Съдържание
За историята на един „глад“. И за помощта
Тесните социалисти от БКП и „буржоата“ Вазов
Коминтернът и България
Руската емиграция в България
Септемврийското въстание
Атентатът! С главна буква!
Послепис
Библиография
За историята на един „глад“. И за помощта.
Ще започнем тази част на паноптикума малко или много необичайно – с изкуство. Защото изкуството е форма на историческа памет. Затова ще видим една картина! Разгледайте я! Творбата е на повече от 100 години и като експонат, би била гордост за всяка уважаваща себе си картинна галерия по света.
Иван Айвазовски – „Раздача продовольствия“, (1892 г.)
На платното е изобразен традиционен руски пейзаж от края на XIX век, с характерни дървени къщи, с руския флаг на покрива и една типична руска тройка. Но странно защо, в самия център на платното, високо се развява американското знаме, а всички наоколо радостно го приветстват! Може би не са предполагали, че години по-късно, за всички проблеми в Русия, ще бъде обвинявана именно Америка (разбирай не целия американски континент, не дори цялата Северна Америка, а само Съединените щати). Трудно е да се предположи, че произведението принадлежи на четката на известен руски художник, но всъщност това е творба на мариниста Иван Айвазовски (1817-1900). Картината носи името „Раздаване на храната“, и е рисувана през 1892 г. Още по-трудно е да се повярва, че картината на такъв велик художник е „забранена“ в Русия и старателно скрита от очите на хората.
Всъщност има случки в историята, които не са много удобни за разказване и със сигурност не се преподават в училище. Например, в руската история не обичат да споменават глада от 1891-1892 г., който поразява района на Волга.
Твърди се, че гладът е причинен от неблагоприятни метеорологични условия, но в същото време се пропуска, че Русия изнасяла пшеница в огромни количества. И докато хората измират с хиляди от глад, руския император Александър III всячески отричал:
„В Русия няма гладуващи хора, има само такива, които са пострадали от загубата на реколтата.“
Въпреки че информацията за глада е скрита (както това се случва винаги в историята на авторитарните държави), новината за него достига до Европа и дори до Америка, която решава да помогне на гладуващите руснаци. В резултат, американците решават да помогнат на умиращите от глад селяни от Руската империя. Те създават филантропско движение под лозунга: „Това не е въпрос на политика, това е въпрос на човечност“. Не знам дали подобен лозунг би бил възможен днес по отношение на войната в Украина, от страна на апологетите, възхищаващи се от „руската душевност“ и „християнски ценности“?
През декември 1891 г. в щатите Минесота, Небраска, Айова и Пенсилвания по инициатива на губернаторите им са организирани комитети в помощ на гладуващите, за изпращане на хуманитарна помощ. В Ню Йорк също е създаден комитет по инициатива на Търговската камара. През януари 1892 г. Руският комитет в помощ на гладуващите в САЩ започва своята работа, превръщайки се в единен координационен център на това филантропско движение. Комитетите биват финансирани с публични средства, а в кампанията се включват хиляди от всички слоеве от населението, различни организации, американското дружество на Червения кръст, провеждат са благотворителни концерти и спектакли.
Организира се така наречената „Флотилия на глада“ (Famine Fleet) – 5 парахода с пшенично и царевично брашно и зърно, зеленчуци, плодове, лекарства и дрехи.
Първият кораб, „Indiana“, превозващ 1900 тона храна, пристига на 16 март 1892 г. На 23 април параходът „Conemaugh“ е изпратен с 2500 тона храна. Параходът „Missouri“, чието плаване е организирано от комитетите на Минесота и Небраска и доставя 2800 тона зърно и царевично брашно на обща стойност 138 540 долара, пристига на 4 април 1892 година. Общата стойност на товара, включително транспортни и телеграфни разходи, складови съоръжения в Ню Йорк, товарене, поддръжка на полета, осигурено гориво и застрахователни разходи, е 200 000 долара.
Комитетът в щата Айова събира 3375 тона храна и наема кораба „Tynehead“ за своя сметка. Приносът на Айова е приблизително 100 000 долара.
„Leo“, последният параход, доставил 2200 тона храна, е изпратен от Ню Йорк за Санкт Петербург и пристига на 14 юли. За сведение ще кажа, че един долар през 1892 г се равнява 34,52 на днешни долара.
Вестник „Московски новини“ пише:
„… даренията, изпратени на кораба „Лео“, са плод на чисто народна подписка. (…) Жените донесоха своите гривни и обеци, брошки и други бижута и поискаха да ги продадат, за да „купят хляб за руснаците“, едно момче (11 години) от Сан Франциско изпрати 3,5 долара – печалбата си за 70 чифта почистени ботуши. Старецът, който беше спестил 20 долара за погребението, изпрати тези пари, за да се купи хляб.“
Дали руснаците днес биха дали последните си заделени пари, за да помогнат на някой гладуващ в Америка? Или в Украина? Или у нас?
Общата стойност на хуманитарната помощ, предоставена от САЩ през 1892 г., се оценява на около 1 милион долара, (равняваща се на около 35 милиона долара през 2024 г.).
Именно този момент Айвазовски изобразява на платното си. Художникът е очевидец на раздаването на хуманитарна помощ и копнее да улови това историческо събитие. И с основание, защото картината е наистина впечатляваща, но в същото време може да предизвика възмущението на властите. Кой в Русия би се съгласил да вижда руски селянин на руска тройка, гордо развяващ американското знаме? На фона на митологемите за „величието на Русия и на руския народ“! Неудобно, нали?
Трябва да се отбележи, че Айвазовски създава още една творба, посветена на посрещането на един от корабите, превозващи помощи – „Мисури“ – „Корабът на помощта“, 1892 г.
Ив. Айвазовски – „Корабль помощи (Приход парохода „Миссури“ с хлебом в Россию)“, (1892 г.)
До 1964 г. тези картини били окачени във фоайето на Белия дом, а в края на 70-те години картините са закупени от частен колекционер. През 2008 г. и двете картини биват продадени на търг в Sotheby’s за 2,4 милиона долара. Закупени от анонимен купувач, който ги дарява на „Corcoran Gallery“ във Вашингтон, където се съхраняват и до днес. И забележете – тези картини никога не са били излагани в Русия.
Не минали и 30 години и в Русия отново настъпва глад, който обхваща 35 губернии с общо население от 90 милиона души, от които не по-малко от 40 милиона са гладували. Историците ще го определят като най-страшния в цялата история на руската държава, сравнявайки го с „великия мор“ по времето на Борис Годунов в началото на XVII век. А американският историк Ричард Пайпс пише: „Гладът в Русия през 1921-1923 г. е най-голямата невоенна катастрофа в европейската история след катаклизмите през Средновековието.“
Детската смъртност на места достигнала до 90-95%!
„Смъртността на децата достигна ужасяващи размери. Достатъчно е да се каже, че детското население под 3-годишна възраст е почти цялото измряло. Може да се каже без преувеличение, че 30% от детското население на Поволжието и Крим е изтрито от списъците на живите от глад и. епидемии.“ – Изпълнителен секретар на Детската комисия на Всеруския централен изпълнителен комитет, 1922 г.“
През 1920 г. от глад умират половината от членовете на Руската Академия на Науките, а населението на Петроград намалява наполовина. На X конгрес на болшевиките, вождът на революцията, Ленин ще каже: „Невъзможно е да се изземват излишъците от селяните, просто защото те нямат такива. Ако не решим проблема с глада сред селяните, то това може да доведе до гибелта на държава.“
А излишъци няма, защото те вече са иззети от „продоволствените отряди“. Бедствието придобива убийствени размери. Дори вестник „Правда“ признава, че в страната гладуват 25 млн. човека, но познавайки комунистическата пропаганда, броят им със сигурност е доста по-голям.
През 1921 г. Патриарх Тихон прави следното обръщение:
„Към Епископа на Ню Йорк,
Чрез Вас призовавам народа на Съединените щати на Северна Америка. В Русия цари глад. Хлябът в много губернии, които бяха житници на страната е изгорен от сушата. На базата на глада възникнаха епидемии. Необходима е най-разнообразна помощ. Всякакви съображения от друго естество трябва да бъдат оставени настрани – загиват хора, загива бъдещето, населението изоставя своите домове, земи, ниви, стопанства и бяга на изток с вик – ХЛЯБ. Протакането ни заплашва с невиждани досега бедствия. Изпратете незабавно хляб и медикаменти.“
Дори и създателя на социалистическия реализъм Максим Горки ще каже:
„За страната на Толстой и Достоевски, Менделеев и Павлов, Глинка и други световно ценни хора дойдоха страшни дни и аз смея да вярвам, че културните хора в Европа и Америка, разбирайки за трагичното положение на руските хора незабавно ще помогнат с хляб и медикаменти.“
И отново „лошата“ Америка се втурва да помага. Основна роля ще играе Американската Администрация за Взаимопомощ (American Relief Administration – ARA), създадена само две години по-рано, ръководител на която е бъдещият президент на САЩ Хърбърт Хувър. Конгресът на САЩ отпуска 20 000 000 долара за помощ съгласно Руския Закон за облекчаване на глада (Russian Famine Relief Act) от края на 1921 г. В пика си на дейността си, АРА наема 300 американци, повече от 120 000 руснаци, като изхранва 10,5 милиона души дневно в 19 000 полеви кухни.
Една от оцелелите разказва в документален филм:
„Хората наричаха тази храна „Америка“, казва тя. „Така че ни раздадоха „Америка“. Вкъщи хората готвеха супа от него, хранеха децата си. Това, разбира се, беше голяма помощ за нас. Баща ми казваше: „Вижте, американците постъпиха правилно, изпратиха ни помощ“.
Медицинският отдел на АРА функционира от ноември 1921 г. до юни 1923 г. и помага за преодоляване на епидемията от тиф, която тогава допълнително опустошавала Русия. В допълнение, Ватикана създала папска мисия за помощ под ръководството на AРA.
Екипът на ARA дори не може да предположи какво ще открият в най-голямата държава в света – Съветска Русия. Комунистическата държава има транспортна система в хаос, недоверчиво болшевишко правителство, шпиониращо американските хуманитарни работници и ужасяващите мащаби на катастрофалния глад, който заплашва 16 милиона души с глад в разгара си през зимата на 1921 г.
Гладът, изострен от масовата реквизиция на зърно от правителството през предходните години, убива около 100 000 души седмично. По съветски оценки от 20-те години на ХХ век, 5 милиона са загинали от глада, въпреки че други оценки варират и до 10 милиона.
Хората са принудени да ядат плевели, смесени със смлени кости, дървесна кора и глина, както и коне, кучета, котки, плъхове и слама от покривите. Правителството полагало усилия да спре продажбата на човешка плът и поставило охрана в гробищата, за да предотврати набези.
„Виждал съм купища трупове, полуголи и замръзнали в най-гротескни пози с признаци, че са били плячка на скитащи кучета. Виждал съм тези тела – и това е гледка, която никога няма да забравя“, пише Уилям Шафрот, син на губернатора на Колорадо и служител на ARA в Съветска Русия.
В писмата му четем за посещение на сиропиталище в Казан на Волга с деца, обхванати от въшки, „сгушени едно до друго в компактни маси като тюленова колония“.
Повечето са останали сираци или изоставени от родителите си.
„Видях измършавели малки скелети, чиито мършави лица и крака на клечки за зъби свидетелстваха за истинността на доклада, че те умират ежедневно с десетки“, пише той.
През 1921-1922 г. само на гладуващите в Башкирия от САЩ са доставени над 30 000 тона продоволствие, 1 млн. консерви с мляко, неизброимо количество дрехи. За „цената“ на тази помощ говори фактът, че населението на Башкортостан, както се казва тази република в състава на Руската федерация през 1921 г е около 2 – 2,5 милиона души, а от глад загиват около 650 000 човека, или около 22 %! Или с други думи – за тези няколко месеца глад, САЩ осигуряват на всеки башкирец по около 15 кг. храна! Което със сигурност е подпомогнало оцеляването им! Няма да питам, дали днешния жител на Башкирия знае за тази помощ. Вие знаете отговора.
За борба с холерата САЩ доставят лекарства, дезинфектанти, медицинско оборудване. Американците възстановяват пътища, болници, училища. Огромен е приносът на САЩ по кампанията по засяване на житни култури през 1922 г., за която осигуряват семена, техника, инвентар.
За американската помощ, Владимир Маяковски (когото трябваше да изучаваме в гимназията по време на Соца), ще напише стихове със заглавие „Сколько миллионов голодных? Десять!“:
„Кормит Ара:
удастся ей
прокормить миллион детей.
Иностранный рабочий помогает.
Удастся и ему
дать пищу миллиону одному.
Если гладко помощь идти будет, государство и
то не может дать прокормиться всем…“…
Всъщност Маяковски греши, защото спасените от АРА са много повече. През 1923 г. вестник „Известия“ пише:
„Американците нахраниха 11 милиона човека – почти една десета от населението на страната. В 28 000 градове и села се разпределиха повече от 1. 25 млн. тона продоволствия. АРА е ремонтирала 15 хиляди болници, обслужващи 80 млн. пациенти и ваксинира 10 млн. човека против различни епидемични болести.“ (Неврокопски, 2022)
Американците, както и преди 30 години помагат абсолютно безкористно, като подпомагат Русия да овладее, макар и частично, проблемите си.
През 1922 г., в Берлин на въпрос за глада в Русия, Максим Горки официално отговаря:
„Предполагам, че от тези 35 милиона гладуващи повечето ще умрат… – и добавя: – Ще умрат полудиви, скудоумни и слаби хора от руските села… А на тяхно място ще дойде ново племе от хора грамотни, разумни и енергични.” (Иванова, 2019)
Е, не знам колко от тези „полудиви и скудоумни хора“ и днес живеят на територията на Русия, но тогава, много от тях наистина загиват от глад! Но така е при „най-справедливия строй в света“. А за Максим Горки ще стане дума и по друга тема.
Същият Максим Горки, в края на 1922 г. казва:
„Щедростта на американския народ възкреси мечтата за братство между човеците, в момент, когато човечеството отчаяно се нуждае подкрепа и състрадание. Вашата помощ ще бъде записана в историята като уникално, гигантско дело, достойно за велика слава и завинаги ще остане в паметта на милиони руски деца, които вие спасихте от смърт.“ (Неврокопски, 2022)
Пак тогава, Лев Троцки, по това време народен комисар (министър) на външните работи, а по-късно основател и командир на Червената армия, в своя статия пише:
„Когато корабите на АРА пристигнат и продоволствието бъде раздадено, ще бъдат нахранени 5 млн. възрастни гладуващи. Ако сравним помощта на АРА с помощта на други европейски организации , то ще видим, че всички взети заедно вършат 10 пъти по-малко работа.“ (ibidem)
Още един държавен ръководител, Лев Каменев, по това време член на Политбюро на Руската комунистическа партия (болшевики):
„Благодарение на огромната, съвършено безкористна помощ на АРА, милиони хора от всички възрасти бяха спасени от смърт и цели поселения и даже градове оцеляха от грозящата ги страшна катастрофа. Народите, населяващи СССР никога няма да забравят оказаната им чрез АРА помощ от американският народ.“ (ibidem)
И ако си мислите, че на американския народ са издигнати паметници или просто в паметта на руския народ е запазен споменът за милионите спасени животи – грешите. В Русия искат да получават благодарност от останалите (вижте българския пример), а те… те са велики, просто винаги има някой друг, който им пречи да бъдат велики! Най-великите!
