Съдържание
1939 – Началото (или „забравеният“ Пакт „Рибентроп – Молотов“)
1 март 1941 – България и Тристранния пакт
Библиография
1939 – Началото (или „забравеният“ Пакт „Рибентроп – Молотов“)
В анкета, проведена в Русия през 2022 г. от ВЦИОМ (Всероссийский центр изучения общественного мнения) – най-голямата организация за изследване на общественото мнение там, около 20% се затруднили, а близо 50% от респондентите отговорили, че Втората световна война започнала през 1941 г. Не, драги – заблудени сте от пропагандата! На 22 юни 1941 г., когато другарчето на Сталин, Хитлер напада СССР, започва наречената от вас „Велика отечествена“. Дали и защо да е „велика“ или пък „отечествена“ – това е тема на друга дискусия.
Няма да се изненадам, ако подобни резултати видим и у нас, затова – малко разяснения.
Всъщност, Втората световна започва две години по-рано отколкото ни учеха – факт, който десетилетия се „пропускаше“ от комунистическата историография! Защо ли?
Ето защо! Малко История с факти!
На 21 август 1939 г. външният министър на Германия Рибентроп каца в Москва с личния самолет на Хитлер. Летището е украсено със свастики, а оркестърът свири „Deutschland, Deutschland, über Alles“. На следващия ден – 22-и август тайните протоколи на бъдещия Договор са изготвени. Хитлер одобрява споразумението по телеграфа. Вечерта Сталин вдига тост за фюрера с думите: „Той е добро момче.“ Подписва се така нареченият „Пакт Рибентроп-Молотов”. Първата част на Договора е с „цел укрепването на мира между Германия и СССР“ – факт, който пропагандата използваше, за да ни убеди, че с тази договорка, Сталин цели спечелване на време за организиране на отбраната на държавата си. НО! Интересна теза изказва Марк Солонин, в интервю с Дмитрий Гордон, което лесно може да бъде открито в Youtube. Интервюто е дълго, но си заслужава гледането, защото буди доста размисли и променя тотално някои от митовете или укриваните истини за Втората световна.
Основната теза на Солонин е, че от пакта повече е заинтересована Германия, която към онзи момент е доста по-изостанала във военно отношение (Хитлер обявява едва през 1935 г., напускането на Версайското споразумение и започва милитаризирането на страната).
Всъщност двете държави имат тайни взаимоотношения отдавна. Още през 1922 г., в италианския град Рапало е подписан Договор – отказ от каквито и да било териториални и финансови претенции, предвидени от Брест-Литовския договор от 1918 г., с който Революционна Русия излиза от Първата световна война. Разбира се, този договор има и тайна клауза – със секретен анекс се предвижда Германия, в нарушение на Версайския договор, да обучава свои военни части на територията на Съветския съюз!
В същото време, не без американска помощ, СССР напредва технологично. Не вярвате? На 1 юни 1931 г., между САЩ и СССР е сключен договор за участие на американски инженери в изграждането на около 90 металургически завода на територията на Съветския съюз. Много от тези „американски проекти“ са ядрото на руската индустрия – „Уралмаш“ Магнитогорския и Новокузнецкия металургични комбинати, Челябинския и Сталинградския (дн. Волгоградски) тракторни заводи, които по време на войната ще произвеждат не трактори, а танкове! (А някои от тях днес произвеждат оръжия, използвани срещу Украина). Пермския авиомоторен и Казанския авиационни заводи, ГАЗ… ДнепроГЕС, гордостта на съветската енергетика също са строени от американците, с главен инженер Хю Купър… Неудобна истина! (Диунов, 2021)
Но да се върнем на темата. Съветско-германският пакт изненадва не само световната общественост, но изглежда и самия Георги Димитров, който от години е намерил убежище в Съветска Русия, барабар с цялото ръководство на БРП (к). На 22 август 1939 г. – ден преди подписването на пакта, той като секретар на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал), отправя до всички комунистически партии следната директива:
,,Да се продължи с още по-голяма енергия борбата срещу агресорите, особено срещу германския фашизъм!“
До този момент, съветската идеология тръби, че „фашизмът е най-висшият и последен стадий на империализма“, и основен идеен враг, с победата над който, световната революция ще бъде осъществена! И изведнъж – пакт за дружба?!? Налага се по спешност да се дават разяснения (любимите на някои днес „опорни точки“) и Тодор Павлов (същият онзи професор от „Института за Червена професура“ в Москва и бъдещ регент, а после и академик), по поръчка на двете партии (сещате се кои), трябва да дава „опорни точки“ – информационната брошура „Против объркването на понятията“, разпространявана по партийна линия сред „наши другари“. В брошурата се прокарва тезата, че „полската държава е престанала съществуването си“ и затова, СССР няма как да я е атакувал. А съветските войски били необходими само за поддържане на реда и за да запазят братския славянски народ от анархията. В брошурата той също хвали министър-председателя Кьосеиванов за декларацията му, в която Кьосеиванов изразява решителността на България да запази неутралитет като „единственото правилно решение в момента“. (Алтънков, 2020)
Ми то – яко „объркване на понятията“ настъпва – да не знаеш на кой Господ да се кланяш! Има комунисти, които не могат да схванат смисъла на съюзничеството между болшевики и нацисти, между Сталин и Хитлер. Та в тази брошура, авторът изцяло следвайки принципите на диалектическия материализъм обяснява, че това което виждаш и чуваш, не винаги е това, което виждаш и чуваш!
