както е правилно да се нарича „второто освобождение“
Съдържание
Малко предистория – за „Втората световна“ и за руския генофонд
Началото на окупацията
Освободени от…
Из чуждите архиви
Библиография
„Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли кагда пришол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
Ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.“
Тези стихове често са приписвани на Радой Ралин, но всъщност техен автор е Бойко. Не, не онзи Бойко – съвременен класик, за който си помислихте. Дето беше казал, че понеже е прост, се разбираме. Убеден съм, че ти Читателю не си прост и едва ли се разбираш с него. Автор е хаджи Бойко Бочев, публикувал този текст през 1990 г. Защото само 1-2 години по-рано, това беше невъзможно.
И за непредубедения читател, незапознат с фабулата на този паноптикум, става ясно за кой исторически период, и за кой „Ванка“ става дума. А танкът му – не в Плевен, а в Силистра – още стои, вече като паметник. За да напомня – според някои – за „второто освобождение“, според други – за съветската окупация, цената на която, плащаме и до днес.
Паметник на танк Т-34 в гр. Силистра – см. wikimedia.org
А разказът на хаджи Бойко, макар и в хумористичен стил, дава ясна представа за „освобождението“ ни на „Девети септември“. Нека разгледаме още някои факти. Само някои, защото за този период може да се каже много, а още повече е укритото в нашата история.
Малко предистория – за „Втората световна“ и за руския генофонд.
Говорейки за „освобождението“ трябва да се върнем години по-рано, с няколко думи за Втората световна война, за която и без това е писано много. И малко. Малко, защото въпреки милионите жертви, много хора не са си научили урока, с което позволиха по един или по друг начин, Историята да се повтаря. Този анализ ще го оставя на политиците, на военните, на учителите по история и … на обикновените хора. Защото те са в основата на политическата „пирамида“, издигайки на власт този или онзи политик, който после ще разбърка Света!
За много руснаци остава забравен (или направо – неизвестен) т.нар. Пакт Рибентроп-Молотов, с който двамата диктатори приятелски си разделят сферите на влияние (разбирай – на окупация) в Европа. Само три дни след подписването на Пакта започва Втората световна. Две години СССР и Германия са съюзници в превземането на Европа и едва на 22 юни 1941 г., Хитлер напада Съветския съюз – започва наречената от руснаците „Велика отечествена“. Този термин се е наложил и до днес, пропускайки периода след 1 септември 1939 г., когато Хитлер напада Полша. Да не годорим за 17 септември 1939 г., когато Сталин окупира останалата част на полската държава. А парадът в Брест-Литовск е кулминацията на съветско-германската „дружба“. Естествено също „забравен“! Следват близо 4 години, през които СССР, заедно със съюзниците воюват и стигат до Берлин, принуждавайки Германия да капитулира.
Пропагандата от години твърди, че Съветският съюз победил фашизма и освободил Европа, затова ще напомня, че Великобритания обявява война на Германия още на 3 септември 1941 г. (по-малко от седмица след цитирания Пакт за приятелство между двамата мустакати диктатори), само два дни след агресията срещу Полша и воюва през цялото време на войната и на всички „военни театри“ – на Западния фронт на Европейския театър, Средиземноморския театър, а след нападението на Япония срещу нейните далекоизточни владения – и в Тихия океан. Следват близо две години, през които Хитлер воюва и с голяма част от съседите си, под благосклонния поглед (а и с помощта) на Сталин.
А САЩ се включва на 7 декември 1941 г, след нападението на Япония срещу Пърл Харбър. Да напомня и за Ленд Лийз! И затова, че САЩ воюва на няколко фронта с Япония чак до 2 септември 1945 г., когато последната капитулира, с което се поставя края на Втората световна. А Съветският съюз се включва във войната с Япония едва на 9 август 1945 г., когато Съветският съюз нахлува в японската марионетна държава Манджоу-Го. Съветският съюз анексира Южен Сахалин и южните Курилски острови и северната част на Корея, която по-късно предава на Китай (1955) и новосъздадената държава Северна Корея (1948). Военна плячка!
Но…
Всеки, който се интересува от хода на войната и в Европа, и в Азия, може да намери достатъчно източници по темата. И аз така – проследявайки картата на военните действия и търсейки аналогии с войната в Украина, се замислих. Без да съм военен, гледам хода през онази война се питам – в края на 1942-ра, Хитлер започва да губи войната в Африка, а в началото на 43-та, ходът на войната се обръща и в Европа. Нацистите започват да отстъпват, а на 22 юни 1944, Червената армия превзема Минск. Оттам до Берлин са 1000 км. Но вместо да съсредоточи всичките си армии в посока немската столица, да приключи по-бързо с Германия и после да се разправя с нейните съюзници (с цената и на по-малко руски жертви), Сталин изпраща ¼ милионна армия към Балканите. Защо? Апологетите му ще кажат, че го е сторил само и само да ни „освободи“! Като „братя славяни“? Не мисля, защото Сталин, а Берия всъщност са… грузинци. А и руснаците са фино-угрийци (за ужас на славянофилите). Не се учудвайте – вижте какво пише в сайта на един съвсем, ама съвсем руски град – Новгород: „Раскрыта тайна русского генофонда“! А оригиналът е публикуван в „Комсомольская правда“. В него се казва (цитирам материала от 18 март 2008 г., в мой превод – бел. съст.):
„В януарския брой на The American Journal of Human Genetics е публикувана статия за изследване на руския генофонд, проведено от руски и естонски генетици. Резултатите бяха неочаквани: всъщност руският етнос генетично се състои от две части: коренното население на Южна и Централна Русия е свързано с други народи, говорещи славянски езици, а жителите на северната част на страната са свързани с угро-финските народи.