A помощта на АРА в Русия е прекратена на 15 юни 1923 г., когато се разбира, че „гладуващата“ Съветска Русия, под ръководството на Ленин, тайно е подновила износа на зърно срещу твърда валута. Например, на пристанището в Одеса можело да се види американски кораб, който разтоварва продоволствие за гладуващите, а до него друг кораб, който пък товари руско зърно за износ.
Няма да казвам, че същото се случва и през 90-те години на ХХ век, в току-що разпадналия се Съветски съюз. И у нас, когато след преврата на 10 ноември, отново Америка безкористно започна да изпраща храни на Родината ни, която уж „изхранваше целия Соц. лагер“ и се редяхме на опашка за прословутите „американски пилешки бутчета“! Гладувахме, но по български, ги плюехме! И въпреки това, се редяхме на опашки за тях! С купони! Но това е друга тема.
А за Максим Горки вече говорихме във връзка с едно софийско училище.
Но тъй като сме на тема „България“. По същото време, по света се събират помощи и милосърдни българи също се включват, като основават Комитет за подпомагане гладуващите в Русия, с цел събиране на средства, които да бъдат изпратени в Москва.
„Гражданки и граждани!
Простете, че Ви тревожим. Касае се за живота на десятки милиона невинни деца, жени и старци, които умират безпомощни от глад в Русия. Касае се да се намали или предотврати позора на ХХ век, в който, наред с високопарните декламации, 30-40 милиона невинни хора умират в ужас и мъки. Касае се най-после, ние, българските граждани, да си изпълним човешкия дълг, да спасим съвестта и човещината у нас. Никой нема право а се нарича културен човек, ако и тази ужасна, потресающа картина на човешко нещастие, не е в състояние да го покърти и тласне към помощ и милосърдие.
… Ние сме в редовни и преки връзки с мисията в Амстердам. (…) До сега тази мисия е изпратила 5 парахода с провизии и медикаменти. Същата мисия издържа, храни и облича 40 000 деца в Русия. Ние сме органи на тази мисия. (…)
Помогнете! Дайте да спасим човека от позорна смърт!.“
Цитирах ви част от написаното на тази Агитационна листовка, отпечатана в подкрепа на гладуващите в Русия през 1922 г., подписана от секретарите на Българския учителски съюз, Типографския работнически съюз и Българския железничарски съюз.
Забележете, преди 100 години, „бедна“, „изостанала“ и „фашистка“ България събира помощи и храни, които да изпрати на гладуващите във „великата“ Съветска Русия! Само 4 години след катастрофата в Ньой, нашите деди и баби са отделили от залъка си за да помогнат на гладуващите в огромната и могъща страна!
И след тази разходка из дебрите на Историята (и на Изкуството), ще попитате, каква е връзката с последващите събития? Може би ще Ви разочаровам – никаква!
По-скоро интересен е контекстът на случилото се по-късно. Не в Америка – в България! За благодарност, след една година (през 1923г.), Съветите ни спретват един „всенароден“ септемврийски метеж, а след 3 години – (1925г.) – и атентат, в който загиват над 200 българи от елита на нацията!
Звучи ви невероятно? – Да разгледаме някои факти.
Тесните социалисти от БКП и „буржоата“ Вазов
В края на май 1919 г. в салона на театър „Ренесанс“ (каква ирония с името) в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с. – тесни социалисти), който става І учредителен конгрес на БКП.
„Конгресът приема Програмна декларация, с която БКП (т.с.) официално преминава под знамето на ленинизма… За пръв път в историята на партията е включен официално принципът за диктатурата на пролетариата, извършването на социалистическата революция се разглежда като непосредствена задача и се сочат средствата на революционната борба – от масовата политическа акция и стачка до въоръжено въстание. В декларацията се изтъкват целите на борбата – осъществяване на съветска власт, експроприация на средствата за производство и т.н. (История на Видинската окръжна организация на БКП, стр. 94)…
Изповядващата социалдемократическите принципи партия става комунистическа организация. Самият Благоев възкликва с болка: „Съсипахте ми хубавата партия.“ (Йоцов, 2011)
Декларацията формулира насилственото сваляне на властта на капитала чрез въоръжено въстание и установяването на съветската власт като форма на „диктатура на пролетариата“ (доколко същия този пролетариат е грамотен да управлява държава е друга тема)! Партията се обявява за част от на Третия комунистически интернационал. А Коминтернът всъщност е подразделение на болшевиките, борещи се за световна комунистическа държава. Това включва пълно подчинение на правилата на Коминтерна, безусловно изпълнение на всички заповеди на Коминтерна. Дори протоколите от заседанията на Централния комитет на БКП трябва да бъдат предавани на Москва. Назначаването или смяната на членове от ръководството на БКП не може да става без желанието или съгласието на Коминтерна. Комунистическият интернационал изпраща в България своите представител – Владимир Милютин, който идва в България, за да участва в заседанията, като докладва в Москва всичко, което се случва в партията.
Нещо повече. Димитър Благоев закрива конгреса със следните думи:
„Довиждане, догодина със съветската комунистическа република.“
Същата тази кървава БКП, през 1990 г. „забравя“ десетилетия от последващия период от историята си, декларира, че вече е „нова“, разбирай старата, от преди 1919, и без да се извини за греховете си към българския народ, стана БСП, но продължи по старому. Вълкът кожата се мени, но нрава… Не и без помощта на късата народна памет, тази партия си остана същата прокремълска подлога, без значение кой самодържец е там на власт!
Ще направим малко „литературно“ отклонение.
След „приставането“ на Коминтерна, БКП започва да получава солидни финансови инжекции: 3 милиона лева, под формата на скъпоценности, продадени в Европа, влизат у нас. Част от тях се използват за пропаганда. Например,
„Тома Измирлиев, брат на Христо Смирненски, е резидент на съветското разузнаване.
Със съветски пари, издава от много вестници, списания, напр. „Маскарад“, „Звънар“, около които формира литературни кръгове с хора, които са останали след това в нашата история като мастити литератори, писатели и така нататък. Тоест, парите, които влизат в България от Москва покваряват цели поколения, покваряват цели общности и цели групи.“ (ibidem)
Но това не пречи, година по-късно, същите комунисти да се проявят и в друга „литературна“ светлина. През 1920-та – две години след Първата световна, България е опустошена, но все пак, българският народ като Феникс, намира сили да празнува 70 годишния юбилей на „патриарха на българската литература“ Иван Вазов. В знак на признателност към твореца, на 20 юни 1920 г., в XIX Обикновено Народното събрание бива внесен „Законопроект за „националното дарение на народния поет Иван Вазов“, но в българския парламент се разиграва трагикомична случка, с главна действаща роля – парламентарната група на БКП! Четем стенограмата:
Министърът на просвещението Стоян Омарчевски предлага:
„Член единствен. По случай на двойния юбилей на Иван Вазов – 50-годишнината от книжовната му дейност и 70-годишнината от рождението му – българският народ, ценейки високо заслугите към отечествената книжнина, култура и общественост на своя велик син, провъзгласява го за народен поет и в знак на признателност определя му едновременно дарение от сто хиляди лева., признателният български народ, ценейки високо заслугите на своя велик син за отечествената култура и литература, определя му едновременно дарение от сто хиляди лева.
Забележка. Това дарение и цялото имотно състояние на Иван Вазов, както и той сам лично, се освобождават от всякакви данъци и повинности.“
„Моля ви да гласувате това предложение единодушно и без всякакви дебати на едно четене“,
завършва министърът, убеден, че заслугите на Вазов към отечеството не се нуждаят от разисквания.
И ако ти, уважаеми Читателю смяташ, че предложението веднага е гласувано „en bloc”, не така мислят депутатите от БКП. Партията предварително се е подготвила и думата взима депутатът Митьо Станев. Започва витиевато:
„Ние, парламентарната група на българската комунистическа партия и цялата партия, нямаме нищо против изкуството в неговите разклонения: поезия, скулптура, художество. Ние не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство.“
„Трябва само да бъде червено боядисано“, репликира земеделският депутат Христо Манолов.
„…Ние, казах, – продължава Станев – не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство, също така и против талантите и способностите на нашите поети и специално на Вазова. Но заради нас съществува друг един въпрос; той е въпросът: на кого днес служи изкуството?“
„На буржоазията“ – се чува глас от земеделците.
След което следва пропаганда за ролята на изкуството в стил Коминтерна! В стила на „Институт за червена професура“.
„Думата е за Вазова, а не за изкуството“, се опитва да върне темата на разговора друг депутат – демократът Никола Пъдарев.
„Аз ще дойда и за него“, отговаря Митьо Станев и продължава с пръста по предварително написаните опорки: „…Какво представлява днес изкуството в цяла Европа? То днес служи на чувствата на умирающата буржоазна класа, която залязва, която захожда и то се е обърнало на едно песнопение на щенията, на плътските щения, ако искате, на тази класа. Вземете тъй наречените модернисти и вие ще видите, че те възпяват именно доволството, възпяват стремежите в грубочувствената област на днешната класа.“
Земеделецът Ангел Янев се включва в дебата:
„Не е вярно. Максим Горки, който възпяваше пролетариата, никой не го възпираше да служи на буржоазията в Русия“…„Значи „Под игото“ е буржоазно творение? Срамота!“.
Но Станев продължава: „…а възпяване на националните идеали на България – то значи възпяване на завоевателната политика на българската буржоазия“, надвиква го старозагорецът Митьо.
„То значи – продължава той, – че поезията у нас се е поставила в услуга на стремежите на българската буржоазия и е служила в продължение на много години на българската буржоазия. В последните войни тя се изрази в една много очебийна, много ярка форма. Тази идея в нашата поезия се изрази в последните години в един шовинизъм.“
„Бесен“ – допълва комунистът Христо Кабакчиев.
Е, след доста дебати, Законът е приет и без гласовете на комунистите, нарекли се „тесни социалисти“. След гласуването, Вазовият довереник проф. Иван Д. Шишманов хроникира: „Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували „за“…“
И ако Вазов си мисли, че „мойте песни все ще се четат.“, не така си мислят комунистите! Историческата истина показва, че атаката срещу Вазов не приключва с тези дебати – това е само началото! Сагата продължава след т. нар. „Социалистическа революция“. Заедно с 9 септември, идва и денят, когато песните на Вазова вече няма да се четат!
С творчеството си, пропито от русофилски и славянофилски чувства, Вазов се смята за прогресивен писател, но заради стихосбирките си „Под гърма на победите“ (1914), „Песни за Македония“ (1916), „Нови екове“ и други свои творби, Вазов е определен като „певец на великобългарския шовинизъм и буржоазен автор“. Коментира се дори дали да бъде изваден от учебните програми. Години по-късно, лично Георги Джагаров, в слово при откриване на тържественото събрание в Сопот, посветено на 120-годишнината от рождението на Иван Вазов ще си спомни, че като ученик, негов по-възрастен другар, го повикал и загрижено изразил учудването си, че бил изпаднал във възторг пред един буржоазен писател!
Така през 1947 г. за „народен поет“ е провъзгласен Димитър Полянов, а Министерството на образованието създава учебни програми, в които Вазов – буржоата и еснафът, не присъства!
И когато заверата е на път да се случи и Вазов да бъде „забравен“, а може би и забранен, възниква проблем! И то не у нас – той идва от великия Съветски съюз!
През 1948 г., Академията на науките на СССР издава монография, чийто главен герой се оказва… Иван Вазов! „Иван Вазов (1850-1921). Жизнь и творчество“ е с автор – академик Николай Державин. Проследявайки творчеството на поета, той заключава:
„Като писател Вазов стоя повече от 50 години в центъра на българския народен живот, отразяваше в творчеството си неговия бурен поток, но никога не изневери на своите основни демократични принципи. Заедно със своя народ Вазов празнуваше неговите победи, заедно с него остро преживяваше и болките от пораженията.“ „Ето защо Вазов, „патриархът на българската литература“, е заедно с това и велик народен поет на България“.
И ако хора като нас, уважаеми Читателю, биха потънали в земята от срам, не така стои въпросът при комунистите – както и през 1939, след пакта на СССР и хитлеристка Германия, така и сега – обръщат се на 180 градуса. Книгата на Державин веднага е преведена и издадена от издателство „Български писател“, уж във връзка със сто годишнината на поета!
Но това не стига – започват приготовления, каквито само един тоталитарен режим е в състояние да произведе: Министерският съвет излиза с постановление, Президиумът на Народното събрание – с Указ. Започва писане на статии, които трябва да докажат, че Вазов от 1950-та не е оня, буржоазния Вазов от 1920 г. Всички заглавия са с императивни тирета: Тодор Павлов пише „Иван Вазов – народен поет и класик“. Георги Караславов съчинява „Иван Вазов – борец за мир“. Людмил Стоянов слага подписа си под „Иван Вазов – двигател на нашата култура“.