Не, това да не ви звучи като медицинска диагноза! Не! Това е „когнитивен дисонанс“! Тя, Партията с голяма буква, винаги е права – помните ли Христо Радевски с ония смехотворни стихове „Към Партията“:
„Води ме, Партийо, води ме
под своите бойки знамена!…аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!„
Значи партията е права, когато съгреши дори и Тодор Павлов продължава в тоя дух:
„Само враговете на Германия и СССР могат да се стремят към създаването и раздухването на вражда между народите на тези две държави.“
Да му завидиш на въображението! Абе „червена професура“, жалко че го закриха! Професионалисти в лъжата! А може и да още съществува някъде тайно – като гледам днешните им приказки. И още:
„Но за СССР другари, фашизмът не е най-страшния враг на комунизма. Английският империализъм е най-големият враг на комунизма и на всяко революционно движение на народите!“
Някои партийни кадри са ошашавени от това „прозрение“, но приемат новата партийна линия, защото тя – както посочва Тодор Павлов – идва директно от Москва. Убеден съм, че е така, защото след 1989 г., маса комуняги изпратиха децата си на Острова (оня – с английския империализъм), че и оттатък океана, вероятно с тайната мисия да катурнат тоя „разлагащ се“ американски и английски империализъм отвътре. На изток, деца на соц. дейци не се изпращат, сигурно щото там няма повече какво да се разлага!
Резултат още няма, но чакаме – нали знаете – Партията винаги е права…
Та…
Сталин привиква Георгий Михайлович (известен у нас като Димитров) в Кремъл и на 7 септември 1939 г., в присъствието на Молотов и Жданов, му държи следната реч:
,,Комунистите от капиталистическите страни трябва да се обединят решително срещу своите правителства. Преди войната противопоставянето между фашизма и демократичния режим беше съвършено правилно. По време на войната… разделянето на капиталистическите държави на фашистки и демократични загуби предишния смисъл. Войната предизвика коренен прелом. Единният народен фронт от вчерашния ден беше за облекчаване на положението на робите при капиталистическия режим. В условията на империалистическа война се поставя въпросът за унищожаване на робството! Да се стои днес на позициите на вчерашния ден (единен народен фронт, единство па нацията) означава да се свлечеш на позициите на буржоазията. Този лозунг се сваля.“
Този цитат е от дневника на самия Георги Димитров. За отбелязване са и думите на Сталин – „унищожаването на робството“ – т.е. победата на комунизма в Европа (нали помните герба на СССР – Сърп и чук върху цялото земно кълбо), думи, които разкриват отдавнашните му завоевателни намерения. То, комунизмът си беше вид „държавно робство“ – с кльон по границата, с лагери за инакомислещите, с лафа – „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим“! Но затова – по-нататък.
Сталин съответно натоварва Георги Димитров като генерален секретар на Коминтерна да редактира и отправи към всички секции на международното комунистическо движение тезисите, обосноваващи този 180-градусов завой. Той връща тактиката на Коминтерна на позициите на VI-ия му конгрес, а именно: засилване на борбата срещу социалдемокрацията, образуването на народни фронтове отдолу и посочване като главен враг „буржоазната демокрация“.
Явно, Димитров изпитва затруднения при изпълнение на тази задача, защото на 24 септември Жданов го мъмри по телефона: „За това време другарят Сталин би написал цяла книга!“
Всеизвестен факт е, че на 1 септември 1939 г. Хитлер напада Полша. Пропускаме обаче, че в СССР в този момент се приема „Закон СССР о всеобщей воинской обязанности“ – „Закон за всеобщата военна служба“. Очевидно, съветското ръководство предприема енергични мерки за увеличаване на числеността на въоръжените сили, сякаш се готви за предстояща война … Но нали няколко дни по-рано мирът е осигурен?!?
Или може би батюшката – миротворец тайно крои други планове? За нападение?
Да се върнем на „Пакта Рибентроп – Молотов“: той има и втори, „секретен протокол“, който дълго време беше укриван или директно отричан! Протокол, в който виждаме директното разделяне на Европа между Германия и СССР – Прибалтийските държави, вкл. Финландия, попадат в съветската „сфера на интереси“. Полша се разделя, а Бесарабия също е „интересна“ за Сталин (не случайно, за поляците, това е „четвъртата подялба на Полша“).
Прилагам факсимиле от Протокола на руски език – за невярващите. С подписите на Молотов и Рибентроп
На 3 септември, Англия и Франция обявяват война на Германия, като няколко дни по-късно се включват и Южна Африка и Канада. И докато полската армия води неравна борба срещу немския агресор на запад, на 17 септември, от изток се включва разбира се и Съветския съюз (дето беше „страж на мира“), но не за да защити Полша, а за да докопа своя дял от нея – над 52% от територията й! Без да обяви война, СССР напада с над 4000 танка и над 600 000 армия в гръб! Не случайно и до днес, поляците нямат вяра на Русия! (То, кой ли й има вяра?). Цинизмът на съветското правителство проличава в реч по радиото, произнесена от Вячеслав Молотов на 17 септември, и публикувана на следващия ден във всички вестници (приложение 2), в която между другото се казва:
„Другари! Граждани и гражданки на нашата велика страна!
Събитията, предизвикани от полско-германската война, показаха вътрешната несъстоятелност и явната недееспособност на полската държава… От Съветското правителство също така е невъзможно да се изисква безразличие отношение към съдбата на кръвно родствените украинци и беларуси, живеещи в Полша, които преди това бяха в положението на безправни народности, а сега са захвърлени на произвола на съдбата. Съветското правителство смята за свой свещен дълг да протегне ръка за помощ на своите сънародници украинци и братя беларуси, живеещи в Полша.“
Та за да спасят „братята си“ (както „спасиха“ и нас през 1944-та), Работническо-селската армия (кърваво Червената де!) окупира източната част на Полша, като на 22 септември Вермахтът и Червената армия провеждат общ празничен парад в Брест-Литовск: Работническо-селската червена армия (РККА) рамо до рамо с Вермахта дори са се увековечили заедно на филм!!!. Ще оставя без коментар! Всеки има глава на раменете си!
