1914 – Един „окат“ русофил сочи „Виновникът“

По-наблюдателните от вас веднага ще забележат граматическата грешка в заглавието  – пълният член. Бързам да успокоя радетелите на българския правопис – не е грешка пълният член – грешката идва от „Виновникът“! Сами ще разберете – защо!

Тъй като веруюто ми, присъщо на всеки интелектуалец е да анализирам събитията на база събития и факти, нека разровим прашните рафтове на Историята.

В началото н ХХ век се печатат множество книги, които коментират политическите събития и разкриват ролята на Русия, като враг №1 на българската държавност.  И това е обяснимо – политическите партии се роят в целия политически спектър, случват се събития, който променят изцяло Българската история. Политиците, а и обикновените хора вече могат да се абстрахират от емоцията на „филството“ и „фобството“ и на база реални случки и събития, сами да преценят приятелите на България, но и враговете й!

Но ние ще отделим повече време само на една от издадените книги – забравена, но четейки редовете и между тях, ще разберете защо. Книга, издадена в разгара на онези събития от периода 1913 – 1914 – „Виновникът“, веднага след Балканските войни. (Кусевич, 1914) Заглавие, което само за себе си красноречиво говори за „присъдата“, която нейният автор Митрополит Методи Кусев издава. На „Виновника“.

Един „окат русофил“, както нарича сам себе се Старозагорският митрополит Методи Кусев, ще напише:

 „Русофил съм от детинство, но винаги съм разбирал, че не всякога руските интереси са съвпадали с нашите, българските“.

Роденият в Прилеп Тодор Кусев винаги изтъква българския характер на Македония. При първия Църковно-народен събор в Цариград през 1871 година той обосновава правото на делегатите на македонските българи да участват в делата на Екзархията със следните пламенни думи:

„Как да не ги приемеш сега като са дошли? Да ги изпъдим ли? Не! Народът ще ни похвали. Те са българи, затова трябва да ги приемем. Самото им дохождане показва, че са българи, и че искат да са българи; ако ни каже някой, че не са българи, ний ще кажем: ето ги, на ги!“(ibidem)

След замонашването си през 1873 г. учи богословие в Русия, където през 1890 година страстно защитава българската кауза на диспут със сръбския посланик Джордже Симич в Петербург по повод на издадена в пресата карта на славянските народности. Ето и думите му:

„Казах, че истината не може да се скрие. Аз съм българин. Ние македонците сме българи. Аз не съм упълномощен от страна на македонските българи да ги представлявам тук. Но аз знам тяхното мнение. Прочее, от името на това мнение, казвам: да издаде Обществото нова карта на народностите. Нека на тая нова карта да се тури върху Македония боята, която означава сръбска народност; ние българите няма да протестираме, нито пък ще негодуваме. Нашата сила не е в боята, а — в самите нас: сръбската боя върху картата не може да ни измени, да ни направи сърби. Сърбите, сиромасите, като си знаят, че няма кьорав сърбин в Македония, ламтят за сянката, придържат се о боята. Понеже сръбското население в Македония съществува само във въображението на сръбските патриоти, техния аргумент се крепи на боята, на сянката. Като се премахне сянката — изчезват сърбите от Македония.“ (ibidem)

Ето какво пък ще напише Добри Ганчев за него:

„Безскрупулен е Методий. Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото дело … Волята у Методий от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. В очите на остепенните хора минава за лудничав … Патриотизмът у Методия минава границите на разума. Дали тази му любов към Македония не е народностен фанатизъм? Търси българи в Албания, в Епир, в Призренско. Село българско да не остане извън пределите на родната църква. Жесток до изуверство и към верски и народни противници, ризата от гърба си дава на тези, които протягат ръка към него … В моите очи Методий Кусевич е фанатик от средновековен тип. Таквизи са и мнозинството от съвременниците му македонци. Измряха в непосилна борба. Заедно с това погубиха и България.“(ibidem)

Няколко години преди да издаде „Виновникът“, Дядо Методий Кусевич демонстрира своя непреклонен характер при освещаването на Храм-паметника „Рождество Христово“ в с. Шипка на 15 септември 1902 г., съпровождащо Шипченските тържества по повод 25-годишнината от Освобождението. Той не отстъпва от правото си да освети храма и да се противопостави на обидното отношение на руското духовенство към него и към Българската църква, с което си навлича гнева на руското духовенство и на ибрикчийското русофилско правителство на д-р Стоян Данев.

Дядо Методий тежко преживява жестокия погром и разпокъсването на България след Междусъюзническата война, през 1913 година. Неговият поглед върху събитията е изложен подробно в книгата „Погромът на България. Виновникът“. Подписана от „един петдесет годишен деец за освобождението на стара България – Македония. Стар българин, македонецъ“ , в нея той директно, на база факти, обвинява руската политика за Първата национална катастрофа на България, случила се след Междусъюзническата война и Букурещкия мирен договор. в която посочва болезнено точно и ясно истинските виновници за националната ни катастрофа – руския император Николай ІІ и неговата имперска дипломация!

Обявен днес за „личност на хилядолетието“, Старозагорския владика, сякаш няма равен на себе си духовник в борбите за независимост на българската църква, няма равен на себе си и да предрича събития. Митрополит Кусев ще прокълне Русия и анатемата я настига – само 3 години по-късно, Руската империя се раздира от гражданска война – идват на власт болшевиките, с което съществуването й на картата на историята, приключва. Друг е въпросът, че новата „империя“ май е по-мракобесна от предходната.

Отделят се Малорусия (Украина), отделят се кавказките републики. Е, после болшевиките ги „освобождават“ и ги прибират под шапката на Кремъл! Минаха се 70 години и тези държави отново поискаха своята независимост. Но пък някои днес се опитват да възстановят империята, подобно на един Франкенщайн, без да осъзнават, че времето на империите приключи! И както ще прочетете по-долу пророчеството на Митрополит Методий, май ще си остане само Московията – както е било преди…

Днес трудно ще се намери митрополит или друг високопоставен духовник, който да произнесе подобни думи. Не за друго, а защото повече от тях са учили в Русия. А който е учил нещо там, по един или по друг начин е или „пленен“, или направо купен от тях – сигурно знаете за „Университета за дружба между народите „Патрис Лумумба“. Благодаря за тая „дружба“!

Не знам защо, но май няма много хора, завършили в Европа или в Америка, които да са толкова отявлени русофили – сигурно Сорос и Бил Гейтс са ги купили! Всъщност – сетих се за един, който не се е продал на американците – „политолог“, завършил като бакалавър по Международни отношения Бостънския университет (забележете – не в Челябинск или Магадан, даже не и „Лумумба“!). Отявлен апологет на един наш високопоставен политик – единствения, поне според някои медии, обявен като агент на влияние от Държавния департамент на САЩ! Но той си има ДС закваската по бащина линия! Не политикът – политологът! Всъщност за политика – не знам. Знам само, че не е бил от най-елитните ни въздушни асове! И че беше инсталиран тук за политик от бившия руски разузнавач Решетников. Но това е тема за друг разговор!
Или… може би за същия?

Отклоних се – говорехме за митрополит Кусев, а то, колко са странни тези „улици“ на Историята – тръгнеш в една посока, погледнеш зад някой ъгъл, уж за малко свиеш зад друг и в един момент се объркваш. Но накрая в дъното на поредната задънена уличка или булевард, виждащ табелка – по-голяма или по-малка. Поглеждаш, а на нея май все пише… „Русия“! „Кьор сокак“! (от турски/арабски – сляпа, задънена улица. – бел. съст) – все без изход към магистралата! Все „някой“ ти е препречил пътя напред!

След криволиченията, нека разгледаме словата, написани от истински български духовник. Подчертавам – български! Митрополит Методий Кусев (или Кусевич). Брошурата е дълга, но ще цитирам някои основни пасажи от нея. Забравени! Както и цялата брошура. Четейки, ще разберете защо. Променил съм само правописа. Въпреки всичко, материалът излезе доста дълъг, но пък казва всичко за събитията в онова време. Разказани от съвременник и то – духовник! И за тяхната интерпретация, която няма да срещнете в учебниците.

А четейки, много от вас ще установят прилика и с едни други времена, вкл. днешните.

„Вместо предговор,
Апел към българския народ.

Стига сме жумели, народе. Да си отворим очите и да погледнем. Ще видим, че фантома, който, поради жуменето ни, се представляваше в нашето въображение и ни се чинеше, че е наш велик покровител, а пък излиза, че той е виновника за погрома на България.

Тя, с своето словесно мляко на славянската писменост, откърми и матушката Русия.

Без българската култура, Русия не можеше да бъде велика.

В замяна на писмеността и културата, които й даде България, Русия ни подари свободата. Станахме квит.

Императорът каза: „България ще се накаже“. Наказа се.

Руската дипломация извърши погрома на България за да се изпълнят думите на императора.

За тоя смъртен грях, ще бъде наказана Русия с страшен погром, много по-страшен от оня, който й се нанесе във време на руско-японската война.

За направения грях, за погрома на България, ще се отплати с разгромяването, с разпадането на великата руска империя.

Народе, да се помолим Богу, Той да й прости тоя грях. Нека й простим и ние.

Да не допусне Бог изпълнението на приговорения вече разгром.

ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ.

ВИНОВНИКЪТ.

1-во мото:

„Не трябва да си правим илюзии, и да се заблуждаваме самоволно: русите, чрез назначаването на сърби владици в Македония, мерят да посърбят българското население в Македония, за да осуетят Св. Стефанска България.

(Екзарх Йосиф).

2-ро мото:

„Девизът“ на руското правителство за намалението и ослабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия, се оформи окончателно в държавна политика на руската империя, през 1889 година“.

(Митрополит Методий).

В номера 1219 на в. „Утро“ от 17 юний 1914 година, в една статия, под заглавие: „Екзарха и 16 юни“, се излага, че Негово Блаженство Екзархът, пред един от редакторите на тоя вестник, се изказал, че 16 юни е катастрофална дата. …

Негово Блаженство рекъл: „Истината всеки знае. Тя е ясна като бял ден. Великите национални интереси, обаче, диктуват, всичко това да се претърпи и премълчи с небивал стоицизъм“.

Като изповядва, че истината, която е ясна като бял ден, всеки я знае; че всеки, даже и бабите в България, – могат да я посочат и я посочват; но че, по диктовката на великите национални интереси, трябва всичко това да се претърпи и премълчи с небивал стоицизъм, като е така, защо тогава той да нарече 16 юни (16 юни 1913 г. – началото на Междусъюзническата война. – бел. съст.) дата катастрофална за България? … (ibidem, стр. 5)

…

Истинската причина на погрома той я премълчава.

Като посочва на 16 юни, той не посочва тая дата като самата причина за нанесения погром на България.

В такъв случай, ако тая дата не е причинила погрома на България, се пита Негово Блаженство: „А какво е 16 юни? – И той отговаря: това е точката, която ще пръсне или по-скоро, която пръсна светлината на България, както и на целия свят“.

Но, на краят, Негово Блаженство не си устоя на думата. Той открива, кои са ония които са предизвикали тая фатална дата. И той казва: „Народната маса е, която понесе всички мъчнотии, предизвикани от 16 юни, а ония, които предизвикаха тая фатална дата, са нашите държавници и умни мъже“.

 Тези държавници и умни мъже, които визира Негово Блаженство, са оръдията на „дееца“, който планира, дирижира и извърши катастрофата.

Тоя деец е: руската дипломация.

Най-добре, най-положително от всички българи знае Негово Блаженство, че погрома на България се дължи на тоя деец, на руското правителство.

 Затова вика: „Мълчете, не думайте, че руското правителство е най-големия враг на силна и велика България. Велики национални интереси диктуват това да се премълчи с небивал стоицизъм“. … (ibidem, стр. 6)

…

„Девизът“ на руското правителство е бил и е за намалението и изтощението на България. Тоест: България да не стане голяма и да не бъде силна.

