Съдържание
Опожаряването на Свищов.
Завръщане и нова руска „визита“
Второто опожаряване на Свищов

В следващите няколкостотин страници следва по-интересната, а може би и по-скучната История – тази, базирана на факти. Често неудобна. Или възмутителна. Понякога скандална. Или направо срамна. История с цитати – такива на съвременници, на историци и на изследователи. За всички е посочен и източникът на информацията, за да не бъда упрекнат, че пиша „волни съчинения“!

Ще разгледаме последните 200 години, в хронологичен ред, групирани по периоди от нашата История. Дали са малко или много – преценете сами.

Със сигурност, много от читателите ще бъдат изненадани от прочетеното, ще има и много несъгласни. Още при създаването на този паноптикум, срещнах дружеска „критика“ от най-близки хора и приятели, че фактите в него са изложени прекалено едностранно! Да, така е! Отчитам забележката, но не съм се съобразил с нея! Съжалявам!

Когато човек иска да докаже една теза, той търси и намира доказателства в нейна подкрепа. А такива доказателства – бол! Стига, някои да иска да ги издири и прочете. И да ги сподели със съмишленици, но и с идеологически противници. Пък нека фактите да говорят, а боговете да мълчат!

И като говорим за факти, ще напомня:

„Ако фактите, за които разказвам, са неверни, нека бъдат опровергани; ако следствията, които извличам от тях, са погрешни, нека бъдат отхвърлени – няма нищо по-просто от това; но ако истината господства в моето произведение, трябва да ми оставите удовлетворението да мисля, че съм постигнал своята цел, която бе да покажа злото, за да подтикна добронамерените умове да потърсят лек от него”. (de Custine, 1844)

А каква е тезата ли? Тя е изказана най-точно и кратко от Митрополит Кусев преди повече от сто години:

„Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия!“ (Кусевич, 1914)

И така…

Ще започнем с началото на XIX век – 1809-1810 година. Тече поредната руско-турска война. Осмата! Ако искаха да ни освобождават, можеха няколко пъти дотогава, ама нейсе! Можеха, ама нямаха желание! Помните ли онзи наш сънародник, който на едни избори обясняваше, че „искал да гласува, ама нямал желание“. Напоследък, май все повече българи, разочаровани от политическата класа, се отказват от правото си да гласуват, неосъзнавайки, че негласуването не е протест, а капитулация! И покорно приемане на статуквото!

Така и с Русия – много войни, много кръв, вкл. и българска, но „освобождение“ – йок!

А ние, да седнем на кръглата маса на Историята и да разгърнем една стара и пожълтяла книга – „Историческите права на България върху Добруджа“ (Марков, 1917), с автор Милан Марков, подписал се като адвокат, лектор по социални науки в Военната академия

В нея подробно се разказва историята на Добруджа, от времето на Аспаруховия Онгъл, та чак до Берлинския договор. Ще пропуснем векове от написаното, за да видим събитията от преди 200 години.

Глава XI започва странно с думите:

„Окончателното си разорение Добруджа дължи на войната от 1806-1812 год. … „

Но защо авторът започва с тези тъжни думи? Обяснението следва:

„Ето как M. D. Jonescu излага нейното разорение, по записките на Langeron…„В манастира Кокош, тогава с неизвестно име, се намират затворени 1200 души българи, скрити от страха и ножа на турците. Русите ги хващат и изпращат в Бесарабия“ … „По направление към Бабадаг застига повече от 1500 души българи бежанци, наедно със стадата им, да бягат от башибозука, който ги преследвал. Вместо да прогони башибозука и ги освободи, той ги пленява и ги изпраща наедно с стадата им, като пленници в Бесарабия“.

