1944 – опитите за откъсване от Оста
Когато стане дума за онези години, постоянно слушаме как САЩ и Англия ни били предали на Съветския съюз, което за всеки познаващ документите от онзи период, е също част от пропагандата – разбирай – със Съветския съюз може и да не е добре, но пък Западът, видите ли ни предал в лапите му – значи е още по-лош! A и се повтаря тезата: „Англия никога не ни е обичала!“, която разгледахме в предходните глави.
Ще прегледаме малко по-подробно някои по-неизвестни факти, относно плановете и действията на американците и британците за България, които не успяват да бъдат реализирани – вероятно и поради смъртта на Цар Борис. Контактите с част от съюзниците, той е държал в тайна.
Американците готвят присъединяването на България към Съюзниците. Дори съществува идеята, България да получи излаз на Егейско море! Като антипод, по същото време, на 5 септември СССР обявява война на България, която въпреки продължителния натиск на Берлин, не изпраща нито един войник на Източния фронт! И без да сме специалисти по география, поглеждайки картата, не може да бъде отречен безспорния факт, че Червената армия няма какво да търси в България – най-краткия път от Москва към Берлин не минава през София, да не говорим за „червения“ Северозапад на Царството! Желязната логика на фактите доказва очевидните планове на Съветския съюз не просто за победа над Хитлер, а за завладяване на Европа! Или поне на по-голяма част от нея!
Не ви изглежда сериозно, нали? Но е факт! Не знаехме, защото години наред ни убеждаваха в „тяхната истина“! Но както често се случва, документите говорят друго – нека да ги разгледаме, пък всеки да си прави сам изводите.
Един от източниците, преки свидетели на онези години е проф. Майкъл Бол, даващ в книгата си „Студената война на Балканите“ (Бол, 1999) в оригинал – (Michael M. Boll, „Cold War in the Balkans. American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943 – 1947”. The University Press of Kentucky, Lexington, 1984), сведения, отнасящи се до опитите за откъсване на България от съюза й с Германия. А такива започват още от 1943 г., когато ген. Уилям Донован представя на президента Рузвелт план за излизане на България от Оста. В този план, много тайно е включен и самия цар Борис, чрез Георги Кьосеиванов (бивш министър-председател, а по това време посланик в Швейцария), Рене Шарон и Алън Дълес (бъдещ директор на ЦРУ).
От книгата, базирана на старателно проучване на американските архиви, разбираме, че България е балканският приоритет на САЩ, за разлика от английските амбиции, насочени към Югославия.
„Царят, поверява Донован на британския пълномощен министър, е честен, макар и объркан идеалист, който искрено желае да избегне присъединяването на България на страната на германците. Ако България бъде насилена да се присъедини към германците, царят ще се съгласи, но с надеждата, че Америка не ще я осъди за това.“… „Неохотното подчиняване на Филов под германския натиск личи и от записа в дневника му за 16 юли 1944 г.: Ние сме влезли в Тристранния пакт, за да избегнем пряко участие във войната, за да не стане България театър на бойни действия…“.
(Цит. по: Полк. Иван Т. Иванов. Английската и североамериканската стратегия в опитите на българската буржоазия за излизане от войната, с. 9) (стр. 43) (Бол, 1999)
През пролетта на 1943 г., ръководителят на разузнаването на САЩ в Швейцария Алън Дълес, установява контакт с българския консул в Женева М. Х. Милев, като се опитва да разбере, какви са българските условия за примирие. Същият информира посланик Кьосеиванов, който първоначално отхвърля идеята.
Междувременно, цар Борис заявява на своя министър-председател Богдан Филов, че „счита германската кауза вече за пропаднала“ (Филов, 1990). Царят изпраща Л. Пулев за да установи тайно контакт с бившия американски посланик в Анкара, но германците разбират още преди започване на разговорите. Борис прави нов опит, като упълномощава българския индустриалец Георги Киселов да установи връзка с американското консулство в Истанбул.
„… В средата на юли Борис прочита на Филов писмо от бившия български пълномощен министър в Лондон, който препоръчва съвместни българо-британски усилия за изгонване на германските сили от Балканите. *(Chary, trans. and ed., “The diary of Bogdan Filov, 1943”, pp. 30, 34, 38.) (ibidem, стр. 45)
Засилването на интереса от българите към търсене на съглашение със Запада е само един от факторите за силното ангажиране на лицата, отговорни за американското планиране на бъдещето на България през войната и след нея. …“ (ibidem, стр. 46)
„… Донован посочва как подобно изтегляне на силите ще постави България извън периметъра на германската отбрана. Подобно действие ще улесни излизането от войната на България с нейните седемстотин хиляди „добре въоръжени войници: и би било „от неоценимо значение“ за съюзниците** (JCS 436, O.S.S Plan to Detach Bulgaria from the Axis.”. August 2, 1943, ABC 384 Bulgaria (August 3 1943), Record Group 165, Modern Military Branch, National Archives“ (ibidem, стр. 48)
„В ярък контраст с положението в Унгария и Румъния, където американските усилия да се постигне излизането им от Оста скоро пропадат, поради неспособността да се дадат гаранции срещу съветска окупация, единствено България е област, която предлага възможност за операции при минимални руски или английски…
Предполага се правилно, че може да се очакват слаби съветски възражения, защото съветските войски са още далече от границите на България, а освен това, страната полага големи усилия да запази неутралитет по отношение на славянския колос. България е единствената от партньорите от Оста, която отказва да обяви война на СССР.“ (ibidem, стр. 51).
През пролетта на 1943 г., СССР дава първоначалното си одобрение за действията на съюзниците в региона на Балканите. Когато бива запитан, дали руснаците биха имали възражения срещу нахлуването на британски и американски войски на Балканите; дали те смятат, че това е част от руската сфера на влияние; дали Съветският съюз би имал някакви възражения срещу военни действия на Великобритания и Съединените щати, съветският посланик в Лондон Иван Майский отговоря, че
„…те (СССР) биха се радвали, ако ние (Великобритания и САЩ – бел. съст.) навлезем на Балканите.; те взеха цяла Европа за своя сфера на влияние и се надяваха ние да направим същото“ (Barker, 1976) (стр. 136)
От Лондон коментират:
„Силните проруски и панславянски чувства на мнозинството от българите правят България потенциално предмостие за руското проникване на Балканите и ние следователно имаме силното желание тя да бъде включена в една по-широка федерация, преобладаващите пристрастия в която да не бъдат панславянски, нито проруски (FO 371/37153, R 2129, цит. по: Charles A. Moser. Dimitrov of Bulgaria, p.165) “.