… Един от участниците в изследването и автор на статията за произхода на руския генофонд, служител на Лабораторията по генетика на човешката популация на Изследователския център за медицинска генетика на Руската академия на медицинските науки Олег Балановски разказа пред КП за гените и корените на руския и някои други народи, населяващи Русия.
… Освен това се оказа, че нашите славянски братя – беларуси, украинци и поляци – се различават от нас не само по език, но и на генетично ниво. …
… Само преди няколко века руснаците дойдоха във „Фино-Угрия“ (разбирам, че славяните от юг – т.е. украинците дошли на север, при угро-фините – бел. съст.) и след като се смесиха с повечето местни племена, образуваха единен руски народ. Всяка баба в селото ще ви каже, че е рускиня. А това, че едната прапрабаба е била тъмнокоса и черноока красавица от славянското племе кривичи, а другата красива светлокоса и синеока жена от племето Муром, вече не е важно. …
Но влиянието на руските княжества не достига до някои угро-фински племена и тези племена не стават руснаци. Да, те стават част от Московското царство, а след това и от Руската империя, но запазват езика си и идентичността на народа.“
А, да не пропусна – „императорът“ Путин, при посещение в Китай през май 2024, напомни за текста на стара руска песен – „Русский с китайцем – братья навек“ – „Руснакът и китаецът – братя завинаги“! Та, ако аз съм брат на руснака, а руснакът – брат на китаеца…?
Толкова за „братята“. Освен ако не четете генетиката с мичурински очи!
Обратно на европейски терен, където на 22 август 1944 г., заместникът на Върховния главнокомандващ генерал Георгий Жуков е извикан във Върховното главно командване, и получава задачата да разработи план, Трети Украински фронт да нахлуе в България. В неговия състав влизат три войскови армии – 46-та, 57-ма и 37-ма; една въздушна армия – 17-та; два механизирани корпуса – 7-ми и 4-ти гвардейски. Общата им численост възлиза на 258 000 души, разполагащи с над 6300 оръдия и минохвъргачки, 470 танка и самоходни артилерийски установки и с над 720 самолета. Седмица по-късно, войските са дислоцирани на румънско-българската граница в Добруджа.
Планът е Трети Украински фронт да навлезе в България и да превземе територията до линията Русе – Карнобат – Бургас, като задачата включва и превземането на Варна и Бургас – цел са германските кораби в пристанищата им. Следва София и пълното окупиране на България.
На 5 септември 1944 г. планът е утвърден от Върховното главно командване, Молотов уведомява посланиците на САЩ и Великобритания в Москва. Още същия ден към 19 ч., съветското правителство с Нота до българското правителство обявява война на Царство България – държавата, която единствена от Тристранния пакт е запазила дипломатически отношения с него, обявила е от няколко месеца неутралитет, а обявява война на Германия.
На 8 септември 1944 г. армиите на Трети Украински фронт нахлуват в територията на Царство България и го окупират за няколко дни без да срещнат никаква съпротива. Но това не е поради русофилските чувства на българите, а се дължи на разпореждане на правителството да не се оказва никаква съпротива и войските да се приберат в казармите.
На 9 септември вечерта, по заповед на Сталин в 23 часа в Москва са дадени 20 артилерийски залпа от 240 оръдия в чест на отличилите се в операциите на територията на България войски на Трети украински фронт и Черноморския флот – радват се сигурно, че сме „освободени“! Съединенията и частите, които най-много са се отличили в операцията в България, са представени за присвояване на имената „Русчушки“, „Шуменски“, „Варненски“ и „Бургаски“. В чест на „освободените“ региони! Как ли биха реагирали родните патриоти, ако части на чужда армия бъдат наречени – „Кърджалийски“, „Македонски“ и т.н.? Дори и без окупация на съответните области? Само си питам…
Изпълнява се планът на Сталин за завземане на Европа. Е, поне на източната й част! Пиша завземане, а не освобождение, защото „освобождение“ означава да дадеш Свобода! Наистина, близо 2/3 от Европа беше освободена от Съюзниците – САЩ и Великобритания. Останалата една трета е завладяна от Съветския съюз. Той беше този, който победи, а не освободи. И донесе на покорените страни „съветско“ робство.
„Макар и май 1945 г. да донесе край на Втората световна война, с това не дойде свобода за цяла Европа. Централната и източната части на континента останаха под управление на комунистически режими в продължение на почти 50 години. Балтийските държави бяха окупирани противозаконно и анексирани, а Съветският съюз сграбчи останалите народи в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол“.
Това ще напишат Външните министри на 10 държави от Източна Европа в Декларация по повод на 75 годишнината от края на Втората световна война.
„Поробването“ на България започва да се осъществява. То включва три основни посоки:
1. Унищожаване на българския елит и заместването му с нов – болшевишки.
2. Икономическо поробване на държавата.
