В първите седмици след „Социалистическата революция“ са арестувани десетки хора на изкуството – Никола Танев, Александър Добринов, Константин Щъркелов, Борис Денев, Александър Божинов – най-известните и преуспяващи български художници и карикатуристи.
Само месец след преврата на „Девети“, литературният критик Борис Делчев публикува на първа страница на вестник „Работническо дело“, статията „Фашизмът в нашата литература“, в която обявява за „фашисти“ други хора на „културния фронт“ – едни от най-четените български писатели – Ангел Каралийчев, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Димитър Чилингиров, Михаил Арнаудов, Райко Алексиев.
Шести състав на Народния съд в София се провежда с цел да осъди журналисти, публицисти, писатели, карикатуристи, коментатори по радиото, редактори и директори на вестници и други средства за масова информация. Сред подсъдимите 106 души срещаме имената на Александър Божинов, Александър Добринов, Георги Каназирски – Верин, Светлозар Димитров – Змей Горянин, Фани Попова-Мутафова, Райко Алексиев, Данаил Крапчев, ген. Христо Луков…
Историята е забравила (може би нарочно) техните съдии и палачи, но сред тях се открояват имена, чиито произведения трябваше да изучаваме в училище или се явяваха като „културтрегери“ по различни „творчески съюзи“ – Димитър Полянов, Веселин Андреев, Крум Кюлявков, Николай Шмиргела… По-късно, за добре свършената работа, много от тях получиха постове, осребрявайки лоялността си към „новата власт“.
Споменаваме името на Веселин Андреев (с истинско име – Георги Андреев), та да кажем няколко думи за него – партизанин, поет, под името майор Веселин Георгиев е член на Шести състав на „Народния съд“, като подписва 15 смъртни и 11 доживотни присъди. Не знам колко пъти е преиздаван романът „Под игото“ по време на Соца, но неговите „Партизански песни“ са преиздавани над 20 пъти! А след падането на режима… нито един път – ясно защо. В стихосбирката са включени онези стихове „Не човек, а желязо, просъскал агента – фашист…“, които бяхме длъжни да учим. И нерядко се повтарят и до днес. Аз пък ще припомня други думи – от прощалното му писмо, в което обявява, че напуска БКП, преди да сложи сам край на живота си през 1991 г.:
„Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия. … ако знаех стопанските политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември 1989. А не ги знаех. Сега това ме убива. … Проклет да е Живков. И живковистите!“
Другият „герой“ – Крум Кюлявков не е член на състава на „народния съд“, но е един от свидетелите срещу обвинените. Делегат на III конгрес на Коминтерна през 1921 г., като учител в Копривщица, по време на т.нар. „Септемврийско въстание“ организира въоръжена ученическа нелегална група. След неуспеха на бунта емигрира (забележете) във Виена, но явно поради липса на финансиране, той се премества като политически емигрант в СССР. Една от най-известните му творби е баладата „Никодим“, посветена на „въстанието“, която започва с думите:
„Никодим си няма стряха,
Никодим си няма дом…“
Но пропуска да обясни защо. Пропуска и Коминтерна като подстрекател на бунта, завършил с тотално фиаско и множество безсмислени жертви. Пропуска и защо Димитров, Коларов, а и самият той отиват във Виена, а не напр. във Владивосток! Като много други, след „Девети“ осребрява противодържавната си дейност, като става Главен редактор на вестник „Работническо дело“. Секретар е на българската делегация по сключване на примирието в Москва. Ръководител на Културния отдел при ЦК на БКП. Извънреден професор и ректор на ВИИИ „Н. Павлович“ (днес Националната художествена академия). И тъй като е поет, да питам – колко от вас днес ще се сетят за негови стихове?
След палачите – няколко думи за жертвите.
Първият арестуван още на 10 септември от Лев Главинчев като „враг на народа“, поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин е председателят на Съюза на дружествата на художниците в България – карикатуристът Райко Алексиев (Фра Дяволо).
