1941-1944 – Втората световна и ние

Съдържание

Жертвите на фашисткия режим. И на болшевишкия…
Студената война със СССР – шпионажът.
„Горещата“ война.
Специални операции срещу България.
Партизани или …
Убийствата на деца
„Народните синове“
Библиография

Ще започна тази част, като ви разкажа една история, измислена история, която да кажем може да се случи още… другата седмица.

Да си представим, че изведнъж, неидентифицирани самолети бомбардират мирни български градове, ей така, без повод! По осколките се намират надписи на езика на съответна държава. Агресия!?! Сигурно!
Но някой ще каже – може да е грешка. Вярно – може…

Да си представим, че една държава, с която имаме добри дипломатически отношения, търговски връзки и исторически сантименти (напр. Германия, Турция, Армения, Украина или която си изберете), стовари с няколко подводници десант на брега на Черно море. Пристигат десетки мъже, някои от които с влезли в сила присъди от български съд за различни престъпления (кражби, грабежи и убийства) издирвани от години, но укриващи се от българското правосъдие извън страната (и днес има такива, намерили убежище в Обединените арабски емирства, Южна Африка, Кения и къде ли още не)! Същите са завършили по своя воля военни училища и са на висши офицерски чинове в армията на съответната държава, разбира се срещу заплащане. Та тези хора не просто искат да посетят Родината, ами са дошли въоръжени, за да свалят властта в България. Законната власт! Целта им официално е „получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти и подготовка на въоръжено въстание“. И не само това, ами същата държава изпраща с десант през нощта, с пет групи парашутисти, които да подпомогнат първите. Акцията, разбира се, не среща подкрепа сред българското население, което активно участва в залавянето на диверсантите и голяма част от тях са избити или арестувани и осъдени.
Някой пак ще каже – провокация, за да се развалят взаимоотношенията между чуждата държава и България! Може и да е прав…

Да си представим и още нещо – български военни (напр. генерали, но не тези, за които си помислихте) или цивилни (поети, адвокати и други интелектуалци, както и обикновени работници), получават сериозни пари от чужда държава, за да предават секретни разузнавателни данни от България, както и да извършват саботажи върху военни, но и върху цивилни обекти, отново за да свалят законната власт в днешна България, дори и тя да не се харесва на много българи.
Някои ще каже – подлъгали са се за пари или са били изнудвани! Не ги оправдавам, но е възможно…

Да си представим още една история – някой се скарва със съсед, кмет или полицай, убива го (или в по-добрия случай само го ограбва), излиза в гората, претендирайки, че се бори в името на всички, чиито интереси родната Полиция, НАП или съда са засегнали. Стреля по издирващата го полиция или жандармерия, а през останалото време краде от складовете, дворовете или от стадата на близките села. Бори се за светли идеали (напр. за увеличаване на данъците на богатите, за премахването на еврото, а защо не и за напускането на НАТО и на Европейския съюз)! Е, някои от близките му го подкрепят явно или тайно. Но всички заедно, в деня на тяхната „революция“, в цяла България са около 5000 човека, толкова, колкото и днес се събират на митинг на някоя от патрЕотичните ни партии, докарани безплатно с автобуси, да видят София! Та тия няколко хиляди, с помощта на чуждата армия завземат властта в София и започват да избиват („в името на народа!?!“) не само управляващите, но и около 30 000 инакомислещи или обикновени хора, с които имали лични сметки за уреждане (кметове, полицаи или просто по-богати от тях съседи, които за тяхно нещастие са по-предприемчиви и са създали свой бизнес)! Някой ще каже, че е въпрос на гледана точка. Може и да е прав…

Но…

По-голяма част от нормалните хора, и в единия и в другия и в третия случай бихме нарекли тези „революционери“ с точния термин – престъпници, а защо не и „терористи“ и бихме искали най-тежките наказания предвидени в закона. То за някой пил или надрусан шофьор, наранил други или не дай боже убил човек искаме максимална присъда, пък какво остава за подобни национални предатели!

Е, сега ще ви разкажа едни други истории, които не само е възможно, ами е сигурно, че са се случили, а вие открийте разликите в картинките, както се казва!

Жертвите на фашисткия режим. И на болшевишкия…

„Архивите са по-сензационни и от най-шокиращия трилър“ – написал някога „Ню Йорк таймс“. Така е – те все още продължават да крият сензационни тайни от миналото, в малка част от които си струва да се поровим.

И тъй като историята ни, в онези години е доста преплетена с болшевишка Русия, наричаща себе си Съветски съюз, ще разгледаме някои малко известни детайли.

Да се разходим по страниците на една доста дебела книга – „История на БКП (1918-1989)“ от проф. Никола Алтънков:

„В България комунистите са преследвани и попадат под ударите на ЗЗД (Закон за защита на държавата – бел. съст.) от 1925 до 1944 г. По официални сведения до 9 септември 1944 г. по ЗЗД са издадени 1590 смъртни присъди, но изпълнените са 199, или около 12,5% от общия брой. Макар и гонени, арестувани, задържани, интернирани, пращани по концлагери, съдени, затваряни, понякога, макар и рядко, екзекутирани, голямото мнозинство от тях оживяват за радост и утеха на семействата им. Това, което те не успяха да разберат, е, че спасението им се дължеше на факта, че са в ръцете на българските затворнически надзиратели, а не в лапите на болшевишките мъчители в Любянка или Магадан. Българските затвори се оказват тяхното спасение, а снизхождението на съдиите и милостта на Н.В. Царя на България – техните благодетели.“ (стр.249) (Алтънков, 2020)

И още:

„В началото на 1936 г. според комунистически източници политическите затворници са били 2500. Нов голям процес се открива в Стара Загора през ноември 1936 г. Издадени са 10 смъртни присъди, 4 от които са на малолетни и са заменени с доживотен затвор. През следващата, 1937 г. голям брой затворници са освободени и към средата на годината политическите затворници не са повече от 1500. Като цяло през 30-те години броят на загиналите комунисти намалява значително. Множество от смъртните присъди са показни, малко от тях се привеждат в изпълнение. От 1930 до 1934 г. включително жертвите са 147, а от 1935 до 1940 – 291. Общо за 11 години са 438. Вероятно е, че повечето от тях са при схватки с органите на властта или при въоръжени действия, понеже общият брой на изпълнените смъртни присъди по ЗЗД за целия период от 1925 до 1944 г. е само 12,5% от произнесените смъртни присъди. За 14-те години през периода от 1927 до 1940 г. жертвите, понесени от БКП, възлизат общо на 520 души. По години те са: 1927 – 38, 1928 – 25, 1929 – 19, 1930 – 13, 1931 – 22, 1932 – 37, 1933 – 31, 1934 – 44, 1935 – 43, 1936 – 39,1937 – 82,1938 – 62,1939 – 37 и 1940 – 28.“

„През същия сравнително мирен период – 1927-1940г. – продължават набезите на отделни чети под комунистически контрол, както и не престават случаите на атентати и убийства на длъжностни лица. Четите, появили се още в 1923 г. и особено активни след април 1925 г., са напаст за българското общество и дейността им намалява значително чак след 1929 г., макар и да не приключва до 1935 г. В парламентарни прения в Народното събрание в края на октомври 1929 г. се говори за „десетки убийства“. Не е пресилено да се твърди, че жертвите, понесени от органи на властта, и „косвените загуби“ (collateral damage), понесени от цивилното население, включително отвличания, екзекуции на набелязани лица, нападения срещу държавни и общински органи, са възлезли поне на половината от понесените загуби от страна на комунистите. Числото 260 може да се приеме като достоверно или поне близо до истината като брой на понесените жертви от противниците на комунистите през същия период. Много повече жертви – както бе посочено по-горе – понасят българските комунисти за същия период от време извън България. Стотици, вероятно над 1000 убити, дава БКП по време на чистките в СССР само за три години, от 1936 до 1938 г. В България за същите три години жертвите са 183. Но това не са единствените жертви, които понася БКП по същото време.“ (ibidem, стр. 266)

И още:

„Всеки трети от 3000-те български политически емигранти в Москва е бил репресиран. Поне 600-800 от тях, вероятно и повече, загиват в затворите и лагерите или са осъдени на смърт. Това са били най-активните български комунисти, потърсили подкрепа от руските си събратя след Септемврийския метеж през 1923 г. Опитите на Георги Димитров и Васил Коларов – доколкото са съществували – да смекчат репресиите не са били успешни. Само през февруари 1941 г. са били арестувани 132 български емигранти.” (ibidem, стр.245)

Три абзаца, които провокират размисъл – от 1923 до 1940 г, „продължават набезите на чети под комунистически контрол“! Загиват и цивилни при „отвличания, екзекуции на набелязани лица, нападения срещу държавни и общински органи“!

А лошите български „фашисти“ изпълнили 199 смъртни присъди (вярно, от 1590, но останалите по един или по друг начин спасили кожата!). Има загинали „при схватки с органите на властта или при въоръжени действия“. За 11 години – 438! По същото време, в Съветска Русия, „пътеводната звезда“ на комунистите по света и до днес, бил репресиран всеки трети (от около 3000 български политемигранти), като е известно че осъдени на смърт или загиват по затворите 600-800!!! Дори третият герой от Лайпцигския процес, Благой Попов (когото в ония години често „забравяха“, за сметка на боготворенето на Гошо Мастиката), е изпратен в ГУЛаг, и забележете е освободен чак през 1954 г. – 10 години след „Социалистическата революция“ !?! А през това време, неговият съкафезник от берлинския затвор Моабит, даже е бил премиер на България!

„Все още съвсем малко се знае за живота, дейността и историята на българските комунисти в СССР. Причината за това мълчание е колкото ясна, толкова и цинична: нежеланието да се даде пълен отчет за онези емигранти, които са загинали в съветските затвори и лагери при Голямата чистка на Сталин.“ (ibidem, стр. 246)

И тъй като това е неудобна тема за българските комунисти по онова време, бива издадена специална брошура, нещо като добре известните днес „опорни точки“:

„Напечатаната и издадена само за вътрешна употреба (на корицата има гриф За служебно ползване!) и строго секретна книга-брошура (раздадените екземпляри са номерирани) ЗА ПОИМЕННОТО ПОЛИТИЧЕСКО РЕАБИЛИТИРАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕМИГРАНТИ, РЕПРЕСИРАНИ В СССР е съставена през 1989 г. от специална комисия към ЦК на БКП. В нея числата не се различават съществено от споменатите по-горе: в книгите на американските професори Джоузеф Ротчайлд и Нисан Оурън, публикувани съответно през 1959 и 1971 г.

Брошурата е, разбира се, достоверна, тъй като се позовава на официални сведения, получени от СССР. Все пак – по съображения, аргументирани по-долу – както общият брой на репресираните, така и числото на загиналите, както са дадени в брошурата, трябва да се разглеждат като абсолютен минимум. Обмислена оценка, която, разбира се, подлежи на корекции, в случай че някога точни, акуратни и достоверни данни излязат на бял свят, би била: общ брой на репресираните най-малко 1600 и загинали поне 1100. Ако се открият сведения, отнасящи се до етническите българи в СССР, напълно е възможно тези цифри да бъдат значително увеличени.

В брошурата се казва:

„Българската революционна емиграция в СССР не можа да избегне репресиите и немалка част, към 1000 от всичко 3000 български политически емигранти, попада във водовъртежа на масовия терор. По време на репресиите през 30-те и 40-те години са пострадали 868 души, като 579 са загинали (разстреляни, починали в затвори и лагери). От тези 868 души имаме информация за реабилитация на 440. За другите 428 (от тях 260 загинали и 168 останали живи) не разполагаме със съобщения за реабилитация.“

И по-нататък:

„От близо 130 членове на ЦК на БКП през 1923-1944 г. около 100 са се намирали за по-малко или повече време в СССР. Повече от 200 са ръководители на местни партийни организации в страната. Досегашните проучвания показват, че в СССР се намира една немалка, предимно партийна емиграция, общо 2000 души, а с членовете на семействата – около 3000 души.“ (ibidem, стр. 255)

Проф. Алтънков разбира се прави уговорката, че посоченият в брошурата на ЦК на БКП, брой на репресираните и на жертвите, трябва да се разглежда като абсолютен минимум!

Но гореспоменатата брошура „За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР“ обръща внимание и на още един факт – от близо 130 членове на ЦК на БКП – около 100 се намират в СССР! Е, каква партия е тази, чието ръководство в огромната си част се намират в чужда държава, в случая, в Съветска Русия…? Във всеки случай – не е българска!

И още нещо:

„Но когато комунистите идват на власт в България и след края на войната от СССР пристига нареждане да им бъде заплатена издръжката на българската емиграция в СССР, според непотвърдени сведения въпросът е бил повдигнат пред Петко Кунин, който е завеждал икономическия отдел на БКП. Отговорът му е бил, че това е работа на правителството, и затова може би е репресиран в 1949 г.“ (ibidem, стр. 261).

Да си плАтим значи и за една камара народни предатели, а и престъпници… По „братски“! Дали все пак правителството на съветския гражданин Георгий Михайлович, известен у нас като Димитров се е съгласило – не знаем, но пък Петко Кунин, който тогава е член на Политбюро на ЦК на БКП и Секретар на ЦК на БКП (1946-1947), бива отстранен от постовете си и е изключен от БКП, забележете: „за вражеска, антипартийна и антисъветска дейност“, като през май 1951 г. получава тежка присъда! Случайно…

Все пак,

„повечето от оживелите в Москва направиха блестящи кариери в България след преврата: Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков станаха министър-председатели; Стела Благоева, дъщерята на Димитър Благоев (Дядото), Георги Дамянов (Белов), Владимир Поптомов, Степанов – Минев, Карло Луканов, Щерю Атанасов, Фердинанд Козовски и други герои от Коминтерна и Москва получиха важни постове в партията и правителството и повечето от тях умряха спокойно вкъщи.“ (ibidem, стр. 262)

Студената война със СССР – „тихият фронт“

На 19 май 1934 г. в България е извършен преврат, като е съставено правителство на Царство България с министър-председател Кимон Георгиев (запомнете това име). В учебниците по история до 10 ноември 1989 г. той беше определян като един от идеолозите на „фашисткия преврат“ от 19 май, но още на 23 юли, именно неговото правителство установява дипломатически отношения със СССР. Че и улица в центъра на София носеше неговото име!

„Правеше впечатление след години, че за репресии срещу този политик след 9 септември 1944 г. никога не се пишеше. Той сякаш се бе изпарил. Междувременно обаче „фашистът” Кимон Георгиев със съгласието на Сталин оглавява първото правителство на Отечествения фронт, а по-късно дълго време е вицепремиер на Народна република България (в две правителства). Бил е и на няколко пъти министър, преди това , през 1946 година, става генерал-полковник от запаса.
Най-изумителното в политическата кариера на Кимон Георгиев е фактът, че той получава званието „Герой на социалистическия труд” на два пъти – през 1962 и 1967 г. Това индиректно потвърждава тясната връзка на царския офицер с тайните служби на Кремъл, тъй като два пъти това отличие е поставяно на гърдите на българин изключително рядко.“

ще каже в интервю историкът акад. Георги Марков!

В Истанбул, на 23 юли 1934 г. е подписан „Съветско-Български протокол за установяване на дипломатически отношения между България и СССР“. Ще цитирам дословно този документ, преведен от оригинала (Валев, Б. Л., 1976)

„Пристъпвайки днес към размяна на телеграмите за установяване на регулярни дипломатически отношения, Правителствата на СССР и Царство България, желаейки да се уточни справедлив и практически регламент на отношенията и нормален обмен между двете страни, се договориха за следните положения:

1. Двете Високи Договарящи се Страни взаимно гарантират една на друга пълно и цялостно уважение на суверенитета на всяка една от двете държави и въздържане от всяко пряко или косвено вмешателство във вътрешните работи на всяка от тях и конкретно от всяка агитация, пропаганда и всякакъв вид интервенция или тяхна поддръжка.

Те се задължават между впрочем да не създават и да не подържат или да разрешават пребиваване на своя територия на организации, които имат за цел въоръжена борба против другата Договаряща се Страна, или опитващи се със силата на политически или социален режим, или чрез подстрекателство към терористически актове, подготвяйки такива актове против официалните представители, а също така организации, които си присвояват роля на правителство на другата държава, или на част от неговата територия.

Те се задължават да не допускат формирането, както и допускането на своя територия и транзит през своя територия на въоръжени сили, оръжие, боеприпаси, военно снаряжение и всякакъв вид военни материали, предназначени за тези организации.

2. Напусналите едната или другата от двете държави, намиращи се зад граница в качеството на политически емигранти, не могат да влизат в състава на съответните представителства, дори ако са станали граждани на трета държава.

Съставено в Истанбул в два екземпляра на 23 юли 1934г.
За Правителството на СССР
Специално упълномощен
Яков Суриц
За Царското Българско Правителство и специално упълномощен
Никола Антонов
Печат. По АВП на СССР;
ЦДИА, ф. АМВнР.“

Край на цитата в мой превод.

Чета Договора и започват размисли – колко ли струва хартията, върху която са положени подписите на официалните лица? Сигурно нищо, защото ако се вярва на Бисмарк, договорите с Русия стрували по-малко от хартията, на която са написани. Е, не го бил казал той, добре! Но погледнете – кой от подписаните ангажименти, Съветска Русия не е нарушила?

Посещенията на труженици по линия на „тихия фронт“ започват още в началото на 20-те години на ХХ век. Един от първите „гастарбайтери“ у нас е Михаил Малхазович Чхеидзе – офицер от Разузнавателното управление на Червената армия, изпратен да ръководи Военната организация на БКП. У нас нелегално пристигат Христофор Интович Салнин („Осип“) – според самите руснаци „диверсант и килър“, и българинът Иван Цолов Винаров – член на руската комунистическа партия и полковник от Червената армия, за когото ще стане дума и по-късно. Съветските гости са пряко отговорни за подготовката на атентата в църквата „Свети Крал“ на 16 април 1925 г. като доставят взрива от Виена.

Хърватският журналист Йое Матошич, пристигал на следващия ден след атентата, описва най-кратко този пъклен акт:

„Атентатът е дело на руския болшевизъм и неговите агенти, които се намират на Балканите … А ако има някои местни гадове и изроди, то те са плащани с чуждо злато и морално подпомогнато отляво и дясно. Така нареченият български комунизъм е дело на озлобени емигранти, които смятат, че болшевизма може да се наложи на гърба на българския селянин и да го третират като животно.“ (Тодоров, 2021)

През 20-те години за ГРУ като заместник-резидент работи и писателят хуморист и издател на списание „Маскарад“ Тома Измирлиев – брат на Христо Смирненски. Той e вербувал, а и е бил свръзката с агенти, вербувани за разузнавателната мрежа от Христо Боев. Един от тях е запасния майор от гвардията Христо Ботев. И ако ви прави впечатление името – това е синът на ген. Кирил Ботев и племенник на поета Христо Ботев. През следващите две десетилетия, под прикритието или с помощта на Съветската легация, на територията на България се оформя гъста и многолюдна мрежа от съветски агенти, организирана в групи – повече от дузина на брой. Обхванати са всички слоеве на българското общество – то за предателството, образованието няма особено значение! – хора висшисти, дипломати и военни, дори такива от висшия клир (след малко ще видите кой и защо!).