Странно или не, но Сталин, малко по-късно също ще има идея за федерация на Балканите, но категорично, тя трябва да бъде „проруска“ или направо руска! И затова:
„На 26 октомври Молотов съобщава на делегатите на конференцията ветото на Москва: „Съветският съюз смята, че малките страни ще се нуждаят от известно време, което в настоящия момент не може да бъде точно определено и което не ще бъде еднакво за всички тях, за да имат възможността да се ориентират в новото положение, създадено в резултат на войната, и да възстановят отношенията си със съседните и другите страни, без да бъдат подложени на външен натиск… (стр. 55)
Поради тези причини, съветското правителство смята, че е преждевременно … да се планират … обединенията на които и да е страни…“ (Бол, 1999)
През декември 1943 г., ген. Донован пристига в Москва за обсъждане на плана за съвместни действия, като всичко „беше одобрено и санкционирано от най-високите съветски власти.“. На 27 декември 1943 г. във в. „Правда“ излиза статия, озаглавена „Кризис Болгарии“, написана от … Георги Димитров, като американците са поразени от сходството на възгледите на съветската страна, изложени в нея, с тези на американската.
„Материалите, открити в архива на българското външно министерство, включват доклада на Балабанов от 18 декември до неговите началници в София, с който ги уведомява, че Куюмджийски „имал основание да смята, че можел да спаси България и стопански, и политически и отчасти териториално (цит. в: Божинов, Политическата криза в България през 1943-1944 г., с.45)“ (Бол, 1999)
А Никола Балабанов, посланик на Царство България и човек, поддържал близки отношения с американския посланик в Анкара, по-късно ще напише:
„В серия от статии, написани след войната. Балабанов отбелязва, че на срещата с Куюмджийски ми е било дадено да разбере, че ако България застане на страната на САЩ, не само сегашните граници ще бъдат запазени, но даже и разширени в някои области и дори би имало шанс за запазване на династията.“ (Nicolas Balabanov. A Year in Ankara. (December 1965), p. 50) цитиран в (Бол, 1999)
Обърнахте ли внимание – „сегашните граници ще бъдат запазени, но даже и разширени в някои области“! Излиза – че излизането на България от Оста, не само, че нямало да навреди на българските интереси, а дори като минимум, ще бъдат запазени границите й.
През август 1943 г., след получаването на първоначалния план на Донован, Отделът по граждански въпроси към военното министерството на САЩ, поръчва проучване относно военновременното управление на България. Подробен документ, възлизащ на 40 страници, който предвижда съвместна англо-американска мисия, като са представени и подробни препоръки, как да се стабилизират вътрешнополитическото и икономическото положение в страната, като са дадени препоръки и за управлението на частната собственост, за религиозните институции, за културата и пр. Специален раздел разглежда установяването на реален курс на долара спрямо засегнатия от инфлацията български лев!
Всъщност, година по-късно се случва една друга окупация (която някои продължават да наричат „освобождение“), без грижа за икономическото състояние, за религиозните свободи, да не говорим за частната собственост и българският лев!
В окончателния проект, изпратен в Лондон под сигнатура WS-58b, на САЩ и Великобритания се предоставя целият контрол върху връщането на България към мирновременно положение:
„Правителствата на Съединените щати и Обединеното кралство, действайки в интересите на Обединените нации, ще си запазят пълна свобода на действие в случай, че задълженията на България съгласно условията на примирието не бъдат изпълнени.“ (ibidem, стр. 66)
В последния проект за примирие, предложен от САЩ, страни по договора са България и Обединените нации! Значи, евентуалните „окупатори“ щели да действат в съответствие с интересите на Обединените нации! И ще действат, ако някой друг „освободител“ се намеси и поиска да не спази условията на примирието, и да отклони България от този курс!
Ще попитате: „Как така – Обединените нации?“ Тъй като винаги съпоставяме фактите, за да проследим истината, ще дам пример, който няма да видите в учебниците.
Още неизстинали дулата на оръдията от Втората световна, през 1953 г., на другия край на света, един прохождащ диктатор, (който ще създаде династия от автократи!) ще нападне съседите си! Ким Ир Сен иска да създаде на Корейския полуостров държава, управлявана от комунистическа идеология (Идеята „Чучхе“), а СССР и комунистически Китай го подкрепят тайно (помните ли – „Експорт на революция“ и гербът със сърп у чук върху цялото земно кълбо?). Съветско въоръжение, военни съветници, финансиране… Руски пилоти в севернокорейски униформи, водят въздушни битки!
В отговор Съветът за сигурност на ООН взема решение да подпомогне южнокорейците. В обстановката на политика на бойкот, предприета от страна на СССР, ООН с решаващото военно участие на САЩ, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границите на Китай. Учехме, че Америка воюва със Северна Корея, а какво излиза – че под флага на ООН, американски и други войски се сражават, за да отблъснат комунистическия агресор, подпомогнат активно от Съветска Русия! Боевете приключват на 27 юли 1953 г., когато е подписано Корейското споразумение за примирие, но двете държави и до днес нямат мирен договор помежду си. И са един блестящ пример за битието на един и същ народ, разделен между две идеологии. Коя, каква е – „всеки сам си прецéня!“ Едната продава електроника и автомобили в целия свят, а другата… гладува! И изнася „пушечно месо“ в Русия!
Историята познава и други примери, в които американски войски, участват във военни действия, под егидата на Обединените нации, така че не е изненадващо, че проектодоговорите за капитулацията на България, са именно с Обединените нации. Пак Историята казва, че СССР е изключен от Обществото на народите (предшественика на ООН), след забравената и у нас, и в Русия агресия срещу Финландия!
Но да се върнем към 1944-та на нашия си полуостров – Балканския. Условията за примирие разглеждат и българските териториални претенции в Македония и Тракия. Анализират се икономическите аспекти на предложената капитулация на България, включително ключовите области на българската икономика, които трябва да бъдат укрепени, направени са предложения за контрол на цените, за българските банки. Предвижда се поддържане на образователните институции и корабоплаването по Дунава.
Докладът включва и списък от 17 точки с „Дългосрочни интереси и цели на САЩ“ след войната. Подробно е описано, че политиката на Държавния департамент трябва да е в полза на разширяването на дела на България в световната търговия, вкл. да бъде сключено търговско споразумение на САЩ с нашата страна.
Цел е „пълната подкрепа на демократичните сили в България и възстановяването на представителното управление“ (Бол, 1999), като основен момент е установяването на демократично управление в страната.
Някой ще каже, че са празни обещания. Възможно е! Но като разгледаме не приказките, а фактите, ще видим, че именно това се случва малко по-късно, когато по плана за възстановяване на „Маршал“ в следвоенна Европа се изсипват милиарди долари (по онзи, скъпия курс)!