3. Ликвидиране на монархическия институт – стълб на конституционния ред и държавна независимост и превръщането на „народната република“ в територия, васална на господаря в Кремъл.
Планът за превръщането на България в „Задунайска губерния“, мечта на поколения руски императори и правителства е на път да бъде осъществен от един недоучил семинарист и то не руснак, а грузинец. Разбира се с подкрепата на десетки „безродници“ – къде за пари, къде обладани от мечтата за „Всемирна съветска република“, къде от … елементарна човешка глупост! Безродници, които предават или продават Родината си на чужда държава! Във всяко отношение – и икономическо, и политическо! И не на последно място и духовно – вярвайки във „руската култура и душевност“ (основен стълб в руската пропаганда), те предават род и Родина под чуждо управление чрез наши, родни марионетки!
„O, sancta simplicitas!“, възкликва Ян Хус, когато вижда как съсухрена дрипава старица хвърля наръч съчки в кладата, която вече се разгаря, и в която той предстои да бъде изгорен. „О, свещена простота!“, възкликват по техен адрес и хиляди българи, отдавна осъзнали, че Русия във всички времена е била враг номер едно на българската държавност!
Началото на окупацията
Връщаме се на „второто освобождение“, както и до днес наричат някои окупацията на България от Червената армия, в допълнение с фразата „освобождение от фашистко робство“. Помните ли онзи израз: „Не гледай какво правя, слушай какво ти говоря!“. Не знам от къде идва, но изцяло важи за българо-руските отношения. Защото нито „освобождението“ е освобождение, нито пък в България има „робство“, още повече „фашистко“. Обикновено питам защитниците на МОЧА и компания – „Какво разбирате под думата робство и къде виждате такова в Царство България?“. Не срещам конкретен отговор, а една купчина фрази – опорки, спуснати от Пропагандата. А колкото до „фашизма“ ги препращам към многократно цитираното тук Становище на български историци от БАН по въпроса.
„Второто освобождение“, освен с многохилядна съветска армия, започва и с масивна пропаганда (способ, чийто резултати виждаме и днес). Над много части на страната, съветски самолети разпръскват листовки с обръщение на командващия Трети Украински фронт ген. Толбухин към българския народ в което се казва:
„Българи! Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българския народ за братски народ“.
В друга подобна листовка пък се казва:
„Българи и българки! … Червената армия няма за цел да заграби каквато и да е част от българската земя или пък има намерение да измени съществуващия обществен ред. (…)
Български граждани и гражданки! Не вярвайте на лъжите и клеветите, които германците и техните агенти разпространяват за Червената армия. Частната собственост на гражданите навсякъде си остава неприкосновена. Духовенството и вярващите могат свободно да извършват религиозните си обряди. Съществуващите органи на властта и самоуправленията са длъжни нормално да продължават своята дейност.
Помагайте на Червената армия!“
Не знам как, в обръщението са пропуснали думата „братушки“, която според речника на Дмитрий Ушаков всъщност демонстрира ироничното отношение на руснака към нас, българите. Всеки днес сам може да прецени, дали след „Девети“ е подменен „съществуващия обществен ред“, дали „частната собственост остава неприкосновена“, дали „духовенството и вярващите могат свободно да извършват религиозните си обряди“. Абе още ли вярвате на лъжливото овчарче? И още ли „помагате на Червената армия“?
А Червената армия не среща съпротива не под влияние на листовките, а както вече казахме – по заповед на Правителството, което позволява на частите на Трети Украински фронт да влязат във Варна още на 8-ми вечерта. На 9-ти сутринта, в Бургас е извършен морски десант. Може би заради „блестящата“ военна операция, без нито един изстрел и нито един убит съветски войник, командващия Трети Украински фронт ген. Толбухин е произведен в чин Маршал на Съветския Съюз.
По това време у нас има и чужди военни кореспонденти. Един от тях – Чарлз Ланиус – описва събитията около нахлуването на Червената армия и окупацията на България. Кореспондент на The Readers Digest, той публикува репортаж под заглавието „Видях как руснаците окупираха България“. (Lanius, 1945) Репортажите на Чарлс Ланиус са непознати за българите, тъй като биват „забравени“ от новата власт. За тези репортажи не се споменава никъде в учебниците по история, макар че те са незаменим източник на исторически свидетелства от първа ръка. Ще се опитам да наваксам, макар и частично този пропуск:
„Наблюдавах как Червената армия нахлу в София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна. (…)
Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Уморени като кучета и мръсни от битка, те бяха яхнали очуканите си превозни средства като завоеватели, безстрастни като дървени индианци. (…)
Лъскав американски Пакард водеше покритата с кал невзрачна колона. Джипове и американски камиони съставляват половината от превозните средства.
Истории за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Но аплодисментите започнаха, когато автомобилите минаха под портрета на Сталин, окачен върху набързо скована арка на победата, обвита с червено знаме. Много българи викаха добре дошли.
Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Военни полицай с червени шапки патрулираха по улиците. Едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери контролираха движението. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България. Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяните, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат.