Тоя „девиз“ на руското правителство не е вчерашен. Не е предизвикан, нито създаден от 16 юни. Той е легнал като основен принцип в политиката на руското правителство.

 Догма държавна на руската империя за осигуряване нейните най-съществени интереси е тоя „девиз“. (ibidem, стр. 6-7)

…

Нашия църковен въпрос е една история образувана от верига на обстоятелства които потвърждават тая истина.

Борбата по църковния ни въпрос беше борба против руската дипломация. Зад нея се криеше гръцката патриаршия, националните – панеллинистически – интереси на която беха достойно защищавани и покровителствувани от славянска Русия.

Подялбата на ръководителите по църковния ни въпрос на две групи, на две партии, на русофоби и русофили, показва тая истина, че имаше борба, »за« и „против“ руската дипломация.

Русия настояваше да се образува една област на българската църква в граници каквито ни определи патриаршията. С нейно благословение да се образува тая автономна църква.

Русофобите беха националисти – либерали. Те настояваха и работеха да се добие правото щото в кръга на българската църковна област да влязат, като съставни части, всичките епархии в турската империя, гдето българите бъдат в множество. А русофилите, консерватори, антинационалисти, но ортодоксални, защищаваха каузата на руската дипломация: да приемем само това, което ни дава патриаршията. Без нейно благословение нищо да не приемаме. Те тогава беха слепи русофили, оръдия послушни на руското правителство, каквито беха и са и днешните – от освобождението насам – русофили, слепи оръдия не на българската, а на руската кауза.

Първоначално руското правителство настояваше да се образува една българска църковна автономна област ограничена до Балкана, в границите на Мизия, Северна България.

Сериозната съпротива, която с неумолима жестокост упражняваше българския народ, правеше руската дипломация да прибегне до маниера с постепенното и неусетно отстъпване.

Строптивостта (строптив – книж. остар. упорит, своенравен, опърничав – бел. съст.) на българите плашеше руската дипломация да не би с нейното упорито постоянство да изгуби българите от своето покровителство и влияние.

Руското правителство на църковната област гледаше като на бъдещата политическа държава.

Русия беше за една малка България; за една политическа държавица до Балкана.

От там тя беше която най-много пречеше за разширението областта на българската църква.

Боеше се да не би България, като стане велика и силна, пожелае да посегне на проливите и на Цариград.

Това опасение не се криеше щателно.

Покойния граф Игнатиев, руския тогава посланик в Цариград, ме убеждаваше, че в наш интерес е да възприемем образуването на църковна област до Балкана. Това ще бъде с благословението на патриаршията. В такъв случай, казваше, ще ни се даде възможност да образуваме от тая църковна област едно българско княжество. После, това княжество, да се грижи за разширението на своите граници.

И тогава руската дипломация беше в съюз с гърците, за да се съкрати църковната област на България в малък обем, както и днес е в съюз с гърците, с сърбите и с ромъните против уголемяването на България.

Изразител на възмущението на българския народ от тая антибългарска политика на руското правителство, беше покойния Драган Цанков. Той, като добър патриот, определи отношението, политиката на българите към руската дипломация с девизът: „не Ви щем ни меда, ни жилото“!

Българския народ е православен. Това положение се използува от Русия. Тя – покровителка на православните. От там правото на нейното пакостно вмешателство в нашите национални работи.

За да се образува една пропаст между Русия и България, за да нема право и да не може тя да се меси в нашите национални въпроси, месене в вреда уголемяването на България, той, дедо Цанков, употреби като най-радикално средство, прогласяването на „унията“. Русите, уплашени от тоя жест, станаха по-отстъпчиви.

Същото стана и с схизмата. Патриаршията прогласи схизмата не за българите, а за Русия. С това кроеше да застави Русия да действува за намалението, за ограничението на българската църква.

Българските националисти използуваха схизмата за разширение границите на българската църква, за уголемяването на България. На основание на схизмата, българската църква добиваше правото да изпраща владици там, гдето мисли, че има право. …

Помирението и вдигането на схизмата предполагаше необходимото условие: да отстъпим на патриаршията всичките ония епархии върху които тя имаше претенции.

Целта на руската дипломация беше: да бъде България малка, ограничена до Балкана.

Тази цел се изрази в „Реихщадското“ съглашение, според което Австро-Унгария да вземе Босна и Херцеговина, а Русия – България до Балкана.

Договорът за образуването на велика „Св. Стефанска България“ има история.

Между „девизът“ на руската дипломация за образуването на малка България до Балкана, и образуването на Св. Стефанска – Велика България, има противоречие.

Историята на Св. Стефанския договор обяснява това противоречие.

В време на руско-турската война, аз бех се установил в Търново.

Тогава главната квартира беше в с. Студена.

Руски генерали, високостоящи, уверяваха, че българско княжество ще се образува само до Балкана. Ние не давахме вера на тия уверения.…

Рекохме да направим визита на императорския свещенник. Посетихме го. Благообразен старец, светия. Утро – вечер царят с него си пиеше чаят. Отиваше да го зема и отвежда царска каляска.

„Молете се на Бога“, ни рече стария Батушка. „Вашето Отечество, България, се намира в голема опасност“, добави уплашен старецът. Той ни обади, че императорът бил в намерение да предложи на Турция примирие, с предложение да се освободи България до Балкана. В тия граници да се образува българско княжество.

Обясни старецът, че императорът бил много нажален от загубите които претърпели неговите войски в битките при Плевен.

Царят намерил, че българският народ не заслужвал такива големи жертви. Бил: а) нерелигиозен, не ходил в църква и по празниците. б) Несъзнателен, неуценявал жертвата която се прави за него с войната. Когато лица от властта отидат в некое село да поискат съдействие на селяните да помогнат с нещо, с своя добитък, те, селяните, всички се разбегвали и се изпокривали. в) Спекулативен, като мислил, че това не е война, а – един панаир, та скокнали всички за печалба, надигнали до неимоверна висота цените на всичко: и на провизии и на фураж за да опленят руските войници. Изказахме ужасът си и мисълта, че в такъв случай, ако се не освободи южна България (Румелия), войната ще бъде нещастна за България. Кланетата станаха в Румелия. Неосвободена Румелия и Македония, България разделена и разнебитена, ще стане по-нещастна от колкото беше преди войната. (ibidem, стр. 7-11)

…

Повърнах се при княз Черкаски. Остана смаян. Казах му, че не намерих превозно средство, та остана да отпътувам за другия ден.

Казах му, че като размишлявах за питанета които ми задаваше, ми се представиха за необяснени некои явления от живота на българския народ, които, по видимому, представляват недобри черти, но които само прикриват добрите страни на българския народ. Повърнах се, казах му, за да ви обясня тия явления. – „Ну, скажите, пу жалоста“.

Разправих по първия пункт, че българския народ, на пръв поглед, представлява, че е нерелигиозен: не посещава църквите. „Да, да, это верно“, добави князът.

Факт е, подзех, че българския народ, оставен под режима и произвола на мюсюлманството, в разстояние на ред векове запази своята праотеческа вера. Тоя факт показва, че в тоя народ религиозното чувство е дълбоко закоренено, та притежава условията за едно бъдеще развитие. Тоя народ беше попаднал под власт на едно чуждо иноязично духовенство. Нито той разбираше язика му, нито това неговия. Гръцките владици обикновенно ръкополагаха за свещенници невежи хора. И немаше подготвени. На последне време, като разбраха, че ще бъдат принудени да напуснат епархиите си в България, ръкополагаха, за по-големо възмездие, съвършенно невежи свещенници, които не можаха да знаят службата, реда – колко да се продължи службата, нито пък да четат и пеят. Най-религиозния човек не може да устои да дочака свършването на една служба, която с всичко възмущава духът. Изпратете, казах на княза, най-религиозни руски войници в една от селските църкви, с задължение да устоят на службата, от начало и до отпуска, и ще видите, че нема да устоят до край и че още един път не ще посмеят да отидат и се черкуват на такава служба. Това не значи, че те не са религиозни. По същите тия причини и нашите селяни не посещават църквите. „Ну да, очен харошо. Продължайте, по жалуста“.

По втория пункт: Криенето от властите. Никога, в течение на векове, не се случвало щото властно лице, било от църковно, било от гражданско или военно ведомства, да дойде в селото и да не последват – от дохождането му – неизброими нещастия за селяните. Това положение създало у селяните инстинктът на самосъхранение, изразено в разпръсване и бегство на селяните при появата в селото на властно лице. В доказателство приведох му факта, че когато обикалях селата в Пловдивската Епархия с мисионерска мисия, при появяването ми в селото, селяните се разпръсваха, всички се изпокриваха, но когато се увериха, че отивам само за тяхна полза, толкова се указаха питоми, че ме чакаха с нетърпение, даже с жените и децата си.

От село до село ме придружаваха тълпи от множество народ.

По третия пункт, по експлоатацията обясних, че народът предчувствуваше, че Русия ще воюва с Турция за освобождението на България. За това всичките семейства приготовляваха провизии с цел да посрещат руските войски и ги гощават, даром.

На експлоатацията ги научиха вашите хора, интендантите, казах на княза. Му приведох некои примери, като следующите: В гр. Свищов един генерал слязъл да пренощува в домът на един гражданин. Хазаинът, каквото имал свое, давал за угощението на генерала, а каквото не достигало, земал от комшиите, които давали всичко, каквото би потребвало, даром, разбира се. На отиване човекът на генерала, натоварен да завежда с разноските, поискал сметка от хазаина. Последния обадил, че всичко разнесено е даром. А, това е невъзможно; нищо даром не се дава; военно време е: „може да бъдете препратени в Сибир“, извикал интенданта. И заставил хазаина да нареди сметка в подробности. Кокошката хазаина пише 2 гроша, а интенданта го заставлява да я напише една рубла; яйцето от пет пари – на грош и пр. После заставлява хазаина да подпише сметката, н без да получи нещо последния.

Лесковчане подариха на войската по неколко стотини кила ячмен (ечемик – бел. съст.), жито и др. провизии – фураж. Интендантите заставиха ги да пишат квитанция в която цената на ячмена от 20 гроша, заставили ги да я напишат 60 гроша. Българите не са прости. Те разбраха, че за всичко се плаща скъпо, но че всичко влиза в джобовете на частни лица, на интенданти и на разни евреи, предприемачи. „Та за това Българите се придържат до цените, които им показаха вашите хора и пр. и пр.“

Като изслуша това изложение, княз Черкаски достигна до крайно разтревожено нетърпение. Не знаете, отец, каза той, че това обяснение ви е внушено от провидението за спасението на вашето отечество. Не знаете, че прокарваме сега критическа минута за съдбата на България. Незабавно, тутакси още сега изложете ми, под формата на рапорт, всичките тия обяснения. Надеясе на Бога, рече, че тия обяснения ще послужат за спасението на България. (ibidem, стр. 11-13)

…

Уверяваха ни генерали, че предполагаемата мярка да се ограничи войната до Балкана, била съгласно Реихщадското съглашение – да се освободи България до Балкана за в полза на Русия, като компенсация за Босна и Херцеговина.

Военните беха за освобождението на целокупния български народ. Не допускаха и мисъл за прекратяването на войната за освобождението на България до Балкана.

Като се премахна претексът за неблагонадеждността на българския народ, се продължи войната.

Дойдохме в Одрин. Там първоначално се водеха преговорите за сключването на мирът.

Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голема врява. Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди подписи, се поднесе на граф Игнатиев, главния ръководител по водене преговорите за мирът. Тоя протест беше написан от покойния дедо П. Славейков. При написването му присътствувахме в квартирата му. Въодушевлението беше, по обичаю, подкрепено с малко винце.

Чрез руския пловдивски консул, българина Найден Геров, бидохме с свещенника Г. Тилев повикани от граф Н. Игнатиев.

Той ни посъветва с молба да не бунтуваме офицерството.