През 1934 г., с установяването на дипломатическата служба, в София пристига Фьодор Разколников – първия пълномощен министър на СССР в София (1934-1938). Известен, заслужил и уважаван болшевик, той е герой от руската революция и е бил добре приет в софийското общество и интелектуалните среди (сам той бил писател).

Скоро след установяването на дипломатически отношения между България и Съветска Русия, разузнаването на Кремъл успява да вербува даже висш служител на японската мисия в София. По-късно, благодарение на получената от него информация, НКВД успява да разбие кодовете на германците, което им оказва неоценима помощ след нападението на Третия райх на 22 юни 1941 г. Всичко това научаваме от новооткрити документи в чуждите архиви.

След 4 години на поста, привикан в Москва, Разколников напуска София през април 1938, но вместо за СССР, заминава за… Берлин! Установява се във Франция, от където пише протестното си писмо „Как ме направиха враг на народа“ до вестник „Последни новини“. Публикува открито писмо до Йосиф Сталин, с което протестира срещу репресивната сталинска политика и пряко го обвинява за глада, чудовищните зверства и масови убийства в Съветска Русия.

„Сталин, вие ме обявихте „извън закона“ – пише разжалваният дипломат до съветския диктатор. – С този акт вие ме изравнихте по права – или по-точно, по безправие – с всички съветски граждани, които под ваше господство живеят извън закона. От своя страна аз ви отвръщам с пълна взаимност: връщам ви входния билет за построеното от вас „царство на социализма“ и скъсвам с вашия режим.“ В изобличителния текст се изброяват не само поименно видните дейци, избити по заповед на Сталин, а и подробно се описват тежките беди, които управлението на престъпния режим е докарало на народа. Финалът също е много силен: „Вашата безумна вакханалия не може да продължава дълго. Безкраен е списъкът на вашите престъпления. Безкраен е списъкът на вашите жертви, няма възможност да бъдат изброени. Рано или късно съветският народ ще ви постави на скамейката на подсъдимите като предател на социализма и революцията, главен вредител, истински враг на народа, организатор на глада и съдебните фалшификации.“

Умира внезапно в Ница на 12 септември 1939 г., като се смята, че са му „помогнали“ от НКВД. Неговите действия, репутацията му в София и не само там, заклеймяването му на съветския режим и обстоятелствата около смъртта му са направили огромно впечатление в България, а и в цяла Европа. (Алтънков, 2020)

След бягството на дипломата, за негов приемник е изпратен Александър Лавришчев, който обаче трудно можел да се справи с поставените му задачи – агенти денонощно наблюдавали сградата на съветското посолството на ъгъла на „Московска“ и „Раковска“ в София. Действията му още повече се усложнили от ситуацията на фронта в първите години, както и решителните действия на отделение „А“ на тогавашната Държавна сигурност под ръководството на Никола Гешев, които до голяма степен неутрализират действията на съветските разузнавачи и техните поддръжници у нас. Още повече, че в разгара на войната резидентурата се състояла само от трима души – шифровчик, радист и помощник-резидент, а длъжността резидент била вакантна. Но в сюблимен момент през юни 1943 г., когато ситуацията на фронта видимо се обръща.

Лично Всеволод Меркулов, заместник на ръководителя на НКВД Лаврентий Берия, издава нареждане да се засили разузнаването в нашата страна. Работата на резидентурата на НКВД е незадоволителна – „слабост на апарата, плътен контрол от врага“, и през юни 1943 г. Меркулов одобрява „План за действия за подобряване на разузнавателната работа в България“. За съжаление и сред сънародниците ни винаги е имало предатели – вербуван е началникът на екипа за външно наблюдение, „обслужваща“ съветското посолство, което дава възможност на тайната съветска радиостанция да работи свободно.

В София е изпратен и топшпионинът „Яковлев“. Години след войната ще стане ясно, че зад този псевдоним се крие Дмитрий Георгиевич Федичкин – един от най-опитните болшевишки разузнавачи, назначен под прикритие за съветник в посолството. Преди да дойде тук, той е приет лично от „Върховния“, както сам нарича съветския диктатор Йосиф Сталин. След подробен инструктаж той го посъветвал да посети в Москва и Георги Димитров, „който знае най-добре каква е обстановката в страната“. „Установявайте контакти, действайте смело и решително“, – казва бъдещият български премиер. (ibidem)

А Георги Димитров е политемигрант, приел през 1934 г. съветско гражданство, депутат във Върховният съвет на СССР, Генерален секретар на Коминтерна, а след това е в ръководството на Отдел „Международна информация“ в ЦК на ВКБ (б). Както личи от дневника му, на манифестациите и другите публични прояви, неговият портрет е шести или седми по ред, след самия Сталин, в протоколната класация на членовете на съветското Политбюро. (Вълканов, 2009)

През зимата и пролетта на 1943–1944 г. Федичкин – Яковлев, съвместно с пълномощния министър в София Александър Лавришчев, осъществява срещи в курорта Чамкория (Боровец) с редица политически дейци от опозицията, между които Никола Мушанов, Никола Петков, Атанас Буров, Димитър Гичев, професор Петко Стайнов, митрополит Стефан и др. За какво са си говорили там е ясно!

 От друга страна, майор Георгий Горбачов, който работи за съветското военно разузнаване, прави сондажи с военни дейци от кръга „Звено“ и с бившата Военна лига за осъществяване на евентуален военен преврат с помощта на съветски военни части. Чрез тези връзки съветското ръководство в Москва получава далеч по-достоверна информация от България от онази, доставена по каналите на БРП и Коминтерна.

Царство България ще поддържа дипломатически отношения със СССР, за 10-тина години, когато на 5 септември 1944 г., те ще бъдат прекъснати от СССР, обявил война на Родината ни, въпреки че българското правителство е заявило, че се включва в Антихитлеристката коалиция (а може би и точно затова!).
Освен за подобряване на отношенията между двете държави и народи, това спомага и за „легалното“ навлизане на не дотам благородни руски интереси у нас. Под прикритието на посолството, навлиза сериозен агентурен апарат, законно или незаконно развиващ дейност, изцяло в интерес на Съветската държава (за справка – вижте колко антени има днес по покривите на което и да е руско посолство, в която и да е европейска столица! Първенец е съветското, пардон, руското посолство в Брюксел. Не за да хващат добре прогнозата за времето в новините по националното радио!).
ГРУ работи по всички фронтове, като все още далеч не всичко се знае и за редица „български следи“ в историята на Втората световна война. Няколко десетки, ако не и повече, са били българите, работили – в различно време и под различна форма – за съветското военно и външнополитическо разузнаване (ГРУ и V управление на НКВД). Сред тях е имало и няколко български дипломати с различни рангове. Единият е вербуван под No 34 467 – Иван Стаменов. Вербуван още през 1934 г., когато е секретар в българската царска легация в Рим, заради силните му русофилски чувства (това споделя вербувалия го съветски разузнавач Журавльов). По-късно е изпратен като наш посланик в Москва (в полза на чий ли интереси ще работи там?). Поставяйки се в такава услуга на съветското разузнаване, става ли той предател? Това е вечният философски и морален въпрос, който човек си задава в такива случаи. Зависи от мотивите, ще каже някой. Да, битката срещу фашизма е достатъчно сериозен мотив, за да търсим друго оправдание! Но през 1934 г. битка няма! Дори обратното – Германия и СССР са в прекрасни отношения – търговията върви – Гладоморът в Украйна се дължи именно на износа на зърното към Германия (срещу твърда валута). Германски инженери изграждат обекти в Съветска Русия. Ернст Май – водещ немски архитект участва в разработването на архитектурни проекти около 20 съветски града! Така че, този мотив отпада! Пък и чувствата му не пречат, дейността му да бъде осребрена и Стаменов получава до края на живота си персонална пенсия от Съветското разузнаване.

В книгата си „Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930-1950 годы“, Павел Судоплатов, ген-лейтенант от НКВД, организирал убийството на Троцки чак в Мексико пише:

„Когда Берия приказал мне встретиться со Стаменовым, он тут же связался по телефону с Молотовым, и я слышал, что Молотов не только одобрил эту встречу, но даже пообещал устроить жену Стаменова на работу в Институт биохимии Академии наук“. (Судоплатов, 1998)

В превод:

„Когато Берия ми заповяда да се срещна със Стаменов, той веднага се свърза с Молотов, и аз чух, че Молотов не само одобри тази среща, но даже обеща да устрои жената на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.“.

Убеден съм, че съпругата на Стаменов е била изключително ценен учен с международна известност (само дето днес не й помним името), за когото са се борили няколко световни академии, за да я вземат на работа в Москва!
Или… обяснението е друго? Не знам, не знам…

По-важен е контекстът на този разговор – губейки стремително в първите месеци на войната, Сталин е бил склонен и на големи териториални отстъпки, сключвайки сепаративен мир. Предложението е трябвало да стигне до Хитлер чрез доверен човек. И изборът се пада на Иван Стаменов, още повече, че през военните години, България официално представлява интересите на Германия в Москва. На вечеря в московския ресторант „Арагви“ – на маса в сепаре, добре оборудвано с подслушвателна апаратура, записала целия разговор, който между другото „преминал много непринудено„, по думите на Судоплатов. Стаменов не предава донесението към Българското правителство, защото е бил убеден в победата на Русия. Факт, който руската страна разбира, защото през цялото време е контролирала шифрограмите между посолството ни и София! Да чуем отново Судоплатов:

„Стаменов не сообщил о слухах, изложенных мною, в Софию, на что мы рассчитывали. Мы убедились в этом, поскольку полностью контролировали всю шифропереписку болгарского посольства в Москве с Софией, имея доступ к их шифрам, которые называли между собой „болгарскими стихами“ … Но если бы я отдал Стаменову такой приказ, он, как полностью контролируемый нами агент, наверняка его выполнил“

В превод:

„Стаменов не съобщи слуховете, които бях разказал, в София, което очаквахме. Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрована кореспонденция на българското посолство в Москва със София, имайки достъп до техните шифри, които помежду си наричахме „Български стихове“… Но ако аз бях дал такава заповед на Стаменов, той, като напълно контролиран от нас агент, със сигурност щеше да го изпълни.“

След войната, тази среща излиза наяве, но пропагандата го представя в друга светлина – това било блъф на хитрия грузинец, за да забави Хитлер и да спечели време за прегрупиране! Може и така да е, но като знам колко умело, дори и в днешна Русия, биват превратно тълкувани и множество други факти…

В документ, адресиран до Съвета на министрите на СССР се признава, че предприетият контакт с българския посланик е бил не „дезинформация“, а опит „да се изясни по неофициален път при какви условия Германия ще се съгласи да прекрати войната срещу СССР и да спре настъплението на фашистките войски“. Съгласете се, разликата не е маловажна! (Николов, Тайните на дипломата, 2021)

Години по-късно, у нас ще излязат публикации, които изразяват съмнение в думите на Судоплатов, най-вече по отношение на това, бил ли в Стаменов, съветския агент с псевдоним „Наследник“? Петя Димитрова, изследовател по темата, се съмнява в тези факти, още повече, че намира известни различия между разказите на Судоплатов през 50-те години и няколко десетилетия по-късно. Стаменов, не бил трети, а първи секретар в посолството в Рим, съпругата на Стаменов, Нина, май по това време не била в Москва…

Вероятно има известно противоречие, но аз имам навика да чета между редовете. С вечния въпрос: „Cui bono?“

Иван Стаменов е високопоставен дипломат на Царство България в Рим, после в Париж и накрая – в Москва, и то по изричната воля на Цар Борис III, който го изпраща в една от „горещите точки“ по онова време! Стаменов е отзован от правителството на ОФ веднага след 9 септември, но… за разлика от много други, които биват преследвани, съдени или направо избити от „Народната власт“, той излиза в пенсия, като получава дори неизплатените му 150 000 лева, за „представителни“ от пребиваването му в СССР. Продължава да живее в апартамента си на централната столична улица „Оборище“, близо до Докторския паметник до смъртта си през 1976 г., докато повечето околни имоти са конфискувани и раздадени на хора, близки до новата власт. На някои от бившите им собственици, дори за издадени „посмъртно“ присъди от народния съд, което да оправдае конфискацията „юридически“! (Спасов, 2007) Но Стаменов, запазва имота си, продължава там да твори и даже, изнася на съкварталците си, лекции за прогресивната политика на СССР. Като знаем как е действала новата власт на ОФ, разбирай слугите на Сталин и Берия, си задаваме логичния въпрос: Дали Стаменов е бил случайно пропуснат от новата власт и избегнал жестоките репресии, съд, лагери и прочие? Или е бил „възнаграден“ за заслуги към новите? Или към техните ментори?… Никога няма да разберем, защото чувалите с архиви, отмъкнати в Съветска Русия, никой, никога няма да види! А и у нас, много документи бяха „удобно“ прочистени!

Подминаваме Стаменов, но и без него Съветския съюз е вербувал българи с различни професии, вкл. и високо поставени военни! През 2002 г. в Москва излиза сборника „Разведка и контраразведка в лицах“, с автор Анатолий Диенĸо, който, макар и трудно, може да бъде намерен и у нас. При по-внимателно разлистване на страниците му, намираме някои познати и героизирани имена от близкото минало! Нямам никакво намерение да се спирам на заслугите им за Русия и за СССР, а се питам, дали имат такива и за своята Родина, хора като: Христо Боев (стр. 64-65), Иван Винаров (стр. 93), Владимир Заимов (стр. 183-184), Теодор Паница (стр. 375) и още доста други, които няма да цитирам, за да не придаваме значимост на разни национали предатели! (Диенко, 2002).
И нека наследниците им да не бързат да реагират срещу мен (цитирам руски автори) – никой не обвинява тях – те вина нямат. Освен ако не правят същото!

Сигурно забелязахте името Владимир Заимов. Да, това е същия ген. Владимир Заимов, чието име носеше централен столичен булевард, че и градинката до него! Български генерал, работещ за Съветската разведка!?! От справка на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР, издадена на 16 юни 1965 г., става ясно, че генералът работи като сътрудник на съветското военно разузнаване в София с псевдоним „Азорский“ от 1939 г., т.е. от времето, когато СССР и нацистка Германия са съюзници – нали помните пакта Рибентроп-Молотов! И неговия секретен протокол! Та, Заимов е работил срещу интересите на България! И за когото, по време на следствието се установява, че е получавал редовно суми от съветското разузнаване, възлизащи на над 300 000 лв. (Алтънков, 2020)

Факсимиле от Справка от Началник отдел в ГРУ за дейността на Вл. Заимов – източник Държавна агенция „Архиви“

Апологетите му твърдят, че единствената информация, която бил предоставял на съветското посолство в София, е била свързана с дислокацията на германски войски в България. Може! Но ние, навикнали да бъдем лъгани от всякакво пропагандатори, проверяваме информацията. Ще разгледаме документи от архива на Комисията по досиетата, които обаче разобличават напълно тази пропагандна теза. Това разбираме от друга „Справка“, носеща печата на Комитета за Държавна сигурност с дата 17 март 1967 г., относно: „дейността на разузнавателната група, работила през 1939 – 1942 г. в полза на съветското военно разузнаване под ръководството на о.з. генерал Владимир Заимов от гр. София“.

В официалния документ се казва:

„Така за времето от м. януари 1939 година до 17.III.1942 г. разузнавателната група под ръководството на генерал Владимир Заимов е успяла да предаде на съветските разузнавателни органи голям брой много ценни сведения от стопански, политически и военен характер. „…Заимов се очертал като крупен нелегален разузнавач“ – се казва в получената от КГБ – СССР справка за дейността му като резидент на съветското военно разузнаване.“

Видяхте ли как Съветския КГБ оценява дейността на този национален предател? Защото, когато служиш на чужда държава, в ущърб на своята – това е точната дефиниция! И този български генерал е доставял не само информация за немските войски у нас.

Помните ли самопризнанията на Цола Драгойчева, че всичко в партията ставало за пари? Е, май така е и в разузнаването, защото генерал Заимов е бил пенсиониран на 47 години с генералска пенсия от 5500 лева. Минималната заплата тогава в България 1000 лева, а директорът на народната банка е получавал 3500 лева. В наказателно дело 434/1942 г. се доказва, че той е получавал от съветското разузнаване по 5000 лева месечно. Отделно – пътни, дневни и лични средства, като са покривани и разноските по хотелите при изпълнението на всички задачи. По време на следствието се установява, че е получавал редовно суми от съветското разузнаване, възлизащи на над 300 000 лв. (Алтънков, 2020) Така че, мантрата, че се е „борил срещу фашизма“, моля да си я запазят за себе си!

Според друга руска служба – Главното разузнавателно управление (ГРУ) на Генералния щаб на СССР:

„по време на работата, системно предава военна и военно-политическа информация за България, Германия, Турция, Гърция и други страни. След влизането на немски единици на територията на България Заимов предоставя информация за размера и въоръжението им. Неговата работа се оценява високо от съветското командване. В информацията, предоставена от Заимов, има данни за немски военни съоръжения, както и тактически характеристики на действията на Вермахта по време на Балканския кампания през 1941 г.“

И точно получените от него материални облаги стават и основна причина за смъртната му присъда! Тя пък била подписана от друг съветски сътрудник Никифор Никифоров. В тази връзка, военният министър генерал Никола Михов казва: „Положението би било различно, ако Заимов не беше получавал и използвал за лични цели огромни суми“.

С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за „смелост и героизъм в борбата срещу фашизма“ през Втората световна война, генерал-майор Владимир Заимов получавапосмъртно званието „Герой на Съветския съюз“! Само не разбрах, чий „патриот“ да наречем този „български генерал“. Не, не, не си мислете, че правя аналогия с някой друг днешен генерал! Само подсъзнанието ви на „безродници“ привижда такава! Чудя се само, какво да обясним на децата ни – дали да се гордеем с такива хора, дали да се срамуваме, или както казваше Тошката – „да се снишим“ …

Генерал Никифор Никифоров, за когото стана дума пък е Началник е на Военносъдебната част при Министерството на войната (1936-1943), и член е на Висшия военен съвет. През април 1941 г. е привлечен за член на нелегалната шпионска група на приятеля му от Военното училище адвоката д-р Александър Пеев „Боевой“. Групата работи за съветското разузнаване и той става агент с псевдоним „Журин“. Ген. Никифоров поддържа алиби на предан дворцов генерал и успешно предава на СССР важна секретна военна информация за решенията на Висшия военен съвет на Военното министерство. Именно чрез ген. Никифоров, ГРУ получава секретни данни за състава на немските и българските войски, за наименованията на войсковите подразделения, за командния им състав, тяхното въоръжение и дислокация, количеството на немските самолети в България и на кои летища са разположени, както и с какви въоръжени сили се обезпечава охраната на черноморския бряг. През април 1943 г. след провала на групата е уволнен от армията, но не е съден. Заслугите му са оценени, и през 60-те години на ХХ век е награден от съветското разузнаване с орден „Ленин“.