Арестувани са и много други творци – Никола Танев прекарва 6 месеца в килиите на следствието, след което е освободен. Константин Щъркелов е изселен в гр. Варна за близо 10 години. От карикатуристите най-голяма присъда ще получи Константин Коцев (Камен Каменов) − 5 години затвор. Защото по времето на съдебния процес срещу него се изказва комунистът Крум Кюлявков и измежду всички подсъдими цитира неговото име, като казва:
„Карикатуристите не са невинни агънца, за каквито се представят, ако са с политически прояви, те са големи вредители. Камен Каменов в оная епоха е един пар ексаланс убиец и вредител за българския народ. Към такива немилостиви господа не трябва да има милост.“
В интерес на истината, темата на повечето от карикатурите му са Германия и САЩ, но може би една от тях е подразнила съда – „Свободна държава“:
Присъдите за жестоки – 16 човека са осъдени на смърт, както и да заплатят по три милиона лева глоба. Но за всички тях, в Присъдата е записано, че са в неизвестност – не знаем, колко от тях са се спасили в емиграция или просто са били ликвидирани в масовите чистки в кървавите дни на септември 1944. На доживотен строг тъмничен затвор са осъдени 11 човека, а останалите – на различни срокове. Е, има и оправдани 7 души!
Писателката Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години затвор и да заплати в полза на Държавното съкровище 10 000 лева, като са забранени и 4 нейни книги. Все пак е освободена след около година, но няколко години по-късно, след донос, отново е разработвана от Държавна сигурност и арестувана. След две години обвиненията срещу нея падат и дори агентите на ДС признават, че обвинението на Ленкова е „плод на фантазиите“ на доносничката. Към списъка на забранените й книги обаче се добавят още 7.
Всъщност, освен „юридическата“ страна на въпроса, този пръв и най-масов процес, изцяло срещу повече от 100 интелектуалци ясно демонстрира, че новата болшевишка власт няма да допуска никаква свобода на мисълта, словото и печата.
A „Народният съд“ си позволява дори юридическия прецедент да съди Райко Алексиев, Данаил Крапчев и ген. Христо Луков, на конфискация на имуществото. Прецедентът не е в конфискацията – това застига повечето от осъдените, а защото съдят мъртъвци.
Малко предистория. Райко Алексиев е дългогодишен председател на Съюза на дружествата на художниците и като такъв, организира подпомагане на колеги, останали без покрив след бомбардировките на София. Успява да издейства от Министерството на финансите сумата от 2 милиона лева, с която спасява от гладна смърт семействата на много художници, евакуирани в различни части на страната. Многократно предупреждаван от свои близки да напусне Родината в дните преди „Девети“, като кумът на семейството Никола Мушанов дори го снабдява с дипломатически паспорт. Но карикатуристът отказва:
„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.“
На 18 ноември 1944г. след зверски побой в милицията, Райко Алексиев издъхва. Спори се кой е неговият убиец.
В интервю за faktor.bg, Алекс Алексиев, син на карикатуриста ще каже:
„Първо майка ми вярваше, че Боков е бил един от палачите, заедно с Лев Главинчев, следователя Зуев и др. Второ, позовавам се на думите на Радой Ралин. Веднага, след като се върнах в България за първи път след 25 години имиграция през 1990, бай Радой, който беше голям почитател на баща ми, ме потърси и ние се сприятелихме. Един път той ми каза, че Боков лично пред него се е хвалил, че е ударил 400 шамара на Райко Алексиев. Аз му казах тогава, че ако това е така, негово морално задължение пред историята е да каже това публично. И той го направи на 8 март 1993 г. в Народния театър по повод тържественото честване на 100-годишнината на Райко Алексиев. Ето какво каза бай Радой дословно, думите му са документирани: „Върху битата снага на непрестанния смехотворец въодушевени революционери всеки ден играеха юдинско хоро и го превърнаха в едва дишащ труп. Един по-сетнешен гаулайтер на печата – Георги Боков – се хвалеше че му ударил 400 шамара.“
Наистина ли Георги Боков е убиецът на Райко Алексиев, още повече, че неговият син – Филип Боков, бивш функционер на БСП отрича подобна възможност? Не знам. Но помня приказката за едни мезета! Сетихте ли се? На въпроса за отговорността на БСП за репресиите по време на комунистическия режим, на 16 октомври 1991 г. в телевизионно интервю за БНТ, запитан дали БСП носи вина за политическите репресии след 9 септември 1944 г., Филип Боков казва, че „БСП поема вината, но само с мезета“. Впоследствие обяснява, че тази негова реплика е била предизвикана от негодуванието му, че се иска синовете да се извиняват за греховете на бащите си. Очевидно, баща му все пак си има някакви грехове. Но то – кой ли няма…
Друг е въпроса, че в ония 45 години, децата страдаха за „греховете“ на своите родители – „бивши хора“! И не само децата – може би помните онзи виц от Соца:
„Имало двама братя. Преди 9 септември 1944 г. единият бил полицай, а другият – партизанин. След преврата полицаят се издигнал много в йерархията на МВР, а партизанинът бил преследван от новата власт и зависел изцяло от благоволението на бившия полицай. Защото в досието на първия пишело, че има брат партизанин, а на втория – че брат му е бил царски полицай.“
Виц, виц, но то…
Като говорим за вина (без мезета), за предполагаеми убийци на Райко Алексиев се смятат и Лев Главинчев, и Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД. Другият син на карикатуриста, Веселин Алексиев разказва следната история:
„Администраторът на вестника Йордан Николов вижда Крум Кюлявков с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: „А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!“ Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“.
