Съдържание
Обвинението
Катин. А преди това Виница
Вместо епилог
Библиография
Трети състав на Народния съд е образуван съгласно чл. 7 от Наредбата-закон за съдене „виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Целият спектакъл, наречен „народен съд“ (за ужас на учителите по българска граматика, продължавам съзнателно да изписвам думата с малка буква), е циничен сам по себе си, но тук цинизмът сякаш намира своя връх! Или по-скоро – своето дъно!
Тринадесетчленният Трети състав на Народния съд ще съди 6 човека. Само шест човека! Двама лекари – д-р Марко Марков и д-р Георги Михайлов, трима свещеници – архим. Йосиф Диков, архим. Николай Гаврилов и архим. Стефан Николов и Борис Коцев – директор на Националната пропаганда.
Но защо новата „народна“ власт обръща такова „внимание“ на двама лекари и трима свещеници? При това, контекстът на обвиненията срещу тях е във връзка с Катинското клане и Трагедията във Виница (1943 г.). И двете теми са малко известни на широката публика у нас, затова ще отделим малко внимание на едни позабравени факти.
Обвинението
Обвинението, подписано от „народния обвинител Димитър Вапцаров“ е, че са „станали оръдие на германския пропаганден монтаж” за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на граждани в гр. Виница, Украина. Още в началото той заявява:
„Процесът има чисто международен характер и е от голямо международно значение.“ Трябва да се защити нашата освободителка и най-хуманното, демократично обществено устройство в света.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)
Да защитим „нашата освободителка“ явно е по-важно, от убийствата на десетки хиляди. По-важно и от елементарната справедливост. Май така е и до днес, защото се сещам за един български военен министър, който наскоро (през 2016 г.) беше обвинен от българската прокуратура, че е накърнил интересите на руската компания РСК „МиГ“. Защото изпратил самолетни двигатели за ремонт не в Русия, а в Полша – наш съюзник в НАТО! Пък в Полша, ремонтът бил и значително по-евтин! Но той „е накърнил интересите на Русия“! Е все пак се намери български съд, които го оправдава с аргумента, че е сключил значително по-изгоден договор.
„Защитил съм българския интерес, а това, че съм нарушил интересите, на която и да е чужда компания, не ме интересува“, казва Ненчев, след като чува присъдата. Колко ли днешни политици биха защитили българския интерес, нарушавайки интересите на Русия? На думи – много, на дела – много…, много малко! Сещам се веднага за един, „дежурно“ критикуван за какво ли не, а той пък взе, че като премиер изгони 70 руски „дипломати“, „цветари“, „градинари“ и какви ли още не, от преливащото с подобни длъжности руско посолство в София. С което разби голяма част от резидентурата им в тази част на Европа. След което започнаха да го критикуват още повече! Разни родни „патриоти“!
„По делата им ще ги познаете“, казват писанията в онази стара и дебела книга! А в други писания – Обвинителния акт на III-ти състав на „народния съд“,, публикуван от Държавна агенция „Архиви“, четем:
„През 1943 г германското правителство … е поискало, както за Катин, така – по-късно – и за Виница, да изпрати по един лекар, специалист по съдебна медицина, който да вземе участие при разкриването на масовите гробници, като български представители в т.нар. международна медицинска комисия. (…)
В Катинската анкета е присъствал професора от Софийски университет д-р Марко Марков, който е подписал медицинския протокол от 30 април 1943 г. на т.нар. международна медицинска комисия по изследване на масовите гробове в гората Катин (Смоленск) и главно подписал е фразите, които говорят, че заключението за датата на зверските убийства (и следователно за авторството!), комисията е извлякла от възрастта на насадените дръвчета и от намерените по телата предмети. Следователно, д-р Марко Марков е станал оръдие, макар и неволно, на германския пропаганден монтаж и заедно с другите „видни представители на университетската наука“, е бил широко използван при всички удобни случаи.
