1933 – За един „български герой“

„Той блести, ням и строг в светлината
на прозрачните небеса,
всред зеления цвят на листата
на огромните дървеса,
сакаш тъй си стои и белее
не години, а век –
бяла къща, в която живее
скъп и мъдър човек. …“

Това е цитат от стихотворението на Владимир Башев, публикувано в „Родна реч“ – Читанка за 3-ти клас на Издателство „Народна просвета“, 1983 г.

Стихотворение, достойно за въпрос в „Стани богат“ – „Кой живее в бялата къща?“. Но аз няма да ви затруднявам толкова – ще ви дам веднага жокер „помощ от приятел“. В „бялата къща“ не живее „скъп и мъдър човек“. Там има труп! Или по-скоро – мумия!

Повечето от вас се сетиха, че не става дума за древен Египет, а за жълтите павета в центъра на София! Стихотворението се казва „Белият мавзолей“ и е посветено на каменното комунистическо капище – мавзолеят на Георги Димитров. Да, странно е присъствието на подобно изкуство в учебник за третокласници, но такива бяха времената, в които промивката на мозъци започваше от ранна детска възраст – и със стихотворения, и с песни!

Тъй като в този паноптикум, в тази компилация от факти и случки все пак следваме що-годе някаква хронология, ще отделим няколко страници на годината 1933-та. В Европейската история тя се свързва с идването на Хитлер на власт. В българската, която трябваше да изучаваме през времената на Соца – с един процес и неговият „герой“!

А аз съм запомнил тази година, с момента, когато бях приет в Комсомола. Един от въпросите, които често се задаваха на „приемния изпит“ (не че имаше скъсани!) беше: „Какво е казал Ленин за Лайпцигския процес?“.

Ей затова, тук ще изложим онова, което не знаем за процеса, а и за самия Георги Димитров.

„Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров“, пееха стотици хиляди пионери в „Народната република“. Маршът на септемврийчетата беше задължителен атрибут на всяко пионерско събитие! И ако за „знамето Ботев“ е писано много, като угодно се пропускаше статията с „Россия, тая мнима защитница на славянството“, то за „първия учител Димитров“ са създавани легенди, а бяха укривани неудобни факти!
(А, ако ще Ви приемат в Комсомола – да ви дам отговора на горния въпрос – вождът на „Световната революция“ Ленин умира 9 години по-рано от тежка форма на сифилис!)

Неизвестната биография

За „героя от Лайпциг“ сте чували много, особено ако сте родени по време на Соца. И ние ще напишем нещо – ще започнем от юношеството му, защото той още оттогава започва да се проявява организаторски талант, но с антисоциален елемент – още като тийнейджър той се явява тартор на група около себе си! Моско Аврамович разказва:

„…От всички деца само баща ми се оказал много работлив, инициативен, другите били готованци… След това имал щастливата случайност, така да се каже, да се запознае с Георги Димитров, бъдещия вожд, който се въртял на пазара и събирал деца като баща ми. Той бил десетина години по-възрастен от баща ми, но голям организатор. Раздал по една ножичка на децата, които се въртели край него. Тогава селянките по пазара са ходели на плитки, а на плитките имали пендарки. И той ги карал да режат пендарките и да му ги носят.
– Коя година става това?
– Е, не мога да кажа точно. Щом като той тогава е бил 5–6-годишен, ро­ден е в 1893 година… И реже заедно с пендарките и плитката. Бяга при Георги Димитров, който ги чакал зад един павилион на пазара, дават му па­рите, всичко, пендарките, а той в замяна ги праща по мазетата, за да крадат, да се хранят – компоти, дини, такива работи…“ (Мутафчиева & Иванова, Историята, населена с хора, 2005)

В младежките години, Георги се забърква и в още един скандал. Като дете на протестанти посещавал Първа евангелска църква – същата онази, която и днес се намира на ул. „Солунска“ в София. В светия за евангелистите ден неделя, сказка за трезвеността и вредата от никотина и алкохола изнасял Стоян Ватралски. Днес почти забравен, той е първият българин завършил Харвард, а през юни 1894 г. Ватралски печели анонимен конкурс за бакалавърски химн на университета. Ораторът тъкмо сравнявал зависимостта от пиенето и пушенето с „тресовищ пясък“, в който човек постепенно потъва, когато доста позакъснял се появил младеж, видимо пиян въпреки ранния час. Настанал смут сред вярващите, заваляли неодобрителни погледи. Всички го познавали – Гошко бил „метилявата овца“ на паството. И паството, и лекторите го търпели заради родителите му – дълбоко вярващи евангелисти, които със сълзи на очи молили пасторите да помогнат за връщането на големия им син в правия път. А той едва седемнайсетгодишен вече бил зарязал училището, събрал се с лоша компания, често се прибирал пиян и пушел като строшен комин. Не приемал съвети от никого и се отнасял подигравателно към религиозните вярвания на родителите си.

Тийнейджърът очевидно не се интересувал особено от Светия дух Господен, а по-скоро от „Светия Дух от бутилката“! Но не онзи от приказките на Шехерезада, а другия – изразен в алкохолни градуси! „Подложил“ още от сутринта, оправдавайки по-късните си прякори „Гошо Тàрабата“ и „Гошо Мастиката“, без всякакъв интерес към лекцията, а и без всякакво уважение към църквата и намиращите се в нея богомолци, натрапникът започнал да закача момичетата, седящи на съседните пейки. Започнал да опипва и близко седящото момиче, дошло с майка си. То се разревало и побягнало навън, а Стоян Ватралски, който бил здрав мъж с исполински размери, не издържал – скочил от трибуната, с една от огромните си ръце вдигнал за врата смутителя и със звучни плесници на мига го изхвърлил през вратата на храма. „Един ден, когато порасна, ще запаля всички черкви!“, крещял с алкохолен глас натиреният. А като доказателство за сериозните му намерения, на другия ден църковният дом на протестантите в столицата осъмнал с изпочупени прозорци.