Друг български военен – полковник Стефан Недев е военен от кариерата, който още през 1918 г. става член на Военния съюз и до 1944 г. служи в различни гарнизони на страната и заема важни управленски постове. Активен участник в преврата на 19 май 1934 г. през 1938 г, е назначен за военно аташе в Букурещ, където става „заварката“ със съветското разузнаване. Според справка на Държавна сигурност с рег. №1823, от 10.10.1980 г., той по собствена инициатива посещава съветското посолство, където установява контакт с управляващия легацията Павел Кукулев и секретаря на легацията Александър Лунин. Обърнахте ли внимание на датата – войната все още е далеч и за никаква „борба с фашизма“ не може и дума да става! Условието, което поставя на вербовчика, е: „Ще работя за вас само дотолкова, доколкото работя за България!“. Москва приема. Доколко Недев „работи за България“ е трудно да се обясни, защото в това време в Кремъл усилено се разработва един Балтийски вариант за Балканите.
Полковник Стефан Недев е предавал поверителна информация на съветските представители подробни сведения и информация до отзоваването си през февруари 1941 г.!
Странно защо, въпреки че българските власти получават информация от германското контра­разузнаване за измяната на полковник Недев, той бива назначен за Началник-щаб на Първа софийска армия, а през май 1943 г. – за Началник на Разузнавателния отдел (РО-1) за външно разузнаване при щаба на войската. Това е предшественика на днешната „Служба „Военно разузнаване“, на чийто сайт и днес, името на този национален „герой“ фигурира под № 25 в списъка на ръководителите му.
Освен предаването на информация на съветската страна, той получава и друга задача – дезинформирането на германското военно разузнаване. „Делиус познавах – заявява пред Народния съд полковник Недев. – Сведенията, които му се предоставяха, бяха специално изготвени“.
Доколко се е борил срещу Германия или просто е помагал на руската страна разбираме от един друг укрит във времето факт. През юли 1943 г. в София пристига един от специалистите на тайните служби за Балканите Джулиън Еймъри, който се среща с цар Борис уж от името на краля. Всъщност, разговорът е свързан с идеята на Лондон за измъкване на България от Тристранния пакт. Предвиждал се или военен преврат, санкциониран от цар Борис, или негова абдикация, след което той да се завърне в страната на бял кон. Новото правителство трябвало да се обърне за помощ към страните, на които предишната власт е обявила война. Така България ще напусне Пакта, ще бъде окупирана от англо-американците и Червената армия няма да влезе на Балканите, като по този начин няма да се стигне до конфликт между Чърчил и Сталин. Като изпълнители са предложени военния министър Михов и началника на разузнаването полковник Недев. Царят обещава отговор. Среща се с полковника. „Ваше Величество – отвръща Недев, – Вие се обърнахте към жените на България, че е по-добре черен хляб, отколкото черни забрадки. Ако приемем предложението на Лондон, заменяме черния хляб с черни забрадки!“
Но Недев не спира до тук – той уведомява Лавришчев и Середа. Следва деликатен намек на съветското разузнаване към английското, а по-късно в Техеран размяна на реплики между Сталин и Чърчил за недопустими конспирации зад гърба му. (Цветанов, 2014)

Обърнете внимание на горния абзац, защото в него може би се крие отговорът на въпроса „Cui bono?“ (Кой има полза), когато ще говорим за смъртта на цар Борис III, няколко дни по-късно!

През юни 1944 г. Недев е изпратен като строеви командир в Скопие, където остава до 9 септември. След завръщането му в София е арестуван и е осъден на смърт от Народния съд. Но… След произнесената присъда, по разпореждане на генерал Вул (Волков) от съветската мисия в СКК (Съюзническата контролна комисия), той и Андрей Праматаров, бивш началник на външното контраразузнаване (отделение „Б“ на Държавна сигурност), също със смъртна присъда, са предадени на съветско разпореждане и веднага са изпратени в Москва. Какво са си говорили там знаят само руските архиви, но с Указ № 11 от 13 декември 1945 г., полк. Недев е помилван, като смъртната му присъда е заменена с петнадесет години строг тъмничен затвор. По-късно с нов указ той е окончателно помилван и освободен. А след време ръководството на МВР отпуска на Недев еднократна помощ от 3000 лв., а пет години по-късно му се отпуска и лична пенсия с решение на Държавния съвет на НРБ и секретариата на ЦК на БКП. С една дума – достоен „царски“ офицер!

Десетилетия по-късно се потвърждават връзките му със съветското разузнаване (писмо № 3104 от 3 декември 1969 г. на председателя на КГБ Юрий Андропов до нашите служби и Справка № 2239, БО-2557 от 18 ноември 1980 г., изготвена от представителя на КГБ в България).

Но тая „болест“ май е контагиозна, защото съпругата на полк. Недев – братовчедка на генерал Никола Михов (военен министър във второто правителство на проф. Богдан Филов (1942–1943), а през септември 1943 г. е регент на малолетния цар Симеон II), също е „заразена“. След Девети, тя служи на съветското разузнаване, като по нейни донесения са разкрити и осъдени участници в конспирациите „Цар Крум“, „Нелегален офицер“ и „Военен съюз“ през 1944–1947 г. (Алтънков, 2020)

Още един „генерал“ на съветска служба – Иван Винаров, с псевдоним „Март“. Генерал всъщност става в България след 9 септември. Преди това е полковник от Червената армия, обявила на 5 септември 1944 г. война на България. Член на БРСДП (т.с.) от 1916 г. и е активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна – Севастопол, по който се пренася оръжие за България. Арестуван е през есента на 1921 г. и осъден на осем години затвор, но през декември 1922 г. избягва от ареста и заминава за Съветския съюз. Вече като съветски разузнавач участва в група на РУ на щаба на РККА и през 1924–1925 г. се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея парти­зански чети. След атентата в църквата „Св. Неделя“ помага за извеждането от страната на комунистически функционери. След 9 септември 1944 г. Иван Винаров завежда военния отдел при ЦК на БКП, става министър на стро­ежите и пътищата в първото правителство на Вълко Червенков. През 1960 г. той е произведен в чин генерал-лейтенант, а през 1964 г. получава званието „Герой на социалистическия труд“. Не знам какво се е „трудил“, но същият „герой“, с гордост разказва за дейността си, вкл. срещу България в книгата си „Бойци на тихия фронт“ (претърпяла няколко издания по време на Соца и раздавана щедро като награда по всякакви пионерски и комсомолски вечеринки) – гордост да шпионираш в полза на СССР, една чужда държава – на това ни учеха нас, идващите поколения?!? Или може би онази държава не им е била чужда?

Едва ли руските шпиони в България са очаквали, че някой ден нещата ще се променят, та с гордост са изписали хиляди страници, голяма част от които измислени и героизирани „спомени“ (напр. т.нар. „Партизанска акция в Жабокрек“, на която ще отделя по-специално внимание), а историци и литератори са се включили в тези дитирамби, със „затрогващи“ биографии и романи за тези родни „герои“. Социалистическата кинематография, бълваше филми с „героичните и патриотични акции“ на българи – руски, а по-късно и съветски агенти, работили срещу интересите на Родината си, в името на чужди идеали! Дали щяхме да видим и книги или филми за „подвизите“ на русофилите ген. Радко Димитриев, ген. Анастас Бендерев, ген. Иван Сарафов, на политици като Драган Цанков, зет му Александър Людсĸанов, Димитър Ризов, майор Коста Паница и за съжаление много, много други, купувани на едро от Азиатския департамент с не толкова щедро заплащане от Окупационния фонд?

А „полезни идиоти“ в България много! И сами се натискат да бъдат такива! Не говоря за днес, а за времето след ВОСР. Преводът на последното оставям на вас.

Един от първите е Христо Боев Петашев, за който вече стана дума. Същият, който финансиран от съветското военно разузнаване, купува в Истанбул бързоходен кораб „Иван Вазов“, използван за осъществяване на връзка с Коминтерна и за пътувания до Одеса и Севастопол. С кораба се пренасят пари, оръжие, литература, превозват се нелегални. Изградената от него нелегална резидентура е определена като най-ефикасната от всички съществуващи по това време в страните на Балканите. Поради уменията му на бизнесмен е наричан от съветското военно разузнаване „търговски гений“. Изпращан на специални мисии в Чехословакия и Китай. В България се завръща чак през 1945 г., когато оглавява Културно-просветния отдел в Дирекция на Народната милиция. Щото там в онези години „култура и просвета“ бая е била нужна!

Друг българин – Кръстьо Белев. Роден през 1908 г., за дейността му говори фактът, че още от 1925 г, е член на БКП, а през 1926-та, вече има издадена смъртна присъда за нелегална дейност, като присъдата му е заменена с 15 години затвор, тъй като е малолетен. Лошата „фашистка“ власт го освобождава само 6 години по-късно. Освободен е от затвора в 1932 година. И ако целта на затвора е превъзпитанието, това при младия Кръстю не се случва. Обратно, той става „плащан другар“ – минава на издръжка на БКП и съветското разузнаване, което му възлага задачи във Виена и Париж (1933 – 1934). Години по-късно той си спомня:

„Чрез Владимир Поптомов в Париж получих задание от Центъра в Москва и от ръководителя на българската секция Коминтерн В. Коларов да проуча подробно причините за преврата в България и неговите движещи сили – Военният съюз, политическият кръг „Звено“ и техните лидери. Имаше предвид и генерал Владимир Заимов.“ (Алексеев, Колпакиди, & Кочик, 2012)

Завръща се в България, като след поредна мисия е арестуван в Румъния и върнат в България, за да излежи предишна присъда (1934 – 1936). Сами виждате, че до 28 годишна възраст, младежът Белев вече е натрупал доста затворнически стаж. Веднага след освобождаването си той е секретен сътрудник на съветските военни аташета и резиденти, като по поръчение на съветския военен аташе в България И. Ф. Дергачев организира и ръководи разузнавателната група „Август“. През септември 1942 г. е арестуван за пореден път за разузнавателна дейност и е осъден за шпионаж в полза на чужда държава (февруари 1943). И отново оцелява при „монархо-фашизма“, за разлика от хиляди други, които при „народната власт“ не оцеляха! След Девети става главен инспектор в Министерството на информацията и изкуствата, военен кореспондент и писател.

Друг съветски герой е Александър Пеев. Още като младеж се увлича от марксизма и е привързан към болшевиките. Адвокат в Карлово, той се присъединява към БРСДП (т.с.). Участва и в Първата световна война, бие се при Каймакчалан като командир на картечна рота, воюва при Дойран и Битоля, става капитан и е удостоен с орден за храброст. През март 1941 година Белев е интерниран в лагера „Гонда вода“. След освобождаването му, задграничният отдел на ГПУ чрез руския дипломат в София Семьонов, предлага на Пеев да работи за съветското разузнаване. Адвокатът приема и получава шпионския псевдоним „Боевой“. Като възпитаник на Военно училище на Негово величество, Александър Пеев има много контакти сред военните, което му позволява да привлече и да вербува приятеля си от военното училище Никифор Никифоров, за когото вече стана дума. Веднага телеграфира за успеха си в Москва, откъдето получава отговор: „Човекът е одобрен. Наричайте го „Журин“.

До арестуването му през април 1943 г. успява да изпрати в Москва над 400 шифрограми! Разбира се не с прогнозата на времето или резултатите от футболните мачове на Левски или Славия. Осъден е на смърт и на 22 ноември 1943 г. е разстрелян в гарнизонното стрелбище, заедно със своите сътрудници Емил Попов и Иван Владков. По време на Народната република, като и много други терористи, работили срещу Родината си, Александър Пеев е награден посмъртно с най-високите държавни отличия – българския орден „Георги Димитров“ и съветския орден „Ленин“.

Мимоходом ще споменем групите на Бениамин Дубавицки с псевдоним „Орлов“, на Васил Попов – „Пaн“; на Гиню Стойнов – „Дpо“; на Eлефтеp Арнаудов – „Aлюp“; на Кaпpиел Кaпpиелов; на Павел Шaтев – „Коста“; резидентурата „Вагон Ли-Кук“ на Пантелей Сидеров; групата на Стефан Богданов с псевдоним „Apбaтов“ и още много други знайни и незнайни „герои“…

На последния искам да обърнем малко повече внимание.
Стефан Богданов е роден през 1910 г. и още 17 годишен става член на комунистическата партия. През 1932 г. е изпратен в Ленинград, където завършва Международна ленинска школа към Коминтерна – тя подготвя ръководители на революционното движение в Европа и Америка, за комунистическите партии и апарата на Коминтерна. Връщайки се в България става инструктор в организационния отдел на ЦК на БКП. В мемоарите си ще посочи, че „всички от нашето семейство бяха с години „клиенти на г-н Гешев (Никола Гешев, началник на отдел „А“ в „Обществена безопасност“ при Дирекция на полицията) и той се обръщаше винаги към нас фамилиарно, с малките ни имена“.

Съден е за нелегална дейност, като излежава пет години в арести, затвори и лагерите „Гонда вода“ и „Кръсто поле“. През 1937 г. е вербуван от съветското военно разузнаване чрез военния аташе в София – полк. Александър Бенедиктов. Убеден комунист и русофил, Стефан Богданов се залавя с ентусиазъм със задачата – сформира три разузнавателни групи – в София, Варна и Пловдив, снабдени със собствени предавателни станции за директна връзка с Москва. Варненската група се нарича „Пан“, съставена е от 12 души и е ръководена от инж. Васил Попов. Изпращат в Москва сведения за строителството и реконструкцията на шосейната и ж.п. мрежа, за военни съоръжения, за важни обекти като складове и рафинерии за бензин, за войскови части с техния брой и род войска.

По вина на руснаците, през 1942 г. става провал и Стефан Богданов е арестуван и осъден на доживотен затвор, въпреки че не разкрива сътрудничеството си със съветското разузнаване. Брат му Петър Богданов е осъден на смърт и разстрелян (1942) заедно с ген. Цвятко Радойнов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов, и Георги Минчев по процеса на ЦК на БРП (к).

Въпреки предателството, никой от групата на Богданов не получава смъртна присъда, а се отървават с различни срокове затвор – относително меките присъди вероятно се дължат на факта, че началник на Военно–съдебния отдел на военното Министерство по това време е споменатия вече ген. Никифор Никифоров, който самият е съветски шпионин в групата „Боевой“.

След 9 септември 1944 г., Стефан Богданов, както и много други, става висша номенклатура на режима – той е първият ръководител на контраразузнаването – отделение „Б“ на Държавна сигурност. След 5 години на поста, той е преместен от контраразузнаването за началник на следствието в ДС, а след това е завеждащ културния сектор при Вълко Червенков, председател на Комитета за наука, изкуство и култура по това време. През 1949 г. е арестуван и съден по процесите срещу „костовистите“. След 7 години е оправдан.

Защо се спирам толкова подробно на този съветски шпионин ли? Пише мемоари, като посмъртно са издадени неговите спомени „Две смърти няма, а без една не може“, включени в книгата „Червеният терор без маска“. (Богданов & Христов, 2021). Писани в различни периоди, за разлика от останалите „мемоари“ на всякакви „антифашисти“ и (псевдо)партизани, описващи „митове и легенди“ от борбата срещу „монархо-фашизма“, Стефан Богданов описва намесата на съветските съветници във вътрешните работи на България и най-вече за тоталното подчинение на Държавна сигурност на Москва и КГБ, чрез което в страната се извършва разправа по съдебен път с неудобните, включително и в партийните редици. Ще опише отвътре комунистическите затвори и лагери с разкази, част от които ще цитирам когато стигнем до темата.

Доносници на руснаците са били и хора на изкуството. Малко известно е, че известният български композитор, диригент и общественик Светослав Обретенов е бил съветски агент. Роден през 1909 г. в Провадия, през 1934 г. завършва Държавната музикална академия и композира песни с пролетарска тематика за постановки на левичарски театри. Заедно с поета Николай Хрелков съставят и издават нелегално партиен сборник с революционни песни. През 1943 г. е вербуван за работа в разузнавателна група на съветското военно разузнаване, на която е доставял ценни разузнавателни сведения.

След 9 септември 1944 г. Обретенов създава масови песни, кантати и оратория. Основател и диригент на Държавния радиохор, който през 1955 г. е преименуван на Българска хорова капела „Светослав Обретенов“. Двукратен лауреат на Димитровска награда и посмъртно удостоен със званието „Народен артист“.

За малко да пропусна един важен, но забравен боец на тихия фронт! Боец, за който няма книги написани, няма филми заснети. Няма и мемориал – може би защото има „паметник неръкотворен“, като представител на висшия клир. Клир, клир, ама и там сенки на руски шпиони! Ако си мислите, че говоря за днес – сигурно имате основание – и аз го подозирам по приказките и действията на някои духовни отци! А иначе – говоря за времената на Царство България. Пък и факти ще предложа, за да няма съмняващи се.

Та приказката е за… Стоян Попгеоргиев Шоков. Не сте го чували, нали? Роден в годината на „Освобождението“ (онова – първото, през 1878-ма), завършва Школата за запасни офицери в Княжево, а след това и духовна семинария в Самоков. Работи като учител до Широка лъка, като дори е член на местния революционен комитет до 1900 г., когато заминава да учи в Киевската духовна академия. От 1904 до 1907 г. работи отново като учител, този път в Пловдивската мъжка гимназия, после за 3 години преподава в Цариградската духовна академия.

През 1910 г е подстриган за монах, като става и протосингел в Българската екзархия в Цариград. От 1915 г специализира богословие в Женева, като защитава и докторат. През 1922 г. е избран за митрополит. И тъй като не сме в „Стани богат“, веднага ще ви издам верния отговор – говорим за Софийския митрополит Стефан. И преди да попитате, какво общо има този висш духовник с „тихия фронт“, ще ви отговоря – няма нищо друго общо, освен, че… е съветски шпионин!

Според политолога Антон Тодоров:

„Митрополит Стефан става обект на съветското разузнаване и по-конкретно на външния отдел на НКВД през 1943 г. Причината е, че на Сталин му хрумва да разгърне много рационална стратегия за привличане на Църквата под егидата на властта и тайните служби. Задачата е поставена на Съвета по делата на Руската православна църква, членовете на който в мнозинството си са офицери от НКВД. Целта е да привлече духовниците, от една страна, за да мобилизира чрез тях по-широки слоеве от съветското общество, а от друга – да бъдат завербувани свещеници на високи позиции и с влияние в следвоенната Източна Европа.“.

И ако гледаме с известно недоверие на българските изследователи, нека погледнем един доста сериозен източник – „История российской внешней разведки – Очерки“ – издание в 6 тома, под редакцията на Евгени Примаков. Последният го знаем като премиер на Русия, но всъщност, по времето на Елцин за няколко години той е бил ръководител на руското разузнаване. В том IV, на стр. 507 четем (в мой превод):

„…митрополит Стефан, завършил Киевската Духовна Академия, и както много български интелигенти бил русофил, но бил далеч от идеите на социализма. Между впрочем, той държал при себе си като съветник по руските въпроси протойерей Шавелски, който някога е бил изповедник на императора Николай II и генерал Врангел. „Негово блаженство“, както се изисква да се нарича митрополита, мечтал да стане патриарх на Българската църква, и това улеснило развитието на познанство с него. Накратко, до съгласието за сътрудничество се стигнало бързо. Митрополитът поставил въпроса така: той е готов да помага при условие, че съветските представители на свой ред му помогнат да запази мястото си на столичен епископ, а евентуално и за патриарх на Българската църква, която трябва да се отдели от Константинополската православна патриаршия. Такава помощ му беше обещана. Митрополит Стефан бил добре запознат с политическите интриги на българската върхушка, и започнал редовно да информира Федичкин за враждебни на СССР планове и действия на българските власти и техните германски съюзници.