Същият този Крум Кюлявков, на когото Райко Алексиев дава работа, не се посвенява да го обругае посмъртно по време на Народния съд и показва, че дори и гениите не са защитени срещу най-ниските човешки страсти.“
Които и да са убийците на Райко Алексиев, post mortem той бива съден. В Обвинителния акт на „Народния съд“ се казва:
„В София бе устроена „антиболшевишка изложба“ в която бяха събрани и изложени всички фашистки гадости против СССР. В тази изложба животът в СССР бе представен в страхотни картини, схлупени бараки, срутени къщи и дупки в земята като жилища на работниците и селяните… комисари а револвери в ръка, убийства и грабежи…
Поради това, от името на българския народ ОБВИНЯВАМЕ:
… Райко Алексиев, починал, с карикатури и хумористични разкази, редактор на в. „Щурец“;
И шестимата обвиняеми, някои с книги в които се изнасят фалшиви факти и данни за Съв. Русия и с карикатури се усмива нейния строй, с други, в които се изнася в фалшифициран вид и „оборва“ научно комунистическото учение, с трети в които се изнася икономическата мощ и техническия напредък на Германия и се „доказва“ необходимостта да вървим с нея…“ (ibidem)
Не знам, що за аргумент е да осъдиш някого, защото показал „схлупени бараки, срутени къщи“ в Съветския съюз. Много хора там и днес живеят така. И да „оборваш научно комунистическото учение“! (спирам дотук, че току-виж, за мен дошъл следващият „народен съд“).
Но предлагам една от карикатурите във в-к „Щурец“, вероятно от „антиболшевишката изложба“:
„Щурець“, бр. 195/1936 – изт. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
А Райко Алексиев очевидно е бил пророк, защото Зиновиев и Каменев са разстреляни от своите по-малко от месец преди публикацията, а скоро жертва на сталинските репресии ще станат и другите двама – Бухарин и Троцки!
Карикатуристът, заедно с Данаил Крапчев и ген. Христо Луков също са осъдени:
Факсимиле от Присъда на Шести състав на Народния съд – изт.ДАА
За много от нас изглежда парадоксално, но и тримата осъдени са вече мъртви. Ген. Христо Луков е убит пред очите на деветгодишната си дъщеря на 13 февруари 1943 г., от двойка „Черни ангели“. Пишман убиецът Иван Буруджиев (ако това име ви изглежда познато – сигурно връзката не е случайна) стреля, но само ранява генерала. С два изстрела, Виолета Якова го довършва. Ако и това име ви е познато – също не грешите. На терористката е кръстена улица в днешна европейска София! А в Радомир има даже паметник?!?
Другият осъден мъртвец – Данаил Крапчев е изтъкнат български журналист, общественик и революционер. През 1912 година е четник от ВМОРО заедно с друг творец – Пейо Яворов. Издава в-к „Зора“, в който публикуват свои текстове Симеон Радев, Александър Балан, Петър Мутафчиев, Николай Райнов, Ст. Л. Костов, Чудомир, Йордан Йовков… Във вестника е публикуван на части и „Железният светилник“. Илюстрациите са на Александър Божинов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Райко Алексиев, Дечко Узунов.
Но заглавия във вестника като „По следите на разбитите болшевики“, „Ниското ниво на Съветския съюз“, „Най-слабото място на Съветския съюз“, „Германия спаси Европа от новия Чингис хан“, поставят бележития публицист в „черния списък“ на „врагове на народа“, нарочени за ликвидиране още от 1942 г. Как точно „вредят“ на българския народ, тези публикации – не знам! На 23 март 1943 г. той е проследен от Иван Буруджиев (отново това име) и Здравка Кямилева, които не успяват с пъкленото си дело. Втори опит е направен през април 1943 година, когато бива нападнат от въоръжени с ятагани хора. Спасяват го минувачи. Трети опит – на 21 юли 1944 г. срещу него отново е извършен неуспешен атентат.
Но идва „Девети“, Крапчев е арестуван и убит още на 10 септември. Новата власт разбира се прикрива случая, обявявайки, че Крапчев се е самоубил в навечерието на преврата.