Освен изгонването му от църквата, още на 12 години Георги бил изхвърлен и от училище и може би тъкмо затова,  той развива комплекси и ненавист и към двете институции, като ще си отмъщава докато е жив – и на християните, и интелигенцията!

След издигането на Димитров до „вожд на българския народ“, по време на Соца дори години след смъртта на „героя от Лайпциг“, тази случката се носела от уста на уста като градска легенда, което дори наложило в един момент Държавна сигурност да се заеме с неутрализиране на неприятната история.

Гошко започва работа като печатар, като скоро оглавява профсъюза на печатарите и още през 1902 г. се включва активно в БРСДП, а на следващата година и в отцепилата се от нея партия на тесните социалисти. По-късно става най-младия депутат в царството, като по този начин „патриотът“ се измъква от мобилизацията в Първата световна война. Все пак отива на фронта, но не като войник, а за да води антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.), за което бива осъден на строг тъмничен затвор до декември 1918 г., след което заминава за Съветска Русия. Пак леко се е разминал, защото да агитираш за напускане на фронта, разбирай – за дезертьорство, навсякъде по Света се наказва по един друг начин!

В България Димитров се връща през 1923 г., за да вдига въстание срещу „фашисткия режим“, но организаторските му качества очевидно се провалят с действията около Септемврийския метеж, защото още в първите дни, заедно с Васил Коларов позорно бягат в Югославия. Там правителството ги настанява в един хотел в Ниш, като им осигурява фалшиви югославски паспорти, с които двамата „герои“ заминават за капиталистическата Виена! Но за това – след малко!

Въпреки че Георги Димитров се въртял около много жени – понякога по 2-3 наведнъж, може да се каже, че в живота му една дама е била наистина специална за него. Това разбираме от стотиците писма, които двамата са си писали, когато са били далеч един от друг – Любица Ивошевич – съпруга на Димитров цели 27 години.

Животът среща двамата благодарение на отдадеността им на комунистическата идея. Иначе са много различни. Тя е поетеса родена в Сърбия, жена с деликатност и красота, които правели впечатление. Започва работа като шивачка, става деятел на профсъюзното движение, тя така влиза в контакт с Българската комунистическа партия. По-късно започва работа в шивашко ателие, като постепенно става един от модните столични дизайнери – повечето от дамите на софийския хайлайф стават нейни клиентки.

Любица, или Люба, както предпочитала да я наричат, става истинска звезда, когато започва да публикува стихове в българския печат. Нейно хоби е и журналистиката – тя е редактор на вестник „Шивашки работник“. Красотата и таланта й са оценени от Партията и от 1914 г., тя вече е член на Централната женска комисия при ЦК на БРСДП (т.с.), както дотогава се е наричала БКП. През 1920 г. дори става представител на нашите комунисти на конгрес на Югославската компартия.

Двамата с Георги се женят през 1906 г. като (забележете) в брачния регистър на Методистката църква в Плевен той без колебание се записва като „християнин евангелист“ докато съпругата му била „свободомислеща“. (Фосколо М. , 2013) Малко известно е, но след изнасянето на мумията му от мавзолея и кремирането й, останките на видния деец на световното комунистическото движение и шеф на Коминтерна, борил се цял живот с религията, са погребани в протестантския парцел на Централните софийски гробища. Не знам само дали са сложили и петолъчката на гроба му. И дали е гравиран прословутия надпис: „Религията е опиум за народа“.

В онези години, Люба е човекът с парите в семейството. От модния бизнес Люба печели доста добре като шивачка на хайлайфа и изхранва дори многолюдната фамилия на своя благоверен. А бъдещият „вожд“ е по-скоро рентиер, тъй като ежедневието му минавало в „партийна работа“.

След провала на т.нар. „Септемврийското въстание“ от септември 1923 г., цялото ръководство на БКП бяга в един не много евтин град като австрийската столица Виена. Шумната компания започва да нарича себе си „Задгранично правителство“, а на 15 октомври 1923 г. Димитров оглавява новосъздадения Задграничен комитет на БКП (т.с.) – директната връзка между Коминтерна и партийното ръководство вътре в страната. А Коминтернът плаща добре – заплатата на самия Димитров е 100 долара (равняващи се на 1840 дол. през 2024 г.), въпреки че той непрекъснато се оплаква от нейната недостатъчност на Васил Коларов, опитвайки се да си издейства личен кредит от Коминтерна, уж за продължително специализирано лечение в Берлин на съпругата си, страдаща от психично разстройство. (Фосколо Ф. , 2012)

След атентата в „Света Неделя“, през 1925 г., Георги Димитров, заедно с други функционери е осъден на смърт и въпреки, че през 1926, осъдените са амнистирани (?!?), до 1928 г., също живее в СССР, като по спомените на негови съратници от Коминтерна, работата му като партиен функционер не била особено резултатна. Или по-скоро резултатите били на друг, предпочитан от него фронт – прекарвал времето си основно в запои и ухажвания на млади другарки (не само партийни) – нищо че бил женен.

Въпреки идиличните отношения между двамата, Димитров все по-често отсъствал „по-работа“, като любовните похождения на бъдещия „вожд“ довели съпругата му до тежко нервно разстройство и станали причина за отключване на параноидна шизофрения. Поради партийната работа във Виена и Берлин, той изпратил съпругата си на лечение. Но не във Виена, където той живеел, и която се оформила по това време като един от центровете на световната психиатрия, а в … Москва, където бива настанена от болшевиките в московския хотел „Люкс“, но периодично се лекувала в психиатрична клиника. По време на изгнанието си тя е член на Общосъюзната комунистическа партия (болшевики) (СКП(б)) и Съюза на съветските писатели.