Скоро стана ясно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те не действаха директно, но пък ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа „предпочитан и покровителстван от Москва“. Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство. (…)
По времето на преврата комунистите бяха не повече от пет процента от цялото население, което възлизаше на около 6 000 000. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност не симпатизиращи на комунистите. Почти всеки селянин притежава собствена ферма. И сам си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма. (…)
Не след дълго започна силна реакция срещу Съветите и марионетното правителство. Българите бяха очаквали либерално-демократично управление, излъчено от народа. Вместо това те получиха комунистическа диктатура, по-автократична от предишните контролирани от нацистите правителства.
Един пряк резултат беше, че българите обърнаха поглед към Съединените щати повече от всякога. Те имаха опит от фашизма и не искаха комунизма; те смятаха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите бяха добре наясно с тази тенденция и се заеха да подкопаят американския престиж.“ (…)
„Комунистите полагат сериозни усилия за русифициране на страната. В училищата е въведено политическо обучение от нови учители. Много от бившите учители са в концентрационни лагери за „превъзпитание на политически нездравословните”. Учебниците са пренаписани с комунистическо-руски уклон. Руската пропагандна машина е в разгара си. Контролът на киното е осъществен изрядно.
Разбрах, че е невъзможно да напиша обективен репортаж отвътре в България. Контактът с външния свят на практика е прекратен. Съветската цензура беше стегната по-строго от всякога. Привилегията за изпращане на писма в чужбина внезапно беше спряна. Телефонните и кабелните комуникации бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпратени — през Москва. Изтичаше твърде много информация за истинската ситуация в страната. Всеки откровен наблюдател, който е виждал Отечествения фронт в действие, може да свидетелства, че той не е „широко представителен за всички демократични елементи в населението“. Някои българи прогнозират, че до две години България ще бъде съветска република.“ (Lanius, 1945)
Разказвали сме за единствения изстрел на българската армия – този на достойния офицер подпоручик Петър Петров от Шуменския гарнизон, който избира смъртта с думите: „Български офицер никога не е предавал оръжието си!“
Съпротива няма, но това не пречи на руските „братя“ да се държат като нашественици от Монголската орда. Ще цитирам случайно писмо на свидетел на събитията, пук русофилите – нека отричат както обикновено:
„Братушките са го ударили през просото. Влизат по къщите в село, взимат си каквото им трябва и след като ги нагостят и почерпят, започват да задирят жената на стопанина. Има много случаи на изнасилвания на жени и деца и народа е трепнал много. Народа толкова много е огорчен от тях, че всички надежди, възлагани им по-рано сега се изпариха мигновено. Краднат коне, каруци и въобще, каквото им попадне. Щом видят, че имаш часовник на ръката, те те спират и питат колко е часа. Ти си показваш часовника а те го грабват и казват на нас е нужен. Ти нямаш нужда от часовник. Нощно време вдигат хората да им правят баници и колят кокошки. Въобще страшна напаст и къде ще му излезе края не се вижда. Тия хора са непросветени и вършат своеволия, каквито най-дивите племена не вършат. Тук в село, всички са почти комунисти, но ако се гласува за тях, не вярвам да получат нито един глас. Тия които бяха шумкари, сега се отвращават от тях и се отказват от комунизма… но след като им видят истинския лик, тогава ще разберат що е болшевик. Ритат хората да спят на земята а те спят на креватите цели облечени и с ботушите. На един мой познат … обезчестили жена му пред очите му, след като ги приютил и ги посрещнал по християнски. Започнали да дялат трески от гардероба му за подпалка на огъня…“
Не знаем съдбата на човека, писал писмото до свой близък – дано да не си е изпатил заради написаното. Защото доста други българи са пострадали! И то, от Червената армия – „освободителка“! Издевателствата очевидно придобиват сериозни размери, което кара лично вождът Георги Димитров, по това време съветски гражданин, да напише писмо до Сталин и Молотов още на 22 септември 1944 г., в което четем (оригиналът е написан на руски, в мой превод):
„До Другаря Сталин И.В. / До Другаря Молотов В.И.
Пристигналият в Москва на 20 септември т.г. член на Политбюро на ЦК на БКП и член на българската правителствена делегация при маршал Толбухин др. Димитър Ганев е упълномощен да информира за събитията в България и за дейността на Комунистическата партия и Отечествения фронт, а така също да постави и изясни тук следните най-важни и спешни въпроси:
… 5. На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;
б) произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба;
в) някои военнослужещи в пияно състояние влизат нощем в частните домовете на хората в градове и села, извършват грабежи, а в някои случаи – изнасилват жени и убиват мъже. В село Див Дядово, Шуменски район, заедно с другите хора е убит и стар член на Компартията.
Доколкото такива произволни действия внасят голямо смущение сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване“. (Ангелов, 2005)
Факсимиле от писмото на Георги Димитров до Трайчо Костов (Ангелов, 2005)
Може би за същия българин „застрелян в собствения му дом от руски войник в пияно състояние“ е издадено Удостоверение:
Факсимиле от ДА „Архиви“
Защо „освободителят“ е влязъл в чуждия дом, и защо е застрелял собственика, при това стар комунист, не става ясно. Става ясно обаче, че „освободителят“ е осъден на смърт от руските власти. И погребан вероятно в „братска могила“, на която пионерчетата носеха цветя! А днес, портретът му сигурно е първите редици на „Безсмъртния полк“! Не този на българския комунист, а на съветския мародер!