Сигурно се питате „Cui bono” – кому е нужно да съдиш мъртви хора? Отговорът е прост: „Каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари!“ Аз бих добавил – не само за пари, и за други работи, напр. имоти, автомобили, а сигурно и гащи! Или поне други дрехи, защото видяхме как Крум Кюлявков се разхождал с коженото палто на Райко Алексиев. Да не става зян! А другарката Цола Драгойчева, главен секретар на Националния комитет на ОФ, веднага след „революцията“ се настанява в апартамента на убития княз Кирил. Тя пък обикаляла София с шапките и коженото палто на г-жа Евдокия Филова, вдовицата на ликвидирания премиер проф. Филов. Която пък, като „враг на народа“ била изселена в Добруджа.
А след завръщането си в България, бившият Главен секретар на Коминтерна Васил Коларов се настанява в къщата на княгиня Евдокия, „услужвайки си“ с цялото й лично имущество и обзавеждане.
Всъщност, всички присъди, издадени на мъртъвци от т.нар. „народен съд“ постановяват в една или друга степен конфискация. На пари, на имоти, на движимо имущество. За да бъдат веднага раздадени на „революционерите“!
Обяснение за „финансовата страна“ на българските болшевики (и не само на българските) от онези години, намираме и в едно интервю за „24 часа“ – на въпроса „Кой режим е по-страшният?“ Желю Желев дава отговор:
„Комунизмът, разбира се. Той е по-желязна диктатура. Фашизмът обхваща и поставя под контрол всички сфери на обществения живот, има монопол, както и комунизмът. Но комунизмът отива още по-нататък. Той слага ръка и върху собствеността, надзирава я. Докато фашизмът никъде не пипа частната собственост. Даже фашистка Германия, която е най-близка до комунистическите режими, и тя не пипа частната собственост на хората.“
Още едно интервю – в предаването „Офанзива с Любо Огнянов“, в което проф. Евелина Келбечева коментира и този аспект на „народния съд“:
„ …много от историците пропускат факта, че „народния съд“ е абсолютно незаконен, в сравнение с Търновската конституция!
– Точно така, но не само в една посока, но по отношение на първия член 73, ал.2 от възстановената от отечественофронтовско правителство, доминирано от комунистите Търновска конституция, която разбира се след това е унищожена за да бъде наложена т.нар. „Димитровска“, забранява, абсолютно забранява създаването на каквото и да било извънредни съдилища. Но искам да напомня нещо друго, което Вие сте прав – остава неотбелязано, че по един друг член – 75, ал, 2 на същата Търновска конституция, е забранено изрично конфискуването на лично имущество. И двата члена са нарушени – първо – това е един незаконен трибунал. Даже нещо, което е много красноречиво да напомня, че в съставите, които се създават – ние имаме 68 състава …“
Та като говорим за Търновската конституция – моля:
Факсимиле от „Годишен сборник от Закони на Българското княжество“ – изт. parliament.bg
Абе, „Каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари!“
И тъй като за много читатели, написаното дотук звучи невероятно, пък и говорим за художници, ще ви разкажа за един друг художник. Не, не е съден от „народния съд“. Александър Иванович Лактионов е съветски художник, изявен класик на реалистичната посока в живописта (разбирай – на „социалистическия реализъм“). Напуска този свят през 1972 г., като след смъртта му, неговото творчество неочаквано се оказва в центъра на един ожесточен спор между сталинисти и либерали. Споровете около Лактионов продължават и до днес, като почти всяка публикация на картините на художника е придружена от истинска буря от емоции: някои изразяват наслада, други – открито отхвърляне. Всичко това важи особено за една от най-известните картини на художника – платно, рисувано през 1952 г., наречено „Преместване в нов апартамент“. Като човек, който още от училищната скамейка все е бил питан „Какво е искал да каже авторът?“ – ще поразсъждавам на глас.
Сюжетът на картината е идиличен. Виждаме щастливо четиричленно семейство, което очевидно се е преместило в нов апартамент, чийто праг пристъпва за пръв път.
На преден план е жена в семпла синя рокля на бели точки, в сако, очевидно с по-голям размер или преправено от мъжко, с бяла кърпа. На гърдите на жената има орден, получен най-вероятно за особени заслуги – орден, с който тя не се разделя дори в ежедневието си. Обърнете внимание на ръцете на жената – те са отрудени, с изпъкнали вени. Жената стои в средата на красива, светла стая с високи тавани, прекрасни тапети и поддържан паркет. Тя оглежда стаята, усмихвайки се широко и щастливо. Стойката й е уверена и спокойна. Художникът майсторски пресъздава очите на жената: сякаш тя вече вижда бъдещето – щастливия живот на семейството си в този нов апартамент.