Но болестта на неговата съпруга не смутила „вожда на българския пролетариат“. По времето, в което тя била най-зле психически, той храбро поддържал любовна връзка не с една, не с две, а с три жени! Едната от тях е, изцяло отдадена на своите комунистически идеи била Роза Флайшман, за която ще се ожени по-късно. Втората била Ани Крюгер, с която живял съвместно две години. Докато водел след това кореспонденция с нея, той паралелно изпращал писма и на нейните две дъщери. Друга жена, с която е поддържал връзка, била Кити Йованович – сръбска революционерка. В своя дневник той пише, че е обещал брак и на Кити, и на Ани. „Ужас, трябва да се разделя с една от двете!“, добавил още той.

В началото на 1929 г. Георги Димитров е изпратен в Берлин, вече като шеф на Западноевропейското бюро на Коминтерна. Сведенията за живота му през следващите четири години са оскъдни, като вероятно много материали в съветските архиви от този период са засекретени заради работата на Димитров за съветското разузнаване. Функционери на Коминтерна определят дейността му като „отвратително лоша“, а според някои от тях целият престой на Димитров в Берлин е разглеждан като средство за неговото изолиране.

Но в ония години на българина малко му пукало за идеите – неговата страст, както казахме са „другарките“. Самият той по-късно заявява „скромно“ пред съда в Лайпциг:

„Трябва да знаете, че не съм нито импотентен, нито хомосексуалист, а мъж“.

Процесът в Лайпциг

Така стигаме до 1933-та, когато в нощта срещу 28 февруари – само пет седмици след идването на Адолф Хитлер на власт, в Парламента в Берлин – Райхстага, избухва огромен пожар. До опожарената сграда полицията арестува холандеца Мариус ван дер Любе, а зам.-председателят на комунистите в Райхстага Ернст Торглер се предава сам.

На 9 март в Берлин са задържани и трима българи – Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, които също са обвинени за подпалването на парламента. Димитров е в Берлин от почти две години и е сменил 14 квартири. Попов живее в немската столица от края на октомври 1932 г., а Танев е пристигнал в града само преди няколко дни. Смята се, че арестът им става случайно, след сигнал на келнер в берлинската бирария „Байернхоф“, който решил, че тримата говорят на руски (както забелязвате, още тогава, дори и персонала в берлинските бирарии нямал особено добро отношение към руснаците!). Димитров, който бил с фалшиви документи на името на швейцарския гражданин д-р Рудолф Хeдигер, вече бил известен на полицията.

„Намерената при ареста му крупна сума пари говори за оказваната от Москва подкрепа за германските комунисти в трудните месеци след идването на Хитлер на власт. Част от парите обаче са били предназначени за двете германски любовници на Димитров, които пролетарският лидер въртял покрай съпругата си Люба. Особено належаща нужда от финанси имала едната от дамите, която била „омъжена с деца“. Това е установено по време на процеса в Лайпциг, където метресите са дали показания и са били разпитвани“,

свидетелства доцент Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“.

Последвал процес в гр. Лайпциг, по време на който Димитров станал известен с уж блестящата си защита. И тук започва следващата легенда – как научил немския език за броени дни по време още докато бил задържан в килията в „Моабит“ в Берлин, за да може по-добре да се защитава (не вярвайки на адвокатите), каква епична битка е водил в съдебната зала, словесно разгромил фашизма и хитлеризма, които били „диваци и варвари“, докато българите имали свой език още по времето, когато „Карл Велики е говорил на немски само с конете си“. Между другото, тази крилата фраза вече близо шест века се използва с различни пропагандни цели из цяла Европа. Говорим за уж перфектния немски, но същият „герой“, 10 години по-късно ще изпраща телеграми с указания в София на руски, „забравил“ родния си български (направо ще ръководи „online“ държавата и най-вече разправата с т.нар. „реакция“, разбирай всеки инакомислещ!). После като премиер на НРБ, пак ще говори на руски или на развален български дори с българите в София, но това ще анализираме някой друг път!

И тук се появява поредната пропагандна лъжа – всъщност Димитров започнал да учи немския още от Люба Ивошевич – всяка сутрин тя ставала в 5 часа, приготвяла закуска на любимия си Жорж, слагала във вазата свежи цветя, събуждала го с целувка и го карала да чете. Ако се затруднява, тя учела с него, преподавала му уроци по немски, признава сестрата на вожда – Елена. А и как иначе ще ползва фалшив паспорт на немско езичен швейцарец! Все пак, Георги Димитров (известен и като Гошо Тàрабата очевидно е познавал и историята, защото в случая става дума не за Карл Велики (742-814), а за Карл Пети (1500-1558). Всъщност думите му били:

„Много преди времето, когато германският император Карл Пети казвал, че на немски той говори само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварската“ България апостолите Кирил и Методий бяха създали и разпространили древнобългарската писменост.“

Но съгласете се, за пропагандата – и тогава, и сега – „Велики“ звучи много по-драматично от някой си Карл, пък бил той и „Пети“ поред! А думите на онзи Карл били:

„Говоря испански с Бог, италиански с жените, френски с мъжете, а немски с коня си!“

Всъщност май дори не го е казал Карл, а „цитатът“ е измислен едва през ХVІІ век в испанския кралски двор с идеята, че божественият език е именно испанският. А италианският и френският са изискани, за разговор с князе и дами, но пък немският звучи грубо и става единствено за взаимодействие с коне и войници.