Или май – не всеки…
На 28 септември 1939 г., Германия и СССР подписват нов Договор – „ Договор о дружбе и границе между СССР и Германией“ – „За дружбата и границата“, в чийто два секретни протокола, окончателно се разпределят териториите на плячкосаните държави! (Министерство иностранных дел Российской федерации, 1992). Декларация „в полза на мира“. Коментарът на този цинизъм е излишен, но вестник „Правда“, публикува реч на Молотов, в която се казва:
„След като правителството на Германия и правителството на СССР, подписаха днес Договор, окончателно уредиха възникналите въпроси, в резултат на разпадането на Полската държава и по този начин създадоха солидна основа за траен мир в Източна Европа, те взаимно се съгласяват, че спирането на войната между Германия от една страна, и Англия и Франция от друга страна, би отговаряло на интересите на всички народи. Следователно и двете Правителствата ще насочат общите си усилия, ако е необходимо, към споразумение с други приятелски сили, така че възможно най-скоро постигне тази цел. Ако обаче тези усилия на двете правителства останат неуспешни, тогава ще бъде доказан факт, че Англия и Франция са отговорни за продължаването на войната…“ (в-к „Правда“, № 270/29.09.1939 г.)
Видиш ли, Полша сама „се разпаднала“! И разбира се – Англия и Франция са виновни!
На 15 септември 1939 г. българското правителство обявява:
„…България продължавайки миролюбивата си политика, ще остане неутрална.“
Все пак, на 3 ноември 1939 г. Георги Димитров успява да даде някои насоки, като публикува в списанията „Комунистически интернационал“ и „Болшевик“ статия под заглавие „Войната и работническата класа в капиталистическите страни“.
Ето няколко цитата:
„Както ни учи Ленин, характерът на войната „не зависи от въпроса кой е агресорът и в каква страна се намира врагът, а коя класа воюва… Очевидно е, че буржоазията в капиталистическите страни и на първо място управляващите класи на воюващите сили носят отговорността за войната… Днес империалистите на Англия и Франция са в настъпление и хвърлиха във война срещу Германия техните народи… Прилагайки социалистическа външна политика, СССР подписа пакт за ненападение с Германия и провали коварните планове на подпалвачите на войни… След подписването на германско-съветския пакт буржоазията на Англия и Франция пое пътя на въоръжена борба срещу главния империалистически съперник под претекст, че защитава нейния васал: реакционна Полша на помешчиците, но и тази карта бе бита при това положение СССР взе енергични мерки, за да осигури мира на изток… Отправяйки Червената армия в Украйна и Западна Беларус, той оказа братска помощ на братята си, освободи ги от капиталистическото робство…За работническата класа съществува само една правилна позиция – смела и безкомпромисна борба… Така че във всяка страна на първо всеки да се бори, за да се сложи край на тази грабителска война… (защото) онова, което преди войната беше характерно за страните с фашистки режим, днес все повече се развива в страните на т. нар. буржоазна демокрация… Променилите се условия налагат комунистическите партии да сменят тактиката си. Тактиката за единен пролетарски и народен фронт, приложена в последните години, позволяваше на пролетариата и трудещите се маси временно да устояват на настъплението на капитала, но сега комунистите не желаят да правят някакъв единен фронт с онези, които направиха единен фронт с империалистите… При това положение единството на работническата класа може и трябва да бъде постигнато само от долу, но този единен фронт не може да се осъществи без най-решителна борба против социалдемократическите, „демократическите“ и „радикалните“ слуги на империализма, комунистическите партии трябва бързо да се сплотят, да изчистят от редиците си гнилите елементи, пораженците и да въведат желязна болшевишка дисциплина.“ (Фосколо, 2012)
А на 30 ноември 1939 г. Съветският съюз нахлува във Финландия. Съветската пропаганда гърми, че Червената армия воюва c полския, съответно с финландския „фашизъм“. (То и до днес, все с „фашизма“ воюват!) Заради бруталното нападение срещу независима Финландия обаче, СССР е изключен от Обществото на народите! Нещо, което ясно защо, с години се премълчаваше!
Всъщност, войната вече е „световна“, но съветските историци, а и присъдружните им глашатаи у нас, удобно забравят периода 1939-1941 г., през който Сталин и Хитлер са си приятелчета и активно си другаруват – подпомагат един друг в бъдещото разделяне на Европа! Хитлер окупира голяма част от Западна Европа, а Сталин доволно потрива ръце и чака германската армия да се изтощи достатъчно, за да я удари в гръб и да развее знамето със сърп и чук над целия континент. Дори е разочарован, че армиите на европейските държави, падащи една след друга под нацистката окупация, не оказват достатъчно сериозна съпротива, за да омаломощят немската армия. Но за разлика от Великобритания, СССР не оказва никаква помощ на нападнатите (виж Виктор Суворов – „Ледоразбивачът“). (Суворов, 1996)
Нещо повече! През 1940 г. агресията добива все по-големи размери, като на 17 юни Червената армия нахлува в прибалтийските държави (под предлог за създаването на съветски военни бази) и ги „освобождава“, разбирай също окупира. А на 28 юни Румъния „отстъпва“ Бесарабия и Северна Буковина на СССР.
Междувременно, на 30 август 1940 г. се осъществява т.нар. „Виенски арбитраж“. В ролята си на помирители и арбитри, Германия и Италия упражняват натиск върху Румъния и тя е принудена да отстъпи Трансилвания на Унгария и да се договори за връщането на Южна Добруджа на България, а Германия и Италия в замяна гарантират останалите й територии. В началото на септември 1940 г. се подписва българо-румънски договор, т. нар. „Крайовска спогодба“. Това е един от най-големите успехи в българската външна политика и дипломация – без нито един куршум, успяваме да си върнем изконно български земи! Това е и причината, тази територия, България да запази и след края на войната.
На 27 септември 1940 г. е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. Към него, на 20 ноември се присъединява и Унгария, а на 23 ноември – Румъния. На следващия ден се присъединява и Словакия. Борис III, до този момент с различни предлози отклонява няколко покани от страна на Хитлер, за включване на страната ни в Оста.