Ако дори и малко се замислим, единствената страна, която не би спечелила от подобно развитие на нещата е… Съветска Русия! Точно обратното – ще загуби територии, които от векове са в нейните „интереси на влияние“! Изключвам Германия, която постепенно върви към сигурен и тотален разгром!
Смъртта на цар Борис III
Ние като хора – интелектуалци, винаги анализиращи и търсещи отговори, като хора, които в последните години, многократно се налагаше да си задаваме въпроса: КОЙ?“, като хора, които се свикнали да четем между редовете, не вярващи на случайностите (особено когато става дума за геополитика) и винаги се питаме – „cui bono?“, се замисляме за събития, които на пръв поглед нямат връзка помежду си, но пък знае ли човек?
Говоря за неочакваната смърт на Борис III на 28 август 1943 г. Тя е едно от най-загадъчните, но и трагични събития в новата история на България, предизвикващи дискусии и до днес.
В спомените на Гочо Чакалов четем за всенародната скръб:
„При погребението на цар Борис ІІІ вървях доста близо до лафета с неговите тленни останки. До ден днешен от паметта ми не може да се изличи споменът за един много странен, невъзпроизводим и много силен звук: плачът на хиляди хора, струпали се от двете страни на процесията от Двореца до Централната гара. Цяла седмица преди това тези хора се бяха редили на опашка по четири души, за да могат да се поклонят пред тленните останки на Царя, изложени в храма „Александър Невски“.
Опашката се извиваше през бул. „Цар Освободител“ до Орловия мост и оттам до стадиона „Левски“. През късните часове на нощта тя намаляваше най-много до Ректората. Историкът един ден ще каже дали някога българският народ е бил толкова единен, колкото през тези дни на всенародна скръб. Комунисти? Републиканци? Търси ги със свещ, с лампа, или ако искаш и с прожектор посред бял ден. Такива нямаше. Спомням си и хлипащия глас на мой бивш учител по музика от Американския колеж Драган Прокопиев, който понякога твърдеше, че е комунист. Той със сълзи на очи оплакваше загубата на царя…“. (Чакалов & Чакалов, 2007)
Българските лекари първоначално коментират хранително отравяне, по-късно, на база ЕКГ смятат, че става дума за инфаркт, а дошлите специално от Берлин и Виена професори все пак са на мнение, че истинската причина за смъртта на Борис III е отравяне!
Днес добре знаем, че има отрови, които могат доведат до миокарден инфаркт и без да бъдат намерени в организма, но дали ги е имало тогава?
Още от времето на Соца, най-разпространената теза гласи, че Борис умира няколко дни след среща с Хитлер. Което е абсолютен факт, но… никой не може да докаже пряка връзка между двете събития. А колко е удобно от пропагандна гледна точка! (Не знам защо се сетих за „крадецът вика – „дръжте крадеца!“). Още повече, че Царят гостува на Хитлер на 14 август, с когото води доста тежки преговори и за пореден път отклонява настояването, да бъдат изпратени български войски на Източния фронт. Доказателство са думите на княгиня Евдокия, на която Царят звъни, прибирайки се в двореца:
„18-а година няма да бъде повторена!“
Българският дипломат Иван Д. Станчов, близък до Двореца, отбелязва в своите мемоари за разговор между неговата сестра Феодора Станчова и Свилен Николов, камердинер на българския владетел, според когото, на излизане от срещата с Хитлер царят бил пребледнял и треперел, а когато свалил своята униформа казал:
„Тежко беше, но победих. Не успя да ми откопчи дори един войник.“
А на 18-ти август – се качва на вр. Мусала! Отровен? От Хитлер?
„Моето дълбоко убеждение е, че Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин бе престъпно предизвикан“, ще каже царица Йоанна в спомените си, издадени в Италия през 1964 г. (Giovanna di Bulgaria, 1964)
„в архивите на Министерството на външните работи в Москва трябва да се намира личният дневник на ген. Михов, министър на войната. Много съветски историци, изглежда, са се опитвали напразно да видят тези документи, държани в най-строга тайна. В дневника на Михов, който беше много старателен човек, би трябвало да се намира ключът към тази загадка“.
В свое интервю и княгиня Мария Луиза, дъщеря на Борис, вижда зад смъртта на баща си, намесата на Москва:
„Съветският съюз, който имаше, на прост български език, файда от тая работа. Да премахнат баща ми. Една година по-късно бяха тук.“
Отровен! – се коментира най-често и до днес! Ако приемем, че наистина има умисъл в смъртта на Борис, нека да потърсим поръчителя – кой има полза от неочакваната му смърт, разбира се в контекста на международните събития, защото извършителят едва ли сам ще си признае.
Затова – „Cui bono?“ Нека поразсъждаваме на глас:
В България, конкуренция за мястото на царя, няма – брат му, принц Кирил, няма юридическо основание да претендира, а синът – Симеон, е много малък, за да наследи трона. Eдва ли, Царица Йоанна, подобно на Екатерина Велика, бастисала съпруга си Петър III, за да седне на трона му, ще иска да го премахне, за да заеме неговия пост! А комунистите? Ако бяха те, това щеше да бъде гордост за внуците им до 10-то коляно – щяха да пишат романи, да творят стихове и песни, филми да създават! Знаем от Жабокрек, какво направиха! Не, не е възможно да са те. Така че, „българският фактор“ отпада.
Хитлер, също няма причина да премахне Борис – един от съюзниците си. Фюрерът, с когото царят разговарял свободно, без преводач, често на четири очи, изпитвал истински респект пред личността на българския цар.
„Вашият цар е безспорно най-добре осведоменият човек относно това, какво става тук – споделиха с възхищение пред членовете на царската свита някои германски официални лица. – Как научава толкова бързо тези вътрешни информации?…
Обикновено сътрудниците на Хитлер се радваха да видят българския цар.
– Не можете да си представите промяната в настроението на фюрера всеки път, когато очаква посещение от цар Борис – доверяваха те на българските си колеги, с които се бяха сприятелили. – Хитлер става все по-тираничен, все по-мъчен и избухлив… С нас той е постоянно в ужасно настроение, ругае ни непрекъснато. Понякога е непоносимо да бъде човек около него. Но щом дойде вест, че ще идва цар Борис, той се преобразява напълно, успокоява се, настроението му се подобрява. „Сега най-после ще науча какво наистина става по света! – ни казва фюрерът. – Вие, вие нищо не знаете! И до един ме лъжете! А цар Борис знае. Разбира световното положение и ми казва истината.“ Така поне за няколко дни, докато Вашият цар е тук, фюрерът е доволен и ни оставя на мира. Цялата атмосфера около него става по-поносима. “ (Груев, 1991)
Защо да го трови, а и отрова, която да действа след толкова време? Не сме чули Хитлер да трови хора, пък и в арсенала му за премахване на неудобни противници има много по-ефикасни средства.