Митрополитът беше видна фигура и поддържането на лични отношения с него не беше лесна задача: всяка грешка можеше да доведе до големи неприятности. В крайна сметка решихме да поддържаме връзка чрез свещеника на руската църква намираща се до нашето посолство, а амвонът на тази църква да се използва като тайник. Федичкин попитал митрополита дали това не е светотатство? Той отговорил: „Ако Бог знае, че това служи на святото дело, той ще прости и ще благослови!“ И оттогава Светото Евангелие в амвона редовно изпълнявало функциите на контейнер за предаване на секретна информация. Напечатаните на пишеща машина съобщения, неосведомените биха могли да приемат за молитва.

Благодарение на позицията си той се ползвал с министерски привилегии. На негово разположение е бил автомобил с правителствен регистрационен номер, който би пропускан без проверка от всички полицейски постове в София и околностите. Бил с внушителни размери черен „Кадилак“, прозорците на който били закрити с тъмни завеси с кръстове, щамповани в злато, а на покрива на колата имало позлатен кръст висок половин метър. Шофьор бил племенникът на Стефан, на когото той напълно се доверявал, а той на свой ред бил предан на „Негово блаженство“. И ето на такава луксозна лимузина нерядко се возел резидентът на външното разузнаване Федичкин, че даже и преди път, получавал и благословията на столичния митрополит.“ (Трубников, В.И. – гл. ред, 2014)

Факсимиле от стр. 507, т.IV на История российской внешней разведки“

Някои у нас се съмняват в предателството на митрополит Стефан, затова си позволих да предам този дълъг цитат, а и прилагам факсимиле, пък всеки сам може да си направи изводите.
Има още много, което може да бъде разказано за „тихата война“ срещу България, но да минем към

„Горещата“ война

Започваме отново с Тяхно Величество – Фактите!

На 24 февруари 1942 г, на разсъмване, близо до Истанбул, потъва българският кораб „Струма“ – трагедия, доближаваща по мащаба си потъналия 30 години по-рано „Титаник“, защото загиват 767 пътника (които по време на инцидента все още спели), вкл. екипажа на кораба. Спасява се само един! Корабът е отплавал от румънското пристанище Констанца, по посока Обетованата земя, като всичко пътници са евреи, бягащи от преследванията на нацистите. Същият претърпява повреда, като плава на дрейф край бреговете на Истанбул. В нашата морска история този случай е позабравен, може би, защото корабът, плава под панамски флаг. А може би, за да не засегнем случайно „по-големия брат“!

На 26 февруари 1942 г., вестник „Правда“ публикува съобщение под заглавие: „Нов акт на зверствата на Хитлер. Нацистите торпилираха кораб със 750 бежанци.“ Германия отрича да е замесена в инцидента, твърдейки, че плаващият под панамски флаг кораб е бил нападнат от „неизвестен военен кораб“. Още повече, че към момента, немски подводници в района няма, защото почти всички са в Атлантика, преследвайки американски и английски търговски кораби, доставящи оръжие, муниции и храни на СССР по договора Lend-Lease!

Светът е потресен! Британските вестници пишат, че „Струма“ е потопен от немска подводница или се е натъкнала на плаваща мина. Италианското радио съобщава, че „Струма“ е потопен от съветска подводница. Както се оказва по-късно, тази версия се оказва най-близо до истината!

През 1965 г, немският изследовател Юрген Роовер, издава книгата „Потъването на еврейския бежански транспорт“ (Rohwer, 1965), където подробно описва случая и съобщава, че „Струма“ е потопен от съветска подводница! Почти четиридесет години по-късно тази версия бива подкрепена от авторите на издадената в САЩ книга „Смъртта в Черно море: Неразказаната история на Струма“ от Дъглас Франц и Катрин Колинс (Frantz & Collins, 2003). Историята се описва и от съветски изследователи (Кожемякин, 2023), които под сурдинка признават фактите!

Какво се е случило? Съветската подводница Щ-213, с капитан Дмитрий Денежко се потапя на перископска дълбочина. Предния ден, те атакували турския търговски кораб „Чанкая“ – торпедото е пропуснало целта, но двете 45 мм оръдия на подводницата, довършили работата – пратили кораба на дъното. (Само за информация – Турция по това време е неутрална и се включва на страна на Съюзниците едва в края на войната! – бел. съст.) Окрилен от успеха, капитанът продължил да патрулира в района, следвайки моряшката песничка – „Топить их всех!“ Забелязва морски съд, идентифициран като „голям транспорт с водоизместимост около 7000 т., придвижващ се без придружаващи кораби, със скорост около 3 възела“ (т.е. със скоростта на пешеходец – около 5 км/ч). Колкото до флага, старши лейтенантът не съвсем уверен казал: „вероятно БЪЛГАРСКИ“! Без колебание, от около 1000 м., изстрелват торпедо, което бързо потапя кораба. За награда са представени Алексей Родимцев и трима старшини, вкл. торпедистът Филатов. (Каква е ролята на „Политрука“ (Политический руководитель – бел. съст.) в потапянето на кораби – не знам! ), след което се изтегля в безопасна посока.

Фактът, че корабът е български и не е военен, не спира „братушките“ – вярно, че България се включва в Тристранния пакт още на 1 март 1941 г., но дотогава Нацистка Германия и СССР са „другарчета“ – спомнете си пакта Рибентроп – Молотов, секретния му протокол, а и парада в Брест – Литовск. Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941г., но години след това, България поддържа дипломатически отношения със СССР, като не изпраща нито един войник на Източния фронт! Как да си обясним факта на атакуване и потапяне на кораб на държава, с която си в добри дипломатически отношения?

В Израел, на жертвите на съветската атака срещу кораба „Струма“ са посветени два паметника! А у нас? …

Преди няколко реда допуснах „грешка“, като споменах, че трагедията със „Струма“ съперничи на „Титаник“. Сбърках, за което моля да бъда извинен! Има и друга морска трагедия, надминала по жертви и „Струма“, и „Титаник“ взети заедно, отново със „съветска помощ“. Малцина са чували името на един кораб – „Вилхелм Густлоф“ (на немски: Wilhelm Gustloff). За него, нито Камерън, нито друг ще направи мащабен филм, достоен за „Оскар“. И има защо – корабът е потопен не от айсберг, а от… съюзниците! И не от кой да е, а от претендиращият сам да е спечелил Втората световна – Съветския съюз!

Е, няма да правим филм, но ще споменем жертвите с няколко реда. Заради паметта им! И за паметта на живите!

Началото на 1945-та. Червената армия напредва към Източна Прусия и там, под името „Операция Ханибал“, тече усилена евакуация на цивилни, вече подочули за издевателствата й. Въпреки, че прилагам линк, препоръчвам на хората с по-слаби нерви да не го отварят – заглавието казва много – „Този текст не трябва да бъде публикуван“. А на невярващите – препоръчвам цялата книга на Леонид Рабичев „Война все спишет“ (Рабичев, 2010) – тя казва всичко!

Основно място в евакуацията на търсещите спасение ще вземе корабът „Вилхелм Густлоф“, построен няколко години по-рано като круизен кораб, а по-късно преобразуван в болничен кораб.

Корабът напуска Данциг (Гданск) по обяд на 30 януари 1945 г., с над 10 600 пътници на борда, много жени, вкл. и 3000 деца, придружаван от друг пасажерски лайнер – „Ханса“, също пренасящ цивилни, и два миноносеца.

Вилхелм Густлоф скоро е забелязан от съветската подводница С-13, под командването на капитан Александър Маринеско, който следва кораба в продължение на два часа (време достатъчно, за да може всеки да прецени, че става дума за голям пътнически (круизен) кораб, преди да направи дързък ход, изплувайки с подводницата си и насочвайки я около кърмата на Вилхелм Густлоф, като го атакува с четири торпеда.

Част от пътниците загиват от взривовете, а много други – от удавяне или от хипотермия – температурата на водата по това време е 4^оС. Спасени са 1252 души, а броят на загиналите се изчислява на около 9600!

Обичайно, след такъв „подвиг“, извършителят бива награден с титлата „Герой на Съветския съюз“. Е, това не се случва с кап. Маринеско, но не заради големият брой ненужни цивилни жертви, а защото капитанът бил изправен пред военен съд поради проблемите му… с алкохола и за това, че е бил хванат в публичен дом! Понижен в чин лейтенант и е отстранен от флота без почести през октомври 1945 г. Но… през 1960 г. той е възстановен в чин капитан трети ранг и му е дадена пълна пенсия. Все пак, през 1990 г., Маринеско все пак е обявен за „Герой на Съветския съюз“ посмъртно – дали заради „Густлоф“, дали заради алкохола и публичния дом – Историята мълчи!

И да не забравя – през 2015 г., в днешна Русия бива издадена пощенска марка с лика на „героя“! И сигурно неговият портрет бива разнасян на традиционния марш „Бессмертный полк“ провеждан Русия! А може би и у нас…?

Корабът „Вилхелм Густлоф“, потопен на 30 януари 1942 г.

и пощенската марка, издадена в Русия през 2015 г, в памет на А. Маринеско – убиецът на 9600 пътника на същия кораб.

Толкова за съветските подводници и паметниците, които сме им изградили!

Но освен подводници, Съветския съюз има и самолети! В навечерието на нападението на Германия над СССР, с което двете съюзнически страни започват война помежду си, Съветският съюз разполага с Далеко бомбардировъчна авиация, преименувана през 1942 г. на „Авиация дальнего действия (АДД)“. Главнокомандващ АДД по това време е маршал Александр Голованов, който по-късно пише книгата „Дальняя бомбардировочная… Воспоминания Главного маршала авиации. 1941–1945” (Голованов, 2008) – спомени на Главния маршал на авиацията от 1941 до 1945 г.

През юни 1941 г. словашкият град Кошице е бомбардиран от неидентифицирани самолети. Има много убити и значителни разрушения. Това се случва само няколко дни след нападението на Германия над СССР в нарушение на Пакта Молотов – Рибентроп. За тази атака посланикът на САЩ в Швейцария пише през април 1942 г.:

„…Швейцарският министър в Будапеща докладва, че е получил по телеграфа вербална нота с дата 17 април от Унгарското външно министерство, в която се казва, че, имайки предвид нашата комуникация, Външното министерство напомня атаките на съветските въздушни сили над Коша на 26 юни миналата година, причинила огромни загуби в човешки живот и разрушения. В съответствие с това Унгария счита, че води отбранителна война срещу Съюза на съветските социалистически републики.“

Съветският съюз дълго време отрича, но случайно изпуснато признание за извършителите получаваме не от друг, а от маршал Голованов – същият онзи Главнокомандващ АДД, който споделя в мемоарите си:

„Ще приведа няколко отгласа от чуждестранната преса как са реагирали на атаките на нашата авиация правителствата на Миклош Хорти в Унгария, Антонеску в Румъния, царското в България и това на Маннерхайм във Финландия.

„Съндей Експрес“ за въздушните атаки над Унгария, България и Румъния (прихванато радиосъобщение). Истанбул, 19 септември. Както съобщава истанбулският кореспондент на вестника, набезите на руската авиация над България, Румъния и Унгария са причинили сериозни щети на многобройни центрове и правителствата на балканските сателитни държави много сериозно се опасяват от бъдещи атаки. До момента те считаха, че Русия е твърде далеч и е заета със защита на собствения си фронт, за да напада Балканите, поради което отсъстваха елементите на предпазливостта… Бомбардировките бяха съвършено неочаквани за България, която все още поддържа дипломатически отношения с Москва. Рейдовете се отразиха на вътрешното положение, което в този момент никак не е добро…“ (Голованов, 2008)

Ти да видиш!… Споменават и България? Не бяхме чували, но …

През нощта на 12 срещу 13 септември 1942 г. по време на нощни военновъздушни рейдове от Авиацията с далечно действие са бомбардирани Русе, Стара Загора, Казанлък и Горна Оряховица. София е пощадена не поради сантименти, а просто техническите характеристики не са позволявали, руските самолети да стигнат до столицата и да се върнат обратно на руска територия. Това принуждава правителството в началото на октомври 1942 г. да въведе режим на „затъмнение“.

Но атаките всъщност започват доста по-рано – на 22 юни 1941 г. около 23 ч. самолет ДБ-3 бомбардира Добрич. (забележете – когато по-голямата част от населението вече спи!). По осколките са открити опознавателни знаци на руски език (сигурно са били „соросоиди“, искащи да накиснат братска Съветска Русия)! Разрушени са четири сгради, а двама души са ранени. Въздушното нападение вероятно е извършено от съветски бомбардировач с далечен обсег на действие и става факт броени часове, след като в ранните часове на 22 юни 1941 г., Германия обявява война на СССР и планът „Барбароса“ за настъпление на съветска територия е задействан. Всичко това се случва много, преди началото на англо-американските бомбардировки над България.

Факт е и, че съветските въздушни атаки се провеждат във време, когато СССР поддържа дипломатически отношения с България и двете страни не са в състояние на война! Широко използваните от про-кремълската пропаганда „американски бомбардировки“ са значително по-късно – през късната есен на 1943 г. и зимата на 1944 г. А за незнаещите – и те са били с одобрението на „братския Съветски съюз“! Не вярвате? За разлика от руските архиви, тези на Съединените щати до голяма степен са разсекретни и могат да бъдат четени на официалните страници на тяхното правителство. И какво четем в тях?

В писмо от 6 януари 1944г. на посланика на САЩ в Москва, Харриман, до Държавния секретар, по повод на проведен разговор с външния министър на СССР Молотов, се казва в прав текст:

„Казах му, че генерал Донован планира да обсъди въпроса с президента при завръщането си и че междувременно сме се надявали, че Молотов може да даде съвет по въпроса поради съветския дипломатически контакт с България. Той каза, че те не са имали достатъчно информация, за да стигнат до заключение, че работят по него. Единственото му конкретно предложение беше, че те отдават голямо значение на продължаването на бомбардировките над България, което според тях ще помогне на българите да станат по-разумни.” ((Harriman), 1944)

Да кажем с думи прости: външният министър на Съветския съюз, Молотов, похвалил бомбардировките над България от САЩ и Англия, с които са съюзници, за да станат българите по-разумни!?! И резултатът е – 3 дни по-късно, на 10 януари 1944 г. следват едни от най-тежките дневно-нощни бомбардировки над София, при които загиват 900 и са ранени над 1000 българи! Не казвам, че Молотов ги е наредил, но когато кажеш на съюзника си, че „отдаваш голямо значение“ на това, което прави…

За „забравените“ бомбардировки над България от съветски самолети по времето, когато сме в прекрасни дипломатически отношения, но и за това, как комунистите агитират в подкрепа на присъединяването на България към Тристранния пакт, как „фашистка“ България е смятала да закупува оръжие от Съветския съюз, с кратък разказ за събитията през този период може да видите в един от епизодите на „Забранената история“.

Специални операции срещу България

В средата на юли 1941 г. във вила „Омега“, разположена на едноименния черноморски залив до град Севастопол, се събира група от български емигранти в Съветския съюз, която трябва да бъде прехвърлена в България, с цел организиране на съпротивително движение.

И тук в историята се намесва една „Щука“. Не, не риба, а подводна лодка – „Щ-211“. (Не онази, потопила българския кораб „Струма“, която беше „Щ-213“). Още на 6 юли 1941 г., тя извършва курс към българските териториални води край нос Емине. За важността на мисията говори фактът, че на борда на подводницата се намира лично командирът на 4-та подводна дивизия на Черноморския флот, капитан 3-ти ранг Б.А. Успенски. Присъствието му, обаче не води до успех – не срещат вражески кораби и се връщат обратно.

Междувременно тече сериозна подготовка, и на 3 август част от диверсантите, начело с Иван Винаров е изпратена за България. Няколко дни по-късно – на 5 август втора група, състояща се от 14 души, начело с Цвятко Радойнов и Съби Димитров, е прехвърлена на същата подводница „Щука – 211“. След няколко дни, те са в български териториални води и след като са проучили българската охрана, на 11 август дебаркират северно от нос Карабурун при устието на река Камчия. Подводничарите са Цвятко Радойнов, Съби Димитров, Симеон Славов /капитан Рак/, д-р Иван Маринов, Кирил Видински, Коста Лагадинов, Антон Бекяров, Тодор Гърланов, Ангел Ников, Димитър Илиев, Иван Петров, Васил, Цаков, Трифон Георгиев, Йосиф Байер – радист.

След десанта, Щ-211 се изтегля на север от нос Емине (забележете – в български териториални води), където на 15 август атакува плавателен съд от конвой, ескортиран от български торпедни катери, потопявайки немския транспортен кораб „Пелеш“. Ден по-късно, атакува конвой, състоящ се от румънския транспорт „Ардял“ и българския „Цар Фердинанд“, охраняван от торпедоносец. Единственото изстреляно торпедо пропуска целта, а разрушителят, ескортиращ конвоя и приближаващите български самолети, започват да преследва подводницата.

На 21 септември, Щ-211 отново се отправя към нос Емине, като атакува италианския танкер „Суперга“, но явно моряците му имали късмет – торпедото пропуска целта. На следващия ден, въпреки защитата от включилите се български кораби, следва втора атака, която потопява кораба. За унищожаването на двата кораба, командирът на Щ-211 капитан-лейтенант Девятко бил награден с орден „Червено знаме“, но така и не успял да го получи – на 14 ноември 1941 г. „Щ-211“ изчезва в морето. През септември 2000 г., на 6-7 мили източно от нос Свети Атанас (Акбурну) до град Бяла, на дълбочина 26-27 метра са намерени останките й.

Сигурно Щуката от „братския СССР“ ни е пазила от враговете! Или сваляла фашизма“ у нас! Както и друга подводница – на 28 август 1941 г. в устието на река Камчия пристига „С-32“ с 9 политемигранти. Ръководители на групата са Мирко Станков и Аврам Стоянов.

А освен десанта на българския бряг, от българското небе падат и парашутисти! И всички те, не идват на тържествен парад за бъдещият Девети септември! Идват от Страната на съветите да се борят за „светли идеали“ – тяхна главна задача е провеждането на разузнавателна дейност в полза на НКГБ; а втората – и не по-малко важна задача – е организиране на саботажи и диверсии в полза на СССР, разбирай сваляне на законната власт! Парашутистите са 5 групи, а подводничарите – 3, общо около 60 човека, почти всички българи, някои с руско гражданство. Истината за тях, както подозирате на база предходния ни опит с комунистическата пропаганда е различна! И тя е една от най-мръсните политически тайни на „вожда и учителя“, съветския гражданин Георги Михайлович Димитров (пропускаме мастиката, която за никого не била тайна!), отдавайки му се възможност да се разправи с някои от вътрешните си врагове. Групите са организирани под командването на полковника от Червената армия Цвятко Радойнов. Радойнов е още едно доказателство за замисъла на Димитров. Първоначално неговата роля е трябвало да изпълняват Иван Винаров и Христо Боев. Но в НКВД, генерал Судоплатов, бъдещият архитект на СМЕРШ (от руското „Смерть шпионам“ – „Смърт на шпионите“, част от контраразузнаването – бел. съст.), долавя задните мисли на Димитров и си прикрива по-ценните кадри. Като компенсация предлага да замине полковник Радойнов, който бил дотегнал на всички. Още една група минава през Турция, където част от тях са изловени от турците с фалшиви документи и предадени на българските власти.