България, която от край време е в апетитите на Сталин не бива забравена от руската мечка. В мой превод ще цитирам:
„Запис на разговор между Хитлер и Молотов: В присъствието на Рибентроп и Деканозов, както и на съветниците в посолството Хильгер и Павлов като преводачи. Берлин. 13 ноември 1940 г:
… След това Молотов започна да говори за Проливите, които, позовавайки се на Кримската война (1853-1856 г.) и събитията от 1918-1919 г., са т. нар исторически врати на Англия за нападение срещу Съветския съюз. Сега ситуацията е още по-опасна за Русия, тъй като британците се закрепиха в Гърция. От съображения за сигурност, сега отношенията между СССР и др. черноморски държави са от голямо значение.
В тази връзка Молотов пита фюрера, как Германия би гледала на предоставянето от Русия на България, независима държава намираща най-близо до Проливите (освен самата Турция), на гаранции при абсолютно същите условия, при които Германия и Италия дадоха такива на Румъния.
Русия обаче възнамерява да получи предварително съгласие за това от Германия, а също и по възможност от Италия.
На въпроса на Молотов относно позицията на Германия по въпроса относно Проливите, фюрерът отговори, че външният министър на Райха вече обмисля този проблем и това, което предвижда преразглеждане на Конвенцията от Монтрьо в полза на Съветския съюз.“ (Фельштинский, 2011)
Хитлер, както и целият свят отдавна познават „руските гаранции“, но в интерес на „дружбата“ е склонен на преразгледа Конвенцията от Монтрьо, разглеждаща преминаването на кораби през Проливите!
Отново през ноември 1940 г., Молотов (в присъствието на Хитлер) предлага на Германия да присъедини Съветския съюз към Тристранния пакт – Рим, Токио, Берлин, ако Райхът признае, че България и Румъния влизат в съветската зона на влияние. Фюрерът, след като няколко пъти пита, дали правителството на България знае за предложенията, отхвърля идеята и дори пред българския посланик Първан Драганов заявява, че не желае „България и Румъния да бъдат превърнати в болшевизирана пустиня, какъвто е случаят днес с държавите на Прибалтика.“
В руската версия на Уикипедия, посветена на тези предложения, някой детайли, „случайно“ са пропуснати, а в българската – дори липсват. Но ние като хора, владеещи чужди езици, търсим истината в различни източници, затова поглеждаме към английската версия, която неясно (или ясно) защо е доста по-подробна. Ще кажете – Западна пропаганда! А бе, може и така да е, но там освен изобилието на факти, има и доста оригинални документи!
Ще цитирам един от тях в мой превод:
„Отговорът на Кремъл на проекта на Рибентроп започва със следните думи: „Съветското правителство е готово да приеме проект на Пакта на четирите сили за политическо сътрудничество и икономическа взаимопомощ. Сталин предлага пет, а не два секретни протокола.
… Вторият протокол предвижда през следващите няколко месеца да бъде сключен пакт за взаимопомощ, подписан между СССР и България, включително и изграждането на бази за съветските сухопътни и военноморски сили в Босфора и Дарданелите (с дългосрочен наем). В случай, че Турция се съгласи да подкрепи пакта на четирите сили, нейната независимост и териториална цялост ще бъде гарантирано от Италия, Германия и СССР. Третият таен протокол признава, че центърът на съветското териториално господство е на юг от Баку и Батуми, по посока на Персийския залив. … И накрая, петият протокол (включващ Германия, Италия и СССР) да потвърдят това, че България попадайки в зоната за сигурност на Съветския съюз, съветско-българският договор за взаимопомощ е политическа необходимост. (DGFP, Series D, 11: 714-15 (Schulenburg to the Foreign Ministry. Moscow, November 26, 1940).Контрапредложенията на Москва безпогрешно разкриват, че нейната основна цел е да придобие пълно господство в Черно море и проливите. А това неминуемо предполагаше пряко участие в Балканските дела. Следователно решимостта на Съветския съюз да не отстъпва контрола над Балканите вече беше напълно ясна и за Германия и Италия. За да демонстрира желанието на Съветския съюз да сключи всеобхватно споразумение с Германия, приема основните германски искания за доставка — до 11 май 1941 г. — на 2,5 милиона тона зърно. Това означаваше отделяне на 1 милион тона от собствените си държавни резерви, за да допълнят вече обещаните 1,5 милиона тона. …” (Ibid., 11: 724 (Schnurre to the Foreign Ministry. Moscow, November 28, 1940).
Сталин вероятно се е надявал да впечатли Хитлер с готовността, Съветския съюз за незабавно разделяне на сферите на влияние; неговите предложения за компенсация и новото икономическо споразумение за 1941 г. и 1942 г., са един вид авансово плащане за сътрудничеството между двете страни. … (Хитлер се опита да убеди българския външен министър да се присъедини към Силите на Оста с мотива, че това ще принуди Русия да изостави своите намерения. Неприемането би довело до съветска намеса и натиск: „Докато руснаците знаят, че България не е член на Тристранния пакт, Русия ще се опитва да изнудва България по всякакъв начин.” (ibid, 11: 770 (разговор между Хитлер и българския външен министър Драганов на 3 декември 1940 г.). (Nekrich , 1997)
Ще оставя цитираното без коментар, но от документите е видно, че за Сталин, влиянието на Балканите и в частност – в България, е от огромно значение, дори е готов да се присъедини като четвърта сила, в Тристранния пакт! И да даде на Германия авансово част от държавния си зърнен резерв (припомням за Съветска Украина, почти унищожена от Гладомора!). На „фашистка Германия“!
