Червен терор (18+)

В тази глава

„Гладомор“
Голямата чистка или „Големият терор“
Кой е Сталин?
Библиография

Започваме тази част на паноптикума с червена точка (18+), защото тя не е за деца и за хора със слаби нерви. Всъщност – тя изобщо не е за хора. Или по-скоро – в нея се разказва не за хора, а за някакви същества. Същества, които външно приличат на нас, разхождат се по улиците, говорят, усмихват се, а сигурно имат и семейства. Имат деца, които вечер, след работа целуват и прегръщат. И сигурно обичат! Но едва ли им разказват за „работния си ден“, вечер, насядали около семейната маса.

Именно защото не са хора!

Чували сте една фраза: „Ние тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“. Донякъде якобинска, тя по-скоро е характерна за всички комунистически режими. Е, не навсякъде я дадоха без кръв (всъщност – може би още не са я дали), но винаги я взимаха с кръв. Защото едва ли има народ, който доброволно бил им дал да управляват страната му и него самия. А властта я задържаха с още повече кръв! Включително и на деца!

Ще разгледаме събитията след 1944 г. у нас. Но за да разберем и оценим историята на НРБ, трябва да разкажем малко „друга“ история (нали едни опорки все ни говорят за „другата гледна точка“) – тази, на Съветска Русия. Не гледната точка – ще разкажем малка част от историята на Русия! И на Украина! И на Европа! Нали и двете държави са в Европа! Или?

Трябва да разкажем тази история! Може би, защото тя е неизвестна за голяма част от българската общественост, а може би и защото е пряко свързана с българската. И ако питате, какво е връзката – отговарям. Българската държава след 1944 г, се изгражда по съветски образец, като се повтарят и голяма част от болшевишките методи за вземане на властта. И за задържането й! Много от бъдещите управляващи на „народната република“ България са съветски възпитаници или просто надъхани с комунистическа идеология и пропаганда. Да не говорим, че в нашата история има дори 6 (шест) министър-председатели, съветски граждани!

Много от събитията, за които ще прочетем в тази част на паноптикума, случили се в СССР, се повтарят, макар и в различна степен, и у нас. В други – българско участие няма, но пък ще има българи, които ще бъдат съдени от III-ти състав на „народния съд“ по повод трагедиите във Виница и Катин.

Трябва да разкажем тази история! За ГУЛАГ. Защото „ГУЛАГ“ не е интернет-търсачка, както си мислят някои. А за над 60% от младежите в България, понятия като „Желязна завеса“ и „ГУЛАГ“ не означават нищо особено. 17,5% пък биха искали да живеят по времето на Тодор Живков, а над 14% определят периода 1944-1989 като „по-скоро демократичен“.

Трябва да разкажем тази история! Защото, който не знае историята, рискува да я повтори. Заедно със всичките й грешки и провали!

Ще се опитам да компенсирам, макар и частично тези пропуски в образованието (вкл. и своето), споделяйки информацията, като обясня накратко, какво всъщност е системата, и в частност – ГУЛаг.
Да, в Съветска Русия, но не забравяйте – ние бяхме „16-тата република“.

За да говорим за 1944-та, трябва да се върнем 25 години по-рано, когато в Русия, се случва едно от най-мрачните събития в човешката история, наречено по-късно „Велика октомврийска социалистическа революция“. Разговорно – „ВОСъРъ“.

Крайцерът „Аврора“ произвежда своя прословут изстрел, пролетариатът, под вещото ръководство на болшевишката партия и лично на другаря Ленин, превзема „Зимния дворец“ в Петербург, сваля омразния цар и започва установяването на „най-справедливия строй“, онзи – без експлоатация на човек от човека. Не само в Русия, която ще бъде в основата на Съюза на съветските социалистически републики(СССР) – този строй трябва да възтържествува в целия Свят!

Колко красиво! Колко човеколюбиво! Колко… лъжа!

Лъжа, защото болшевиките всъщност извършват въоръжен метеж срещу Републиката. Да, срещу Републиката, защото през октомври 1917 г., Русия е република, с правителство, начело с Александър Керенски – лидер на Февруарската революция от 1917 г., която всъщност сваля царя Николай II от власт. И затова „Зимният дворец“ е празен. А месеци преди октомври, Керенски е министър на правосъдието, подписал постановлението на Министерския съвет „за премахване на смъртното наказание в Русия завинаги“. И то не само в гражданските и военните съдилища, но и във всички извънредни съдилища, включително полеви, действащи на фронта по време на Първата световна война.

И ако Керенски отменя смъртното наказание „завинаги“, не така смятат носителите на „най-справедливия строй в Света“. Още на следващия ден след „революцията“, болшевиките наистина отменят смъртното наказание, но… само два дни по-късно издават Декрет „За съда“, с който се създават работнически селски революционни трибунали „за борба с контрареволюцията“!

Месец по-късно се създава „Извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа“ – „Чрезвычайная комисия“, (от чието съкращение „ЧК“ идва думата „чекист“), под ръководството на Феликс Дзержински. По-късно, Вътрешни войски (част от ЧеКа) вече наброяват 200 000 души.

Интересни сведения за ЧК дава Ема Голдман – родена в Русия, емигрирала в САЩ, но по-късно е депортирана като анархист обратно. Симпатизира на болшевиките, с които имат много общи виждания, но кратко след това се разочарова. В книгата си „Моето по-нататъшно разочарование в Русия“ Ема Голдман отбелязва:

„Покварата на ЧК е добре известна. Хората бяха разстрелвани за дребни престъпления, а тези, които можеха да си позволят да плащат подкупи, бяха освободени дори след смъртната присъда.“

Ще цитирам две „инструкции“, разсекретени в края на 80-те години на ХХ век в Русия. Първата – бележка на Ленин до Е. М. Склянски (август 1920 г.), заместник-председател на Революционния военен съвет на републиката, в която вождът, очевидно оценявайки високо плана, предложен от този отдел, разпорежда:

„Отличен план! Завършете го заедно с Дзержински. Под прикритието на „зелените“ (ще ги обвиним тогава) ще отидем на 10-20 мили и ще бесим кулаци, свещеници, земевладелци. Награда: 100 000 рубли за всеки обесен“
(*РЦХИДНИ, ф. 2, on. 2, д. 380, л. 1. Документ частично опубликован Д. А. Волкогоновым (Известия. 1922. 22 апреля).

А в друго секретно писмо до членовете на Политбюро на ЦК на РКП(б), от 19 март 1922 г., Ленин предлага да се възползват от глада в Поволжието и да изземат църковните ценности. Тази акция, според него

„трябва да бъде извършена с безпощадна решителност, без да се спираме пред нищо и в най-кратък срок. Колкото повече представители на реакционното духовенство и реакционната буржоазия успеем да разстреляме по този повод, толкова по-добре. Трябва да дадем урок на тези точно сега, така че в продължение на няколко десетилетия да не посмеят и да помислят за каквато и да е съпротива.“ (Литвин, 1993. бр.6)

Без коментар!

Тези репресивни мерки са крайно необходими за запазване на властта, тъй като голяма част от народа, а и много партийни функционери, не са споделяли мераците за „светло бъдеще“. Нито в Съветския съюз, нито у нас. Още през март 1921 г. Ленин докладва пред делегатите на Десетия партиен конгрес:

„Ние не съумяхме да убедим широките маси.“ Разочарован от действията на много от партийните членове, вождът на световния пролетариат коментира: „В цялата история не съществува силно народно движение, в което да няма забъркана мръсотия, авантюристи и измамници, самохвалковци и гласовити елементи… Управляващата партия неизбежно привлича кариеристи.“ (Конкуест, 2001)

Не знам за Съветската компартия, но всъщност Ленин е пророк, защото разкрива една от „мръсните тайни“ на управляващата десетилетия по-късно БКП – посрещнала Десети ноември с около 1 000 000 партийни членове! За много от които беше резонен въпроса – „Ти комунист ли си, или си член на БКП?“. Всеки може да предположи, колко от тях са били комунисти и колко кариеристи! Не, не! Нищо не казвам – само цитирам другаря им Ленин!