Най-голямата отговорност поема Пантелей Зарев, който разработва темата „Иван Вазов – писател, патриот и изобличител на английския империализъм“. (пропуснал е Сорос, но пък ние може да го добавим! А, и Бил Гейтс!) На издателите е наредено да подготвят пълни събрани съчинения на юбиляря. На кинодейците – да филмират „Под игото“. Скулпторите трябва да издялат два паметника, а художниците да изрисуват марки с лика на Вазов и герои от негови произведения! Дори гр. Сопот е преименуван на Вазовград! (Тахов, 2015)
Комично звучи, но на проведеното в Народния театър, тържествено събрание във връзка с юбилея, бива изпратена тържествена телеграма не до кого да е, а лично до … другаря Сталин!?! Защо до него, не знам, но в телеграмата пише:
„По случай 100-годишнината от рождението на големия български поет и писател Иван Вазов, изпраща Вам, скъпи Йосиф Висарионович, горещи братски поздрави. Българският народ твърдо и свято пази и ще пази патриотичните завети на нашия голям народен поет за искрена дружба с великия братски нам руски народ, за всеотдайност и преданост към нашата родина, за решителна борба против гнилата западна култура и империалистическата политика, която днес намира израз в откритата агресия на американския империализъм в Корея. Под благотворното влияние на руската демократична мисъл, Вазов създаде произведения, които и днес вдъхновяват към трудови подвизи и всеотдайна служба на народа. Днешните наши културни дейци, продължавайки реалистичната линия на Вазов, задълбочават и разширяват и неговата традиционна любов към народа на Пушкин и Белински и се учат от съветската наука, изкуство и култура, които са най-прогресивните днес и служат за ръководство на всички прогресивни културни дейци в света. Тези завети ни остави нашият незабравим учител и вожд другарят Георги Димитров, който под Вашето мъдро ръководство изведе страната ни на светлия път на социализма. Но гаранция за изпълнението на тези завети ние виждаме единствено в ненарушимата дружба с великия Съветски съюз и в сътрудничеството с всички демократични народи – под Вашето мъдро ръководство, наш скъпи Йосиф Висарионович. И ние Ви обещаваме да работим с всички сили за осъществяване на тези завети и да бъдем в първите редици на борбата за траен мир, за народна демокрация, за социализъм. Да живее демократическият лагер начело с мощния и непобедим Съветски съюз! Да живее вождът и учителят на цялото прогресивно човечество – нашият учител и вожд другарят Сталин!“ (Тахов, 2015)
Та ако днес, някои патриоти твърдят, че ще забранят изучаването на „Аз съм българче“ в училище, нека запалят една свещ, ама по-голяма, за акад. Державин, че без него, Вазов щеше да бъде забранен по списък, както и много други „буржоазни“ или „фашистки писатели“.
Коминтернът и България
Първият интернационал е Международната асоциация на работниците (1864-1876), в чието основаване взема активно участие Карл Маркс. Вторият интернационал е Работническият интернационал, който е създаден през 1889 година и след множество трансформации продължава да съществува под името Социалистически интернационал.
Комунистическият интернационал, известен със съкращението Коминтерн и като Трети интернационал, е обединение на комунистически партии от цял свят, признаващи марксизма-ленинизма за своя водеща идеология. Създаден на 4 март 1919 г. в Москва по инициатива на Ленин и партията на болшевиките. На Учредителният конгрес на Коминтерна, на който присъстват делегати от 35 комунистически партии, комунистически групи и леви крила в социалдемократически партии, включително и от Българската работническа социалдемократическа партия (т.с.). Ленин изнася доклад „За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата“, в която отбелязва основните цели на създаващото се обединение.
В своя устав от 1920 година, Коминтернът се самоопределя като Световна комунистическа партия. Затова той приема националните комунистически партии като свои подразделения, като местни структури, които са задължени да следват директивите и да се подчиняват на дисциплината, наложена от централата в Москва. За осъществяване на целите си, организацията финансира дъщерните си партии с пари, но доставя и литература, агитационни материали, а както ще видим по-късно – и големи количества оръжие. За сумите, отделяни от Москва за българските комунисти, говори малко известен факт.
На 24 май 1921 г. улиците на София са изпълнени с народ. Стотици деца и младежи дефилират столичните булеварди в чест на двамата братята – просветители Св. Св. Кирил и Методий. От площад „Свети Александър Невски”, където бил отслужен молебен, редиците, начело с иконата на светите братя, продължили към двореца, където учениците били поздравени за празника лично от цар Борис III. Шествието продължило към площад „Света Неделя“. Преминавайки по бул. „Дондуков“, сред учениците била хвърлена бомба, като са ранени над 20 души, предимно деца, а атентаторът се укрива!
Тълпата, заподозряла за деянието комунистите, се отправя към Народния дом при Лъвовия мост, който изпълнявал функциите на централа на партията, нахлула в двуетажната сграда и започнала да троши и унищожава всичко по пътя си. Партийният клуб бил подпален! Унищожени били печатницата, книжарницата и архивите на партията. Нанесените щети достигнали стойност от 10 милиона тогавашни лева.
Компартията започнала веднага кампания за строежа на нова сграда на мястото на изпепеления Народен дом, като две години по-късно новата масивна сграда била завършено. На тържественото откриване на внушителната постройка лично Георги Димитров я определя като „ковачница за изостряне на оръжието за освободителната борба на пролетариата“ и „гнездо за подготвяне смели и решителни ратници за делото на комунизма в България“.
Според мен е „гнездо на отровни змии“, но за Димитров, новата сграда трябвало да даде ясен знак. „На този площад, откъдето минават всички“, изтъкнал той, „това монументално здание ще сочи и на приятели, и на врагове, че не ще се намери сила под небето, която би могла да окове във вериги трудещия се народ.“
На върха на новия 5-етажен Народен дом се извисявала петолъчка с вписани в нея сърп и чук.
И ако вече се питате, как „работническата партия“ успява за кратко време да изгради своя „Народен дом“, ще намерим отговора в архивите – в писмо на Бюджетната комисия на ИККИ (Изпълнителния комитет на комунистическия интернационал):
„Вашето писмо до Зиновиев от 11.5.23 г. относно изграждането на Народния дом е получено от Зиновиев. Той ми го изпрати. Бюджетната комисия разгледа този въпрос и реши да приеме гаранции в размер на остатъка от сумата, отпусната на БКП за специални нужди и държана от ЦК на БКП. Според другаря Коларов от това разпределение в размер на 100 000 руб. Бяха изразходвани около 60 000 в злато, така че БКП сега разполага с остатък от 40 000 златни рубли, неприкосновен фонд. Нашата гаранция важи конкретно за този баланс, т.е. около 40 000 руб. злато. Що се отнася до ипотеката, Зиновиев моли това да бъде уредено.
РГАСПИ, ф. 495, оп. 19, д. 476, л.10. Копие. Машинопис“ (Колектив, 2005)
За да е ясна сметката ще уточня – една рубла има златно съдържание от 0,774 гр. чисто злато[4]. Или помощта за БКП се равнява на над 77 кг злато! Само за да изгради свой „Народен дом“, разбирай пропагандна централа за разпространение на комунистическата идеология! У нас! За „Световна съветска република“!
Както виждате, през всичките тези години, започвайки от финансирането на русофилски организации и политици непосредствено след „освобождението“, преминавайки през коминтерновския период, та май и до днес, Русия не жали средства, за да изгради „Петата си колона“ у нас.
А какво прави тя, за да се отплати?
Както ни учеха в школото, на 9 юни 1923 г. е извършен „фашистки преврат“, с който е наложена „фашистка диктатура“, но странно защо, не ни учеха, че ЦК на БКП фактически подкрепя установяването на новата власт. Самият Коларов на 25 юни 1923 г. пише до Москва, че в страната съществува
„пълно спокойствие“ и „Всички политически свободи, не са ограничени, всички партии, включително и комунистическата, имат възможност да свикват политически събрания“.
Свален е тоталитарният по своята същност режим на Александър Стамболийски. Днес на него е кръстен централен софийски булевард, дори цял град, но истината отново има две страни, както нерядко става в историята – според Данаил Крапчев, Стамболийски като премиер откраднал „несметно количество пари“. Заключението на комисията, която е натоварена в края на юни 1923 г. от Министерството на финансите и БНБ да разследва намерените суми в дома му в с. Славовица, в къщата в София и в краварника му е, че те надминават сумата 70 милиона лева в различни валути.
Александър Цанков пък, в спомените си „Моето време“ пише:
„При залавянето на Стамболийски и него беше намерена една крупна сума от чужди валути на швейцарски и френски франки. По слух се говореше, че сумата възлизала на 15-20 милиона лева.“ (Алтънков, 2020)
И за да не е „по слух“, пак там четем телеграма, подадена в Славовица на 13 юни 1923 г. от кап. Харлаков:
„Вчера, 12-того, на височината североизточно от Славовица бе намерена касата на Стамболийски. Залових 1 200 000 фр. франка и 300 000 български лева по 1000-левови банкноти…“ (ibidem, стр. 95)
Както се казва във филмите, всяка прилика с днешни политици, пари и кюлчета и други работи, разбира се е случайна …
Земеделската „Оранжева гвардия“ се опитва да вдигне бунт, но БКП не го подкрепя, защото за марксистите, земеделците са „аграрфашисти“, а и според Гошо Тарабата, по-известен у нас с гражданското си име Георги Димитров „става дума за перипетия между буржоазни сили“.
По онова време Комунистическият интернационал е в апогея си. Всъщност Коминтернът е съветски партиен и държавен орган, подчинен на същата желязна и безпрекословна дисциплина, както и самата болшевишка партия. Изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на „световната комунистическа революция“ – един вид „Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция“. Московски емисари обикалят и учредяват във все повече страни комунистически партии, които не са партии в истинския смисъл на думата, а само дисциплинирани подразделения на същия този Коминтерн. Той готви „Световна революция“, която ще роди държавни структури по съветски модел по целия свят. Спомнете си герба на Съветския съюз – цялото земно кълбо със сърп и чук върху него!!! Господ да пази!!! Между другото, България на земното кълбо не се вижда – тя е под чука във всичките му варианти! Както май и до днес си патим от руския „чук“!
Герб на СССР от 6 юли 1923
Да се върнем на 1919 г. Конгресът на БРСДП (т.с.), вече БКП, приема програмна декларация, с която утвърждава преминаването на БКП на идейните и тактически позиции на болшевизма. Партията променя и предишния си курс на действие – парламентарният, и започва създаването на нови нелегални структури, чрез които по насилствен път, по пътя на революцията да се добере до властта (спомнете си израза „экспорт революции“ – „износ на революция” – то Съветска Русия в ония години, няма какво друго да изнесе!). Веднага след Учредителния конгрес, БКП пристъпва към осъществяване на прокламираните цели. Още през 1920 г. е създадена нелегална военна организация на партията. Тя бива активно подпомагана от Коминтерна и „РазведУпр“ (Разузнавательное управление) – началото на двадесетте години на миналия век е време на засилено раздухване на „огъня на световната революция“. Българските комунисти започват да получават значителни средства от Съветска Русия, а скоро се добавя и оръжие, доставено от контрабандисти, уж занимаващи се с риболов, което им дава възможност да извършват курсове на дълги разстояния, включително до бреговете на Съветска Русия. Един от организиралите транспортирането на оръжието е българският комунист – известният по-късно съветски военен разузнавач Иван Винаров.
За мащабите на съветската „помощ“ говори любопитен факт: през май 1922 г. БКП се сдобива със собствен кораб. Сътрудникът на съветските тайни служби, Христо Боев (с псевдоним „Фьодор Русев“), закупува в Истанбул, стар, но все още здрав американски „ловец на подводници“, който след основен ремонт, получава името „Иван Вазов“ и бива регистриран като собственост на българското акционерно дружество с пристанище Бургас. Многократно изпълнява редовни търговски рейсове между България и Русия, като заедно с товарите, той превозва към СССР и нелегални членове на партията, делегати на конгресите на Коминтерна. По обратния път се доставяли литература и разбира се, оръжие – пренесени около 800 пушки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 кг взрив. (Тодоров, 2021). В края на 1923 г. корабът е фиктивно продаден и отплава за Одеса. Богато финансирана била партията, няма лъжа – източникът е от най-достоверните! (Колпакиди & Север, Спецназ ГРУ: самая полная энциклопедия, 2012)
Дали сега тази или друга, уж българска партия е финансирана по подобна схема, не знам… Но, в една стара и дебела книга още преди векове е писано: „по делата им ще ги познаете!“.
Според Коминтерна, Партията е прекалено пасивна, дейността на ръководителите на БКП бива осъдена, и у нас пристига генералният секретар на Коминтерна в онова време Васил Коларов (за позабравилите, това е същият българин, „курдисан“ за премиер след дирижирания от Москва референдум за „Народна република“ през 1946 г. и в чиято памет, за срам, гр. Шумен е преименуван на Коларовград!).
„Третият интернационал в Москва, който се конституира като изпълнителен комитет на комунистическите партии в целия свят и дава заповеди, разкритикувал жестоко позицията на Българската компартия и наредил грешката за неучастие в юнското въстание да се поправи с още по-голяма грешка: от Москва дадоха заповед за въстание! – свидетелства изключеният по-късно от БКП „по заповед от Москва“ д-р Никола Сакаров (Според Петър Пешев (1858-1931), „Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес“, 1929 г., с.828.)
През юли 1923 година, когато в софийската организация се дебатираше писмото -заповед на Зиновиев за революция, в събранието присъствуваше и Дядо Благоев.
Тогава за пръв път дойде и Васил Коларов, който се бе завърнал от Русия. Дядо Благоев го посрещна много сърдито и почти го изруга, като му каза:
– Махни се от тук! Ти си дошъл да разстроиш партията ни…
Васил Коларов обаче не се махнал, обявил Дядото за изкуфял и заедно с Георги Димитров се захванали на бърза ръка да подготвят въстанието.“ (Цанев, 2008)
В стратегията на съветското ръководство по това време България заема важно място, заради относително добрите позиции на местната комунистическа партия, която може да се използва за дестабилизиране на Балканите, като подготовка за по-мащабни акции в Централна Европа и най-вече в Германия.
През 1920 г. Васил Коларов, тогава секретар на ЦК на БКП, свиква група запасни офицери, определени за военно-политическо ръководство на военната организация, наречен „военен комитет към ЦК на БКП“, преименуван по-късно във „Военен център към ЦК на БКП“.
„На военната организация се отпускаха средства от ЦК за закупуване на оръжие или за подкупване на военни лица, които охраняваха оръжието и можеха да им го продадат. Известно количество оръжие се закупи в София, мисля, от склада на VI-и полк. Беше закупено оръжие в Пещера, във Варна, в Сливен. Задигнато, къде със знанието на лицата, които го охраняваха, къде чисто и просто задигнато. Беше дадено нареждане на всички членове на ВО да се въоръжават кой както може, чрез купуване, открадване, което също даде чувствителни резултати.
Но най-сериозни резултати, най-солидно оръжие, включително леки и тежки картечници, се получи отвън — от СССР, от Югославия и чрез Гърция. От Югославия се получи оръжие по-късно чрез Кюстендил, Трън и Радомир.
Но главната доставка ставаше от СССР, за която цел бяха създадени специални бази във Варна, между Варна и Бургас (около нос Емине) и мисля имаше такава база и в Бургас. Отделени бяха и специални другари, които се занимаваха с прехвърлянето на такова оръжие от СССР в България, с приемането на оръжие на базите по Черноморския бряг и пренасянето му навътре в страната. В София специално се получиха няколкостотин нагани, няколко леки картечници „Лукс“ и друго оръжие…
Добре действаше разузнавателният апарат сред телеграфистите и телефонистите, от където се получаваха доста интересни сведения.
Шифърът на военното министерство и на вътрешното министерство бе разкрит и много от техните шифровани разпореждания ставаха достояние на ВО и чрез нея на ЦК…“ (Недялков, 1969)
Много от „мемоарите“ на активистите на БКП и „борци на съпротивата“, писани след 9-ти можем да разгледаме като чисто „фентъзи“, в стил „Супермен“ – колкото по-героично и невероятно, толкова повече тиражирано! Но все пак, как бихте коментирали, ако днес, една държава прехвърля нелегално оръжие в България, или в нечий дом бъдат открити леки картечници…?
