Съдържание
Коледа на фронта.
Първа световна война и България.
България и Централните сили.
Дела и документи.
Руските бомбардировки над Варна и Балчик.
Войната в Добруджа.
А знаехте ли за втория, Македонския фронт?.
За българското бойно знаме.
Ньой… И спасителят от Америка
Библиография.
Коледа на фронта
Още неизстинали дулата на оръдията на Балканите, през юли 1914 г. започва Световна война!
Тя ще бъде наречена „Първата“ едва когато започне „Втората“ – за срам на цялото човечество! Урок, който не искаме да научим! Или поне някои от нас!
Пример – докато пиша тези редове, Русия отново воюва. Със съседния народ, за когото твърди, че е братски. И преди дни, фюрерът в Кремъл, пред когото благоговеят и част от българите (?!?), съобщи за пореден път, че е готов за преговори. Но с условието Украина да признае статута на Крим, Севастопол, Донецка, Луганска, Херсонска и Запорожка област като съставни части на Руската федерация. Може да не съм силен в анализите на политиката на толкова високо ниво, но нещо не разбирам – вече няма биолаборатории, няма „фашисти“ в Киев, няма „денацификация“ и „демилитаризация“, няма защита на руското население в Украина! Че и на българското! Просто – война за територии! Като в Средновековието! Монголската орда завземала територии, но не можела да ги управлява. В своя лекция през 2010 г, Валерия Новодворская, един от най-автентичните съветски дисиденти ще каже:
„Традицията на Ордата – това е традиция на безполезната империя. Това е завоюване на пространства без абсолютно никакъв смисъл, без каквато и да било изгода. Пълна безсмислица. Монголите унищожават своите национални традиции, унищожават своя тангризъм, впрочем доста симпатична религия. От народ на воини те се превръщат в надзиратели на роби от завладените територии. За какво им е било? Никаква полза.
Защо й е притрябвало на Съветска Русия да завзема Средна Азия, Грузия, Украйна и всички останали? Каква е далаверата? Каква полза имаше СССР от страните-членки на Варшавския договор? Икономически беше разорително. Грешни пари бяха набити в Азия, Африка, Латинска Америка. Страната не се развиваше, ходеше в парцали, не си изучаваше децата, гладуваше. От това държавата не спечели нито любов, нито полза. Ето това е традицията на Ордата.“
Замислям се за годините на Соца, когато НИЕ бяхме робите, със съветски надзиратели! Или по-скоро надзирателите бяха българи – то нали знаете за българския казан в ада! И колко пари „набихме“ в Африка и Азия! Да подкрепяме „братски“ режими! Да борим „капитализЪма“ и „империализЪма“!
Замислям се и за днес – за приликата с императора в Кремъл. Нищо че управлява най-голямата държава в света – иска още! За какво му е? Под рубриката „иредентизъм“ иска още! Май гените на Ордата си казват своето.
Но някои у нас агитират за „Евразия“. За да не кажат – „Азия“! Аз пък ще кажа! „АЗИЯ“! Искат да ни заведат там! Но не в Турция, малоазиатското Средиземноморие, Индия, Китай или Япония. Не! Мечтите им водят само към Русия! Към Москва! И конкретно – към Кремъл! Защото за азиатската част на Русия не искат и да си помислят – кал, няма пътища, няма канализация, а вече и пълно с китайци! Или… може би искат да доведат Кремъл тук?
Поредния „ненаучен“ урок!
Но да се върнем към „Първата“ война – война, за която мнозина смятат, че ще приключи бързо, но която се проточва с години и в която загиват милиони! Хора! Хора със семейства, с майки и бащи, съпруги и деца, с любов и с мечти!
Коледата на 1914 година е сигурно най-тъжната и най-мрачната, която хората са преживявали до този момент.
В окопите – студ и кал, проникващи до мозъка на костите. Отчаяние и омраза! И все пак, на Бъдни вечер през 1914 г., над окопите в областта Ипр между Франция и Белгия (където за пръв път се използва бойно отровно вещество за масово поразяване, наречено по-късно „иприт“), се разнася коледна песен. „Oh, Tannenbaum“ пеят немските войници, в началото несигурно, но като чуват „Oh, Christmas tree” от другата страна на бойното поле (която е същата песен, преведена на английски), стават по-уверени. Чуват се пожелания: „Весела Коледа!”, „Весели празници!” Войниците постепенно излизат от окопите и на ничията земя се срещат – довчера изпълнени с омраза един към друг, а днес усмихнато се прегръщат. Показват един на друг снимки на близките си, разменят алкохол, тютюн, шоколад, сувенири …
През Коледните дни, тази невероятна случка се повтаря. Войниците от двете страни общуват помежду си, без дори да знаят езика на другия. Помагат си да погребат загиналите си другари. Невероятно днес, но войници на Англия и Германия изиграват напълно миролюбив футболен мач, с което записват златни редове в историята на футбола. Уморени от войната и достигнали до момент, когато всичко вече им става безразлично, тези мъже намират отдушник, макар за кратко, в този заразителен порив на душата – човечността!
„Мирът“ не трае дълго, но ще остане в историята като „Коледно примирие“. Минават няколко дни, командирите и от двете страни „поправят“ стореното от обикновения Човек, и Смъртта отново размахва безмилостно косата си! …
Споменавам за този позабравен епизод, точно защото е забравен, изтрит от ужасите на Войната! Но точно този Епизод, трябва да се помни, защото ние, Хората, можем да бъдем заедно и с най-големите си врагове, въпреки политиците! Особено ако са в интерес на някой с еднолична и неограничена власт (напр. Ленин, Сталин, Хитлер, Путин…)!
Просто е – трябва да оставим настрана омразата, винаги насаждана от пропаганда, от невежество, от глупост или от нечии користни интереси!
Първа световна война и България
Войната, с променливо съотношението на силите и на успехите продължава, и не след дълго стига до България. Родината ни, която съвсем доскоро е воювала със съседите си, е ухажвана да се включи във войната и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз). Това дава надежда, че България най-после ще може да осъществи мечтата за обединение на българския народ. В началото, България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на д-р Васил Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи конфликта между двете военнополитически групировки – Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени и техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници. Цената на България започва да расте, поради благоприятно разположение в центъра на Балканския полуостров – близостта до Проливите, контрола върху пътищата от Централна Европа към Турция, граничеща с всички балкански държави, а и разполагаща със силна, доказала боеспособността си армия. Правителствата и от двата воюващи съюза не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.
Към онзи момент, статуквото на Балканите е дефинирано от Букурещкия договор от 1913 г., който разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. По същество, той е антибългарски, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили (разбирай Русия и Франция), българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа. Като най-голям защитник на този „мир“ се явява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения с Тройния съюз още от 1883 г. А той се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски боксуват.
Османската империя се включва към Централните сили и за Германия е от стратегическо значение да осъществи сухопътна връзка с нея. Ако България се включи срещу Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят. Очевидно, съдбата на Турция и Сърбия е в български ръце. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Ако България се включи на страната на Антантата, тя ще прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.
По това време балканската политика на Антантата фактически се определя главно от Русия, която подкрепя един евентуален балкански съюз, стремейки се да откъсне Румъния от Централните сили. За интересите на Петербург е коментирано малко. Затова ще обърнем внимание на един интересен сборник, издаден през 1926 г., в Москва, малко известен дори и на специалистите – „Константинополь и проливы. По секретным документам бывшего Министерства иностранных дел. т.2“. Дори и само заглавието ясно напомня (и натъртва) на заветната цел на всички руски правителства още от времето на Петър I – Проливите! И разбира се Константинопол, като бъдещия трети Рим, олицетворяван от Русия! (Адамов, 1926)
Болшевишкото правителство, с цел компрометиране на „лошата“ Империя, разсекретява много документи и кореспонденция между различните ведомства. По-късно, книгата е умишлено „забравена“ в най-прашния ъгъл на библиотеките, както и много други, защото на някого му хрумва, не без основание, че тези документи всъщност дискредитират „освободителката“ ни!
Специална глава е посветена на отношенията с България, в периода 18 юли 1914 – 29 август 1915 г., в която намираме някои прелюбопитни (и неудобни за Русия и за българските русофили) подробности. Нека прелистим прашните документи:
„Телеграма от руския посланик в София А.А. Савинский до министъра на външните работи С.Д. Сазонов.
18/31 юли 1914 г.
Вестта за мобилизацията (обявена в Русия на 16 юли 1914 г.) направи огромно впечатление тук, като й се придава двояко значение: в отговор на австрийското изказване и нашето желание да сложим край на въпроса за Проливите и Константинопол веднъж завинаги. Мисля, че решимостта ни ще накара България да бъде първоначално по-внимателна в поддържането на неутралитет; по-късно тя ще реши, в зависимост от обстоятелствата, към коя коалиция да се присъедини. Румънски източници твърдят за съществуването на споразумение между България и Австрия, в изпълнение на което Австрия и Германия са изпълнили задълженията си през последните месеци на България такова количество военни доставки, че тя сега е по-подготвена, отколкото преди последната война. В замяна на тази услуга и за обещаната подкрепа в македонския въпрос България, казват, била така непримирима по въпроса за заема…“ (стр. 236) (Адамов, 1926)
Забелязваш ли, уважаеми Читателю: „да сложим край на въпроса за Константинопол и проливите веднъж завинаги!“. И това в тайна кореспонденция между руския посланик в София и руския външен министър! Ако някой си мисли, че ще ги „освободят“ в полза на България, по-добре да не си го признава, за да не разкрива нивото на интелектуалния си капацитет! Русия ги иска за себе си! А следващият логичен въпрос е: как това ще стане, като руски ексклав, или присъединявайки към себе си и части (а защо не и цяла България)! „Освобождение по руски“! Има и версия за Константинопол като „Свободен град“, но нещо не си спомням някъде да има „свобода“ в съчетание с „Русия“! Освен ако не е като нашето „освобождение“ – с руски премиер, руски военен министър, руска администрация и войска! Че и Конституция, писана в Русия! А, да не забравя – и княз, избран от Русия!
В следваща телеграма, идва част от обяснението:
„Телеграма от руския посланик в София А.А. Савинский до министъра на външните работи С.Д. Сазонов.
18/31 август 1914 г.
Копие до Париж и Лондон.Моля за инструкции, не трябва ли аз, в момент на очакване на включване на Турция, ако преди това не успеем да заставим българското правителство да промени политиката си – да предявим заедно с френския и английския посланик, едно напълно категорично искане, със срок за отговор, изискване: да се изчистят Варна и Бургас от мини; не само да не пречи, но и да улесни слизането и преминаването на нашите войски през българска територия, ако нашите военни операции го изискват…
Липсата на категоричен отговор – „да или не“ – в определения срок, ще бъде за Русия и съюзниците й, признание, че България е във враждебния за нас, лагер и сигнал, за нашето отпътуване от София…“ (ibidem, стр. 238)
Българските пристанища Варна и Бургас са минирани – интересно, от кого ли се пазим – нали Турция ни е съюзник, а „матушката“ – само доброто ни мисли? Е, тук поне разбираме, че може и да не ни „освободят“, а само да преминат през нас! Но като знам, какво остава там, където е минал руския ботуш…! Пък и договорките с Русия колко струват, питайте Бисмарк!
По-нататък четем още:
„Писмо от Началник щаба на Върховния главнокомандващ ген. Н.Н. Янушкевич до министъра на външните работи С.Д. Сазонов.
6/19 март 1915 г.
Строго секретно.Милостиви господарю Сергей Дмитриевич!
… Тъй като участието на Русия в такава важна историческа задача като освобождението на Константинопол от мюсюлманско иго се явява за нас абсолютно необходимо, препоръчително е да се намерят всички начини за улесняване тази операция.
Въз основа на доклада на Върховния главнокомандващ до Негово Императорско Величество за горните съображения, императорът благоволи да посочи необходимостта да се преразгледа въпросът за Бургас. Негово Величество намира за крайно желателно да повдигне въпроса пред нашите съюзници, като те признават необходимостта от нашата едновременна помощ в завладяването на Босфора и Константинопол, тогава как биха гледали заемането от нас на Бургас, като междинна база за флота и десанта дори противно на съгласието на България (но без всякакво въоръжено стълкновение)…“ (ibidem, стр. 298)
Как ще вземат Бургас без „въоръжено стълкновение“ – не знам. „Дори противно на съгласието на България!“ Но по-важното е – после, дали ще си тръгнат?
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече и България на страната на Антантата в започналата вече Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния, земи. А никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното.
Тъй като целта винаги е оправдавала средствата, Съглашението прибягва и до друг ход, за да приобщи България на своя страна. През лятото на 1915 г., чрез спекулативна операция, с помощта на руския посланик А. Сазонов, с англо-френски и руски капитали (на френският предприемач Фернан дьо Клозие, което дава името и на т.нар. „Деклозиерова афера“), се изкупува българското жито на цена, дори над пазарната, за да се създадат продоволствени трудности на правителството, ако то избере страната на Централните сили, като успоредно с това, Германия, Австро-Унгария и Турция, се лишат от много добрата реколта в страната ни. Целта е, България насилствено да бъде принудена да участва на страната на Антантата. На всичкото отгоре, след войната, Съглашението осъжда България на арбитражен съд в Париж, да изплати загубите на френския търговец.