Както разбираме лично от вожда Димитров, „руските братя“ грабят, изнасилват и убиват, като не подбират дори възрастни, още повече комунисти! Като Каин и Авел. А бе – „освобождават“ ни! Не си поплюват, и жени „освобождават“ – в Буховската Света обител, манастира „Св. Мария Магдалена“:
Факсимиле от Писмо до Съветското командване – изт. КРДОПБГДСРСБНА
„Ако сравним поведението на съветските войски в Унгария, Германия и на други места, в България то е било много по-обрано. Но си е носило характеристиките на окупационна сила в една завладяна страна. Както по отношение на ресурсите, които са изстисквали от страната, така и във взаимоотношенията им с цивилното население и гражданските власти. Нещастни случаи, убийства, грабежи документирани са 125 смъртни случаи. Сигурно и стотици не толкова тежки инциденти не са били регистрирани, защото самите тъжители са разбирали, че това едва ли би им помогнало.“
Освободени от…
Пропагандата не спира да повтаря, че българите са освободени от Съветската армия, която по онова време е Червена – „Съветска“ става по-късно. Но дали е „червена“ или „съветска“ – резултатът е един и същ – трагичен! Неудобни подробности по нашето „второ освобождение“ научаваме от стотици документи, публикувани от Държавна агенция „Архиви“, в специален сайт!
Приложените от ДАА документи изобилстват с автентични свидетелства за „иззети“ от преминаващите съветски войници храни, селскостопански животни, стопански инвентар, каруци, часовници – с една дума, всичко, което не е било здраво закрепено за пода бива отмъкнато от Червената армия. „Освободили“ са българския народ! От голяма част от имуществото му! А някои – и от живота! Нека разгледаме някои от документите.
Четем „Протокол от 23.10.1944 г. на комисия при Стопанското и тъкачно училище – Враца за взети вещи от съветски войски, пребиваващи в града.“, от който разбираме, че от инвентара липсват следните предмети: Шевна машина „Сингер“, 10 бр. големи дървени маси за обучение, 20 табуретки, 11 бр. кръгли совалки за шевни машини, 5 бр. дамски ролки от фонда „Бедни ученици“, други дамски ролки, дамски блузи, вкл. една детска рокличка. Е, липсват и 24 „книги за прочит“ от училищната библиотека – сигурно братушките са решили да учат български език. Но не ми е ясно дали предварително са определили кой ще носи дамскоте рокли, или всички ще се редуват.
Друг документ – „Констативен протокол (…) за иззетите от преминаващите съветски войски имущества, вещи и материали и др., при навлизането им в България от 8 септемврий 1944 и след тая дата, което стана в боен ред…“. От който разбираме, че са си „услужили“ с мъжки костюми, калпак, долни ризи, няколко чифта чорапи, хавлия и сапун. Не разбирам само за какво са им дамски пардесюта, комбинезони, че и дамски копринени чорапи. Вероятно – военна плячка, която да бъде занесена у дома. Те в Украина перални и тоалетни чинии отмъкнаха, пък ние тук за едни копринени чорапи, употребявано бельо и дамски комбинезони се оплакваме!
И още един подобен протокол, пак от Добрич и пак отмъкнати рокли. Е, свили и няколко чаршафа, часовници и фотоапарати:
Освен гащи и чорапи, братушките не се посвенили да се „кредитират“ и със суха пара – цели 150 000 лева от Кредитна кооперация „Извор“ – с. Лесковец:
И ако на повечето места, червеноармейците грабят каквото им падне, то другаде просто си вандалстват.
От писмо до Председателя на Околийската реквизиционна комисия разбираме, че братушките „рушат вилите, като къртят врати, прозорци, стълбища и др., и ги употребяват за горене…“
Скрийншот от филма „Второто освобождение“
И не само в „Момин проход“. В „Борисовата градина“ в София, известна на по-възрастните като „Парк на Свободата“, храбрите червеноармейци не само изхвърлили каца със смрадливо кисело зеле (едва ли се постарали да си го приготвят – по-вероятно са го заграбили от нечие мазе), но и взели, че изпочупили пейките. За огрев! Та се наложило да се изпрати молба, „да се ограничи изземването на пейките…“.
Четейки документа се питам, тия „братушки“ дали са виждали пейки и знаят ли, за какво се използват? И още – изразът „молба да се ограничи“ – за освобождение ли говори или за верноподаническа окупация?
Да се върнем отново в сайта на Държавна агенция „Архиви“, където дори само бегъл поглед върху заглавната страница е достатъчен, за да направи впечатление препратката „списък загинали“, който е изготвен въз основа на три архивни документа, съхранявани в Централния държавен архив (ЦДА). Само три документа, но те съдържат данни за загинали 120 цивилни българи, убити от руски войници, по време на съветската окупация! А председателят на ДАА Михаил Груев многократно заяви, че списъкът не е пълен. И да напомня, че съветски войник, убит у нас няма. Просто, защото сражения не са водени!
Най-често като причина за смъртта в документите е посочено „прегазен от съветски военен камион“, който връхлита върху пешеходец или върху конска каруца със селяни по междуселските пътища. Не са малко и катастрофите в София – столичанин от кв. Слатина става жертва при „сблъсък на съветски танк с автобус на градския транспорт“, друг загива „при удар на трамвай от съветски военен камион“. Така загиват 87 българи.