Руската емиграция в България
Още през 1917 година в България започват да пристигат руски дворяни и офицери. През 1919 година, параходът „Витяз“ акостира във Варна с над 1000 руски емигранти. Само за няколко години техният брой достига 45 000: над 200 инженери, 120 лекари, 35 професори, много други университетски преподаватели, 380 учители, хора на изкуството, както и обикновени хора, бягащи от гражданската война. Заедно с многобройните цивилни, от май 1921 в България започват да пристигат поетапно около 20 000 души от частите на ВСЮР (Вооруженные силы Юга России), наречена още Врангеловата армия.
„Това е една много сериозна крачка към модернизацията на българското общество в периода между двете войни, защото част от тези хора по някакъв начин вече са били вградили името си в руската култура в периода на т.нар. „Сребърен век“. И идвайки в България, те пристигат със своите биографии, със своя талант, със своите умения и действително дърпат сериозно напред развитието на целия културен, научен и обществен живот на България“, казва Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“.“
Т.нар. „Руски дом“ обединява представители на белоемигрантския „Червен кръст“, местния клон на „Руския обществен съвместен комитет“, „Взаимопомощ“ и др.
Това обаче не остава скрито от Коминтерна и службите на болшевишка Русия. Нека видим някои факти „от кухнята“: през 2004 г, в Москва излиза едно изследване – книга от над 500 страници със заглавие „КГБ: Приказано ликвидировать, Спецоперации советских спецслужб 1918-1941“. Само заглавието вече говори за организацията, кумир на много днешни русофили – „мокри поръчки“ из целия свят. Е, има ни и нас!
През юли 1921 г. в България пристига мисия на Руското дружество на Червения кръст от четирима души, като дейността на мисията „случайно“ се ръководи всъщност от нейния заместник – резидента на военното разузнаване Борис Иванов (той е и В. Краснославский). Други двама членове на мисията – също „случайно“ са служители на ИНО (Иностранный отдел ВЧК-ГПУ-ОГПУ-НКВД). Веднага след пристигането си в България, мисията започва активна работа по срещу бялата емиграция. Основният акцент на мисията се осъществява с помощта на просъветските организации „Съюз за завръщане в родината“ („Совнарод“) и „Общ казашки земеделски съюз“ (ОКЗС). (Колпакиди & Прохоров, КГБ. Приказано ликвидировать. Спецоперации советских спецслужб 1918-1941, 2004)
Още преди пристигането на мисията на Червения кръст тези организации започват да издават свои вестници, които в края на 1922 г., биват обединени в един вестник – „Нова Русия“, под редакцията на Александр Агеев. Уж казашки атаман, той пристига на борда на „Иван Вазов“ – кораб, чийто собственик реално е БКП, превозващ оръжие, пари и нелегални от Съветския съюз. В качеството си на сътрудник на Съветския червен кръст, той агитира емигрантите да се завърнат в болшевишка Русия. Заедно с него работи и друг „червенокръстец“ – офицерът от военното разузнаване, специално пристигнал от Берлин, бъдещият строител на Беломорско-Балтийския канал Семьон Фирин.
Скоро настъпва обединение на апарата на Червения кръст и ръководството на просъветските емигрантски организации, след което още през ноември 1922 г. в рамките на мисията действат следните отдели, сред които военен, търговски, политическа пропаганда и контрол и т.н.
Тук съдбата на Агеев се преплита с тази на Виктор Покровский – руски генерал, белогвардеец, който през 1920 г. емигрира във Варна, като продължава борбата срещу болшевиките. Влизайки във връзка с много други антисъветски емигрантски организации из цяла България, той се опитва да организира десант на черноморското крайбрежие край Кубан.
Получавайки информация от съветските агенти, българската полиция, в желанието си да поддържа добри отношения с новата съветска власт, арестува някои от сътрудниците на Покровский. А след ликвидирането на Агеев, българските власти обезпокоени от възможно влошаване на отношенията със СССР, организират акция за залавянето на Покровский, при която той е убит.
Ликвидацията на генерал Покровский и неговата организация бива високо оценена в Москва, и С. Фирин след завръщането си през 1925 г. в СССР, е награден с орден Червено знаме. Що се отнася до Б. Иванов, началникът на разузнавателното управление Берзин, в характеристика от 1928 г. отбелязва:
„По време на работата си в чужбина, от др. Иванов бяха успешно, а понякога и блестящо, изпълнени редица много важни и опасни задачи“
„Българските комунисти превръщат погребението на Агеев в своеобразна манифестация, по време на която лидерите им Васил Коларов и Георги Димитров произнасят тържествени речи. Въпреки това, след тържествената събрание, ковчегът с тялото на Агеев е хвърлен, а нито българите комунистите, нито представители на съветската мисия на „Совнарод“ не проявяват интерес към него.“ (Колпакиди & Прохоров, КГБ. Приказано ликвидировать. Спецоперации советских спецслужб 1918-1941, 2004)
Септемврийското въстание
Ще започнем тази част с цитат от Стойчо Грънчаров, ст.н.с. І ст. (професор) в Института по история – БАН:
„Можеше ли в България да няма фашизъм, след като Коминтернът навремето беше казал, че има и че тази постановка беше преповторена безброй пъти от Г. Димитров, от В. Коларов и от наследилите ги комунистически водачи?! Така България се сдоби с най-оригиналния фашизъм в света… На България все ще се случи да е първенец по антивъстания. В нея феодализъм може да не е имало, но е имало единственото в света победило антифеодално въстание начело с Ивайло. Фашизъм нямаше, но в България се било провело първото антифашистко въстание в света – Септемврийското от 1923 година. По едно време според марксистката историография се оказа, че през 1923 г. е имало две антифашистки въстания – едно нулево и едно първо. Опитите за въоръжена съпротива на земеделците срещу преврата бяха наречени Юнско антифашистко въстание, но то не получи номер, защото „първо” трябваше да бъде организираното от комунистите.“ (Радева, 2024)
Та ще поговорим за „първото антифашистко въстание в Света“, дето всъщност било второ!
Коминтернът разпорежда и Георги Димитров, Гаврил Генов, Тодор Луканов, с още няколко „айдуци“, трябва да вдигнат въстание. Те избират за действие Северозападна България – район по-беден и податлив (а може би, както ще разберем, защото е близо до границата с Югославия). Планът е, въстанието да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, да се обяви Работническо-селско правителство, тоест Съветска република след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София.
Според изследователя, проф. Веселин Янчев, един от митовете, тиражирани през време на Соца е, че БКП е действала в съюз с ръководството на сваления от власт БЗНС – комунистите търпят тотален провал по отношение привличането на други политически съюзници за общо действие и вземане на властта. Тя фактически се самоизолира със своите радикални, нереалистични и крайно опасни за бъдещето на страната идеи!
Къде поради некадърност, къде поради липса на идеи и на последователи, но ръководството на БКП не успява нито политически, нито технически да подготви мераклии за въоръжения сблъсък. Впечатляващо откровен е член на военнотехническия комитет при ЦК на БКП (т.с.) за подготовката на въстанието в София, който разкрива, че комунистите в столицата разполагат с 10 автоматични пушки и с 2 картечници, от които само една е изпробвана, нямат план за действие, нито поставени конкретни задачи.
Въстанието по-късно е определяно като пролетарско, в съюз със селяните, под ръководството на БКП и БЗНС, но всъщност нито работниците, нито пък градът, вземат участие в него. Не може да се твърди и че въстанието е масово. По най-пресилени сведения се оказва, че се надигат 14,2% от населените места, временно властта е взета в 9,3% от селата и махалите и в 7,6 % от градовете. Следователно въстанието е далеч от масово, още по-далеч от всенародно. (ibidem)
Правителството на Цанков внимателно следи обстановката и още на 12 септември 1923 г., изпреварващо арестува 2000 дейци на БКП. Гео Милев пише „Мъглиж беше пръв“, но бунтовете в Старозагорско много бързо биват потушени от правителствените войски. Пък и населението не е особено въодушевено от предлагания му „светъл идеал“!
С рапорт от вечерта на 22 септември, врачанския околийски началник, докладва в София за ареста на Никола Агънски, деец на БКП. Дотук – нищо странно! Димитров и Коларов, които стигат до Вършец, два дни се крият във вилата на една учителка. Още един любопитен факт – между другото, същият Никола Агънски съобщава, че те са търсили човек, който да ги преведе през границата. Още преди да са започнали събитията! (Янчев, 2023)
Значи, още преди да избухне въстанието, което те ще ръководят и ще взимат властта, организаторите бързат да си осигурят коридор за бягство! А как иначе – така правят всички престъпници, осигуряващи си път за напускане на местопрестъплението! Но лидери на партия, вдигащи бунт срещу властта?
Съгласно плана, въстанието в Северозападна България започва на сутринта на 23 септември, когато комунистически групи установяват контрол в редица селища, сред които Фердинанд (дн. гр. Монтана – бел. съст.), Вършец и голям брой села от околностите на Оряхово, Берковица, Бяла Слатина, Лом.
Няма да се занимаваме с писанията по този повод след 9 септември! Пропаганда, лъжа и измама, както повечето от социалистическата „документалистика“! Ще цитирам спомените на пряк свидетел на събитията, протойерей Йордан Попов, издадени само няколко години след събитията! И вероятно заради които, той ще намери смъртта си след „Социалистическата революция“, в лагера „Белене“!
„Неделя – новата власт. Така осъмнахме в неделя 23.IX. в нова комунистическа власт. Страшно бе нея нощ!…
От разпит на някои селяни се разбра, че първо в 10 часа вечерта е обявена революцията в Лопушна и Соточино. От там е телефонирано на Чипровци да обявят революцията и да обезоръжат заставата – пограничния пост. Това е станало 11 часа нощта. И към 1 часа до 9 часа пада Фердинанд. Всички жертви бяха от старата власт. Нито една жертва не са дали комунистите нея нощ.
Бил повикан местния фелдшер Цанко Иванов да прибере убитите в болницата. …Плач до небето от съпруги, деца и роднини! Никой не смее да отиде да изпроси телата от болницата за погребение. Не оставаше повече за мислене. Мен, енорийския свещеник, се падаше да отида да успокоя роднините и да изпрося телата за погребение. Заедно с Тодор Вълов – бирника на общината, отидохме в околийското управление да искаме разрешение, за да се вземат телата и се предадат на роднините, за да ги погребат. … Казаха ни да отидем в общинското управление.
Отидохме. Дадоха ни открити листове да се пренесат телата от болницата в домовете и се погребат, но да бъдат само свещеника и родителите. Много народ да не се събира. Така и стана.
Само на първия билет на Б. Ив. Цанов писаха, че е убит, а на всички други, че са починали. Нека го прочетат и читателите:
„Билет за погребение.
Позволява да се погребе Борис Ив. Цанов от гр. Фердинанд починал – убит – на 23.IX.1923 год. на часа 3 пред обед.
Издаден на 1923 година, месец септемврий ден 24 под № .
Председател: Ц. Тодоров“.
Това е първият документ за погребение на убитите. В него писаха точно от що е починало лицето. В другите билети не се поменаваше, че са починали от убийство. Погребахме и без билети тия, на които не се знаеха имената.“ (Попов, 1931)
Че християнството им е чуждо – добре знаем! Сталин руши църкви и избива десетки хиляди свещеници! Нашите също следват примера му! Но дали изобщо са хора, личи по отношението им към мъртвите! А че това поведение е в кръвта им, става съвсем ясно от действията им 20 години по-късно, около 9 септември, когато същата вакханалия се повтаря, но в още по-ужасяващи мащаби!
Не знам, дали обърнахте внимание на селата: днес Лопушна носи името на Георги Дамянов, а Соточино – на Гаврил Генов! Първият е, забележете – съветски военен, после става български генерал, член на Политбюро на БКП, а вторият – е член на Задграничното бюро на ЦК на Българската комунистическа партия. Бяга в СССР, където работи в Селския интернационал и българската секция на Комунистически интернационал.
В „История на БКП (1918-1989)“, проф. Никола Алтънков пише:
„Един от секретарите на отдела по онова време – Лев Колен – пише в тайния си дневник, че между най-мракобесните изпълнители на Сталиновата воля за репресии е… българинът Георги Дамянов, известен с псевдонима Белов. Още по време на гражданската война в Испания Дамянов вече си е бил спечелил слава на жесток човек в качеството си на инспектор в Интернационалната бригада. Именно Дамянов – Белов е подготвил документите на стотици интербригадисти и дейци на Коминтерна, които завършвали с фаталното: не се ползва с политическо доверие. Това е бил знакът за арести, присъди, лагери и разстрел. Георги Дамянов след 9 септември 1944 г. става член на Политбюро на ЦК на БКП, министър на отбраната, през 1950 г. е избран за председател на Народното събрание чак до смъртта си 1958 г.“ (Алтънков, 2020)
Тези имена днес „кичат“ две села в „Северозападнала България“, най-бедната част на целия Европейски съюз! И после, „що сме бедни“! И „защо няма инвестиции“! „Искаме европейски пенсии и заплати!“ Питам, кой би инвестирал в населено място, носещо името на терорист, избивал свои съграждани, и чийто жители мълчаливо приемат този факт? Май си заслужават „съветски заплати“ и то в рубли!
Разбира се, комунистическата пропаганда след 1944 г. ще героизира събитията: то не беше „червения поп Андрей“ с едно оръдие, то не беше „народът масово се вдигна“…
Като говорим за „поп Андрей“, едно от лицата на червената пропаганда за Септемврийското въстание, отново да чуем прот. Йордан Попов:
„Към 10 ½ часа отидохме на гарата трима свещеника да питам: може ли да замине отец Стан П. Димитров, родом от с. Флорентин за Видин и оттам за родното си село? На гарата срещнахме свещеник Андрей Игнатов – Медковския герой – със сабля през рамо. Като познат, отделихме се четиримата свещеници и го питам: що търси по това време тук? Той съобщи, че има трен на разположение, извади от революционния комитет един открит лист, с който се дава право свещенику Андрею да издирва и снабдява революционната армия с припаси и снаряжения. С гордост го посочи! Казах му, че върши лудории и нам, свещениците, не подобава да се занимаваме с тия работи и че друго е предназначението на свещеника. „Аз не съм енор. свещеник! Уволнен съм! И зная, защо върша всичко!“ – отговори свещеник Андрей Игнатов. Познавах го от младини, знаех, че има чифлик от 300 декари, зная че всичко върши за далавери. Не скрих при всички да му явя, че не е искрен в делото.“ (Попов, 1931)
Ще попитам соцносталгиците! Помните ли, оная апотеозна картина с „червения поп Андрей“, качен на един брониран влак, с оръдия, картечници, отправил взор в „светлото бъдеще“? Не намерих автора на творбата, която украсяваше урока за онези събития, във всички учебници от Соца! Но сигурно добре се е облажил!