Прокрадва се идеята, че е отровен от западните съюзници! Удобно, но доста евтино! Да, САЩ и Великобритания са наши противници във войната! Войските им наближават България. Сигурно ще им бъде по-лесно срещу държава с разклатено управление! Но пък в същото време, точно Борис е този, който от доста време води тайни преговори с тях, за откъсване от Оста и неговата смърт ще доведе до категоричен провал на преговорите.
И тук ще цитирам една теза, споделяна от различни автори:
През 1970 г., френският проф. Жак дьо Лоне издава книга „Загадъчната смърт на именити съвременници“, в която цяла глава е посветена на смъртта на цар Борис III. (De Leunay, 1970)
„Царят, срещу когото през 1925 г. са правени опити за убийство от комунистите, е смятан от Сталин за препятствие в целите му по отношение на България. Борис е одобрил репресивни мерки против подривните действия на московските агенти. Освен това има намерение да сключи мир със съюзниците и да им отвори вратите към своята страна, за да изпревари руснаците. При успех Сталин би бил принуден да се откаже от превръщането на България в съветски сателит“, пише проф. Лоне.
Друг източник – в интервю, българският пилот, ветеран от Втората световна война Дянко Марков разказва за свой разговор със Станислав Балан, в който царският секретар споделя за посещение на монарха в съветското посолство на път за София от двореца Царска Бистрица, на 23 август, където се предполага, че е бил отровен по време на угощение.
И още една гледна точка – тази на Момчил Дойчев, изследовател на темата, който в статията „Загадка ли е смъртта на цар Борис Трети?“ споделя някои факти от последните дни на Царя.
На 18 август изкачил вр. Мусала, както много пъти е правил, но на връщане бил посрещнат от шофьора си, Сава Джеврев (за когото Борис знае, че е комунист, но е „родолюбец и предан човек“ и затова му вярва), който му съобщава „нещо изключително важно“.
„Царят ме извика и каза: „Заминавам за София.“,
ще свидетелства по-късно Станислав Балан, който иска да го последва, както обикновено, но царят отговаря:
„Не, тоя път трябва да бъда съвършено сам. Погрижи се за каквото е необходимо.“
Станислав Балан е български юрист, дипломат и личен секретар на цар Борис III. Много доверен човек, който е единственият, придружил монарха при последната му среща с Хитлер на 14 и 15 август 1943 г. в главната квартира във „Вълчата бърлога“, на която фюрерът се опитва да убеди цар Борис III, български военни части да окупират част от италианска окупационна зона в Гърция и Албания.
Но срещата очевидно е била толкова „специална“, че дори и най-близкия му сътрудник не трябвало да присъства. Забележете – в посолството на една от Великите сили! А няколко часа по-късно, започват и оплакванията му!
И тъй като „дъвката“ на интелектуалеца е да наблюдава и да анализира фактите, нека поразсъждаваме:
Посолствата на Великите сили САЩ и Великобритания в София не работят – България им е обявила, макар и символична война още през 1942 г.
Посолството на Германия, Италия или Япония? Възможно е, но защо да криеш контактите си с държави, с които сте съюзници, още повече, че си се срещал с Хитлер само преди няколко дни, и то – съвсем официално!
Друга „Велика сила“? Остава – СССР!?! Съветския съюз? Едва ли! Защо му е – военни действия с България, няма. Червената армия е далеч. Но пък дестабилизацията у нас, би била добре дошла – да не забравяме, че СССР не е преставал да изпраща военна помощ на нелегални в България, да изпраща диверсанти – парашутисти и подводничари. Да клати властта! А и до Сталин вече е достигнала информация (българският посланик в Москва Стаменов, от години е вербуван от ГРУ), че Борис води тайни преговори, с оглед излизането на България от Оста, сключвайки примирие със САЩ и Великобритания – т.е. прозападният курс на Царството е почти сигурен!
Може би точно тук трябва да си спомним и за предателя, полк. Стефан Недев и срещата на служителя на „Сикрет сървис“ за Балканите Джулиън Еймъри с цар Борис III, която описахме по-горе! (Цветанов, 2014)
Ще цитирам отново Момчил Дойчев:
„Моята хипотеза е, че убийството на цар Борис Трети най-вероятно е поръчано лично от Сталин и е възложено на Берия и неговия заместник генерал Судоплатов. Операцията по примамването на царя сам в руското посолство става с помощта на обикновена дезинформация. Знаейки за пацифистката природа на българския цар и опитът преди две години да бъде сондирано посредничеството на България за прекратяване на войната между Германия и СССР съветското разузнаване подхвърля идеята за ново посредничество за мир на българският пълномощен министър в Москва. Стаменов уведомява незабавно Двореца в София. Това съвпада с намеренията на царя. От друга страна, едва получил шифрованото съобщение от Москва за евентуално посещение в СССР и награждаване от съветското правителство, ето че пристига и шофьорът му комунист с покана от съветското посолство за незабавна дискретна среща по извънредно важен за страната и династията въпрос.
Царят се отбива в съветското посолство, където го почерпват с „коктейл Судоплатов“.
Коктейли „Блъди Мери“, „Мохито“, „Куба либре“ има, но „Судоплатов“???
Лабораторията Х
За малко ще изоставим събитията в навечерието на 9 септември, за да се разходим по страниците на една друга история – на някои „коктейли“. То и в живота е така – тръгваш в някаква посока, но пътищата те отвеждат понякога на невероятни места!
До едни такива „невероятни“ места ще стигнете, ако напишете на български две ключови думи в Google, „отрова“ и „КГБ“ – ще се изненадате, колко различни сайтове с информация ще видите. А ако ги изпишете на руски – ще ви трябват месеци, за да ги разгледате, защото общата история на тези две думи датира от над 100 години!
Ще пропуснем страниците за убития с рицин Георги Марков в Лондон, за убития с полоний – Александър Литвиненко, за Новичок и Сергей Скрипал и дъщеря му, в Солсбъри, Великобритания. За отравянето на Алексей Навални, за когото екип, с участието на Христо Грозев, създаде филм, който спечели „Оскар“!
А, да не пропусна Емилиян Гебрев тук, в България!