Във Виница ние вече виждаме по-широко участие на наши представители. Вместо нежелателния д-р Марко Марков, тук вече участва д-р Георги Михайлов, д-р Иван Койчев, проф. Ал. Станишев и д-р Иван Балкански и освен това: архимандритите Николай Г. Кожухаров, Стефан Скопски и Йосиф Диков (…)
С тази своя дейност обвиняемите д-р Марко Марков и д-р Георги Михайлов, и особено архимандритите Николай Г. Кожухаров, Стефан Скопски и Йосиф Диков, а така също и бившия директор на националната пропаганда Борис Коцев, са извършили престъпни деяния, предвидени и наказуеми по чл. 2 и 10 от наредбата-закон за съдене от Народния съд и пр., понеже с слово и печат и действие са допринесли за провеждане политиката на правителството, несъвместима с задълженията ни на неутрална страна към Съветския съюз.“
Край на цитата. Но обърнете внимание на фразата „насадените дръвчета и намерените по телата предмети“! Защо – ще разберете на края на тази част.
От този акт разбираме, че двамата съдебни лекари – д-р Марков и д-р Михайлов, са обвинени, че са подписали протоколите, потвърждаващи избиването на хиляди от съветската власт. Но защо са съдени тримата свещеници?
Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, защото в статията си „Две системи – два свята“, публикувана в сп. „Идеи и дела“, от 1943 г., пише:
„В продължение на 23 години Русия е опитно поле за прилагане на болшевишката идеология. Лозунгите, в името на които бе извършена революцията – свобода, братство, равенство, бяха безсрамно профанирани… Оръжието на болшевизма е омразата.“
Ще попитам: а нима, това не е вярно? А вината на другия свещеник, архим. Стефан е друга статия от в-к „Търновски епархийски вести“, в която той пише:
„Сталин потиска светата руска земя много по-жестоко, отколкото Иван Грозни и татарските ханове.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)
Видиш ли, всичко това е заради извършването на дейности, несъвместими с „неутралитета ни към Съветския съюз“. А колко „дейности“ е извършил Съюза, спрямо България, колко подводници, парашутисти, оръжие е изпроводил „неутрално“? Няма да питам повече, че да не дойде нов „още по-народен съд“ и за мен!
Така очевидно в защита на съветските интереси са осъдени: архим. Йосиф Диков на една година строг тъмничен затвор, 50 000 лева глоба и лишаване от права за две години; архим. Стефан (Скопски) – на три години строг тъмничен затвор, глоба 100 000 лева и лишаване от права за пет години; архим. Николай Кожухаров и Борис Коцев на пет години строг тъмничен затвор и да заплатят глоба по 100 000 лева и лишаване от права за осем години. Да не забравим и по-съществената част – „Присъжда в полза на държавното съкровище всички недвижими и движими имоти, принадлежащи на осъдените.“
Е, все пак, двамата лекари са обявени за невинни. Може би, защото е имало очаквания за подобен процес и в Нюрнберг, където те е трябвало да свидетелстват срещу нацистка Германия.
Вместо коментар, нека видим факти за „ябълката на раздора“.
Катин. А преди това Виница.
Виница. Град в Украина, който през 30-те години на ХХ век е в състава на Украинската ССР. При преброяване през 1939 г., близо 50% от населението са украинци, 10% – руснаци, 3 % поляци и около 35% – евреи. Може би именно етническият състав на населението води до събитие, което ще остане в Историята под името „Трагедията във Виница“.
Репресиите срещу украинското и полското население не спирали още от Гладомора, но се засилват от лятото на 1937 г. до отстъплението на Червената армия през 1941 г.
В съответствие със Заповед №00447 за Украинската ССР бил одобрен планираният брой на хората, подложени на репресии – 28 800 души, от които 8000 били „в първа категория“, т.е. разстрел. Но още на 5 септември 1937 г. ръководителят на НКВД на Украинската ССР Леплевски бил „преизпълнил плана“ и изпраща искане до Ежов за увеличаване на лимитите за Украинската ССР „в I-ва категория“ с 4200 души. До 27 септември регионалните тройки вече били осъдили 9458 души „в I-ва категория“ и 13 700 във втора, като на други 13 704 арестувани, делата все още чакали разглеждане.