Подобни автори ни казваха за „хиляди избити“, които после се оказаха доста по-малко! Но не ни казваха, какво е станало с вождовете на въстанието и как са оцелели:
„ГЛАВНОКОМАНДУЮЩИЯ РЕВОЛЮЦИОННАТА АРМИЯ БЯГА. Към 1 часа подир обед големците комунисти и водачи почнаха да отстъпят към Балкана, аслъ и тяхната парола бе „Балкан“. В моята къща живееше адвоката Исай Иванчев. Болен без болест от страх. Към 1½ часа при него дойде главнокомандующия на всички революционни армии в метежа, Гаврил Генов, зет на Исай Иванчов – и отиде право при него. Говореха 10 минути. Подканял Исай да бяга, че войски идат… Чаках на двора и на излизане го запитах: „Какво направихте, господине, кажи ми истинското положение“? Не скри: – „Бити сме, делото пропадна, ще дадем последното сражение на баира, Нека става, каквото ще!“
Досетих се – да не би да бяга – и го проследих. Ако, действително, ще дадат сражение, той ще отиде в центъра на града при другарите си и ще им съобщи; ако ли бяга, той ще вземе страничните улици и не ще отива да подготвят сражението.
Излезе последното вярно. Той бяга и се отделил от другарите, да не би да му искат сметка за извършеното дело. Плах взе страничните улици към Балкана и от там за Сърбия.“ (Попов, 1931)
Само 2-3 дни по-късно, не само Гаврил Генов, но и Коларов и Димитров оценяват положението като безнадеждно и бягат позорно в Югославия.
„При това положение никой не можеше да си прави илюзия, че ще победим, т.е. че ще смъкнем от власт фашисткото правителство и ние ще завладеем властта; по всичко личи, че такава илюзия не са си правили и другарите – инициатори на въстанието, В. Коларов и Г. Димитров – пише старият комунист Върбан Ангелов, затова за себе си двамата определили да ръководят Септемврийското въстание в Северозападна България (според злите езици – за да са по-близо до югославската граница) и наистина: само след първите сблъсквания с войската около град Михайловград (По онова време гр. „Фердинанд“, днес гр. Монтана – бел. съст.) те – водачите на въстанието – без да се съобразяват с обстановката в цялата страна и главно в София, преминаха в Югославия и от Виена дадоха парола: „Курс на въоръжено въстание!“, т.е. въстанието да продължава до победен край.
(Казват, че бягайки към югославската граница, Димитров бил извикал на Коларов: „Обърни се и виж какво направихме!“, според други – бягали без да се обърнат…)“ (Цанев, 2008)
Това не е единственото предателство на Димитров към България! Години по-късно, същия вече като министър-председател на НРБ ще подари Пиринска Македония на Тито, разбира се под давление на Москва! Но първо – Виена!
„Още запъхтени от бягането, седнали да си отдъхнат в едно виенско кафене, ударили по два-три коняка и написали знаменитото си
Отворено писмо
до работниците и селяните в България:Драги другари, ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. След големите борби, които засега завършиха неуспешно, ние бяхме принудени да напуснем вашата среда, за да продължим да служим на великото дело на своя народ, който като един човек с небивал ентусиазъм се подигна да извоюва политическите си свободи…
Макар да се намираме временно далече от вас… ние героически ще понесем болките и страданията на поражението и ролята, която ни се падна да играем, ни налага да се обърнем към вас с това отворено писмо. И първата дума, която ви отправяме, е:
– Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие! Горе главите, славни борци!“
Докато нашите герои героически понасяли страданията, пиейки си коняка във виенското кафене, като по този начин продължавали да служат на великото дело на своя народ, който като един човек с небивал ентусиазъм бил въстанал, и докато викали: „Горе главите, славни борци!“ – главите (около 5000) на славните борци се търкаляли край мътните води на Марица и питали:
– Кой излъга нашата вяра?“ (ibidem)
На Запад, дали с коняк или друга високоалкохолна напитка в ръка, Димитров поема ръководството на Западноевропейското бюро на Коминтерна, като пътува из Сърбия, Австрия, Швейцария, Германия и други страни с „тайни мисии“. В която и държава да стъпел, си хващал любовница. Ако Димитров не си падал толкова по тънката част, може би нямало да бъде арестуван и обвинен в подпалването на Райхстага. Тогава от Коминтерна го предупредили да бяга от Берлин в Москва, но по това време той тъкмо се уредил с нова любовница – германката Ани – и не искал да я оставя.
Но Ани, или по-скоро за Димитров – по-нататък.
„Първото антифашистко въстание в света“, както учехме преди 1989 г. приключва само за 3-4 дни. Въпреки усилията на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството – нищо, че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на БЗНС и БКП.
Факт е обаче, че тези събития водят страната до гражданска война, в името на чужди интереси, под диктовката на терористична организация със седалище в Москва. Ето какво пише проф. Андрей Зубов, д.и.н., редактор и съставител на двутомната „История на Русия. ХХ век“.
„За всемирното и историческо значение на руската революция е написано и казано много. Но ние невинаги си представяме, какви последици е имало от нейното приложение практически. А става дума за проливане на кръв, насилие, трагедии и разпад на националното единство на цели народи и държави, дори на много близки на Русия. Такъв е случаят с България, която през 1923-1925 година попада в ситуация, която променя нейния исторически път и съдба. „Благодарение“ на Русия…“. (Стефанов, 2021)
Георги Димитров и Васил Коларов тотално се провалят като организатори и ръководители на първия насилствен опит на БКП да вземе властта в страната, но пък успяват да създадат такъв мит около него, че се налагат като единствени ръководители на партията и да им гарантира високо положение в структурите на Комунистическия интернационал.
Т.нар. „Септемврийско въстание“ е една от идеологическите мантри, които десетилетия се изливаха върху обществото ни, моделирайки тоталитарната „истина“ за миналото. (Помните ли Оруел – „Който владее настоящето – владее миналото…“?). Пропагандата тръбеше, че на 9 юни 1923 г. е извършен един фашистки преврат, народът спонтанно въстава срещу този фашистки преврат, и комунистическата партия, като верен идеологически страж го оглавява, правейки опит за демократична работническо-селска власт и този опит е жестоко смазан от фашисткото правителство. Всъщност в България няма фашизъм – нито на 9 юни, нито през септември 1923-та. Нито по-късно, през 1944-та! И това не е мое мнение – това се споделя от голяма група историци от БАН! (виж. „Становище на български историци по въпроса: Имало ли е фашистки режим в България?“, подписано от 22 от водещите историци у нас!)
От днешна гледна точка историците приемат термина „бунтове“, но комунистическата пропаганда винаги е имала нужда от идеологизиране и създаване на митове, а оттам – на култове. Как звучи само: „Антифашистко въстание“! И то – „Първото в Света“! Леле, леле! Нищо, че фашизмът току що е взел властта в Италия (1922г.), и в България, наченки на фашизъм проявяват всъщност „сопаджиите“ от оранжевата гвардия на Стамболийски, по примера на „черноризците“ на Мусолини. „Грабете братя буци, бийте гражданята!“ Тази крилата фраза на Александър Стамболийски се превръща в лозунг на паравоенните формирования на БЗНС, чрез които земеделската партия тероризира българското население в началото на миналия век и крепи своята власт.
Земеделецът академик Григор Велев в разговор с Румен Леонидов, споделя:
„Стамболийски е инициатор на съсловната идея за управление на страната, по-късно е силно повлиян и от идеологията на Мусолини. По негова инициатива се създава Комитет за селска диктатура и Оранжева гвардия, с помощта на която се установява авторитарен режим. Той категорично застава на позициите на Мусолини, че обществото не се дели на класи, а на съсловия. Че обществените отношения ще се основават на съсловна хармония и мир.“
Броят на жертвите по време на въстанието и при неговото потушаване е спорен, като оценките варират. Георги Димитров пише: „Пет хиляди комунисти, земеделци и доблестни народни синове – зверски избити“[30]. Твърдение, което и до ден днешен се тиражира в публичното пространство, при условие, че още през 70-те годни на миналия век е доказано, че жертвите не са повече от 800 – но кой ли вярва на комунисти?
Въпреки обичайното пресилване на жертвите, характерно за пропагандата, наистина не малко българи са загубили живота си, заради идеологията на Коминтерна и подчинената й БКП. Само малка част от жертвите на въстанието загиват при бойни действия. Повечето са избити от паравоенни „шпицкоманди“ по-късно, като загиват и много невинни, вкл. от интелигенцията в онова време. Провалът на Септемврийското въстание нанася тежък удар на БКП, която от втора парламентарна сила се превръща в маргинална, но силно радикализирана група. Много активисти на партията са убити, изпратени в затвора или принудени да напуснат страната (естествено в посока на изток, то на запад какво да правят!), докато други – заради принципно несъгласие с насилствените методи или просто уплашени от репресиите – се дистанцират от нея. В резултат на въстанието партийните членове намаляват десетократно до около 4 000 души.
Но комунистическата пропаганда десетилетия експлоатираше темата, с цел създаване на култ (подобно на фашистката и национал-социалистическата идеологии). Историкът Цочо Билярски пише:
„… искам да споделя и един мой спомен от студентските ми години от началото на 70-те години на миналия век, когато в Софийския университет се провеждаше Първият конгрес на Българското историческо дружество. (…). Взе думата престарелия вече акад. Спас Гановски, който се изказа не само като учен, но и като участник в събитията. Запомнил съм неговите думи, които предизвикаха буря от недоволство сред партийните историци. Може и да не ги предавам точно и дословно, но смисълът им беше такъв. Този бележит и утвърден през онези години български философ и парламентарист най-официално заяви, че това въстание е наложено от чужди за страната ни външни сили, а „ние, по думите му, тръгнахме с вили и коси като башибозук срещу редовната българска войска, която имаше натрупан боен опит от три войни, което беше пълна лудост и безотговорност към собствения ни народ“. Академикът беше освиркан и свален от трибуната, а партийните историци нададоха неописуем вой. След тази случка академикът беше, мисля че, набързо пенсиониран и пратен в Девета глуха. Подобна случка по време пък на Втория конгрес на БИД се случи пак в Софийския университет, но този път в Аулата, а поводът беше изказването на проф. Николай Генчев, който постави под съмнение качественото влияние на руската култура и политически модели по време на Българското възраждане. Този път думите на професора бяха посрещнати също с неописуем вой от нашите учени русофили и от присъстващите руски историци. С тези две случки, без да правя каквито и да било внушения, просто искам да отбележа колко трудно в България истината си пробиваше път дори и сред историците.“ (Билярски, 2010)
Важно е да отбележим, че цитираният акад. Сава Гановски е съветски професор, завършил Института за червена професура (за невярващите имало е и такъв в Москва – „Институт красной профессуры”). За няколко месеца през 1944 г. е и партизанин. В същата статия, Цочо Билярски предлага на вниманието ни брошурата „Кой подготви метежите? Разкрития и документи“, която е отпечатана през същата 1923 г., вероятно отпечатана от българската полиция, каквато е била тогавашната нейна практика. В нея стават ясни както организаторите и подбудителите на метежите, така и отговорността на властите, по отношение опазване на законния ред в държавата.
След въстанието, БКП е забранена като политическа формация. Организацията обаче продължава да функционира нелегално с помощта на щедри финансови инжекции от страна на Съветския съюз. БКП сформира свое бойно крило, т.нар. Военна организация (ВО), изцяло под директния надзор на съветските служби, които изпращат инструктори и оръжия.
„Въпросът тук е как така, когато БКП е напълно разбита, как ще се готви за въстание? Но заповедите на Коминтерна трябва да се изпълняват безпрекословно. БКП не наброява повече от 2500 души, тя се скрива в така наречената Работническа партия, после – Партията на труда, няма хора и тогава какво правят българските комунисти? (…)
В България след Първата световна война, на много места действат разбойнически банди. Естествено, има много завърнали се от фронта, много оръжие, няма работа. Съставени са много банди, които действат основно в Хасковско, Странджа планина, Източните Родопи, Шуменско, Варненско, от Стара планина, около Ловеч, Плевен, Павликени. Тези банди са свирепи разбойници, гонени от полицията, поради извършване на жестоки убийства и жестоки обири … и тогава БКП се обръща към тях и им предлага сделка. Ние ще ви плащаме заплати, ще ви осигуряваме оръжие, заедно с вас, с комунисти, с анархисти и вас разбойниците – ще направим политически чети.
Тези чети трябва да поддържат революционната обстановка в страната, трябва да подлагат населението на терор, да атакуват полицията, да атакуват властта, за да създават усещането в народа, че нещо трябва да се промени и да имаме основание действително за въстание.
Формирани са изключително жестоки разбойнически чети, например четата на Митьо Ганев, в Хасковско, това е един абсолютен садист и убиец, четата на Атанас Премянов, той не е начело, но той е един от основните екзекутори в четата, четата във Варненско. Всички тези политически чети нанасят невероятни удари на населението… събират контрибуции, раздават си пари помежду си, една част отделят за БКП, но всички те са на заплати. Тези политически чети след 9 септември са обявени за антифашисти, и всички тези, които са оцелели, получават възможност да получат званието „активен борец против фашизма и капитализма“, а тези, които не са оживели, не са оцелели – техните наследници получават всичките права на активните борци против фашизма и капитализма.
Тази симбиоза е много добре дошла и за комунистите, и за анархистите, и за разбойниците. Тук вече са написани доста книги, доста изследвания излязоха. На мен ми е много чудно, че не се говори за този разбойнически период, който за радост не е овладян накъде до 1926 година, те продължават, но правителството успява да се справи.
Имайте предвид, че те ползват един ресурс, който го има в Сърбия, там се поддържат непрекъснато, на границата има чети, които също влизат в България, ползват ресурса на оръжие, който идва от Русия, но това е един срамен период в историята на българската комунистическа партия.“
Както виждаме, и през цялата 1924 г. насилието продължава. През февруари 1924 г. българската секция на Коминтерна се обръща към ЦК на ВКП с искане да организира прехвърлянето на оръжия от СССР в България. Коминтернът обсъжда „българския въпрос“ и решава, че „курсът към въоръжена борба” е правилен. Сериозен е и бюджетът на Задграничното представителство, възлизащ на около 60 000 долара (по тогавашен курс 1 долар = 137 лв., а днес – над 1 000 000 долара). Така Коминтернът на практика „купува“ БКП и в неин реален ръководител се превръща народният комисар на СССР Владимир Милютин! Изпълнението на това искане се възлага директно на Разузнавателната агенция. Парите отиват за финансиране на нелегалната дейност на комунистите в страната, включително за внос на 10 хиляди пушки, 200 картечници и муниции за тях. През август българската брегова охрана залавя кораб с оръжие, идващ от Севастопол, превозващ една тежка и 8 леки картечници, 95 пушки с близо 10 000 патрона, други 14 автоматични пушки с 21600 патрона за тях, 150 револвера с 40500 патрона, 879 бомби. (Фосколо Ф. , 2012)
Това прави планираните за есента действия невъзможни и те са отложени за следващата пролет. По думите на Георги Димитров, този провал прави морския контрабанден път неизползваем и той настоява за по-бързо откриване на съветски консулства в Одрин и Дедеагач, които да улеснят трафика на оръжие по суша! Патриот! Почти като днешните!