Първата лаборатория за изучаване и производство на отрови в Русия се появява още през 1921 г. и то по личното разпореждане на „вожда и учителя на Октомврийската революция“ Владимир Илич Ленин! Известна е като „Специальный кабинет“ и е била част от Всесъюзния институт по биохимия – трябвало е да изучава и разработва токсини, но не за медицината, а за нуждите на държавната сигурност на Съветска Русия! Тя се доразвива през 1938 г., когато е включена към IV спец. отдел на НКВД. Дясната ръка на Сталин – Лаврентий Берия поставя задачата, да се създадат такива съединения, които да имитират смърт по естествени причини. И да бъдат неоткриваеми дори при най-щателната аутопсия. Веднага започва работа по изпълнение на заповедта.
„Токсикологичната лаборатория във всички официални документи се споменава като лаборатория Х“,
пише Павел Судоплатов в книгата си, посветена на специалните операции на Кремъл (Судоплатов, 1998).
След края на Втората световна война обществеността е ужасена от разкриването на истината за медицинските експерименти на нацистите в концентрационните лагери. Основните експериментатори са екзекутирани, a д-р Менгеле се превръща в синоним на садизъм. Но „човеколюбивият“ Съветски съюз също има свои садистични учени, които провеждат експериментите си върху живи хора, точно както в нацистка Германия – главно върху затворници от концентрационни лагери (ГУЛаг). За разлика от Германия, имената им не стават известни, а тяхната „работа“ се смята за проста услуга в полза на НКВД (Народния комисариат по вътрешните работи), а следователно и на цялата страна!
Григорий Майрановский оглавявал лабораторията, пряко контролирана от министъра, като по време на съществуването, тя имала няколко различни названия: „Лаборатория № 1“, „Лаборатория № 12“, „Лаборатория Х“, „Камера“. Но основната задача на лабораторията е била една и съща – да се създадат отрови, които не могат да бъдат идентифицирани при евентуална аутопсия.
Отровите и методите за тяхното използване били тествани върху затворници, като ефектът на всяко лекарство, като правило, бил тестван върху 10 „тестови субекта“. По руски – не хора, не човеци, а „субекти“! Експериментаторите наблюдавали мъченията на жертвите, които не умирали веднага, а в продължение на 10-14 дни! В крайна сметка била открита отрова с необходимите свойства, наречена К-2 (карбиламинхолинхлорид), която убивала жертвата бързо и не оставяла следа. За да се провери надеждността на отровата К-2, е извършен „независим преглед“: трупът на един от отровените от тази отрова е откаран в моргата на института „Склифосовски“, където патолозите извършват рутинна аутопсия. Диагнозата на нищо неподозиращите лекари била недвусмислена: мъжът починал, забележете – от… Знам, че ще кажете „тромбоза“, както се случи с Алексей Навални в наказателната колония „Полярен вълк“! Не, не – затворникът починал от „остра сърдечна недостатъчност“! А колкото до „тромбозата“ – то медицината се развива! И лабораторията – също!
Нищо не искам да кажа (за да не си тръгна преждевременно и аз от този грешен свят от „остра сърдечна недостатъчност“), но май много съвпадения станаха! Аз лично, съм абсолютно убеден – ама абсолютно убеден (повтарям, че да ме чуят и в Москва!), в официалната версия – че царят е починал от инфаркт!
И приказката за лъжливото овчарче – онова, дето няколко пъти лъгало, лъгало, а накрая, дори когато казвало истината – никой не му вярвал, тук не важи!
… а България можеше да бъде „Запад“
Вече разказахме срещата на Джулиън Еймъри (Julian Amery) от специалните служби, който под прикритието на шведски търговец се среща с цар Борис уж от името на краля. Разговорът е свързан с идеята на Лондон за измъкване на България от Тристранния пакт (Цветанов, 2014), но опитите продължават въпреки неизяснената смърт на цар Борис III.
На 19 април 1944 г., Германия окупира Унгария, като инсталира там марионетно правителство, което е причина, българското правителство да ограничи и без това тайните официални контакти със САЩ и Обединеното кралство.
Още в края на 1943 г., одобрението от страна на държавния секретар Кордъл Хъл, придава на плана на Управлението на стратегическите служби (УСС) по-спешен характер, като един от основните въпроси е точното съдържание на термина „безусловна капитулация“. И тъй като няма ясна дефиниция, Рузвелт потвърждава принципа: „На германския народ и на Русия трябва да се каже какво е значението на термина „безусловна капитулация“, като дава пример от гражданската война в Америка, когато ген. Грант, следвайки принципите на справедливостта, заявява пред капитулиралия ген. Лий, че „те могат да отведат конете си у дома, тъй като те ще се нуждаят от тях за пролетната оран.“ (стр. 81) (Бол, 1999)
Интересен паралел можем да направим с поведението на съветските „освободители“ в България, които в продължение на години изсмукваха от селското стопанство и от икономиката ни всичко, което можеше да бъде отнесено на изток, позовавайки се дори не на капитулация, а на подписаното Примирие на 28 октомври 1944 г.!
Но затова – по-нататък!
Капитулацията на България се коментира и в друг контекст – след като България се намира в състояние на война само със САЩ и Обединеното кралство, то актът на капитулация би трябвало да бъде подписан само от представителите на двете западни сили! България не може да капитулира пред СССР, с когото не само, че не воюва, но е и в прекрасни дипломатически отношения! „Ами сега?“, както се казваше в едно популярно телевизионно предаване! Как Съветите ще изпуснат българската хапка!
През април 1944 г., започват дискусиите относно България на по-високо ниво между Едуард Стетиниъс (държавния секретар на САЩ) и Орм Сърджънт, британски зам.-министър на външните работи, като дневният ред включва преценка на смисъла да се иска безусловна капитулация. Британските интереси в Близкия и Средния изток, биха били застрашени от близостта на „съперничеща Велика сила“. Още повече отсъствието на значима съветска военна мощ в близост до нашия район би могло да осигури и бързото излизане на България от конфликта, преди Червената армия да е стигнала до Балканския полуостров. И за да може незабавно да се постигне мир, за препоръчване е да се предложат на България условия, които да не представляват безусловна капитулация (!!!). Британските войски биха предприели една символична окупация. Естествено, това би изисквалo консултации със Съветския съюз, но това не означава приемането на значително руско влияние в България.