По време на процеса, Димитров отказал да наеме адвокат. Според официалната версия през „ония“ 45 години, именно добрата самозащита го оневинила в съда. Според други обаче, не било точно така. В свое интервю журналистът Павел Писарев казва, че именно жените в живота на Димитров са помогнали за неговото освобождаване. По време на пожара бъдещият „вожд“ пътувал през нощта с влак. Тогава именно се запознал с една скиорка, с която имал интимни взаимоотношения още същата вечер. Всъщност тя свидетелствала в негова защита – в полицията Ани Крюгер и хазяйката на Димитров му създали алиби.

Докато той бил в затвора, съпруга му – Любица Ивошевич починала. Самоубила се, като скочила от санаториума в Москва, в който е била настанена. За нейната смърт Димитров научил около месец по-късно.

По-късно Димитров се жени за Роза Флайшман (май по „препоръка“ лично на Сталин), но след смъртта на единственото им дете, бракът май се поддържал от протоколна необходимост. След референдума за република от 1946 г., Димитров се завръща в България, за да оглави правителството и управляващата партия.

Парадоксално, но „вождът и учителят“ – министър-председател на съветския сателит НРБ прави нещо изключително скандално от комунистическа гледна точка – сключва църковен брак с еврейката Роза. Венчава ги протестантският пастор Васил Зяпков, който по-късно ще бъде осъден на доживотен затвор от режима на същия този Димитров (за благодарност) в процеса срещу евангелските пастори.

Но да се върнем на процеса, създал му имиджа на „Героя от Лайпциг“. По-горе цитирахме някои от репликите, изречени от Георги Димитров в съдебната зала. Много от тях се тиражираха удобно със и без повод и у нас, и от чуждата комунистическа пропаганда.

Най-известната може би беше „Amboss oder Hammer sein!” – „Да бъдеш наковалня или чук“. Че и едноименен филм създадоха – съвместна продукция на НРБ, ГДР и СССР! Пропаганден, разбира се! Но забравиха да ни кажат, че тези думи всъщност са от стихотворението „Kophtische Lieder“. И негов автор не е Георги Димитров, нито някой от другите двама арестувани с него българи. То е написано от Йохан Волфганг фон Гьоте!

И друго забравиха да ни кажат – години след Лайпцигския процес обаче се оказва, че прословутите му речи са манипулирани по-късно от Германската Единна социалистическа партия – ГЕСДП (да не се бърка с Националсоциалистическа Германска работническа партия, която също е немска, а и „социалистическа“, но всъщност е партията на Хитлер – не че няма прилики между двете!). В тях са вмъквани пасажи и думи, които Димитров никога не е изричал. Напълно е коригиран и немският му език, който никога не е бил перфектен. Най-фрапиращо обаче е разкритието, че комунистите както в ГДР, така и в България, а и по целия Свят, десетилетия използват като пропагандни лозунги „цитати“ от заключителната реч на Димитров, която всъщност той изобщо не е произнасял! Това доказва преди няколко години германският историк Детлеф Йозеф, който прави сравнение между оригиналните речи на Димитров и онова, което е публикувано, откривайки големи разлики. А за прословутата заключителна реч, за която знаем, че Димитров „размазал“ фашизма, проф. Йозеф установява, че тя никога не е била изричана – още преди Димитров да успее да я произнесе, съдът излиза с присъда. Възмутен, българинът скача и иска думата, но съдията Вилхелм Бюнгер не му я дава и прекратява процеса. Така речта остава само на хартия. А точно в нея е друг известният и често цитиран пасаж за Галилео Галилей:

„И изправен пред съда, Галилео с дълбока убеденост е викнал: И все пак тя се върти! Тази научна теза по-късно става ценност за цялото човечество. Ние, комунистите, днес можем не по-малко решително да кажем: И все пак то се върти! Колелото на историята се върти напред, към една съветска Европа, към един световен съюз на съветските републики. И това колело, движено от пролетариата, под ръководството на Комунистическия интернационал, няма да бъде спряно чрез никакви заличителни мерки, чрез никакви затвори и смъртни присъди. То се върти и ще продължи да се върти до окончателната победа на комунизма! За себе си лично аз не искам да се превръщам в мъченик посредством една присъда, която да ме произведе в подпалвач. Искам да остана борец. И да живея поне още 20 години, за да се боря за комунизма, след което спокойно да умра!“. (ibidem)

 Но какво ли значение има Истината за нацистката пропаганда! Простете – не за нацистката, а за комунистическата! Ако изобщо правите разлика …

Процесът приключва с оправдателни присъди по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството, но и тримата – Димитров, Танев и Попов все пак са осъдени по на 9 месеца затвор всеки заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация.

„Решението за освобождаването на тримата българи, обвинени за пожара – Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, се дължи изключително на факта, че съдебният състав е бил все още независим от властта на нацистите и е отсъдил в духа на съдебните практики на Ваймарска Германия“

твърди професор Пламен Цветков и допълва:

„Всъщност това освобождение е в резултат на рекет – по време на процеса съветското НКВД арестува на територията на СССР няколко германци и иска размяната им за тримата българи. Но фактът, че Димитров е сред десетимата най-влиятелни лидери на Сталиновия режим, не облекчава по никакъв начин съдбата на избитите в ГУЛАГ над 300 български комунисти“.

„Всички знаем за прочутия дуел в Лайпцигския съд между премиера на Прусия Херман Гьоринг и Димитров, но малко известна е полемиката на обвиняемия българин с министъра на пропагандата Гьобелс, който прави на пух и прах същността и целите на комунистическата идеология“,

припомня историкът.

Това за рекета и размяната беше премълчавано през годините, но аз го вярвам – и днес режимът в Кремъл прави същото. А правителствата предупреждават гражданите на държавите си да не посещават Русия, за да не бъдат арестувани като разменна монета!