Каквото е възможно, ще стане. Заяви му се, че без Румелия (южна България) и без Македония, едно княжество до Балкана не го щем. Една църковна (религиозна общинска) област е предпочтителна за интересите на българския народ, от колкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народ.

Добре, да уредим щото в договорът да се каже, че се урежда една българска държава с всичките области населени от българите. Но, надали ще се осъществи.

Прокарала се Румелия – южна България, но Македония останала вън, незачислена, в новообразуваната българска държава.

Възбудихме пак ново движение. Генерали, офицери се разшаваха, развълнувани. Чрез същия консул, пак бидохме повикани от графа. Ни показа хартата. Цариградската конференция беше определила границите на една автономна България. Нещо повече от тия граници влизаше в границите на новообразуваната политическа българска държава. Само гр. Солун оставаше вън, като оазис.

Дойдохме в Св. Стефано. Една заран ни повикаха в канцеларията. На стената беше окачена харта с границите на Св. Стефанска България. Чиновниците се натрупаха и ни питаха: „Ха, сега, вижте, доволни ли сте“? С големо любопитство чакаха отговорът ни. Предчувствието ни отговори: „не харошо – много е“; влизаше в границите и Корча. Страх ме беше, че като почнат да режат, ще изрежат и същественното. И така стана.

Питахме: защо руските войски не отидоха да окупират Македония? Препятствие немаше. Турските войски беха напуснали тая страна.

Уверенията на некои генерали, че българско княжество, според Реихщадското съглашение, ще се образува до Балкана, обясняваха причината защо не се окупира от руските войски и Македония.

Явно ставаше, че Св. Стефанска България беше образувана велика на „книга“. Беше голема за да имаше какво да се отстъпва, какво да се отрезва.

Тогава, когато се огласи договорът за Св. Стефанска България, австро-унгарския посланник бе казал на Негово Блаженство Екзарха, Господина г-на Иосифа, че новообразуваната с Св. Стефанския договор държава е – за Русия. И прибавил, че такава една обширна област, каквато беше начертаната Св. Стефанска България, не е съгласно с Реихщадското съглашение: Австро-Унгария нема да даде толкова много на Русия. Според Реихщадското съглашение, ще се образува Българско княжество само до Балкана. И така стана.

Огласи се, че в Берлин ще се свика конгрес, да преустрои Св. Стефанския договор. Знаехме, че Св. Стефанска България в Берлин ще бъде окастрена.

Избраха се 70 представители с мисия да поднесат в Св. Стефано, на Николай Николаевич, главнокомандующия, един адрес от българския народ до царя освободителя – благодарност за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България.

Един от тия представители бех и аз. Говорих убедително на представителите, че тая България, за която поднасяме адрес, нема да я бъде. В Берлин ще я разпокъсат. Според „Реихщадското“ съглашение княжеството ще бъде образувано до Балкана. И това, в замена и компенсация за Босна и Херцеговина, които ще вземе Австро-Унгария, ще бъде под протекторатът руски, като руска губерния, или като Финландия.

Европейските сили – по заблуждение – мислят, че ние българите, не сме състоятелен народ за политическа независимост. Се мисли, че цяла Св. Стефанска България се планира да се обсеби от Русия. За това ще я режат. Нема да оставят толкова много на Русия.

Ние, българите, трябва да изпратим в Берлин пълномощна делегация. Да заявим на силите, чрез наши пълномощни представители, че ние българите и под турския режим се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независим политически живот.

 В Одрин, гдето се държаха неколко заседания по адреса, не щеха и да чуят представителите по въпроса за изпращане делегация в Берлин. „Русия ни освободила: тя ще ни защищава и в Берлин“, беха възраженията им.

В Св. Стефано много се помъчих да убедя некои и други от представителите. С една група решихме да направим едно заседание за разискване по въпроса. Требваше заседанието да стане в свободна територия – в Турция, в с. Макри-Кьой. Останаха неубедени. Опиянението и заслеплението беше големо, непреодолимо.

„Не требва да се бъркаме в политиката. Русия ни освободила: тя ще ни защити и в Берлин, на конгреса“. Това беха извиненията им.

Отцепиха се само неколцина, между които беше покойния Димитър Греков. Направихме събрание в Цариград, на Пера, в големия хотел „Византион“.

Реши се: 1) Да се изпрати едно лице в Македония, да подпише в едно пълномощно всичките общини в Македония;

2) Да се устрои подписването на едно пълномощно от Пловдивските нотабили;

3) Да съставя една статистика за българите от Одринския вилает.

За Македония изпратих покойния Петра Шапкаров. Той, под формата продавач на бои, успел да подпише всичките общини. Велешката задържала пълномощното, като се задължила, за по-голема гаранция, да го изпрати с специално, доверено лице, с търговеца Иван Весов. Той, последния, като дошел в Цариград, занесъл „пълномощното“ в руското посолство и го оставил там – на сигурно място! Пропаднало.

В Пловдив, в общо събрание, успехме да убедим първенците: и те подписаха пълномощното. Тогавашният кмет, Г. К. Пеев нерачи да подпише. Тази постъпка той считаше като действие против Русия. Требваше да замина за Цариград за да санкционираше подписите Негово Блаженство Екзархът.

Покойния Пловдивски Митрополит Панарет ме задържа.

Той настояваше да подпише пълномощното непременно и кмета Пеев. На другия ден заранта повика в Митрополията кмета. Последния не рачи да подпише. Се разсърди. Побегна. Тръгнах да замина за Цариград. Щом доближих до станцията, тренът тръгна и замина. Останах. Лош знак. Тази работа е развалена, рекох си. Връщам се в Митрополията, гдето бех протосингел.

В дворът на Митрополията ме застигна вицегубернаторът Иванов (кишеневецът). Разтревожен ме запита: „какво правите“? Кметът Пеев ви наклеветил на генерал-губернатора Столипина, че сте правили заговор против руската държава. Разправих му работата. Дадох му да прочете подписаното пълномощно“. Това требваше да направите“, рече той. „Само по тоя начин би могло да се предупреди раздроблението на България. Но сега, добави, оставете се. Подир направения донос, ако мръднете, всички ще отидете в Сибир, на заточение“.

Бех уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповедаме истината. Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българския народ, и тогава той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен. Дим. Греков му беше колега по университет в Париж. Един ден седеха двамата заедно в салона на Екзархията. Представих се. Бех отчаен и възмутен. На крака държах кратка реч: „Ваше Блаженство, днес, българския народ, под влиянието на освободителната война, е пиян. Не е в състояние да узнае какъв кюлаф му се крои: да бъде разпокъсано отечеството му в Берлин. Вие, неговия пастир, вън от отечеството, сте трезвен: знаете какво се крои за раздроблението на България, и знаете още какво требва да се направи за да се предотврати злото. Но, нищо не правите, нищо не предприемате: стоите си спокоен и индиферентен. Като се раздели България на неколко парчета политически, какво ще ви бъде положението в църковно отношение? Поне за това не размишлявате ли и не вземате мерки“? Обиден че му говорих по тоя начин пред Грекова, каза: „какво мога да направя аз тука самичък? Какво искате да направя“? – „Да санкционирате едно пълномощно“. – „Добре, каза. Донесете го и ще го подпиша“. …

Махнах с ръка, и рекох: тоя инак добър народ, с своето слепо доверие и овчедушие, има много да страда, до като се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушие на слепо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България.

Един хитрец рекъл, не народът, а днес първенците народни, ръководителите по църковно и гражданско ведомства, които са обладани от манията на идиотско русофилство, са толкова много и така изобилно никнат, щото с коса да ги косиш, не се докосват! …

На конгреса в Берлин се имаше пред вид Реихщадското съглашение между Русия и Австро-Унгария.

Областите Босна и Херцеговина беха уречени за дел на Австро-Унгария. Конгресът реши тия области да се окупират от последната – безсрочно, т. е. „на всегда“.

Когато на конгреса в Берлин кроеха границите на българското княжество, мислеха колко да се даде на Русия.

Определиха да се даде толкова, колкото е било уговорено в „Реихщадското“ съглашение.

Австро-Унгария сполучи да си вземе своя дел, паят: Босна и Херцеговина. Русия не можа да вземе нищо.

Излезе, че България, за руската дипломация, се явява като изтървана руска губерния. (ibidem, стр. 15-20)

…

Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение.

Ето затова планът на руската дипломация е бил и е – да се върне България в нормалното си положение, според първоначалния план: да си стане руска губерния.

Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела да бъде независим княз на независима държава.

Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.

Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград …

Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.

Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя.

И съпротивлението на руското правителство за признаване на Съединението нема успех.

Европейските сили се сепнаха. От победата, която нанесоха българите на сърбите, те разбраха, че българския народ се въодушевлява от чувството на независимостта, че той е в състояние да пази тая независимост, следователно заслужва да му се признае и гарантира тая независимост чрез признаването на Съединението.

Първа Англия се постара да поправи станалата погрешка в Берлин. Ней се дължи санкционирането на станалото Съединение.

Несполуката на Русия в съпротивлението й за Съединението и неуспеха на сърбите в войната, осуетиха нейния план за намалението на България. Ожесточи се. На кого да си отмъсти за да си оттуши? – На княза.

Княз Александр Батемберг, в своето стремление за независимост, излезе неблагонадежден за изпълнението планът за присъединението на България към Русия. За руските планове той се показа вероломен. А за България? – самоотвержен поборник за независимостта на България, идеален, скромен, демократичен княз – без „личен режим”, – мъченик за своето ново отечество – България.

За това и се устрои неговото изпъждане от България. (ibidem, стр. 20-21)

…

Великия грех на България се извърши. Изпъдихме добрия княз, мъченика за благото на България, изпъдихме го ние, като гяури (предатели), по внушение на Русия.

Целта се обнаружи. Русия побърза да изпрати в България своя комисар, като генерал-губернатор на Задунайска губерния. Това е факт.

Покойния Стефан Стамболов издигна високо знамето на независимостта и отсече: „долу ръцете“.

 Той изпъди комисарят. Спаси Българията. Ако не беше бил Стамболов, днес България щеше да си бъде спокойна, като руска Задунайска губерния. Много съжаляват гяурите – слепите русофили, как се оттърва България!! Против волята на Русия се избра за княз на България Фердинанд.

Той, с амбицията за величие, бил известен на руската дипломация, като опасен за нейните планове.

Устроя се кроеж и за неговото изпъждане. Привеждането в изпълнение на тоя план се възложи пак на „гяури“ – слепи оръдия.

Погромът на България имаше за цел изпълнението на тоя план – изпъждането на нашия цар.

Русия се възмущава, че в България имало „личен режим“. На това ръкоплескат и нашите – опиянени от егоизъм – крайни елементи.

„Българи, вижте, какво е това? Търпи ли се тоя „личен режим“, викат от Русия. „Да ви изпратим ние от тук комисар, без личен режим, да ви управлява: това заслужавате, бе „гяури ?

Угрозата за руската дипломация идеше от разширението областта на българската държава. Това увеличение на България създаваше мисълта, че България, така увеличена, в границите на Св. Стефанска България, ще поиска един ден да се появи на Мраморно море и да поиска и Цариград. Обстоятелствата доказаха, че тоя страх не бил проста илюзия. Защото излезохме на Мраморно море и помислихме и за Цариград, за това ни взеха и Добруджа и Македония, бидохме изпъдени от Източна Тракия и останахме сгромолясани: поругани, унизени и оплюени.

Тая мисъл, че България ще иска един ден да обладава и Цариград, се предносеше в грижите на руското правителство още преди разрешението на църковния въпрос.

Един път в защита на каузата ни, когато настоявахме, че границите на българската църква требва да се простират до там, до гдето българския народ е в множество, граф Игнатиев, тогава посланник в Цариград, възразяваше: „В такъв случай, казваше, вие искате целия Балкански полуостров“. Защо не, казахме, ако е населен от българи. „Ще искате, рече, тогава и столицата му – Цариград“. „Ние, българите нито имаме, нито – по положението си – можем да имаме такава мисъл“.- „Знам, рече, тия идеи ги разпространява Славейков“.