Нови групи парашутисти, изпращани от СССР в помощ на българските партизани, продължават да пристигат и през 1942, 1943 и 1944 г., вече през Югославия.

Интересни, но и неудобни детайли по темата могат да бъдат намерени в сайта на Агенция Архиви, където оригинални документи доказват, че групите от терористи по командването на Цвятко Радойнов са изпратени от Съветския съюз, нищо че Съветите ще отрекат за дейността му!

Акцията и досега предизвиква гордост у червените носталгици, макар резултатът да е дълбоко трагичен. Обучени набързо, неподходящо въоръжени, незапознати с обстановката, облечени в будещи съмнения дрехи, с недостатъчна храна, нямащи дори самобръсначка, тези идеалисти или просто глупаци, явно са хвърлени на заколение, но кога ли, Русия е мислила за хората си! Без предварително подготвени явки и контакти с местни помагачи групите се оказват в изолация. Ситуацията се влошава от несъгласуваните действия на съветските разузнавателни служби. Въпреки тайната подготовка, информация достига до германското разузнаване още през юли, предадена и на българските власти, а и акцията не среща желаната подкрепа сред българското население, част от което активно участва в залавянето на диверсантите. За провала на групите помага и обстоятелството, че с групата е изпратен и един потенциален предател – радистът Григорий Бариĸин, антисталинист, осъден на 15 години, пролежал само две от тях! Бариĸин застрелва спящите си другари – Палаузов и Божин Чуĸев, предава се и иска политическо убежище, предлагайки сътрудничество на германското командване. В Дирекцията на полицията започват радиоигра, при която са заловени и останалите от групата.

„В обвинителния акт на следствено дело No 144/1942 четем: „След обявяването на войната между Съветска Русия и Германия, в началото на м. юлий 1941 год., по искането на централното ръководство на Българската комунистическа емиграция в Русия и със съдействието на Коминтерна… голяма част от българските политически емигранти комунисти са били мобилизирани и събрани на обучение в околностите на Москва, където са били поделени на групи за военно обучение…

Основната задача на военната организация е била: на първо място борбата с германците в България и то с всички средства, и след това – саботажи и подготовката на населението за революция…“.

„Преди заминаването на групите, началниците на същите са се явили на Георги Димитров, главен секретар на Коминтерна, който е възложил следните задачи на парашутистите в България: 1. Да действуват по заповед на генералния щаб на Червената армия. 2. Да не се вместват в работите на комунистическата организация в България, а само да искат помощ от нея… Всеки един от пристигналите и слезли на българска територия емигранти, които по убеждение са били фанатизирани комунисти, по-голямата част от които са били съдени по З.З.Д., е бил с желание до проведе докрай задачата, която му е била възложена, а именно: да вършат диверсионни актове: вдигане във въздуха с взрив ж.п. линии, мостове, фабрики, складове с храни и др. материали; да извършва убийства и др. терористични действия и общоопасни престъпления чрез взривове, адски машини и др. подобни, а така също да се подготвят и организират членовете на комунистическата партия и в подходящ момент, какъвто са се надявали скоро да настъпи в държавата поради особеното международно положение, с оръжие в ръка да повдигнат въоръжено въстание за насилствено завземане властта и установяване на болшевишкия строй в нас…“ (Агенция Архиви, 2013) (получерният текст е мой – бел. съст.)

От архивите четем още:

„Из рапорта на разузнавач No.10396 Я. Петров до началника на отделение „А“ на Държавна сигурност: „Донасям ви господин началник, че присъствувах на съдебното заседание срещу парашутистите и тия от подводничарите, което се състоя в залата на Артилерийската школа… Заседанието почна на 9.06. точно в 9.30 часа… 3. Цвятко Колев Радойнов – той признава своята виновност за нелегално минаване на границата и нелегално живеене тук в страната, но за всичко останало не се счита за виновен. В Съветска Русия е бил преподавател във Военната академия, където получава чин полковник. След обявяването на войната на 22 юний 1941 г., той е желал да дойде в България, защото е чувствал силна носталгия по родината…“

И от силна носталгия хваща първия възможен безплатен транспорт, пък той се оказал подводница! Защо ли се сетих за едни други „герои“, които през 2013 г. „изпитаха силна носталгия“, и в полагаемия им отпуск, дебаркираха като „зелени човечета“ без опознавателни знаци в Крим, провеждайки под дулата на „личното им оръжие“ „референдум“? И година-две по-късно, човекът в Кремъл призна, че май той ги бил изпратил! Ех тази носталгия… Поне да измислят нещо различно! Носталгия…

По време на процеса, СССР отхвърля протестната нота на българското правителство, отричайки участието си за хвърлянето на парашутисти и взривни вещества, като определя характера на посочените факти като „клеветнически“ и приписва акцията на Германия или Румъния (разбира се Германия!, защото Сорос още бил малък!). Защитата на всички се старае да докаже, че подсъдимите са дошли от Съветския съюз в качеството си на разузнавачи срещу Германия, а не за борба против България, затова те трябва да бъдат третирани – по силата на Женевската конвенция, като военнопленници на територията на България и до завършването на германо-съветската война да не ги предават на немците. (Как СССР се отнася с военнопленниците можем да видим в Катин, но за това някой друг път). Ръководителят на групата Цвятко Радойнов изпраща заявление до съветската легация, с молба за съдействие като на съветски гражданин, пристигнал по заповед на командването на червената армия за действие в тила на врага. В него четем:

„ЗАЯВЛЕНИЕ

 От Полковника на Червената армия Радойнов (Радионов) Цвятко Колев.

По заповед на командването на Червената армия, аз с група мобилизирани съветски граждани бях изпратен да действам в тила на германската армия. Независимо от нас са били спуснати на парашути няколко групи със същата цел. Заловени са от българските власти на българска територия всичко 27 души и представени пред Софийския военнополеви съд. Моля да ни се укаже нужната защита.“

 Съветската страна подминава писмото му с безразличие („…какво тук значи някаква си личност...“) и той, заедно с останалите бива осъден на смърт като диверсант и терорист, защото съдът констатира, че подсъдимите са дошли от СССР, но не ги квалифицира като военнопленници и граждани на Съветския съюз.
Присъдите са изпълнени през 1942 г.

Цвятко Радойнов – Заявление до посолство СССР

Но тази история продължава няколко години по-късно – освен героизирането на тази шайка терористи, освен повсеместното кръщаване с техните имена на улици, язовири, заводи и всичко, за което се сетите, тяхната смърт бива и осребрена! Ще попитате „Как така осребрена?“ – техни близки и на други като тях, получават освен всякакви привилегии и парично изражение, в т.нар. „народни пенсии“!

Документи за „народна пенсия“ (изт. Агенция архиви)

В противовес на друг наш поборник и опълченец в края на XIX в. – Петър Кунчев. Точно така – това е родния брат на Васил Левски! Участник в четата на Христо Ботев, а по-късно тежко ранен в лицето и в десния крак на Шипка! Той нито веднъж не изпраща молба за отпускане на поборническа пенсия и не търси контакт в превърналите се в сериозни политици последователи и приятели на Апостола! Сакат, останал без изход, той проси по улиците, като от скромните си подаяния, успява да издържа и сестра си!

Или съпругата на Христо Ботев, Венета, на която той пише прощалното писмо с думите:

„Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те…“.

И понеже помним „Любящия Венета“, години по-късно Народното събрание отпуска на вдовицата му 60 лв. пенсия, а после я намалява на 30! А руският комисар, императорски наместник по онова време ще получава 600 000 златни франка годишно!

Разни хора, разни идеали! Или както беше казал един съвременен политик – „калпав човешки материал“…!

Партизани или …

В историографията от годините на Соца, водещо място в „социалистическата революцията“, която ни освободи от „монархо-фашизма“ (така и никога не разбрах как хем монархия, хем фашизъм – нали по дефиниция при фашизма има една партия с тоталитарен вожд?) имаше разбира се Съветската армия (която тогава не е била Съветска, а „Червена работническо-селска“, но това съвсем щеше да обърка някои хора с по-нисък интелектуален потенциал), с „решаващата помощ“ на партизанското движение. Нека се спрем на „светлата дата“ – Девети септември. За да го има „Девети“, кипи „партизанско движение“.

А какво е партизанин и колко са били всъщност те в Царска България? По дефиниция, партизанин е човек от бойна група, която се бори срещу чужда окупация или тираничен режим в страната. Думата има италиански произход – partigiano, от parte (част). Нито сме имали чужда окупация (германското присъствие е по-малко от броя на съветските военните съветници в МНО, МВР, ДС, част от които напуснаха едва след 10 ноември), нито тираничен режим! Но партизани имаме! Дал Господ! Особено след 9 септември отнякъде изпълзяха на талази хиляди такива, десетки хиляди, че и ятаци и помагачи!

Партизанското движение съставено почти изцяло от просъветски и прокомунистически активисти, практически представлява въоръжено крило на БРП (комунисти), като към него са привлечени и леви земеделци, криминални елементи, както и активисти на лявото крило на македонското движение. Подчинено е на съветските интереси, като до нападението на Третия райх над СССР, комунистите водят агитация в полза на германо-съветското приятелство и на страните от Оста (Везенков, 2014). В предната глава видяхте и спомените на Върбан Ангелов, (Ангелов В. , 1993) правоверен комунист, публикувани 20 години след смъртта му!

Но каква всъщност е истината?

Във всички справочници, като първи партизанин се посочва Иван Козарев от Добринище. Добре познат на полицейските власти, след 1923 г. многократно е арестуван заради противодържавна дейност, а от 1935 до 1938 г. излежава ефективна присъда. Усетил, че се готви нов негов арест, на 7 февруари 1941 г. фанатизираният комунист минава в нелегалност. Обърнахте ли внимание на датата – това се случва докато Германия и СССР са все още съюзници, което предполага логичния въпрос – Срещу кого се борят Партията и партизаните в този момент?!? Реторичен въпрос! Няма да получите отговор! Едва няколко месеца по-късно, БКП ще обяви своя курс за въоръжена борба! Загадъчната му смърт в началото на 1944-та и до днес дава поводи за различни спекулации и версии, най-разпространената конспиративна теория е, че е бастисан от свои другари по поръчка на командира на Разложкия партизански отряд Крум Радонов, който се страхувал, че харизматичният Козарев ще го измести от лидерското място. Факт е телеграмата на кмета на Добринище, с която донася в Разлог, че случайно по пътя за Неврокоп е намерен трупът на нелегалния Иван Козарев! Утрепан от „приятелския огън“ на партизаните Александър Пицин и Иван Калинов от неговия отряд! (Биков, 2018) В спомените на другите партизани, в унисон с пропагандата, в приказен вид се изброяват геройствата му (които трябваше да бъдат пътеводен пример!).

Само че, както много пъти се уверяваме, истината е доста по-различна. По-различна е и защото той НЕ Е първият партизанин. Година по-рано в Балкана излиза Христо Димитров Несторов! Не сте го чували, нали? Така е, защото комунягите отново скриха неудобните факти! Човек с изразено чувство за справедливост, Христо Несторов не приема съветизацията на страната и въведените нови порядки след 1944 г., става горянин и като такъв е заловен и разстрелян през 1954 г. И друга заблуда е в ход – „гордеехме се“, че България, за разлика от Унгария (1956 г.), Чехословакия (1968 г.), Полша (1980 г.) е единствената държава в соц. лагера (за по-младите да кажа – деляхме се на „капиталистически свят“ и „социалистически лагер“ – лагер, ограден с кльон!), в която не е имало антиправителствени действия. С една дума – целият български народ е напълно съгласен с партийната политика! Едва по-късно се разбра, че не само е имало съпротива срещу т.нар. „народна власт“, ами тя е била дори първата в Източна Европа, дори по-мащабна от прословутото партизанско движение: Горянската съпротива срещу установения в годините след комунистическия преврат, е съществувала в България от 1945 до 1958 година! И това са хора, които са се борили против диктатурата и комунистическия терор, против политическите репресии, против насилственото отнемане на собствеността и колективизацията, в т.ч. и на земята, против съветизацията на България и за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика както преди 1934 година! Как пропагандата да признае за съществуването им? Още повече, че според някои автори (Ангелов В. , 2006) (Асенов, Бончо. Шесто за шесто. стр. 123. и Ангелов, Веселин. Документи за дейността на ДС. док. 46 и 47. и двамата цитирани чрез Цанев, Стефан. Български хроники. т. 4. С: Труд, Жанет-45. гл. IX, стр. 277), в края на 1953 г., след разгрома на голяма част от тях, все още съществували 736 нелегални организации и групи, а заедно с неорганизираните групи „вражеският контингент“ възлизал на 384 000 души!

Да се върнем на партизаните – прочули се с „акции“ – с нападения на мандри (вкусен е кашкавалът, особено ако е безплатен), кметства и празни полицейски участъци, тук – там на някой заспал джандарин.

Сигурно ви е познат изразът „Това да не ти е мандра!“. Не знам дали е виц, но съм чувал следната история: Млад партизанин предложил на командира на отряда да нападнат полицейския участък в селото. Имал си проблеми с местния полицай. На което получил отговор: „Какъв участък бе, туй да не ти е мандра!“ Не се смейте за мандрите! След 9 септември съществуват „сериозни исторически изследвания“ по тази тема. Автор на едно от тях – „Партизански акции в мандрите“ (публикувано в сб. „Векове“, изд. „Народна младеж“, 1972 г.), е напълно забравеният днес историк, икономист и финансист Давид Коен, който е разработил изключително задълбочено и добросъвестно в темата (като пчеличка, на която обаче е било добре платено!). Та в това „изследване” той доказва, как немските войски на източния фронт гладували горките, само защото Балканският кашкавал, благодарение на партизанските набези, не стигнал до тях! В същия труд се цитират преписки на различни нива, за количествата, унищожени от шумкарите! Това се отчита от автора „в името на народа“. Всичко това цитирано от в-к „Дума“, а те не може да не знаят най-добре!

Един по-задълбочен прочит между редовете на цитираните документи обаче показва нещо по-важно – държавата, в лицето на „лошата монархо-фашистка власт“ е компенсирала производителите за загубите, нанесени от „борците за свободата на народа“. Изброени поименно пострадалите млекопреработватели, както и сумите, с които са били обезщетени! Да сте чули някой днес да компенсира някого за грабежи или обикновени кражби, било на кашкавал, било на нещо друго!

Е, след този цитат, статията може и да изчезне от нета, но аз съм готов да предоставя копие на всеки, който пожелае!

Разглеждайки паметниците, посветени на партизани, попадам на един в памет на „първата партизанска акция в село Крушево“. Върху една морена (не вафла, а камък), е изписан надпис:

„Тук на 12.IX.1942 г. е взето решение от бойната група в с. Крушево за провеждане на първата акция срещу фашистката власт.“

Един подобен надпис не може да не възбуди любопитството, какво точно се е случило. И ето какво четем в „История на село Крушево“:

„В началото на месец септември 1942 г. бойната група замисля провеждането на саботажна акция, която се осъществява на 13 срещу 14 същия месец. Харалан Петров Димов, Цвятко Стойков и секретарят на РК на РМС в Севлиево Владо Илиев решават бойната група да изгори събраната вълна на дирекция „Храноизнос”. Предварително е прекъсната телефонната връзка, спрян е тока, поставени са под контрол общинския дом и къщата на кмета. Към кооперативната мелница, където има около 20 души селяни и мливари се отправят Владо Илиев и още един член на групата. Владо Илиев провежда агитация сред селяните да не дават храните си на държавата, защото отиват за хитлеристка Германия. През това време основната част от бойната група прониква в склада, изнася вълната и я изгаря на площада. Част от нея е съхранена при ятаци за нуждите на съпротивителното движение.“ (Недялков & Цонев, 2011)

Та онзи камък отбелязва мястото, на което се взема решение, за провеждане на „първата партизанска акция“ – разбирай – да се открадне вълната от склада и част от нея да „се съхрани при ятаци за нуждите на съпротивителното движение“! Малко странно, но в същото село има и „Паметник за загинали антифашисти от село Крушево“, на който не виждаме нито едно от изброените по-горе имена. Явно, добре са опазили вълната. И себе си!

Многобройни истории, че и книга, разказват за легендарните подвизи на партизаните, но ние ще обърнем внимание на един от тях – партизанския командир Запрян Фазлов с псевдоним – Леваневски. За едни той е митичен герой от партизанското движение, за други е садистичен убиец, лично отговорен за смъртта на 72-ма свои съселяни.

Обикновено историите за партизани в соц. мемоаристиката следват характерен канон:

„Роден в бедно селско семейство, учил до еди-кой си клас, но напуснал училище, за да помага на родителите си на полето. Или – непълнолетен, отива в града, за да се присъедини към работническата класа и там – видиш ли – попада на добър комунист, който му отваря очите за комунистическата идея, за експлоатацията на пролетариата от страна на капиталистите.

После героят започва да се самообразова, намира марксическа литература, започва да участва в нелегални акции на партията – преди или след като току-що е станал член на РМС или БРП (к), но поради предателство, бива арестуван и подложен на нечовешки мъчения. В друг вариант отива в Балкана и става партизанин, където загива геройски в неравна битка с полицията / жандармерията. Междувременно възможно е да влезе в затвора, но, както казва пролетарският поет: „Но във затвора попаднал на хора и станал човек.“. Има и трети вариант – оцелява и след Девети, се включва активно в изграждането на народната власт“

Е, ако сте прочели последните няколко абзаца, значи вече знаете историята на всички герои от онова време – повтаряха се като по шаблон с малки изключения. Но Истината, както много пъти вече видяхме, е различна от социалистическата историография.

Фазлов, роден през 1921 г., всъщност бил обикновен криминален престъпник. При това рецидивист, тъй като е съден двукратно за кражби и веднъж за незаконно използване на огнестрелно оръжие – по време на сбиване, стрелял с пистолет, откраднат от баща му. По-късно влиза в казармата, където служи като готвач, но го пуснали в отпуск и той след кражба в селска бакалия и два ареста, успява да избяга, свързва с един комунист и се укрива „в шумата“. Сам избира и партизанско име – Леваневски – руски летец, любимец на Сталин. Прочул се с „рискованите си акции“, а славата му набързо го издигнала до „партизанския командир Леваневски“. Всъщност, той се върнал към предишната си работа – въоръжени грабежи. Подробно описание на подвизите му четем в книгата на друг партизански герой – Давид Овадия, „Леваневски: Документална повест за Запрян Георгиев Фазлов“, претърпяла няколко издания (Овадия, 1992). В предговора, авторът пише:

„Известно е, че поради изключителната си смелост в сраженията и невероятно дръзките акции Леваневски се ползваше с огромен авторитет и уважение сред партизаните от Средногорието. За подвизите му се носеха легенди, за него се пееха песни.“

В същата книга, авторът описва „партизански акции“, които нито са много, нито са особено героични, а по-скоро приличат на разбойнически отмъщения и грабежи. Например:

„Превземане на село Отец Паисиево: „Запалихме общинските архиви и наказахме няколко отявлени народни врагове“ (Овадия, 1992, с. 39).