Вече близо век се премълчава още един факт – този, който спасява живота на Георги Димитров всъщност е другарят… Хитлер! Не, не! Не съм се побъркал – обяснявам. Когато през декември 1934 г. тримата са оправдани, те не могат да напуснат Германия без документи. Райхсмаршал Херман Гьоринг, който е вторият човек в Третия райх, настоява те да бъдат изпратени в лагер като особено опасни за Германия. Твърди се, че дори планирал да бъдат отвлечени и убити, но не се решава да действа без санкцията на Хитлер. Видял човекът, че отдавна така да се прави в болшевишка Русия! Хитлер обаче решава да спази съдебното решение и освобождава Димитров и другите обвиняеми, за да демонстрира, че новото нацистко правителство спазва законите и уважава правосъдието.

Българското правителство пък, начело с Никола Мушанов, отказва българско гражданство на тримата и заявява, че „повече не се интересува от тях“. Така след излежаване на присъдите си, тримата получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз. Георги Димитров се издига до поста на Генерален секретар на Коминтерна. Васил Танев става член на Изпълнителния съвет на Профинтерна и е начело на българската му секция. Но само една година след вълнуващото посрещане на тримата герои, (за да изпъкне ролята на Георги Димитров), Танев и Попов са принудени да напишат обща самокритика за поведението си по време на процеса в Лайпциг:

„Нашата позиция на защита пред съда беше неправилна, неболшевишка и затова нашето поведение пред съда не може да бъде пример за поведението на комунистите пред буржоазния съд. За пример за поведението на комунистите пред буржоазния съд трябва да служи образцовото болшевишко поведение на др. Димитров на Лайпцигския процес.“

Това за „примера с образцовото болшевишко поведение“, изглежда било недостатъчно, защото през 1936 г., двамата отново са притиснати да признаят, че поведението им пред съда не само не било болшевишко, но и било пропито от „ляво сектантство и фракционизъм“, поради което не са се солидаризирали с мъжествената болшевишка линия на др. Димитров.

Танев и Попов са репресирани от режима и са изпратени в концлагери. Димитров прави опит да ги спаси, но Сталин е непреклонен. А може би и българинът не е бил достатъчно настоятелен от страх, да не погнат и него. Танев подписва декларация за сътрудничество в НКВД и бива изпратен с парашутна десантна група у нас, като загива през 1941 г., застрелян още във въздуха, а Попов след 17 години в лагерите на ГУЛАГ в Северния задполярен кръг се завръща болен в България, като пише спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1984 г. Защо всякакви псевдопартизански легенди биват издавани и преиздавани в Народната република, а неговите мемоари трябва да бъдат печатани нелегално в странство, можете да прецените сами!

Сталин умело ще използва „героя от Лайпциг“ като пропагандна икона за своите интереси. Веднага възлага на новопристигналия Димитров да напише „Писмо до австрийските комунисти“, като го инструктира по телефона: „Вие разглеждате борбата в Австрия като въстание. Ние, болшевиките, винаги сме разбирали под въстание въоръжената борба за власт. (…) да се нарича това въстание не е научно, не е болшевишко“.

Виждате ли – това са думи, изречени от Вожда на световния пролетариат само няколко години след „Септемврийското въстание“! Излиза, че то било не „антифашистко“, а направо – борба за власт. За Съветска република!

А няколко дни по-късно, вече по време на лична среща в Кремъл, Сталин му задава въпрос: „Другарю Димитров, знаете ли защо останахте жив?“. И когато Димитров започнал със стандартните приказки за помощта на Сталин, за Съветския съюз, за международната комунистическа солидарност, грузинецът го прекъснал: „Вие останахте жив, защото фашисткият режим беше още млад и неопитен. Първо е трябвало да ви убият, а след това да ви съдят“. (Фосколо М. , 2013)

Георги Димитров, „героят от Лайпцигския процес“ бива сакрализиран, като удобно бива инсталиран начело на Коминтерна. Както личи от дневника му, на манифестациите и другите публични прояви, неговият портрет е шести или седми по ред, след самия Сталин, в протоколната класация на членовете на съветското Политбюро (Вълканов, 2009). След деветосептемврийския преврат, той остава в Москва, давайки „ценни указания“ по телеграфа как да се унищожи цвета на нацията – „Оправдать никого не следует!“ – „Никой не трябва да бъде оправдан!“, „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ ще напише той на руски език в телеграмите си до Трайчо Костов с псевдоним „Спиридонов“.

Странно, дали защото е забравил българския, дали защото е съветски гражданин и всички трябва да помнят „Кой“ стои зад гърба му, той до края на живота си ще говори с руски акцент. А животът му не продължава дълго! Завръща се в София чак на 4 ноември 1945 г. със съветска охрана, изчаквайки повече от година, за да му изтече мандата като народен депутат в съветския парламент. А може би изчаква и политическите му врагове в България да бъдат разчистени! И той, а и много други  добре помнят, как се е наложило позорно да бяга след „Септемврийското въстание“ и сигурно изпитва страх, случката да не се повтори. По-късно, Павел Судоплатов, генерал от НКВД свидетелства, че Димитров е единственият ръководител на комунистическа партия в Източна Европа, който е унищожил цялата политическа опозиция в страната и не е имал организирана опозиция извън нея. По време на разправата с опозицията в страната Димитров разчита и на безрезервната подкрепа на 250-хилядна съветска армия, останала при окупацията на страната през 1944 г. до края на 1947 г.