Мераците на съветската страна продължават, като в края на ноември натискът върху българското правителство дори се засилва. Няколко дни по-късно, в София пристига пратеникът на Сталин – Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат по външни работи с настояване, българското правителство да сключи със СССР политически и военен съюз, наречен „Пакт за взаимопомощ“, подобен на този, наложен в Прибалтика няколко месеца по-рано. (Искат да ни „помогнат“, бе!) В дванайсетте точки, които той включва, на България й се обещават най-прекрасни неща – задоволяване на голяма част от териториалните претенции (не са добавени тези към Югославия, защото стремежите на Сталин са с нея също да се сключи подобно споразумение), всестранна материална и военна помощ, предлага се и закрила от „турската опасност“. Съветската страна обещава съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия, в замяна на което България трябва да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна, а Дарданелите да бъдат включени в съветската сфера на влияние. В замяна на това София трябва да се задължи да окаже помощ на Москва в случай при заплаха на нейните интереси в района на Черно море. (Недев, 2007). Естествено се избягва конкретика, в какво всъщност се изразява тази помощ, което автоматично ще рече, че тя ще включва и настаняване на съветски войски. По отношение „заплахата“ която идва към нас от Анкара (между другото Турция остава неутрална до края на войната, когато се включва срещу Германия), Лавришчев настоява, България да предостави варненското и бургаското си пристанища като съветски военни бази, разигравайки схемата, приложена по отношение на Естония! (Билярски & Гезенко, 2006) (стр. 128-129)
Нали не се съмнявате, че присъствието на Червената армия означава пълното изгубване на всякакъв държавен суверенитет. В последната точка на предложението се записва:
„12. Възраженията, които има СССР против присъединяването на България към известния Тристранен пакт отпадат при условие, че съюзът за взаимопомощ между България и СССР бъде сключен. Напълно е възможно и СССР да се присъедини в този случай към Тристранния пакт.“ (ibidem, стр. 122-124)
Георги Димитров записва в дневника си (25.XI.1940 г., стр. 203):
„Ако пактът бъде сключен, ще се договорим конкретно за формите и размерите на взаимната помощ. При сключването на пакта за взаимопомощ ние не само не възразяваме България да се присъедини към Тройния пакт, но тогава и самите ние ще се присъединим към пакта.“ –
думи, които чува от устата на Сталин!
Забелязваш ли уважаеми Читателю – Георгий Михайлович Димитров употребява местоимението „ние“, имайки в предвид Съветския съюз, чийто гражданин е, защото е лишен от българско гражданство! Същият, който няколко години по-късно ще стане министър-председател на България, назначен от съветските окупатори!
На 25 ноември 1940 г., българското правителство приема учтиво предложението, но категорично отхвърля „договора за взаимопомощ“ чрез официален писмен документ, предаден на следващия ден на съветския пълномощен министър в София, Лаврищев. В него се заявява, че България ще продължава досегашната си политика за мирна ревизия на териториалните си претенции върху български земи, както и че вече е получила уверения от Турция, че войските по общата ни граница имат само отбранителен характер. Но безспорно подписването на един такъв договор със СССР ще накара южната ни съседка да се чувства застрашена, а по този начин опасността от стълкновение само ще се засили „…което не се съмняваме, не се желае и от Съветския съюз“. Що се отнася до Тристранния пакт, то поради факта, че в разговори с Германия по този въпрос вече са взети известни принципни становища, преди още да се получи предложението на СССР: „…ангажирането на България за преговори за друг пакт би хвърлило сянка върху лоялността на българската външна политика, и не само би огорчило една приятелка нам и на Съветския съюз страна, но даже би могло да предизвика нейните основателни подозрения“. Освен това като допълнение се заявява, че след като намерението на Кремъл е също да става част от Тристранния пакт, поведението на България в никакъв случай не противоречи на интересите на Москва.
Премълчава се и още нещо потресаващо!
На 16 декември 1941 г. Председателят на Съвета на народните комисари Й. В. Сталин се среща в британския външен министър Антъни Идън в Москва. След протоколните приветствия от двете страни, Сталин предлага на Идън сключването на два Договора – за военна взаимопомощ и за разрешаването на следвоенните проблеми. Дотук нищо странно. Но Вождът на световния пролетариат предлага още нещо към втория Договор – секретен протокол, който да включва схема за следвоенна реорганизация на европейските граници!
И сега нещо на вниманието на българските русофили – в записа на тази беседа се казва:
„5. Турция в виде компенсации за соблюдение нейтралитета может получить Додеканес, населённый турками район Болгарии к югу от Бургаса и, может быть, какие-либо территории в Сирии. … Тов. Сталин со своей стороны прибавил, что отход от Болгарии Бургасского района явился бы наказанием за поведение Болгарии во время войны. Болгария должна была бы также несколько пострадать территориально и на своей югославской границе.“ (Документы внешней политики СССР. Т. XXIV. 22 июня 1941 г.-1 января 1942 г., 2000).
И докато говорещите руски език цъкат с език от написаното, за неразбиращите (каквито са доста от днешните русофили и псевдопатриоти) предлагам превод на български:
„5. Турция, като компенсация за спазване на неутралитета може да получи Додеканезите, населения с турци район на юг от Бургас и може би някакви територии в Сирия … От своя страна др. Сталин добави, че оттеглянето на Бургаската област от България би било наказание за поведението на България по време на войната. България също ще трябва да пострада донякъде териториално и по югославската си граница.“
И за да разсея всякакви съмнения, прилагам и факсимиле от стр. 502 на „Документы внешней политики СССР. Т. XXIV. 22 июня 1941 г.-1 января 1942 г.“, 2000. И е издадено от Министерството на вънщните работи на Руската федерация
Както казват французите: „Не мозе да баде!!!“ Бащата на народите щедро подарява „братската“ българска Бургаска област на Турция! И то (обърнете внимание) във време, когато сме в дружески отношения – не забравяйте – война на България е обявена едва 4 години по-късно!
На 17 януари 1941 г. съветският посланик в Берлин Александър Скорцев заявява на Рибентроп, че СССР счита България и Дарданелите за съветска зона на сигурност. Същото декларира и Молотов, като официалната позиция на своята страна пред германския посланик в Москва граф фон Шуленбург, а именно че СССР смята източната част на балканския полуостров за зона на своята сигурност. (Петров, 2001)
Може би тук е мястото да споменем още един, малко известен факт. През 1941, СССР, който счита Иран за подобна зона за сигурност, съвместно в Великобритания, го атакуват. Стратегическата цел на инвазията е да осигури безопасността на съюзническите снабдителни линии за СССР (Персийския коридор), да подсигури иранските петролни находища, да ограничи германското влияние в Иран. На 16 септември Червената армия окупира Техеран, като според договорката с Лондон, войските трябва да напуснат територията 6 месеца след победата над Германия. Междувременно, в северната част на страната се създават две „независими държави“: „Автономна република Азербайджан“ (да не се бърка с Азербайджанската ССР) и „Република Кюрдистан“ или Махабад“. Може би с идеята, в даден момент да бъдат „освободени“ и „присъединени“ към „Великия Съветски съюз“, с „огромното желание“ на местното население!