През есента на 1943 година с Леваневски нападнахме селкопа (селската кооперация – бел. съст.) в село Стряма. Взехме всички пари от касата, вълнени фланели, ризи и други вещи, след което се изтеглихме (Овадия, 1992, с. 41).

Както се разбира от полицейския рапорт, задигнати са 60 000 лева.

Трета смъртна присъда Леваневски получава за грабеж в кръчмата на Иван Миленков от село Калековец (12 март 1944 г.):

Общо му задигнали около 40 000 лева. Задигнали му също един голф, една мушама, един панталон, 25 м плат, 30 м вълнен шаяк, ризи, носни кърпи, кърпи за лице, 2 и половина килограма луканки, 3 килограма саздърма и др. [… ], а от сина му пистолет (Овадия, 1992, с. 78).

Македонски, съотрядник на Леваневски, свидетелства:

В края на месец март на една среща другарят Запрян Кючуков, който беше командир на Стрямската група, ми се оплака от Леваневски и Григор, че не го слушат, че няма никакъв ред и дисциплина, въпреки работата на партийния секретар Танкин. „Ние решихме да ги изгоним – сподели Кичука – защото вършат безобразия и хората ни гледат накриво. Слизат на село, взимат агнета, бельо, чеизите на момичетата и ги носят по къщите да ги продават“. Отидохме в техния лагер. Бяха четирима, петима души. По клоните видяхме накачени единадесет одрани агнета. Танкин ми каза, че агнетата са донесени от двамата – Григор и Леваневски“ (Овадия, 1992, с. 93).“[32]

Е това са „геройските акции“ на „партизанския командир“ Леваневски! Но това са детски игри, в сравнение с други „геройства“, които е вършил след „Победата на Социалистическата революция“. За това – по-нататък!

На 14 октомври 1942 г. съветското правителство излиза със заявление „За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършвани в окупираните страни на Европа“. За тях те трябва да бъдат изправени пред международен трибунал и наказани по цялата строгост на углавния закон.         Подготовката за него в Съветския съюз започва веднага. С указ на Президиума на Върховния съвет от 2 ноември 1942 г. е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършвани на територията на СССР.

Българските ибрикчии не чакат: в няколко предавания от октомври 1942 г., по радиостанция „Христо Ботев“, намираща се в СССР, Задграничното бюро на БРП предупреждава, че от „международния трибунал“ ще бъдат съдени и българските управници, като съучастници на хитлеристите. В радиопредаванията обаче от декември 1942 г. терминът е заменен с „народен съд“. Определен е и неговият обхват — министри и всички изпълнители на техните разпоредби, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, журналисти, обявени за „интелектуални подбудители“ и „вдъхновители на фашисткия режим“.

В същото време, Задграничното Бюро на БРП (к) призовава да не се чака, а да се започне „сурово народно възмездие още сега“. Лозунгът, издигнат от партията, е „Око за око, зъб за зъб“. Вълко Червенков дава указание наказанието на „народните изедници“ да се възложи на бойните групи на БРП и РМС.

„Обособени са екзекутивни бойни групи със специално назначение за извършване на наказателни разстрели, разделени на двойки и тройки. По предложение на Военния център в края на 1942 г. Политбюро утвърждава списък на първата група лица, които следва да понесат смъртно наказание. И те са само българи. Веднага след това на бойните групи се възлага да ги приведат в изпълнение…

Наказателни акции провеждат и партизанските отряди. През февруари 1943 г. Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (ГЩ на НОВА) нарежда: „На специални бойни групи да се възложи обезвредяването на злостни и активни германски агенти, предатели и мъчители на народа.“ Месец по-късно Радомирският партизански отряд докладва: „Направихме акция в селата Друган и Гълъбник. Разправихме се със 7 гадове, един полицейски началник, чин капитан, двама предатели, бирника Симеон Гнурски…“ На 24 срещу 25 ноември 1943 г. партизанският отряд „Георги Бенковски“ влиза в с. Княз Александрово — Белоградчишко, и обявява еднонощна „народна власт“. Намиращите се там полицаи отказват да предадат оръжието си и това им струва живота. Избити са и пет души от местната управа.

През октомври 1943 г. щабът на Втора въстаническа зона докладва: „Нападение на с. Шейново, взето оръжие и храна. Убит фашист-злодей от с. Чехларе, обезоръжени двама горски стражари… Спрян влак и обискирани всички пътници. Обградени и обезоръжени всички трудоваци по шосето Карнаре — Троян, взети много дрехи, завивки, обуща и храна… Избити са много полицаи, един доносник и известният злодей — околийският полицейски началник в Асеновград — Димитров.“

Доклади с подобен характер изобилстват в архивите.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)

Да видим какво пише в енциклопедията за прословутия Трънски отряд, с командир Славчо Стаменов – Трънски:

„извършват палежи на пшенични и ечемични снопи на „врагове на народа“ в Рани луг и Бохова. Дейностите на комунистическите активисти през 1942 и в началото на 1943 година включват и прекъсване на телеграфни линии и разпространяване на антигермански позиви. (…)

На 7 май 1943 година отрядът извършва първата си бойна акция – нападение над нощната стража при Слишовското ханче.

На 16 юни 1943 г., петима партизани от отряда, водени от Славчо Трънски, съвместно с 10 югославски партизани завземат полицейския участък и унищожават мандрата в село Главановци. Убит е кметът на селото. При изтеглянето двама партизани са ранени с ловна пушка.

На 30 юни 1943 година партизаните нападат Стрезимировци, запалват общината, разбиват мандрата, от която взимат 20 пити кашкавал, сдобиват се с няколко италиански пушки. След пристигането на полиция от Трън и Клисура се изтеглят. На 23 юли група, водена от Делчо Симов и Денчо Знеполски разбива мандрата в Лялинци. През юни и юли 1943 г. се провеждат събрания в Джинчовци и Бохова. На 12 август обезоръжават общинския полицай и запалват архива в общината във Вукан.

В началото на септември 1943 година отрядът наброява 29 души. На 7 септември партизаните, командвани от Стефан Рангелов, участват в тежък бой с правителствени части при връх Яничева чука до с. Бохова. В боя част от партизаните са разпръснати на групи, убити са двама от тях, след които Стефан Рангелов, една партизанка е тежко ранена. В последвалото преследване партизаните дават две още жертви, две партизанки са заловени. След това сражение отрядът се оттегля в района на Кална, Църнотравско, който става негова изходна база. На 15 септември партизаните отново нападат Главановци, подкрепени от 20 души югославски партизани от Лужничкия партизански батальон, но се оттеглят след пристигане на полиция от Клисура и Стрезимировци.“

Забелязвате ли? Запалили пшенични снопи, прекъснали телеграфа, нападнали охраната на Слишовското ханче (ясно какво са правили там!), после ограбили няколко мандри и си „услужили“ с кашкавала. Куриозно е как 29 души участват в „тежък бой с правителствени части“ при който дали 4-5 жертви, а „две партизанки били заловени“! И тъй като съм абсолютно убеден в правдивостта на партизанските разкази, логично се питам: „Абе какви са тия „правителствени части“, дето не могат да се справят с една шепа леко въоръжени разбойници?“

Друга емблематична и силно героизирана – „Акцията в Жабокрек” е описана от историка Веселин Ангелов. Години наред на 24 август, поклонници на нечовешката идеология, въоръжени с червени знамена със сърпове и чукове, посещават паметника, посветен на „най-голямата партизанска акция“ в България… А всъщност би трябвало да потънат вдън земя от срам заради тази позорна страница във „великата“ им антифашистка съпротива, при това десетина дни преди Червената армия да навлезе в България през септември 1944 г.

Истината, отново е по-различна от пропагандата!

Август 1944 година. В почивна станция в Кочериново, в местността Жабокрек, се възстановяват 18 ранени германски войници, един офицер, а с тях – един лекар и две медицински сестри. Всичките те (без офицера, който бил с личния си пистолет с няколко патрона), не били въоръжени и се охранявали от взвод български войници.

Разбрали това, партизани от Дупнишкия, Горноджумайския и Разложкия партизански отряд, се събират във внушително партизанско съединение от 250 (някой пишат за 350) борци, наричат се с гръмкото име „Рило – Пирински партизански отряд“ и решават да си пишат и те някакъв актив в последния „исторически“ момент, защото дотогава май нямали никакъв…

Привечер, те обезоръжават българския взвод, охраняващ почивната станция, нахлуват в нея и избиват ранените войници, както и лекарят и двете медицински сестри. Варварски подпалват станцията – действие, представляващо военно престъпление, защото съгласно международните договори, именно така се квалифицират подобни действия спрямо невъоръжени войници, пленници и пр.

В случайно минаващ наблизо автобус се оказва техническият директор на дружеството „Гранитоид“ – австриеца Райнхард Томанек с непълнолетната си дъщеря. В продължение на 25 години заводите, в съдружие с българи произвеждат цимент, имат фабрики, мини и дават на местното население работа, освен и че строят мостове, ВЕЦ-ове и половин България има ток благодарение на тях… Партизаните докопват ключовете от касата на дружеството, убиват Томанек и изнасилват непълнолетната му дъщеря, като взимат дори ръчния му часовник (да не става зян)! Героично, нали! Достойно за увековечаване! После подпалват автобуса, отиват в касата на дружеството и взимат оттам 2 милиона лева, предназначени за заплати на работниците. Обикновени обирджии и терористи, но какво друго да очакваме!?!

Днес „подвигът“ им е увековечен от паметна плоча. Да не говорим за легендите, описващи „епичната битка срещу монархо-фашистите“. Позор!

Паметна плоча в Жабокрек, в която пише, че взели обувките на ликвидираните 27 хитлеристи…

Като човек, склонен към анализ на човешкото поведение, се питам: Каква е причината за тези нечовешки действия? Каква е причината да тръгнеш срещу собствения си народ?

Борба с фашизма, ще възкликнат и днес една кохорта „патриоти“, които „случайно“ се събуждат и заспиват с думата „Русия“ в устата!

„Фашизмът убивал дори деца!“ – ще кажат други! 

Веднага уточнявам ясно – категорично съм против не само срещу убиването, но и съм против всякакво насилие – както към деца, така и към възрастни! Със съпругата ми, сме отгледали нашият син с един – единствен шамар! И още помня за какво!

Но като един интелектуалец, който е призван да наблюдава и да разсъждава върху видяното, искам да анализирам горната теза. Да я разгледаме дума по дума:

„Фашизмът“ – предполагам, че ти, любезни Читателю си прочел вече предговора на този паноптикум, с дефиницията на термина „фашизъм“ и на руски и на английски, и си забелязал, че действителността в България през периода до 1944 г. по никакъв начин не се вписва в тези определения! Нещо повече – 22-ма историци от БАН припомнят историческите факти и се обединяват около становището, че непосредствено преди Втората световна война (1934-1944 г.) управлението на страната е авторитарно, но не и фашистко. Фашизмът никога не идва на власт в България. В този исторически период, в България не се създава водеща фашистка партия, а режимът няма фашистка идеология, e заключението на учените, публикувано на сайта на Българската академия на науките! А историците от БАН си разбират от работата! Или?… Защото, ако тези историци лъжат, крайно време е, дежурните защитници на Соца да поискат разпускането на тая институция! Да не харчи народна пара!

Ами ако не лъжат? …

„… убивал дори деца!“ Този, който е убивал (очевидно не са „фашистите“, защото разбрахме, че такива в България, няма), е убивал и възрастни хора! Признавам този факт! Убийството на когото и да било е варварски акт – отнемаш живот, който не можеш да върнеш! Каквито и реабилитации после да правиш! И затова цяла днешна Европа от много години отмени смъртното наказание! Разбира се, за тежки престъпления се предвиждат и възможно най-тежките наказания. И днес, в която и да е цивилизована държава, престъпници, които стрелят срещу полицията и жандармерията, които тероризират населението, които предават държавата си (особено срещу заплащане), не могат да очакват снизходителност!

А какво всъщност са вършили т.нар. партизани? А подводничарите и парашутистите, изпратени от СССР да свалят законната власт? СССР, с когото в онова време имаме нормални дипломатически отношения! (напомням – през 2022 г. Русия ни обяви за „неприятелска държава“ – какви ли изненади са ни приготвили?) Борили се за свободата на народа? От кого? От Царя, който се движел без охрана сред хората и на чието погребение се стичат десетки хиляди опечалени българи от всички райони на страната? Или от властта, която осъжда на смърт десетки пъти по-малко хора, от колкото т.нар. „Народен съд“, който по същество е антинароден, с издадените над 2730 смъртни присъди срещу елита на нацията (Нюрнбергският трибунал съди 24 лидери – политици и военни от ръководството на Нацистка Германия, съди ги за престъпления срещу човечеството и за военни престъпления и осъжда на смърт 12 (дванадесет) нацистки военнопрестъпници, а 5 дори оправдава! Само 12, срещу 2730!) Защото регенти, министри, депутати, лекари, адвокати, инженери СА елита на нацията, за разлика от някакви полуграмотни каскети! Отрицателен социален инженеринг, плодовете на който ще берем още поколения напред! 

Велислава Дърева пише в „Дума“, цитирана и от „Поглед“:

„Убийците на 178 антонивановци са възнаградени с 8 900 000 лв. – по 50 000 на глава. Само за 1943-44 г. по §36 от бюджета на МВР са раздадени за награди 19 500 000 лв. на армията и 8 350 000 лв. за жандармерията, общо – 28 350 000 лв. Това прави 567 отрязани глави! 567! Набучени на колове, разнасяни по стъгди и мегдани, подхвърляни в ръцете на майките на погиналите момчета и момичета!“

567 глави на избити партизани, разбирай терористи – страшно много! Не знам доколко е оправдано убиването на нелегални, излезли в гората, финансирани от чужда държава с цел, да свалят редовно правителство на държава и искащи да сменят насилствено, повтарям насилствено обществения строй! (виж присъдите на Вапцаров, Радойнов и т.нар. парашутисти и подводничари) 

А ето какво всъщност са вършили те!

Разбили мандрата, откраднали сиренето от две качета, а третото – разсипали! Приложеното факсимиле от Полицейски доклад за партизанска акция край Омуртаг е с лошо качество, за което моля за извинение, но пък е блестящ пример за „акциите: им: разбили „три от качките съдържащи сирене около 300 кгр. вземат сиренето от двете качки а съдържанието на третата разпиляват по земята.“.

Черните ангели

През лятото на 1942 г. пристигналите от Съветския съюз за да дестабилизират България и да свалят законната власт т.нар. „групи на парашутисти и подводничари“, биват заловени, с което е нанесен разгром на ЦК на БКП. Комунистическото ръководство (не без участието на Москва) решава да отмъсти на властта с терор и политически убийства. През цялата си история Българската комунистическа партия държи в арсенала си терора като политическо оръжие, а в определени моменти той е и главното й средство. БКП, или БРП – както тогава се нарича, издава „присъди в името на народа“, както ги нарича Цола Драгойчева, а изпълнението им, е поверено на Славчо Бочев, наричан Радомирски. На 17 години той става член на РМС, а на 21 – на БКП. На 23 години вече е натворил достатъчно, за да бъде осъден на 10 години затвор за революционна дейност. През 1941 година минава в нелегалност. По решение на Централната военна комисия му е наредено да организира и подготвя терористични групи, които да действат по градовете (в страната им викаха „шумкари“, пък те се наричаха партизани), за ликвидиране на противници на партията.

Всички те били млади хора, обсебени от комунистическата идея. Разпределени по двойки, за да създават впечатление на влюбени, те тренират физическа подготовка и стрелба на Витоша.

Въпреки, че са доверени и проверени хора, с оглед конспирацията, те използват псевдоними, които се сменят често. Ползват нелегални квартири, имат определени дати и места за явки. Макар и запленени от червената идея, те не работят безплатно. Да припомня показанията на Цола Драгойчева, арестувана по същото време в друг процес:

„Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище. Това създаваше несъмнено един дух на разложение…“

 Прилагам отново факсимиле от протокол от разпита й (от Държавна Агенция „Архиви“) за невярващите:

Та членовете на групата получават заплати – по спомени на самия Радомирски заплатите са следните: 3000 лева на месец за женените и 2000 лева на месец за неженените. Получават и храна за сметка на партийната каса, а тя пък се захранва щедро от Съветска Русия. За сравнение – средната пенсия била около 1400 лв., заплатата на среден чиновник по това време била около 3000 лв., а шефът на полицията, Гешев, се разписвал за 5600. Министерската заплата била около 8000 лв.

Бойните терористични групи се подчинявали на желязна организация и правила – акциите се извършвали от две двойки – екзекутираща и охраняваща, с ясно изработен план.

Съставен е списък, включващ изявени обществени дейци. През пролетта на 1943 година от комунистически бойни групи са застреляни ключови фигури, които комунистическата партия нарочва за „врагове на народа“. На кой точно народ, и как тия „айдуци“ са решили, че са „врагове“, преценете сами.

В началото на февруари 1943 г. Станьо Василев и Виолета Якова убиват с работилницата му дърводелеца Никола Христов-Кутуза (сътрудник на ЦК на БКП, но е заподозрян за предател), а няколко дни по-късно, отново Якова, заедно с Иван Буруджиев (обърнете внимание на тази фамилия и се замислете, ако я срещнете в днешното политическо пространство), убива пред дома му генерал Христо Луков, пред очите на 9-годишната му дъщеря. Два месеца по-късно убива запасния полк. Атанас Пантев, по това време – адвокат. И преди някой да е казал, че са убивали „врагове на народа“, бързам да ги информирам – да се знае, че полковник Пантев е съден посмъртно от т.нар „Народен съд“. Знаем защо. Но… е оправдан още през 1945 г. по всички задочни обвинения! Което ще рече, че дори и по техните представи, един невинен гражданин е станал жертва на терористи.

На името на Виолета Якова, в днешна европейска и демократична София, в кв. „Люлин-2“, има наречена улица, а в Радомир – има не един, а два нейни паметника. Сигурно в знак на почит към терористичната й дейност! Защото няма как да се нарече по друг начин убиването на хора на улицата, без съд и присъда, с преследване на уж „светли идеали“!

Якова се бори не за друго, а за триумфа на световната комунистическа революция. Тя е доста активна в престъпната дейност на БКП – участва в подпалването на „Ташков чифлик“ и кожухарска кооперация „Св. Илия“ в София, участва в атентатите срещу журналиста Данаил Крапчев, инженер Кулчо Янакиев, народния представител Сотир Янев, а два месеца по-късно убива запасния полк. Атанас Пантев, по това време – адвокат. После отива партизанка в Бригада „Чавдар“ и в Трънския отряд. След престрелка с полицията си получава заслуженото – убита е през юни 1944 г. Загива само на 20 години – да се чудиш, кога е успяла да натрупа толкова омраза към хората! И да тръгне да убива на улицата хора пред децата им!