Автономията на Източна Румелия, която създаде условията за нейното присъединение на княжеството България, се издигна като плашило за руското правителство, че ако се дадат автономни права на Македония, и тя ще се присъедини на България. От там и препятствията за въвеждане автономни реформи в Македония, от там и падарските реформи.

 Революционните комитети в Македония създадоха сериозно опасение за руското правителство. Резултатите от деятелността на тия комитети, обнаружена в многочислените чети, създаваха едно положение, което противоречеше на руското правителство да се даде на Македония един облик, че е област населена от сърби.

Това се правеше с цел да се приготви почвата за да бъде Македония поделена между сърби и гърци.

Уголемяването на Сърбия в ущърб, за сметка намалението на България, беше решено от руското правителство още през 1889 година. В това време ние бехме в Петербург. …

Уголемяването на Сърбия, с посърбяването и присъединението на Македония, беше решено да стане в името на сърбите от Черна-Гора. Немаха пълно доверие на сърбите от собственна Сърбия.

В противовес на това решение на руското правителство – да се посърби Македония, славянското общество през 1889 год. издаде карта на славянските народности, приложена при журнал „Славянских Известий“ 1889 г. № 52.

Боята върху Македония беше поставена на картата оная, която означаваше българите.

Според тая карта, Македония беше българска. 

В моята книжка, издадена през 1913 г., под заглавие: „Македония в своите жители само сърби нема“, се излагат обстоятелственно следствията от издаването на тая карта, бурята от негодуванието и протестите на сърбите, мерките на руското правителство за уталожение и успокоение на крайно раздразнения шовинизм на сръбските патриоти, както и доказателствата които ний, в големото събрание на славянското общество, състояще от учени хора, професори, списатели и дипломати, изложихме в речта си, от които доказателства с челичена логическа необходимост (както това се види и от книжката ни) се добива заключението и убеждението, че наистина в Македония само сърби нема. (ibidem, стр. 22-24)

…

До Съединението на Северна и Южна България, Русия, с своята дипломация и с своя народ, работеше за в полза на българите. България беше галеното дете на Русия. От тогава, от съединението насам измени фронта: България враг, а Сърбия – галеното чедо.

„Девизът“ на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година.

В. „Пряпорец“, орган на русофилска партия, в брой 20 от 18 февруарий 1908 год., в статия под заглавие: „19 февруарий 1901 год.“, като излага в обстоятелни подробности всичките добрини които е правила и направила Русия на българите, добрини каквито никой друг народ на никого не е направил, продължава буквално следующето:

„Но това е вървело тъй до 1885 год., до съединението на Северна и Южна България, от която дата руската дипломация измени своята насока на поведение.

 „От тая дата отношенията на Русия към българите зеха да охладяват. Това охладяване, колкото се отнася до княжеството, търпи и обяснения и оправдания, то се и поправи 10 години след това – 1895 г. …

„Сърбите отвориха консулства в разни градове на Македония, които преобърнаха на пропагандаторски бюра; отвориха църкви, владишки и попски калимавки, които купуваха за големи суми от гръцката патриаршия; отвориха училища, за които ученици купуваха срещу заплата на родителите им и на разни продажни личности в градове и села и срещу безплатна храна, безплатни дрехи и други залъгалки.

„Руската дипломация всичко това удобряваше.

„Руските консули в Македония беха се обърнали на сръбски агитатори, руските консулства – на комисионерски бюра, в които се предлагаха пари и всевъзможни облаги срещу продаване на народността.

„За да имат по-голем успех сърбите в своята пропаганда, требаше да убеждават света и самите македонски българи, че последните не са българи, а особена народност – ни българска, ни сръбска.

„Руската дипломация им помогна в това. Тя заповеда на славянското благотворително дружество в издадената от него етнографическа карта да отбележи македонските българи с особена боя.

„Сърбите си служеха и с обаянието, което Русия има над българите в Македония. Те казваха: Русия е сърдита на България и нема да помага на всички ония, които се наричат българи. Македония може да бъде освободена, само ако македонците се откажат от българското име. Руските консули от своя страна потвърдяваха това. Това продължава повече от двадесет години. …“ (ibidem, стр. 26-28)

…

С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез патриаршията за подялбата на Македония. …

За ония епархии от Македония, които беха определени да попаднат под сферата на влиянието на Сърбия, беше определено да назначава патриаршията владици родом сърби.

Фирмилияновия въпрос не беше въпрос просто за калимавки, както го определиха наши хора, добри послушници на слепото русофилство.

Той беше въпрос политически: отстъпваме ли ние Македония на сърбите, по искането на Русия, или не я отстъпваме?

По повод неправилното разрешение на тоя въпрос от наша страна, Негово Блаженство Екзархът, Господин Господин Иосиф, в едно свое собственоръчно писмо от 2/V 1902 г. пише: „Руското правителство иска да настани сръбски владици в Македония, които да изтикат българските, за да се принуди екзархията да се прибере в границите на княжеството. Но защо руското правителство, вместо да заставя патриаршията да дава на цела Македония сърби владици, не подействуваше да се назначат български и така да се премахне причината на несъгласието между Екзархията и Патриаршията и да се вдигне схизмата? Тоя път е правий, по-лесний и по-естествений. „Чрез назначаването сърби владици в Македония русите не мерат само да вдигнат схизмата, а и да посърбят българското население, за да осуетят Св. Стефанската България. 

„До появяването на Стамболовата политика, русите беха против Екзархията в турско за да се вдигне схизмата; но от тогава насам, те изпратиха консули които и до днес проповедват, че в Македония нема българи, а сърби и работят да ги създадат….“ (ibidem, стр. 29)

…

При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите.

Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по-усилено.

Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.

Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети.

Известно е, че той даде „карт бланш“ на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация. …

Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация.

Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник“, обвиняваха българите и оправдаваха турците. … (ibidem, стр. 30-31)

…

Жестокостта на руската дипломация обнаружена в нейните планове и пъкленни кроежи за унищожението на българската народност в Македония, разклати, тая жестокост, основата върху която се крепеше силата на руската империя.

Декларацията на императора, огласена от висотата на неговия престол: „Една капка кръв не проливам за българите в „Македония“, беше засвидетелствуване, че руското правителство оставя Бога, като свое ръководно начало, и тръгнува по дявола. Защото, с тая декларация, се казваше на турците: „избивайте, унищожавайте християните, българските жители на Македония, разрушете къщите им, опозерете семействата им и от нищо се не бойте: нема кой да ви затрогне: аз съм с вас. Защото с това – с уничтожението на македонските българи, вие, турците, услужвате на мене, в изпълнение планът и политиката на моето правителство“.

Турците схванаха желанието на императора и го удовлетвориха.

Разклати се основния принцип на Русия. Разклати се и руската империя. Появи се Руско-Японската война.

Императорът, който не проливаше капка кръв за българите в Македония, проле кръвта на 200,000 храбри руски мъже в Манджурия. …

В наказанието на Русия се провиде явно божия пръст в чудото. Божие наказание, чудо беше, щото японците, една трошичка народец, които за великаните руси беха уподобени на маймуни, те да победят и да сгромолясат великанът – Русия, най-големата, най-могъществената империя на света, населена от 170,000,000 жители. „Порт-Артур“, непревзимаемата крепост, която костваше на Русия милиарди, маймуните японци я превзеха с пристъп. Това първо чудо. Друго чудо. Руската флота, която струваше милиарди, японците, малчуганите, потопиха я в морето като орехови люспи.

Бог така строго наказа Русия за нейното вероломство. Наказа я за да разбере, че без Бога, две пари не струва; Наказа я за да се вразуми: да се откаже от дявола, от плановете й за унищожението на българската народност, и да се повърне при Бога. …

Колкото повече плачеха и тъжеха в България за нещастията на Русия в Манджурия, толкова повече в Русия се изказаха злорадства за нещастията на България, причинени от вероломните съюзници, натоварени и нагласени от руската дипломация.

Ей Богу! Българите са били и са най-преданите хора на матушка Русия. Истината е, че самите руси не са толкова крепко предани и привързани към своя цар-баща и към своето правителство, както са българите!

Колко труд, колко бдения, колко грижи и потове коства на императора и на правителството му старанието да се докаже на българите, че за реализиране на техните идеали, за народното единство, нема по-голем враг от руската дипломация! Че техното русофилство, че техната сляпа привързаност и преданост на императора и на правителството му, е причината на станалия погром на България.

Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата“. Така казваме. … (ibidem, стр. 34-36)

факсимиле от стр. 36

…

Руския император ( Николай ІІ – бел. съст. ), който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България, да й благодари, че извърши с достойнство мисията, с която бе натоварена от Него за да извърши препоръчания погром.

Дойде със Сазонов, шефът на неговото правителство, за да се не изпретълкува визитата и да се не каже, че е една проста етикета, повръщане на визита, а да разберат всички, че посещението е с политическа цел: да благодари за погрома нанесен на България и да санкционира Букурещкия договор, за ненарушението на който Сазонов, шефът на руската дипломация, се произнесе категорично с внушение да разбере България, че е невъзможно нарушението на тоя договор и за това да не мисли за реванш и да се не надее, че ще може един ден да си вземе назад нещо от ограбеното, което ограбване е предначертано от преди 25 години.

Когато ние, русофилите, си деряхме гърлата да викаме: не е Той, а е 16 юни, императорът в Кюстенджа, пред очите на целия свят, във време на тостовете отговори, като извика гръмогласно и рече. „Аз съм, аз произведох погрома на България! О, вие слепи русофили, не ми отнимайте славата с вашето сляпо твърдене, че не съм аз и че е бил 16-й! За да се отворят очите като на вас слепци и да не ми отнимате заслугата, следователно и славата за нанесения от мене, чрез моето правителство, погром на България, аз станах шеф на полка, който пръв влезе в Силистра! Аз съм шеф на крадливия полк, който със своето първо влизане в Силистра огласи, даде сигнал за погрома на България.“

Аз станах шеф на тоя полк за да докажа на слепите българи, че аз съм шефът на погрома, шеф за изплячкосването на България.

„Разберете бе българи, аз произведох погрома, според както бях казал: „България ще бъде наказана, но не съвсем унищожена!“

„Никой няма право да ми отнема наградата и похвалата които заслужавам за тоя погром, който допринесе много на мира, умиротворението на Балканите: нали съм „миротворец“! Мой е тоя погром. Аз го извърших. Вързах кучето и умиротворих Балканите. Спасих общия мир, мирът на Европа.“

Императорът с своето посещение в Кюстенджа и с тостовете, разменени между него и краля Карола, показа кому се дължи честта и славата за омиротворението на Балканите, следователно и на Европа, чрез нанесения погром на България.… (ibidem, стр. 37-38)

…

Осветлението е, че виновници за катастрофата са: И народът, и главата му – царят и неговите държавници. Тоест: всички.

Това е вярно. Това е самата истина.

Какъвто е народът, такъв му е и главата – царят, таквиз му са и сановниците, държавните мъже.

Излагаме и обвинението и оправданието.

Нашия, българския народ, в своето болшинство, в своите девет десети части е бил крайно, сляпо русофилски. Никой не е бил в състояние, нищо не е могло да подействува за да се отклони от своето чувство на крайна преданост, неразривна привързаност към матушката. Той е бил готов да пожертвува даже с интересите на своето отечество, ако това би изисквали руските интереси. Доверието, което имаше българския народ към матушката, нямаше предел, нямаше никакво ограничение, беше пълно: любов и доверие към Русия повече даже от колкото към Бога.

Такава безпределна беше любовта и доверието на българите към Русия в лицето на нейния император и на нейното правителство. …

… Царят по-добре от всекиго знаеше, че руското правителство няма да допусне уголемението на България, а ще действува за нейното намаление и отслабване. …

И царят, по волята на народа, стана русофил, с пълно доверие към руската дипломация.