Избран, разбирай назначен от СССР за министър – председател на България (първия от шестимата, повтарям шестимата съветски граждани, премиери на Родината ни), той се заема да довърши разчистването на всякаква опозиция. А чий Премиер е, разбираме от негово писмо до Сталин, написано ден преди заминаването му за София:

 „Скъпи другарю Сталин, заминавайки в България във връзка с депутатските избори, бих желал да Ви изразя моята най-дълбока благодарност за това, че аз имах възможност в продължение на много години да работя под Вашето непосредствено ръководство и тъй много да се науча от вас, а също за доверието, което Вие ми оказвате. Разбира се, аз ще положа всички усилия по-нататък да оправдая Вашето доверие. Но много моля да ми дадете възможност и в бъдеще да се ползвам от Вашите изключително необходими ценни съвети. Желая Ви от цялата си душа добро здраве и дълъг живот – за благото на великата съветска родина и трудещите се от целия свят“. (Фосколо М. , 2013)

Разбрахте ли сега, коя е „Родината“ на другаря Димитров? Съветската!

Ще ви оставя малко да помислите, кои са другите съветски граждани, управлявали България. Повтарям – общо шест са! И коя е тяхната „Родина“. Но на края на тази част ще ги посоча – да се знае!

Ден след пристигането си, Димитров присъства на Тържествено събрание в Народния театър. Представянето му пред родната публика съвпада с честването на 28 годишнината от комунистическото летоброене – разбирай – от ВОСР, както наричахме Октомврийската революция!

„Един обикновен гражданин, работник и член на комунистическата партия, свидетел на сцената, я предава по сходен, но контрастен начин: „Доведоха ни под строй от работните ни места. Имаше обаче много хора, които дойдоха по собствено желание – някои от преклонение пред Димитров, някои просто от любопитство. Ставаше дума за най-известния българин. За човека, когото цял свят познаваше като героя от Лайпциг. Искахме да го чуем как говори. Не знам какво стана, но чакането се проточи безкрайно дълго. Измокрихме се до кости. Най-после речта започна: онези вътре я слушаха на сухо, а ние я чувахме по високоговорителя. Бях потресен! Как не чух една дума, която да те грабне, да те развълнува. Нищо не каза за България, нито пък благодари, че толкова много хора са дошли да го чуят и видят. Направо се нахвърли върху опозицията. Трябва да кажа, че аз тогава считах всеки, който е против Отечествения фронт, за фашист. Смятах обаче, че един държавник със славата на Димитров ще намери начин да каже на хората това, което ги боли. Той не направи това. Веднага се нахвърли върху опозицията, каза как е поискал веднага български вестници, след като е слязъл от самолета. Как ги е чел с болка и срам, как това не са вестници, а парцали. Спомням си, че употреби фразата „Съвсем са си разпасали пояса“.

Отвън, на дъжда, никой не ръкопляскаше, защото собствено нямаше и за какво. Един по един и особено тези, които стояха от края, започнаха да се измъкват, още преди да е свършила речта.“ (Фосколо М. , 2013)

Първият Премиер на Не Ре Бе

На 8 септември 1946 г., се провежда референдум – 95,63% от гласувалите се произнасят за „народна република“! Което доста ме учудва, защото познавайки Историята и опита от Кримския референдум се питам – „къде са се изгубили останалите 4,37%“? Свикано е Шестото ВНС, което гласува вече „единодушно“ нова Конституцията на България – „Димитровска“, която, разбира се е изцяло по съветски модел.

От „Задочните репортажи“ на Георги Марков, разбираме от първо лице, че Димитров също гласува:

„Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

 „Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

 „Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

 „Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

 „Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

 Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.“ (Марков Г. , Задочни репортажи за България, 1990)

Сталин все още не бил склонен, начело на ‚Народната република“ да застане комунист. Но не защото е сменил политическите си убеждения. Причината е, че той не иска Димитров, като символ на Коминтерна и на комунистическата идея, да плаши западните му съюзници, преди да бъдат подписани договорите, узаконяващи придобивките на СССР в Европа. А не е изключено да е и заради навика на Гошо Мастиката да започва още от сутринта. Въпреки това, Димитров сяда на премиерското кресло в София на 23 ноември 1946 г. – може би това е единственото действие, осъществено от него против волята на Сталин!

Повече от ясно е, че като съветски гражданин – премиер на България, Димитров (който декларира в писмото си, че се е учил от Сталин) не проявява никаква милост към опозицията до степен жестоко да се разправи и с бившите съюзници на компартията от Отечествения фронт.

„Той рядко е идвал в Народното събрание, а когато го е правел, винаги е бил пиян. Ставал е смешен в опитите си да хули опозицията, допусната временно с позволението на Сталин. Вероятно е бил пиян и в края на визитата си в Румъния през 1948-ма, когато е заявил, че България ще прави федерация не само с Титова Югославия, но и с останалите членки на съветския лагер в Източна Европа. Това силно е подразнило Сталин, който не е давал картбланш за нищо друго, освен за Южнославянска федерация с цената на признаването на част от българите за македонци. Но не това е убило „героя от Лайпциг“ – краят му през 1949 г. е предизвестен от постоянната му злоупотреба с алкохола, докарала му тежка цироза“,

коментира доц. Михаил Груев.

Под негово ръководство започва изграждането на социалистическа държава по сталинистки модел, което е съпътствано от множество репресии срещу инакомислещите и противниците на новия режим. Димитров играе ключова роля в утвърждаването на комунистическата власт в България и в интеграцията на страната в съветската сфера на влияние. По-възрастните помним неговата фраза, написана на входовете на училища, читалища, концертни зали или просто по фасадите на сградите из цяла България:

„Дружбата със СССР ни е нужна като въздуха, слънцето и водата за всяко живо същество“

Със сигурност е била нужна и на него, и на съратниците му, докарани тук върху бронята на съветските танкове! Нужна е била за да избият десетки хиляди от интелигенцията, за да управлява „пролетариата“!

Култът!