За нея, и то през 2023 г., в-к „Дума“ ще напише (не се смейте, чета и „Дума“, за да сравнявам различните гледни точки):

„Подвигът на Виолета Якова допринесе монархо-фашистката власт в България да не се обвърже още по-тясно с хитлеристка Германия и като евентуален резултат от това да изпрати български войски на Източния фронт, а оттук – и за предотвратяването на нова национална катастрофа.“

Край на цитата.

Колко героично! Само не разбирам, как избивайки няколко човека на улицата, пред семействата им, „в името на народа“ (продължавам да питам – „кой народ?“), тя е „предотвратила национална катастрофа“? Освен ако не е в рубриката „Партизански митове и легенди“. Фентъзи!

Един от „черните ангели“, когото вече споменахме – Иван Буруджиев – всъщност не успява да убие никого. Той стрелял по ген. Луков от близко разстояние, но го улучва в рамото. При втория му изстрел, куршумът рикошира във вратата. Тогава Луков притиснал с тялото си пишман убиеца Буруджиев към стената, отстъпвайки навътре в къщата, а Виолета Якова го убива с изстрел в гърба. Луков не е очаквал друг стрелец. Якова стреля втори път, но не улучва, а пробива едно от стъклата на вътрешната врата в сградата. След това комунистите избягват през съседния двор. По инициатива на министър-председателя Богдан Филов е обявена награда от 300 000 лева за залавянето на терористите.

Буруджиев, заедно с друга терористка – Здравка Кемилева се проваля още един път само месец след убийството на ген. Луков, преследвайки Данаил Крапчев – събуждат подозрението на придружителите му и са арестувани. В квартирата на Буруджиев е, намерена огромна сума пари – 328 000 лева, накисвайки Славчо Радомирски, който и без това вече има задочна смъртна присъда.

А неуспялата убийца Здравка Кемилева след „победата“, завършвайки медицина, все пак осребрява „революционната си дейност“ – става Ректор на Медицинския университет във Варна, а по-късно и председател на Профсъюза на здравните работници.

Не така стоят нещата с Данаил Крапчев – месец по-късно следва повторен опит за убийство му: при излизане от редакцията е нападнат от въоръжени с пистолети, нахвърлили се върху него с ятагани. Спасяват го минувачи и притекли се полицаи, като нападателите са ликвидирани.

Следва трети опит – през юли 1944 г. – отново неуспешен. Все пак съпартийците на „революционерите“ успяват – още на 10 септември 1944 г., веднага след Деветосептемврийския преврат, Крапчев е убит, като новата власт се опитва да прикрие случая, обявявайки, че Крапчев се бил самоубил в навечерието на преврата!

Но гаврата продължава. Както се случва с много други жертви на терора от есента на 1944 година, през 1945 г. Данаил Крапчев, макар и мъртъв, е осъден от т.нар. Народен съд (VI върховен състав) на смърт! Ще попитате – защо, след като вече е мъртъв? Решението включва и пълна конфискация на имуществото, като така престъплението бива узаконено!

Друга цел на „ангелите“ е народният представител Сотир Янев – застрелян от Никола Драганов – Гуджо, пред дома му на 15 април 1943 година. Терорът продължава и на 3 май Митка Гръбчева и Величко Станев застрелват запасния полковник Атанас Пантев, герой от Чеганската операция и от защитата на Червената стена, бивш директор на полицията и бивш подпредседател на Военния касационен съд.

Неколкократно се провалят в опита за убийство на радиоинженера Кулчо Янакиев, който успешно засича и заглушава нелегалните предавания от територията на приятелския Съветски съюз, излъчващи върху честотите на радио София, с което предизвикват преследването им от Никола Гешев.

Политбюро на Компартията издава заповед да се прекратят действията на групата, но четирима от групата на Радомирски все пак правят повторен опит да ликвидират Янакиев, но полицията е подготвена и убива трима от нападателите, а четвъртият – Никола Драганов-Гуджо се самоубива в подземната канализация на София.

Убийствата на деца

Непростимо е, че са убивани и деца! Което за мен си е престъпление срещу човечеството, което няма да се роди! Но кои и защо са ги убивали? Нека да се върнем 100 години назад – нали искаме да видим различните гледни точки.

Колко от вас знаят, че деца и цели семейства са оставяни да умрат от глад?

Колко от вас знаят, че за кражбата на малко жито (буквално 5 класа) от нивите, наказанието е било разстрел?

Колко знаят, че това се е случвало с деца на 12 годишна възраст!

Не, слава Богу не у нас – това става в колхозите на сталинския СССР! Не вярвате, че това е възможно в страната с „най-справедливия строй“, нали? И аз не вярвах, но тъй като в този паноптикум (използвам тази дума, като отново напомням значението й – място, от което едновременно да се вижда в много посоки) постоянно разказвам реални истории, ще прочетете още една мрачна такава за това, как в Съветския съюз са репресирани и разстрелвани деца с така наречения „Указ седем-осем“. Законът, получил по-късно названието „Законът за класовете“ или „Законът за петте житни класа“ е приет на 7 август 1932 г. Става дума за чл. 328 от сталинския Наказателен кодекс. След приемането му, всички „грабители на социалистическата собственост“ били разстрелвани, и само в изключителни случаи екзекуцията била заменяна с 10 години в лагерите на ГУЛАГ. „Социалистическа собственост“ се смятали дори шепичка класове от колхозните поля – в буквалния смисъл на думата от 3 до 5 класа – за това човек можел да бъде арестуван и разстрелян.

На 7 април 1935 г. е прието постановление номер 3/598 с което смъртната присъда според сталинския наказателен кодекс можела да се прилага и към деца, навършили 12 години, а Постановлението е подписано лично от „бащата на народите“ Сталин! 

На Бутовския полигон в Москва са идентифицирани останките на 196 разстреляни деца – и това само на един от стотиците полигони, на които са извършвани разстрели и то само за една година — от август 1937-ма до октомври 1938 г. Разстрелвали деца, хванати да крадат хляб! От глад! Имало и за „контрареволюционна дейност” – например за татуиране на портрет на Сталин на левия крак. А заедно с децата, там били разстреляни общо 20 765 души!

Осъдените на смърт са докарвани от московските затвори с коли с надпис „ХЛЯБ“. За цинизма на болшевиките говори фактът, че най-младата жертва, Миша, на 14 години и бил осъден за кражбата на два хляба! От глад! Осъден на разстрел! И екзекуцията е изпълнена! На 14 годишно дете! Погледнете детето на снимката в очите. РАЗСТРЕЛЯН! По заповед на Сталин! Който днес пък е един от символите на новата руска империя! И чиито икони са залели днешните руски църкви и мемориали за Втората световна! „Светият“ Сталин пред стените на Кремъл! …

И още нещо! Пропускан факт е, че през 1937-1938 г. Исай Д. Берг се прославил с това, че през 1936 г. в московското НКВД „патентова“ машина „газова камера“, наричана на жаргон „душегубка“! На немски – „Gaswagen“. Тя представлявала фургон, в който била вкарвана тръба, бълваща изгорели отровни газове. Жертвите били събличани голи, връзвани и хвърляни във фургона със запушени уста. След това само извозвали труповете до предварително приготвените ями. Тези, които не умирали веднага от задушаване, се намирали в безсъзнание и било лесно да се доубият! Самият Берг обяснявал, че без подобно подобрение „е невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции“. Днес говорим за газовите камери в хитлеристките концлагери! Но пропускаме, че нацистите в Германия са имали добри учители, незнайно от кого, заметени под килима на историята! А по зловеща ирония на Съдбата, Исай Берг бил евреин!

Или всъщност, заметени – знаем от кого! И разбираме защо!

През 1936 г. генералният прокурор на СССР Вишински подготвил докладна записка със статистика — прокуратурата на СССР проверила 115 000 присъди по „Указ седем-осем“ и установила, че в 91 000 случая наказанието е прилагано „неправилно и престъпно“! На тази основа трябвало да бъдат реабилитирани 37 000 незаконно разстреляни (все пак, реабилитирани не значи съживени!), но пък Сталин постъпил според логиката на съветската власт — изпратил на разстрел в мазетата на КГБ всички, допуснали „крайности“. Нищо, че това станало по неговите правила!

Малко известен, но категоричен паметник са изградили самите руснаци в центъра на Ростов на Дон – „Кровавый век России“. Няма да го видите по хрониките, няма да ви го покажат и „копейките“!

„Мемориал жертвам политических репрессий (Невинно убиенным)“ – Мемориал на жертвите на политически репресии – Ростов на Дон, Русия

Деца са убивани и в България! Веднага ще кажете – Митко Палаузов, ястребинчетата… Аз пък се сещам и за децата в Равногор, но да караме поред. 

Разсъждавайки по темата, се замислям – как бихте квалифицирали днес родители, които изпрашат малолетните си деца да извършват престъпления срещу Държавата, и то в услуга на друга държава! Децата – герои ли са? А техните родители? Най-малкото, днес ще им бъдат отнети родителските права! 

Митко Палаузов, детето икона на партизанлъка, всъщност става жертва на нелеп инцидент, а разказите за неговите подвизи нямат нищо общо с действителността (както повечето „легенди“ за онова време). Бащата на Митко Палаузов – Трифон останал без работа и лесно е примамен от червената идея. От глупост ли, от що ли, решава „да осъзнае класово“ и детето си. Праща го да разнася позиви, кара го да пази отвън на тайни срещи. Разбира се, едно дете не може да осъзнава, камо ли само да взема решенията в живота си, то е въвлечено в тази история от родителите си. Докато Хитлер и Сталин са съюзници, е сравнително по-безопасно, но след навлизането на германската армия в СССР, нещата загрубяват. А таткото, вместо да дръпне детето и жена си настрана от огъня, ги вкарва в епицентъра на събитията, извежда ги във въоръжен партизански отряд в гората. Вече 13-годишното дете е подложено на студ, глад, кръв и физическа изнемога.

През есента на 1943 г., на много места комунистите правят мобилизация. Изкарват много хора, като ги заблуждават, че ще завладеят своя територия, на която ще създадат комунистически ред. 

След девети септември Трифон Палаузов създава ново семейство и отново има син, който също се казва Димитър. Той пък разказва семейната история, признавайки:

 „Тогава такава беше пропагандата. На тогавашната власт трябваха герои.”

Жандармерията разбира, че Трифон е излязъл в гората и започват разпити на семейството му, което го принуждава да ги вземе със себе си в Балкана. Всъщност се криели само няколко дни, когато след предателство, жандармерията обгражда мястото и за да не дава жертви сред редиците си, хвърля няколко бомби в землянката с партизаните, сред които се оказват и Митко и майка му. 

„След два дни баща ми ги намира всичките, които са били в землянката, накъсани на парчета и оставени така. Това е цялата истина. Никой не може да каже, че едно дете на 13 години може да бъде партийно ориентирано. Толкова чудесии се изписаха през годините! Всичко се цензурираше. Трябваха им герои – намериха си герои“ (ibidem)

Няма по-подходящ от невръстния Митко Палаузов. 

Не липсват и „лешояди“ – сребролюбци! Пръв за случая се сеща писателят Марко Марчевски. Опитен в идеологическата пропаганда, живял години в Съветска Русия, той добре знае „стойността“ за тоталитарния режим на образи (пък дори и измислени), като Павлик Морозов и Александър Матросов.

През 1951 г. именно той пише първия героичен епос за Митко Палаузов. Книгата става задължително училищно четиво и претърпява цели осем издания! Близък до бащата на Митко Палаузов разказвал навремето как Марко Марчевски отишъл при него и казал:

„Бай Трифоне, ако знаеш колко пари ще спечелим с тая книга за сина ти! Големи тиражи ще има!“ При тези думи бай Трифон се изчервил целият и извикал:

„Ти от смъртта на сина ми пари ли ще правиш, бе?! Вън от тук и да не си стъпил повече в дома ми!“ (ibidem)

Освен книгата, Марчевски пише и пиеса на тази тема. Темата експлоатират и поетите Георги Авгарски, писателката Мария Грубешлиева (да не се бърка с актрисата), Николай Зидаров! Специално се композират модерни „народни“ и естрадни песни посветени на детето герой. През 1964 г. излиза и посветеният на Митко игрален филм „Незавършени игри“. 

Разбира се, както многократно сме се убеждавали със соц. митовете, образът на партизанчето Митко няма много общо с реалността. Изобразяват го с изгладена партизанска униформа, каскет, наръч гранати и пистолет в ръка. Издигат се паметници, къща музей, мемориал и дори землянка – музей. Регулярно се организират вечеринки и чествания. С името „Митко Палаузов“ се кичат чавдарчета, пионерчета, комсомолци и цели трудови колективи. Елементарна пропаганда, за сметка на един трагично прекъснат детски живот! Но кога ли, комунистите са ценили Живота? 

Да разгледаме другата детска „икона“ на „съпротивителното движение“ – шестте ястребинчета. 

Официалната версия за събитията в Ястребино, която бяхме длъжни да изучаваме още в малките класове (в Уикипедия и днес материалът е със заглавие „Клането в Ястребино“!) гласи, че група партизани атакуват различни места в няколко села в Омурташко, убиват кметски наместник, ограбват мандра и се скриват в гората (друг е въпросът – това, за „свободата на народа“ ли е или си е обикновен тероризъм!). Властта изпраща войска в района 19-и пехотен шуменски полк, като е наложена блокада. Задържани са близки на партизаните, уж за разпит, събрани са на селския площад, след което ги отвеждат извън селото в един дол, разстрелвайки 18 души (в някои източници броят е различен и достига 22-ма души) от село Ястребино. Акцията е ръководена от запасния подпоручик Коста (среща се и като Константин и Костадин) Йорданов, като никога не се пропуска (странно защо), че в цивилния живот той е учител и баща на две деца! Та офицерът се престарал в изпълнението на заповедта, която имал от командира на полка – да се спре всякаква поддръжка на нелегалните през зимата, и дал жестокото нареждане – да се избият всички. Цитират се убити старци, жени и… шест деца. Близначките Ценка и Цветанка на по 13 години, Надежда – на 12 години, Димитринка – на 11 години, Иван – едва на 9. „Зверовете фашисти“ не пожалили дори и невръстния седемгодишен Стойне! После заровили убитите в плитък гроб, а скоро след това извадили телата и за да прикрият следите си, ги изгорили на клада, пак неясно къде. Не знам как ще изгориш толкова тела „на клада“ с дръвца, събрани по полето! Пък и да не останат следи! Междувременно дошла заповед от щаба, за отмяна на акцията, но било късно (може би все пак „да се измие лицето“ на Българската армия и да се прехвърли вината върху един-единствен човек). Наистина чудовищен акт, който почти няма аналог не само в българската, а сигурно и в световната история. А ако тези събития са се случили в действителност, те хвърлят и неизличимо петно върху българската войска.

Десетилетия след „социалистическата революция“, случаят се използва като оправдание за всякакви злодеяния, извършени от комунистите, които са представени като „справедливо отмъщение“ за „убийците на деца“… Ние като християни обаче, добре знаем, че то, отмъщението, не се счита за добродетел! Пък и мотото „Око за две, зъб за чене“ едва ли е повод за гордост! Но затова – малко по-късно.

След 9 септември се създава капище – паметник, а през годините на тоталитаризма, в Ястребино е построен и цял мемориален комплекс с музей (който днес е руйна, построена с народна пара), където се извършват редовни възпоминания на жертвите, а историята се превръща в една от най-сакрализираните емблеми на комунистическото движение у нас (защо ли виждам аналогия с Херберт Норкус от хитлерюгенд?). Децата са превърнати в икони на комунистическата пропаганда – за тях се учи в учебниците, пионерски отряди носят имената им, а на тяхно име се провеждат различни конкурси и състезания, пишат се стихове и книги, снимат се филми…

След това започват да идват разказите на „оцелелите“ от Ястребино. През годините те са украсявани, преиначавани, а понякога и са доста противоречиви за живи свидетели на събитията! Нерядко, откровени небивалици, дори когато са разказвани от едно и също лице. Но те май всички партизански разкази граничат с фантастиката!

През годините се появяват все повече „спасили се по чудо“ жители на Ястребино, като „осребряват“ местожителството си, посредством сериозното влияние в БКП, което придобиват – от малкото селце излизат над 40 висши и старши военни чинове, които заемат ключови постове в НРБ.

Иван Бутовски, изследвал темата, много удачно оприличава същите на описаните от Илф и Петров „деца на лейтенант Шмид“ в техния шедьовър „Златният телец“ – термин, който се е превърнал в нарицателно за мошеници и аферисти, самопровъзгласили се за наследници на реален герой от първата руска революция.

Забравено „ястребинче“ стига дори до село Бели Искър, в подножието на Рила, през 60-те години на ХХ век. Тогава две сестри от омурташкото село, само по разказите на местни хора за убит от жандармерията „нелегален с големи мустаци“, разпознават в него своя брат, който по някакво чудо е успял да достигне от Търговищко до подножието на Рила, за да намери там смъртта си. Паметна плоча на предполагаемото „ястребинче“ може да се види в двора на селското училище в Бели Искър.

Не знам къде е истината, но като знам колко лъжи, бяха изричани от комунисти на всякакви нива, през всичките тия години… !

Но има и друга версия – тази на изследователката Надежда Любенова. В която се твърди обратното – че партизани са убили децата, за да не бъдат разкрити! 

Как деца, убити от партизани? … Възможно ли е изобщо? … За Ястребино – не знам, но няма как да не вярвам на равногорци, които преди няколко години издигнаха паметник на убити от партизаните, техни съселяни! Нещо, което не бяхме чували през годините на Соца! 

И тъй като моето поколение сме израснали само с Митко Палаузов, ще разкажа за „другата гледна точка“ – нали искаме да знаем цялата истина!

1944 година е неспокойна! Във войната е настъпил обрат и СССР, макар и бавно, напредва към Берлин. Това в известна степен дава кураж и българските комунисти, които видиш ли, се борили „за правда и свобода“ и в „името на народа“! На кой народ така и никога не казаха!

Родопското село Равногор става свидетел на една потресаваща история, за която няма и дума да откриете в партизанските мемоари, които повече от 45 години ни заливаха с фалшиви, но пък героично звучащи, почти фантастични истории (и днес, някои наши сънародници, с по-скромен интелектуален багаж, продължават да вярват и къде тайно, къде явно да ги възхваляват!). След разгрома на партизанския отряд „Антон Иванов“, около 15 оцелели партизани започват да издевателстват в селата Буковик, Пачиново и Тикленицата. Оцелелите шумкари, подлагат на масов терор хората в пазарджишко. Къшлите на равногорци попадат по пътя на разбития отряд. Озверените и прегладнели партизани грабят всичко, нападат пастирските колиби, взимат храната и оскъдните им дрехи, събуват и цървулите от краката им, измъчват ги, гаврят се с жените им, използват селяните като през турско – да ги пренасят на гръб през водите на Тунджа, а накрая всичко завършва с убийства.

Заловени са двама от терористите, които биват доведени на селския площад в Равногор. Вестта се разнася бързо, а равногорските жени, които са пропищели от зверствата им излизат на площада и с дървета и колове започват да бият с настървение заловените разбойници. Пребиват ги до смърт, като дори охраняващите ги войници не могат да спрат саморазправата. Сигурно изглежда нечовешко, но това е резултат от трупаният с месеци гняв и желание за справедливост. В селото няма непочернена от партизаните къща, разбойническите им акции са почти ежедневие, а районът е пропищял от мародерствата на отряда „Антон Иванов“. Този спомен, записан от изследователя проф. Тодор Балкански, е знакова антитезата на комунистическия мит и пропаганда за „всенародната любов“ към партизаните!