Пак там той коментира „надмощието на лична злоба и злонамереност“ в комитетите, натоварени да прочистят партията. И още: „ние живеем в море от незаконност“, и констатира, че „комунистическото ядро няма обща култура“. Културата на средните слоеве в Русия е „незначителна и окаяна, но във всички случаи по-висока от тази на нашите отговорни комунисти“.

През 2002 г, в Москва излиза „Децата на ГУЛАГ – 1918-1956“ (А.Н.Яковлев, 2002) – сборник, под редакцията на акад. Александър Яковлев, събрал над 300 документа, някои от които ще цитирам и в други части на този паноптикум.

Първата глава в сборника е озаглавена „Мы наш, мы новый Мир построим…“ – „Ние наш, нов свят ще построим…“. Едва ли този цитат говори нещо на днешния читател, затова уточнявам – това е стих от Интернационала, който в периода 1918-1945 е химн и на Съветска Русия. Иронично, но те построиха „техния нов свят“, като „набутаха“ насила в него милиони – и от своите, но и много други народи от други държави. А май и продължават…

Говорим за Червен терор, затова ще започна, цитирайки изцяло първия документ, озаглавен „Из спомените на Коменданта на Ипатевския дом Я.М. Юровский за разстрела на царското семейство, записани от историка М.Н. Покровский през 1921 г.“. Прочетете тези редове – те описват история, която макар и косвено свързана с нас, някак странно наподобява едно друго събитие, случило се в София, в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Преводът тук, а и на останалите цитати е мой, като е спазен изцяло оригиналния правопис:

„На 16/VII (1918) е получена телеграма от Перм на кодиран език, съдържащ заповед за избиването на Р(омано)ви. На 16-ти в 6 ч. веч(ерта) Филип Г(олощеки)н нареди заповедта да бъде изпълнена. В 12 часа през нощта трябваше да пристигне кола, която да извози труповете. В 6 часа отведоха момчето…, което силно разтревожило Р(оманов)и и хората им. Дойде д(октора) Боткин, за да попита каква е причината за това. Беше му обяснено, че чичото на момчето, който беше арестуван и след това избяга, сега се е върнал отново и иска да види племенника си. На следващия ден момчето беше изпратено у дома (мисля, че в Тулска губерния). Камионът не пристигна в 12 часа, пристигна чак след 1,30. Това забави изпълнението на заповедта. Междувременно бяха направени всички приготовления: избрани са 12 души (включително 6 латвийци) с револвери, които трябвало да изпълнят присъдата. 2 от латвийците отказаха да стрелят в девойките. Когато колата пристигна, всички спяха. Събудиха Боткин, а той всички останали. Обяснението беше дадено по следния начин: „Поради факта, че в града е неспокойно, е необходимо да се премести семейство Р(омано)ви от горния етаж на долния.“ Обличаха се ½ ч. На долния етаж беше избрана стая с дървена преграда от турникет (за да се избегнат рикошети); от нея бяха изнесени всички мебели. Екипът беше готов в съседната стая. Р(оманови) за нищо не се досещаха. Ком(ендантът) лично отиде за тях, и ги доведе по стълбата в долната стая. Ник(олай) носеше А(лексей) на ръце, останалите носеха със себе си възглавници и разни дребни неща. Влизайки в празната стая, А(лександра) Ф(ьодоровна) попита: „Е, и стол ли няма? И да седнеш ли не можеш?“ Комендантът нареди да донесат два стола. Ник(олай) постави на единия А(лексей), на другия седна А(лександра) Ф(ьодоровна). Комендантът нареди на останалите да застанат в редица. Когато застанаха, извикаха командата. Когато командата влезе, ком(ендантът) каза на Р(омано)ви, че поради факта, че техните роднини в Европа продължават да настъпват към Съветска Русия, Уралският изпълком постановил да бъдат разстреляни. Николай се обърна с гръб към командата, с лице към семейството си, и тогава сякаш се опомни, той се обърна към коменданта с въпроса: „Какво? Какво?“ Комендант повтори припряно и нареди на командата да се приготви. На командата предварително беше казано кой по кого да стреля и му беше наредено да се цели право в сърцето, за да избегне много кръв и да се свършва бързо. Николай не каза нищо повече, обърна се отново към семейството, други изрекоха няколко несвързани думи възклицания, всички с продължителност няколко секунди. Тогава започна стрелбата, която продължи две-три минути. Ник(олай) беше убит лично от коменданта. Веднага след това загинаха А(лександра) Ф(ьодоровна) и хората на Романови (разстреляни бяха общо 12 души: Ник(ол)ай, А(лександра) Ф(ьодоровна), четири дъщери – Татяна, Олга, Мария и Анастасия, д(окто)р Боткин, лакеят Труп, готвачът Тихомиров, друг готвач и прислужница, чието фамилно име ком(ендантът) забрави). А(лексей), трите му сестри, прислужницата и Боткин бяха още живи. Трябваше да бъдат дозастреляни. Това изненада коменданта, защото се целеха направо в сърцето. Изненадващо беше също, че револверните куршуми отскачаха от нещо като рикошет и подскачаха из стаята като градушка. Когато се опитаха да доубият едно от момичетата с щик, тогава щикът не можеше да пробие корсажа. Поради всичко това, цялата процедура, включително „проверката“ (опипване на пулса и т.н.), отне около 20 минути. След това започнаха да изнасят труповете и да ги слагат в колата, (тя) беше постлана с плат за да не изтича кръв. Тогава започнаха кражбите; трябваше да се сложат 3 надеждни другари за охрана на труповете, докато трае пренасянето (труповете се изнасяха един по един). Под заплаха от разстрел, всичко откраднато бе върнато (златен часовник, табакера с диаманти и др.)(…)

ГАРФ. Ф. 601. Оп. 2. Д. 27. Лл. 31-32. копие. Машинопис.“ (стр.13-14) (А.Н.Яковлев, 2002)

Само ще уточня, че Алексей (Царевич) по време на убийството е на 13 години!

На 11 август 1918 г., Ленин изпраща секретна телеграма до властите в Пензенска област по повод избухването на бунт, който бързо обхваща пет общини, в която разпорежда:

„Другари!
Въстанието в пет кулашки общини трябва да бъде безпощадно потушено.
Първо. Да бъдат обесени (непременно да бъдат обесени така, че да ги виждат хората) не по-малко от 100 известни кулаци, богаташи, кръвопийци.
Второ. Да се оповестят имената им.
Трето. На хората да им бъде отнет всичкият хляб.
Четвърто. Вземете заложници. Погрижете се хората да видят, да треперят, да знаят.“

Няколко дни след този „хуманен акт“, на 31 август 1918 г. официозът вестник „Правда“ пише:

„ …настъпи часът, когато трябва да унищожим буржоазията, ако не искаме буржоазията да ни унищожи. Нашите градове трябва да бъдат безмилостно освободени от буржоазно гниене. Всички тези господа ще бъдат регистрирани, а тези от тях, които са опасни за революционната класа, ще бъдат унищожени. […] Химнът на работническата класа отсега нататък ще бъде песен на омраза и отмъщение!“

В друга телеграма от май 1919 г. до Григорий Зиновиев, Ленин нарежда:

„Другарю Зиновиев, изпращайте неблагонадеждните в концентрационни лагери“.

И тъй като думата „буржоазия“ в българското съзнание носи негативен смисъл, нека поясним.