Има обаче и други престъпления – 22 са убити от съветски военнослужещи – офицери или войници, много от тях в домовете им; 29-годишна жена в Пловдив е „жертва на двама пияни съветски войници“, така е посочено в документа; 26-годишен пловдивчанин е убит във възникнал конфликт с червеноармейци; мъж от село Борисово, Видинско, е пребит в дома си и умира; друг от село в Плевенско е убит в зеленчуковата си градина от трима съветски военнослужещи – сигурно са им се дояли доматки!
На няколко места се чете като причина: „застрелян от съветски офицер“.
Каквото и да е предизвикало ваденето на оръжие, стрелба по местен невъоръжен човек от чуждестранен военен, и то офицер, само по себе си дискредитира завинаги военната операция на Червената армия срещу България, казват с днешна дата историци.
А за убийството на български милиционер при изпълнение на „служебните си обязаности“, разбираме от приложено писмо – бил убит от капитан от Съветската армия, докато се опитвал да „задържи една проститутка“, с която очевидно руснакът си имал вземане-даване. Сигурно са щели да си говорят за руската култура – я за литература – за Горки и за марксизма-ленинизма, я за изкуство – за Пушкин или за Ермитажа… Пък нашия се опитвал да предотврати „лекцията“, заедно с други български милиционери, по които капитанът също стрелял.
Факсимиле от Писмо до Съветското командване – изт. КРДОПБГДСРСБНА
От донесението не разбираме какво е станало с убиеца – дали са го пуснали по живо, по здраво или го е съдил военен трибунал? Няма да разберем, но се чудя, ако все пак е бил съден и е бил разстрелян, в коя „братска могила“ е бил погребан, та да му носим днес венци на братска признателност от благодарния български народ? За „освобождението“, де…
Все пак от друг документ разбираме:
„В отговор на друго официално питане, на 24 април 1947 г. С. Бирюзов уведомява българската страна, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. „строго са наказани“ 17 съветски военнослужещи (от лейтенант до редник) на различни срокове затвор (от 1 до 3 години). Простъпките, т. е. престъпните деяния са предимно кражби на имущество, мародерство или опити за изнасилвания, при които са пострадали български граждани.“ (стр. 52) (Ангелов, 2005)
Оказва се, че само 17 червеноармейци са осъдени, и то на до три години затвор – а бе „строго са наказани“! За изнасилвания – на жени, на монахини, за убийства на длъжностни лица…
Говорейки за тия паметници, ще направя малко отклонение – ти, уважаеми Читателю вече си забелязал, че в този паноптикум, скитайки из улиците на Историята, често свиваме в някой сокак. Та да видим една от Срамните тайни на двойното „освобождение“ на България:
„Когато Кремъл решава да изгради мита за пропитата с кръвта на съветски войници българска земя, пропагандата среща сериозен проблем – липсват жертви на паднали съветски войници за „освобождението“ на България от фашизма. Не върши работа и фактът, че единствените споминали се в България съветски воини са докараните за лечение от Румъния бойци, ранени в Яшко-Кишиневската операция. Бургаското военно гробище пък е попълнено с телата на 90 съветски солдати, отровили се с метилов алкохол, свидетелства шефът на българския държавен архив Михаил Груев. Въпреки многобройните случаи на грабежи, съпроводени със стотици изнасилвания и убийства, броят на разстреляните в България съветски престъпници с униформи е нищожен, а деянията им хич не се връзват с идеята за братски могили на героите от „второто“ освобождение.
Решението е само едно – да се докарат трупове на съветски войници, убити в боевете в Югославия, и с тях да се оформят няколко съветски военни гробища в българските градове. По време на зловещата операция телата на повече от 200 съветски войници са докарани от Сърбия в България. Видин е една от крайните дестинации на печалния „внос“.
Толкова за „паметниците на признателност към съветските войни, загинали за свободата на България“.
Надявам се ДА „Архиви“ да успее да попълни „колекцията“ от онлайн документи, въпреки, че „братята“ са ни „освободили“ и от огромна част от българските архиви – отнесени са в чували като „военен трофей“. Вече 80 години и много правителства у нас са се опитват безрезултатно да ги получат обратно – първите 45 години това може би е било „неудобно“, а после още 35 – невъзможно! Сигурно Русия има сериозна причина да иска българските архиви да стоят скрити в Москва!
Из чуждите архиви
В очакване на българските архивни документи, нека видим съседските – те поне са на разположение. През 1955 г., само 10 години след войната, по нареждане на Йосип Броз Тито (добре че той се скара със Сталин, та отървахме България да не стане Югорепублика), югославската УДБА (Управление Държавна сигурност) разкрива част от извършените от съветски военнослужещи тежки криминални деяния на територията на страната в края на 1944 и началото на 1945 г. Това е направено, докато все още свидетелите, а и спомените са живи (у нас все още чакаме да мине достатъчно време, преди да дадем ясна оценка на тоталитарния период и да я напишем в учебниците). Та сръбските служби дават оценка още през 1955-та: 1219 изнасилвания и 359 опита за изнасилвания; 111 изнасилвания, завършили с убийства и 248, завършили с опити за убийство; 1204 случая на грабежи, придружени с осакатявания на жертвите. Всичко това е извършено от военнослужещи от „Червената армия – освободителка“! И всичко това в Югославия, в която „братският“ сръбски народ винаги е бил най-верния съюзник на Русия, в повечето случай в „общ фронт“ срещу България. И ако подобна кървава вакханалия се е случила по времето, когато там е имало 300 хил. съветски войници, какво ли се е случило в България, считана от Кремъл за „враг“ (напомням – царска България е забранила дори изпращането на доброволци на Източния фронт, а днес, Република България е обявена „само“ за „неприятелска държава!), и държана под окупация цели три години (1944-1947 г.), и през която един или друг момент са преминали 600 хиляди руски войници – същите тия, стигнали до Югославия!