На 12 май 1944 г. трите Велики сили отправят съвместно обръщение към съюзниците на Хитлер в Източна Европа, в което обещават условия, които не стигат до безусловна капитулация в случай на положителен отговор на съответните страни. София не отговаря на предложението и интересът към плана на Донован, намалява. Месец по-късно, Държавният департамент подготвя нови директиви за капитулацията на България. Основният въпрос, според този документ, е да се определят условията, които ще доведат България най-бързо до масата за преговорите. На България се предлага да се даде статут на съвоюваща държава, с гаранции за независимостта й и териториална цялост в границите от 1939 г.! По-нататък има обещание, че гръцки или югославски войски няма да участват в окупационните сили и отстъпката, че окончателното териториално лимитиране на българо-румънската граница ще бъде направено в съответствие с изразеното от жителите на района желание. (Proposed Terms of Surrender for Bulgaria“, June 8,1944, Documents of the Interdivisional Country and Area Committees 1943-46, CAC 229, DSNA (по (Бол, 1999))
Видяхте ли условията на Вашингтон – съвоюваща страна, без съседски войски, с ясно дефиниране на границата съобразно желанието на населението – направо мечта! И като ги сравним с последващата, „братска“ съветска окупация … В ония години са казвали: „Нерде Ямбол, нерде Стамбул!“. Разбирай – Къде е Държавния департамент, къде е Кремъл! Оставям коментара на вас!
В края на юни 1944 г., излиза нов доклад на Обединения комитет на началник щабовете, който препоръчва още по-бързо откъсване на България от Оста:
„По-ранното капитулиране на сателитите на Оста ще бъде възнаградени в по-малко сурови условия от онези, които биха били наложени, ако те откажат да капитулират преди поражението на Германия.“ (Hull to Winant, July 4,1944, FRUS, 1944, Vol. 3, p. 341; „Surrender Terms for Bulgaria“, July 13,1944, Records of Philip Mosely, DSNA. (по (Бол, 1999)
Не се очаквали никакви проблеми от страна на съветския делегат, тъй като той вече изразил готовността на Москва да разреши на САЩ и Великобритания да изготвят условия, отнасящи се до държави, с които Съветският съюз не се намира в положение на война (напомням – СССР обявява война на България едва на 5 септември 1944 г.). От поведението им личи, че западните съюзници се опитвали максимално бързо да извадят България от войната, и то при условие, че български войник, не воюва нито срещу тях, нито на Източния фронт – т.е. пряка заплаха за тях, няма. Дали от прекалена българофилия? Или май са предугаждали намеренията на Сталин, за завземане на колкото може по-голяма част от Източна Европа? Нещо, което малко по-късно de facto се случва!
Основната цел на САЩ по отношение на България било създаването на демократично правителство и повторно приобщаване на нацията към нормалния следвоенен международен живот. Америка изразява и разбиране по отношение за бъдещи корекции на границите, „включително за възможността България ДА ПОЛУЧИ ИЗЛАЗ на Егейско море чрез свободно ползване на пристанищните съоръжения в гръцкия град Солун.“ И за да се изключи всякаква възможност от повторение на икономическата зависимост на България от Германия, „България трябва да бъде насърчавана да развива своята световна търговия на еднаква основа с всички държави…“. (стр. 89-90) (Бол, 1999).
„През юни 1944 г. Багрянов изпраща официален делегат в Анкара със задачата да договори споразумение за прекратяване на огъня с англо-американците. Представителите на Великобритания и САЩ обаче го отхвърлят накратко и му казват, че както всички други съюзници на Третия райх, България има само един начин да прекрати войната, а именно безусловна капитулация. Когато българите попитаха как ще се предадат, след като на тяхна територия или наблизо няма английски или американски войски и те живеят в мир със Съветския съюз, чиято Червена армия настъпва срещу тяхната граница, представителите на Лондон и Вашингтон можеха просто повторете: първо се предайте, след това можете да преговаряте за прекратяване на огъня.
Късогледото, безконцептуално и безусловно предаване упорита политика на западните съюзници, които настояват за безусловна капитулация, тласка българите в обятията на Москва. Точно това искаше Сталин.“ (Gosztony, 1965)
Съветската дипломация е информирана още на 29 юли от посолството на САЩ в Москва, за желанието на България „да излезе от войната при най, по възможност, благоприятни условия“ (МИД СССР, 1884), а Молотов подчертава, че още не е ясно, дали има смисъл да се водят разговори с България.
В Москва Георги Димитров е притеснен от преговорите, които се водят в Кайро и от събитията в София. Получената от ЦК на БРП на 12 юли 1944 г., информация за състоянието на партизанското движение, съвсем не е окуражаваща. Партийното ръководство се оплаква:
„Има недостиг на офицерски състав. Никои от организациите, влизащи в ОФ, в т. ч. и звенарите, не изпращат в отрядите команден състав. Никой не провежда мобилизация за попълване с бойци на партизанските отряди.“
През юли, Стойчо Мошанов е поканен от премиера Багрянов на разговор, със задача да установи връзка с английския посланик в Анкара.
На 2 август, Чърчил държи реч: „моментът за разкаяние на България все още не е минал“, казва той, с което директно подсказва на правителството, че Съюзниците са склонни да приемат излизане на Родината ни от Оста. В отговор, три дни по-късно Мошанов отново е извикан от Багрянов, като е инструктиран да замине веднага за Анкара с цел да съобщи на британския посланик Хюгесън, че България е решила да излезе от войната и желае да разбере условията, при които може да се направи това.
На 12 август 1944 г. парламентарната опозиция и Отечественият фронт излизат с обща декларация за създаване на „ново конституционно правителство“. Веднага следва натиск от страна на Москва и срочна директива на Георги Димитров, като Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията.
Пак по това време, премиерът Багрянов, съобщава на правителството, че е разкрит опит за прогермански преврат, с възможна германска окупация на България, а ден по-късно, Червената армия настъпва – пада режимът на Антонеску в Румъния. Правителството е разпънато на кръст между офанзивата от страна на руснаците и риска от прогермански преврат.
Съмнението за възможна немска намеса в онези времена и до днес витае или просто се пренебрегва, но всъщност е имало сериозна опасност от германски метеж – това разбираме от разсекретени през 2011 г. документи от разпита на Адолф Бекерле – посланик на Германия в София по време на цялата война. След капитулацията, съветските служби разпитват подробно множество немски политици, военни и функционери на режима. От протокол за разпит на немския посланик от ноември 1950 г. разбираме, че на срещата му с Хитлер, състояла се на 25 август 1944 г., той разбира за писмо от регентите на Царство България княз Кирил, Филов и Михов до Хитлер, в което те го уверяват в своите верноподанически чувства, но в същото време отбелязват, че България вече не е в състояние да понесе тежестите на войната. Регентите иска разрешение от Хитлер България да излезе от войната и изтъкват, че тази мярка ще им даде възможност да се справят с недоволните елементи в самата страна и по този начин „да заздравят България“.
На учудването на Бекерле, че не е получил указания как да действа, Рибентроп (същият онзи, който през 1939 г. подписва Договор със Сталин, в лицето на външния министър Молотов за подялба на Европа) му отговаря:
„Как да не сте получили?“ – продължил с недоволен тон Рибентроп, – ако не успеете да повлияете на регентите, организирайте пуч и поставете Цанков за диктатор. Този няма да ви подведе.