Факсимиле от 59 стр., на книгата

Изненадващи думи за ролята на нашите братя-освободители. Пленили няколко хиляди българи, бягащи от башибозука, и заедно с добитъка им, ги изпратили в Бесарабия?!? Да са военнопленници – не са! Очевидно не ги спасяват, изпращайки ги в тила. Тогава – звучи, като военна плячка, подготвена за крепостни селяни, разбирай – роби, но това не ми се вярва – братя сме! Ще оставя въпроса за размисъл.

Опожаряването на Свищов

Свищов (Систова) през XIX век.

Градът се превръща в едно от най-значимите пристанища на Балканите, като през него Османската империя изнася стоки за Русия и Средна Европа. През 1810 г., Свищов преживява сигурно един от най-страшните си моменти в своята 2000-годишна история, по-страшен и от земетресението във Вранча през 1977 г. – точно на Кръстовден, 30 август / 14 септември, градът е опожарен не от друг, а от руски войски, като населението бива преселено. Командващия руските войски генерал Николай М. Каменсĸий заповядва на своята армия , която е превзела Свищов:

„Сжечь город! Разрушить до основания цитадель!“

Заповедта се възлага за изпълнение на ген. Сен Прист (Сен При). Случилото се е описано и в дневника на Александър Ланжерон , френски благородник на руска служба, (Данова, Търговия, корупция и преселение в Северна България по време на война, 2014), който разказва за заповедта на генерал Николай Каменски към генерал Емануил Сен-При да разруши и изостави Свищов. Там е описана подробно военната кампания от 1810 г., като за т.нар. „Изгорялство“ – опожаряването на Свищов е казано следното:

„Граф де Сен При беше изпратен [от граф Каменски] с 4 батальона, два полка от драгуни и три от казаци в Свищов. Този град, който е един от най-богатите и с най-добре застроени градове в България… (забележете – пише България, а не Османска империя – бел. съст.) Граф де Сен При … обстрелва с топове града в продължение на няколко часа. Нито комендантът на града, нито неговите обитатели не желаеха да се отбраняват и имаше договорености с тях посредством слепия гръцки болярин, който живееше там от дълго време. Градът се предаде на 30 август… граф Каменски заповяда на граф де Сен При да разруши и да изостави Свищов. Сен При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението й, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени. Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов“.

Обобщавайки случилото се през 1810 г. Ланжерон разказва как граф Каменски заповядва на граф де Сент Прист да изостави Свищов, след като го разруши, защото няма достатъчно военна сила, за да защитава града при евентуално османско контранастъпление. Пак той подчертава, че:

„бяха ограбени по най-варварски начин мирни жители, по-голямата част от които бяха християни“. Неговото заключение е: „Цялата тази кампания беше опетнена от най-позорните и най-ненужните опустошения. Това беше от наша страна, аз го казвам със съжаление, но това е истината – една инвазия на разбойници.

През 1807 г. казаците бяха извършили много насилия, но те бяха понасяни – поне не бяха упълномощени. През 1810 г. всичко беше извършено по заповед. Бяха разрушени 20 града и бяха опустошени 200 версти от страната“. (1 верста = 1.0668 км. – бел. съст.)

Не знам за вас, но аз нещо разбирам! Българите посрещнали руските войски, хранили ги, поили ги! И за благодарност, подобно на ордите на Чингиз хан, яли, пили и драснали клечката! Пожарите (уж православни братя!) унищожават и две големи православни църкви – „Свети Николай“ и „Св. Илия“. От 9-те православни метоха (вĸл. този на манастира „Св. Екатерина“ от Синайския полуостров в Египет, на манастира „Зограф“ и др.) оцелява само този на Хилендарския манастир с църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“. В двора на последната през 1771 г. е обесен Св. Дамаскин Габровски, свещеномъченик Свищовски – проигумен на Хилендарския манастир. Главата му била поставена отделно в сребърна мощехранителница със следния надпис на български език: „Зде глава проигумена Дамасĸина иже бил на таĸсид оу Свищовъ и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779“. Останалите в гроба Св. мощи са отнесени от руската армия в Киево-Печорската лавра. (Тошев, 2015)