Георги Димитров се връща в България след 22 години отсъствие на 4 ноември 1945 г. Първо е избран за депутат, а през 1948 г. и за генерален секретар на ЦК на БКП – най-висшия държавен и партиен пост, който го издига в култ. Още приживе той „скромно“ кръщава цял град на свое име. Това става на 2 септември 1947 г., когато Министерският съвет, чийто председател е самият той, издава Постановление № 3, което гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия, и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.

Пропагандата още приживе представя Димитров като „мъдър и славен ръководител на партията“, „вожд и учител“, „любим син на народа“. Негови портрети са на всеки ъгъл, във всяка канцелария, читалище или библиотека! Във всяка класна стая. Стотици са носени на всяка манифестация! Политическата полиция стриктно следи срещу него да няма политически критики. За кратко бива разследван дори американски офицер, който в пияно състояние си позволил да свали от стената и да захвърли негов портрет.

След смъртта му, той ще бъде издигнат в икона на българския комунизъм – „любим вожд и учител на комунистическата партия и целия български народ“, „строител на Народна република България“ и „верен ученик на Ленин и Сталин“!  Но за култа – по-късно!

Създаване на „македонско малцинство“

Не трябва да пропускаме и един от най-големите „грехове“ на този „рушител на съвременна България“ – Македонизацията!

„Тази обстановка подтиква българския министър-председател и водач на БРП (к) Георги Димитров да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за Балканска федерация. Димитров се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено трябва да послужи Социалистическа република Македония, която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република от Пирин до Шар планина (в замяна България ще получи обратно Западните покрайнини). За целта е стартирана политика на агресивна македонизация на българското население в Пиринско чрез принудителна смяна на етническото самоопределение, достигнала до регистриране като „македонци“ дори на част живеещите в този район български евреи и руснаци-белогвардейски емигранти.“

Това четем в Уикипедия. Чета и се срамувам!

Македонизацията в Пиринска Македония е един от най-спорните и чувствителни аспекти от управлението на Георги Димитров. След Втората световна война, под натиск от Съветския съюз и в контекста на българо-югославските отношения, Димитров и Българската комунистическа партия започват процес на насилствена македонизация в Пиринска Македония.

Основната цел на този процес е да се създаде македонско национално съзнание (!?!) сред българското население в региона, което да подпомогне бъдещото обединение в рамките на Югославия. Това включва промяна на учебните програми, насърчаване на македонската култура и език, както и административни мерки за идентификация на населението като македонци.

И още нещо, което „Столетницата“ и нейните последователи предпочитат да не си спомнят! В „еуфорията“ след референдума и новата, вече „Народна република“, едно друго събитие събира десетки хиляди в центъра на София. Не, не говоря за бутафорните спектакли, наречени манифестации, при които по задължение, цели трудови колективи преминаваха с български и съветски знамена и портрети на партийни величия пред отегчените погледи на същите партийни величия. Този път митингът се събира спонтанно пред Македонския народен дом. На 7 октомври 1946 г. там са изложени костите на Гоце Делчев. Заедно с многохилядното множество от българи, дошли да отдадат почит към делото на великия българин, там е строена и представителна войскова част. Но парадоксално за днешния читател, „гвардейците“ са всъщност… югославски офицери и войници!

Речи държат и югославски политици, един от които – Димитър Бояновски, министър на търговията на СР Македония, както тогава се наричала тази съюзна югославска република изнася слово. Но не за делото на Гоце Делчев, а за големите трудовите успехи на „македонския народ в свободна Македония в политическо, обществено и  културно отношение“! Изпратен е с бурни аплодисменти от митингуващите!

След това ковчегът с тленните останки на Гоце Делчев бива пренесен на ръце от ветерани – участници в Илинденско-Преображенското въстание. Шествието стига до Народния театър, където следва ново тържество, като там вече присъстват и министър-председателят Кимон Георгиев, министърът на информацията – писателят и публицист Димо Казасов, академик Тодор Павлов, вече бивш регент. Последният държи дълго академично слово за дейността на Гоце Делчев, след което настъпва кулминацията.

Председателят на македонската илинденска организация в България Стефан Аврамов обявява решение от името на инициативен комитет – „костите на великия македонски революционер да се предадат на македонското народно правителства, за да бъдат пренесени в столицата на Македония – Скопие“. На следващия ден, костите на великия българин напускат България!

Някои ще каже, че това се е случило по време на управлението на Кимон Георгиев. Формално е така, но… нали не се съмнявате, „кой кара влака“ в правителство, изцяло управлявано от комунистическата партия и то по време, когато България, макар и вече „Народна република“ е окупирана от Съветската армия! И това в контекста на съветската идея, провеждана от Георги Димитров за създаване на Балканска федерация! Глутница предатели!

Е, как ще убедите днес македонските „историчари“, че Гоце е българин? След като българско правителство, макар и комунистическо, вече е потвърдило обратното !?!

Срам! Голям срам! … И погнуса!

Но за Българо-югославските отношения по времето на Георги Димитров, ще отделим специално внимание, защото това е едно от най-големите национални предателства в българската история. Но затова – друг път.

Мавзолеят

Обратно към „Мастиката“. Здравето на „героя от Лайпциг“ Георги Димитров все повече се влошава и от януари 1949 година (запомнете на тази дата), той почти не напускал стаята си, където приемал висшите функционери на режима. В края на февруари 1949 г. се оплакал от силни болки в корема и обездвижване на левия крак, като диагнозите на лекарска комисия се обясняват с начина му на живот – гнойно възпаление на простата, сърдечна слабост, напреднала цироза и диабет. На 6 март комисията решава той да бъде спешно транспортиран в Москва, а още на следващия ден пристига да го вземе специален самолет – на борда му е съветският вицепремиер Лаврентий Берия – друг известен „герой“, който настоява Димитров спешно да се срещне със Сталин.