Спазвайки крайния срок за изтегляне (2 март 1946 г.), шест месеца след края на войната, британците започват да се изтеглят, но Москва отказва, позовавайки се на „заплахи за съветската сигурност“. Съветските войски не се изтеглят от Иран до май 1946 г., след официалната жалба на Иран до новосформирания Съвет за сигурност на ООН, която става първата жалба, подадена от страна в историята на ООН, и тест за ефективността на ООН при решаването на глобални проблеми след войната. Съветът за сигурност на ООН (доминиран от СССР) обаче не предприема директни стъпки за оказване на натиск върху Съветите да се оттеглят и те напускат страната едва в края на годината. А повечето активисти на тези две „независими държави“ намират убежище в СССР!
С Иран – не се случва, но с България…?
България и Тристранния пакт
Принудено от обстоятелствата – 680 000 германска армия чака на границата отговор, дали да премине през България като съюзник или да окупира държавата ни в похода си към гръцкия фронт – българското правителство приема присъединяването на България към Тристранния пакт.
На 1 март 1941 г., самолетът на Богдан Филов каца на летището във Виена, украсено със знамена. По тоталитарен образец, подобно на август 1939 г. и посрещането на Рибентроп в Москва, военен оркестър свири немски бойни маршове, а българите са посрещнати от военния министър на Третия райх Рибентроп. На път за двореца „Белведере“, двамата уточняват последни подробности – влизането ни в пакта обезсилва военния протокол за неучастието на страната ни в бойни действия, но Рибентроп уточнява, че такава възможност няма да се яви, тъй като опасност идва само от Турция, а тя била обещала на Хитлер „да мирува“. После Рибентроп уверява Филов, че Германия няма да иска нищо от нас, с което да не сме съгласни.
В 13,30 Богдан Филов подписва влизането на България в Тристранния пакт, след което Рибентроп, граф Чано, министър на външните работи на Италия, и Филов се оттеглят на поверителен разговор, където нашия премиер получава писмени уверения, изразяващи позицията на Германия и Италия, че новият им съюзник, в лицето на България ще получи излаз на Бяло море от устието на Струма до устието на Марица, по протежение на 230 километра. Македония вече е договорена в хода на предварителните разговори – тя ще бъде включена в Третия райх, но под българско административно управление.
На следващия ден след завръщането на Богдан Филов по спешност е свикано Народното събрание. Министър-председателят прочита Декларация, в което между другото се казва:
„В своята външна политика България постоянно се е ръководила от желанието на българския народ да живее в мир и добри отношения със своите съседи … остава вярна на договорите за приятелство, сключени с нейните съседи, и е решена да продължава традиционните приятелски отношения със Съветския съюз и да ги развива.“ (стр. 35) (сборник, България – своенравният съюзник на Третия райх. Сборник документи., 1992)
Филов подчертава, че България фактически се присъединява към съществувалия тогава германо-съветски съюз, заявявайки:
„Ние смятаме, че пактът, който подписахме, не нарушава договорите, които имаме със съседите и че ще продължим нашата политика на традиционно приятелство със Съветския съюз.“
Това ще се използва по-късно умело от съветската пропаганда, но нека обърнем внимание – присъединяването на България към Тристранния пакт се случва на 1 март 1941, когато СССР е в съюз с хитлеристка Германия, няма как да наруши неутралитета ни спрямо СССР!
На следващия ден, на извънредна сесия е свикано Народното събрание. Председателят му, Никола Логофетов подчертава значението на немско-руския съюзен договор за включването на България в пакта: „Ние, българите, формално и фактически се разбрахме с нашите сърдечни приятели германците и италианците и техния съюзник Япония, без да нарушаваме традиционното си искрено приятелство с руския народ, приятел на силите на Оста.“
След ден, Богдан Филов пита за мнението на руската страна:
„…Деканозов (по това време посланик на СССР в Берлин – бел. съст.) посрещнал съобщението студено и направил няколко забележки. Молотов бил казал, че те смятали Балканите за тяхна зона на влияние.“ (Филов, 1990)
На 3 март, заместник-народният комисар по външните работи Андрей Вишински връчва на посланик Стаменов декларация, която в същия момент се прочита по „Радио Москва“. В нея се заявява, че действията на София ще доведат:
„…до разширяване на сферата на войната и въвличането на България в нея. Съветското правителство, вярно на своята мирна политика, не може, по тази причина, да окаже никаква подкрепа на българското правителство в прилагането на неговата сегашна политика.“ (ibidem)
След още един ден секретарят на съветската легация в София – Киреев, в разговор с проф. Шишманов пояснява, че неговата страна не се изказва против влизането на България в пакта, а срещу пропускането на германските военни части. Като отговор българският секретар повтаря текста на прочетената от Богдан Филов правителствена декларация, подчертавайки отново, че България е решена да поддържа и разширява традиционните си приятелски отношения с Кремъл. (Билярски & Гезенко, 2006).
Освен политическата, респ. военната страна на въпроса, има и втора гледна точка (нали искаме да анализираме различните виждания по една и съща тема) – икономическата. Прелистваме книгата на проф. Никола Долапчиев „България: превръщането в сателит. Анализ на историческите събития (1944–1953)“ (Долапчиев, 2020). Български юрист с международна известност, дългогодишен титуляр на катедрата „Наказателно право“ на СУ „Св. Климент Охридски“, проф. Долапчиев бързо влиза в конфликт с комунистите след 1944 г. Определен е като служебен защитник на княз Кирил пред Народния съд, по-късно е назначен за български пълномощен министър в Обединеното кралство, където емигрира и повече не се завръща. Дълго време това е една от най-често цитираните книги за комунистическа България на Запад, но доскоро – практически недостъпна в България.