„Буржоазия идва от френски език – от думата bourgeoisie, bourgeois, означаваща ‘градски човек, гражданин’. В същия смисъл се използва и в немски език. (…)
Градските хора, по правило, са свързани със занаятчийска и търговска дейност. Те постепенно развиват допълнителни за онова време производства, които не са пряко свързани с аграрния начин на живот, от който произхожда и изхранването на хората. Във времето се оформят в категория от обществото, като понятието буржоазия е все по често срещано от ХVІ век насетне. (…)
През ХХ век в държавите от комунистическия лагер, първоначално в Съветска Русия, а в последствие, след Втората световна война, и сред много народи в Източна Европа се изгражда пропаганда срещу буржоазията. Тя е обявена за основен враг на комунизма, тъй като заплашва пролетариата, който е единствената ценност за новата диктатура. В името на тази идеология милиони хора са убити, защото са буржоа. Ето защо, това понятие и до днес е натоварено в съзнанието на много хора с отрицателна същност.“

Цитирам Университетския речник на Нов Български Университет. За да знаеш Уважаеми Читателю, ако ти не се занимаваш със земеделие, ако ти сам се грижиш за прехраната си и не си работник във фабрика, то ти попадаш в категорията „буржоа“. И съгласно написаното във в-к „Правда“ застрашаваш пролетариата и следва да бъдеш унищожен! Повтарям – унищожен! Или в по-добрия случай – изпратен в концлагер.

А Дзержински, Председател на Чрезвичайната комисия (ЧК), която по-късно ще се преименува в КГБ, в свое интервю от 1920 г дава дефиниция на „Червения терор“ – „основните характеристики на терора са: сплашване, арестуване и унищожаване на враговете на революцията въз основа на тяхната класова принадлежност или роля им в изминалите предреволюционни периоди“.

И болшевиките изпълняват с особено удоволствие заповедите на вождовете:

„По време на пребиваването на болшевиките в Харков – пише Мелгунов – цареше такъв терор, че мнозина загубиха ума си вследствие на преживените кошмари. С особена жестокост се отличаваше комисарят Саенко, за щастие заменен по-късно от доброволци. Разстрелваха безпощадно, като не изключваха жените и децата. На две улици и в избите на някои от къщите бяха изкопани коридори. В края им нареждаха хората, които трябваше да разстрелят и когато падаха, ги засипваха със земя. На следващия ден отново застрелваха други на същото място и поръсваха малко пръст и така нататък до върха. После тръгна следващият ред от същия коридор… В един от тези коридори бяха погребани поне 2000 души. Някои жени бяха застреляни само защото не приемаха ухажването на комисарите. В мазетата хората бяха разпъвани на винтове, забити в пода. Кожата на много жени беше одрана и висеше по ръцете и краката им подобно на ръкавици и чорапи, както и цялата кожа отпред… В началото разстрелваха по 50-60 души на ден, но после цифрата се покачи значително. А Саенко лично обикаляше между труповете и доубиваше с нож тези, които даваха някакви признаци на живот.“

На 17 април 1920 г. тайно е прието „Циркулярно писмо на ЧК No 4 за отношенията на извънредните комисии с трибуналите“, което по-специално съдържа следната препоръка:

„В същото време ЧК уведомява другарите, че се изготвя специална инструкция за трибуналите за така наречената „опростена процедура за разглеждане“ на делата, която, като е строго изградена на базата на членовете на публикувания закон, но когато всички съдебни производства се свеждат до четене на обвинителния акт, разпит на обвиняемия и произнасяне на присъда.“

През 1920 г. Тамбовска област е засегната от суша и цари невъобразим глад (за който разказахме в първата част на настоящия паноптикум). Въпреки това, Продоволствените отряди обикалят по селата и събират и малкото останало зърно. В недоволството си, селяните се вдигат на въстание, което бързо обхваща и околните области. Тамбовското въстание от 1920-1921 г. става едно от първите и най-големите въстания срещу комунистите (защо ли „забравени“ от историята?). Въстанието достига максималния си размах през януари-февруари 1921 г., когато броят на въстаниците достига 50 000 души, обединени в две армии (състоящи се от 14 пехотни, 5 кавалерийски полка и 1 отделна бригада с 25 картечници и 5 оръдия). Червената армия под командването на Тухачевски потушава жестоко въстанието.

Заповедите, които той издава говорят красноречиво за методите, с които болшевиките бранят властта. Една подобна, на Пълномощната комисия на Всеруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) No 27 от 30 май 1921 г., подписана от Михаил Тухачевски, разпорежда:

„Семействата на всички отсъстващи бандити в териториите, окупирани от военните части трябва да бъдат заловени и затворени в концентрационен лагер. Всички, които отсъстват от дома без основателна причина, се считат за бандити.“

Ще цитирам още няколко документа в тази връзка. Първият – „Заповед No 171 на Пълномощната комисия на Всеруския централен изпълнителен комитет от 11 юни 1921 г.“. в която се казва:

„1.Гражданите, които отказват да кажат имената си, да се разстрелват на място без съд.“

Само този ред е достатъчен, за да дефинираме понятието „Червен терор“! По-нататък заповедта определя репресивни мерки срещу въстаниците и техните семейства: села, в които е скрито оръжие, се обявява присъда за залавяне на заложници и разстрела им в случай на непредаване на оръжие; Ако се намери скрито оръжие, старшият работник в семейството трябвало да бъде застрелян на място без съд; Семейството, в чиято къща бунтовник е намерил убежище, бивало арестувано и депортирано от провинцията, а имуществото му подлежало на конфискация, старшият работник в това семейство е трябвало да бъде разстрелян без съд; семейства, криещи членове на семейството или имущество на бунтовници, се считали за бандити – старшият работник на това семейство също бива екзекутиран на място без съд; В случай на бягство на бунтовническото семейство, собствеността му трябвало да бъде разпределена между „селяните, лоялни на съветския режим“, изоставените къщи да бъдат изгорени. Тази заповед трябвало да бъде изпълнена „сурово и безмилостно“.

Факсимиле от Заповед №171 / 11 юни 1921

Тухачевски разочарован отбелязва:

„Нищо не работи без екзекуции. Стрелбата в едно село не засяга друго, докато в него не се проведе същата мярка.“

Затова друга негова заповед с № 0116 от 12 юни 1921, гласи:

„Горите, в които се крият бандитите, трябва да бъдат прочистени с отровни газове, точно изчислени така, че облакът от задушаващи газове да се разпространи из цялата гора, унищожавайки всичко, което се крие в нея.“

В друга заповед на ВЦКИ с №181 от 24 юни 1921 г. четем:

„При пристигането си на мястото енорията се отцепва, 100 от най-видните личности се вземат за заложници и се въвежда обсадно положение. Излизането и влизането в енорията трябва да бъде забранено по време на операцията. След това се събира пълно събрание на енорията, на което се четат заповедите на Пълномощната комисия No 130 и No 171 (…) На жителите се дават 2 часа да предадат бандити и оръжия, както и бандитски семейства, а населението се информира, че в случай на отказ да се даде споменатата информация, заложниците ще бъдат разстреляни след 2 часа. Ако населението на бандити и оръжие не посочи в рамките на два часа, събирането се свиква за втори път и взетите заложници се разстрелват пред населението, след което се вземат нови заложници и събралото се събрание се иска да предаде бандитите и оръжията за втори път.“

В името на някакво имагинерно „светло бъдеще“ болшевиките създават кърваво настояще:

„В районите на здраво вкоренено въстание е необходимо да се водят не битки и операции, а може би цяла война, която трябва да завърши с пълна окупация на въстаническия регион (…). Накратко, борбата трябва да се води главно не с банди, а с цялото местно население.“

В тази връзка на 27 юни 1921 г. се провежда заседание на пълномощната комисия на ВЦИК, където бива съобщено:

„Голям приток на непълнолетни, започвайки от бебета, в концентрационните полеви лагери“. Решихме да задържим децата под три години заедно с майките им, по-големите – отделно, имаше стотици от тях. Те, като възрастни, са държани в казарми зад бодлива тел, охранявани от бойци.“

По съвременни оценки общият брой на жертвите дадени от руския народ по време на болшевишкия метеж от 1917 г. и последвалата гражданска война е между 12,5 и 15 млн. души. За сравнение – загиналите руски войници на всички фронтове през Първата световна война (вкл. и от български куршум в Добруджа или Македония) са „само“ 500 000.