Няколко години по-късно, по време на окупацията на Украина, по сигнал на местни жители, във Виница са открити масови гробове – 115 масови погребения с по 50-100-200 трупа, като до октомври 1943 г. са ексхумирани 9439 трупа. Убитите във Виница са от местното население, в по-голямата си част от еврейски произход. Разследването, проведено от международна комисия, в чийто състав е и българинът д-р Георги Михайлов, съвпада с разкриването на друго подобно масово убийство на полски военнопленници в гората край руското село Катин, извършено също от НКВД. А д-р Михайлов по-късно ще бъде съден от „народния съд“ именно заради участието си в тази експертиза.
Повечето от тях са разстреляни в задната част на тила с куршум 22-ри калибър, като много от жертвите били простреляни по два или три пъти. Това явно не стигнало, защото някои от откритите тела били с разбити черепи в допълнение към огнестрелна травма. Почти всички мъже, чиито останки са разкрити били с вързани ръце. По-възрастните жени били облечени в някаква форма на облекло, докато по-младите жертви били погребани голи.
Екзекуциите били тайни, като семействата на жертвите дори не били уведомявани за смъртта на техните близки. В редки случаи съветските власти все пак заявявали, че изчезналите са починали от естествена смърт, или че са били прехвърлени от ГУЛаг в лагери или затвори в други части на Съветския съюз.
Катин.
Част от събитията, които се случват през 1940-та, но ще започнем с кратка предистория от 1939-та. Само няколко дни след като са си стиснали ръцете с Пакта, останал в историята като „Рибентроп–Молотов“, двамата мустакати диктатори нападат Полша – Хитлер – на 1 септември, а Сталин – на 17 септември. Събитията вече разгледахме в съответната част на този паноптикум. Припомням, че Червената армия окупира териториите на Западна Украина и Западна Беларус, които са част от Полша по силата на Рижкия мирен договор от 1921 г. и до 1917 г. са част от Руската или от Австро-Унгарската империи.
Тук ще цитирам писмото (в мой превод), с което съветският външен министър Молотов информира полския посланик в Москва за започването на войната – изцяло в контекста на последващите събития в Полша. Но подобен сценарий ще се разиграе по-късно и у нас!
„Господин посланик!
Полско-германската война разкрива вътрешна несъстоятелност на Полската държава. В рамките на десет дни военни операции Полша загуби всички свои индустриални зони и културни центрове. Варшава, като столица на Полша, вече не съществува. Полското правителство се срина и не дава признаци на живот. Това означава, че полската държава и нейното правителство на практика престават да съществуват. Така сключените споразумения между СССР и Полша прекратиха действието си. Оставена на произвола на съдбата и оставена без ръководство, (…)
Съветското правителство също не може да бъде безразлично към еднокръвните украинци и беларуси, живеещи на територията на Полша, изоставени на произвола на съдбата, остават беззащитни.
С оглед на тази ситуация Съветското правителство издаде заповед към Върховното командване на Червената армия да нареди на войските да преминат границата и да вземат живота и имуществото на населението на Западна Украина и Западна Беларус, под своя защита.
В същото време Съветското правителство възнамерява да вземе всички мерки да спаси полския народ от злополучната война, където той беше въвлечен от неразумните си водачи и да му даде възможност да живее мирен живот.
Моля, приемете, г-н посланик, уверенията в нашето най-голямо уважение.
Народен комисар на външните работи на СССР
В. Молотов” (Парсаданова, 1973)
Може би съм наивен, но Молотов, след като изказва уваженията си към посланика на държава, която ожесточено се сражава с нападналия я многократно превъзхождащ враг, обяснява, че ще спасява украинци, белоруси, а и поляци, като… превзема 53% от територията й, защото „сключените споразумения прекратили действието си“.