„Не желая да оправдавам отвратителното поведение на тогавашното българско правителство – пише проф. Долапчиев, известен с антинацистките си убеждения – но би било несправедливо единствено България да бъде обвинявана за своето участие в Тристранния пакт“, като дава сериозно обяснение, свързано с икономическата логика. В ония години светът е в шок от Световната депресия, която не пропуска и нас – износът на България никога не е бил голям, а в онзи момент никой не е в състояние, нито пък иска да изкупува български стоки. Само Германия предлага да закупи целия ни ресурсен излишък – разбира се, при специални условия. „Отчаяният човек, отбелязва авторът, не може да се пазари – на какво отгоре?“ Около 1939 г. над 64 % от българския експорт вече отива за Германия, 65 % от вноса идва пак оттам. За сравнение: износът за Великобритания е 3,1 %, а вносът – 2,8 %.
Съответно навлизането в орбитата на Третия райх става с натрупването на огромен германски дълг. Към началото на войната, Берлин дължи на София огромни суми и това е част от един дълбоко промислен план. Ако Германия загуби войната, България няма да получи дължимото си. „Почти насилствено българското бъдеще зависи от германската победа“. И тук проф. Долапчиев привежда множество аргументи за липсващата „икономическа диверсификация“.
А какво ли става с когнитивния дисонанс в главите на нашите родни кремлофили?
Интересни факти по темата намираме в спомените на Върбан Ангелов (Ангелов, 1993). Ортодоксален комунист, смятан дори според британските архиви след 1925 г. за един от петимата най-влиятелни комунисти в България. Между другото, същият е и „народен обвинител“, разбирай прокурор, във II-ри състав на т.нар. „Народен съд“ през 1944/1945 г. Според него, пактът Рибентроп-Молотов е повод за създаване в средите на партийното ръководство на едва ли не дружеско отношение към хитлеристка Германия. Цитирам:
„…. вътрешното ръководство на БКП проведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт …“ (стр. 119).
„В края на 1940 и началото на 1941 г. по нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт … когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски.“ (стр. 126).
„Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР.“ (стр. 120).
„…. задграничното ни представителство (разбирай Георги Димитров) нито тогава, нито след 9 септември 1944 г., т.е. след като се завърна у нас не е казало нито дума за упрек на тогавашното вътрешно ръководство за това вражеско решение и за проведената в негово изпълнение агитация. …. Какво заключение ни се налага? Че идеята за влизането в тристранния пакт и във войната е „спусната“ (да си послужим с този подходящ израз) отгоре – от Москва, от нашето задгранично ръководство. Дали без знанието на руските другари? И това е възможно, а може и с тяхно знание. Всичко обаче ни подсказва, че това решение не изхождаше от нашето вътрешно ръководство. Иначе по негов адрес и по адрес на Трайчо Костов щяха да се изкажат не малко упреци.“ (стр. 120, 121)
„През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните – Павлов или Гешев, ни упрекнаха, че агитираме да влезем във войната на страната на съюза, облепяме и пишем по стените на градските здания позиви с такива покани.“ (стр. 119)
И представителят на властта им заявява:
„…правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна противодържавна дейност, предупреждаваме ви, че ако не престанете да агитирате в това направление, ще вземем строги мерки срещу вас.“ (стр. 120).
Това, както пише по-нататък Ангелов, е станало около 15 юни 1940 г. Те са били обвинени още, че са „…подканяли правителството да арестува агентите у нас на агресорите (Англия и Франция) …“ (стр. 125). (Ненов, 2012)
Върбан Ангелов продължава:
„Спомням си, че някой донесе в кантората ни един такъв лист. Аз го отнесох на Хр. Михайлов, който беше в съседната стая. Освен него там беше и Боян Българанов, а ако не ме лъже паметта и д-р Иван Пашов. Аз скъсах демонстративно този лист пред Хр. Михайлов и с възмущение заявих, че това не може да е дело на нашата партия; това е провокация от Дирекция на полицията. Хр. Михайлов се изчерви и не каза нищо. И понеже Боян Българанов каза, че той счита тази препоръка, която се даваше от нашата партия на правителството за много умна, влязохме с него в пререкания. Аз твърдях, че това е провокация, а ако е наш лист, то е грешка, която граничи с предателство. Помня, че Б. Българанов, с когото заедно излязохме от кантората на Хр. Михайлов, ми поиска подробни обяснения. Аз му дадох и той остана доволен.
Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски.
Ние, които бяхме против това германофилско становище на нашия ЦК, трябваше да защитаваме пред нашите съюзници от Народния фронт становището, че тия лозунги и директиви са провокация на полицията. А те бяха на ЦК на БКП.“
През юни 1940 г. – а това е доста преди Соболевата акция, която е през ноември, българската полиция залавя не кого да е, а Антон Гьошев – сигурно не сте чували за него. След 9-ти, той ще стане министър-председател под името… Антон Югов! (Член на БРП (к), той още през 30-те години, преминава обучение през съветска школа се завръща в България през 1937 г.) При ареста му е отрит позив, както сам си признава в собственоръчно написани показания:
„Намереният лозунг беше хвърлен в двора, който бях прибрал в себе си и при обиска ми беше намерен в джоба. Съдържанието на лозунга е следния: „Искаме военен съюз със СССР, смърт на агентите на англо-френския капитализъм и общ фронт със Социално прогресивна и героична Германия“!
Не знам дали е същия, но в подобен позив се казва:
„При сключване на такъв пакт, Съветския съюз не само не възразява против присъединяването на България към Тройния пакт, но и той сам ще се присъедини към тоя пакт.