И още едно свидетелство – от окупираната от руснаците чак до 1955 г. Австрия, където се намира друг паметник на Съветската армия – често цитиран от родните адепти на Сталин. Както видяхме – без особено основание. Ще цитирам (в мой превод) откъс от книгата на Барбара Щелц-Маркс „Сталинските войници в Австрия“:
„През януари 1946 г. съветският лейтенант Михаил М. Жильцов, разположен в Австрия се жалва, че Съветският съюз никога няма да „настигне и изпревари“ Европа. В Австрия имало електричество във всяка къща, докато селата в неговата Родина вероятно никога нямало да бъдат електрифицирани. Разочарован, 27-годишният констатира, че в Австрия „има полилеи, луксозни къщи, дрехи, докато семейството ми е гладно и няма какво да облече“. „Възхвалата на капиталистическия ред“ изказана от Жильцов не остана безнаказана: Той е освободен от военна служба и бива изключен от комунистическата партия. Отговорният политически отдел информира другарите си за „опасността на изявленията на Жильцов“. Съмненията му относно „превъзходството на съветската система“ се разглежда като следствие от „неговата липса на политически познания и неговата идеологическа изостаналост“. (Stelzl-Marx, 2012)
Още една страна на окупацията. Не у нас – в Австрия. Тук русофилите ще кажат, че сме „братя-славяни“. Не знам. Но ще цитирам отново посочената книга:
„Точният брой на сексуалните посегателства обаче винаги ще остане неизвестен. Често от срам не се подава жалба, нито се иска медицински преглед. В Източна Прусия насилието придобива най-ужасните си размери. Но изнасилванията също са на дневен ред във всички райони, освободени и окупирани от Червената армия. Смята се, че 1,9 милиона германски жени и момичета срещат тази съдба по време на настъплението на Червената армия към Берлин, 1,4 милиона от тях в бившите германски източни територии (по време на бягство и експулсиране) и половин милион в по-късната съветска окупационна зона. Само в Берлин най-малко 110 000 жени (или около седем процента от населението) са били изнасилени до есента на 1945 г. (…)
За Австрия цифрите също трябва да се третират с особено внимание: Гюнтер Бишоф оценява изнасилванията във Виена на 70 000 до 100 000 въз основа на съвременни източници. Някои заключения могат да се направят и за венерическите болести: Долна Австрия съобщава за общо 47 000 нови случая на гонорея през 1945 г. (от 70 000 в цяла Австрия). Според официалните данни около 10 000 жени в Щирия срещат тази съдба по време на кратката фаза на съветската окупация, около четири пети от тях в източна и южна Щирия. Общите данни за Бургенланд не са съобщени. Въпреки това, може да се предположи, че в този първи район на нахлуване на Червената армия нападенията са били особено чести и следователно е имало най-малко 20 000 изнасилвания. Според информацията, предоставена от областната администрация, между май 1945 г. и март 1946 г. в Мюлфиртел са регистрирани около 900 случая.“ (Stelzl-Marx, 2012)
И за да не каже някои, че цитирам „западни автори“, ще посоча и съветски – Леонид Рабичев – „Война всё спишет“ (Рабичев, 2010). Няма да цитирам какво са правили братушките, защото някои текстове са ужасяващи дори и за хора със здрави нерви. Който желае, може да се запознае с някои от тях в тази статия (18+) „Този текст не трябва да бъде публикуван“.
Съветски войници тормозят германка в Лайпциг през август 1945 г. – изт. rarehistoricalphotos.com
И още един документален разказ от дневника на съветския лейтенант Владимир Гефланд:
„На развален немски ги попита къде отиват и защо са напуснали домовете си.
„С ужас на лицата те ми разказаха какво се е случило през първата нощ от пристигането на Червената армия“, пише той.
„Цяла вечер са мушкали тука – обясни красивата германка, вдигайки полата си. Бяха стари, някои бяха в пъпки и всички се качиха по мен и ме мушкаха – не по-малко от 20 мъже“, избухна в сълзи тя.