Давам това кратко, но травмиращо психиката описание на дните и месеците след „Октомврийската революция“, за да направим паралел с действията на българските болшевики – те стриктно следват завета на учителя и следват „конспекта“! И без отровни газове, само за няколко месеца успяват да направят това, за което на болшевиките им трябвали години! Унищожаване на елита на нацията, смазване на всяко различно мислене, тържество на простотията, посредством терор!

Червен терор!

„Гладомор“

Гладомор. Чували сме тази дума в контекста на различни събития, често в контекста на войната срещу Украина, но може би малко от нас знаят нейния смисъл и произход. Затова малко разяснения, които ще дадат отговор и на вековните мераци на Кремъл да смачка украинския народ и да унищожи независимата украинска държава.

Украинската дума „Холодомор“ (Голодомор) означава „смърт чрез глад“. Появява за първи път в печатните произведения на украински емигранти в Канада и САЩ през 1978 година, по времето, когато на историците в СССР било позволено да говорят само за „трудности с прехраната“, но не и за глад. Защото във „великата Съветска страна“, при „най-прогресивния строй“, глад не може да има! Камо ли – загинали от глад! А в действителност милиони загинали именно от глад!

Всъщност, Гладоморът е форма на съзнателно предприет геноцид срещу украинския народ, съзнателно организиран от ръководството на Съветска Русия през 1932-1933 г., с цел да се ликвидират слоевете украински селяни – собственици на земя или добитък, и превръщането им в лишени от права колхозници, като така бъдат изкоренени социалните основи на независимостта в Украина.

Всяка година на четвъртата събота на ноември Украина почита паметта на жертвите на Гладомора от 1932-1933 г. и на масовия изкуствен глад от 1921-1923 г. и 1946-1947 г. но в продължение на половин век, една от най-страшните хуманитарни катастрофи на 20 век е „позабравена. А между 1932 и 1933 година в Съветския съюз между 7 и 8 милиона души умират от глад, половината от които в Украина, която още тогава е наричана „житницата на Европа“.

…

След многоточието (за време за размисъл) – малко История. След разделянето на територията на Украйна в средата на XVII век между Жечпосполита и Московското царство през следващите два века украинската нация няма собствена държавност, поради което е подложена на политическо, икономическо, национално и културно потисничество. Русия извършва тежка колонизация на Украйна. Мощната русификация, шовинизмът и политиката на отъждествяване на украинците с руския народ (идентифициране на Украина като част от Русия — „Малорусия“) не унищожават украинското национално съзнание. Украинците много остро усещат различията си от руснаците и в продължение на векове водят постоянна освободителна борба. Но едва през 1917 г. е възможно да се създаде Украинската държава. На 17 март 1917 г., дни след Февруарската революция в Русия, в Украина е създадена Централна Рада (Централен съвет), а на 7 ноември е провъзгласена Украинската народна република (да не се бърка с Украинската народна република на Съветите). На 22 януари 1918 г., след избухването на съветско-украинската война, УНР е обявена за независима и суверенна държава, като установява дипломатически отношения с повече от 20 страни по света. Прави чест, че България е първата държава в света, която признава независима Украина и отваря посолство там, като проф. Иван Шишманов е първият български посланик в Киев.

Следва поредна окупация на украинските земи, като руските болшевики установяват комунистически тоталитарен режим със сила и марионетни правителства.

На 6 юли 1923 г. е създаден Съюзът на съветските социалистически републики (СССР), една от които е и Украинската социалистическа съветска република (УССР). „Съюзът“, според конституцията включва равни републики: Русия, Украина, Беларус и всички останали, които са – подчертавам – са равни по статут. Доказателство, че поне от 1923 г., когато е създаден СССР, съветското правителство признава Украина за независима държава, която е част от него. Съюзният договор предвижда пълно равенство на републиките, но Украйна всъщност се управлява от Кремъл. Както и всички останали.

С установяването на комунистическия режим настъпват сериозни промени в социалния, политическия и социално-икономическия живот на Украина, повечето от които засягат предимно традиционното село. Комунистическият тоталитарен режим насаждал нови обичаи, нови ритуали, като в същото време принуждавал украинците да се откажат от миналото си, да забравят произхода си.

В края на 20-те години на ХХ век, Сталин поставя за своя основна цел създаването на мощна индустриална база. Но не за да осигури благополучието на своя народ, а за да превърне СССР в най-мощната военна сила, способна да превземе цяла Европа. Всъщност това е старата теория на Троцки за световната революция, но ако той разчитал на революциите, организирани в европейските държави чрез Коминтерна, Сталин се готвел за военна намеса и формиране на марионетни просъветски правителства в окупираните страни. И ако имате съмнения – вижте какво става в Латвия, Естония и Литва през 1940 г. И разбира се – през 1944-та у нас! А май и до днес!

През 1928 г. правителството на „победилия пролетариат“ в СССР обявява първия петилетен план, в който една от основните мерки е колективизацията на земеделската собственост (по някакви „странни“ обстоятелства, повечето от действията на властта в СССР, сляпо се повтарят няколко години по-късно и в новосъздадената НРБ). За да създаде индустриална база в СССР, Сталин се нуждаел от пари. Тъй като СССР като цяло бил селска – земеделска, а не индустриална страна, тези пари можело да бъдат получени главно чрез конфискация на селскостопански продукти от селяните, предимно зърно, което пък било добра експортна стока.

И Сталин се връща към първоначалното учение на марксизма за премахване на частната собственост, като обявява курс към колективизация чрез обединяване на индивидуалните частни селски стопанства в колективни стопанства – Колхози, с държавна собственост, още повече, че Йосиф Висарионович смятал селячеството за основа на националното движение. Всеки селянин бил задължен да полага определен брой работни дни, за работата на които му се плащало в натура. Но предоставеното било толкова оскъдно, че лишило селяните от възможността да изхранват семействата си.

Колективизацията се оказва крайно непопулярна сред селското население, като много малко селяни се включват доброволно в колхозите, и това налага правителството да засили натиска за ускорено създаване на колхози. Голяма част били вкарвани в колхозите чрез принуда и терор, но немалко били нарочени за „кулаци“, „буржоазни националисти“ или „контрареволюционери“. Най-силно това засяга селското стопанство на Украинската ССР, където по това време преобладават частните стопанства, за разлика от предимно общинното земеделие в Русия. Затова в Украина са изпратени голям брой държавни функционери, но и десетки хиляди промишлени работници, твърди привърженици на болшевизма, които трябва да подпомагат организирането на колхозите. Освен това, трябва да премахнат всякаква съпротива срещу колективизацията, включвайки се в т.нар. „разкулачване“ – арести и депортиране на обявените за кулаци и техните семейства. Определението „кулак“ се използва за всички, противопоставящи се на колективизацията. През 1930 – 1931 около 300 хиляди украинци са обявени за кулаци и подложени на преследвания.

Сталин бил наясно с опасността от бунтове и въстания и страхувайки се да не загуби Украина като територия, съветският режим започва системно унищожаване на част от украинската нация – украинското селячество като носител на украинската традиция, култура и език – маскирано като планове за предаване на зърно на държавата. Което пък се изнасяло за твърда валута.