През април 1924 г. началникът на Разузнавателното управление Я. Берзин отива в Севастопол, за да инспектира лично оръжието, което е предназначено за „българските другари“ – толкова е отговорна тази задача! Заминавайки за Бургас и Варна, те са натоварени да създадат приемно-претоварни бази, от които да се разпредели оръжието в цяла България, като за целта трябвало бъдат използвани самолети, които „случайно“ прелитали на българска територия, както и по-малки кораби. Корабите пътували регулярно, като „каналът“ действал до август 1924, когато случайно разхождащи се около Несебър младежи, открили край брега укритите сандъци с оръжие и муниции. Това се случва, след като една от моторните лодки се натъква на подводна скала в малкия залив на Паша дере. Оръжието било укрито в тайник на три километра от мястото на „корабокрушението“, но бил открит от властите. За разплитането на случая спомага фактът, че властите намират личната карта на Тодор Димов, един от съзаклятниците, който я загубил в тъмнината. Арестите не закъсняват и контрабандистите-революционери биват изправени на съд. (Винаров, 1980)
Въпросът не се изчерпва само с изпращането на военни инструктори, оръжие и боеприпаси в България, и за да не помисли някои, че това са спорадични акции на ентусиасти, в Москва е разработена специална „Инструкция ИККИ для ЦК компартии Болгарии и нелегальной военной организации (НВО) партии по подготовке вооруженного восстания“ – „Инструкция на ИККИ (Изпълнителния комитет на комунистическия Интернационал) за ЦК на БКП и нелегалната военна организация (НВО) на партията за организиране на въоръжено въстание“. Документът е от август 1924 г.
В нея подробно се описват плановете за сваляне на законното правителство в България и установяването на Съветска власт!
Подобни интервенции, разузнавателните служби на Москва осъществяват през 1924-1925 г. и в Естония, Румъния и дори в Бразилия. Осъществени по „българския модел“, както го наричали в Коминтерна, те приключват безславно, удавени в кръв, а Кремъл най-сетне проумява, че „износът на революция“ през Коминтерна и тайните служби се е провалил. Изводът е, че трябва да се тръгне по нов път: създаване на широка мрежа от агенти за влияние –„полезни идиоти“ според терминологията на Ленин – дали платени, дали с промити мозъци или просто заблудени идеалисти, те ще бъдат използвани за провеждане интересите на Съветска Русия или по-скоро на шайката, която я управлява.
Атентатът! С главна буква!
През всички тези години „експериментите“ в България не спират. На 13 февруари в София в близост до редакцията на вестник „Слово“, е убит проф. Никола Милев, директор на вестника и председател на профсъюза на българските журналисти. Убийството е планирано от ЦК на БКП още през декември 1924 г. – набелязан като най-значима политическа фигура. По това време проф. Н. Милев освен че е директор на един от най-антикомунистическите български вестници, принадлежи по политическите си убеждения към управляващия Демократически сговор и е депутат в Народното събрание, като същевременно наскоро е определен за пълномощен министър в САЩ. Целта е – с убийството на най-значима личност от българското общество да се съберат на едно място – в столичния храм „Света Неделя“ – цар Борис, правителството, политически, научни, културни и военни дейци и граждани, за да бъдат избити всички тъй като там предварително е струпано огромно количество взривни материали. Смята се, че убийците са трима анархисти, които биват заловени и осъдени, но един от тях Желю Грозев бяга от страната, като намира убежище в… познахте – в Съветска Русия! 12 години по-късно по време на чистките, той е осъден на 8 години каторга като „вражески елемент“, но умира в ГУЛаг през 1942 г. Е, 20 години по-късно е реабилитиран! Но това е друга тема!
С оправдание за „възмездие“, идва и следващия черен ден в България – 16 април 1925 г.. Част от ръководството на ВО (Военната организация) на забранената вече БКП, очевидно прости и озлобени хора, са изпълнени с желание за мъст след неуспеха на т.нар. Септемврийско въстание. Комунистическият интернационал, с изпълнител БКП, продължава линията за ново въстание като се подготвят различни въоръжени действия. Накрая, през декември 1924 г., ВО започва да крои планове за голям атентат, чиято цел е да се ликвидират максимално голям брой политически и военни дейци и да се предизвика хаос в цялостното управление на страната. Не че ще вземат властта – просто така, за отмъщение, да избият колкото може повече хора! А може би и за удоволствие!
Атентатът е подготвян грижливо цели месеци, ръководен директно от ЦК на БКП, по нареждане на Коминтерна и лично на Георги Димитров и Станке Димитров!
В плановете на терористите е убийството на царя, както и на министри в кабинета на Демократическия сговор, начело с Александър Цанков, което да даде сигнал за поредно въстание (припомням отново израза „Экспорт революции“). Комунизъм, разбирай съветска власт, разпрострял се върху целия свят!
Военната организация към ЦК на БКП решава да действа – планувано е извършването на атентат в църквата „Света Неделя“.
През януари 1925 г. Станке Димитров заминава за Виена, като още преди това упълномощава останалите да действат:
„Когато ЦК решава въпроса за атентата нека да има като „за“ моя глас“ (ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 103, л. 9-10)
ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ВЕДНАГА ПРЕГРЪЩА ИДЕЯТА ЗА АТЕНТАТА. Нещо повече – решава да се намеси активно. Веднага изпраща инструкция с гриф „след прочитане да се изгори“:1. Да се изготвят списъци с лица, която непременно трябва да бъдат ликвидирани, като уж от името на някоя близка им организация, като например Съюз на запасни офицери бъдат поканени срещу подпис да присъстват на опелото;
2. За да няма измъкнали се живи от катедралата, да се внесат 20-тина артилерийски снаряда, които да се възпламенят от детонацията и да подсилят ефекта на поражението;
3. Да се поставят бутилки със сярна киселина, която при избухването на взрива ще се превърне в газообразно състояние и като по-тежък от въздуха газ ще падне в долната част на сградата и ще даде допълнителен ефект (ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 75, л. 2) (Йоцов, 2011)
Забелязвате ли садизма на „вожда и учителя“, а и омразата към хората! Всички хора, защото ясно е, че там ще присъстват и опечалени роднини, близки, а и обикновени хора, вкл. и деца! „За да няма измъкнали се живи“!…
И тук е мястото да погледнем и друга гледна точка – тяхната „история“:
„През 1924-1925 г. революционната вълна спадна в целия капиталистически свят. Това беше тясно свързано … със стабилизацията на капитализма. (…) Частичната стабилизация се прояви както в икономическо, така и в политическо отношение. През 1924 г. земеделското производство нарасна значително… Отделни клонове на промишлеността отбелязаха чувствително увеличение на производството. . Нарасна обемът на външната търговия, настъпи известно стабилизиране на лева.“ (Институт по история на БКП, 1975)
Четейки редовете, написани в Историята на БКП виждаме – чувствително увеличение на производството, нараства обемът на вътрешната търговия, стабилизиране на лева, „нарастване на земеделското производство“. Нали партията с главна буква винаги се е борила за интересите на работниците и селяните?
Четем отново „Историята…“:
„…вместо да пристъпи към организирано отстъпление и да пристъпи към организирано отстъпление… партията влезе в жестока и опасна кървава схватка… Към Военния център на партията бяха създадени специални терористични групи…“
и още
„Връхна точка на този ултраляв курс, наложен на партията от сектантските елементи в ръководството на Военната организация, бе извършеният на 16 април 1925 г. атентат в църквата „Света Неделя“. Атентатът беше подготвен и извършен от дейци на Военната организация без знанието на политическото ръководство на ЦК на БКП. Здравите сили на партията в страната и задграничното бюро на ЦК остро го осъдиха.“ (ibidem, стр. 131)
Край на цитата. Забелязахте ли: атентатът бил извършен от някакви хора (не се цитират имена), които въпреки политическото ръководство на ЦК на БКП, взели, та взривили църквата и избили 200 човека! А „здравите сили“ в партията не само не знаели, ами даже осъдили този терористичен акт!
ЛЪЖА! Като всичко в измислената им история – лъжа! Напомням: когато Станке Димитров заминава за Виена, упълномощава останалите да действат:
„Когато ЦК решава въпроса за атентата нека да има като „за“ моя глас“.
И това е видно от техния Централен партиен архив! (ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 103, л. 9-10). И пак там четем:
„ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ВЕДНАГА ПРЕГРЪЩА ИДЕЯТА ЗА АТЕНТАТА. Нещо повече – решава да се намеси активно.“ (…)
3. Да се поставят бутилки със сярна киселина, която при избухването на взрива ще се превърне в газообразно състояние и като по-тежък от въздуха газ ще падне в долната част на сградата и ще даде допълнителен ефект (ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 75, л. 2)“ (Йоцов, 2011)
Ей това им е историята! Лъжа от началото до края! Но те ни я натрапваха в продължение на 45 години, а май и досега! Е, не всички повярваха, но по отношение на някои – успяха!
Продължаваме с фактите. На 14 април 1925 г. сутринта в прохода Арабаконак се извършва атентат – група анархо-комунисти откриват огън срещу автомобила, с който пътува цар Борис III. Загиват двама от спътниците му, но царят по силата на Съдбата остава невредим. Не може за всичко да търсим конспирация, но не може и да не отбележим, че двама от петимата пишман атентатори забягват по-късно, къде? Познахте отново – в Съветска Русия. Но не доживяват до дълбоки и щастливи старини – единият загива в лагерите на ГУЛаг, по време на Сталиновите репресии, а другия – като интербригадист в Испания. Пък всеки „да си прецЕня“!
Този епизод ме кара да обърна внимание и на още един „дребен“ факт – забележете, „лошият“ цар, монархофашист, пътува с кабриолет из чукарите на България без охрана! Без бодигардове и цяла кохорта автомобили! Толкоз!
Черната хроника за този трагичен ден обаче не е приключила. Вечерта в центъра на София е убит народният представител о.з. ген. Константин Георгиев (бивш ръководител на Военната Академия) – избран като примамка за нападението. Застрелян е от комунисти терористи в градинката пред църквата „Свети Седмочисленици“ пред очите на жена си и осемгодишната си внучка, докато отиват на литургия. Детето вървяло, хванато за ръка от дядо си…
През очите на девет годишната си дъщеря, години по-късно ще бъде убит от комунисти, нарекли се „Черните ангели“ и друг български генерал – Христо Луков – очевидно за тези (не бих ги нарекъл „хора“), няма нищо свято и човешко! Напротив – тази постъпка ще бъде героизирана във едноименен филм по време на Соца – „разни хора, разни идеали!“.
Следобед на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, в катедралния храм „Св. Неделя“ са дошли да отдадат последна почит на злодейски убития български генерал Коста Георгиев министри, начело с министър-председателя Александър Цанов, генерали, депутати, общественици. По време на опелото, когато софийският митрополит Стефан започва да чете Евангелието на Йоан, адска експлозия разтърсва Божия храм. Покривът и стените се сгромолясват върху множеството.
При атентата в „Света Неделя“ загиват 134 души, други умират по-късно от раните си. Ранените са около 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9 капитани, 3-ма депутати и множество граждани, включително жени и деца. Загиват и много общественици, сред които и столичният кмет Паскал Паскалев. По случайност всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III закъснява и още не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
„Нощта на 16-и срещу 17-и април бе злокобна; тя бе и критична. България бе дебната. Настанените около Третия интернационал и в Кремъл български комунисти емигранти чакаха сигнала, за да потеглят за България.
…Атентатът в катедралата бе най-страшният. Кой престъпен мозък, коя развинтена фантазия можа да измисли такова отвратително злодеяние, на което и дяволът би завидял? Само те, комунистите безбожници!“
пише в спомените си Александър Цанков.
„След атентата един-два дена беше голяма радост сред другарите!“ –
ще каже Димитър Златарев, член на ЦК на БКП, един от организаторите на атентата в църквата „Света Неделя“ (из протоколите на Московското съвещание на БКП през август 1925 г.) (Горчева, Зловещият план не бе осъществен докрай. 90 години от чудовищния атентат в „Света Неделя“ през 1925 година, 2015) От „отвратително злодеяние“ до „голяма радост сред другарите“! Няма да коментирам повече разликата в двете гледни точки!
Десетилетия комунистическата пропаганда не спря да изопачава истината за атентата, който уж бил дело на някакви „крайни елементи“ в БКП. Безспорен е и фактът, че съветска Москва не само е наясно със случващото се, но и пряко координира извършването на атентата. За което има и доказателства, както ще видим малко по-късно.
Трима от участниците в кървавото злодеяние са осъдени и обесени. Някои от ръководителите на Военния център, емигрират – разбира се в Съветския съюз.
Три месеца по-късно, избягалите в Съветския съюз атентатори Димитър Златарев и Петър Абаджиев „анализират“ в Москва на специално съвещание защо пъкленият им план не е успял. На 15 август 1925 г. Абаджиев докладва за „мероприятието“ на заседание на Задграничното бюро на БКП в Москва (Използвам този гнусен болшевишки термин, защото той много точно пасва на тяхната гледна точка за това ужасно събитие). Присъстват Васил Коларов, Станке Димитров и Георги Димитров. Протоколът от това заседание е подписан, от председателя на бюрото Георги Димитров и от неговия секретар Никола Кофарджиев и се съхранява в Централния партиен архив (фонд3, опис 1, а. е. 38, стр. 51-55). … В него четем:
„Ст. Димитров: Убийството на прокурора Димчев трябваше да стане като първи акт на централната терористическа група, налагаше се да се удари неголямо политическо лице, за да се сондира почвата, да се види как ще се отговори и съобразно с това да се решава за бъдеще. Убийството на детектива Кузинчев се наложи по необходимост, защото той предаде Гюлеметов и др. С решението за убийството на Ник. Милев се искаше да се удари по-силно правителството и македонствующите и да се види пак как ще действа тая тактика. Приближаваме към атентата. Военната организация намери клисаря в черквата „Св. Крал“ и сметна, че там може да се складират взривни материали. Другарите огледаха черквата и намериха, че в нея може да се извърши атентат. К. Янков и Ив. Минков разискваха тоя въпрос и сметнали, че може да стане един атентат, като се съберат правителствени хора и с един удар да се унищожат. Когато аз тръгнах за насам К. Янков ми напомни да питам горе за атентата. В Югославия аз поисках да сондирам емигрантите. На Гаврил Генов казах, че готвим нещо голямо. Разбрах, че другарите гледат съчувствено на тая идея. Във Виена можах да съобщя само на Г. Димитров. Той каза, че трябва да помисли и след няколко дена отговори, че наистина едно такова събитие може да предизвика намесата на сърбите и затова не бива да стане.