В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България. На 6 септември 1915 г. е подписан и съюзният договор – Германия признава правото на България да анексира спорната и „безспорната зона“ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., съгласно границата на Санстефанска България. Дали Фердинанд се е виждал на трона в Цариград, или е разчитал, че ако победи, ще може да изнудва Русия за опрощаване на неговия дълг от 3 000 000 златни франка, можем само да гадаем. Особено важно е и споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913 г.
В руската историография, а и сред чинно пригласящите български русофили, десетилетия наред се обвинява България, че през 1915 г. поела курса на германизма във външната си политика. Изтъква се немския произход на Фердинанд. Твърди се, че България, че проявила „черна неблагодарност“ за своето освобождение от 1878 г., заставайки редом до „враговете на славянството“ на Балканите. Това обяснение обаче представлява обаче чисто и просто оправдание на руската антибългарска политика в Балканските войни (1912-1913). Забравя се, че прогерманското правителство на Васил Радославов идва на власт в самия край на Междусъюзническата война, когато за всеки български политик става ясно, че Русия е противник на българското национално обединение и наказва България, като санкционира нейният грабеж. Това са дните, в които един от главните виновници за погрома от 1913 г. русофилският министър – председател Стоян Данев заявява публично: „Моята политика фалира!“
Не трябва да се забравя обаче, че всяка война има и финансово изражение. Опустошената от войните България има нужда от кредити и въпреки руското застъпничество пред европейските кредитори по това време, предложението на Германия се оказва икономически по-изгодно България. Това допълнително наклонява везните към Тройния съюз.
България и Централните сили
Тук ще направя едно отклонение – невероятно за мнозина, но днес (2024 г.), българският паспорт е един от „най-уважаваните“ по света – в „Henley passport index“, българският паспорт заема 15 място, като отваря безвизово границите на 179 държави! Днес хиляди българи живеят, а още повече посещават Австрия – членството в европейското семейство, освен всичко друго ни дава свободата да бъдем граждани на света! Но единици са тези, който знаят, че в центъра на Виена, има „златно“ българско присъствие – на входа на двореца Хофбург има внушителен портал с пет арки, като през средната минавал само Императорът. Над него е увековечен онзи, който е наредил да го издигнат – император Франц I, през 1824 г. Четири позлатени лаврови клонки под надписа символизират четиримата императори – съюзници в Първата световна война: Австро-Унгария, Германия, Турция и … България.
Порталът с пет арки на двореца Хофбург – Виена (снимки – автора)
Нашето клонче е най-дясното, a на него пише „Фердинанд I !“
На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия, с което се включва в Първата световна война. Така влиза във война и с Русия, и със съюзниците й от Антантата.
Но преди да разгледаме политическата и военната страна на тази човешка трагедия, нека разкажем една куриозна история.
Октомври 1915-та. Страната влиза в Първата световна война и в България е обявена мобилизация. За ентусиазма на българите говори една уникална случка. В старозагорските казарми е пълно хора – мъже, закичени със здравец, жени и деца, които ги изпращат. Пред командира на 56-ти Пехотен Резервистки полк застават баща и русоляво момче. „На 10, в трети клас е!“, го представя бащата. Иска да дойде с него на фронта, иначе ще избяга от къщи и пак ще дойде в казармата. Командирът, разбира се е непреклонен и го връща, но малкия доброволец тайно се качва на влака с мобилизираните войници, и го откриват чак в крайната дестинация, вече е невъзможно неговото връщане.
Зачисляват малкия Никола Костов като санитар, като прекрояват военна униформа и шинел за малкия доброволец, а на ръкава му слагат лента със знака на Червения кръст, с препасана голяма чанта за първа медицинска помощ. Зачисляват му и истинска пушка – манлихера!
Първото бойно кръщение на малкия войник е в сражението при Голяма чука на Косово поле. В разгара на боя, едно пискливо гласче се чува над позицията: „В атака! Ура!“ Малкият Никола изскача смело от окопа и полетява към врага с късата манлихера в ръце. След кратко стъписване, българските войници атакуват. Атаката е успешна!
В друго сражение край Балановец, 10-годишният войник вижда, че другарите му в окопа са останалия без патрони. Без колебания, той отново смело изскача под дъжда от куршуми, за да хване за поводите два разбеснели се коня, натоварени със сандъци муниции, довеждайки ги при своите. За тази своя храброст е награден пред строя с орден „За храброст – III степен“. А в затишията между сраженията той е санитар – превързва ранените!
Никола не дочаква края на войната – командването научава за детето и през април 1918 г., малкият войник получава заповед веднага да се демобилизира и да се върне в родното Змейово, за да продължи образованието си. Лично цар Фердинанд му отпуска стипендия.
Но Светът е малък – по-късно, Никола се записва да учи в Казанлъшкото педагогическо училище. Войната вече е свършила и един ден в класа влиза нов учител по музика, който започва да чете имената на децата от дневника. Чувайки своето име, Никола застава мирно и по войнишки отговаря отсечено: „Аз!“. Учителят се вгледал в лицето му и го попитал откъде го познава. А момчето отговоря уверено: „От гара Кенали, от Македонския фронт, господин учителю!“ като чул това, учителят станал от катедрата разплакан и го прегърнал. Разплаква се и малкият доброволец, защото учителят му по музика се оказва капелмайсторът на военната музика на неговия 56-и Старозагорски полк!
През целия си активен живот Никола Костов е учител по музика и се пенсионира в своето родно село Змейово. Умира през 1990 г. на 85-годишна възраст. Една красива и вдъхновяваща история – Дълбок поклон!
Но да се върнем в голямата геополитика.
Реакциите против България в Лондон и Париж са отрицателни, но злобата против България е най-силна в Русия, артикулирана в Манифест на руският император:
„ …България извърши измяна на славянското дело; българската войска нападна изтощената в борба със силни врагове наша вярна съюзница Сърбия…
Изпълнението на старите стремежи на българския народ – присъединяването на Македония – беше гарантирано на България по друг път, съгласно интересите на славянството. Но внушените от германците тайни сметки и братоубийствената вражда срещу сърбите надделяха.
Единоверната ни България, неотдавна освободена от турското робство с братска обич и кръвта на руския народ, открито застана на страната на враговете на християнската вяра, на славянството и Русия.
Със скръб, руският народ гледа на предателството на толкова близката до скоро България и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на славянството, на справедливото наказание Божие.“.
На пръв поглед – звучи справедливо – видиш ли, Русия, щеше да ни помогне да осъществим националния идеал – обединение на българските зами, вкл. Македония! А ние сме я предали! И България се е наредила сред „враговете на славянството“ – чиито защитници в случая са, забележете – Русия, Сърбия и … Румъния, Франция и Англия?!? Нали това е Антантата! „Кьорфишек“ за хора, които не са запознати с фактите: нито с антибългарската политика на Русия в Македония, нито с договорките на Николай II с френския посланик в Петербург, за които ще опишем подробно малко по-късно! Но пък доброто „оправдание“ да атакува България, в помощ на винаги предпочитаната Сърбия е налице! И отново актуални са думите на Ботев: „Россия, тая мнима защитница...“!
А „справедливото наказание Божие“ не закъснява, „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат;“(Евангелие от Матея 26:52): в следващите три години, България побеждава руските войски в множество битки в Добруджа и на Македонския фронт, а само след 2 години, тя – Руската империя – престава да съществува! Е, може би и с малко българска помощ! А последният руски император бива бастисан от руснаци, нарекли се „болшевики“!
Антибългарският курс, от години подклаждан в Русия, през 1915 г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. От години, самостоятелния курс на България не се приема – тя трябва да е „Задунайска губерния“, подчинена на Петербург, а водената самостоятелна вътрешна и външна политика, вече е довела до скъсването на дипломатически отношения 30 години по-рано. Още 2 десетилетия преди войната, С.С. Татишчев е призовал: „Всичко, направено от Русия за България, трябва да бъде развалено. Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялба дори на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица по Черно море, която Русия може да потърси начин да остави за себе си. С една дума, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни измени и се присъедини към страната на нашите противници, както постъпихме с Полша – да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, в назидание на всички останали племена, населяващи Изтока, в доказателство на това, че позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, който дръзне да вдигне ръка срещу велика Русия.“ (Татишчев, Из прошлого русской дипломатий, 1890)
Да повторя: „… да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, в назидание…“
Отново публикувам Татищев, защото някои бързо забравят! И да помоля ортодоксалните русофили за някакъв коментар? Става дума за вашата България! Или тя е ваша само на думи!…
А граф Владимир Н. Ламздорф, външен министър на Русия след 1900 г., в дневника си описва среща с други двама руски дипломати – Иван Зиновиев, директор на Азиатския департамент (Външното министерство на Русия) и Александър Влангали, посланик на Русия в Китай и Италия. В хода на тази беседа са формулирани някои основни принципи в руската имперска политика на Балканите и най-вече спрямо България, а именно:
„…руските интереси изискват силни Сърбия и Гърция и доколкото е възможно слаба България.
За нас (за Русия – бел. съст.) е изгодно, на Балканите да има само малки държавици, достатъчно слаби, за да се нуждаят от нашето покровителство, като в същото време, всяка по-голяма и независима държава, ще стане враг на Русия.“ (Ламздорф, 1934)
Факсимиле от В. Н. Ламздорф, Дневник, 1891-1892, стр. 58
Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург, малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа”, излиза с апел със следните констатации и препоръки:
„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар. …
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия”.
Не „матушка“, а зла мащеха – все ще наказва! А панславистите в Русия вече са съвсем откровени: в изявление от 25.09.1915 г. Московският славянски комитет се казва:
„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония… Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветения свят черна неблагодарност.
Нека Бог го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”
Видяхте ли! Московският Славянски комитет признава сръбските претенции към Македония! И откровено лъже, че българинът не бил вдигнал оръжие срещу поробителя! Имперското мислене, незнанието, омразата, а и пропагандата си казват думата! Вдигал е „братушки“, вдигал е многократно, но често оръжието му е било „на две строшено“, нерядко и от братска Русия! Да припомням ли Дибич и Мамарчев! А „Кой“ изпрати Бойчо войвода и братята му в Сибир? Питам и отговор не искам, както се казваше в оня виц!
Руската дипломация официално заплашва България с „унищожение“, затова войната на България срещу Русия всъщност е война за спасението на България и българския народ. Тази война десетилетия ще бъде тема „забравена“ – тя и до днес в голямата си част липсва в българските учебници по история. Както казва Янко Гочев:
„целта е ясна – изтриване на българската национална памет, в която се насажда дълбоко русофилството, а средствата за това са добре познати – лъжи, фалшификации, манипулации, скриване или премълчаване на истината за гигантския сблъсък между България и нейната „освободителка“, бореща се за унищожението на Родината ни.“ (Гочев, Войната на Русия против България (1916-1917), 2010)
В крайна сметка, през септември 1915 г. България сключва военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, а няколко дни по-късно и с Турция (след корекция на границата в Източна Тракия). България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите. За разлика от България, всички други балкански страни, с изключение на Османската империя, са част от Антантата. В своя статия в „Berliner Tageblatt” от 20.11.1915 г., българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:
„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”
Дела и документи
И днес има българи, които ще кажат: „България е виновна – напада съседите си! И Русия само помага на Румъния!“ И сигурно ще напомнят немския произход на Фердинанд.
Аз пък ще напомня за „лъжливото овчарче“ с няколко документи и факти, които по един или друг начин, много хора не искат да си спомнят.
През март 1915 г., няколко месеца, забележете ПРЕДИ България да влезе във войната, се оформя тайно Съглашение между държавите в Антантата: т. нар. „Споразумение за Проливите”, няколко тайни договорености между Русия, Великобритания и Франция, за териториални промени в Близкия изток след края на войната. Според него, Русия трябва да получи контрол върху Черноморските проливи. Константинопол остава според клаузите на споразумението за Русия, срещу което Англия и Франция получават останалото османско наследство в Мала Азия.
Не е за вярване, нали? Ще се убедим, когато видим документите, публикувани не къде да е, а в Съветския съюз през 1952 г.! За тях, русофилите днес не искат да си спомнят, но тогава, в желанието си да злепостави царската политика преди революцията от 1917 г., Държавното издателство за политическа литература (изцяло контролирано от КПСС) публикува „Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917)“. Оригинални документи и писма, част от които всъщност разкриват намеренията и действията на Царска Русия по отношение на България (удебеленият шрифт е мой – бел. съст.):
„I. Паметна записка на министъра на външните работи Сазонов до френския и британския посланик в Петроград М. Палеолог и Дж. Бюкенън.
„[Петроград], 19 февруари / 4 март 1915 гХодът на последните събития води н. в. император Николай до идеята, че въпросът за Константинопол и проливите трябва да бъде окончателно решен и в съответствие с вековните стремежи на Русия.