Но това не стигало и следващата стъпка в геноцида били глобите в натура – държавата отнемала от селяните не само зърно, но и всякаква друга храна и имущество, които можели да бъдат продадени. Доказателство за съзнателния геноцид е фактът, че това не се случва в никоя друга Съюзна република. На 18 ноември 1932 г. Политбюро на ЦК на Компартията на Украйна под натиска на Молотов приема резолюция, която въвежда специфичен репресивен режим – „черни дъски“. Това означавало хранителна „блокада“ на колхозите, селата, областите: пълно изземване на храната, забрана на търговията и доставката на стоки, забрана за заминаване, като се стигало до обкръжаване на селището от военни отряди, ГПУ и полицията. През 1932-1933 г. режимът на „черните дъски“ действа в 180 области на Украинската ССР (25% от областите). Такъв репресивен режим бил приложен само в Украина и Кубан, тоест в местата за компактно пребиваване на украинците.

Трудно е да се каже кое било по-важно за Сталин – събирането на селскостопански продукти, включително зърно, или геноцидът над украинския народ, тъй като Сталин постоянно упражнявал геноцид върху този или онзи народ в различни периоди от съветската история. Ще посоча един почти неизвестен факт. Чували ли сте за град Биробиджан? Сигурно не. Но сте чували за Холокост – единодушно свързваме тази дума с нацистите в Германия. И с основание! Но защо ли у нас е „забравен“ антисемитизмът в руското общество. Няма да се връщам на гоненията на евреите през XIX век и прословутите „Майски закони“ под вещото ръководство на нашия „национален герой“, руския граф Николай Игнатиев. Говоря за XX век, когато съветското ръководство репресира хиляди евреи от територията на целия Съветски съюз, като ги изселва – с извинение – „на г..а на географията“! И това, само няколко години, след като сред болшевиките, които взимат властта, има немалко лица с еврейска кръв!

На 29 август 1924 г. е създаден Комитетът за поземлено устройство на еврейските работници (КомЗЕТ), с цел пренасочване на еврейското население на Съветска Русия към земеделска дейност, а през 1928 г. Президиумът на ЦИК на СССР приема резолюция „За възлагане на КомЗЕТ за нуждите на пълното заселване на работещите евреи в свободните земи в приамурската ивица на Далекоизточния край“.

През 1934 г. в руския Далечен изток се създава Еврейската автономна област с център Биробиджан, с цел, компактно пребиваване на съветските евреи. На заселниците, изпратени от цялата страна край бреговете на Амур, била обещана независима и просперираща република. Но това разбира се, нямало как да се получи при климатичните условия там.

Всъщност, в СССР нямало хора или народности, срещу които да не се извършват масови репресии. Включително и срещу българи. На етническо прочистване от страна на Сталин и Берия стават жертва и хиляди кримски българи. Но именно защото Украина била едновременно най-голямата република по население след РСФСР и най-големият производител на зърно в СССР, конфискацията на селскостопански продукти в Украина довежда до катастрофални последици и жертви, които попадат под определението за геноцид.

В началото на 30-те години политиката на колективизация в Украина се проваля. Селяните масово напускат колхозите, като взимат и имуществото си: добитък, стопански инвентар, изработената продукция.

В историческото разследване „Червен глад – войната на Сталин срещу Украйна“, издадено и на български, американската журналистка и писателка Ан Апълбаум, носителка на наградата „Пулицър“, събира разкази на оцелели от Гладомора:

„В ранната пролет на 1932 г. украинските селяни вече започват да гладуват. В докладите на сътрудниците на тайната полиция и в писма от други зърнопроизводителни райони в Съветския съюз – Северен Кавказ, Поволжието, Западен Сибир – се съобщава за деца, подпухнали от глад; за цели семейства, които ядат трева и жълъди; за селяни, които напускат домовете си, за да търсят храна. През март медицинска комисия вижда трупове, изоставени насред улицата в село край Одеса: никой няма сили да ги погребе. В друго село местните власти се опитват да скрият броя на починалите. Отричат случващото се, въпреки че трагедията се разиграва пред очите на всички.
Някои пишат до Кремъл с надеждата да получат обяснение:
Уважаеми другарю Сталин, има ли съветски закон, че селяните трябва да гладуват? Защото ние от 1 януари не сме имали къшей хляб в колхоза… Как можем да построим социалистическо народно стопанство, когато сме обречени на гладна смърт? До жътвата има цели четири месеца… За какво се сражавахме по бойните полета? За да гладуваме, за да гледаме как децата ни умират в мъки от глад?
Други просто не могат да повярват, че съветската държава е виновна за случващото се:
Десет до двайсет семейства умират на ден от глад по селата; деца бягат, където им видят очите; гарите са препълнени със селяни, напуснали домовете си. По селата не са останали нито коне, нито добитък… Изпълнявайки капиталистическия план, буржоазията предизвика глада, за да настрои селячеството срещу съветското правителство.
Гладът обаче не е предизвикан от буржоазията. Пагубното решение на ръководството на Съветския съюз да принуди селяните да се откажат от земята си и да влязат в колхозите; прогонването на „кулаците“ – по-заможните селяни, от домовете им; хаосът, който възниква в резултат на всичко това, са довели селските райони до ръба на гладна смърт.“ (Апълбаум, 2021)

„Пагубно решение“ се явява и фактът, че въпреки спада на земеделската продукция, през 1932 съветските власти увеличават квотите за доставки от Украина с 44%. Но само това не е достатъчно – за да всее страх и да запази колхозите и собствеността в ръцете на държавата, на 7 август 1932 болшевишкият режим приема репресивен декрет – така наречения „Указ седем-осем“, който става популярен като „Закон за трите класа“. Или чл. 328 от сталинския Наказателен кодекс. Документът за първи път в съветското право дефинира термина „социалистическа собственост“ като основа на държавата, въвежда в законно обращение понятието „кражба на социалистическа собственост“ (държавна, колхозна или кооперативна), а също така установява жестоки мерки за такива престъпления: лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, с конфискация на имущество, а при утежняващи обстоятелства – разстрел на извършителя с конфискация на имуществото му. За „социалистическа собственост“ се смятали дори шепичка класове от колхозните поля – в буквалния смисъл на думата от 3 до 5 класа – за това човек можел да бъде арестуван и разстрелян. А на 7 април 1935 г. е прието постановление номер 3/598 с което смъртната присъда според сталинския наказателен кодекс можела да се прилага и спрямо деца, навършили 12 години, като Постановлението е подписано лично от „бащата на народите“ Сталин! Същият онзи „добрия чичко Сталин“!

 Директивите на областните изпълнителни комитети забранявали появата на жители в колхозните полета и близките гори преди настъпването на зимата, което изключвало възможността да се прехранват чрез събиране на сезонни плодове, гъби и горски плодове, ядливи корени и кореноплодни култури. Всеки уловен в гората се смятал за заподозрян и бил претърсван. Всеки колхозник, хванат на полето извън преките му задължения, предизвиквал достатъчно сериозни подозрения, като бил претърсван не само той, но и домовете на заподозрения и на неговите близки. А за възбуждане на наказателно дело било достатъчно това, което било намерено в джобове или чанта му. (ibidem)

За много читатели може би изглежда невероятно, затова ще цитирам таблица с броя на осъдените от общите съдилища на РСФСР и затворени в ГУЛАГ по декрет от 7 август 1932 г.

Година	Брой осъдени	Брой затворници към 1 януари
1932	22 347
1933, I полугодие	69523
1933, II полугодие	33 865
1934, I полугодие	19 120	93 284
1934, II полугодие	17 609
1935, I полугодие	6 706	123 913
1935, II полугодие	6 119
1936	4 262	118 860

изт. Wikipedia – „Закон о трёх колосках“

Започва тотално изземване на всички запаси от зърно, а след това за конфискация на други храни и имущество като глоби за неизпълнение на плана за доставка на зърно. Превръщайки Украина в територия на масов глад, режимът блокира всички пътища за напускане и спасение – 22,4 милиона души затворени като в капан на територията на Гладомора.