Истината обаче отново е различна – полският президент, правителството и висшето военно командване през цялото това време са в страната и се опитвали да прегрупират войските, отбранявайки държавата си от нападналите я едновременно от две страни Германия и СССР. Да не говорим, че действията на съветските войски били не само военен, но и морален удар в гръб върху полският народ, който използвал всичките си сили в битката с германския нацизъм на запад. Капитулацията на Варшава е подписана едва на 28 септември, не без помощта на агресията на Съветския съюз от изток, като полски военни части са се отбранявали още дни наред. Следва „Брест-Литовския парад“, на който съюзниците в унищожаването на Полша даже се увековечили на филмова лента за поколенията. Но какво ли значат фактите пред „руската истина“!
Тук ще поговорим за още една друга „руска истина“ – Катин. Малко село на 15 км от Смоленск, което може би щеше да бъде забравено от Историята, ако не беше станало символ на част от престъпленията на режима на Сталин – не само срещу 21 000 военнопленници – офицери и полицаи, но и срещу целия полски народ.
1942 година. Вече повече от година, войските на Вермахта воюват с Червената армия, но и с останалите Съюзници. Съветският съюз успява да обърне хода на войната не без помощта на „Lend-Lease”, за който стана дума в третата част на този паноптикум. Битката край Сталинград е в разгара си, когато строителни работници откриват в местност близо до село Катин, Смоленска област, зловеща находка – ров с полуразложени трупове, повечето с униформи на полската армия. Германците огласяват намереното пред световната общественост през пролетта на 1943 г., като по данни на свидетели се разбира, че поляците са разстреляни по заповед на Сталин още през пролетта на 1940 г. По искане на Германия е свикана международна комисия за разследване на случая, включваща и българския експерт д-р Марко Марков. Съветската страна, разбира се отрича всичко. Ще отворя една скоба – животът ме е научил, че няма по сигурно доказателство за дадено събитие от яростното му „отричане“ от страна на Русия! Като в онзи виц – „Когато се съмнявате, дали са руснаците – недейте да се съмнявате!“ Или в онзи, още по-тъжен – „Съобщение на ТАСС: След аварията, радиация в Чернобил няма, но тя намалява!“.
След освобождението на Смоленск от съветските войски е създадена комисия, начело с Николай Бурденко, която след провеждане на собствено разследване, придружено от създаване на фалшиви документи и подготовка на лъжесвидетели заключава, че полски граждани са били разстреляни в Катин през есента на 1941 г. от германските окупационни войски. Това заключение беше наложено като становище в СССР и страните от Варшавския договор до 1990 г., когато ръководството на СССР официално признава отговорността на НКВД на СССР.
Аз, като човек не вярващ на „лъжливото овчарче“ преглеждам фактите. По време на боевете през септември 1939 г., Червената армия пленява повече от 240 000 войници от полската армия. Противно на Женевските конвенции и всякакво международно право, те биват предадени на НКВД. Но кога ли Русия е зачитала международното право! На 19 септември 1939 г. със заповед № 0308 на Народния комисар на вътрешните работи на СССР Лаврентий Берия е създадено „Управление за военнопленници и интернирани“ и са организирани 8 лагера за задържане на полски военнопленници, в които остават затворени 130 242 човека, включително и такива от Балтийските държави след окупацията им през 1940 г.. (Яснов, 1991)
Неспособни да осигурят на такъв брой хора храна, подслон или дори питейна вода, сталинското ръководство предава на Германия част от военнопленниците, а друга – тези от окупираните от СССР територии – освобождава.
Няколко месеца след агресията, на 5 март 1940 година Берия връчва на Сталин своите съображения, относно задържаните в трите специални лагера за военнопленници, както и за поляците, намиращи се в затворите на НКВД в Украинската и Белоруската ССР.
„В лагерите за военнопленници има общо (без войниците и подофицерите) 14 736 бивши офицери, чиновници, помешчици, полицаи, жандармеристи, надзиратели и разузнавачи, 97% от които от полски произход.
От тях генералите, полковниците и подполковниците са 295; майорите и капитаните – 2080; поручиците, подпоручиците и хорунжиите (подпоручик в казашки войски) – 6049; офицерите и младшите офицери от полицията, граничната охрана и жандармерията – 1030; редовите полицаи, жандармеристите, надзирателите, разузнавачите – 5138; чиновниците, помешчиците, свещениците и обсадниците – 149.