И още един източник:

„Свищов не е толко стар град, защото в старите землеописания не се споменува. Само в Царственика на покойния отец Паисий тук-таме се споменува в епохата на паданието на българското царство. По времето, когато владееха турците преди Освобождението, населението помни стария Свищов и новия. Старият е траял до 1830 година. Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша. Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия. Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20-30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове – Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изгоряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове.“. (Манчев, 1982)

И други автори описват трагедията на Свищов – двама французи:

„… Тази фалшива тревога имаше друг още по-плачевен резултат: това беше унищожаването на Систова, приятелски град, който генералът началник, по време на отзоваването на Сент-Прист, нареди да се унищожи напълно; което бе направено обикновена точност. Неговите двадесет хиляди жители бяха разпръснати; Християните преминаха в по-голямата си част на влашкия бряг на Дунава, където те си построиха колиби от пръст. Гълъбите останаха сами в руините – всичко, което остана, за да свидетелства за миналият му, бяха градините и лозята и гъстите горички от рози, които го заобикаляха.“. (de La Coste, 1825)

Унищоженият град е описан и от друг френски очевидец:

„Точно тогава генерал Сен-Прист, когото Систова току-що беше превзел и който се готвеше да тръгне към Никополис, получи заповед да унищожи първото от двете си места и да ги събере в главния щаб. Унищожен е град Систова, в който живеят от 16 до 20 хиляди души. Жителите му бяха разпръснати; Виждани са да се скитат из провинцията дълго време, без да намерят убежище. Сред развалините останаха само гълъбите, които се срещат толкова много във всички турски градове, където са на почит.“ (de Saint-Denys, 1844)

Някой ще каже – „Само френски автори цитираш!“. Така е! Говоря френски и преводите са мои, директно от оригиналите. Пък и повечето от офицерите в руската армия са били чужденци, най-често французи и по-късно – германци. Защото „официалният език“ във висшето руско общество, изненадващо за мнозина днес, тогава е бил френският! Руският е бил за плебса! Пък и колко са били по-образованите руснаци в ония години! Но е имало и такива. Спомените на един от тях, Александър Хр. Бенкендорф (и той не е с много руска фамилия – балтийско-немска е!), издадени съвсем скоро, през 2012 г., ще цитирам, за успокоение на русофилите у нас!

„След като прекарахме няколко приятни дни с граф Сен При, взехме кораб и се спуснахме по красивия Дунав до Журги. Моите спътници силно съжаляваха за разрушаването на Систов (Свищов), който самите те бяха опожарили миналата година и който беше един от най-красивите градове в областта с широко развита търговия“. (стр.170)

и още

„В Ловеч се срещнах с граф Орурк, който командваше там един отряд. Градът беше превзет с щурм от войските на граф Сен При и пострада много от това нещастие. Повечето от жителите са били убити, а само малка част от къщите са избягали от разрушението.

Прекарах няколко дни в града, подготвяйки се за кампанията; граф Орурк трябваше да напусне града едновременно с мен и да отведе остатъците от своя отряд в Никопол. Аз с два полка се насочих към Рушчук.

Граф Сен-При получава заповед да изгори и унищожи до основи този красив град Никопол. Той изпълни тази заповед толкова добре, че дори след няколко месеца, намирайки се срещу този нещастен град от другата страна на реката, не можах да различа следите му. Всичко, което се намираше извън старата крепост, чиито древни стени са били здраво изградени от гърци и римляни, изчезна.“. (стр.171) (Бенкендорф, 2012)

Накрая ще цитирам и български автор – д-р Петър Гудев, който през 1908 г. под псевдонима „Б. Петвеков“, ще издаде „Историята на Източния въпрос преди освобождението на България“:

„Руската войска добила заповед да изгаря до дъно всяко селце, което трябвало да напусне, под предлог, да не остава храна на турците и защото обкопите, с които обикновено биват заградени крайните селски къщи, служели на турската войска; градовете Никопол, Свищов и Силистра да се унищожат, а Русе да остане като център. В няколко дни тези градове станали равни със земята. На генерал Сен Приест се паднала честта да разори Свищов. От целия град не останал камък върху камък. „Жителите на брой 16-20 хиляди, бяха съвършено изтребени. Дълго време се срещаше тук там по някой скитник в околностите да търси място за подслон, както правят гладните кучета в запустелите от чума местности. Само едните гълъби, които изобилстват из турските градове, бяха останали да се вият над грозното купище“, казва Jucherean. Плевен, Вратца, Ловеч и Севлиево не по-малко запустели. Както Гурко направи със Стара Загора през последната война, така и Воронцовъ сега завзел тия градове, отвлякъл всичко, което можело да послужи за провизии на руските войски и после ги оставил на турските орди да довършат разорението. В руския лагер не искали да знаят, че България се обръща на пустиня, защото русите не губели нищо от тези опустошения; наопаки, тия стратегически точки открити, нахлуванията ставали по – лесно, което било печалба за тях!“(стр. 279) (Петвеков, 1908)

Завръщане и нова руска „визита“

През зимата на 1810/11 г., Дунавът замръзва, което помага на част от населението да се върне по леда. От студовете, необраното грозде е станало още по-сладко. С малкото пари от продажбата му, свищовлии започват възстановяването на града. Църквата „Св. Николай“ се възстановява с новото име „Св. Преображение“ – може би като символ на преобразяването на града им. Остава и жив споменът за ролята на лозята, помогнали за свищовското възкресение! Затова свищовският фестивал на виното в седмицата около Кръстовден, възстановен след началото на демократизацията на България, е наречен „Свищовски лозници”! (Тошев, 2015). Въпреки войната, Свищов, като един от центровете на търговията по Дунав, постепенно се възражда. В Зимнич на румънския бряг е изградена митница. Така изгореният град се превръща в международна борса за храни – захар, кафе, памук, с оборот повече от три милиона пиастри.
В народната памет обаче, изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810 г. остава жив и с още нещо – историята на града започва да се определя спрямо това събитие – преди или след „Изгорелството” (Николова, 2006).
Но лошата приказка не свършва. „Асвабадителите“ отново се намесват. Ланжерон разказва и за друго бедствие, сполетяло Свищов, по-малко от година по-късно – през април 1812 г.:

„… [Кутузов] нареди на генерал Тучков да се придвижи от Измаил в Бабадаг, на граф Ливен да отиде там също от Галац, на генерал Хартинг да отиде в Силистра и, ако му е възможно, до Шумен, и накрая – на генерал Булатов – да превземе Свищов. Тези последните двама използваха бойни части, които бяха под моето командуване, но те получиха заповеди директно и секретно от главнокомандуващия и аз научих това едва когато те бяха вече потеглили. Кутузов знаеше много добре, че аз не бих одобрил свищовската експедиция. Свищовската експедиция е едно вечно петно върху паметта на Кутузов, който даде заповед за нея, на неговия дежурен полковник Кайсаров, който му беше съветник, и на Булатов, който я изпълни…
Систово (Свищов) се намира срещу Зимница, където има митница и всички търговци от Букурещ, разчитащи на думата на Кутузов и въз основа на примирието, и най-важното на установяването на тази Зимнишка митница, всичката си стока те съхранявали в Систов. Още три дни преди експедицията на Булатов различни стоки: кафе, памук, шалове, муселин и т.н. бяха докарани там от всички страни и имаше повече от 3 милиона от тях там…
…В Свищов нямаше и 20 въоръжени мъже. Те бяха под командването на един стар турчин на име Ахмед, когото аз познавах още от Акерман, където той беше пребивавал при мене дълго време като заложник и по-късно като преводач. Той приказваше отлично руски език; той беше пленен в Слобожа и Кутузов го беше върнал на везира, към когото той беше привързан. Остатъкът от обитателите на града бяха търговци, дошли въз основа на договорите и обещанията на митничарите, и които се бяха установили в няколко изгоряли къщи, които те бяха построили отново.
На 12 април призори генерал Булатов влиза в Систово с 2 батальона на Вятския полк, един Староосколски, един от 29-и егерски и с казаците на Мелников и Кутейников. Той не срещнал ни най-малка съпротива; жителите си мислили, че той само минава през Систово, за да продължи, но те били жестоко измамени! Булатов, Кушников, братът на сенатора и командир на Вятския полк Кайсаров, които участваха в експедицията, надявайки се да получат чин генерал, доброволци и казаци се втурнаха към тези нещастни жители, ограбили ги, заграбили всичките им стоки, и всички били изпратени в Зимница с всичките си деца и жени, с които се отнасяли много лошо и ги оставили на брега на Дунава, в резултат на което на повечето измръзнали ръцете и краката. В три часа всичко, което били в Систов, изчезнало.
Булатов, користолюбив и алчен, не пропуснал този ужасен грабеж, а придружаващите го се показали достойни за него. Кутейников, Мелников и Кушников оставиха значително състояние за себе си. Войниците също заграбиха много, но на другия ден изпиха всичко.
След тази блестяща експедиция, по време на която Булатов имаше позора да даде няколко оръдия изстрели, за да може да се каже, че е срещнал съпротива и е бил принуден да се бие, той се е върнал в Турно …“ (Ланжерон, 1911)

Пак според Ланжерон „Няколко злощастни търговци от Букурещ, разорени от разграбването на стоките, успяват да направят чути своите оплаквания“, в резултат на което участниците в експедицията се отказали да искат възнаграждение за офицерите. А може би и достатъчно са награбили? (Данова, Александър ЛАНЖЕРОН: Едно вечно петно върху паметта на генерал Кутузов, 2014)

И накрая един българин – архимандрит Неофит Бозвели, през 1844 г. пише меморандум до Високата порта, в който разказва, че по време на Руско-турската война от 1806-1812 г. „след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове руските войски насилствено преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия, на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество. И опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание, нито милост към братята им славяни.“
Не ви ли е познато вече! Руската „специална военна операция“, започнала на 24 февруари 2022 г., която освен със всичко друго, ще се запомни и с мародерството от страна на войници и офицери, изпращайки по домовете си перални, хладилници и дори употребявано дамско бельо…

Второто опожаряване на Свищов

Но ти, уважаеми читателю, да не помислиш, че с това трагедията на дунавския град приключва? Не! През 1829 г. Руската армия на ген. Дибич отново изгаря Свищов. (Тия пиромани май им изпитват душевен оргазъм да изгарят български градове, като Херострат!) Този път е унищожена „само“ половината от града. На бежанците от това време влашкият княз Александър Гиĸа дава земя за заселване до с. Мавродин. Така възниква румънският град Алесандрия, основан от свищовските бежанци. Пътят от Зимнич към него и по-нататък, към гр. Брашов е наречен „Свищовският път“. Път, който водел към Европа, не към Русия!

И може би, нашият разказ из историята на Свищов, щеше да приключи тук, ако не беше един доста изненадващ факт – през 2017 г., общинското ръководство на града, предлага в неговия център, да бъде издигнат паметник на… Не, не на някой известен свищовлия, допринесъл за историята или развитието на града! Предложението е, да се издигне паметник на Александър. Но не на нашия – Батенберг, като първи княз на възродена България, а на руския Александър II, наричан още „Освободител“!

Близо 9 метровия паметник на руския император Александър II, щял да бъде дарение на България, „братския руски народ“, в лицето на т.нар. „Балканския институт за възстановяване и развитие“, с идеята, да бъде поставен на брега на Дунав, където през 1877 г., руската армия стъпва за пръв път на българска земя. Според първоначалния замисъл на градската управа, паметникът трябвало да се издигне през юли, а „посрещането“ му да е част от богатата програма в чест на 140-годишнината от освобождението на града. Идеята била, за тържественото откриване да бъде поканен и руският президент Владимир Путин.