Всяко решение би било недостатъчно и нестабилно, ако град Константинопол, западното крайбрежие на Босфора, Мраморно море и Дарданелите, както и Южна Тракия до линията Енос – Мидия, не бъдат отсега нататък включени в Руската империя.
По същия начин, и по силата на стратегическа необходимост, част от азиатското крайбрежие, в границите между Босфора, река Сакаря и точката, която ще бъде определена на брега на залива Исмид, островите на Мраморно море, островите Имброс и Тенедос, трябва да бъдат включени в империята.
Специалните интереси на Франция и Великобритания в горепосочената област ще бъдат внимателно съблюдавани.
Имперското правителство се ласкае с надеждата, че горните съображения ще бъдат приети с разбиране и от двете съюзнически правителства. Споменатите съюзнически правителства могат да бъдат сигурни, че ще срещнат същото съчувствие от имперското правителство за изпълнението на плановете, които може да появят по отношение на други области на Османската империя и други места.
М. О., серия III, том VII, част I, стр. 392-393.“ (стр.428) (Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917, 1952)
Ето още един документ:
„III. Меморандум на френското посолство в Петроград до министъра на външните работи Сазонов.
Петроград, 23 февруари/8 март 1915 гПо нареждане на своето правителство и позовавайки се на желанията, формулирани от императорското правителство в паметната записка от 4 март 1915 г., френският посланик има честта да заяви на Негово Превъзходителство г-н Сазонов, че императорското правителство може напълно да разчита на благосклонното отношение на правителството на републиката (Франция – бел. съст.), за това, въпросът за Константинопол и проливите, да бъде решен в съответствие с желанията на Русия. Този въпрос, както и въпросите, които интересуват Франция и Англия на Изток и други на места, и които императорското правителство, от своя страна, се съгласява да разреши в съответствие с желанията на Англия и Франция, ще намерят своето окончателно решение в мирния договор , който според декларацията от 4 септември 1914 г. следва да бъде обсъден съвместно и подписан едновременно от трите съюзни държави.
М. О., серия III, том VII, част 1, стр. 424-425.“ (стр.431) (Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917, 1952)
И трети документ:
„IV. Меморандум на британското посолство в Петроград до външния министър Сазонов.
[Петроград], 27 февруари/12 март 1915 гВ случай, че войната бъде доведена до успешен край и ако желанията на Великобритания и Франция, както в Османската империя, така и другаде, бъдат изпълнени, както е посочено в руското съобщение, споменато по-долу, правителството на Негово Величество се съгласява с изложеното в паметната записка на императорското правителство относно Константинопол и Проливите, чийто текст е съобщен на посланика на Негово Величество от Негово Превъзходителство г. Сазонов на 19 февруари (4 март) същата година.
12 март 1915 г
M. O., серия III, том VII, част 1, стр. 452.“ (стр. 431) (Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917, 1952)
По-наблюдателните сигурно вече са забелязали, къде точно е мястото на България, ако войната бъде спечелена от Русия и нейните съюзниците! Не я ли забелязахте? Правилно – НЯМА Я!!! Османската империя и разделена, като на мястото на нашата държава, Русия ще се разпростре върху Константинопол и проливите! „Задунайска губерния!“ Щяхме да бъдем „освободени“! От себе си! Както става 30 години по-късно!
Без да знае тези секретни договорки, правителство на Радославов, след 3 години ще унижи, вече Болшевишка Русия, да подпише Брест-Литовският мирен договор точно 3 март 1918 г. – Договорът между Четворния съюз (Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя) от една страна, и Русия, от друга страна, слага край на руското участие в Първата световна война. Претърпяла поражение, скоро след Октомврийската революция Русия е принудена да сключи мир с цената на значителни териториални, демографски и стопански загуби. В резултат на Бресткия мир, Полша, прибалтийските страни и Финландия са трайно, а Украина, Беларус и Кавказ – временно, откъснати от Русия!
Брест-Литовският мирен договор се превръща и в триумф на българското оръжие, но и на българския национален дух. До него се стига благодарение на победите на армията ни в края на Първата световна война, с които към родината ни са присъединени население от 3 203 500 души и 77 293 квадратни километра стари български земи – раздавани от Русия на съседите ни в предходните десетилетия. Част от този грабеж е извършен включително и със Санстефанския мирен договор, с който Северна Добруджа е подарена на Румъния като компенсация за присвоената от Русия, Бесарабия – преди това румънска територия.
Затова и 3 март 1918 г. става дата, която отбелязват несъгласните с това, 3 март 1878 да бъде празнуван като национален празник!
Руските бомбардировки над Варна и Балчик
За незнаещите или нежелаещите да знаят, това заглавие звучи еретично, но… Амбицирана след договорките по Съглашението с държавите от Антантата, Русия бърза да обяви война на България и в дните между 14-27 октомври 1915 г., атакува подло! Не знаехте, нали! Или не вярвате? Ето фактите:
14 октомври 1915 г. – Варна празнува Петковден. Слънцето току-що е изгряло и камбаните приканват местните жители се отправят към църковните храмове, за да почетат един от най-големите християнски празници. Неочаквано за всички, около 7:30 часа сутринта, два руски хидроплана прелитат над Варна и хвърлят няколко бомби. Пряк подбудител на операцията морската ни столица е руският военен министър Сергей Сазонов, но руската бомбардировка на Варна е препоръчана от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог (далечен потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог) и одобрена лично от… император Николай II!
„Неделя, 10 октомври 1915г
Днес следобед императорът ме прие в Царское село….
Изброих многообразните съображения, които принуждават Русия да вземе своя дял във военните операции, които Франция и Англия се канят да предприемат на Балканите, и завърших със следните думи:
„Сър, Франция Ви моли за помощта на вашата армия и флот срещу България… За по-малко от месец една пехотна бригада може да бъде прехвърлена по този маршрут от центъра на Русия до Солун. Умолявам Ваше Величество да нареди тази бригада да бъде изпратена. Що се отнася до военноморските операции, знам, че източните ветрове, които преобладават в Черно море през този сезон, правят десанта при Бургас и Варна практически невъзможен. Но два-три бойни кораба биха могли лесно да бомбардират фортовете при Варна и батареите на нос Емине, които командват Бургаския залив. Моля Ваше Величество да нареди тази бомбардировка.
Императорът ме изслуша, без да ме прекъсва… Най-сетне той вдигна глава, впери сините си очи в мен и каза:
„От морална и политическа гледна точка не мога да се колебая относно отговора, който очаквате от мен. Съгласен съм с това, което питате…“
„Ваше Величество упълномощава ли ме да информирам правителството на републиката, че в много кратък срок Руски контингент ще бъде изпратен в помощ на Сърбия? ”
„Да.“
Мога ли да кажа също, че в съвсем близко бъдеще руската черноморска ескадра ще получи заповед да бомбардира фортовете на Варна и Бургас?“
„Да… Но за да оправдая тази последна операция в очите на руския народ, ще изчакам, докато българската армия извърши някакъв враждебен акт срещу сърбите.“
„Много съм благодарен на Ваше Величество за всичко това.“ (Paleologue, 1925)
Това е документирано със запис в дневника на М. Палеолог след разговора му с руския император на 10 октомври 1915 г. И какво разбираме? Че френския посланик в Русия отдавна молел императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И Николай II се съгласява, но за да се оправдае някак пред сънародниците си, а най-вече и сред българите – русофили, чака България да влезе във война със Сърбия.
Моментът не е избран случайно – бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Македония, освобождавайки земи, населени с българи. Затова руската бомбардировка е подъл „братски“ удар в гръб, нанесен от коварния ,,освободител“. В руската ескадра са включени 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съдове, въоръжени предимно с мощните 305-мм и 203-мм оръдия. С тази армада, руснаците атакуват Варна. Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград, но после атакуват центъра на града, с гъсто населените жилищни квартали, където, забележете, няма военни обекти. Бомбардировката над Варна продължава над 1 час, сеейки смърт! Сред трясъка на експлозиите се носят писъци на отчаяние и безсилие! Изведнъж канонадата престава и руската ескадра започва скоростно да се оттегля. Не, това не е проява на милост, а заслуга на две немски подводници U-7 и U-8. Когато разбират за жестоките бомбардировки, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби. Торпилиран е руският броненосец „Три светители“, който потъва край нос Калиакра (там, където днес има паметник в прослава на руския флот и на адмирал Ушаков!?! Помните ли надписа: „Слава на черноморския флот на Русия, сражавал се за православната вяра и свободата на България”. Цинизъм!) Сериозно повреден е и един миноносец. Изплашени от загубите, нападателите се оттеглят в руски териториални води. Вечерта на трагичния Петковден, двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна, посрещнати от намиращите се там граждани с нескончаемо „Ура!“ и бурни ръкопляскания (без режисурата на ОФ, както ще се случи на 9 септември!). От руската атака загиват общо 9 души, вкл. дете, а ранените и осакатените са 24. Материалните щети също са значителни – до основи са сринати повече от 50 къщи и магазини, разположени предимно в т. нар. „Гръцки квартал“, в идеалния център на Варна! Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава задълго в съзнанието на жители на града, но някак странно ще „изчезне безследно“ от българските учебници по история след 9 септември, та дори и в наши дни.
„Русия стреля срещу създадената от нея България… Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация.”
„Тежко впечатление остави в политическите среди в София съобщението, че руската черноморска флота е бомбардирала града Варна. Русия стреля срещу създадената от нея България. И защо? Само за това, че последната се стреми единствено към обединение на своята нация и пристъпи към реализирането на своите идеали, едвам след като Русия се опита и не успя да принуди Сърбия доброволно да отстъпи.
Цар Николай II не погазва ли завета на дядо си Александър II, нашия обожаем освободител, който ни начерта Сан Стефанска България“
пише в. „ Балкански куриер”. По онова време Варна НЕ Е военно пристанище! Градът практически няма активна защита откъм морето. Ето защо, на руските оръдия, войниците от местния гарнизон отвръщат с артилерийски огън, който не достига нападателите – те се намират достатъчно навътре в морето. Нападението срещу Варна от 14 октомври 1915 г. е варварски акт, който няма за цел превземане на града, а демонстрация на сила и насаждане на страх сред българското гражданство във връзка с очакваното отмъщение на руската империя и нейната мощ.
Много българи, които до този момент се колебаят да подкрепят присъединяването на България към Централните сили, след трагедията в морския град, започват открито да одобряват политиката на правителството на д-р Васил Радославов. Официозът в. „Народни права“ публикува следното съобщение:
„След бомбардирането на Варна от руската флота без никакъв повод от българска страна, всички политически мостове между Русия и България са разрушени. Русия губи всякакво морално право да се нарича Освободителка на България…”.
Правителството предприема и необичайни мерки, с една от които, на 19 октомври 1915 г. е изготвено Постановление на Министерския съвет, одобрено на среднощно заседание от ХVII Обикновено народно събрание. С него храм-паметникът „Св. Александър Невски“ е преименуван на „Съборен храм Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“.
Но да не си помислите, че това е единствената, случайна бомбардировка срещу българските крайбрежни градове – следват още много:
През февруари 1916 г. Русия нанася нов артилерийско-авиационен удар срещу морската ни столица. Вражеското морско командване планира да стовари върху варненското пристанище и града смъртоносен артилерийски залп от новия си линеен боен кораб „Императрица Екатерина Велика“ и едновременно с това да нанесе и авиационен удар с водосамолети. Когато тя приближава Варна, миноносците „Лейтенант Пущин“ и „Живой“ се откъсват напред за изясняване на обстановката. „Лейтенант Пущин“ е поразен от българска мина и потъва. Загиват 80 души, а 15 са пленени, заедно с бойният Андреевски флаг на кораба. Това е първият боен трофей, който взема България във войната й с Русия. Руският военноморски флаг се съхранява и до днес в НВИМ в София.
„На 25.VIII., в 6 ч. се раздадоха изстрели от противо аеропланните оръдия срещу три руски аероплани, които идеха откъм с.з. Хвърчаха около половин час над Варна, хвърлиха 15 бомби и си отидоха.“ – пише ген. Тодор Кантарджиев. За щастие, жертви този ден не е имало! (Кантарджиев, 1931)
На 5 септември 1916 г., Балчик е освободен без бой, чрез стоварване на морски десант, но два дни по-късно, отново е обстрелван от руските миноносци „Быстрый“ и „Громкий“.
Каварна (пак да напомня за паметника в прослава на руския боен флот!) също не е пощадена – градът е атакуван от руския кораби на 7 септември 1916 г., два дни след бомбардировката на Балчик. Атакувани са градът и житните складове, разположени на брега. Повредени са няколко големи лодки. В сравнение с Балчик, Каварна има късмет – ударена е по-слабо от неприятеля. Пораженията и щетите са доста по-малки, без жертви. Дали пък затова не издигнаха днес оня паметник на Ушаков? От благодарност за милостта? Или от Стокхолмски синдром! Или от глупост…
На 11 септември 1916 г., 7 хидроплана отново атакуват Варна късно вечерта и хвърлят над 50 бомби. Атаката подло е извършена през нощта, но въпреки това, един от руските водосамолети повреден, пада край Калиакра.