Пред вид на предлежащите важни събития, той, царят, като русофил, по волята на народа, повика на власт кабинети русофилски. Няма „личен режим“: се съобразява с народната воля.

 Лицата от русофилските кабинети, – Гешев-Данев – като изразители на народната воля, бяха русофили, сляпо доверени на руската дипломация. Такава беше народната воля. …

Излиза, че какъвто му е народа, такъв му и царят, таквиз му са и министрите. Чисто конституционно. (ibidem, стр. 39)

…

Ето сега народът не е вече така русофилски, какъвто беше преди погрома на България.

Сега е българофилски. Че не е русофилски, се констатира с факта, че на последните законодателни избори той катурна най-големите русофилски партии, народняшката и либерало-прогресистката. (ibidem, стр. 40)

…

Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. …

Възползвана от тоя стремеж на България за освобождението на поробените братя, руската дипломация устрои една клопка (капан), в който да попадне България на едно със своя цар. …

Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан бе уредения капан за погрома на България во главе със своя цар.

Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област, находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България.

Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете“ и, като развя знамето на „независимостта“, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България.

Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.

С образуването на Балканския съюз се целеше, както се каза, разгрома на България.

В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. …

Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза, враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.

Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. …

И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците.

И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък. (ibidem, стр. 41-42)

…

Тоя балкански съюз, както е известно, се уреждаше от руското правителство, а изпълнението на договора беше под гаранцията на императора.

Когато българското правителство – Гешов-Данев – предлага на царя да приеме тоя съюз и да подпише договора, можеше ли той да не приеме и да се противопостави?

По волята народна не можеше да се противи. Като конституционен господар, длъжен беше да приеме и подпише актовете които му поднася правителството.

С приемането на съюза и подписването на договора показа царят, че няма „личен режим“; че има конституционен господар, който „не управлява, а само царува“.

Какво искаме повече? Нали всички бяхме русофили, нали всички викахме и си деряхме гърлата: „да няма личен режим“?

Да си представим: какво щеше да бъде положението на царят, ако той не приемеше съюза и не подпишеше договора с Сърбия?

Послушните оръдия на руската дипломация, числото на които е легеон, ще вдигнат голям шум и ще почнат да викат: „царят прави се личен режим“: той е немец; за това е враг на славянството. Не ще съюза, защото е противник на обединението на българския народ. Не подписва договора. Защото няма доверие на гаранцията от руския император. Не ще уголемяването на България чрез съдействието на Русия. Не ще за това, защото е враг на Русия, враг на славянството“!

И щяха да търсят случай да го пропъдят от България, както пропъдиха Батемберга. …

Приел, неприел съюза; подписал, неподписал договора, цар Фердинанд требва да се пропъди от България. И толкова.

За това се измисли, или, по-скоро, с създаде 16 юни.

„С една пушка, два лова, два заека“. Хем да се извърши погрома на България, според девизът на руската дипломация за омаломощението и намалението на България, хем всичката вина за тоя погром да падне върху главата на Цар Фердинанда. …

В що се провинил Цар Фердинанд пред руската дипломация?

Той, по своето стремление за величие и независимост, пречи на плановете да си влезе България в нормалното си положение: да си стане една руска губерния по подобието на Филандия, според първоначалния план на руската дипломация.

Жизнените интереси на България страдат от маските на „филство“ и „фобство“. Всеки честен българин требва да изхвърли маската: няма русофилство, няма русофобство. Да сме на чисто. Има българи, които са за руска губерния, и има – които са за независима България. Да се не лъжем.

Трябва да сме всички или за руски протекторат, или за независима България. Било за едното, било за другото, всички да сме заедно, а не разделени и раздробени.

I. Каква щеше да бъде ползата, ако бяхме всички за руски протекторат?

Първо. Русия щеше да действува за една велика България, в границите на която да влизат: цяла Македония до река Бистрица наедно с Солун и Призрен; цяла източна и западна Тракия наедно с Родосто; цяла Добруджа по дясното течение на Дунава до морето и даже част от Албания.

Второ. Нямаше да имаме нужда от министерства на външните работи и войната; нещяхме да поддържаме отделна армия. Разходите щяха да се намалят до минимум, следователно и данъците щяха да бъдат нищожни. При такъв руски режим висшето духовенство щеше да благува и и царува, щяха митрополитите да се возят на каляски теглени от три чифта, шест коне и да се радват на доход от 300,000 лева годишно.

Трето. Нямаше да имаме караница, разправии и конфликти с околните държави. Рахат. Рай Божи.

В замяна на тия блага, неприятностите от протектората ще бъдат: наместо цар, ще имаме императорски комисар. Долен, без честолюбие народ не ще цар. Стига един царибашия. Митинги, свободен печат, свободно слово-щяха да бъдат погребени. Щяхме да имаме и Сибир. Главно – кнутът[14] щеше да ни вразумява и възпитава. „На такива глави, такъв бръснач“.

II. Каква щеше да бъде ползата ако бяхме били всички за независима България. Един народ не се поробява, ако из между него няма предатели, оръдия на завоевателя. Когато всички са за независима България, значи няма искатели на протекторат, няма предатели.

Поради липсата на оръдия, на предатели, завоевателят ще измени фронта. В такъв случай руската дипломация ще бъде внимателна в пазене и защищаване интересите на нашата нация. Ще се бои да не би като накърни или като допусне да се накърнят тия интереси, целия народ ще се възмути и ще потърси съюзници в лагери на противниците на Русия. А пък както е сега, тая дипломация небоязненно ни мачка и раздава свободно и неразборно нашите земи на нашите врагове.

Никой българин, сляп русофил, недопускаше мисълта, че Русия ще остави романите или турците да нахлуят в България. Не само ги остави, но и ги насърчи и подскокороса.

И едните и другите изпълниха желанието на руската дипломация: Ромъния да вземе Добруджа, а Турция – Източна Тракия с Одрин, Лозенград и Димотика. …

При такива слепци, идиоти русофили, как да се не одързости императорът да посети и влезе в Кюстенджа и, в присъствието на цял свет, в тостовете и с шефството си на 5 полк-да не оскверни честта, достойнството и националното чувство на българския народ? Мижете, вампир е.

Има ли тоя народ национална гордост, човешко чувство и честолюбие, ако той, на тия явни пакостни действия, засвидетелствувани всячески, вика: „не е той, а е 16 юни! не е той: „истината е ясна като бел ден; всеки знае, кой е. Но, велики национални интереси, повеляват да жумим, да претърпим и да премълчим с небивал стоицизъм“! …

Всичко що е честно, и почтено, и патриотично в българския народ да излезе откровенно, без маска на „филство“ или „фобство“ и да каже за коя политика е: да стане ли България руска губерния или да си остане и закрепне „независима България“?

Ония, които са за първото – за руска губерния, да се обявят против стоенето на цар Фердинанда в България и да чакат да посрещнат дохождането на руския императорски комисар и пристигането в няколко трена от необходимата на режима му принадлежност – казашки кнутове (камшици), а не сопи.

А пък ония, които са за независима България, да се згрупират около своя цар и неговото правителство, около емблемата на отечественната независимост.

България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг. (ibidem, стр. 43-46)

…

Г-н Ив. Евст. Гешов е умен човек и добър българин, патриот. Има само един недостатък: страда от недъга на русофилството. Той и другарите му са отлични хора, способни и енергични.

Защо той прие съюза с балканските държавици: Сърбия, Гърция и Черна-Гора, и защо сключи договора с Сърбия?

От патриотизъм, за да извърши, в последните дни на живота си, едно велико патриотично дело: освобождението на поробените братя и обединението на българския народ за да остави един пример на потомството в лицето на интелигенцията, как требва да се действува умно и патриотично. Той се въодушевляваше от най-патриотични чувства за благото на отечеството. …

Защо г-н Гешов, тоя умен и патриотичен човек, свързва съюз с най-големите и непримирими врагове на България – сърбите и гърците?

Защо подписа един договор с който признава чисто български земи за спорни и с който въведе началото за подялба на Македония? Всяко българско правителство се придържаше до принципа: „автономията на Македония“.

Той не знаеше ли, защо руската дипломация беше най-големия противник за автономията на Македония и не даваше да става дума за тая автономия?

Знаеше. Ако Македония добие автономия, няма да остане нито сърбин, нито пък грък.

В Македония имаше няколко гъркомани и сърбомани. Но чисти сърби, нямаше нито един: но чисти гърци, освен по край-морските места, навътре нямаше, като жители, нито един.

 Автономията на Македония за руската дипломация значеше да стане Македония българска. Това е против „девизът“ на руската дипломация за намалението на България.

Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора.

Тия кабинети бяха чисто русофилски.

Приеха съюза и гаранцията по диктовката на русофилския „девиз“: той се състои:

Да се слуша руската дипломация, безпрекословно и без възражения. Да се изпълнява нейната воля с пълно доверие и без всяко съмнение, че всичко каквото върши и каквото иска тая дипломация, ще бъде все за в полза на България.

Кабинетите Гешов – Данев, като представители и тълкуватели на русофилските чувства на българския народ, сляпо – доверчиво се водеха от волята и ръководството на руската дипломация.

Сключиха съюз с заклетите исконни врагове на България; подписаха договор за подялбата на Македония и за воюване против Австро-Унгария, а чрез нея – и против тройния съюз.

Погрома на България се дължи на сляпото доверие което питаеха кабинетите Гешов – Данев към руската дипломация и към императора.

Това доверие беше изражение на сляпото доверие на българския народ към матушката, към руския народ.

Виновността или, по-добре да се каже, невежеството на въпросните кабинети се заключава в факта, че те не различаваха руския народ от руската дипломация, а ги отъждествяваха.

Друго е руския народ, и друго е – неговата дипломация.

Българския народ има сляпо доверие на руския народ, а не на неговата дипломация.

Между тая дипломация и руския народ няма нищо общо: нито православие, нито славянски интереси.

От тая дипломация интересите на руския народ страдат повече, от колкото ония на българския народ. (ibidem, стр. 47-49)

…

Немските кръгове в Русия, под обликът на „Сазановци“ (Сергей Дмитриевич Сазонов е руски държавен деец, министър на външните работи на Руската империя (1910 – 1916). – бел. съст.), е руската дипломация, която подема кампания против България. В лицето на Сазановци, на руската дипломация, воюва против България немцойщината, а не руския народ. От тази руска немцойщина страда и България, и Русия, и славянството, и православието.

На удивлението: защо руската дипломация облагодетелствува враговете на славянството: гърците и романите и враговете на православието – мусюлманите в пакост и вреда интересите на славянска и православна България, като даде на ромъните Добруджа, на гърците Македония, а на турците – Тракия? – се обяснява, това удивление, че тая дипломация е враждебна на славянството и на православието, като немцойщина, като Сазановщина.

Тази разлика между руския народ с неговите интереси и желания и руската дипломация с нейните замисли против интересите на тоя народ и против славянството и православието, русофилските кабинети на Гешов-Данев не съумяха да схванат.

В това не схващане, в това заблуждение се заключава измамата, вероломството, следователно-погрома на България.

Искрени русофили, вярно предани, да служат усърдно на руския народ, интересите на когото отождествляваха с интересите на българския народ, тия русофилски кабинети – Гешов-Данев, имат своето оправдание, в факта, че бяха вероломно измамени от руската дипломация. (ibidem, стр. 49-50)

…

Понеже българските правителства се придържаха по принципа да няма подялба на Македония, се измисли уловката с „спорната зона“. Императорът, като арбитър, с правото да вдига на север линията – Егри-Паланка – Охридското езеро – до там до гдето цялата спорна остане на България.

От руските дипломати шепнато беше на нашите, че „спорната зона“ се създава с цел да се убедят сърбите да приемат договора като ще се надеят, че всичката спорна земя ще остане на Сърбия: така ще бъдат онадеждени. А пък вие, българите, бъдете спокойни: всичката спорна област ще бъде ваша. Няма да има подялба на Македония: цяла ваша. Имате за гаранция, честното, мощно слово на императора“.