Зад жената очевидно са останалите от семейството – дъщеря й и съпругът й. Момичето се усмихва, държейки котка в ръцете си, и гледа радостната си майка с известна изненада. Съпругът на жената (или може би по-голям син) държи велосипед в коридора, надничайки в една от стаите. Вдясно от жената е нейният син-пионер.
Около новите заселници са разположени вещи в безпорядък. Със сигурност те са донесли бохчата, разположена в центъра на картината, но другите вещи, опаковани в куфари, скрити зад вратата, дюшекът, фикусът и радиото, по-скоро са останали от старите собственици, които не са успели да ги изнесат. Още повече малката кукла и палячото, май не отговарят на възрастта на децата – по-скоро предишните обитатели са имали малки деца. Сред не многото книги (една от които на Маяковски), прави нарочно впечатление плакат „Слава на любимата ни родина“.
Идилия! Семейството на честен работник с мазолести ръце се премества в апартамент и най-накрая ще живее уютно.
Но защо тази картина е обект на такива спорове и до днес? От една страна, тя е създадена във времена, когато жилищният проблем в Москва е изключително изразен и е трудно да се получи апартамент – обикновените хора се тъпчат в мазета, комунални апартаменти и тавани. Ако не знаете – „комуналка“ се нарича апартамент от няколко стаи, раздадени на различни семейства, споделящи обща кухня, баня и тоалетна. И коридор, в който всеки си простира прането.
Kомунална квартира в Русия – не от 50-те, а от днес – изт. fishki.net
Но Александър Лактионов не рисува кухня, като тази на снимката, а виждаме просторен апартамент с няколко стаи. Апартаментът е с високи тавани, мазилка и прилежащи стаи – тези три признака показват, че апартаментът е в предреволюционна сграда, а декорацията на апартамента е в остър дисонанс с образа на новия собственик и е очевидно, че не тя е избрала тапетите и паркета – от външния й вид става ясно, че домакинята не може дори да подбере облеклото си, камо ли да подбере тапети във всяка стая и прекрасно поддържания паркет от различни видове дърво.
От друга страна, един „дребен“ елемент от картината я превръща в препъни камък и едно от най-скандалните произведения на изкуството, обект на коментари в днешна Русия. Или по-скоро – вчерашна, защото днес не знам дали някой смее да коментира подобно нещо.
„Скандалният“ елемент, макар и необичаен в ръцете на дете, е портретът на Сталин в ръцете на пионера. Момчето държи в ръцете си голямо изображение на вожда в отлична рамка и, усмихвайки се широко, поглежда загадъчно майка си. Сякаш казва:
„Ето, мамо, благодарение на него получихме този апартамент!“
Един от най-популярните коментари към тази картина е „И къде отидоха предишните собственици?“ Всъщност картината е по-известна с друго име: „Как хорошо, что хозяев расстреляли“ – „Колко хубаво, че разстреляха стопаните“.
Според хората, които пишат подобни коментари, има три версии за получаването на апартамента от семейството на тази жена: 1) семейството е написало донос на предишните собственици и те са изпратени в ГУЛАГ. 2) семейството не е написало донос, а просто се е преместило в празния апартамент, чиито собственици са били репресирани. 3) виждаме епизод от грижата за човека – изграждането на общински жилища.
Не знам коя версия да приема, но знам, че няколко години по-рано, по молба на Ежов, Съветът на народните комисари издава Постановление за осигуряване на квартири, вкл. от репресирани „врагове на народа“, за работещите в Народния комисариат по вътрешните работи (НКВД) – „общо 2500“. А с какво се занимават служителите на НКВД в ония години? Репресират и избиват наред – инакомислещи или просто „поръчани“ от някого – по донос!
Постановление за осигуряване на квартири за НКВД – изт. Wikipedia
Поговорихме за една картина, на съветски автор. На пръв поглед ще кажете – не ни касае, няма връзка с българската история. Но… какъв ли ще бъде коментарът на наши сънародници, леещи панегирици за Русия – днешна или предишна? А ако те са на мястото на изселените? Защото това, което се случва в Съветска Русия, по един или по друг начин се повтаря и у нас! От собствен опит знам, че поне до началото на 80-те години, и у нас имаше имоти, собствениците на които бяха принудени да отдадат на „нормиран наем“ стаи на непознати хора и семейства, настанени там от „народната власт“. Като „правоимащи“!
„Как хорошо, что хозяев расстреляли!“
Нали?…