неограничен кредит (фр.) — както казваше), за да подкупи Генадиев….“
Спирам дотук с цитатите – и за най-предубедения читател става ясно какви са основните инструменти на руската политика в ония години – да улесни падането на неудобни правителства чрез издаване на русофилски книги и вестници (виждаме го и днес със стотици анонимни пропагандни сайтове), с заплащане на подкупи на политици или както бихме казали днес – „инфлуенсъри“! Русия не жали парите, а пък и повечето се продават евтино! Но не в рубли, а в златни франкове! И днес, имаме доста примери, които ни дават основателно да предположим, че методите на въздействие на днешния „Азиатски департамент“, вече включвайки и специалните служби, работят и сега – родни „Копейки“ – бол!
Библиография
Edwards, A. (8 february 1913 r.). Victorious Bulgaria. (L. Abbott, Ред.) The Outlook, 306-311.
kabinata.com. (н.д.). Кандидат-студентски курс по история – България през Балканските войни (1912 – 1913 г.). Извлечено от kabinata.com: https://history.kabinata.com/themes/balkanskivoini.htm
Ганев, Н. (1939). Паметниците на Столица София. София: Печатница „Св. Иван Рилски“.
Илчев, И. (1988). Политиката на царска Русия в България в годините на Първата световна война според А. Савинсĸи. Известия на Държавните архиви, кн. 56, 57-115.
Марков, Г. (1989). България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г. София: Наука и изкуство.
Чакалов, Г., & Чакалов, Г. (2007). Такива бяхме. София: Ротари клуб София-Средец, Ротари клуб Каварна.