При такава една област от линията Егри-Паланка до Охридското езеро; област до Егейско, до Мраморно и до Черно морета, при обещанието, че с правото на арбитъра императора да движи и вдига тая линия на север, ще получи България и спорната зона, т.е. цяла Македония, кой българин при такъв договор с гаранцията на императора за изпълнението му, кой българин на мястото на г-н Ив. Ев. Гешов не би приел с благодарност и с гордост такъв съюз с такъв договор?

Кой българин би се осмелил да каже, че няма доверие на императора? Кой би си допустнал, че тук, при тази гаранция, се упражнява машинация, се крои капан, в който да падне България с своя цар?

Вината на хората от кабинетите Гешов-Данев за погрома на България не се състои в това, че те имаха пълно доверие на руската дипломация и на императора, че останаха вероломно измамени, а – вината – се състои в това, че те, по партизански съображения, не се осмелиха да изповядат истината, кой е причината за погрома, а отидоха да обвиняват неотговорни лица, да „търсят под волът теле“, и го посочиха, че го намериха в 16 юни. (ibidem, стр. 51)

…

Но, сиротите, забравят, че 16 юни не падна от небето, а има история.

Тая история, история на девизът на руската дипломация за намалението и омаломощението на България, има своята хронология от 1889 год., когато окончателно се оформи решението да се увеличи Сърбия за сметка намалението на България.

Планът на руската дипломация беше нагласен така щото в резултат на балканския съюз да се добие погрома и разграбването на България.

Или ако победи Турция или ако победи съюза, да се добие един и същ резултат: България разгромена.

В първия случай, турската главна сила ще унищожи българската армия. В такъв случай Русия ще нахлуе с войските си в България за да я спасява; ще прогласи България за „немирница“ и ще я държи окупирана и управлявана от един руски императорски комисар под претекста до като се умиротвори и уталожат духовете, а в същност до като се достигне до „Дунайска губерния“ и императора се титулува и „цар болгарскій„.

В втория случай, ако победят българите, българската армия да бъде парализирана и България разгромена.

В началото на войната, когато главната квартира беше в г. Ст. Загора, една вечер ме посетиха в домът ми двама руски кореспондента, родом петербуржани, единия на име М. Л. Березовски, кореспондент на „Биржевия Ведомости“, който се подписва под псевдоним „Ольгенинъ“ а другия: А. Н. Брешко, Брешковскій, кореспондент на „С.-Петербурская Газета“ и „Синій Журналъ“.

Те, двамата придружени беха от учителя при местната девическа прогимназия г-на А. Шульговски.

Целта на дохождането им беше да ме убедят да ходатайствувам при главната квартира да им разреши да вървят подир войната.

Мотивът за ходатайството беше, че руската дипломация имала в програмата на своя девиз щото България от тази война да излезе разгромена и намалена, било като победителка, било като победена-в всеки случай.

Г-н Березовскій около три часа говори като приведе много доказателства за да ме убеди в лошия замисъл на руската дипломация за интересите на България. Той предполагаше, разбира се, че аз съм от слепите русофили, та затова, така усърдно се стараеше, с привеждането много аргументи – да ме убеди в тая истина, че руската дипломация е големия враг за интересите на България, истина която аз знаех много по-отдавна и по-сигурно от тях.

„Нашите кореспонденции, казваха, ако се пишат от тук, с сведения получавани по слух, ще бъдат ялави, безинтересни. Но, ако се пишат от бойното поле, ще бъдат огненни, написвани с ентусиазм в полза каузата на България: за освобождението на поробените братя и за обединението на българския народ. По тоя начин да повдигнем общественното мнение в Русия до такава степен силно в полза на България щото руската дипломация да бъде задавена от силата на това мнение за да не посмее да прилага своя план за погрома на България“.

Един ден в София срещнахме се с г-на Калинков, тогава пълномощен министр в Букурещ. Казахме му, че Сазанов ни грози с катастрофа за България, като се сърди, че хората на българското правителство не слушали руската дипломация.

 „Не е вярно, каза той. В течението на работите съм. Аз знам положително, рече, че нашите министри всеки ден, от заран до вечер чакали инструкции от Русия в София при пълномощния министр г. Неклюдов: „какво да вършат „днес“. Нищо не са вършили без да получат неговите инструкции. Послушанието отивало до там, щото имало случаи да го питат министрите: няма ли някоя важна работа: „можем ли днес да си отидем дома за обяд“?

Било шепнато на г-на С. Данев от ония с които не прави политика да иди в Букурещ и да каже на ромънското правителство поверително: „искайте компенсация; сега му е времето, ще ви се даде“. Защото, казали му, в интереса на България било да се залъже Ромъния за да не ви отвори война сега когато имате война с Турция, „а пък после, когато си свършите работата, не давайте нищо“.

Преди да отиде за Лондон, г. Д-р С. Данев се отби в Букурещ. Щом излезе от Букурещ, и ромъните изявиха претенции за компенсация.

Д-р Данев тръгна за Лондон. Подир него тръгнаха делегати на романското правителство и го гониха чак в Лондон, да водят с него преговори за компенсацията.

Тогава се питахме ние, защо тия делегати не отиват в София, при българското правителство за водене преговори за компенсацията, а тичат подир Данев, като кучета подир кучка, която си вдигнала опашката?

В отговор на това питане, тогава органът на г-н Д-р Данев, официозът „България“, за обяснение открито заяви, че „признава правото на Ромъния да претендира за българска земя. (в. „Софийска Вечерна Поща“, № 288, от 23 февр. под заглавие: „Власите и гърците у нас“). (ibidem, стр. 53-55)

…

Интересно явление беше: а) Ромъните искаха в Петербург да се разреши спорът им с България. Знаеха, че от там идеше насърчението за сполука. б) И турците искаха да се уреди мирът с България пак в Петербург. Защото казано им беше, че Русия не само Родосто, но и Одрин, но и Лозенград, но и Димотика не ги дава България. в) И сърбите и гърците все за същите причини искаха все в Петербург да се разрешат споровете им с България.

Тичат при оногова, който раздава дарованията, българските земи.

„Недъгът“ от сляпото русофилство е причината за погрома на България.

Жумеха, мижеха, и не искаха да погледнат за да не видят вампиро.

Играта и лукавството на руската дипломация не можаха да схванат. Слепи беха от прекалено доверие към руската дипломация.

Нейния лукав маниер беше: Сазанов, в официалните си телеграми препоръчва на нашето правителство едно, например: „спогодете се с Ромъния; удовлетворете нейните искания; инак, ще ви нападне, ще нахлуе в България. Ненадейте се на конвенцията: тя е обезсилена“. А Неклюдов-друго, той казва: не слушайте Сазанова. Това, което той казва, е за пред очите на хората, е – бош лаф, блъф“. (ibidem, стр. 56)

…

Това, което децата разбраха, те, великите умници, как да не разбират?

Вдигнаха цялата армия от Чаталджа и Булаир и я прехвърлиха на запад, на границите срещу сърбите и гърците – защо? – за да воюваме с вероломните ни съюзници. Ами 16 юни кому се дължи, не ли на прехвърлянето на армията на запад?

Когато гърците водеха открито преговори с турците за да ни нападнат последните и си вземат Тракия, тогава нашите дипломати вдигнаха цялата армия от границата с турците и оставиха свободен входът на последните да нахлуят в България. (ibidem, стр. 57)

…

Г-н Д-р С. Данев с удоволствие замести г. Гешова. Състави нов кабинет от същите коалирани партии от същите лица на Гешовия кабинет.

Той, г-н Данев, като чистокръвен, краен, сляп русофил, който не прави политика с руската дипломация, си помисли, че г-н Гешов нема успех, защото беше умерен русофил, та – вследствие на това – н« е могъл да добие симпатията на руската дипломация. Чакайте сега, да видите, той какво ще направи?

Ромъния ли, Турция ли – ще нахлуят в България? Боже сохрани, никога такова нещо!

И се одързости да каже знаменитите думи: „само пърстето си да повдигна, и тутакси руските корпуси ще навлезат в Ромъния и в Турция и ще ги обърнат на прах и пепел. Така убеден беше горкия!

Г-да Данев и Тодор Тодоров, ръководители на русофилската политика, хора талантливи, оратори, първокачествени адвокати, показаха се големи простаци в политиката, не за друго, а само заради своето сляпо доверие на руската дипломация.

Когато романите дойдоха до София, турците до границите на стара България, едвам тогава г. Д-р С. Данев се събуди от летаргическия сън, произведен от опиума на сляпото доверие на руската дипломация.

Тая политика доведе България до устието на страшната пропаст, Тогава Данев уплашен, извика: „нашата политика фалира; търсете други хора да спасят България“.

Ако Даневия кабинет продължеше своето съществуване още една седмица и не дойдеше либералния Радославов, тогава ромъните, сърбите, черногорците, гърците и турците щяха да бъдат в София и щяха да си поделят Българията под ентусиастическото ръкопляскане на дивото славянство и на матушката Русия.

Русофилските партии, които в лицето на г-на Д-р С. Данев признаха, че тяхната политика фалира, на место да се възмутят от вероломната измама, с която безбожно ги изневери руската дипломация, която по най-безсъвестен начин експлоатира с техното детинско доверие, те, наопаки, подбудени от партизанския бяс, се завзеха да защищават тая дипломация и да обвиняват авторите на 16 юни. А пък не виждат, че те са авторите и на тая дата. (ibidem, стр. 59-60)

…

„Κὼγε με, αγω, νά ἀγιὰσω“ – „заколи ме, аго, да се осветя“, така се молили хиоските жители на турците в време на Елладското възстание. Тичали при тях, навеждали врат и молили турците, казвайки: „Κὼγε με, αγω, νά ἀγιάσω“. ,,3аколи ме, господарю, да се осветя“.

И нашите слепи русофили тичат при руските дипломати, превиват врат и се молят: „заробете ни, възложете ни игото на робството, ние сме потомци на ония българи сектанти, които предадоха България на турците без война. Ние, по рождение, по инстинкт, сме предатели. Не можем да живеем независим и свободен живот“. Вие, русите, изпратете ни от Петербург комисар. Не ни е потребен цар. Според халът ни, стига за нас най-много един „царибашия“.

Подир погрома, г. Неклюдов побягна от София.

Чичо Петр, сръбският крал, го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси.

Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?…

Той, Неклюдов е работил, наистина, при цар Фердинанда и при българските министри, но е работил за пакост на интересите на България, а за полза интересите на Сърбия.

По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия.

Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна.

Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия.

Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия.

Неговите органи, които му доставлявали потребните сведения, били нашите министри.

Устройството на такъв един благонадежден шпионаж е принесъл най-голяма услуга за успеха на сръбското дело против България – за погрома на последната.

Ето за тази услуга на Неклюдов, сръбския крал го награждава наедно с целия персонал на посолството. Не е наградата „за черните очи“.

Но не е само тази заслугата на Неклюдов.

Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия.

В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил.

Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати. …

Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии.

Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени. Това заслужено благодеяние, принесено на сръбския народ, не се възмездява само с ордените от крал Петра.

Не е чудно, прочее, че Неклюдов, който действуваше в София, че се възнаграждава от Белград.

Неговите услуги се простират много далеч. Само ние не сме го оценили достатъчно.

Парализирането силата и убиването, сломяването духа на нашата армия, нему се дължи.

Той дережираше: несвързването мира на бойното поле; – искането Родосто и Одрин; прекъсването преговорите за мира; – подновяването на войната; – нескончаемите отлагания на преговори и бездействие, до като се разбунтува нашата армия и хвърли пушките; – пишеше той острите телеграми до императора и ултиматума до руското правителство. …

Неклюдов подир погрома фиряса от София. Защо побягна?