В затворите в западните части на Украина и Белорусия има общо 18 632 арестувани (от тях 10 685 са поляци), от които: бивши офицери – 1207; бивши полицаи, разузнавачи, жандармеристи – 5141; шпиони и диверсанти – 347; бивши помешчици, фабриканти и чиновници – 465; членове на различни контрареволюционни и въстанически организации и различни контрареволюционни елементи – 5345; дезертьори – 6127.“
Докладната записка на Берия до Сталин бива внесена още същия ден на заседание на Политбюро на ЦК на ВКП(б), като предложението е подкрепено (разбира се) единодушно. А мотивацията на Берия е, че
„Всички те са заклети врагове на съветския режим, изпълнен с омраза към съветската система“. Коментира, че военнопленниците и полицаите, докато са в лагерите, „се опитват да продължат контрареволюционната работа и водят антисъветска агитация. Всеки от тях само чака освобождението, за да може активно да се включи в борбата срещу съветската власт. Органите на НКВД в западните райони на Украина и Беларус разкриват редица бунтовнически организации. Във всички тези организации активна ръководна роля са играли бивши офицери от бившата полска армия, бивши полицаи и жандармеристи“ (Лебедева, Четвертый раздел Польши и катынская трагедия, н.д.)
Два дни по-късно е прието Решение на Политбюро на Комунистическата партия – за вечно невярващите руски апологети (не че ще повярват), прилагам Решението (в мой превод):
изт. Runivers.ru -Российский государственный архив социально-политической истории (РГАСПИ) Ф.17 оп.166 д.621 л.134
„Решение от 5.III.1940 г.
144. Въпрос на НКВД на СССР.I. Да се предложи на НКВД на СССР:
1) Делата на намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи, обсадници и надзиратели,
2) а така също делата на намиращите се в затворите в западните части на Украина и Белорусия 11 000 членове на контрареволюционни и шпионски организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери и дезертьори да се разгледат по специален ред и да се присъди най-строгото наказание – разстрел.“
II. Делата да се разгледат без призоваване на арестуваните и без повдигане на обвинение, постановление за приключване на следствието и обвинително заключение да се изпрати в следния ред:
а) на лицата, намиращи се в лагери за военнопленници – по справки, представени от Управлението за военнопленниците при НКВД на СССР;
б) на арестуваните – по справки от делата, представени пред НКВД на УССР и НКВД на БССР.
III. Разглеждането на делата и взимането на решението да се възложи на тройка с членове: др. Меркулов, Кабулов и Баштаков (началник 1-ви Специален отдел на НКВД на СССР).“ (ibidem)
За сведение на патриотите, същият този Меркулов, от октомври 1949 г, е член на Постоянната комисия по външно-икономически връзки в България. (Топтыгин, 2002). Ще срещнем това име и в друг контекст, цитирано от родните русофили, но затова малко по-късно.
С друго решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) – „О порядке утверждения приговоров военных трибуналов в Западной Украине и Западной Белоруссии“ – „За процедурата за одобряване на присъдите на военните трибунали в Западна Украина и Западна Беларус“, взето два дни по-рано, на 3 октомври 1939 г., се дава правото на военните съвети на Украинския и Белоруския фронт да „да одобряват присъди на трибунали за смъртно наказание за контрареволюционни престъпления на цивилни жители на Западна Украина и Западна Беларус и военнослужещи от бившата полска армия“. (Яковлев, 1997) Решения, които дават картбланш за разправата не само с полската армия, но и полския елит.
Ще минат десетилетия в поддържане на версията на Съветската страна, когато дори във все още неразпадналия се Съветски съюз, започва да се говори по теми, които преди това са били табу, а и са подлежали на преследване от страна на режима. Бял свят виждат документи, много от тях с гриф на секретност.