„Те изнасилиха дъщеря ми пред мен“, добави бедната й майка, „и все още могат да се върнат и да я изнасилят отново.“ Тази мисъл ужаси всички…“
В онлайн енциклопедията Wikipedia има отделна статия по темата – „Изнасилване по време на окупацията на Германия“, в която се коментира:
„По-голямата част от нападенията са извършени в съветската окупационна зона; оценките за броя на германските жени, изнасилени от съветски войници, варират до 2 милиона. Според историка Уилям Хичкок, в много случаи жените са били жертви на многократни изнасилвания, някои от които до 60 до 70 пъти. Смята се, че най-малко 100 000 жени са били изнасилени в Берлин, въз основа на нарастващия брой аборти през следващите месеци и съвременните болнични доклади, като около 10 000 жени умират след това. Смъртните случаи на жени във връзка с изнасилванията в Германия като цяло се оценяват на 240 000. Антъни Бийвър го описва като „най-голямото явление на масовото изнасилване в историята“ и заключава, че най-малко 1,4 милиона жени са били изнасилени само в Източна Прусия, Померания и Силезия. Според съветския военен кореспондент Наталия Гесе, съветските войници изнасилват немски жени на възраст от осем до осемдесет години. Съветските и полските жени също не са пощадени. Когато генерал Циганков, началник на политическия отдел на Първи украински фронт, докладва на Москва за масовото изнасилване на съветски жени, депортирани в Германия за принудителен труд, той препоръчва жените да бъдат възпрепятствани да описват изпитанието си при завръщането си в Русия.“
Така е в англоезичната версия, в руската е малко по-завоалирано. но пък се цитира друг съветски военнослужещ – лейтенант Михаил Коряков. Пленен седмици преди края на войната от германците, оцелял по чудо и освободен от американските войски, той емигрира оттатък Атлантика, където издава автобиографичната книга „Освобождение на душата“. Изключително тъжа книга, от която ще цитирам откъс:
„Горе, над тавана, се чуваха женски писъци и детски плач. Започнах да се обличам от вълнение. Момичето и старците от Вюнш ме молеха да не ходя там: ще ме убият! Снощи офицер от градския комендант беше убит, докато се опитваше да спре насилието. Цяла нощ със страх слушахме писъците на нещастните жени, плача на децата и тропот, тропот на тежки войнишки ботуши над главите ни. На сутринта, когато дойде часът на тръгването, момичето се втурна към мен разплакано и ме молеше да не я оставям. Тук научих нещо ужасно: за три седмици е била изнасилена – общо не по-малко от 250 души! Фрау Вюнш също е изнасилена, дори пред съпруга си. Двама войници изнасилиха полусляпата и съсухрена фрау Симон“ (Коряков, 1952)
Ще завърша цитатите отново с Барбара Щелц-Маркс, която описва НКВД пропагандата, твърдяща че:
„ … За да дискредитира Червената армия, „враждебният елемент“ ще облече униформата на членове на съветската армия и ще „граби, изнасилва и убива под прикритието на червеноармейци“. Освен „реакционната част от населението“ и „останалия фашистки елемент“, също съветски „бандити” – дезертьори и предатели на отечеството – също носят вина. Освен това съветската разузнавателна служба подозира, че бивши военнопленници и членове на армията на Власов, останали във Виена, също стоят зад престъпленията. Преоблечени като войници от Червената армия, те „ограбват местното население, пият, изнасилват на жени.“ (Stelzl-Marx, 2012)
Сега вече разбирам откъде идват тези стотици хиляди изнасилвания на жени в Европа! Слава Богу у нас такива няма! „Вервам им“, че няма! „Вервам“ и за зелените човечета в Крим! Точно толкова, колкото и на онзи, който агитираше „вервайте ми“ и после сядаше на приказка в руското посолство и то в по време, когато сме „неприятелска държава“ Или приемаше в къщата си руския посланик на фона на портрета на баща си, за когото злите езици твърдят, че е убит по поръчка на същата държава!
Абе, вервам…
А ако вие „не вервате“ какво са правили „братушките“, вижте този филм – „Съветската окупация е невиждана касапница и грабеж“. Защото това не са просто думи, не са някакви цитати или филни. Това са предупреждения! Предупреждения към всички онези, които са сигурни, че това няма да се повтори. Или чакат да бъдат „освободени“от поредната руска метафорфоза.
На финала – две думи от проф. Калин Янакиев – за „Съветският протекторат България“:
„ … на 9-и септември 1944 г. Москва не просто не ни е „освободила от нацизма“ (който, да, е имал свои поддръжници в България, но никога не е бил консолидиран партийно, нито е бил официална политическа идеология на българската монархия). Обратно – отнела е за цели 45 години нашата национална независимост. Което впрочем е направила с всички страни от Централна и Източна Европа, които членуваха до края на Студената война в т. нар. „социалистически лагер“ независимо дали преди това са били с Хитлер или са били негови жертви. Разликата ни с тях е, че тези последните през цялото време на съветското господство имаха ясното съзнание за това, имат го и до днес, докато у нас понятията „половинвековна съветска поробеност“, „изгубване на националната независимост“ и под. продължават да звучат като нещо „пресилено“ и „партийно острастено“.
Библиография
Lanius, C. (1945). I Saw the Russians Take Over Bulgaria. The Readers Didest, vol.XLVII, 16-21.
Stelzl-Marx, B. (2012). Stalins Soldaten in Österreich. Die Innensicht der sowjetischen Besatzung 1945–1955. Wien, München: Böhlau Verlag Wien ∙ Oldenbourg Verlag München.
Ангелов, В. (2005). Третата национална катастрофа. София: Анико.
Войников, И. (2017). История на българските държавни символи. Велико Търново: Абагар.
Коряков, М. М. (1952). Освобождение души. New York: Издательство имени Чехова.
Найденов, Н. (2002). Спомени с Иван Багрянов. София: Галик.
Рабичев, Л. (2010). Война все спишет. Москва: Центрполиграф.