Потресен от предателското поведение на русофилите против отечественните си интереси, той, виждал в себе си силата, която го заставлявала, като се срещне с тях, да плюе в лицето им и да им каже: „мне стыдно что Вы болгари“. Если так, то – „болгари – магари“.

Това е заслуженото.

В България хората от типа на идиотското русофилство, които са славянофили, русофили, но не българофили, а поклонници на балканския патриотизъм, са толкова много тия тонковци, щото с коса да ги косиш, не се довършват.

И пак викат: „идете да отидем в Петербург. Да отидем там като говеда на касапницата. И много нещо по-долни сме от говедата. Последните се сещат, где ги водят, и за това показват отчаяно съпротивление“.

Ние по-долните от говедата, самички отиваме, превиваме врат и викаме: „κώγε με, ἀγω, νὰ ἀγιάσω“. „Заколи ме, Господарю, да се освета“. (ibidem, стр. 62-64)

…

Нашите русофили жумат и не виждат, че тоя виновник пред лицето на целия свят устроя балкански блок, състоящ от Сърбия, Гърция, Черна-гора и Ромъния: против България.

Тоя блок, според директивата дадена от виновника, има за задача и цел унищожението на българския елемент в българските земи заграбени от Сърбия, Гърция и Ромъния.

Покровителът на тоя блок е неговия основател, императорът, виновник на погрома.

Пред лицето на целия свят тая лига унищожава българите, православните славяни.

Терорът, упражняван в мирно време от тоя блок, по своята жестокост, свирепост и безчовещина, няма подобие, няма пример в историята на варварските времена.

Кажете, българи, какво мислите? Ако императорът не насърдчаваше или несъизволяваше да се вършат тия свирепости над православните българи славяни, щеше ли да има тая дързост свирепата лига?

Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости, вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ?

Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време“ намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент. …

Жумете, вие последователите на Пуцета, никой не вижда, че руския официоз публично насърдчава жестокостите, безжалостното изтребление на българския елемент!

Жумете! руските консули съветват българите, за да не бъдат изтребени и унищожени, да стават сърби ония които са под сръбска власт, и гърци – които са под гръцка. …

Руския император рече на всеуслишание: „ще се накаже България“. Наказа се. Кой я наказа? – Той, който огласи, че ще бъде наказана.

Защо се наказа България? – За непослушание, Добре. В чие време се наказа? – Во време, когато беха на власт слепите русофили. Какви по-послушни хора на руската дипломация можеше да им даде царят, а в негово лице – българския народ? По-послушни, по-слепи русофили от цанковисти и народняци нямаше българския народ, за да ги даде на руската дипломация.

Ама… 16 юни ! …

Ако е виноват българския цар, ако е виноват генерал Савов или някой друг, що са виновати българите в Македония и Добруджа? Що са виновати жените, момите и децата гдето публично ги безчестят? Що са виновати с стотици хиляди невинни българи, мъже, старци, баби, жени, деца и бебета, та са подложени на ограбване, на побоища, на оголване, на затваряне, на изтезания и на избиване?

Императорът рече: „ще се накажат“. Защо ги наказваш, императоре, православни царю? В какво са виновати тия нещастници, тия православни славяни? В какво са се провинили, с какво ти са сгрешили? – „Каква по-голяма вина от това, че са българи, че не искат да станат гърци, сърби, романи! Какво по-престъпно провинение от това, гдето те желаят да се присъединят към България“?

„По моя воля и разпоредба се смаза главата на тия проклети като змия българи, требва да им се смаже и опашката за да не могат да шават. Такава е моята воля, на цар православен и славянин“!

Жумете! Това е правда, това е християнство, това е човещина, култура и цивилизация (руска)? (ibidem, стр. 65-67)

…

Тичайте, бе българановци, при руската дипломация! Где ще намерим ние по-добри покровители за нашето унищожение?

За тия страшни грехове, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен.

Във време на Руско-японската война, за греховете, извършени (1903 г.) от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна.

Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двеста хиляди храбри руски мъже.

За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието?

Величието на Руската империя се дължи на „теократизма“. Основата, върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията“: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава. „Не нам, не нам, Господи, но имени Твоему“ погрома на България и унищожението на българите, християни от Македония, извършени от мене, императора и моята камарила.

Тая основа – „теократизма“ – окончателно е разрушена от речения грях. Следователно Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне.

Както се образувала, така и ще се разложи.

Виждам нейното разгромяване и разпадане!

Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия й се отнимат. От Малорусия (Украйна – бел. съст.) се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията й в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай.

От Русия ще остане едно Московско царство.

„Плачу и рыдаю егда тоя разгром вижу и помышляю“!

Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя.

„Истината за виновника на погрома на България е ясна, казва Негово Блаженство, като бял ден. За това всеки я знае“.

Който е приятел на руския народ и не се надее да получи от руската дипломация някой „бакшиш”, той няма да прикрива и да премълчава „с небивал стоицизъм“ тая истина, но ще я каже на всеуслишание.

Негово Блаженство нали знае писанието?

„Ако ние умолчим, каменiе возопiетъ“ (Лук. 19; 40.) (ibidem, стр. 67-68)

…

Планът на руската дипломация беше нагласен така щото в резултат на тоя Балкански съюз, да се добие погрома и разграбването на България.

Руската дипломация не беше от начало за войната на съюза с Турция. Не беше готова да използува плодовете на тая война.

Но тя си направи сметката: или ако победи Турция, или ако победи съюза, да се добие един и същ резултат: България разгромена и разграбена. И допусна войната.

Нека повторим за пояснение казаното:

В първия случай, турската главна сила ще разгроми и унищожи българската армия. В такъв случай, Русия ще нахлуе с войските си в България за да я спасява. Ще намери за виновник царя, и ще го пропъди. Ще прогласи България за „немирница“ и ще я държи окупирана и управлявана от един руски императорски комисар, под претекста до като се умиротвори България и уталожат духовете, а в същност – до като се достигне до „Дунайска губерния“!

В втория случай, ако победи България, требва, от една страна, българската армия да бъде парализирана чрез средствата на отлагане заключението на мира, държене в бездвижение, с безцелно повтаряне военните действия, с не стратегически разпоредби за отстъпления и настъпления и пр., а – от друга страна – да се подскокоросат съюзниците за война с България, като се докара работата тъй, щото България да бъде принудена тя да начене военните действия против съюзниците, за да бъде обвинена, че тя разстроила балканския съюз, следователно и наказана с нахлуването на романите и турците в България за да я оплячкосат.

Руските кореспонденти не криеха, че руската дипломация планира щото от тази война България, макар и победителка, да излезе разгромена и разграбена.

Да се не забравя истината, че режисьорът, който движеше и направляваше нашите министри, беше Неклюдов.

Ние, една трошка държавица, воювахме с един великан, с турската империя, която, по своята сила, държеше в респект даже великите сили.

Можеше да бъдем сломени и победени и без военни действия, само да се протакаше нашето държане в въоръжено, в военно положение.

Нашия успех се заключаваше само в стратегията: да вложим всичката си сила, щото при първата битка, да нанесем погром на турската армия и тутакси, незабавно, на бойното поле да сключим мира с Турция. Сключен с нас, щеше да бъде естественно сключен и с съюзниците: нямаше от где турски войски да отиват и да се бият с съюзниците.

Какво стана?

Стана това, което беше предначертано от руската дипломация, чрез нейните оръдия, нашите русофили.

Разгромът на турската армия се нанесе с първата битка при Люле-Бургаз.

Турците молеха за мир. Но ние не скланяхме.

Искаме Одрин.

Ако не от другаде, то поне от конвенцията, която беше сключил г-н Д-р С. Данев през 1902 г. с руското правителство, нашите министри знаеха, че Одрин, Лозенград, Димотика и Деде-Агач, влизаха в съставът на интерландът на Цариград, следователно – в периметър на бъдещето руско владее.

Щом не се сключи мирът на бойното поле при първия Люле-Бургазски погром на турската армия, се разбра, че се води нашата армия на погибель, България – на разгром и разграбване.

Ние не военни и прости, пишехме до високопоставени лица и викахме: „сключвайте мир на бойното поле, не отлагайте“?

Започнаха се протаканията; – прекращенията на преговорите; – подновяването на войната; – нови преговори, от ново протакане. Държането армията в бездействие: изложена на лишения, на калове и снегове, на болести; гладна, гола и без лекарства.

Държим турската армия заключена за да не можеше да напада на съюзниците. Последните, така обезпечени, свободно завладяваха земите определени според договора за български и се окопаваха, готвейки се за война с България.

Под ръководството на руската дипломация, нашите съюзници образуваха блок против България. Когато се образува тоя блок, нямаше още 16 юни. Значи тоя блок, организиран под ръководството на покровителката, имаше за цел да създаде някоя дата, като 16 юни.

Императорът като арбитър, под разни протекси, отлага изпълнението на своя мандат. …

Като минаха за Белград Чариков и Башмаков, ние казахме и писахме на високопоставено лице, че прелетяха за Белград две пеперуди и че подир техното заминаване, ще се появят в Белград васеници. И се появиха: сърбите искат ревизия на договора и неприемат произнасянето на арбитъра.

От прелетелите в Белград пеперуди шепнато беше на сръбските държавници от името на руското правителство: „неприемайте арбитъра; настоявайте за ревизия на договора; неотстапвайте от окупираните от вас земи и гответе се за война с България“.

Арбитърът, под разни претекси, отлага до безконечност изпълнението на своя мандат, като арбитър. Не иска да се произнесе. „Все сее, защото не иска да меси“.

Отлага се до безконечност и подписването на мира.

В това време, когато императорът – арбитър, отлага изпълнението на своя мандат, и подписването на мира се отлага, а пък нашите вероломни съюзници дълбаят и навлизат все по на вътре в нашите земи.

Руската дипломация с отлагането, както на произнасянето на арбитъра, така и на подписването на мира, целеше: или разбунтуването на нашата армия и хвърлянето на пушките, или пък да бадем предизвикани за отваряне война на сърбите и гърците, които окупираха цяла Македония.

В първия случай, при хвърленето от нашата армия на пушките, сръбските и гръцките войски щяха да навлязат в София за да умиротворят България.

В втория случай, щеше да се създаде един 16 юний, за да излезе за погрома виноват – царят, като главнокомандующ.

За тази цел, по диктовката на режисьора, би пренесена цялата наша армия – от Чаталджа и Булаир и прехвърлена на границата срещу сърбите и гърците.

 Оставено свободно нахлуването на ромъните, се остава сега, по тоя начин, свободно нахлуването и на турците.

Нахлуването на сръбски и гръцки войски в зони на българска територия и продължението на това нахлуване, беше явно предизвикателство.

Нашата цяла армия защо се преведе на границата, гдето беха нахлули войските на вероломните съюзници? За „салтанат“ ли или за парадиране? Разбира се, че за въоръжен отпор на войските на съюзниците, за да се съобразят с договора. …

Ръководителя на отлаганията – руската дипломация заповяда да се съберат президентите в Ниш за споразумение. Нашите отиват. Чакат с недели. Сръбските и гръцките не се вестяват. „Хайде съберете се в Солун“. После, нова заповед: „съберете се в Петербург”

По повод на тая заповедна покана г-н Борис Вазов написа в в. „Утро“ № 835 от 26/V 1913 год. уводна статия. Беше си отворил очите. Статията меришеше на русофобство. Викаше на нашите: „не отивайте в Петербург! В Петербург не отивайте: готвят там за нас капан. Ще ни изпращат в Каноса“.

Протакането се продължава. Императорът не иска да изпълни дълга си. Нашата армия стои без действие. Нито я разпускат, нито й дават да се бие. (ibidem, стр. 69-73)

…

От 13 април 1913 г., от когато е помолен арбитърът да изпълни своя мандат, до 16 юни, когато стана инцидента, беха се изминали 53 дни. С своето отлагане императорът е чакал или българската армия да се разбунтува и хвърли оръжието, или пък да удари на сръбските и гръцките войски. И в единия и в другия случай да се извърши планирания погром на България. (ibidem, стр. 78)

…

Когато сръбския крал Петр влезе в Скопие, руския император го поздрави телеграфически като му честити завладяването на чисто българския град Скопие. Защо русофилското правителство Гешов-Данев замълча и тоя акт за ограбване на България?