Тогава Рибентроп ме попита дали имам достатъчно бойна сила, за да осъществя бунта. Отговорих, че нямам такава сила. Тогава Рибентроп ме посъветва да маневрирам, да натрупвам сили и най-важното да не губя контрол над правителството, както се е случило според него в Румъния.“ (Христофоров, В., 2011)
Правителството е разпънато на кръст между офанзивата от страна на руснаците и риска от прогермански преврат.
На 29 август 1944 г. изчезва и последната потенциална пречка между американо-английския план за примирие и Съветския съюз. Гусев, съветският представител в Европейската комисия, уведомява своите колеги, че той не вижда роля за себе си в по-нататъшните техни разисквания – така единствено необходимото е да се завърши капитулацията на България, чрез преговори с българската страна, насрочени в Кайро. Още повече, че в края на август и особено в първите дни на септември, след идването на правителството на Муравиев, български части започват да разоръжават германците, а останалите, започват да се изтеглят. Паралелно с това върви и изтеглянето на българския окупационен корпус от Сърбия и Македония.
Но поведението на руската страна има своето обяснение: „Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват“, казва народът. Това се случва и с българската история. Това, което правителството не знае, но по-късно научаваме от неговите спомени е, че на 23 август, Жуков е привикан в Москва, където получава специална задача – Трети украински фронт да се подготви за война с България (Жуков, 1969). Съветска Русия няма време за губене – рискува да изпусне един от най-ценните си трофеи – България!
На 30 август, Мошанов получава заповед да замине за Кайро, където пристига заедно с полк. Димитър Желязков. За учудване на посрещащите ги, Мошанов заявява, че няма официални пълномощия да преговаря!
„Лорд Мойн прекъсва бръщолевенето на нечестивеца:
Никой не Ви иска каквито и да е пълномощия! Подписвайте незабавно! Не разбирате ли каква опасност ви заплашва? Всеки момент Съветите може да ви обявят война и Червената армия ще нахлуе в страната ви. Само в подписаното от ваша страна примирие, можем да ги възпрем. Текат последните часове. Подписвайте, за да избегнете катастрофата! Не разбирате ли?…
Стойчо Мошанов … се гордее с постигнатия резултат и години по-късно не пропуща да изтъкне „заслугите“ си, за дето е довел и „велика Русия“ на масата за преговори за мира и бъдещето на Отечеството.“ (Марков Д. , 2012)
Това пише Дянко Марков. Не знам, дали точно така е протекъл разговора в Кайро, но знаем какви са резултатите.
На 1 септември, изпращат телеграма, в която искат писмени пълномощия, както и допълнителни инструкции. Мошанов е недоволен, разбирайки, че в състава на новия кабинет влизат представители от т. нар. „легална опозиция“, а не на лявата въоръжена опозиция, което щяло да му попречи да води преговорите. (Георгиев Н. , 2005) Защо са му на Мошанов, дейци от Отечествения фронт в правителството (?!?) за да води преговори със САЩ и Великобритания за излизане от войната, и то, когато Червената армия е на границата, не става много ясно! Нали, надеждата е английски войски да окупират страната и така да не се стигне до стъпването на миризливия руски ботуш в страната ни?
На 2 септември, регентите възлагат на Константин Муравиев да формира „Кабинет на националното спасение“. Новият премиер упълномощава Мошанов да води преговорите, но сега, той пък отказва пълномощията! Политиците, а и историците, не могат да намерят адекватно обяснение за поведението му в такъв изключително важен за държавата, момент. Американската страна остава с убеждението, че действията на Мошанов, са единствено с оглед бъдещата му, политическа репутация.
А може би причината е друга – три дни по-късно, радиото съобщава, че съветският външен министър Молотов повикал българския посланик в Москва, за да му съобщи, че Съветският съюз обявява война на България.
Гръм от ясно небе! От България е изгонен и последният германски войник, обявен е неутралитет, а Съветският съюз ни обявява война! Но не мислете, че това е от братска любов, в името на „второто освобождение“ – това дава конкретни права на Съветите, които ще получат статут на победител над България и ще узаконят окупационната си власт в страната! Просто е! …
И още нещо – в своите спомени за датата 3 септември 1944 г. Мошанов пише:
„…5. Че само сътрудничеството със Съветския съюз, изразено в евентуално влизане на съветски войски в България, може да създаде ново, благоприятно за България положение.“ (стр.338) (Мошанов, 1991)
Ние, като хора, които винаги се питат „Cui bono?“, и търсим понякога и под вола – теле, от позицията на времето (а и на последващите събития) срещаме някои леко притеснителни факти около фигурата на Стойчо Мошанов. Не казвам, че има връзка, но… Мошанов е един от малкото царски министри, който не е съден от Народния съд! Негова съпруга е сестра на Цвятко Бобошевски. И тъй като много от вас не са чували за него – пояснявам: политик от Народната партия, министър в правителствата на Цанков и Ляпчев, който след преврата на 9 септември е назначен от новата власт… за регент (!?!), заедно с Венелин Ганев и Тодор Павлов, като остава на този пост до премахването на монархията през 1946 г. Умира на 21 декември 1952, а на погребението му, правителството на Вълко Червенков му отдава почест като на виден държавник.
Лъчезар Тошев, изследовател на тази тема, в статията „Ролята на Стойчо Мошанов в провала на преговорите със съюзниците в Кайро, 1944 г.“ подчертава връзката на Стойчо Мошанов с Отечествения фронт и антибългарската му дейност. В нея авторът коментира един доста красноречив факт – веднага след като напуска Кайро, на 20 септември, Мошанов се среща със съветския посланик в Анкара Виноградов (защо ли ?!?) и го информира за своята мисия. При условие, че Съветския съюз вече е обявил положение на война на България, което ще продължи до 1947 г.! Освен това Тошев цитира две писма, които Ст. Мошанов изпраща до Георги Димитров. Те са написани по-късно, през декември 1947 г. по повод статията на Владимир Огнянов във в. „Новини“ озаглавена „Противобългарска централа в Цариград“. В нея мисията в Кайро е определена като „предателска“, тъй като е имала за цел да сключи примирие с „империалистите“. За да защити своята репутация във второто писмо до Георги Димитров той пише:
„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успя. И тя не успя по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната!“
(ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а. е. 235 л. 1 – 3 Писма от Стойчо Мошанов до Георги Димитров и П. Григоров, относно участието му в преговорите на правителството на Багрянов с империалистическите държави Англия и САЩ в Кайро през авг. 1944 г.)