Това е официалната история. Но както често се случва в историографията за времето на комунизма има и друга – тъй като детайлите в последните месеци на живота му са забулени в мъгла, изчезването му от София още през януари 1949 г., ражда и друга версия.

През януари 1949 г. Димитров е извикан на летище София, където трябвало да се срещне и разговаря със зам.-председателя на Съвета на министрите на СССР и външен министър Андрей Вишински който направил междинно кацане в София на пък към Варшава. Вишински е бивш генерален прокурор на СССР, идеолог на масовите изтребления на инакомислещи през 30-те години, когато милиони руснаци са избити или попадат в лагерите. Волю или неволю, Димитров се качил на съветския правителствен самолет сам, защото охраната му била предупредена от руски представители на посолството в София, да стои настрана. Вратата зад „вожда“ хлопнала и самолетът излетял в източна посока!

Питам се, ако е бил болен и изпратен на лечение, защо вместо лекарски екип, в самолета го чака политик – било Вишински, било Берия? Това май си е чисто отвличане на държавен глава, но комунистите винаги са се снишавали пред управляващия в Кремъл, който и да е той, и няколко месеца не смеят да попитат какво става.

Коя от двете версии е истинската история – не знам! Може да се е случило и нещо трето! Няма да се изненадам, опознавайки все повече фактите. Но месеци наред за Димитров не се знаело нищо. Чак през април 1949 г. в софийската преса се появило кратко съобщение, че „вождът“ е болен и е на лечение в Съветския съюз. 

Димитров прекарва няколко месеца в московската правителствена болница и въпреки съмненията за развитие на рак, състоянието му започва да се подобрява и той е прехвърлен в санаториума „Барвиха“. На 25 юни за кратко го посещава Сталин, с когото обсъждат главно здравословното състояние на Димитров.

На 2 юли 1949 г. от Москва съобщават в София, че Димитров се е споминал. Дали от цироза, дали са му помогнали – историята мълчи. Всъщност сигурно има достатъчно информация по темата в руските архиви, но кой да знае – Русия е единствената държава, в която някои документи имат гриф „секретно“ над 100 години. Сигурно има защо да ги е срам!

Въпреки официалното медицинско заключение за причините за смъртта – сърдечна недостатъчност, причинена от цирозата и диабета, съществува версия за политическо убийство на Димитров по нареждане на Йосиф Сталин, с когото в един момент имат противоречия. А и „алкохолната биография“ е достатъчен минус за бившия шеф на Коминтерна и настоящ премиер на НеРеБе!

През 90-те години, преди мумията му да бъде кремирана, се извършват изследвания на балсамираното тяло на Димитров, които (странно защо) показват увеличено съдържание на живак – вероятно в резултат на отравяне. Тази хипотеза обаче остава недоказана.

Каква ирония на съдбата: германецът с малките мустачки (всъщност австриец, избил милиони от чуждите – евреи, поляци, цигани и друго малцинства, инвалиди) го спасява, а руснакът с големите мустаци (всъщност грузинец, избил също милиони, но от своите) май …

Като помислиш – няма особена разлика – и двамата носят униформи, водят уж спартански начин на живот, социалисти са! Абе сигурно проблемът идва от големината на мустака!

Тялото на Димитров е посрещнато тържествено в Русе и София, а между 7 и 9 юли е проведено всенародно поклонение пред парламента.

Правителството на България взима решение тялото му да бъде балсамирано. И за разлика от древния Египет, където фараонът бива скрит от хорските погледи, за да намери вечен покой, у нас, трупът, пардон – мумията бива изложена на показ – за поклонение в изграден за броени дни мавзолей в центъра на Столицата. Мавзолеят се превръща в задължителна дестинация на всяка пионерска или комсомолска група, посетила София. Имал съм „щастието“, на два пъти организирано да посетя това капище. Дълги, студени мраморни коридори с приглушена светлина и гвардеец на всеки ъгъл! Стъклен „аквариум“ с мумия, облечена в черен костюм!

Не мога да приема за нормално да се извършва подобно поклонение пред един труп! Че и да бъде мумифициран за поколенията. Не само не е християнско – не е човешко! Днес го приемам като едно „Поклонение пред трупа на Комунизма“!

Прилагам снимка на мавзолея от времето на Соца.

Е, ние не сме единствените – все още има държави, изложили трупове на показ в нарочно изградени мавзолеи! Включително и такива, умрели от сифилис!

P.S. Помните ли задачата, която ви поставих преди малко – кои са шестте Премиера на България, съветски граждани? Не се мъчете – ще обясня. За 43 години съществуване, „Народната република“ е имала общо 8 (осем) министър-председатели, от които 4 (четирима) са съветски граждани. За първия от тях вече разказахме – сметката открива Георги Димитров. Следват Васил Коларов, Вълко Червенков и Гриша Филипов. Във вече демократична България, премиерската сметка отново открива съветски гражданин – петия! Това е Андрей Луканов. Но има и шести – първия премиер на Европейска България – Сергей Станишев, който по-късно ще стане и председател на партията на европейските социалисти! Каква ирония!

Но ние сме „горд и независим народ“!

Ами, това е… Sapienti sat!

Библиография

Вълканов, В. (2009). Деветосептемврийският военно-политически преврат от 1944 година (65 години от събитието). Исторически преглед, 3-4, 85-122. Извлечено от http://www.ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2009_3-4.pdf

Марков, Г. (1990). Задочни репортажи за България. София: Профиздат.

Мутафчиева, В., & Иванова, М. (2005). Историята, населена с хора. София: Гутенберг.

Фосколо, М. (2013). Георги Димитров. Една критическа биография. София: Просвета.

Фосколо, Ф. (20 юни 2012 r.). Потулено послание на Георги Димитров. Извлечено от svobodata.com: http://www.svobodata.com/page.php?pid=9496&