В подобни документи, предоставени през 1991 г. (вече след „Перестройката“) от съветски историци на ЦК на КПСС, доказващи екзекуцията на полски офицери от съветските власти, четем:
„Специална папка. Строго секретно. До другаря Хрушчов Н.С.
От 1940 г. в Комитета за държавна сигурност (КГБ) към Министерския съвет на СССР се водят отчетни досиета и други материали за пленници и интернирани офицери, жандармеристи, полицаи, (…) земевладелци и др., и пр. лица от бившата буржоазия, които са били екзекутирани през същата година в Полша. Общо, според решенията на специалната тройка на НКВД на СССР, са разстреляни 21 857 души, от които: в Катинската гора (Смоленска област) 4421 души, в Старобелския лагер край Харков 3820 души, в Осташковския лагер (Калининска област) 6311 души и 7305 са разстреляни в други лагери и затвори на Западна Украина и Западна Беларус… За съветските власти всички тези случаи не представляват нито оперативен интерес, нито историческа стойност. Малко вероятно е те да представляват истински интерес за нашите полски приятели. Напротив, някаква непредвидена случайност може да доведе до разконспириране на операцията с всички нежелани последици за нашата държава… Въз основа на гореизложеното изглежда препоръчително да се унищожат всички записи на лица, екзекутирани през 1940 г. като част от горната споменатата операция…
Председателят на КГБ към Министерския съвет на СССР А. Шелепин
3 март 1959 г.“ (Лебедева, Катынь – боль не только Польши, но и России, 2005)
Може би забелязахте: „някаква непредвидена случайност може да доведе до разконспириране на операцията“ и „препоръчително да се унищожат всички записи“. Очевидно съветската държава е унищожила неизвестен брой документи, свързани с Катин с цел избягване на „нежелани последици“. Затова и архивите са празни и често чуваме – „няма доказателства“. Но колко ли още документи са „почистени“, за да няма „нежелани последици“. Включително и у нас!
На 26 октомври 1940 г. се появява секретна заповед, подписана от Берия, награждаваща служителите на НКВД с месечна заплата за успешно изпълнение на специална задача. В списъка има 143 имена – служители на държавната сигурност, надзиратели, шофьори (Тайните на историята / Съставител И.Н. Кузнецов. Минск, 1998. С. 209-210). (Лебедева, Катынь – боль не только Польши, но и России, 2005)
Говорейки за Катин, някак неволно в разказа се преплита името на Василий Михайлович Блохин. Не сте го чували и може би по-добре. Но в името на историческата истина, аз няма да го спестя. Но ще сложа „червена точка“ (18+)
Едно от редките свидетелства за този „Мъж в кожена престилка“ оставя ръководителят на НКВД за Калининска област (дн. Тверска) Дмитрий Токарев. Той разказва за пристигането през пролетта на 1940 г. в Осташков на група високопоставени служители на НКВД, водени от др. Блохин, за да разстрелят поляците, държани в лагера Осташков.
„Когато всичко било готово, Блохин, както каза Токарев, дошъл при него: „Е, да тръгваме…“ Отидохме и тогава видях целия този ужас… Блохин облече специалните си дрехи: кафява кожена шапка, дълга кафява кожена престилка, кафяви кожени ръкавици с клин над лактите. Това ми направи огромно впечатление – видях палача!“ Още първата нощ екипът, воден от Блохин, разстреля 343 души. През следващите дни Блохин заповяда да му доведат група от не повече от 250 души, която да бъде разстреляна. През пролетта на 1940 г. под ръководството и с прякото участие на Блохин в Калинин са разстреляни 6311 полски военнопленници. Може да се предположи, че с такова „ударна“ акция той е удвоил предишния си личен брой на разстреляни.“
На 6 февруари 1940 г. Блохин „ще има честта“ да застреля самия народен комисар Ежов. Според различни оценки общият брой на хората, застреляни лично от Блохин през всички години на службата му в Лубянка, е най-малко 10-15 хиляди души, а със заповед на МВР на СССР No 107 от 2 април 1953 г. с благодарствена декларация за 34 години „безупречна служба“ в органите на ОГПУ-НКВД-МГБ-МВД на СССР. (ibidem).