За нещастие на русофилите, след засиленото обществено недоволство, този „празник на българо-съветската“, пардон – на „българо-руската дружба“ се провалил, тъй като на проведеното (със закъснение), обществено обсъждане, противниците на монумента, които реагирали отрицателно на решението, (слава Богу!) били повече от очакваното. Според тях, страната ни няма нужда от още един паметник на Цар Освободител, при това два пъти по-голям от първия – който от жълтите павета гледа властно към Българския парламент… ! И заплашително! Така поредното „препикаване“ на руска територия (с извинение към детската аудитория), се провалило!

Историкът Янко Гочев, коментира казуса :

„Какъв е моделът, който възпроизвежда казионната историография спрямо император Александър II? На първо място неговата роля във войната от 1877-1878г. се изважда извън контекста на цялото му управление (1855-1881), като същевременно се укриват или манипулират доста факти. Така се преекспонира политиката на руския самодържец, като се създава един образ на „Царя Освободител“ (както е известен в руската история) на българолюбец, дал по хуманни и религиозни съображения „свобода“ на българския народ с цената на обилно проялата руска кръв в невиждани за една война и унизителни за самата Русия размери от 200 000 души жертви – лъжа, която отдавна е разобличена от самите руски историци, но не и от русофилите!?

В казионната историография има умишлен опит за създаване на изцяло положителен образ на този руски император, опиращ се и на втори факт, свързан с управлението му – реформите, които провежда и най-вече аграрната реформа от 1861г., довела до освобождението на руските крепостни селяни роби. Така този „Цар Освободител“, както е известен в руската история, казионната историография прави „Цар Освободител“ и на българския народ. Вследствие десетилетната проруска пропаганда тази манипулация е успешна и жертва на тази заблуда са вече цели поколения българи.“…

„Понеже кметът на Свищов счита, че било „патриотично“ и „исторически“ да издигаш паметници на чужди държавни глави, с предпочитание на руските в мегаломанския им вариант на българска територия, ще го запознаем с всичко, което е свършил този владетел, наречен „Цар Освободител“ на руските крепостни селяни истински роби!

При това освобождението им през 1861г. не бива да се абсолютизира и идеализира поради половинчатия характер на аграрната му реформа, намерила израз най-малко в две нейни характерни особености:

1. Личната свобода на бившите крепостни роби не води до икономическа свобода, защото голяма част от селяните в империята му са задължени десетилетия наред да изплащат дълговете на своите бивши господари.
2. „Освободените“ селяни нямат право да напускат територията на общината, т. е. свободно да се придвижват из империята, (право, получено години по-късно министър-председателя граф П. Столипин) – „привилегия“, която имат българите, поданици на османския султан, в това число свищовлии.
   За половинчатия характер на тази реформа пишат българските възрожденски вестници, които се оказват много добре информирани за събитията в Русия след „освобождението“ на селяните. Почти няма български възрожденски вестник, който да не пише за „реда на деспотизма в Русия“. Нашите възрожденци са много добре запознати със съществуването и „прелестите“ на руското робство.“

Препоръчвам на читателите да прочетат целия материал – ще разберем, факти, от десетилетия замитани под килима!
В края на статията, Янко Гочев дава списък на „липсващите задължителни паметници“ в Свищов – списък, за който хората в Свищов е добре да се замислят:

„Приложение.
СПИСЪК НА ЛИПСВАЩИТЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ БЪЛГАРСКИ ПАМЕТНИЦИ В СВИЩОВ:

1. На мирните свищовлии, избити от руските войски „освободители“ при унищожението на града им през 1810г. и 1829г.;
2. На свищовлията проф. Иван Шишманов – виден български учен от знатния Шишманов род, филолог, писател, университетски преподавател, министър на просвещението (1903-1907), пръв посланик на България в Украйна (1918-1919);
3. На подпоручик Константин Цанков от 2-ри Струмски полк, герой от Сръбско-българската война (1885), защитник на Отечеството от сръбската агресия, убит в местността „Цвятков гроб“’ (2.11.1885). Роден е в Гюргево, Румъния (1864) от родители, преселници от Свищов.
4. На свищовлията подпоручик Костадин (Константин) Халачев от 5-ти Дунавски полк, командир на неговата 13-та рота, герой от Сръбско-българската война (1885), защитник на Отечеството от сръбската агресия, убит при село Врабча (3.11.1885), погребан в Трън.
5. На свищовлията генерал Иван Пашинов – командир на 23-ти Шипченски полк и на 2-ра Тунджанска бригада, герой от боевете при Одрин в Тракия (1913) и Струга в Македония (1915). Гонил сърбите с бой от граничните височини през Поморавието и Македония чак до Албания и Адриатическо море.
6. На генерал Тодор Нейков – командир на 33-ти Свищовски полк в Първата световна война, победител над руснаци и французи край Битоля (1916) и над англичани при Дойран (1917-1918).
7. На свищовлията генерал Пантелей Киселов – героят от боевете при Тутракан и Кубадин, в които разгромява категорично и безпощадно румънци и руснаци, в това число с хиляди пленници и трофеи като руски бойни автомобили-танкове (1916). Един от освободителите на Добруджа (1916-1917).
8. На свищовлията генерал Димитър Гешов – герой от боевете при Криволак, Кресна, в които разгромява сърби и гърци (1913) и при Дойран (1915), разгромил англичани.
9. На свищовлията подполковник Васил Манолов – герой от боевете при Прищина (1915), Лерин, Кенали, Битоля (1916), убит на 18.09.1918г. в Дойранската епопея в Македония;
10. На свищовлията подпоручик Константин Юрдаки Халачев от 33-ти пехотен Свищовски полк, племенник на убития при Врабча (3.11.1885) подпоручик Константин Гр. Халачев, загинал на връх Дуб в Дойранската епопея в Македония на 18.09.1918г.“

А, дано!

Библиография

de La Coste, E. (1825). Précis des dernières guerres des russes contre les Turcs. Paris.

de Saint-Denys, A. d. (1844). Histoire de L’Empire Ottoman depuise 1792 jusqu’en 1844. Paris.

Бенкендорф, А. Х. (2012). Воспоминания. Москва: РОССИЙСКИЙ ФОНД КУЛЬТУРЫ. Извлечено от http://feb-web.ru/feb/rosarc/ben/ben-001-.htm

Данова, Н. (12 юни 2014 r.). Александър ЛАНЖЕРОН: Едно вечно петно върху паметта на генерал Кутузов. Извлечено от https://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=8&b=440:

Данова, Н. (24 януари 2014 r.). Търговия, корупция и преселение в Северна България по време на война. Извлечено от Институт за пазaрна икономика: http://www.easibulgaria.org/assets/var/docs/Pouki_stopanska_history/Svistov_expulsion_corrption-and-trade.pdf

Ланжерон, А. (1911). Записки графа Ланжерона. Русская старина, т.147, 254.

Манчев, В. (1982). Спомени. София: Издателство на Отечествения Фронт.

Николова, Ю. (2006). Достойно есть. Свищов през деветнадесетия век и първото десетилетия на XX век. София: Иврай.

Петвеков, Б. (1908). История на Източния въпрос преди освобождението на България. София: Печатница Тане Пеев.

Тошев, Л. (12 септември 2015 r.). ИЗГОРЯЛСТВОТО : Изгарянето на Свищов на Кръстовден 1810г. Извлечено от Блог Лъчезар Тошев: http://toshev.blogspot.com/2015/09/1810.html