През пролетта на 1933 г. смъртността в Украина достига катастрофални размери. Пикът на Гладомора е през юни. По това време 28 000 души умират от гладна смърт всеки ден, 1168 души на всеки час и 20 украинци всяка минута…

За следващите няколко реда ще сложа не една, а две червени точки (18+) (18+).

Защото показват крайностите, до които са принудени украинците, в борбата си за оцеляване. Принудени от болшевишката власт във „Великия Съветски съюз“.

„Свидетели на Гладомора разказват за случаи, когато отчаяни селяни са изяли телата на своите или на съседите мъртви деца.
„Този канибализъм достигна своя предел, когато съветското правителство… започнаха да отпечатват плакати със следното предупреждение: „Да ядеш собствените си деца е варварство“, пишат унгарските изследователи Агнес Варди и Стивън Варди от университета Дюкен.
Според някои доклади повече от 2500 души са били осъдени за канибализъм по време на Гладомора.
Докторът на историческите науки Васил Марочко посочва, че през първата половина на 1932 г. е имало изолирани факти за канибализъм, а през втората половина на 1932 г. и през 1933 г. той се е превърнал в масово явление във всички региони на Украйна, където бушува глад.
„Обикновено жените най-често прибягват до канибализъм, може би за да спасят семейството, когато по-малкото дете се жертва, за да оцелеят по-големите. Особено през пролетта“, казва г-н Марочко.“

Без коментар.

По това време, в Съветска Русия пристига „Мистър Джоунс“. Не, това не е герой от холивудски екшън, а британския журналист Гарет Джоунс – един от малкото репортери, преки свидетели на случващото се. Увлича се от идеите за „социалната държава“, но посещавайки Съветска Русия той е силно разочарован и завръщайки се, публикува в редица британски издания, откъси от своя „Руски дневник“:

„Гладът, много по-голям от онзи през 1921 г., осъжда народа на отчаяние, кара го повече от всякога да мрази Комунистическата партия. Дори комсомолците, някога изпълнени с ентусиазъм, сега усещат как се разсейват илюзиите им. А работниците искат храна и се боят да не изгубят работата си.
Селянинът, изгубил кравата, земята и хляба си, е обречен на гладна смърт. И никой не се мърда пръста, за да му помогне. На този селянин не му остава друго, освен да проклина деня, в който Ленин е взел властта.“

Друг чужденец – австриецът Александър Винербергер, работил 19 години в химическата промишленост на Съветския съюз ще напише в спомените си:

„При вдигането на труповете имаше сцени, които смразяват кръвта на всеки дори наполовина цивилизован човек. Мъртви бебета бяха изтръгвани от виещите им майки, живи бебета бяха взимани от пресъхналите гърди на мъртви майки, децата крещяха и стенеха.“

Коментарът отново е излишен!

Докато работел в Харков, той създава и серия от над 100 фотографии на Гладомора от 1932–1933 г., която днес е едно от малкото фотографски доказателства за масовия глад на съветския украински народ по това време. Ето една от тях:

„Труповете на умрели от глад лежат в уличния прах, като преминаващите вече не им обръщат внимание“ – от книгата „Трябва ли Русия да гладува“ (Ammende, 1935)

И ако комсомолците губят само илюзиите си, то много деца губят живота си. Проф. Владимир Сергийчук от Киевския национален университет „Тарас Шевченко“ пише:

„Гладоморът-геноцид на украинската нация, който отне живота от 7 до 10 милиона души, нанесе особено страшен удар върху украинските деца. Например само от един селски ъгъл на Джулаевка, който е в селото Хацки, Смилянски район, Черкаска област, от гладна смърт умират 12 от 17 родени през 1926 г. деца.
На 1 септември 1932 г. 1446 деца започват в четвърти клас на окръг Геническ, като към тях се добавят още 125, но до лятото на 1933 г. вече са само 986. Тоест загубите са 585 четвъртокласници, които за мащаба на Украина могат да достигнат до триста хиляди жертви. Цялото начално училище загуби до милион и половина ученици, а като цяло загубите на децата възлизат на поне три милиона и половина…“

…

Въпреки привидно административната страна на въпроса, с цел контрол и най-вече ограничаване на миграцията от засегнатите от глад територии, се извършват и други реформи. През декември 1932 г. е въведена единната паспортна система в Съветския съюз – Председателят на Централния изпълнителен комитет на СССР М.И. Калинин, и Председателят на Съвета на народните комисари на СССР В.М. Молотов, подписват Указ No 57/1917 „За установяване на единна паспортна система в СССР и задължителна регистрация на паспорти“. Всички граждани на СССР на възраст над 16 години, които постоянно пребивават в градове, работнически селища, работят в транспорта и в държавните ферми, са задължени да имат паспорти. На селското население обаче, паспорти не се издават. Но да не мислите, че става дума за международни паспорти? За пътуване по широкия свят? Не! Това са паспорти за пътуване вътре в страната – дори до съседното село. И ако нямаш такъв – по-добре не напускай селото, защото само крачка извън него, и за милицията – ти си никой! В по-добрия случай – нарушител, а в по-лошия – като минимум „диверсант“. Изпратен да саботира съветската власт. Което в онези години е равносилно на разстрел на място! Припомням „Заповед No 171 на Пълномощната комисия на Всеруския централен изпълнителен комитет от 11 юни 1921 г.“. в която се казва:

„1.Гражданите, които отказват да кажат имената си, да се разстрелват на място без съд.“

Или като минимум – Сибир:

„През 1933 г. по време на паспортизацията (на колхозниците не са издавани паспорти!) градовете бяха изчистени от „декласирани елементи“. По това време повече от шест хиляди души бяха изпратени от Москва и Ленинград до Западен Сибир, и после с шлепове по река Об на север, до Нарим, до о. Назино, където повечето от тях загинали още в първите дни.
За това, че тези заточеници не получили нито грам хляб, за издевателствата над тях, възрастни и деца, за случаи на канибализъм, писал на Сталин и неговите „сътрудници“, заемащият скромната позиция на инструктор в Наримски Районен комитет на ВКП(б) В.А. Величко, и в Нарим била е изпратена комисия.
„… изложените в известното на ЦК писмо до др. Величко … факти в основни черти бяха потвърдени“, – четем в доклада на комисията, – „ …от нас беше открита група от 682 души трудови заселници, изпратени на 14/IX от транзитното комендантство на Томск за настаняване в комендантството на Колпашево. Групата се състоеше от деца до 14 години – 250 души, юноши – 24 души, мъже – 185 и жени – 213 души. Тази група беше разположена една част в студена полузакрита плевня, а друга част под открито небе, близо до огнище. Сред тях имаше много болни, а за 13 дни вече бяха починали 38 души… Посетихме остров Назино. При огледа открихме там 31 масови гроба. Според местните работници от комендантството и окръжния партиен комитет във всеки от тези гробове са заровени между 50 и 70 трупа. Като цяло, отчет точно колко хора са погребани на остров Назино и кои точно по фамилия – няма такава информация.“ (стр.10) (А.Н.Яковлев, 2002)

Е, селяните в СССР все пак получават паспорти за придвижване извън селото. Но това става 40 години по-късно! Едва на 28 август 1974 г. излиза ново Постановление на Министерския съвет на СССР под № 677, с което системата за граждански паспорти е разширена и до живеещите в селските райони, но всъщност, издаването им в отдалечени райони се забавя до 1989 г. С което отмяната на „крепостното право“, май завършва. Защото, как да наречем невъзможността да напуснеш до живот родното си село?