Руската военноморска заплаха ускорява създаването му и през 1916 г., за да се защити от подобни атаки, България се сдобива с подводен флот. След руската бомбардировка, командването на българския военен флот, с помощта на немски подводничари, започва обучение на екипаж за подводница. В тържествена обстановка немската подводница UB 8 е включена в състава на българския военен флот и получава тактически №18. Така се появява българският „Подводник УБ-18“, която заедно с германската подводница UB45 започват да патрулират край бреговете.
Но руските бомбардировки продължават (Кожемякин, 2022) – най-жестоката е предприета на 13 декември 1916 г. Войната в Добруджа вече е изгубена за Русия, но тя пак тръгва чрез флота си да наказва България и да си отмъщава. Върху мирно население, както само тя умее – вижте Украина! Прави го ден след като Централните сили отправят своето предложение за мир. Руският отговор е внушителната морска атака срещу Балчик. В 7,00 ч. сутринта, три руски бойни кораба – крайцера „Память Меркурия“ и ескадрените миноносци „Громкий“ и „Счастливый“ приближават града. За тях, той е добра артилерийска цел – гъсто застроен, амфитеатрално разположен, където всеки изстрелян снаряд ще доведе до жертви и сериозни разрушения. А те това искат! Нашата брегова батарея започва да обстрелва нападателите, като крайцерът „Память Меркурия“ е улучен на няколко пъти и се изтегля към нос Калиакра. Бреговата ни артилерия, под командването на 27 годишния кап. Георги Радков (в последствие осъден на смърт от т.нар. народен съд през 1945 г.), е със 100 пъти по-малка огнева мощ от тази на руския флот и се противопоставя на отряд руски бойни кораби, които я превъзхождат 20 пъти по брой на оръдията! Въпреки това, тя не позволява разгръщането им и заемане от тяхна страна на удобна артилерийска позиция за обстрел. Налага се те непрекъснато да маневрират, което ограничава пораженията на брега. Междувременно още в 7,45 ч. тревога обявява и водосамолетната ни станция. Срещу нападателите излитат три бойни самолета, управлявани от два немски и един български екипаж. Подводницата UB-18 също подпомага отбраната – макар и появила се по-късно в региона на Балчишкия залив – около 10 ч., когато неприятелят вече се оттеглял, корабните екипажи, застрашени от торпедна атака, много внимателно са следили нейното приближаване и ескадрените миноносци „Громкий“ и „Счастливый“ са обстрелвали морето, за да не я допуснат близо до корабите.
За час и половина бомбардировка над Балчик са изстреляни 80 тона (!!!) снаряди. Поради гъстото градско застрояване – предимно от паянтови и полумасивни сгради, разрушителният ефект е голям. Напълно разрушени са пристанището на града и мелницата – обекти, важни за придвижването на българската армия в Добруджа. Убити са четирима жители на морския град – дете, жена и двама мъже, ранени са петима мъже, а някои поражения се виждат с години!
Очевидец на пораженията от руското нападение е поетесата Дора Габе. Посетила Балчик месец след разрушителната бомбардировка, тя пише:
„…И тия амфитеатрално построени една над друга къщи, сякаш са разкопки… Сега тия разкопки приличат на гробище – толкова къщи са разрушени, прозорци изпочупени, голямата мелница изгорена. Мъртвия Балчик!…“
Братско, нали? Но като братята Каин и Авел…
Според чл. 25-27 на Хагската (IV) конвенция относно законите и обичаите на сухоземната война от 1907 година, „Забранено е да бъдат нападани или бомбардирани с каквито и да е средства незащитените градове, села и жилища или сгради“. Едно от големите постижения на Модерността е регламентирането на военните действия и изключването от тях на цивилните. Никой няма право да атакува и да застрашава или отнема живота на онзи, който не носи оръжие и не заплашва никого. Нанасяйки артилерийски удари по незащитения град, Русия погазва принципите на международното право, което категорично забранява безсмисленото разрушаване на градове или други населени места и унищожаването на неприятелска собственост, ако това не е предизвикано от военна необходимост. А липсата на каквито и да е било военни ценности или стратегически цели по това време във Варна е абсолютен факт!
Но Русия и до ден днешен е известна, че не спазва международното право. Още Бисмарк казва „Нито един договор с Русия не струва дори хартията на която е написан…“ Но дори да не го е казал – примери и доказателства за поведението на Русия – много!
И още една любопитна подробност за руските военни бомбардировки. Варна е бомбардирана на Петковден, а Балчик – на Андреев ден (13 декември). За руските военни моряци този ден има символично значение, защото на Андреев ден е патронният празник на руския флот (с патрон Св. Андрей Первозванный).
Забележете! ,,Братска“ Русия, вместо по християнски, смирено да отдаде почит на светеца, тръгва да воюва по море на православни празници против православна България! Подобно на монголска орда! Това „съвпадение“ за пореден път доказва, че врагът грубо потъпква християнските норми и порядки и пренебрегва общоприети традиционни духовни, а и човешки ценности. Парадоксално е, че тези действия са извършени от военноморския флот на страна, претендираща за стожер на Източноправославната вяра!
Войната в Добруджа
Връщаме се на сушата: на 17 август 1916 г., Румъния се включва на страната на Съглашението и на 1 септември, България й обявява война, за да си върне несправедливо отнетата Южна Добруджа. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. Срещу България, заедно с Румъния воюва и „освободителката“ Русия, включени са и сръбски части. Общо, румънската и руската армии ни превъзхождат по численост и по брой на оръдия българската в съотношение 2:1!
Четем „Добричката епопея“, на ген. Тодор Кантарджиев,
„Покойният генерал Тошев, в книгата си „Действията на III армия в Добруджа“ и пр. казва: …идейността на делото бързо надделя на първоначалната боязън, че не ще можем се удържа срещу освободителите си руси, с които трябваше да се срещнем за първи път. Разпалените офицери и войници бяха готови да се бият даже с ангелските легиони, дошли да нагазят отечествените предели. Това те потвърдиха още в първите дни на войната, там в боевете при Добрич, когато видяха братята си руси, рамо до рамо с румъните, бясно се втурнаха срещу съединените врагове и им нанесоха първата славна победа“ (стр. 18-19).“
„Чудно е, че русите са се били толкова дълбоко заблудили, да вярват, че ние няма да се бием срещу тях и че нашият войник не е способен да се бие с руския! Как русите не можаха да разберат, че и в българина има сърце и душа, които могат да усещат и различават благодеянието от злодеянието! …
Обаче той помни, че без съгласието на Русия, нямаше светата му земя да се мърси от романското нахлуване и да се извърши „великата неправда“ с Букурещкия мирен договор, в полза на нашие врагове.“ (стр.12) (Кантарджиев, 1931)
На 2 септември Трета българска армия навлиза в Добруджа, като главният удар е насочен срещу Тутракан. Атаката на крепостта е възложена на ген. Киселов, командир на 4-та дивизия. Към него временно е предадена и цялата артилерия на армията – време за дълга обсада няма.
Още на следващия ден, командваната от ген. Колев I-ва конна дивизия превзема Курт Бунар (днес гр. Тервел), като само за 2-3 часа разбива румънската отбрана. „Не конница, морски вълни побеснели…“, ще напише по-късно Иван Вазов! Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства над българското население. Румънците, уверени – поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче… внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.
На 4 септември, Добрич е освободен от Осми приморски полк, командван от ген. Тодор Кантарджиев. В дните между 5 – 7 септември 1916 г. се водят боевете за отбраната му, тъй като срещу тях са изпратени многократно превъзхождащи ги руски, румънски и сръбски сили. Атакуващите руски вериги достигат само на 150 – 200 метра от позициите на варненските войски, но са контраатакувани и отблъснати с удар „на нож“.
На 5 септември, лично ръководена от офицерите, за пример и повдигане на духа, започва атаката на Тутракан. Само за около 36 часа, армията ни успява да спечели една от най-големите си победи през войната. Румънският командващ, ген. Теодореску, нарежда оттегляне през р. Дунав и лично се качва на първия шлеп. Отстъплението се превръща в позорно бягство. От тогава остава и изразът „Власите се давят накрай Дунава“. В крайна сметка от 40 000 румънски войници, около 28 000 и 400 офицери се предават или са заловени в плен. В наши ръце попада цялото военно имущество на врага. С тази битка започва освобождението на Южна Добруджа и разгромът на Румъния.
„След победата при Тутракан, казаха: Върнахме си българския град, взехме си Добруджа. Аз казвам: Не град си върнахме, не парче земя си прибавихме. Там си върнахме честта“. Това пише Никола Атанасов през 1916 г. в своята книга за Тутраканската епопея. Наистина, превземането на Тутракан на 6 септември 1916 г. е сред най-бляскавите епизоди в българската военна история, с него може да се сравнява само овладяването на Одрин по време на Балканската война. Тутраканската крепост, провъзгласена за „румънския Вердюн“, е превзета от Четвърта Преславска и Първа Софийска дивизии под командването на генерал Пантелей Киселов само за денонощие и половина. Пленени са близо 28 хиляди румънски войници и 450 офицери. Командващият Дунавския фронт на Централните сили фелдмаршал Август фон Макензен телеграфира на германския император Вилхелм II: „За мен е чест да стоя начело и да командвам такава храбра войска като българската, която не стои по-долу от германската!“.
Една позабравено парче история, за което едва през 2024 г., в памет на участниците в Тутраканската епопея е изграден мемориален комплекс.
На 7 септември са най-критичните за отбраната на Добрич боеве, останали в историята като „Добричка епопея“. В тази битка се решава съдбата на България, защото падне ли Добрич, пада и Варна. Въпреки очакването на българското командване, че решителното сражение ще се проведе пред Добрич, руският командващ генерал Зайончковски насочва основния си удар на запад, към отслабения 35-и Врачански полк и 36-и пехотен Козлодуйски полк, нанасяйки им сериозни загуби. Разположеният край село Осман факъ (дн. с. Козлодуйци – бел. съст.) 36-и пехотен Козлодуйски полк, получава заповед да атакува във фланг настъпващата руска 61-ва дивизия, но на свой ред е атакуван от сърбо-хърватската доброволческа дивизия и е принуден да отстъпи, с което положението на 35-и полк става критично. Сигурната загуба и отстъпването от току-що освободения Добрич е предотвратена от намесата на разположената на запад конница на генерал Иван Колев, която прави бърз и смел преход само 3-4 дни, след като на 3 септември разбива превъзхождащите я руско-румънски войски – при Кочмар и Карапелит – с изненадващата атака на Конната дивизия, са унищожени 10-кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 по-ниски чинове и 9 офицери, както и много оръжие. Без да дочака заповед от Щаба на армията, генерал Колев насочва своята Първа конна дивизия срещу фланга на сръбските части, като оставя слабо прикритие срещу руската 3-та кавалерийска дивизия. В късния следобед на 7 септември край с. Голямо Чамурлии конната дивизия разгромява сърбо-хърватската дивизия и я принуждава да отстъпи в безпорядък. Това води до паника и сред руските части, разположени пред фронта на варненските войски, които също отстъпват на север.
Тази победа вдъхновява писателят Йордан Йовков, който по това време е военен кореспондент на фронта, да напише разказа „Триумф“:
„… Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…
Но тук стана нещо неочаквано и страшно.
Ескадроните, конто досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея… Но същинска буря се носеше ниско по земята. Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно…
Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк. Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравява – войниците отсечено отговарят. Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.
… Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката…
Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират. Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара. Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти. Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби. Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч…
Многобройната тълпа пленници стои мълчалива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята. Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско. Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновидство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел. Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше…“ (Йовков, 1917)
За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасена от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва и в спомените си полковник Георги Малчев:
„В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: „За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.“
Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече. Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.
При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението. Помислих, че е това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.
Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:
„Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.“
Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо „ура“ съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.“ (Билярски Ц. , Генерал Иван Колев, Добруджанският герой, сборник., 2008)
В книгата си „Добричката епопея“ ген. Тодор Кантарджиев пише:
„Русите са били напълно уверени, че ще осъществят заветната си историческа мечта като са били разчитали не само на численото надмощие на бойните си сили над нашето такова, но още и, главно, на легендата, че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика!“
Криви им излизат сметките на „братушките“!. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница – думи, които и днес са изписани на неговия паметник:
„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“
Десетилетия наред героизмът на ген. Колев, на неговата конница и на българската пехота, разгромили и гонили „освободителите“ обратно чак до границата, е премълчаван. Неудобно е!
Сякаш не на място, но точно тук, ще разкажем историята на едно столично училище, основано през 1915 г. Година по-късно, Софийският окръжен училищен инспекторат утвърждава чрез свое решение, новооткритото училище да бъде обособено като самостоятелно и именувано на солунските братя „Св. св. Кирил и Методий“. А през 1938 г., училището се преименува на 36-то Софийско основно училище „Ген. Иван Колев“ на името на великия български генерал. След 9 септември, името на българския герой става „неудобно“ за кремълските ибрикчии и през април 1950 г., Народното основно училище „Ген. Иван Колев“ е преименувано на името на руско-съветския писател Максим Горки, един от душеприказчиците на Сталин и основател на т.нар. „Социалистически реализъм“!