Прилагам подобен позив, призоваващ за присъединяване към Тройния пакт, към който сам Съветския същз ще се присъедини.
Но ето още няколко цитата от комуниста Върбан Ангелов:
„След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. Вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония. От името на партията Централният Комитет издаваше позиви, хвърчащи листове, а и писанията по стените на зданията , в които се подканяше правителството да вмъкне страната в Тристранния пакт.
В партията се внесе голям смут; водеха се оживени спорове – по-голямата част от партийните хора не можеха да смелят препоръките на ЦК да бъде присъединена страната към фашисткия съюз на Хитлер, Мусолини и Япония. Аз лично съм имал много спорове по този въпрос с другари даже и от тогавашния Централен Комитет. Становището на ръководството обаче бе разпространено и проагитирано в цялата страна.
В Пловдив, както се научихме тогава, комисия от трима наши другари, се явила пред гарнизонния началник и пледирала пред него, че България трябва да влезе в Тристранния пакт, подканяла го да действа в това направление, като се извърши мобилизация и влезе във война на страната със съюза – Германия и Италия.“ (Горчева, 2021)
„През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните – Павлов или Гешев, ни упрекнаха, че агитираме да влезем във войната на страната на съюза, облепяме и пишем по стените на градските здания позиви с такива подкани.
На нашите възражения, че това не е дело на нашата партия, на наши хора, а се върши или от провокатори, или от някои наивни младежи, полицаят отговори:
„Ние знаем много добре от кого се това върши. Знаем, че вашата партия агитира за влизането ни във война на страната на съюза, правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна, противонародна агитация, предупреждаваме ви, че, ако не престанете да агитирате в това направление, ще вземем строги мерки срещу вас.“
„След около една седмица бяхме арестувани и отправени по различни села много наши другари не само от София, но и от другите градове на страната. На гарата видях Трайчо Костов, когото тоже откарваха някъде. Аз бях изпратен в с. Сини вир /турското му име е Сенебир/, Новопазарско. В съседно село бе интерниран Никола Петков, а в друго – Антон Югов.
Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР.“ (ibidem)
Както се казва: гледам и не вярвам на ушите си! Нас ни учеха на съвсем друга история?!? Излиза, че Антон Танев Гьошев (Югов) с псевдоними „Черния“ или „Данчо“, както и още няколко комунистически дейци са били задържани и интерниран в лагери за комунистическа дейност, разбирай за агитация ЗА присъединяването на България към Тристранния пакт в момент, в който държавният глава Цар Борис и българското правителство бранят отчаяно неутралитета на Родината!.
Забелязвате ли? За българските комунисти май не е важна толкова идеологията или интересите на държавата, колкото сляпо да следват всичко, което бива спуснато от Кремъл! Логичният въпрос е: те на кого служат – на България и на българските интереси или на сляпата вяра във всичко, идващо от Москва?
И тези хора като Югов имат претенцията, че били антифашисти?!? Неволно се сещам за покойния проф. Юлиян Вучков, който казваше:
„Понякога като гледам някой човек и си задавам въпроса, той идиот ли е роден… или е ходил на допълнителни курсове?“
Не така стоят нещата през 1944г. – целта на Москва е съвсем ясна и тя е само една – военна окупация, въпреки всякакви договорки със съюзниците! Поради което СССР отказва разговори с правителството на Константин Муравиев и приема да преговаря само с правителство на (създадения от него) Отечествен фронт. Така че властта на ОФ е резултат от съветската окупация, а стабилизацията на съветския контрол над България изцяло се извършва от правителството на ОФ, оглавявано от Кимон Георгиев.
Библиография
Nekrich , A. М. (1997). Pariahs, Partners, Predators: German-Soviet Relations, 1922-1941 . New York : Columbia University Press .
Алтънков, Н. Г. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.
Ангелов, В. (1993). Неизвестни страници от миналото. София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“.
Билярски, Ц., & Гезенко, И. (2006). Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. София: ИК „Синева“.
Горчева, Д. (06 февруари 2021 r.). Комунистите са единствените, които през ноември 1940-та искат България да влезе в Тристранния пакт. Извлечено от debati.bg: https://debati.bg/komunisti/
Диунов, М. (01 юни 2021 r.). Как американцы создали главные заводы СССР. Извлечено от Взгляд – Деловая газета: https://vz.ru/society/2021/6/1/1101590.html
Документы внешней политики СССР. Т. XXIV. 22 июня 1941 г.-1 января 1942 г. (2000). Москва.
Долапчиев, Н. (2020). България: превръщането в сателит (анализ на историческите събития от 1944 до 1953 г.). В защита на Негово Височество княза. София: Нов български университет.
Министерство иностранных дел Российской федерации. (1992). Документы внешней политики СССР т. XXII. 1939. в 2 кн. Кн. 2. Москва: Международные отношения.
Недев, Н. (2007). Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София. София: Сиела, 2007.
Ненов, Д. (10 юни 2012 r.). Прочит на историята: Тристранният пакт и българските комунисти. Извлечено от dnevnik.bg: https://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/10/1842976_prochit_na_istoriiata_tristranniiat_pakt_i_bulgarskite/
Петров, Л. (2001). България и Турция 1940-1941г.: Конфронтация или добросъседство в сянката на световния конфликт. в Историкът гражданин и учен. Сборник в чест на академик Илчо Димитров. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
сборник. (1992). България – своенравният съюзник на Третия райх. Сборник документи. София: ВИК „Свети Георги Победоносец“.
сборник. (1995). България – непризнатият противник на Третия райх. София: МО „Св. Георги Победоносец“.
Суворов, В. (1996). Ледоразбивачът. София: Факел Експрес.
Фельштинский, Ю. (2011). СССР – Германия. 1939-1941. Секретные документы. Москва: Эксмо.
Филов, Б. (1990). Дневник. София: Отечествен фронт.
Фосколо, Ф. (20 юни 2012 r.). Потулено послание на Георги Димитров. Извлечено от svobodata.com: http://www.svobodata.com/page.php?pid=9496&