Разказ от първо лице за това, какво значи да си без паспорт в СССР е автобиографичният откъс от „Освободителят“, на бившия съветски офицер-разузнавач Виктор Суворов. Препоръчвам книгата, защото предлага един поглед, доста по-различен от този на съветските историци:

„Това, което ми даде колхозът, няма начин да ми стигне. Да избягам от него не мога — колхозниците са без паспорти. А без паспорт нито подслон, нито работа някой ще ти даде. Ако речеш да се ожениш — пак ще удариш на камък. Ти остави другото, ами без паспорт селянин в никой хотел няма да го пуснат, и със самолет не му е разрешено да лети. Кой ще те пусне в самолет без паспорт? Ами ако излезеш терорист? И не си мисли, че това е прищявка на съветските комунисти. Това е жизнена необходимост. Щом искаш да установиш равенство между хората, ще ти се наложи да въведеш драконови мерки срещу селяните. Ако направиш хората равни, ще започне масова миграция на селяните в градовете, където работният ден е ограничен, където дават отпуск през лятото, където животът кипи. Но ако повечето селяни отидат в градовете, твоята държава на всеобщото равенство ще умре от глад. За да предотвратиш това, трябва или да се върнеш към свободния пазар и да се примириш с неравенството, или да държиш селяните в селата насила, с антиселско законодателство. (…)
А как да получиш вътрешен паспорт, ако законът е срещу теб? Ако на теб такава привилегия просто не ти се полага? Ако просто си съветски селянин, ако не те водят за гражданин на собствената ти страна? Ако си поставен на едно равнище с кравите и свинете, на тях също им забраняват да летят със самолети и не ги пущат в хотелите. Дори куче можеш да возиш в самолет, а селянин не бива. Като всеки съветски селянин аз бях извън закона, за мен законите ставаха валидни само ако трябваше да ме накажат.“ (Суворов, 1996)

Възможностите Виктор Суворов да напусне селото били две – или като престъпник през затвора, или като военен, в Суворовско училище, и той избира втората.

Представете си, цели поколения в страната на „победилия пролетариат“ не можели да напуснат дори родното си село! А техните апологети днес критикуват „Шенген“!?!

Да се върнем в Съветска Украина, когато през 1932 – 1933 г., настъпва масов глад. Смятан за една от най-тежките национални катастрофи в украинската история, жертвите на която, по различни оценки са между 3 и 7 милиона души. Смъртността на селското население на Украина през 1933 г. е няколко пъти по-висока от раждаемостта – над 10% от населението загиват. Но този глад не е поради природни катаклизми, лоша реколта или високи цени. Той се дължи на… Правителството! Точно така – правителството на СССР „се е погрижило“ за гладната смърт на милиони. Този геноцид, организиран от ръководството на ВКП(б) – Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и правителството на СССР през 1932-1933 г. чрез създаване на изкуствен масов глад, историческата наука ще нарече „Гладомор“.

Планираната конфискация на зърнени култури и всички други хранителни продукти от селяните, от представители на съветското правителство по време на Гладомора от 1932-33 г., директно води до загиването на милиони селяни от глад, докато съветското правителство изнася значителни количества зърно в чужбина, а и отказва да приеме помощ за гладуващите от чужбина. А и липсата на паспорти блокира излизането на гладуващите хора извън Украинската ССР!

А за това, че украинският народ е трябвало да бъде изтрит от лицето на земята говори и един друг факт.

На 17 септември 1932 г, излиза Решение на ЦК на Компартията на СССР с малко странно съдържание – „Кореспондентът на „Дейли Експрес“ Клайман трябва да бъде изгонена от СССР в рамките на два дни за клеветнически, провокативни и умишлено изфабрикувани сведения за СССР“. Ако се питате, защо Политбюро се занимава с чуждестранни журналисти, обяснението е просто. 28 годишната канадската журналистка на свободна практика Риа Клейман пътува с кола през периода август-септември 1932 г. от Москва, през Украина та чак до Грузия, като описва от първо лице Гладомора в репортажи за Toronto Evening Telegram и London Daily Express.

„Селата изглеждаха подозрително изоставени, празни. Отначало не можех да го разбера. Къщите бяха празни, вратите бяха широко отворени, покривите бяха срутени. Имах чувството, че следваме стъпките на гладна орда, която помете всичко по пътя си и оставя домовете на хората празни. В едно село ми се стори, че чух кучешки лай. Исках да се върна и да видя, но имаше нещо в изоставянето на тези къщи, което ме ужасяваше, като чужденец. След като минахме покрай десет или петнадесет такива села, започнах да разбирам. Това бяха домовете на хиляди изселени селяни-кулаци.“

След Гладомора, властите те се опитват да населят опустошените села със селяни, докарани от други региони на Съветския съюз. Това е предвидено в тайното постановление на Съвета на народните комисари на СССР „За заселването на 21 хиляди семейства колхозници в Украйна” от 25 октомври 1933 г.

„Предложение за преселване на 21 000 семейства“ – изт. www.bbc.com

За целта са отпуснати 15 милиона 500 хиляди рубли. Според архивни документи колхозниците от Русия е трябвало да бъдат презаселени в Донецк (и на територията на сегашната Луганска област), Днепропетровска (към която частично принадлежи сегашната Запорожка област) и Харковска област, както и от Беларус и Русия до Одеса (на територията на днешните Николаевска и Херсонска области). Това са същите територии, част от Украина, които днес претендират да са „независими държави“, населени с руснаци и с указ, президента ги присъедини към Руската империя! Пардон – федерация!

До края на 1933 г. за заселване в Украина са изпратени 109 ешелона с имигранти и тяхното имущество от Западния район на РСФСР в Днепропетровска област, 80 ешелона – от Централно-Черноземния регион на Русия в Харковска област и 44 ешелона от Иваново до Донецк. Други 61 ешелона били изпратени от Белоруската ССР в Одеска област и 35 ешелона с хора от Горки. Още тогава Русия си е „препикала“ територията!

Няма съмнение, че Гладоморът е умишлен геноцид над украинците. И докато в Русия гладът засяга само 1% от територията и 6% от населението й – предимно етнически германци и украинци от Поволжието и Кубанската област, то в Украина гладът сее смърт в 35% от областите и засяга 40% от населението. Така, освен форма на „етническо прочистване“, Гладоморът се явява форма на социален експеримент, част от стратегията за свръхиндустриализацията на страната, посредством превръщането на селянина в пролетарий. Нещо, което българските комунисти ще повторят и у нас. А иззетото до последното зърно е продадено, като със средствата са построени мегаломанските проекти на съветската промишленост, много от които – основно с американска и германска помощ.

Колко загиват? Може би никога няма да разберем. Различните историци споменават числа вариращи в широките граници между 3 и 7 милиона души. Милиона! Числата варират в широки граници не защото историците не могат да смятат – в СССР и в неговите сателити, вкл. и в България, самият факт на масовата смърт от глад беше премълчаван от комунистическия режим и дори старателно прикрит. Как да признаеш, че при „най-справедливия обществен строй“ – социализма, хора гладуват, че и умират от глад, под „мъдрото ръководство“ на комунистическата партия. Кремъл забранява на държавните органи и институции да записват в документи истинската причина за смъртта на хората, загинали от глад. На 6 февруари 1933 г. се появява партийно-държавна директива:

„Категорично да се забрани на всяка организация да регистрира случаи на подуване и смърт в резултат на Гладомора, с изключение на телата на ОГПУ “.

Селските съвети са инструктирани да не посочват при регистрирането причините за смъртта. През 1934 г. е издадена нова заповед: всички регистрационни книги за регистрация на смъртните случаи в периода 1932-1933 г. да бъдат изпратени в специалните части. В документите се посочва, че смъртните случаи от глад не са регистрирани в службите по вписванията.

Днес, Институтът за демография и социални изследвания „М.В. Птуха“ към Националната академия на науките на Украина оценява загубите в резултат на Гладомора от 1932-1934 г., като въз основа на статистически данни и методи за демографски статистически анализ, изчислява жертвите на Гладомора на 3,9 милиона души. Загубите на селското население (3,6 милиона души) са много по-високи от тези на градското население (300 хиляди души). 90% от загубите са през 1933 г.