За да разберем, що за човек е, говори едно негово посещение в Соловецкия лагер. През 1929 г., след посещение в лагера, част от ГУЛаг, за да види „превъзпитанието на затворниците“, Алексей Пешков, с псевдоним Максим Горки, ще напише ентусиазиран разказ за това пътуване; „Ако врагът не се предаде, той е унищожен“. По-късно, академик Д. С. Лихачов, по това време, забележете – затворник там, ще каже:
„…Виждал съм Горки в Соловецкия лагер и много добре знам, че той е виждал какво става там. Едно момче му разказа за мъченията, за ужаса, който се случва в гората. Въпреки това, връщайки се в Москва, през 1930 г. в списание „Нашите постижения“(!) публикува възторжен очерк за соловецките чекисти…“
А Борис Акунин е още по-категоричен:
„Да си изпортиш некролога“ – авторът на този популярен израз е… Лев Рубинщайн. Смисълът е ясен. Това е, когато известна личност живее достойно, придобива уважавана репутация и след това изведнъж прави нещо, което прави невъзможно отношението към него по същия начин. И всички казват: „Да, разбира се, срам и позор. Но какво беше преди…“ Тази опасност е най-често изправена пред творци, които са имали лошия късмет да посетят този свят в неговите фатални моменти. Може би най-христоматийният и ужасно тъжен пример за развален некролог е на Алексей Максимович Горький.“
Дори и в путинова Русия, името на Максим Горкий отдавна е изтрито от табелки на училища и улици! А град Горкий, носещ това име от 1932 г., забележете, докато писателят е все още жив (!?!), още през 1990-та възстанови старото си име Нижний Новгород!
Но ние сме по-католици от Папата, по русофили от руснаците – ръководството и до днес не дава училището да възстанови името на своя истински патрон, българския герой ген. Иван Колев! Сигурно заслугите на чуждия писател са по-големи от заслугите на българския генерал! А споменавайки Максим Горкий, се сещам не толкова за неговите произведения, колкото за една негова снимка, с любимия му лекар! Аз също съм лекар, имам подобни снимки със съпругата си, но не и с пациенти! Прилагам снимката без коментар! Нека я коментират в „онова“ училище!
Максим Горкий с лекуващия го лекар Александр Алексин
Оставяме Горкий в скута на любимия му доктор и се връщаме на фронта през 1916 г. Кървави боеве, не намерили място в нашите учебници по история. Въпреки хилядите български жертви, премълчавани и просто забравяни, защото пораждат въпроси, чийто отговор боли! Затова искам да ги припомня, защото Историята трябва да се помни! За да се правят изводи и да не се повтарят грешките й!
Едва ли има по-точно описание на тези битки от пряк участник в тях, особено ако това е Йордан Йовков, когото вече цитирах – участва и в трите войни, които България води за своето обединение – по време на Балканската и Междусъюзническата е действащ офицер, а по време на Първата световна война първоначално е граничен офицер, след това е назначен за военен кореспондент на вестник „Военни известия“. Така писателят опознава войната и в двете ѝ лица – и на фронта, и в тила. Познава я през преживяното и изпитаното в окопите и сраженията. И ни я поднася като автор на няколко военни разказа, описвайки битките по-реалистично от всеки друг. Разкази, които биват одобрявани от военновременната цензура (затова имената на героите са пропуснати) и дори включвани в изданията на Щаба.
Учили сме за „Албена“ и „Шибил“, и разбира се – „По жицата“! Затрогващи произведения! Но едни други трогателни разкази се пропускат в учебните програми! А могат да бъдат споменати поне в уроците по история. Позабравени, може би, защото са пълни с кръв, но там има и безброй поводи за национална гордост? А може би, защото дори и у учениците, би последвал логичния въпрос: „Какво правят руски войски в нашата Добруджа?“
А отговорът е труден…
Ето откъс от друг от военните разкази на Йовков: „Мустафа Ачи“:
„… Кризата настъпи неочаквано привечер. Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атака беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността. Може би в такава психологическа промяна румъните се повръщаха отново и нападаха ожесточено и бясно. Малобройните защитници на позицията при Мустафа ачи почувстваха, че настъпват тежки часове, и то не за друго, а защото просто липсваха физическите средства да се унищожи и спре тая грамадна маса. Но батареята продължаваше смъртоносните си залпове, в окопите трещяха картечници и пушки. Непринудено и спокойно зацари трагичната твърдост на себеотрицанието.
Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмняваха полето, удавяха всичко само с многобройността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаени от това случайно безсилие. В сраженията често настъпват минути, когато личната инициатива се губи, умът не може да се ориентира в невъобразимия хаос и всички, които се лутат като сенки, очакват и търсят първия жест на някоя твърда и властна воля.
Тъкмо в тая минута командирът на конната батарея слизаше от наблюдателния си пункт. Нямаше защо повече да се стои там и той отиваше при батареята си. Капитанът (бъдещият майор – Георги Векилски – бел.съст.) се намери между разсипаните групи на войниците. „Никой няма да отстъпва – извика той високо и властно. – Тук ще измрем, но ни крачка назад“ Той беше бледен и спокоен, с тая мъжествена красота, която минутите на тежки изпитания придават на избрани хора. И неговите думи като че не бяха заповед. Това беше зов, който разрешаваше недоумението и болката на всекиго. Най-после знаеше се вече какво може и какво трябва да се направи, имаше кой да заповяда и да води. И радостното упование и пламенният гняв избликват с такава сила, че докарват сълзи на очите. „Тури ножа“ – командува капитанът и ножовете затракаха върху дулата на пушките. „Наблизо! Наблизо около оръдията!… Така!“ – прибави по-тихо той, като видя с каква трогателна послушност и бързина всичко се изпълни. Около шестте оръдия се явиха шест карета и ножовете заблещяха над тях, като стоманена четина.
Повикаха предниците и резервните ракли, да бъдат наблизо. Но те не дойдоха тъй, както това ставаше обикновено. По някакви тайнствени пътища въодушевлението беше стигнало и до тях. И цялата тая маса – коневоди, повече от двайсет отделни предници и ракли запрегнати със сто и няколко коня – се носеше сега през полето към позицията. Бясно препускаха конете, железните колела оглушително гърмяха, ездачите въртяха бичове и сабли, раклените командири препускаха начело в кариер и стреляха с пистолети. Предниците идеха като древни бойни колесници и цялата прислуга викаше ура. Като че не идеха да изпълнят една чисто техническа служба, а сами отиваха да атакуват! Спряха се близо до оръдията. Разтревожените коне неспокойно се въртяха и биеха с крак земята. …
Настъпи напрегната и зловеща тишина. Чуваше се глух и объркан шум, като от стъпките на многобройно стадо, чувствуваше се горещият дъх на уморени хора. И ето, на хребета се показаха няколко отделни фигури. Сърцата учестено биеха, ръцете инстинктивно стискаха пушките. И пак се чу резкият и отсечен глас на командира на батареята: „Мерник нула! Поправка 50!“
Тоя род огън е последната и отчаена защита на всички артилеристи. Прислугата трескаво и бързо работи. Изведнъж гъста редица като висока вълна се подава и облива хребета. Оглушителен залп от всички оръдия. После втори, трети… Изпод гората изправени ножове се подема диво и страшно ура. Шрапнелите се разпукват от самите дула на оръдията, блясват огнени светкавици и железният дъжд на картеча шиба право в лицето на веригите, блъска ги и ги пилее като вихрушка. Нови вълни се показват, нови залпове от оръдията и хълмът за минута пак опустява. Светкавиците греят в набучените ножове, конете на предниците се дърпат, изправят се на задните си нозе, водачите стрелят с пистолетите си. И всички викат ура. Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.“
И от този разказ побиват тръпки! Това е преломният момент, в който без намесата на кап. Векилски, битката е щяла да бъде загубена. Румънските войски биват забавени, което дава време на укрилата се кавалерия на ген. Иван Колев да атакува. Йовков продължава:
„Наблизо до батареята беше началникът на конната дивизия. (ген. Иван Колев – бел. съст.) Той наблюдаваше и следеше всичко.
В селото още чакаха конните полкове. Като огнените змейове на приказките, те трябваше да се явят в най-силния вихър на бурята. Мръкваше се, облаците ставаха още по-черни и на запад между тях и тъмната линия на хоризонта гореше яркочервена ивица на небето.
При генерала идеха един след други ординарци:
– Господин генерал, неприятелят е на шестстотин крачки до батареята! А само след няколко минути: „Те са на четиристотин крачки!“ Генералът следеше перипетиите на боя. В селото все още чакаха готови и стегнати полкове. Откъм запад трябваше да пристигнат подкрепления, но те не се виждаха още.
Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: „Господин генерал, на триста крачки са до батареята!“ Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо. И генералът отсечено и твърдо заповядва: „Дивизията в атака!“
Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!
Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хиледите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.
Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.
Нощта скри изведнъж всичко. Гърмежите следваха непрекъснато, ярко блещяха шрапнели и фугаси. Появиха се коне, останали без ездачи, запираха се за минута разтревожени и осиротели и отново препускаха назад в черния мрак, отдето, като из някоя бездна, идеше страшният шум на битката. …
Сутринта денят беше тих и природата отдъхваше като след буря. Из полето пред позицията се чернееха много трупове сред желтите стърнища. Най-близо, отсам окопите, лежеше румънски офицерски кандидат. Той беше тежко ранен млад момък, елегантно облечен. Към него отиваха командирът на батареята и офицерите му. Щом ги видя, той се изправи на едната си ръка, заговори нещо на френски, но отдалече се чуваха само отделни думи. Наближиха го. Той беше измъчен и бледен. Успокоиха го, дойдоха санитарите да го превържат. След това командирът на батареята го запита за вчерашния бой.
– Ах, вчера! – заговори той с мъка – вчера ние вече бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизахме в окопите и изведнъж…
Той спря, като че нямаше сила да продължи.
– Изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата… И тая конница. Ah! C’était terrible, c‘était extraordinaire !*
На бледното му лице се изписа отчаяние и болка, цялото му тяло потръпваше. Но не раните му го боляха: в паметта му отново възкръсваше ужасът на вчерашния ден.“
* (фр. – Беше ужасно, беше необикновено! – бел. съст.)
Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи и на смелите действия на кап. Георги Векилски. Подвигът му го превръща в герой на цяла Добруджа и любимец на войниците. Той удържа до последно позициите си и печели ценно време, за да стигнат българите до победа. Свидетели разказват, как той винаги застава на открита позиция на бойното поле, вдъхва невероятен кураж на българските бойци и всява страх и смут в редиците на неприятелите. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник. Славният германски пълководец отива в щаба на Българската армия и лично поздравява командира на конната батарея ген. Колев, както и неговите бойци.
Из донесение на генерал Колев, командир на българската конница до генерал Стефан Тошев, командир на Трета армия, след боя при Добрич:
„…Ето какво ми казват нашите селяни българи, които са чули думи на руски командир: „Мы думали, что болгары не будут стрелять на нас. Между тем они бросаются как собаки, проклятия – десять человек атакуют сорок наши…” **
**( рус. – „Мислехме, че българите няма да стрелят по нас. Междувременно те се втурват като кучета, ругатни – десет души нападат четиридесет наши.“ – бел. съст.)
Храбростта и саможертвата на войниците бива допълнена и от местното население, което противно на руските очаквания, не посреща бившите си „освободители“ с хляб и сол. В спомените си, кап. Иван Калайджиев от 53-ти пехотен полк пише:
„Тук видяхме жени, които в разгара на боя, когато смъртта витаеше над полесражението и немилостиво размахваше отровната си коса, да носят патрони на бойната линия. Други носеха с бакъри вода, за да утолят жаждата на отчаяно сражаващите се юнаци.
Видяхме жена, която сне забрадката от главата си и превърза ранената ръка на един войник.
Видяхме 10-12 годишни деца да носят вода в окопите и да наливат в манерките на войниците. От тези малки герои има ранени, които наред с войниците сега са на лечение в Добричките болници.“
Не може да пропуснем още един разказ на Йовков – „При езерото Туркойа“, в който авторът, отново описва жестокостта на битките, но и храбростта и самоотвержеността на българския войн:
„… И ето изведнъж зад чертата на хоризонта се показват много черни фигури, най-напред едни глави, после те подскачат и растат все повече, излизат на хоризонта и сега ясно се вижда дълга редица от конници, понесени и устремени право срещу позицията на двете роти. Атака! Линията преваля, спуща се и плътно се носи надолу, показаха се и други по-гъсти групи, които препускаха отзад. Чуха се първите трепетни изстрели от патрулите, които се прибираха назад. Веднага се подигна честа, оглушителна стрелба. Черните купчини на войниците се разпиляха, развиваха се във ветрило и се прилепиха към земята. Затракаха картечници отдясно, проечаха топовни гърмежи и белите кълба на шрапнелите. се наредиха над хвърчащата линия на конниците. Те не бяха по-далеч от две хиляди крачки. Нямаше прах и всичко се виждаше ясно.
За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях. Наистина, това са живи и стремителни потоци, които се спущат и разливат като същинска лава.