Вместо епилог
Ще кажете, „Какво общо имат тези истории с България?“
Не знам.
На пръв поглед, събитията в Катин водят до осъждането на български лекари и свещеници от Трети състав на „народния съд“. И на автора на една статия: „Виница – жестокото предупреждение към европейските народи“ публикувана във в-к „Днес“ в бр.939/7 август 1943 г.
Само шест човешки съдби.
Но замисляйки се, не може да не видим и много други паралели – с поголовното избиване на инакомислещи (в стила на Сталин и Берия) в дните непосредствено след преврата на Девети септември, с т.нар. „народен съд“. Вероятно изпращането на голяма част от българското войнство и най-вече на офицерския състав, ги е спасило от това, да последват участта на полските си колеги. И да избегнем едни „български Катин“. Не че нямаме хиляди знайни и незнайни гробове на избити в ония дни…
P.S. Може би щях да приключа тук темата „Катин“, показвайки кратък филм по темата, ако не беше Пропагандата. Ще обясня – след Перестройката, Горбачов и Елцин признаха за убийството на полските военни. На 26 ноември 2010 г. (т.е. по времето на диктатора Путин) дори Държавната дума на Русия приема изявление „О Катынской трагедии и её жертвах“ – „За Катинската трагедия и нейните жертви“, в което признава Катинското клане за престъпление, извършено по пряка заповед на Сталин и други съветски лидери, и изразява съчувствие към полския народ.
Лично Владимир Путин, в качеството си на президент или министър-председател на Русия, направи няколко изявления, осъждащи клането в Катин като престъпление на сталинисткия режим, като в същото време изрази „лично мнение“, че стрелбата е отмъщението на Сталин за поражението в съветско-полската война (1920 г.).
Но… у нас, Пропагандата продължава да инфилтрира в общественото съзнание тяхната „друга гледна точка“. И да оспорва дори признатото от руски държавници, политици и историци.
Търсейки из мрежата материали по темата, попаднах на български сайт, който, видиш ли, държал правата за името „Безсмъртен полк“ у нас. Не бих се спрял на статията, ако в нея, с очевидно пропагандна цел, не се отричат факти и събития, които отдавна целия свят е приел, а извършителят, в лицето на Руската държава дори е признал. Но родните русофили, явно последователи и на Че, отричат. Те си имат своята „истина“.
В материал от 2020 г. със заглавието „Катин. Лъжата, която се превърна в истина“, авторката, която била и Председател на движение „Че Гевара“, отрича заключението на международната комисия, защото
„това било много гръмко название — всъщност комисията била сформирана от представители на държави, окупирани от Хитлер или поддържащи съюзнически отношения с нацистка Германия. Както и следвало да се очаква, комисията взела страната на Берлин и също потвърдила, че полските офицери са убити през пролетта на 1940 г. от съветските чекисти.“.
И продължава:
„На 5 октомври 1943 г. е създадена специална комисия на НКВД и НКГБ под ръководството на народния комисар от Държавната сигурност Всеволод Меркулов и заместник народния комисар по вътрешните работи Сергей Круглов. (…)
На 12 януари 1944 г. била сформира специална комисия, която да установи и разследва обстоятелствата около разстрела от немските нашественици на полските офицери в Катинската гора до Смоленск. Комисията била оглавена от главния хирург на Червената армия (РККА) генерал-лейтенант Николай Нилович Бурденко, в нея били включени редица видни съветски учени. Интересно е, че в състава на комисията били включени писателят Алексей Толстой…“
Очевидно авторката, а и нейните последователи, вярват не на „международната комисия“, а на създадената от КГБ „комисия“ под ръководството на Всеволод Меркулов (да напомня – това е същият, които с Решение на Политбюро на Комунистическата им партия, и в което се казва делата „да се разгледат по специален ред, с прилагане на най-строгото наказание – разстрел“, е назначен в „тройка“, която да издава присъдите на същите полски офицери неприсъствено.) И „отговорността на хитлеристка Германия за извършването на това престъпление всъщност била призната.“
Не става ясно, защо в съветската комисия, вместо патологоанатоми и съдебни медици, са включени „главният хирург на Червената армия“ и „писателят Алексей Толстой“. За сведение на по-младата публика ще кажа само, че този, последният – Толстой (да не се бърка с Лев Толстой), е наистина не лош писател – автор е на научно-фантастични романи. Може би, именно затова е бил включен в „комисията“.