В книгата си „Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище“ проф. Тодор Балкански документира чрез спомените на очевидци, убийствата на 31 равногорци (Балкански, 2008). Уникална книга, събрала в себе си документални факти за десетки обикновени българи, жертви на партизани, а в последствие и на настъпващия мракобесен комунистически режим! Може би използвам силни думи, но всеки, който прочете дори малка част от описаното, вероятно ще иска да използва и по-силни! Ще разберете защо!

Две от историите са изключително покъртителни и зловещи. Толкова нечовешки, че не искам да ги преразказвам! Който иска, може да се запознае с фактите, описани в книгата на проф. Балкански. Ще кажа само, че българи – мъже и жени, зомбирани от Москва, колят български деца и бременна жена, както турски башибозук не ги е клал! Две от жертвите са деца на 15-16 г, невинни, но и това не ги е спасило от злодеите! За разлика от ястребинчетата и Митко Палаузов, те не стават герои, а имената им потъват десетилетия наред в умишлена, насилствена забрава. Забранено е било дори да се споменава за това злодейство, защото то опровергава и разбива мита за „добрите партизани народни синове“, защитници на правдата и свободата, както се пееше в онази песничка, която караха децата да учат от малки:

„Шумете, дебри и балкани,
шумете, волни лесове!
Ний идем бодри партизани,
народни верни синове!“

Не знам на кой народ са верни синове тези, но двете главни действащи лица – партизаните Георги Серкеджиев и Нанка Серкеджиева, очевидно за особени заслуги (освен очевидната омраза към собствения си народ), при „народната власт“ са произведени в чин „генерал“ – той от „народната армия“, а тя – от „народната милиция“! Ей такива ни бяха „генералите“!… И „народните синове“…

„Народните синове“

Но колко са всъщност тия „народни синове“?

През март 1944 г. Георги Димитров, пребивавайки в Москва, иска справка за числения състав на партизаните. На 12 март 1944 г. от ЦК на БРП (к) му изпращат шифрована телеграма, в която се казва:

„…В 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека. Има окръзи само с по няколко десетки партизани: например Хасковски – 20 души, Варненски – 40, Старозагорски – 50, а в някои окръзи въобще не съществува партизанско движение. В партизанските отряди около 25-30% са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70-75% са селски бедняци, около 20% – работници, останалите са от интелигенцията. (…) За военни кадри изпитваме остра нужда.“

Цитатът от „Георги Димитров, Дневник. 9 март 1933 – 6 февруари 1949, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1997, с. 414 (Знеполски, 2008)

Видяхте ли – 2320 човека! А като знаем страха от „начальството“ – може и това число да е било преувеличено!

След преврата на 9 септември, Националният комитет на Отечествения фронт съставя „Таблично сведение за съпротивителното движение /партизани, членове на бойни групи и укриватели… в България през годините 1941-1944“ (ДАА-ЦДА, ф. 1, оп. 2, а.е. 43). В този документ, добросъвестно за изброени по област живите, респективно убитите партизани, членове на бойни групи и укриватели. От него разбираме, че живите партизани са 5 645, членове на бойни групи – 1 948, живи укриватели – 12 252; общо убитите – 1 931; Или всичко общо 21 776 души! Барабар с мъртвите! Толкоз! Няма кой по-добре да знае от новата комунистическа власт!

Това обаче не пречи на пропагандата по-късно да си измисля разни истории:

„Подпомагани от хиляди ятаци по градове и села и опрели на родните планини, партизанските части предприемаха смели акции, превземаха отделни села, нападаха гари и складове, унищожаваха изпратените на почивка в България хитлеристи и държаха в постоянно напрежение фашистката власт. След превземането на някое село партизаните раздаваха на населението или унищожаваха всички събрани храни за хитлеристите, унищожаваха данъчните и нарядни книги и списъци, отнемаха оръжието на фашистите, наказваха със смърт най-провинените врагове на народа и правеха митинги, на които обясняваха задачите на народноосвободителното движение. Много фабрики, предприятия и учреждения, които работеха за германските окупатори, бяха унищожени от смелите български партизани. Под ръководството на Партията частите на народно-освободителната въстаническа войска в скоро време усвоиха изкуството на партизанската война и станаха страшилище за фашистката власт. Въпреки недостатъчното си въоръжение, партизанските части проведоха стотици победоносни сражения с фашистките полицейски отреди, с ловните дружини и войската.“ (стр. 369) (Издателство на БКП, 1952)

Ох, колко героично! Колко романтично! Колко… лъжа от край до край! Както повечето от легендите на комунизма! Лъжат, дори без да се съобразяват със собствените си архиви! Дори с написаното в „Дневника“ на мумията от мавзолея! Пак там:

„В резултат на усилената дейност на Партията във войската бягствата на войници от казармата и присъединяването им към партизаните зачестиха. През 1942 г. от казармите избягали 633 войници, в 1943 г. — 666 души, а само за 6 месеца през 1944 г. — 966 войници.“ (ibidem – стр. 365).

„В края на 1943 и началото на 1944 г. фашисткото правителство хвърли всичките си сили и тури в ход най-жестоките средства за унищожението на партизаните. За тая цел то вдигна на крак 100,000 армия, жандармерия и полиция. Започнаха големи сражения, в които нашите славни партизани проявиха легендарна храброст.“ (ibidem – стр.369)

Да видим друг източник:

„Със своите акции в селищата партизаните нанасяха непоправими щети на държавната машина. Те изземваха оръжие и парични суми от общините, изгаряха реквизиционните списъци и данъчните книжа, ликвидираха провинилите се кметове и други фашисти, раздаваха на населението нарядите от магазините, реквизираната вълна и другите продукти и стоки. Това дезорганизираше местните органи на фашистката власт, разбиваше вярата в тяхната сила и караше самите общински служители да напускат службите си. Такива акции провеждаха всички партизански части.

Населението посрещаше партизаните с нескривана радост, помагаше им при залавянето и обезоръжаването на проявените фашисти, снабдяваше ги с храна и дрехи ,даваше им своята пълна подкрепа. Този радушен прием свидетелствуваше за масовата опора на въоръжената борба сред народа, за широтата на социалната база на Отечествения фронт, от чието име действуваха партизанските отряди.“ (стр.210) (Институт по история на БКП, 1973)

Какво разбираме от тези източници?

Че партизаните всячески унищожавали икономиката на страната – но въпреки това, тя била процъфтяваща, че и „хранила“ немската армия на Източния фронт!

Че „геройски“ избивали без съд, с издадени от тях „присъди“ цвета на нацията, а се чудим днес на резултатите от този „социален инженеринг“!

Че воювали неравно срещу 100 000 армия и жандармерия, но удържали победа! Дали защото са им помагали, Рамбо, Чък Норис и майор Деянов? Или са имали „супероръжие“? Или просто – „мокри сънища“, евтина пропаганда, пред която и до днес се прехласват някой носталгици!

Просто ЛЪЖА!

Колко прав е бил Оруел: „Който владее настоящето – владее миналото. Който владее миналото – владее бъдещето!“ Овладяха бъдещето ни, направо ни го откраднаха! Та чак до днес, една част от сънародниците ни искрено страда по „доброто старо минало“!

Оттук нататък обаче, пропагандата „пъпкува“ партизаните като черна плесен! И в буквалния, и в преносния смисъл! През 1945 г. вече се твърди, че те са 7000. През 1952 г, бройката още повече нараства:

„По това време в страната действуваха 11 партизански бригади и 37 отреда. Общо в бригадите и отредите през 1943—1944 г. участвуваха 18,300 партизани.“ (стр. 368) (Издателство на БКП, 1952)

Нека да видим и други източници:

„По сведение на германската разузнавателна служба в България само за периода от 1 септември 1943 до 15 февруари 1944 г. са извършени 1204 саботажни и терористични акции на нелегалните. От тях едва 12 са нападения на германски военни. От страна на българската войска и полиция са убити 150 души, 128 ранени, 140 отвлечени, или общо 418. Жертви има и от гражданските лица. Убити са 133, ранени 34, отвлечени 188 – всичко 355.

Както при акциите, така и жертвите от германската войска са далеч по-малко в сравнение с българската. За посочения по-горе период са убити 44 немски военнослужещи, ранени 68, отвлечени 19 – общо 131.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)

Към края на 1989 г. – комунистическата историография вече наброяваше около 30 000 партизани и участници в бойните групи и още 200 000 ятаци и помагачи! И всичките те, с привилегии за тях (а и за наследниците им!!!) оформящи привилегирована обществена прослойка – един вид комунистическа аристокрация! Така наречените АБпФК, разбирай „Активни Борци Против Фашизма и Капитализма“. Всички те бяха Кастата на АБпФК, представена от децата, внуците, близките роднини и клиентелата им. (Слава Богу само 45 години, та не остана време за правнуци, калековци, лелинчовци и шуренайки!)* Подредени в степени, според заслугите, най-вече според пролятата кръв на „враговете на народа“! Степени, които определят размерите на благата: пенсии, специално снабдяване, длъжности, привилегии и т.н. и т.н.
*(Калеко (в Западна България – лелинчо) се нарича съпругът на бащина сестра (т.е. на лелята), а шуренайка е съпругата на шурея (съпругата на брата на съпругата) – бел. съст.)

Но за тях ще отделим по-късно специално внимание.

Библиография

(Harriman), T. A. (06 януари 1944 r.). Foreign Relations of the United States: Diplomatic Papers, 1944, General, Volume I, Document 340. Извлечено от Department of State, Office of the Historian: https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v01/d340

Frantz, D., & Collins, C. (2003). Death on the Black Sea, The untold story of the Struma and World War II holocaust at sea. Harper Collins Publishers.

Rohwer, J. (1965). Die Versenkung der jüdischen Flüchtlingstransporter. Bernard & Graefe Verlag für Wehrwesen.

Агенция Архиви. (24 януари 2013 r.). Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944. Извлечено от Цвятко Радойнов – Обвинителен акт по Сл. Дело № 144/1942 Г.: https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-24-20-47-01/393––-144–1942-

Алтънков, Н. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.

Ангелов, В. (1993). Неизвестни страници от миналото. София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“.

Ангелов, В. (2006). Строго секретно! Документи за дейността на Държавна сигурност 1944-1989. София: София.

Балкански, Т. (2008). Партизанския терор и вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище. София: ИК „Знак’94“.

Биков, Т. (30 декември 2018 r.). Първият български партизанин Иван Козарев застрелян по погрешка от свои. Извлечено от retro.bg: https://retro.bg/minalo/prviyat-blgarski-partizanin-ivan-kozarev-zastrelyan-po-pogreshka-ot-svoi_21679.html

Бичев, П. (2006). Надвечерието на атентата. Велики четвъртък 1925 г. София: Анико.

Везенков, А. (2014). 9 септември 1944 г. София: Сиела.

Вълканов, В. (2009). Деветосептемврийският военно-политически преврат от 1944 година (65 години от събитието). Исторически преглед, 3-4, 85-122. Извлечено от http://www.ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2009_3-4.pdf

Галчин, П. (2002). сп. Македонски преглед – „Македонски литературен кръжок (1938-1941 г.)“. Извлечено от promacedonia.org: http://www.promacedonia.org/pg/index.html

Георгиев, М. (1993). Третият разстрел. София: Литературен форум, ВИК „Св. Георги Победоносец“.

Голованов, А. (2008). Дальняя бомбардировочная… Воспоминания Главного маршала авиации. 1941–1945. Москва: Центрполиграф.

Диенко, А. (2002). Разведка и контрразведка в лицах. Энциклопедический словарь российских спецслужб. Москва: Русский мир.

Държавна Агенция „Архиви“. (21 януари 2013 r.). Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г. Извлечено от Документи по дело No 585 от 1942 г.: https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-21-13-41-03/461––585–1942-

Знеполски, И. (2008). Българския Комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела.

Издателство на БКП. (1952). Материали по история на Българската комунистическа партия. в помощ на изучаващите историята на БКП. София: Издателство на Българската комунистическа партия.

Институт по история на БКП. (1973). История на Българската комунистическа партия. Кратък очерк. София: Издателство на БКП.

Кожемякин, М. (09 февруари 2023 r.). Трагедия у устья Босфора 24.02.1942, или была ли роковая ошибка Щ-213? Извлечено от http://samlib.ru/m/mihail_kozhemjakin/struma.shtml

Кусевич, М. (1914). Погрома на България. Виновникътъ. Стара Загора: Печатница Светлина.

Мешкова, П., & Шарланов, Д. (1994). Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. София: Агенция Демокрация.

Недялков, П., & Цонев, П. (2011). История на село Крушево. Севлиево.

Николов, Т. (21 октомври 2021 r.). Тайните на дипломата. Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/тайната-на-дипломата/

Николов, Т. (03 ноември 2022 r.). Игрите с Вапцаров. Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/игрите-с-вапцаров/

Овадия, Д. (1992). Леваневски. София: Издателска къща „Христо Ботев“.

Рабичев, Л. (2010). Война все спишет. Москва: Центрполиграф.

Сматракалев, М. (1993). Македонскиот литературен кружок. Скопие: Мисла М.

Спасов, И. Д. (01 декември 2007 r.). Българин е специален агент на Сталин, Молотов и Берия. Извлечено от duma.bg: http://old.duma.bg/2007/1207/011207/iskam/isk-5.html

Судоплатов, П. (1998). Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы. Москва: ОЛМА-ПРЕСС.

Приложения

Приложение 1. Корабът „Вилхелм Густлоф“, потопен на 30 януари 1942 г. и пощенска марка, издадена в Русия през 2015 г, в памет на А. Маринеско – убиецът на 9600 пътника на същия кораб – изт. Wikipedia

Приложение 2. Цвятко Радойнов – Заявление до посолство СССР

Приложение 3. Документи за „народна пенсия“ (изт. Агенция архиви)

Приложение 4. Паметник до с. Крушево (изт. Strannik.bg)

Приложение 5. Паметна плоча в Жабокрек, в която пише, че взели обувките на ликвидираните 27 хитлеристи…

Приложение 6. Полицейски доклад за партизанска акция край Омуртаг

Приложение 7. „Мемориал жертвам политических репрессий (Невинно убиенным)“ – Мемориал на жертвите на политически репресии – Ростов на Дон, Русия

---

[1] Закон за защита на държавата – бел. съст.

[2] https://bg.wikipedia.org/wiki/Деветнадесетомайски_преврат

[3] https://bg.wikipedia.org/wiki/Кимон_Георгиев

[4] https://delnik.net/академик-георги-марков-кимон-георгие/

[5] https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/17017752

[6] https://www.168chasa.bg/article/6204329

[7] https://www.brusselstimes.com/461710/russian-embassy-in-brussels-has-most-spy-antennas-in-europe

[8] https://www.dw.com/ru/что-строили-в-ссср-немецкие-архитекторы/a-39212707

[9] https://ru.wikipedia.org/wiki/Судоплатов,_Павел_Анатольевич

[10] https://kultura.bg/web/тайната-на-дипломата/

[11] http://old.duma.bg/2007/1207/011207/iskam/isk-5.html

[12] https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-16-11-19-33/180––-1944-1965

[13] https://faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/anton-todorov-skvernoslovie-e-radev-da-se-naricha-vazdushen-as-biografiyata-mu-e-palna-s-narusheniya-dokumenti

[14] https://en.wikipedia.org/wiki/Struma_disaster

[15] http://submarine-at-war.ru/boats/sh213.html

[16] Политический руководитель – бел. съст.

[17] https://petel.bg/Istoriyata–koyato-ne-ste-chuvali–Kak-predi-73-godini-potava-balgarskiyat-Titanik-Struma-sas-767-dushi-na-borda__102644

[18] https://bg.wikipedia.org/wiki/Вилхелм_Густлоф_(кораб)

[19] https://clubz.bg/82654-tozi_tekst_ne_tryabva_da_bade_publikuvan

[20] https://www.e-reading.club/bookreader.php/105232/Rabichev_-_Voiina_vse_spishet.html

[21] https://ru.wikipedia.org/wiki/С-13

[22] https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v01/d340

[23] http://www.sovboat.ru/ship/h211.php3

[24] от руското „Смерть шпионам“ – „Смърт на шпионите“

[25] https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-24-20-47-01

[26] https://bg.wikipedia.org/wiki/Катинско_клане

[27] https://bg.wikipedia.org/wiki/Горянско_движение

[28] https://duma.bg/kashkavalenite-aktsii-na-shumkarite-n151782

[29] https://strannik.bg/o/4379/pametnik-za-parvata-partizanska-aktsiya-v-selo-krushevo/picture?pic=2076

[30] https://wikimapia.org/18001853/bg/Паметник-за-загинали-антифашисти-от-село-Крушево

[31] Селската кооперация – бел. съст.

[32] https://www.librev.com/index.php/discussion/bulgaria/4376-partizanskiyat-komandir-levanevski-mezhdu-kriminalniya-i-politicheskiya-diskurs

[33] https://angelovveselin.blogspot.com/2009/08/24-1944.html

[34] https://www.bas.bg/?p=41867

[35] https://duma.bg/koy-ubi-yastrebinchetata-n235099

[36] https://ru.wikipedia.org/wiki/Закон_о_трёх_колосках

[37] https://bessmertnybarak.ru/Shamonin_Mikhail_Nikolaevich/

[38] https://faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/-shok-ruski-satanizam-ikoni-na-satrapa-stalin-izmestvat-svettsite-v-tsarkvite-41017

[39] https://www.bbc.com/russian/society/2015/05/150529_tr_prokhorovka_stalin_icon

[40] https://kultura.bg/web/светият-сталин-в-днешната-руска-д/

[41] https://ru.wikipedia.org/wiki/Берг,_Исай_Давидович

[42] https://klubiliyaminev.com/2021/03/06/исай-берг-националсоциалистите-по-ст/

[43] https://faktor.bg/bg/articles/katin-1940-ekzekutsiite-i-palachite

[44] https://faktor.bg/bg/articles/ukaz-sedem-osem-ili-kak-v-savetskiya-sayuz-razstrelvali-detsa

[45] https://vis0tnik.livejournal.com/686320.html

[46] https://www.168chasa.bg/article/4244989

[47] ibidem

[48] ibidem

[49] https://bg.wikipedia.org/wiki/Капище

[50] https://www.168chasa.bg/article/9594725

[51] https://www.168chasa.bg/article/9594819

[52] https://faktor.bg/bg/articles/fashistkoto-selo-ravnogor-otkriva-pametnik-na-31-zhertvi-na-shumkarite-razkazva-za-izkormenata-v-shestiya-mesets-sofiya

[53] www.desehistory.com/2014/08/1941-1944.html

[54] https://bg.wikipedia.org/wiki/Партизанско_движение_в_България

[55] https://bg.wikipedia.org/wiki/Активен_борец_против_фашизма_и_капитализма

[56] Калеко (в Западна България – лелинчо) се нарича съпругът на бащина сестра (т.е. на лелята), а шуренайка е съпругата на шурея (съпругата на брата на съпругата) – бел. съст.