Казаците природно са добри ездачи. Те нямат обичая да подрязват гривите и опашките на конете си. Инак упоението от лудото препускане не би било пълно, ако силните им коне, бързи като самия вятър, не разпуснат широко гъстите си гриви и опашки. „Хвост по ветру распустив“ – самодоволно си спомняше и Рибаленко. Приведени на седлата, почти легнали върху шиите на конете си, насочили пиките напред, хвърчащи из равното поле – така идеха те. Фигурите се виждаха ясно, редицата се удължаваше и растеше.
Изминали бяха, и то много скоро, почти половината разстояние. Но сега ги посрещна смъртоносната стрелба на пушки, картечници и топове. Линията се разкъса на много места, разбягаха се коне без ездачи, ездачи без коне, останали вече много назад, се лутаха безпомощно и бавно, като замаяни…
Стрелбата там занемя. Къса тишина и – зачу се високо и диво ура. Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея. Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести, ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна. И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят. „Молодцы! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодцы! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба“…
Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, която бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше…“
Цитирам големи пасажи от разказите на Йовков. Знам. Но се надявам така да попълня огромните пропуски в учебниците по литература. И по история.
За повечето от българските офицери и политици, антибългарската политика на Русия става ясна още по време на Съединението и последвалите го събития с отвличането и абдикацията на княз Александър Батенберг. Сега обаче, още не минали и 40 години след Освобождението на България, истинските цели на имперската политика на Русия стават известни и на целия български народ.
И дори русофил като Иван Вазов, още през 1916 г., разгневено възкликва в стихотворението си „На руските воини“:
„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?“
Наивното русофилство на хора, неопитни в политиката, е попарено от суровата реалност. Защо обаче Русия помага на Румъния в нейната пладнешка кражба на заселената само с българи Южна Добруджа? От „братски чувства“ ли? Не, разбира се! Русия неотклонно се стреми към завладяването на Проливите.
Руското командване не реагира на воплите на румънците да изпрати подкрепление към Тутракан – докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски бързат да настъпят към Добрич, оттам към Варна, Бургас и Цариград.
„Румънците – пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев – нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а искат само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, но какво иска Русия?:
„А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: „Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.
Русите са били напълно убедени, че ще осъществят заветната си историческа мечта, като с били разчитали не само на численото надмощие на бойните си сили над нашето такова, но още и главно на „легендата“, че българските войски ще сложат оръжието си пред тях и ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музики.” (стр. 154) (Кантарджиев, 1931)
Ще ви запозная с една статия – „Руските изстъпления в Добруджа“ – излиза във вестник „Военни известия“ от 28.12.1916 г. То само заглавието казва много, но все пак:
„Войниците от храбрата трета армия догонват и довършват разбитите руски пълчища, загнездили се около устието на Дунава. В своето бягство от линията Тополу-Пелития на север руските войници по заповед на началствата го оставят след себе си само пепелища и обезлюдени места. Те завличат на север местното българско население, прехвърлят го през Дунава и там го оставят на произвола на съдбата. При Добрич рухна легендата за силата на руския войник, а тука, в северна Добруджа, рухва другата легенда – за „братско руско добросърдечие“. Аз видях разорени и запустени чисто български селища от руски войници, видях деца откъснати от бащи и майки да се скитат немили-недраги, голи, боси и гладни из полята, видях гладни и умиращи от глад, на които русите завличат храните и добитъка. Видях как планомерно и систематически е била разорена цяла една област, населена изключително от българи. Бабадачката област, центъра на българщината в стара Добруджа, която наброява десетки хиляди български семейства, е напълно запустяла. Всичкото мъжко население и част от женското си множество деца, са завлечени от руските войници и прехвърлени в Русия, или Румъния, добитъка също е завлечен – на чарди той е изнасян от тук, имотите конфискувани, а покъщнината разпродадена на търг в полза на хазната. …
В разорените български поселища аз видях откъснати и изоставени от завлечени родители на произвола на съдбата маса деца, които се скитат от пепелище на пепелище гладни, голи, боси, умиращи от студ и глад. Те дирят майчина и бащина грижа. Само в гр. Бабадаг наброяват до 30 деца по-малки от 12 години, на които родителите и роднините са завлечени в неизвестност, бащините им къщи разорени и разграбени. Казаците са заграбвали хубавите моми и булки, за да ги носят плячка в Русия, заграбвани са и поругавани пред очите на децата майки, убивани са били като шпиони бащи и братя. В гр. Тулча и околностите положението е все същото; все същите насилия и проява на жестокосърдечие. …
Руският варваризъм тук е нечуван. Тъмната страна на руския мужик – низките инстинкти на руските маси тук са проявени в най-силна форма. „Добрячеството и благодушието“ на руския мужик, от които доскоро се обайваше нашата интелигентна младеж, вече рухва. Пред вида на извършеното тук от руските мужици, нечуван варваризъм, това обаяние пада. В бясна ярост срещу мъжете, за геройската отбрана на родната земя от българския войник, руските войски не пощадиха ни жени, ни деца, ни старци. Последен отзвук на тази безумна и дива ярост са последните бомбардировки на българската част от току-що освободения град Тулча. Тук руски снаряди отнеха живота на няколко жени и деца. Тия руски изстъпления възбуждат у нашия войник нови желания за борба; пред това руско жестокосърдечие чувството за родна отбрана у войниците заговорва по-силно и те виждат като необходимо прогонването на руските пълчища далеч в руска земя, от гдето снарядите на техните оръдия не ще могат да покосяват живота на невинни жени и деца – родни братя и гдето те ще могат да настигнат и освободят завлечените нещастници, стопаните на почернелите покрити със скръб български домове в тоя кът на родната земя.“ (Харизанов, 1916)
Питам теб, уважаеми Читателю, дали ще намериш разлика между турските издевателства и зверства над българите по времето на османското владичество и тези диващини и изстъпления, които братушките вършат в българска Добруджа? Плячка по няколко синджира роби, робини и добитък в Русия!
В статията се цитира и село Башкьой, с още една от многото битки, останали в историята. Но знакова!
На 20 декември 1916 г., частите на вече доста по-малобройната Трета българска армия освобождават село Башкьой – едно от многото освободени български села в Добруджа. Но освобождение, криещо в себе си по-дълбок символ! Защото Башкьой не е обикновено село – там през 1858 г. е роден големият български политик и опълченец Димитър Петков – кмет на София, а по-късно и министър-председател. Убит през 1907 г. в София от наемни убийци русофили, той е вторият стамболовистки лидер (след самият Стефан Стамболов през 1895 г.), поръчково убит заради своята пробългарска политика.
По стечение на обстоятелствата край селото се разиграва кърваво сражение с руски войски – там румънци вече няма. Те отдавна са бити не само в Добруджа, а и на тяхна територия, в това число и при столицата Букурещ, овладяна от 1-ва Софийска дивизия на 6 декември 1916 г. Село Башкьой се отбранява от руските войски – последните защитници, забележете, на румънската власт в Добруджа – стара българска земя, подарена от Русия на Румъния – през 1878 г. в Сан Стефано (северна) и през 1913 г. в Букурещ (южна Добруджа). А руските войски бранят и подстъпите към град Тулча, където българите също с години чакат своето освобождение. Затова руските ариергарди, получили заповед да се бият до последно трябва да бъдат преодолени на всяка цена. И те не просто са разбити, а и унищожени!
Генерал Тодор Кантарджиев, командир на българската Сборна дивизия няма никакви колебания по въпроса, че русите са враг, който трябва да бъде унищожаван, където и да бъде срещнат, особено след като е нападнал българската земя, унищожавайки при отстъплението си цели българските селища заедно със жителите им. След двудневни боеве, 35-ти Врачански полк помита руската отбрана, водейки боеве буквално за всяка къща в селото, като окончателно го прочиства.
Толкова за боевете и славните победи в северо-източна България. Цяла Добруджа е освободена на 5 януари 1917 г.!
А знаехте ли за втория фронт – Македонския?
За повечето българи, битките на български войски срещу руския агресор в Добруджа са малко известни. Но дори и за някои по-запознати с Йовков и ген. Колев, още по-неизвестен факт е, че през Първата световна война, Русия воюва срещу България не на един, а на два фронта – освен в Добруджа, Русия изпраща войски и в Македония, т. нар. „Руски Експедиционен корпус“!
Присъствието на руски войски в Македония е „изтрито“ от българската историография. Е как така, българските историци – академици не са забелязали руските войски в Македония? Как може да не видят, че сред противниците на България, като член на Антантата, срещу нас воюва и Русия? И то на два фронта?
Интересно! И срамно! А по данните на френския Генерален щаб само през 1916 г. са изпратени 745 руски офицери и 43547 долни чинове – близо 45 000 армия! Само за сведение, днес Българската армия няма и 30 000.
Малко предистория: От 1909 г., посланик на Русия в Белград е Николай Хартвиг. Той пристига с мисия – създаване на „Велика Сърбия“ за сметка на разрушаването на Австро-Унгария. Макар и немец по произход (на руски се произнася Гартвиг), вероятно добре подплатен със златни рубли, той е убеден привърженик на панславизма. Сърбия е част от мозайката за реализиране на плана, а цената ще я плаща България. Изпълнявайки инструкциите на Петербург, Хартвиг допринася за антибългарската сръбската външна политика – става един от организаторите на Междусъюзническата война от 1913 г., и оттам – до първата национална катастрофа за България.
Хартвиг заявява:
„Българофилството на руското общество е един не престанал още сантиментализъм – и то пакостен сантиментализъм. Аз признавам само реалната политика, т. е. политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка, какво може да ни даде усилването на България? – Само неприятности и усложнения. Силна една България ще бъде непременно наш противник. Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите, и в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия. Да се разберем с една силна България, ние не можем, защото нашите интереси ще бъдат непримиримо противоположни с нейните. Съвсем друга е работата със Сърбия. Тя е нашият естествен съюзник. Интересите на Русия и на Сърбия никъде не се стълкновяват – напротив, те навсякъде съвършено съвпадат…“ (Билярски Ц. , Българоядецът Николай Хартвиг, 2010)
Не знам доколко съществува „сантиментално българофилство“ в Русия, но отново Цариград и Проливите са центърът на всяко действие на руската външна политика на Балканите! Хартвиг умира от инфаркт през 1914 г., но неговите действия вкарват Русия във войната.
Едно от най- сериозните изследвания по темата излиза в Париж през 1933 г. Негов автор е руският генерал от инфантерията Юрий Данилов – „Русские отряды на французском и македонском фронтах 1916-1918 гг.“. За сметка на това, май български изследвания по темата няма, вкл. и в академичната „История на България“, издадена през 1999 г., където в нейния дял III в цели 3 глави е разгледано участието на страната ни във войните за национално обединение. И там обаче сведения за руски войски на фронта в Македония няма?!
В статията „Руските войски в Македония“, историкът Янко Гочев описва в детайли събитията, свързани с втория фронт в Македония.
Солунският фронт се открива в края на 1915 г., когато войски от Франция и Англия, са прехвърлени в помощ на сръбската армия в Македония. Първоначално там пристигат три френски и една английска дивизия, които влизат в бой с българските войски в Македония при Струмица, Криволак, завоя на Черна. „Солунската експедиция“ на френския ген. Морис Сарай завършва с неуспех – нито Сърбия е спасена, нито българите са разгромени. Понесли сериозни загуби, съглашенските френско-английски войски се оттеглят на гръцка територия, където започват да се укрепяват. Следват преговори – през декември 1915 г. в Русия пристига френският сенатор Пол Думер (той не е кой да е – през 1931 ще стане президент!). Срещу предоставяне на френско въоръжение, Русия трябва да изпрати във Франция 400 000 щика. Руското „пушечно месо“ трябва да „закърпи“ положението – край Вердюн, Франция вече е загубила 350 000 души! Договорките приключват през април 1916 г. и Русия изпраща освен първите две бригади още 5 – общо 745 офицери и 43 547 войници. Първоначално дислоцирани във Франция, след бунт (може би и заради виното, което във Франция се продава свободно, за разлика от Русия, където от 1914 г. е наложен „сух режим“), през август 1916 г., руските войски биват прехвърлени от Марсилия за Солун и македонския фронт.
Срещу България, разбира се!
Тук те се окомплектоват и превъоръжават Но още незавършила своето съсредоточаване, 2-ра Специална бригада е хвърлена в бой, поради офанзивата на българските войски – Чеганската и Струмската операция, където българската армия вече е превзела около 4000 км2 от гръцката част на Източна Македония.
Антантата решава да подпомогне сръбската армия, притисната от 1-ва Българска армия на ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово. В боя влизат две френски дивизии и една руска. Впоследствие 2-ра Специална руска бригада се оказва острието на атаката в посока Битоля. Големият град с население от 60 000 души, бивш център на вилает в Османската империя, е главен обект на съглашенското контранастъпление. Планира се овладяването му и превръщането му в столица на сръбските войски и правителство.