В същите писма Мошанов прави и кратко описание на срещата си с Виноградов:
„Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанов ми заяви: Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже, ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.“
(ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а. е. 235 л. 1 – 3 – в: Тошев, Л., Ролята на Стойчо Мошанов в провала на преговорите със съюзниците в Кайро, 1944 г. – в: http://toshev.blogspot.com/2015/04/1944.html)
По-нататък Мошанов съобщава, как осведомил за станалото първия политически представител на руското командване в България, Дмитрий Яковлев, който му казал: „Вие сте извършил едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството“. Чак след това, Мошанов информирал и българското правителство, с премиер Кимон Георгиев, а министър Петко Стайнов му изказал дори благодарности…
Крайният резултат от мисията на Стойчо Мошанов е пагубен за България – той очевидно саботира мисията, с която е изпратен от българското правителство и предприема действия изцяло на своя глава – уж приема за свой „дълг“ да отложи връчването на условията за примирието, докато не се „уяснят българо-съветските отношения“.
Но тези отношения далеч не са предмет на неговата мисия, нито негов дълг. Остава въпросът какви са мотивите на Мошанов да действа по този начин? Дали той е бил твърде наивен и е вярвал искрено, че окупацията на България от СССР и повторното ѝ „освобождение“ ще се отрази благоприятно на нашето международно положение и условията на последващо примирие. Предвид политическия му опит, обаче такава интерпретация звучи твърде наивно.
Другата хипотеза за неговите мотиви, която изглежда много по-логично и става все по-популярна в наши дни е, че той съзнателно е действал в услуга на ОФ и СССР…
Е, очевидно преговорите се провалят не без помощта на Стойчо Мошанов!
А Историята поема по друг път. През една салфетка…
За една салфетка в повече…
Подробностите за срещата в Москва през октомври 1944 г. и позорната слава на салфетката с разделянето на Балканите на „проценти“ са твърде добре известни.
Задачата да се преведат тези абстрактни числови термини в действителни политики, се пада на Идън и Молотов. Последният обаче, показва едно несъгласие, което ще характеризира и последвалите срещи. Ако бъде приет западният проект за тристранна контролна комисия в България, отбелязва Молотов, „може да има объркване, което да доведе търкания“ (Boll, 1983)
Да помислим малко (а комуто е нужно – може да помисли и повече)!
България е окупирана от Съветския съюз на 8 септември 1944 г.! А Чърчил заминава за Москва, където „разделят“ на салфетка Европа със Сталин цял един месец по-късно!
Още нещо: през март 1941 г., когато България, за да не бъде окупирана от Третия Райх, се присъединява към Тристранния пакт, Сталин и Хитлер са съюзници и то от две години!
С нахлуването си в България, през септември 1944 г., СССР поставя съюзниците си пред свършен факт. Тук трябва да отбележим, че според Хагските конвенции за водене на война, страната, която завладява и окупира дадена държава, е суверен до сключването на мирните договори. Което ще рече, че съветските окупационни власти имат пълната власт в България до сключването на мирните договори, а на всичкото отгоре и изгонват съюзниците си – и американската, и британската мисия от България още през октомври 1944.
Факсимиле на „салфетката“ с проценти на влияние
Т.е. от 100% съветска окупация, през октомври 1944 г., Чърчил в Москва успява да договори поне 25% западно присъствие в България, и то до сключването на мирните договори през 1947 г.! Разбирай само до края на войната! Не по принцип, а до сключването на мирните договори!
Но историците добре знаят, че Сталин не спазва и договорките в Ялта.
Фактическата сделка всъщност се заключава в това, че Сталин приел Червената армия да не навлиза в Гърция – впрочем нещо, което съветската страна вече била обещала и дори провеждала на практика с указанията си към Гръцката комунистическа партия още от лятото. От западните съюзници се очаквало същото за вече окупираните от съветската страна държави. Най-интересното е, че в случая Рузвелт не се възпротивил на договореното от Сталин и Чърчил в негово отсъствие.
Или тезата, че Чърчил е „дал“, „продал“ или просто „подарил“ България на Съветска Русия, няма как да е вярна – никой не е „давал“ България, нито в Техеран 1943-та, нито в Ялта 1945-та, нито пък в Москва, на оная салфетка през октомври 1944! България не е нито подарена, нито изтъргувана от Запада, а директно си е заграбена от Сталин!
За радост на русофилите и на каскетите, завзели тотално властта и управлявали 45 години! Овчарят станал Цар!
А май и до днес!
Библиография
Barker, E. (1976). British Policy in South-East Europe in the Second World War. London: The Macmillian Press Ltd.
Boll, M. M. (april 1983 r.). U.S. Plans for a Postwar pro-western Bulgaria: A Little-Known Wartime Initiative in Eastern Europe. Diplomatic History, Vol. 7, Issue 2, 117-138.
De Leunay, J. (1970). Les morts mysterieuses de l’histoire contemporaine. Paris: Dargaud.
Giovanna di Bulgaria. (1964). Memorie. Milano: Rizzoli.
Gosztony, P. (1965). Das Eindringen der Roten Armee in Rumänien und Bulgarien im. Schweizer Monatshefte, 904-915.
Бол, М. (1999). Студената война на Балканите. Американската външна политика и възникването на комунистическа България 1943 – 1947. София: Фондация Българска наука и култура.
Георгиев, Н. (2005). Мисията на Стойчо. Мошанов през август 1944, опит за нов прочит. Международна политика, 87-120. Извлечено от http://ip.swu.bg/mod/data/view.php?d=1&rid=464
Груев, С. (1991). Корона от тръни. София: Български писател, Списание „Летописи“.
Жуков, Г. (1969). Воспоминания и размышления. Москва: Издательство Агентства печати Новости.
Марков, Д. (2012). Свидетелствам под клетва. София: Ренесе.
МИД СССР. (1884). Советско-американские отношения во время Великой Отечественной войны, 1941-1945, т.2. Москва: Издатеьство политической литературы.
Мошанов, С. (1991). Моята мисия в Кайро. . София: ИК “Български писател” .
Судоплатов, П. (1998). Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы. Москва: ОЛМА-ПРЕСС.
Филов, Б. (1990). Дневник. София: Отечествен фронт.
Христофоров, В. (2011). Тайны дипломатии Третьего рейха 1944-1955. Документы. Москва: Международный Фонд „Демократия“.
Цветанов, Б. (20 август 2014 r.). Агент от НКВД оглавява военното ни разузнаване. Извлечено от desant.net: https://www.desant.net/show-news/31013/
Чакалов, Г., & Чакалов, Г. (2007). Такива бяхме. София: Ротари клуб София-Средец, Ротари клуб Каварна.