Г. Димитров: Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание.
Ст. Димитров: Това мнение съобщих в София. Пропуснах да кажа, че когато излязох от България на прощаване с Ив. Минков му заявих предвид започналите репресалии: тия хора могат да се сандардисат само с един такъв атентат и затова моето мнение е той да стане“ (ЦДА, ф.3б, оп.1, а.е.38, л.18–28, 33–34. Из протоколите на Московската конференция (Московското съвещание) на БКП.). (Горчева, Зловещият план не бе осъществен докрай, 2019)
И още един цитат:
„Из протоколите на Московската конференция на БКП през август 1925:
Петър Абаджиев: Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, а не мислехме, че ще има военно положение, полицейски час в 7 и половина и че ще има всеобщи арести (…). Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Минков и Янков. Гледах в черквата да се постави взрива в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че зарядът трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето.
П. Абаджиев: През това време аз работех и за атентата, като внасях взрив вътре в черквата. Клисарят не беше наемник, а вършеше съзнателно работата си, като пари му давахме ние. Узнаха много хора, времето течеше, станаха много провали. Отначало в Младежкия съюз, а после и в Партията. Ние искахме да стане атентата и се даде такова нареждане.
Реши се да бъде убит Вл. Начев и ние три вечери го вардихме, но той беше много предпазлив и беше непристъпно около него (…) Трябваше да очистим Начев, за да събере той всички в черквата при погребението му и да стане атентата.
Абаджиев: Нареждането се даде много преди атентата. Събрахме се с Минков и отидохме при Д. Златарев и там се даде заповедта за атентата. Това беше на 15 март. Ако Начев беше убит, атентатът щеше да стане веднага. После се даде нареждането за убийството на Славейко Василев. Но и той беше много добре охраняван от македонците. Аз можех да го убия в „Славянска беседа“, но с това пропадаше атентата, а друг нямаше. По това време съобщиха, че се откриват нови отдели и Д. Златарев ще завежда разузнавателния апарат и че той ще ми дава нарежданията. Ив. Ценов казал в Обществената имената на всички, които чул в „Русалка“ и които сме се готвели да убиваме. Славейко Василев се скри, а така също и всички други и навсякъде охраната им се стегна. Даде се зор да се намери друг. Даде се нареждането да бъде убит К. Георгиев и той биде убит. Срещнах се с Д. Златарев и той ми каза да се пали фитила…“ (ЦДА, ф.3б, оп.1, а.е. 38, л.33–39, 51–52. Из протоколите на Московската конференция на БКП. Москва, 30 юли – 15 август 1925 г). (Горчева, Зловещият план не бе осъществен докрай, 2019)
Да виждате тук идеал, за който си струва да пожертваш човешки животи?? Платени агенти на Коминтерна! Нечовеци!
Ще отбележим още един факт – нека не говорим за идеали! На XI конгрес на руската комунистическа партия, още през 1922 г. Ленин казва:
„Несериозно е да се уповаваме в политиката на убеденост, преданост и прочие душевни качества. Членовете и симпатизантите на партията трябва да следват професионалните революционери, които не трябва да работят в фабриката по 11 часа на ден. Ние трябва да се погрижим те да живеят от партийни средства.“
Така се появяват „професионалните революционери“ – ония с „експорта на революция“.
В БКП това е етап на коренен преврат. На мястото на социалдемократите, част от които с образование от Европа, идват хора, които имат едно единствено задължение – да изпълняват строго повелите на Коминтерна, с посредничеството на ЦК на БКП. Срещу добро заплащане, разбира се! Ще попитате за идеологията на тези хора?
Най-точно го е казал Мартин Лацис, заместник на Феликс Дзержински. Дзержински е ръководител на ЧК – болшевишката тайна полиция с първоначално име Всерусийска извънредна комисия, по-известна само като ЧК, предшественик на КГБ). След провала на опита на Държавния комитет по извънредното положение в СССР да извърши държавен преврат през 1991 г., т.нар. „Августовки пуч“, негов паметник, символ на репресиите в Москва беше премахнат. Но… О, чудо! През 2023 г., по време на войната в Украина, Службата за външно разузнаване на Русия открива нов огромен паметник на Дзержински! A Директорът на СВР Сергей Наришкин обяснява, че скулптурата гледа „на северозапад, където се намират Полша и балтийските държави“! Sapienti sat!
Да се върнем на онзи Мартин Лацис, който както много от правоверните болшевики, по-късно ще бъде разстрелян от параноика Сталин. Нали знаете:
„Има човек – има проблем!“
И ще бъде реабилитиран посмъртно! Та Мартин Лацис се обръща към революционерите по следния начин:
„Ние не водим война срещу отделни лица, а изтребваме буржоазията като класа. Не търсете в следствието материали и доказателства, за това, че обвиняемият е действал със слово или дело против съветската власт. Първият въпрос, който сме длъжни да му зададем е към коя класа принадлежи? Какъв е произходът му, образованието, възпитанието или професията? Тези въпроси решават неговата съдба. Това е същността на червения терор.
И добавя:
„…за нас няма и не може да съществуват старите устои на морала и хуманността. Нашият морал е нов, нашата хуманност е абсолютна. На нас всичко ни е разрешено.“
И понеже за терористите от БКП ги няма „старите устои на морала“, те не правят нищо, без да им бъде заплатен хонорар.
Коминтернът добре възнаграждава „полезните идиоти“ у нас – всичко в БКП се заплаща. Всички – от членовете на ЦК, до членовете на околийските и областните комитети на БКП, са на заплати. БКП е единствената партия между 1919 – 1944 г., която има платен партиен апарат! Платен – знаем от кого!
Замислям се! Руска пропаганда у нас през XIX век, чрез финансиране от Азиатския департамент. Руска пропаганда в първата половина на XX век, чрез финансиране от Коминтерна. Руска пропаганда през Соца – всеки петък трябваше на гледаме новинарската им емисия „Програма Время“. И днес се говори за руска пропаганда. И отново – не безплатно – чуваме за т.нар. „четирихилядници“! Не говоря за оня, дето се беше кръстил на името на голяма река – разбира се – не на българска! Цели форуми се организират – тайно или явно! „По делата им ще ги познаете!“
Докога, бе?!? Или „докато има балами, ще има и тарикати“!
Тук отново ще цитирам проф. Вили Лилков:
„100 души, избрани от тях, получават заплати по-високи от заплатите на полкови командири. Заплатата на полковия командир по размер в онези години е била на второ място в ранга на заплатите след шеф на касационния съд. Представете си 100 души с ранг полкови командири, които получават такива заплати, за да подготвят революцията. Ръководителите на военната организация получават по 100 долара – 13 000 лева. Ако заплатата на член на Касационния съд е 4000 лева, представете си, три пъти по-високи заплати от заплатата на член на Касационния съд в онези години, която е най-високата заплата в България. Това са високо платени терористи.
Партийните активисти също са платени. Всеки член на областен щаб получава 3000 лева. 3150 лева е заплатата на професор в Софийския университет. По-добре е да бъдеш куриер.
По 2 -3 хиляди лева са плащали за квартира на всеки един от тях, който е пътувал из страната. Секретарите на БКП, редакторите на Работнически вестник „Ново време“ получават месечно по 15 000 лева. Включително и Димитър Благоев.
Много от яташките къщи действат като платени убежища, къщи за гости срещу заплащане. Тази практика продължава до 1944 г. И много често ятаците са ги разпознавали, когато са влизали в кръчмата или магазина и са купували нещо нетипично за неговото семейство: луксозни стоки, коняк и така нататък.
Към 25 г. партийните организации от всяка област получават редовно по около 80 000 лева на месец. Тоест, цялата тази платена система действа координирано и действа в услуга на съветското разузнаване за подготовка на революциите.“ (ibidem)
Препоръчвам на всички интересуващи се от темата лекцията на проф. Лилков[пред Студентския дипломатически клуб – част 1, част 2и част 3, факти от която вече цитирах! Струва си!
Да не си помислите, че атентаторите в „Св. Неделя“ са действали от идеологически подбуди, както се опитват да ни убедят казионните историци от периода на Соца? Не! За своето пъклено дело – да внесе и складира експлозива в църквата „Света Неделя“, клисарят Петър Задгорски получава 11 000 лева. Всеки партиен сътрудник получава минимум по 3 000 лева месечно възнаграждение, а терористът Марко Фридман, през когото минават над 400 000 лева за по-малко от 30 дни, получава заплата от 5 000 лева (за сравнение през 1925 г. един гимназиален учител има заплата около 1200-1500 лева). Секретарите на Комунистическата партия, редакторите на „Работническия вестник“ и „Ново време“ получават месечно по 15 000 лева заплата. А тези пари не са спечелени на лотария, нали? Това е документирано и в следствените показания на Цола Драгойчева пред процеса. Признанието й:
„Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище. Това създаваше несъмнено един дух на разложение…“
Всъщност, полицейското досие, заедно с протоколите за разпит на Баба Цола може да прочетете и сами в Държавния архив – интересно е!
Многократно цитирам баба Цола, но трудно ми е да приема, че за разлика от ислямските терористи, които действат от религиозни подбуди и сляпа вяра, то нашите, избиват хора, и то сънародници, за пари, дадени от чужда държава! Или май „Pecunia non olet!” – „Парите не миришат!“
Партията се оказала доста слаба, въпреки сериозната подкрепа от Москва и по посока на СССР, заедно с Цола Драгойчева, тръгнала голяма вълна политемигранти (да си търсят втора Родина). „Активното разузнаване в страните от Източна Европа било прекратено, което не може да се каже за „Обикновеното разузнаване“ (Колпакиди, Энциклопедия военной разведки России, 2004)
Руската историография отдавна е оповестила кои са инициаторите и организаторите на атентата и планираното завземане на властта. Съветското политическо ръководство възлага тази задача на Разузнавателното управление на Червената армия (РУ). Оперативният план е изготвен в Москва от началникът на IV- то управление на военното разузнаване Ян Берзин, с помощта на задграничния център във Виена, в лицето на Владимир Степанович Нестерович. Но кой всъщност е той? Роден през 1895 г, той рано се включва в редиците на Червената армия. Издигнал се до командир на дивизия, след Гражданската война той завършва Военната академия и е изпратен да работи във военното разузнаване на Червената армия. През 1923 г. е назначен за резидент във Виена, където служи като военен аташе под името Ярославски и координира работата в балканските страни. Повратна точка в кариерата му в съветското военно разузнаване е атентатът на софийската катедрала „Свети Крал“, организиран от офицери от военната секция на БКП с подкрепата на Коминтерна.
„По разпореждане на РУ на РККА от август 1924 г. до април 1925 г. работи в Австрия по легална линия под името Ярославски с псевдоним „Ибрахим“. Координира действията на Военния център на Българската комунистическа партия. След взрива на 16 април 1925 г. в софийската катедрала напуска и заминава за Германия.“ (Лурье & Кочик, 2003)
За него четем и в друг източник: „КГБ Приказано ликвидировать. Спецоперации советских спецслужб 1918-1941“:
„Нестерович, добре запознат с истинските причини и лидери на експлозията, решава да скъса с Разведупром и, напускайки поста си във Виена, заминава за Германия „Експлозията на катедралата му направи огромно впечатление“ – спомня си Беседовски , който по едно време заема длъжността ръководител на консулския отдел на посолството на Украинската ССР във Виена. – „Някак си се беше променил, отслабна, цял ден ходеше мрачен и небръснат. Един ден той изчезна от посолството, оставяйки бележка, че не може повече да работи, че е напълно съкрушен, разкъсан, че съвестта му не му позволява да остане повече на такава работа. Той добави, че отива в личния си живот, ще работи във фабриката и няма намерение да изобличава бившите си колеги.” Пристигайки в Берлин, Нестерович отива при френския консул и му предлага известна информация в замяна на предоставяне на френски паспорт и безпрепятствено преминаване във Франция. Освен това, страхувайки се от възможни провокации от страна на бивши колеги, той поиска в случай на спешност да го запише в Чуждестранния легион. След като изслушва Нестерович, консулът го изпраща в град Майнц, където се намират части на френската окупационна армия, в чиито казарми той се установява, докато французите вземат окончателно решение.
Въпреки това, скоро след бягството на Нестерович, ОГПУ получава доклад, в който се посочва, че докато е в Германия, той се е свързал с представители на британското разузнаване. Това обстоятелство силно тревожи съветското ръководство. В резултат на това ръководителят на Външния отдел на ОГПУ. М. Трилиссер дал заповед за ликвидиране на Нестерович. И още на 6 август 1925 г. Нестерович е отровен в едно от кафенетата в Майнц, разположено близо до казармата, където живее. Братята Галке, работещи за военния апарат на Комунистическата партия на Германия, го отровили, слагайки отрова в бирата. Освен това, един от братята успял да снима мъртвия Нестерович и да изпрати снимката в Лубянка…“ (Колпакиди & Прохоров, КГБ. Приказано ликвидировать. Спецоперации советских спецслужб 1918-1941, 2004)
Както виждате – инакомислие не се допуска и възмездието на бившите му колеги не закъснява. Има едно единствено логично обяснение – да бъдат заличени следите на Кремъл.
В София подготовката се направлява от агента на РУ Людвик Матвеевич Гавро (Лайош Гавро), установил се в страната под фалшивото име Франц Бауер. След атентата той се укрива в Пловдив, но е заловен от полицията и осъден на смърт. Впоследствие присъдата му е заменена с 12 години строг тъмничен затвор. С помощта на комунистически дейци успява да избяга от затвора и да се завърне в СССР (Боздуганов, 2015). Е, няколко години по-късно получава възмездие – бастисват го неговите си хора, по време на Сталинските чистки! …
Години наред в България на имената на българските организатори и атентатори, на масови убийци и терористи бяха наречени градове, улици, предприятия – Георги Димитров, Васил Коларов… И днес централният площад в Бяла Слатина носи името, познайте на кого? На Цола Драгойчева, на която шегобийците в ония години казваха, че ще седи подмокрена в бебешки пелени (нямаше още памперси) в Политбюро, но няма да даде кокала!