В началото на август 1916 година, три френски колониални дивизии и една английска с 45 000 души личен състав и 400 оръдия предприемат настъпление срещу Дойранската позиция, отбранявана от частите на българската Втора пехотна Тракийска дивизия. Настъплението започва на 9 август с ураганен артилерийски огън срещу позициите на 27-ми Чепински и 9-ти пехотен Пловдивски полк. Последвалите четири атаки са отблъснати, като Съглашенските войски са принудени да отстъпят на изходните си позиции с над 3200 души загуби, като чепинци губят 1106, а пловдивчани 250 души.
Първа Българска армия е поставена в тежко положение – в продължение на цели 3 месеца тя е принудена да води ожесточени боеве с превъзхождащи сили на Антантата. Куриозен факт е, че заедно с 3-ти полк настъпват френска планинска батарея и ескадрон Африкански стрелци – българите се сблъскват за пръв път е чернокожи противници – войници от Северна и Централна Африка – Мароко, Алжир, Мали, Сенегал. Въпреки, че се срещаме с африканските войници в контекста на войната и те са част от войските на противника, нашата историческа памет е запазила някои весели спомени от онова време.
Сенегалските войници на служба във френската армия, водят битки на няколко фронта. От дневника на един френски военнопленник, който ще цитирам по-долу научаваме, че за българите, непознати като боен противник до този момент, се е говорело, че са „човекоядци“. Атаката, за която разказва френския войник, се е водела при село Кенали, недалеч от Битоля. В този пограничен район, през ноември 1916 г. се водят кръвопролитни отбранителни боеве. Въпреки, че французите имат мощна артилерия и постоянно бомбардират българските окопи, след което атакуват с пехотата, те са отблъснати с големи загуби за противника. Унищожен е 2/3 от състава на френската колониална дивизия – загиват около 15 000 офицери и войници. Цели 42 денонощия малобройните български войски удържат силите на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля. Явно митологизирането на българите като канибали е довело до внушителни резултати, защото при пленяването на 34 сенегалски войници при Дойранското езеро през 1917 г., военнопленниците започват да се молят за милост с жестове да не бъдат изядени. Българските генерали и офицери, повечето от които говорели френски, разговарят с пленените и разбират от какво са изплашени сенегалците. Тогава главнокомандващите решават да освободят няколко от пленените колониални войници, за да се върнат и обяснят на своите, че българите са цивилизован народ.
Ясна представа за битката, а и за войната, може да се получи от дневника на френския войник сержант Жер Оливие, пленен на 28 октомври 1916 г. Ето части от него:
„11 октомври 1916 г. / …Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г. / …Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка… Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!…
14 октомври 1916 г. / Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес… Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция… Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци… Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток…
15 октомври 1916 г. / … Какви ти германци! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война!… Отначало никой не се обаждаше и ние с още по-голяма увереност тичахме към телените им мрежи, гдето действително всичко бе разринато от нашата артилерия. Ненадейно като зафучаха снаряди върху нас, от вси страни се разтракаха картечници и тъкмо навлизахме в окопите им, сякаш из под земята изскочиха тия чудовища, нададоха едни дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право срещу нас, що бяхме отзад, с ножове, бомби, ятагани… с хиляди бяха, не видях точно колко бяха, не сварих и да видя – чистачи, щурмующи, черни, бели, всички се разбъркахме от тая изненада и рукнахме назад… Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал…
18 октомври 1916 г. / Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?…
24 октомври 1916 г. / … Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук? Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патим. …Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място … Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
26 октомври 1916 г. / Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпили. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават.
Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием…
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. …Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат…“ (Сборник „Кенали“. Издание на 8-а пехотна Тунджанска дивизия. С., 1918 г.)
Не знаем повече за съдбата на пленника– дано да се е прибрал жив и здрав при семейството си, но историите в дневника му трябва да се помнят – и за самоотвержеността на българския войник, и за безсмислието на войната! А и за любовта на българина към руските песни и „руската култура“! Не говоря за някои днешни български военни, доизносващи зелените си чорапи, в чийто глави продължават да звучат руски маршове! А и не само военни…
За действията на частите на 2-ра Специална бригада в септември 1916 г. ген. М. Сарай издава заповед N 10/19 октомври 1916 г., в която се говори за успехите на 3-ти Специален полк на бригадата, който през септември 1916 г., сражавайки се във високопланинска местност „изпълнил блестящо операцията против българските войски.“ По-нататък действията на руските войски в Македония са свързани с преследване на отстъпващите след боя за Каймакчалан български войски на север.
На 4 октомври 1916 г., командващият ген. М. Дихтерис получава задача да преследва противника, да разкъса линията на отбрана, заета от ариергардите му, като настигне и влезе в бой с основните български войски. Никой от настъпващите руски части не предполага, че ще срещне съпротива. На 2 км. от село Негочани, пред телените заграждения руските полкове са посрещнати от ураганния картечен и пушечен огън на българите. Само при атаката на Негочанската позиция на 4 октомври 1916 г. руската бригада губи 250 души.
През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат още руски подкрепления – 4-та Специална бригада, една от четирите, специално създадени за действия в помощ а съюзниците във Франция и Македония. Има в състава си също два специални полка, сформирани в Москва.
Тежките боеве с ариергардните български части продължават и в следващите дни и месеци. За да се придвижат 17 км до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14 октомври 1916 г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората. Руските загуби за повече от месец боеве на Солунския фронт са значителни (общо 1423 души) не само поради силната българска съпротива, но и поради недостига на артилерия. Слабата артилерия, с която разполага щаба на ген. М. Дихтерис го принуждава типично по суворовски да хвърля войските в унищожителни пехотни атаки във високопланински и гористи местности, лесно отблъсквани с картечен, пушечен и артилерийски огън на българите. Но знаем колко е струвал във всички времена, човешкият живот в Русия!
За да сме честни, загубите на руските войски в Македония са резултат не само от боеве с българските войски, въпреки, че това е причината за повечето от тях! Към 1 януари 1917 г., над 50% от личния състав на бригадата (963 офицери и 5 290 долни чинове) са болни. А в края на 1916 г. и началото на 1917 г. и в руските войски, както и сред останалите съглашенски части, наш съюзник е… маларията!
На 6 ноември 1916 г., в Битоля влиза 3-ти Специален руски полк заедно с френска и сръбска кавалерия. Приносът на руските съюзници, в полза на сръбските поробители на Македония и за овладяването на Битоля е безспорен. И за да няма съмнение за истинските цели на руското военно присъствие в Македония, ген. М. Дихтерис издава специална заповед, в която подчертава важността и значението на овладяването на Битоля.
А победата била израз на „славянското единство“, скрепено не само с обща вяра и обща история, но и съвместно от пролятата кръв в боевете на Великата световна война.
За пореден път виждаме типичното руско (панславянско) тълкуване на тезата „славянското единство“ – един български град в Македония, се окупира от руски войски и се предава на славяните сърби, за да унищожават други славяни българи. (Обратното никога не се е случвало!) От събитията, свързани с падането на Битоля през 1916 г., става ясно, че Русия не е никакъв освободител на македонските българи, а обратно – техен поробител. За което нейните войски в Македония получават специални благодарности, ордени и медали от сръбския съюзник!
Два дена след превземането на Битоля, в града пристига престолонаследникът на Сърбия, Александър Караджорджевич. Той изразява особената си признателност за помощта на руските войски.
След Битоля, настъплението на Антантата постепенно замира. Българската отбранителна линия се установява при Червената стена – кота 1248 – кота 1050 – Маково – Градешница. Тук българските войски заемат твърдо позиции за отбрана, които ще удържат до края на войната в Македония през септември 1918 г. Опитите на руските бригади да пробият българо-германските позиции в битолския участък на Солунския фронт се провалят. Влияние оказват големите загуби на руския фронт и невъзможността за тяхното попълване. Активността на германските подводници в Бяло море също застраша транспортирането на нови руски военни части в чужбина. Така, в историческата за Русия 1917 г. на фронта в Македония има две руски бригади.
А революциите в Русия през 1917 г. (по-възрастните помним ВОСР – т.нар. „Велика октомврийска социалистическа революция“ – „Октомврийската“, но всъщност, руския император бива свален още през февруари 1917 г., когато Русия става, забележете – република! А болшевиките всъщност „щурмуват“ празния „Зимен дворец“!), се отразяват отрицателно върху състоянието на руските войски.
В края на март 1917 г., в щаба на руските войски в Македония пристига вестта за абдикацията на император Николай II. Ген. М. Дихтерис се опитва да опази войската си от политизиране и да подчертае, че главната задача е победа във войната. Той е монархист и не одобрява абдикацията на Николай II, но се примирява, и бригадата полага клетва за вярност пред новата власт – Временното правителство на Русия.
Един от последните епизоди с руско участие на Солунския фронт, е свързан с настъплението в района на река Черна. При подготовката му, съглашенските войски са обединени в ударна групировка под командването на френския ген. Леблуа. Тя включва френски, италиански и руски войски. Според руските историци руските войски са използвани основно от съглашенското командване като таранна жива сила и пушечно месо.
В утрото на 9 май 1917 г. под прикритието на ураганен огън съглашенските войски провеждат три последователни атаки, проведени на широк фронт от 16 км. Атакуващите съглашенски войски преминават първата отбранителна позиция. Българи и германци се вдигат в контраатака и успяват да отхвърлят противника и да възстановят отбраната си. Вечерта на 9 май 1917 г. съглашенските войски провеждат нова атака, която отново е отблъсната с артилерийски огън. Загубите на френско-италианските и руските войски в завоя на Черна само в боевете на 9 май 1917 г. са 5425 души. (Дошников, 1936), докато българите губят само 670. Пленени са двама противникови офицери и 200 войници. Руският 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен – губи 50% от личния си състав.
След като в тези боеве през пролетта на 1917 г., всички съглашенски войски търпят поражение, през май 1917 г.. щабът на ген. М. Сарай взима решение за прекратяване на настъпателните операции на Солунския фронт.
Този път награди няма. Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18 май 1917 г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
През май – юни 1917 г. започва реорганизация на руските войски в Македония – обединени са във 2-ра Специална дивизия, но плановете се бавят – новата дивизия трябва да е пълноценна, т.е., да има пехота, артилерия, инженерни войски и обоз, с числен състав 377 офицери и 17 928 войници. За целта пристигат подкрепления: с параходите „Двина“ и „Царица“ в Лерин пристигат съединенията на 2-ра Специална артилерийска бригада, в състав 44 офицери и 1 510 войници. По-късно пристига и параходът „Адмирал Чихачов“, със Специален сапьорен батальон. Руските войски се поставят на подчинение френския ген. Гросети. Голям проблем за френското командване се оказва дисциплината в частите на дивизията, която се влошава постоянно, а бойният дух на личния състав необратимо започва да пада. Влияние за това оказват и частите, пристигнали от Русия. Техните антивоенни настроения са предадени на заварените руски войски в дивизията. Руските войски започват да губят боеспособността си – френското военно командване постоянно уведомява Временното правителство в Петроград, като изисква смяната на различни командири с мотиви загуба на контрола от тях над подчинените им части. Революционизирането на руските войски в Македония върви необратимо, макар и със забавени темпове спрямо същия процес на Руския фронт.
Руските войски са използвани не само срещу България в Македония. През юни 1917 в Атина започват сблъсъци между привържениците на крал Константин и просъглашенски настроения премиер Елефтериос Венизелос (който няколко години по-късно ще иска унищожаването на България). Антантата окупира Атина и налага абдикацията на гръцкия крал, с което Гърция влиза във войната на страната на Антантата. В окупацията на гръцката столица участват и руски части, без да бъде уведомен Петроград. Намесва се Временното правителство, чийто външен министър М. Терещенко чрез руския посланик в Гърция изисква от френското командване извеждането на руските войски от Атина, което е скоро изпълнено. Тези събития засилват настроенията сред бригадите за връщане у дома.
Затова съдейства и поведението на френското командване, което става все по-безпардонно към руските войски. През август 1917 г. то иска отзоваване едва ли не на целия команден състав на руската дивизия. Временното правителство няма сили да се противопостави и на 24 октомври 1917 г., то предоставя на Франция правото да се разпорежда с руските бригади в Македония. Френските власти получават формален повод да постъпят с руските войски, както преценят. Така руското Временно правителство изоставя своите войски в чужбина на произвола на съдбата. А след два дни, то е свалено от власт от болшевиките.
Под въздействие на обявения от болшевиките „Декрет на мира“ руските войници искат незабавно да се върнат в Родината си. Но френското командване обявява, че този декрет няма действие спрямо руските военни контингенти в чужбина.
През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония с цел, осуетяване на възможни бунтове.
Така завършва бойната дейност в Македония на руските войски, изцяло срещу България и българския национален идеал, и изцяло в полза на Сърбия, продължила от септември 1916 г. до януари 1918 г.
На 3 март 1918 г., Съветска Русия подписва унизителния за нея Брест-Литовски договор.
Но войната продължава!
На 16 септември 1918 г., частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я, 9-та Плевенска дивизия – срещу около 30 000 души са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1736 убити и 1000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият 9-та дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
Генерал Владимир Вазов, командир на 9-а дивизия, ще каже по-късно:
„Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж.“ (Топалов, 1968)
А Английският премиер Лойд Джордж пише:
„В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.“ (ibidem)
За българското бойно знаме
Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.
Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 г. между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са пролели кръвта си, и вместо като победители, да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие. България е смазана, но има и моменти на национална гордост!
Тежката участ да се предадат, застига и 19-ти пехотен Шуменски полк, с командир подполковник Марин Куцаров, с неговите 3431 войници. Антантата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени.
Така, полковото знаме, водило полка в три войни, трябва да бъде предадено на врага, а до тогава няма случай на пленено българско знаме. И докато за подп. Куцаров, лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то символът на полка – знамето, не бива да попада във вражески ръце. Куцаров взима знамето от Началник щаба на бригадата под претекст, че носи лична отговорност за светинята. Вечерта на 5 срещу 6 октомври 1918 г., Куцаров сваля знамето от дръжката и го завързва около кръста си, а на негово място слага свои стари дрехи, покрити с оригиналния кожен калъф.
На сутринта, подполковникът събира състава на 19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той държи реч, в края на която казва:
„Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“
и хвърля знамето в огъня. Плачейки, войниците отдават чест за последен път на своя боен символ.
През следващите дни на всички запитвания на противниковите офицери за знамето, отговаря: „Изгорих го!“. Така, знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му. За да запази тайната от свои и чужди, офицерът прекарва дъждовната есен и мразовитата зима сам в палатката си, без да се къпе, и без да пали огън, за да не влизат други при него. Поради опасността от обиск, Куцаров държи във вътрешния си джоб шишенце с бензин, за да може да запали знамето при опасност. Рискувайки собственото си здраве, укрива и успешно спасява полковото знаме. В крайна сметка болен, Куцаров е освободен от плен и се завръща в родината си.
На 11 май 1919 г., българският офицер пристига в гр. Разград, където е новата дислокация на 19-ти пехотен полк. Офицерите го очакват – те не са очаровани от пристигането му. Дори един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа.
В този момент подполк. Куцаров безмълвно разкопчава куртката си и изважда бойното знаме, което е опазил месеци наред! Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.
Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат – награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“. Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. През 1934 г. генерал Куцаров преминава в запаса.
Защо разказвам тази история, достойна за филм? Защото животът на този достоен за пример български офицер е пряко доказателство, че „няма ненаказано добро“. Особено когато става дума за българските комунисти! След 1944 г., о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт и изпратен в затвор, забележете, на 70-годишна възраст! За това, че е бил царски офицер! „Враг на народа“! след преврата е арестуван и репресиран като „царски офицер”. След 38 дни „разяснителен престой“ в ареста се разболява и е освободен поради „разклатеното му здраве”. Умира в родния си Шумен през 1949 г., като погребението му се превръща в общоградско изпращане.
Поклон!
Ньой… И спасителят от Америка!
Първата световна война е най-големият военен ужас, преживян от човечеството към онзи момент. Почти всички участници в нея, вземат оръжието заради имперски амбиции – да завладеят повече. Почти! Само България влиза във войната само с единствена цел – да възстанови справедливостта, отнета още с Десетата руско-турска война, като освободи братята си, все още страдащи под чужда власт.
Това е причината за небивалия ентусиазъм, който събира под българските знамена над 650 000 доброволци още в началото на Балканските войни. Това е и обяснението и за бляскавите военни победи по всички фронтове. За съжаление на всички българи, и особено на останалите под чуждо владение, губим войната. Родината ни се оказва в изключително абсурдната ситуация да загуби войната, въпреки че е спечелила всички водени битки.
Победителите започват да делят плячката, но не от справедливост, а водени от желание да заграбят, колкото може повече. Елефтериос Венизелос, дошъл на власт с помощта на Антантата, шовинист, чийто дивизии са избити от българската войска при Дойран, вече като премиер на Гърция – страна-победител, има план – той предлага, България да бъде унищожена като държава, а територията й да бъде поделена между победителките: Гърция, Сърбия и Румъния!
Френският премиер Клемансо, свиква конференция в Париж, в присъствието над 1000 делегата и като водеща фигура сред победителите, приема този план и го предлага за одобрение. Съпротива не се е очаквала от никого, тъй като всяка от победените страни е имала твърде много грижи за собственото си оцеляване. Очаквало се този план да бъде одобрен и от САЩ, от президента Удроу Уилсън.
Роденият през 1856 г. Томас Удроу Уилсън е двадесет и осмият (1913 – 1921) президент на САЩ. Преди да бъде избран на поста, е доктор по история и политически науки в Университета „Джонс Хопкинс“, и професор по юриспруденция и политическа икономия в Принстънския университет. От 1902 г. е президент на Принстънския университет. Известен е със създаването на ефективно антитръстово и антимонополно законодателство, подкрепя даването на избирателни права на жените, въвежда мерки за забрана на детския труд и закон за създаване на система за трудови обезщетения, със закон повишава надниците и подобрява условията на труд за железопътните работници…
Самият той лично съдейства, безкористно посредничи и активно насърчава част от тогавашните враждуващи страни да сключат мирни договори. Затова бил наречен „миротворецът Уилсън“ и неслучайно получава Нобелова награда за мир през 1920 г. Приносът му е наистина забележителен, впечатляващ. Затова в Париж един от големите булеварди в центъра носи неговото име. По негова идея, и с негова подкрепа се създава Чехословакия като съюз на Чехия и Словакия. И досега централната гара в Прага се нарича Уилсъновата гара.
Уилсън, като убеден пацифист, още преди края на войната започва да призовава, тя да приключи по такъв начин, че победителите да не изпият кръвта на победените. Неговите призиви предизвикват искри на надежда у загубилите войната и досада у победителите. Уилсън предлага програма за мир в Европа, справедлив и траен, известна още като „14-те точки“. Американската делегация, водена от президента категорично не приема плана на Венизелос и идеята една държава като България да изчезне от лицето на земята. И не само това – Удроу Уилсън отстоява на мирните преговори през 1919 г. оставането на Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Царибродско в българските държавни предели. САЩ обаче не успяват да наложат своето виждане по този въпрос, защото губят твърдата подкрепа на Италия. Президентът обаче е безкомпромисен докрай спрямо домогванията на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос, сръбския премиер Никола Пашич и румънския премиер Йон Братиану за разкъсване на България. Президентът е срещу отмъстителното отношение към победените народи и се аргументира, че то ще доведе до нова война в бъдеще (историята показва, че това се случва след „разправата“ с Германия!). Той настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това Уилсън напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
Във в. „Зора“ на 4 август 1930 г., излиза статия от Данаил Крапчев – „Уилсън е предотвратил подялбата на България.“:
„Когато Венизелос… се явил със своя проект за подялбата на България, той срещнал решителна опозиция от покойния Уилсън. Председателят на Съединените щати заявил на гръцкия пръв делегат, че той, Уилсън, по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи на подялбата на един народ със самостоятелна държава и минало.
Покойният Уилсън е спасил България, която му дължи голяма признателност“. (Крапчев, 1936)
Така „Планът Венизелос“ пропада. Категоричната позиция на американската декларация е шамар в лицето на алчните ни съседи и техния съюзник френския премиер. Уилсън на практика спасява съществуването на България като държава. А днес името на този президент не говори почти нищо на повечето българи. … Странно нещо е човешката памет! Уж пази спомена за важните неща, но на моменти май ни предава! Или и тя подлежи на обработка и подчинение. Избирателно!
Помните ли Джордж Оруел? „Който владее настоящето, той владее миналото! Който владее миналото – владее бъдещето!“ Е, добре го владеят! Десетилетия една чужда държава, наскоро отново обявила България за „неприятелска“, с помощта на уж български партии, политици, а и на обикновени глупаци, „моделира“ паметта на народа! Изтрива едни „записи“ и въвежда други!
Така в българската национална памет е останал един изопачен спомен за „Царя Освободител“ и „братска Русия“, за „Червената армия – Освободителка“, въпреки че след 1878 г., няма десетилетие, в което Русия да не се е намесила грубо в политическия ни живот! (Разгледайте само съдържанието на този сборник!). И до днес много хора в България се самоопределят като русофили – гледат на изток с влажен поглед, и бранят „матушката“, като Матросов на амбразурата (между другото – и този „герой“, Матросов, се оказа май малко измислен от съветската пропаганда!). Те бранят паметниците на окупационната Червена армия и същевременно, колкото и да е противоречиво, се легитимират като „патриоти“. Те не са и чували за Удроу Уилсън. Ще ви кажат – „няма отношение към историята ни!“ И наистина няма друго отношение! Освен…, че е спасил България от унищожение и разделяне на още български земи между комшиите! Това, разбира се, е нещо незначително на фона на океана от „братска обич“, който залива родината откъм изток (а то – не океан, а цунами с унищожителни последствия).
Някои казват, че ако я нямаше Русия, днес щяхме да говорим на турски – не мисля, защото и през ония 5 века, българинът винаги е говорел на български! (Едва след 44-та ни караха задължително да учим … руски! Че и двойки пишеха!) Но вероятно в София, щяхме да говорим на сръбски, а в Благоевградско – на сръбски или гръцки (вижте какво става в населението на българските земи, останали извън границите на Родината!)
Как е протекла и свършила войната за България знаем …
…
На 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен, новоизбраният министър-председател Александър Стамболийски от БЗНС, подписва смазващият за България, Ньойски мирен договор. Той определя отношенията между нея и страните от Антантата и поставя края на участието на страната ни в Първата световна война, като променя и границите й. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.
България предава на Кралството на сърби, хървати и словенци, Западните покрайнини – села около Кула, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, след което тя е дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа. България наистина губи територии, но поради твърдата позиция на администрацията на Удроу Уилсън загубите са намалени, а българската държава е спасена.
Ньойският договор налага тежки репарации и условия на България. Както вече знаем от историята обаче, само за 10-15 години, тя успява да премине през този период и да се възстанови като водеща страна на Балканите до идването на Червената армия, която ни „освобождава“ от нашата независимост!
Това е национална катастрофа за България, но ако се бе осъществил планът на Гърция, подкрепен от Сърбия и Румъния, победената българска държава щеше да бъде разделена на три „автономни“ области, съответно подчинени на трите съседни страни и щеше да престане да съществува! Именно това практическо ликвидиране на страната е предотвратено от президента Уилсън на конференцията в Париж.
Не знаехте, нали?
P.S. През 2019 г. бе открит скромен барелеф на Удроу Уилсън в Пловдив, а през 2021, на него бе кръстен малък площад в София – малко напомняне за „дребната услуга“, която ни е направил – малко, но от сърце!
И говорейки за приятелството между народите. Учили са ни, че Русия е освободила България, но не казват, че САЩ са помогнали, българската държава да съществува! Но някои (помислете кои) все ни повтарят – Америка е лоша, янките не са ни приятели! Братушките са!
Истинският приятел не ти напомня постоянно, каква услуга ти е направил някъде в дълбокото минало! Не иска, да си му благодарен и задължен вовеки и постоянно да му го признаваш. Затова сте приятели!
Истинският ти приятел се познава, когато си щастлив, когато имаш празник! „Приятел в нужда се познава“ е вярно, но тогава и много други биха ти помогнали – от съчувствие или съжаление!
Та на следващия български празник, който и да е той, погледнете сайтовете на посолствата на различни държави! Чуйте кой посланик на коя държава е научил български, и се обръща към нас на нашия език! И кой се държи като имперски генерал-губернатор!
Пък тогава съдете …
Библиография
Paleologue, M. (1925). (An Ambassadors Memoirs by Maurice Paleologue; (Last French Ambassador to the Russian Court) VOL. II. London: Hutchinson & Co. 1925, стр.89.
Адамов, Е. А. (1926). Константинополь и проливы по секретным документам бывшего Министерства иностранных дел. Москва: Литиздат НКИД.
Билярски, Ц. (2008). Генерал Иван Колев, Добруджанският герой, сборник. София: Анико.
Билярски, Ц. (24 април 2010 r.). Българоядецът Николай Хартвиг. Извлечено от http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=790
Гочев, Я. (2010). Войната на Русия против България (1916-1917). Извлечено от http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=535
Дошников, П. (1936). Майското сражение в завоя на Черна – 1917г. София: Печатница на Военно-издателския фонд.
Йовков, Й. (1917). Триумф. Извлечено от Литературен клуб: https://litclub.bg/library/bg/yovkov/triumf.htm
Кантарджиев, Т. (1931). Добричката епопея. София: С. М. Стайковъ.
Кожемякин, М. (26 декември 2022 r.). Балчик, 1916. Русские корабли против болгарских батарей. Извлечено от Lib.ru: Журнал „Самиздат“: http://samlib.ru/m/mihail_kozhemjakin/balchik.shtml
Крапчев, Д. (1936). Изминат път. София: Печатница „П. К. Овчаров“.
Ламздорф, В. Н. (1934). Дневник 1892-1893. Москва – Ленинград: Академия.
Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. (1952). Москва: Государственное издательство политической литературы.
Татишчев, С. С. (1890). Из прошлого русской дипломатий. С.Петербург.
Топалов, М. (1968). То беше вчера. София: Отечествен фронт.
Харизанов, Л. (1916). Руските изстъпления в Добруджа. Военни известия, бр. 237.