Това раздаване на българските земи, беше съгласно изработения преди години план за погрома на България.

При тоя акт за раздаване на българските земи, държаното пасивно положение на българското русофилско правителство показва, че то си дало своето съгласие.

Погромът на България отдавна е планиран и извършен от руската дипломация чрез пасивното съдействие на нашия русофилски кабинет: Гешов-Данев. (ibidem, стр. 81)

Г. Чуждия печат пише, че Русия произведе погрома.

Английския официоз „Daily chronicle“ от 13 юни 1913 г. в уводната си статия казва:

„Всеки знае, че Русия е всемогъща в Белград, и ако Сърбия при все това е вероломна, по отношение договора, това се дължи на Русия, която иска тя да бъде такава. Всички симптоми на руския панславизм, по явни и очевидни причини, са на страната на Сърбия срещу България. Това е тъй, понеже една силна Сърбия ще бъде желан оплот срещу Австрия“.

Д. Руските вестници пишат, че погрома е от Русия.

Г-н А. Н. Бранчанинов в № 29 на своя еженеделник „Новое Звено“, пише следното:

„Както посочвахме на времето, българския заем в Германия се извърши въпреки опитите на френско-руската дипломация да го осуети. Няма защо да се удивляваме и да негодуваме, както правят някои руски вестници.

„Руското правителство жене плодовете на своите грешки в София.

 „Насочило Ромъния срещу България и унизено всред славянството, по въпроса за Одрин, то отвърна българското правителство от Русия и го подбуди да търси опора в другия лагер.

„Руската централна дипломация, както ние не веднъж сме обяснявали, е виновна в това, че стъпкала славянското достойнство на Русия, облече в неестествена роля Ромъния по ония въпроси където гласът требваше да принадлежи само на Русия.

„Последствията на Балканите от тази груба грешка са неизчислими, защото Г. Сазонов няма да успее да направи от Ромъния един искрен съюзник. (Както е известно, въпреки всички аванси от страна на Русия, Ромъния отказа да подпише формални военни съглашения каквито до скоро я свързваха с Виена.), а в очите на официалното руско безразличие към тяхната съдба изличи всека следа от всички прежни руско-български връзки“. (в. „Воля“ бр. 430 от 15 юли 1914 г.).

Руските вестници, начело с „Руския Ведомости“, „Речь“ открито заявяват, че през всичкото време, додето е траяла войната, руската дипломация се е държала съвсем не искренно и пристрастно към най-силната, най-жизнеспособната, най-признателната славянска държава. „Русия, в различни времена и при разни случаи е спомагала на всички славянски и не славянски балкански държавици, ала има ли друга балканска държавица, освен България, гдето признателността да е изпъкнала тъй релефно?

„Нито в Сърбия, нито в Черна-Гора, нито в Гърция има нещо подобно на руския Ерусалим в Плевен, на колосалния памятник на царя освободителя в София и на великолепния храм „Александър Невски“.

„И при всичко това в случая, когато българския народ, след като поднесе на отечественния олтар в жертва десетки хиляди свои скапи чада, очакваше с право нашата дипломатическа подкрепа за да извърши националното си обединение, – ние русите, собственно нашата дипломация, заби ножа си право в сърдцето на тоя народ: подтикването на романите да плячкосват и ограбят български земи, насърдчението на сърби и гърци да не спазват своите договори и задължения и да поставят под своя гнет цяла Македония – се дължи до голяма степен на нашите държавни мъже“.

Истината, че погрома на България дойде от руската дипломация, тия вестници я изповядват „с небивал стоицизъм“. Види се, не е достигнал до техните уши съветът на Негово Блаженство: да премълчават тая явна като бял ден истина и да я претърпят „с небивал стоицизъм“. (ibidem, стр. 81-83)

…

Погромът на България е предсказан в подробности преди 115 дни от датата 16 юни.

 Беше казано, че „девизът“ на руското правителство за „намалението и отслабванието на България“, взе окончателна форма през 1889 година, когато славянското петербургско общество издаде своята карта на славянските народности. Македония беше отбелязана в тая карта за населена от българи. …

Анонимната брошура под заглавие: „Виновниците за днешните дипломатически неуспехи на България“, потвърждава тая истина, че погрома на България е извършен от руската дипломация чрез посредството на своите послушни оръдия, слепите русофили от кабинета: Гешов-Данев. …

Предсказанията на тая брошура са:

Руската дипломация ще ампутира България и ще раздаде късани части от българското тяло. 

1. На Сърбия половината от Македония, като компесация за Босна и Херцеговина.

2. На Гърция – Солун с южната част от Македония, като възнаграждение за оказаното съдействие на сръбската пропаганда за посърбяването на северна Македония.

3. На Ромъния – Добруджа, като компесация за Бесарабия.

4. Източна Тракия, придобита с потоци кръв, пролята от десетки хилядници, християни, българи славяни, Русия ще я повърне на Турция, като интерлант на Цариград, необходим на Русия за проливите.

За жалост, това предсказание се изпълни буквално.

Ампутирането на България от хирурга – руската дипломация, с 115 дни предсказано от датата 16 юни, показва, че 16 юни не е катастрофалната дата, а е добър повод за оправдание на погрома на България, планиран от преди много години.

По тази ампутация на България разсъжденията в речената брошурка – са:

„Сляпото русофилство се заключава в това: да приемем всичко от Русия с затворени очи, без разсъждение и да бадем непоколебимо убедени, че всичко най-после ще бъде и ще излезе за в наша полза.

„И лекарството е горчиво, но дава здраве. И операцията, която прави (преди 115 дни не беше още направена, но се говори като извършвана вече от) – Русия: – да реже от нашето тяло земи и да ги раздава на комшиите – боли, но тази операция ще усигори на България в бъдеще здраве, приятелството на балканските съюзници.

„Тази операция на Русия, на нашия хирург, така требва да се приема, че е за в полза на славянската солидарност, за укрепяването на балканския патриотизъм, т. е. „за ползата на България“.

„Това русофилство е идиотство или подкупено русофилство“.

И следват, в тази брошурка, предсказания, какви ще бъдат последствията от погрома на България:

„Това идиотско русофилство е за голяма пакост не само за България, но и за Русия както и за балканските държави.

„То – идиотското русофилство – въвежда руската дипломация в заблуждение да мисли, че лесно, свободно и без стеснение може да се извършва над България ампутация. С това ще предизвика гнева и умразата на цялата интелигенция, на целия български народ. Ще разберат тогава и тонковците, че най-големия враг за българските интереси е Русия.

,,Ще приготви по тоя начин почвата, както и я приготви вече, щото България да потърси защита на своите интереси у Австро-Унгария, с която и да сключи съюз, а чрез нея и с тройния съюз.

„Ще бъде принудена да направи това, за да се брани от „славянската солидарност“ и от „балканския патриотизъм“, които представляват за българските интереси: „чумата“ и „холерата“.

,,Днешното (19 февр. 1913 г.) положение на България, благодарение на това русофилство, е безизходно. Като член от балканския съюз (с клауза да воюваме против Австро-Унгария), България минава за съюзница на Русия. Усиленото въоръжение на Германия, немските вестници обясняват с страха от повдигането на един четвърти член на „тройното съглашение“ – от балканския съюз. Значи великите сили от тройния съюз считат България за свой враг. (ibidem, стр. 90-92)

…

Защо руската дипломация пожела и допусна да нахлуят турците в източна Тракия? Тая страна се освободи с жертвата на потоци кръв пролята от сто хиляди герои, християни, православни българи? Защо, с каква цел да се повърне отново на турците?

Ето отговорът:

Русия счита, че Цариград, наедно с проливите, е неин ако не днес – утре.

Източна Тракия е интерланд на Цариград. Значи: Одрин, Лозенград и Димотика са потребни на Русия, като интерланд на Цариград, считан от нея за свой.

Русия, чрез България, беше се доближила до Цариград, до проливите. Последните няма ха вече и значение, ако Русия не беше изпъдила българите и от Родосто.

Няма българин, който да е мислил, че ние ще усвояваме за България – Цариград. Той беше за Русия. …

По желанието на руската дипломация, турците изпъдиха българите от околностите на Цариград и от цяла източна Тракия.

Руската дипломация си отдъхна и си помисли, че няма вече страх от българите да турят рака на Цариград. Той остава вече техен, наедно с интерландът – източна Тракия. …

Турците останаха втрещени, като видяха, че Русия християнската, славянската и православна държава, пожела да им се повърне източна Тракия! Необяснимо!

Но, недоумението скоро се разреши: източна Тракия служи, както се каза, за интерланд на Цариград. Русите считат Цариград за свой. Кроят да си земат Цариград наедно с интерландът – от турски ръце. Тъй ли? – Да.

Под влиянието на това размишление, един турски вестник писа: „тамам: ние, турците, падари ли сме на русите да им пазим периметърът: Цариград с интерландът – източна Тракия?“.

Тъй ли? За това турците поставиха Цариград с източна Тракия под германското покровителство. Ще земат русите царвулите.

Те сами изкопаха ровът, и паднаха в ямата, която приготвиха за българите. (ibidem, стр. 101-102)

…

„Вероломството“ на руската дипломация на едно с императора, по отношение на вярната и преданна България, извършено с подла и лукава измама, това вероломство съставлява греха, за който Русия ще бъде наказана.…

Виновницата за тия жестокости е насърдчителката Русия. За това тя ще бъде наказана с страшен погром.

Сърбия, Гърция, Черна-Гора и Ромъния чрез ръководството и съдействието на руската дипломация, образуваха блок против България, за унищожението на българския народ. … (ibidem, стр. 110)

… 

Руската дипломация, по закона на инерцията, чрез своето покровителство, насърдчи всячески сърбите в техните жестокости на убийства чрез „черни ръце“ и „мъртви глави“ и отидоха, по инерция, та убиха, най-после, и Австро-Унгарския престолонаследник. Извършиха акта за счупване най-после, на главите им, за унищожението на проклетата сръбска държава!

Чрез това убийство пламна пожарът на общоевропейската война.

Главен виновник за това убийство е насърдчительт – руската дипломация.

За това тя, Русия, най-много от всички, ще бъде наказана, с погром.

Което планира и скрои за България, ще се обруши на главата на Русия с по-голяма сила и в страшни размери.

Това е от Бога.

Ще разберат всички народи – от събитията, – че има Бог, покровител на висшата, международна правда.

Божието търпение се изчерпа.

Великата неправда, извършена през 1913 год. ще бъде строго наказана и смазана.

Който схване Божието провидение и промисъл и се покае, ще бъде спасен.

Русия би могла да бъде пощадена само, ако може да се съзнае, да си познае греха и да се покае.

Покаянието ще бъде извършено само в случая, ако може да повърне на България: Македония, Добруджа, Тракия до границата: „Мидия – Енос“.

Инак, нейния страшен погром е неминуем.

Това е внушението на духа. Амин.

гр. Стара-Загора, м. юли 1914 год.

Един, който педесет и шест години е работил за освобождението на Македония – стара-България, родом македонец – старо-българин.

Истински, окат русофил.“

P.S.

Послепис от съставителя (не от Дядо Методий)

Докато адаптирах този текст, изпитвах огромното изкушение да коментирам фактите, описани в различните абзаци, ред по ред, дума по дума! Има много върху какво да се размишлява! И да се коментира!

Но не го направих – запазих максимално автентичността на този текст – всеки сам може да оцени фактите и събитията, описани от очевидеца „окат русофил“ Митрополит Методий.

И сам да си направи изводите.

Библиография

Кусевич, М. (1914). Погрома на България. Виновникътъ. Стара Загора: Печатница Светлина.