Е, като споменаваме „баба Цола“ (да не се бърка с баба Цоцолана, въпреки огромната прилика във външния вид!), не може да не споменем някои факти от живота й:
Приета е в БКП през 1919 г. Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г., когато е и арестувана. Лишена е от учителски права и е осъдена на 14 години затвор. Амнистирана е през следващата година, но отново се включва в терористичната дейност на Военната организация на БКП. Участва в подготовката и изпълнението на редица терористични актове и в подготовката на атентата в „Света Неделя“. Арестувана е отново и осъдена на смърт, но присъдата й е заменена с доживотен затвор. Знаете ли защо? В затвора забременява „по чудодеен начин“, но без участието на „Светия дух” – все пак е ортодоксална… комунистка! Злите езици говорят, че тази роля е изпълнена от някой надзирател, но може и да не е точно така! Ражда се момче, което, завършвайки медицина в Москва (къде другаде!), Партията ще направи професор по кардио-хирургия още на 44 годишна възраст! И за когото, в ония години съм чувал, по-стари лекари да казват под сурдинка, че няма излекуван пациент!
Майка му е амнистирана през 1932 г. (забележете – от „фашистите“) и веднага заминава за СССР, където работи в структурите на Коминтерна. Като професионален революционер, разбирай – терорист, Цола се завръща в България през 1936 г. и отново се включва в работата на нелегалната БКП. Да сваля законната власт, в името на някакви задгранични интереси! Забелязвате ли, „фашистка България“ (нали въстанието беше антифашистко), амнистира комунисти-терористи!
А „Народната власт“ през 1944-та?
А т.нар. противоконституционен „Народен съд“?
В дните след „социалистическата революция“, другарката Драгойчева се настанява в апартамента на разстреляния пред очите й княз Кирил и демонстративно се разхожда из София с прочутото кожено палто на Евдокия Филова, вдовица на ликвидирания бивш премиер проф. Богдан Филов (една от най-ерудираните жени в съвременната история на България), но като „враг на народа“ е изселена в Добруджа при непоносими условия – липса на течаща вода, ток и елементарни удобства… И без коженото палто!
Години по-късно, на 5 февруари 1945 г. немският журналист Волфганг Бретхолц, посещава Цола Драгойчева в сградата на ОФ. За нея се знае, че не само е участвала в „Народния съд“ и е била сред организаторите на процеса срещу регенти, министри и депутати, но и лично е участвала в ръководството на екзекуцията им на 1 срещу 2 февруари 1945г.
Посреща го
„Недодяланата, небрежна към външността си жена, която изглеждаше на около петдесет години, ме прие в една училищна сграда в София, в която Отечественият фронт беше разположил главната си квартира. От грубите й черти човек можеше да прочете като на длан нейното минало, изпълнено с борба, бягства и преследвания, протекло в съдебни зали и зад затворнически стени. Като младо момиче тя влиза в комунистическото движение и играе ръководна роля при всички акции и опити за въстания на партията. След бомбения атентат в катедралата „Св. Неделя“ през Великденските празненства на 1925 г., докато другите комунистически водачи офейкват в чужбина, тя е арестувана и осъдена на смърт. Тя самата на драго сърце разказваше как се спасила от бесилката. „Знаех, че жени, които очакват дете, не се екзекутират в България. Натоварих моя адвокат с всички средства да отложи изпълнението на присъдата поне с три месеца. Това му се удаде с подаването на молба за помилване. Аз подкупих един надзирател, който ме затвори в една килия с друг затворник. Когато три месеца по-късно ми съобщиха, че молбата ми за помилване била отхвърлена, казах спокойно: бременна съм. Детето се роди в затвора, но кой беше баща му, как се казваше и какво престъпление беше извършил, никога не научих.“
При една всеобща амнистия Цола Драгойчева била освободена, но скоро я арестували наново. Така че по-голямата част от младостта си е прекарала в българските затвори. С това може да се обясни до някъде нейната фанатична омраза срещу вчерашните властници, на които тя искаше да отмъсти за погубената си младост. Преди 1939 до 1942 г. пребивава в Москва, където я подготвят за бъдещата й роля в България. После се връща тайно по време на войната изгражда нелегалната организация на Комунистическата партия. След преврата на 9 септември 1944 г. до завръщането на Димитров през август 1945 г. тя е движещ ата сила в България.“
Неочаквано другарката Цола го шокира с едно изречение, което журналистът ще помни през целия си живот:
„На въпроса ми какво мисли за присъдата на Народния съд срещу принц Кирил и останалите „военнопрестъпници“ , тя не ми отвърна, както бях очаквал, с обичайния порой от фрази за „скъсването на България с фашисткото й минало“ и „новото народно правосъдие“ , а с думите, които никога няма да забравя:
„Никога през живота си не съм спала токова добре, както в утрото на екзекуцията.“ (Бретхолц, 1994)
Идеали ли? Обикновен садизъм!
А колкото до площада в Бяла Слатина – той е кръстен на името на видната терористка и убийца само преди няколко години, през 2016 г. с решение на общинския съвет на града, когато България вече е член на европейския съюз!?! И когато от 2000 г. в България има „Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен“! И после се чудим, защо тази част на родината ни наричат „северо-западнала България“. Така ще бъде, докато има площади и улици, наречени на Георги Димитров, Васил Коларов, баба Цола, Ленин, Гаврил Генов и още един куп подобни „герои“ от нашата, а и от общочовешката история! И докато в главите на някои „политици“ продължава да отеква залпът на Аврора!
А като говорим за „Аврора“, за да сме честни пред Историята, крайцерът произвежда един-единствен изстрел – халосен, и то срещу празния „Зимен дворец” в Петроград! Празен, защото императорът Николай II отдавна вече е абдикирал, но не заради болшевиките, а повече от половин година по-рано – на 17 март, когато поради загубата на Русия в Световната война, притиснат от „Февруарската революция” предава властта на временното правителство на граф Георги Лвов, а няколко месеца по-късно идва и правителството на Керенски! А болшевиките, с тяхната ВОСР (разбирай – Велика Октомврийска Социалистическа Революция – бел. съст.) всъщност взимат властта, когато Русия вече е република! Не знаехте, нали? Защото и това го разбрахме доста по-късно!
Да си спомним за невинните жертви на атентата в църквата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), които и до днес тънат в забрава. Невинни жертви на чудовищна идеология, надминати по брой чак 90 години по-късно от Ал Кайда, с атентатите срещу Световния търговски център в Ню Йорк, сравними с ударите срещу гарата в Болоня, в Мадридското метро, атентатите в Ница, Брюксел или коледния базар в Берлин! Атентати, които целия свят завинаги е осъдил като чиста форма на тероризъм! А „нашия“ атентат? Помним ли го? Попитайте някой дали може да спомене поне 4-5 имена на онези, загинали в руините на катедралата, 213 българи. Попитайте членовете и симпатизантите на една днешна (постепенно изчезваща и слава Богу!) българска партия, с гордост наричаща се „Столетница“ – тези сто години дали включват и дейността й през 1925 г.? Или тях ще ги пропуснем, ще ги заметем под килима? Но това е една друга история …
На VI конгрес през юли 1928 г., Коминтернът обявява, че ще се следва изцяло решенията на ръководството на СССР, което на практика означава преминаване на пряко подчинение на „бащата на народите“ Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин. Именно чрез Коминтерна, руското военно разузнаване сформира интернационалните бригади, които ще участват в Гражданската война в Испания, като от полза бил опитът от военните групи в България. Изключително важна за Коминтерна (и Сталин), била Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия. Експеримент за съветските разузнавания, те пробвали в действие ефекта на различни подривни дейности. Съществена дейност на ГРУ била внедряването на агенти в българската полиция, в командването на Българската армия, сред белогвардейските емигранти на генерал Врангел в България. Български агенти на ГРУ били инфилтрирани в групи на македонските терористи и в редиците на ВМРО. Българският опит бил използван и за проникване в специалните служби на фашисткия режим на Мусолини в Италия. И ний сме „дали нещо на света“.
Подробни данни мога за бъдат открити в „История российской внешней разведки“ – издадена в Москва в 6 тома, под редакцията на Евгени Примаков – академик, министър на външните работи и накрая – министър-председател на Русия през деветдесетте години. Там, в том. IV, има отделна глава озаглавена „42. Наша разведка в Болгарии“! Четем:
„Установление дипломатических отношений между СССР и Болгарией в 1934 году позволило приступить к систематической разведывательной работе на территории Болгарии с „легальных“ позиций. В январе 1935 года руководство НКВД приняло решение о создании в Софии резидентуры под прикрытием полномочного представительства в составе трех человек — резидента, его помощника и технического работника. Работала в болгарской столице и резидентура ГРУ. … Для получения нужной информации резидентура стремилась создать агентурные позиции в окружении царя Бориса, генштабе, МИД, МВД, в политических партиях“.
В превод:
„Установяването на дипломатически отношения между СССР и България през 1934 година позволи да се пристъпи към системна разузнавателна дейност на територията на България от „легални позиции“. През януари 1935 г., ръководството на НКВД взе решение, за създаване в София, на резидентура, под прикритието на пълномощно представителство в състав от трима човека – резидент, него помощник и технически работник. В българската столица работеше и резидентура на ГРУ. … За получаването на необходимата информация резидентурата се стремеше да създаде агентурни позиции в обкръжението на цар Борис, генералния щаб, МВнР, МВР, в политическите партии.“
Забелязахте ли? Още през 1935 г., НКВД взима решение да шпионира България. А тук вече работи и резидентура на ГРУ! Но нали тогава сме в добри дипломатически отношения, няма „фашистка Германия“, няма „тристранен пакт“, няма „велика отечествена…“? Да попитам днешните патриоти: как се дефинира, когато една чужда държава извършва подобен род действия по отношение на Родината ни? Всъщност и днес, както и тогава предатели май има достатъчно, в което ще се убедим в следващите глави!
И което обяснява защо през 2022 г. един днешен български министър-председател изгони 70 дипломата и помощен персонал, от руското посолство в София!
Послепис
Не стига, че през 1925 г. Военната организация на обявената извън закона компартия взривява църквата „Св. Неделя“ при най-кървавия атентат на ХХ век, но след като е взела властта благодарение на съветската окупация на България БКП е искала да събори катедралния храм. Защо – не става ясно, но за това се разбира едва днес от документ, запазен в архивите на Държавна сигурност, който desebg.com публикува. Той представлява препис на поверително писмо на Светия синод от 1952 г. до тогавашния министър-председател и първи секретар на БКП Вълко Червенков.
В него се посочва, че до ръководството на Българската православна църква е стигнала информацията за събарянето на „Света Неделя“, предвидено в новия градоустройствен план на София. От Светия синод се обръщат с молба да не се посяга на храма и посочват няколко причини. Първата е, че събарянето на божий дом е грях (което едва ли ще трогне безбожниците-комунисти, защото „Религията е опиум за народа!“). Втората е, че църквата има голямо значение в църковно-народните борби на софиянци за духовна и национално-политическа свобода. На следващо място е посочено, че катедралата не е пречка за други сполучливи градоустройствени решения. Св. синод си позволява да намекне, че събарянето й ще внесе голямо смущение в оценката на вярващите хора към изграждането на нов обществен строй.
Писмо от Наместник-Председателя на Св. Синод доп Минситър председятеля (факсимиле desebg.com)
Очевидно поверителното писмо на Св. Синод, подписано от наместник-председателя Кирил, е изиграло своята роля, защото в крайна сметка комунистите не посягат на храма, който продължава да е един от центровете на православието в столицата, но и да радва столичани и гостите на София.
Библиография
Алтънков, Н. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.
Билярски, Ц. (24 април 2010 r.). Още един път за Септемврийското въстание от 1923 г. Извлечено от Сите Българи Заедно: https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=816:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Боздуганов, Г. (16 април 2015 r.). ГРУ проговаря: Нестерович – Ибрахим е главният организатор на кървавия атентат в „Св. Неделя“. Извлечено от faktor.bg: https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/-gru-progovarya-nesterovich-ibrahim-e-glavniyat-organizator-na-karvaviya-atentat-v-sv-nedelya-43211
Бретхолц, В. (1994). Видях сгромолясването им. София: Изд. „Бъдеще“, изд. „Тилия“.
Винаров, И. (1980). Бойци на тихия фронт. София: Партиздат.
Горчева, Д. (2015). Зловещият план не бе осъществен докрай. 90 години от чудовищния атентат в „Света Неделя“ през 1925 година. Списание „Българи“, 30-33.
Горчева, Д. (16 април 2016 r.). Кървавият Велики четвъртък и платените червени терористи. Извлечено от mediapool.bg: https://www.mediapool.bg/karvaviyat-veliki-chetvartak-i-platenite-cherveni-teroristi-news248113.html
Горчева, Д. (2019). Зловещият план не бе осъществен докрай. Извлечено от dialog-bg.info – списание „Диалог“: http://dialog-bg.info/Istoria/1925.htm
Иванова, О. (2019). Червено знаме, бодлива тел. Свидетелства за трагедията в Русия. София: Рива.
Институт по история на БКП. (1975). История на БКП. Кратък очерк. София: Партиздат.
Йоцов, Й. (2011). И дяволът се кръстеше. Шумен: Славчо Николов и сие.
Колпакиди, А. (2004). Энциклопедия военной разведки России. Москва: ВЗОИ, Астрель, АСТ.
Колпакиди, А., & Прохоров, Д. (2004). КГБ. Приказано ликвидировать. Спецоперации советских спецслужб 1918-1941. Москва: Яуза; Эксмо,.
Колпакиди, А., & Север, А. (2012). Спецназ ГРУ: самая полная энциклопедия. Москва: Эксмо.
Лурье, В. М., & Кочик, В. Я. (2003). ГРУ: дела и люди. Москва: ИД „Нева“ – ОЛМА-ПРЕСС.
Мутафчиева, В., & Иванова, М. (2005). Историята, населена с хора. София: Гутенберг.
Недялков, А. (1969). Военната организация на БКП 1920-1923. София: Държавно военно издателство.
Попов, Й. (1931). Моите спомени от септемврийските събития 23.ІХ-28.ІХ. 1923 год., станали в гр. Фердинанд и околията. Фердинанд: Печатница Наука.
Стефанов, О. (23 септ. 2021 r.). frognews.bg. Извлечено от Разбулване на тайните: ГРУ и Коминтерна „вдигат“ въстанието през 1923 г., загиват много невинни: https://frognews.bg/kultura/art-jungla/razbulvane-tainite-gru-kominterna-vdigat-vastanieto-prez-1923-zagivat-mnogo-nevinni.html
Тахов, Р. (2015). Големите парламентарни циркове. Хроника на скандалите в Народното събрание. София: Литус.
Цанев, С. (2008). Български хроники, т.3. Пловдив: Жанет 45.
Янчев, В. (2023). Как мислим Септември ’23? Разговор с Веселин Янчев. Култура, бр.7 (3000), септември 2023. Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/article/1485-kak-mislim-septemvri-%E2%80%9923-razgovor-s-veselin-yanchev