По-надолу, авторката изтъква доказателства в подкрепа на нейната теза от руски автори, които разкриват вероятна „манипулация“ на фактите, защото видиш ли, „всички трупове, открити в гробовете в Катин, били облечени в униформата на полската армия с отличителни знаци.“ Което не било характерно в онези времена.
Версията, лансирана от авторката е, че
„През август-септември 1941 г. германското командване решило да разстреля всички полски военнопленници. (…)“.
Но когато Германия, започва да губи войната и се налага да отстъпва, се подготвя „провокация“, която да натопи невинния Съветски съюз:
„През пролетта на 1943 г., когато вече се подготвяла провокацията срещу Съветския съюз, нацистите накарали съветските военнопленници да разкопаят гробовете и след разкопаването да извадят от гробовете всички документи, датиращи по-късно от пролетта на 1940 година. Така датата на предполагаемата екзекуция на полските военнопленници била „коригирана“.
Не искам да съдя за интелектуалния багаж на хора, които вярват, че могат да бъдат ексхумирани тайно хиляди трупове и смятат, че изваждането от джобовете на трупове на документи, по-нови от пролетта на 1940 г, ще промени съдебно-медицинска експертиза. Но тези хора сигурно го вярват! O, sancta simplicitas! (прости им, Господи!)
Статията завършва с „доказателството“, че нямало какво „да накара съветското командване да извърши екзекуцията на 12 хиляди полски военнопленници именно в Смоленския регион“, докато „да унищожат няколко хиляди поляци/славяни — за нацистките палачи това изобщо не било проблем.“
Статията е писана преди агресията на Русия в Украина, но ние днес добре знаем, че руснаците никога не „унищожават славяни“, еле пък братя – всички приказки за избиването на украинци, за бомбардирането на болници, театри, жилищни домове, енергийни обекти в днешна Украина, са просто „холивудска продукция“ и западна пропаганда!
С една дума – русофили! Та толкова за Пропагандата. И за „другата гледна точка“.
А моята гледна точка е същата като на Катон Стари:
„Ceterum censeo Carthaginem esse delendam“*
*(лат. – „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.“ – думи, с които римският политик Марк Порций Катон Стари, завършвал речите си в Римския сенат.)
Накрая – една препоръка. В днешна България темата за политическите репресии от онези години сякаш не съществува. Заметена под килима. Но ако вярвате, че сталинизмът трябва да се върне, по-добре не дръжте тази книга в дома си. Иначе заедно с близките си рискувате да се озовете в ГУЛаг. Или най-малко – в Белене!
Библиография
Лебедева, Н. С. (30 ноември 2005 r.). Катынь – боль не только Польши, но и России. Извлечено от The Epoch Times: https://www.epochtimes.ru/content/view/2637/34/
Лебедева, Н. С. (н.д.). Четвертый раздел Польши и катынская трагедия. Извлечено от runivers.ru: https://runivers.ru/doc/d2.php?SECTION_ID=6332&CENTER_ELEMENT_ID=147690&PORTAL_ID=7462
Мешкова, П., & Шарланов, Д. (1994). Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. София: Агенция Демокрация.
Парсаданова, В. (1973). Документы и материалы по истории советско-польских отношений. Том VII. 1939-1943 гг. Москва: Наука.
Топтыгин, А. В. (2002). Неизвестный Берия. Санкт-Петербург: ОЛМА-ПРЕСС.
Яковлев, А. Н. (1997). Катынь. Пленники необъявленной войны. Москва: Международный фонд „Демократия“.
Яснов, О. В. (1991). Катынская драма. Москва: Политиздат.