Учените също така твърдят, че поради спада на раждаемостта по време на Гладомора Украина е загубила 600 хиляди бебета.

Същият Институт оценява загубата в някои украински региони от 20% до 10% от общия брой на населението. Около 81% от загиналите от глада в Украина са украинци, 4,5% са руснаци, 1,4% са евреи и 1,1% са поляци. Сред жертвите били и много беларуси, българи и унгарци.

А според последните експертни данни, публикувани през септември 2021 г., по време на Гладомора, тоталитарният режим е убил 10 милиона 500 хиляди украинци, от които 4 милиона са деца. Защото най-уязвимата категория жертви на Гладомора са именно децата. Според друго проучване на украински демографи, по онова време са загинали над 1,5 милиона деца на възраст под 10 години.

Четем едни числа – хиляди, милиони… просто числа. Не знам дали е верен онзи цитат, който се приписва на Сталин, че „смъртта на един е трагедия, смъртта на милиони е статистика“. Но за статистика ще напомня, че населението на България към 2025 г е около 6,7 милиона. А загиналите от Гладомора в Украина – около 4 милиона…

Sapienti sat!

Голямата чистка или „Големият терор“

През 1937 г, следва нова вълна на репресии. Издадена е Заповед на НКВД от 30.07.1937 г. No 00447. Ето част от нея:

„Оперативна заповед от 30 юли 1937 г. No 00447 за операцията по репресии на бивши кулаци, престъпници и други антисъветски елементи“, в която в се изброяват „КОНТИНГЕНТИ, ПОДЛОЖЕНИ НА РЕПРЕСИИ“, а именно:
„1. Бивши кулаци, които се завърнаха след излежаване на присъдите си и продължават да водят активна антисъветска подривна дейност
2. Бивши кулаци, избягали от лагери или трудови селища, както и кулаци, които се крият от декулакизация, които извършват антисъветска дейност.
3. Бивши кулаци и обществено опасни елементи, които са били членове на въстанически, фашистки, терористични и бандитски формирования, излежали присъдите си, избягали от репресии или са избягали от местата за лишаване от свобода и са възобновили антисъветската си престъпна дейност.
4. Членове на антисъветски партии (…), бивши бели, жандармери, чиновници…
(…)
6. Най-активните антисъветски елементи измежду бившите кулаци…
(…)
9. Всички гореспоменати контингенти, които в момента се намират в село – в колхози, държавни ферми, земеделски предприятия и в града – в промишлени и търговски предприятия, транспорт, в съветските институции и в строителството, подлежат на репресии.“
По надолу Заповедта става и по-конкретна:
„1. Всички репресирани кулаци, престъпници и други антисъветски елементи са разделени на две категории:
(а) Първата категория включва всички най-враждебни елементи, изброени по-горе. Те подлежат на незабавен арест и след разглеждане на делата им в тройки, на РАЗСТРЕЛ.
б) втората категория включва всички други по-малко активни, но все пак враждебни елементи. Те подлежат на арест и лишаване от свобода в лагери за срок от 8 до 10 години, а най-злонамерените и обществено опасни от тях подлежат на лишаване от свобода за същите срокове в затворите, определени от тройката.
2. Според представените регистрационни данни народните комисари на републиканската НКВД и ръководителите на териториалните и областните отдели на НКВД одобряват следния брой на подлежащите на репресии:“
След което се изброяват ССР, АССР и автономни области – общо 48, със съответния брой хора „първа и втора категория“, които следва да бъдат репресирани. Отделни графи се отделят на Украинска и Казахстанска ССР. Числата показват 10 000 репресирани от „първа категория“ и много повече от „втора“, като се казва, че „Одобрените цифри са ориентировъчни“. Веднага следва уточнение, че:
„В случаите, когато ситуацията изисква увеличаване на одобрените цифри, народните комисари на републиканския НКВД и ръководителите на териториалните и регионалните отдели на НКВД са длъжни да ми представят съответните мотивирани петиции.“ (ibidem)

Механизмът на репресиите и наказанията не можело да бъде по-прост. Заповедта дефинира две категории репресирани: най-враждебните елементи (първата категория) трябва да бъдат незабавно арестувани и разстреляни. Други (втората категория) трябва да бъдат изпратени в лагери или затвори за период от 8 до 10 години след ареста. Решението било поверено на „тройка“, състояща се от ръководителя на регионалния НКВД (или неговия заместник), партийния лидер на региона и прокурора. Те разглеждали делата извън съда, задочно, без дори да виждат самите обвиняеми – просто подписвали протокола с решението, изготвен в НКВД. Подобна практика била в крещящо противоречие с Конституцията на СССР, която уж гарантира на гражданите съдебна процедура и не предвижда никакви извънсъдебни органи, които да разглеждат делата задочно. Но какво тук значи, някаква си Конституция!

В заповедта, издадена от Ежов, лимитите и за двете категории били намалени в сравнение със списъците, получени от регионите. Общо 59 републики, територии и области предоставиха списък от 263 076 бивши кулаци и престъпници: 85 511 били предложени да бъдат разстреляни, а 181 562 трябваше да бъдат изпратени в изгнание. Поръчката предвиждала около 29 хиляди души по-малко: 59,2 хиляди – в първата категория, 174,5 хиляди – във втората. Намаляването на границите било направено преди всичко за сметка на регионите, в чиито списъци имало повече от 4 хиляди кандидати за репресии. В заповедта се отбелязва, че тези ограничения са само ориентировъчни.

Навикнали да преизпълняват планове за Петилетката в икономиката и селското стопанство, пък и ограниченията са „ориентировъчни“, се развихря „самоинициатива“. Един от върховете на цинизма срещаме в шифрограма до ЦК на БКП(б), изпратена от Първия секретар на Областния комитет в Киров Михаил Родин, в която той иска да се увеличи „лимитът“ в първата категория с 300 души, а във втората – с 1000. А Сталин благосклонно решава проблема с недостига на „лимити“ по свой начин, като „щедро“ се разпорежда:

„Да се увеличи в първата категория не с 300, а с 500 души, а във втората категория с 800 души“.

И за да не каже някой, че това е евро-атлантическа пропаганда, прилагам факсимиле от телеграмата със собственоръчната резолюция на Сталин върху документа:

Факсимиле от телеграмата с резолюция на Сталин – изт. https://novayagazeta.ru/

Друга подобна телеграма с дата 3.Х.1937 г., този път от Секретаря на ЦК на КП(б) на Казахстан Мирзоян:

„Москва ЦК на ВКП(б) – до др. Сталин.
За антисъветските елементи лимитът за разстрел за Казахстан беше определен на 2500 души. Тази сума е изпълнена изцяло и регионите повдигат въпроса за допълнителен контингент.
Казахстан е изключително замърсен с активни антисъветски елементи, не само от местен произход, но и от новодошли (специални заселници, изселени от граничните райони на всички граници на Съюза, изгнание и др.). (…)
Тъй като определеният за нас лимит за разстрел от 2500 души се оказа крайно недостатъчен, моля ви да разрешите чрез тройки да бъдат разстреляни още 3500 души.“

Върху документа има резолюция „за 3500 допълнително“, подписана собственоръчно от Сталин, Молотов и още няколко партийни функционери.

Но тази „над лимитна“ бройка не стига и др. Мирзоян иска още. На 1.XII.1937 г. следва нова телеграма:

„ …За пълното изчистване на остатъците молим да ни разрешите да репресираме допълнително по първа категория – 600 човека, а по втора категория хиляда човека.“

И Сталин отговаря: „За“.

Подобна молба има от др. Микоян, в Армения да бъдат разстреляни допълнително още 1500 човека, а заедно в преди утвърдената бройка – 2000 човека.

Нерядко Сталин одобрявал увеличение на „лимитите“ и без официални искания. В редица случаи той и Молотов дори не си правили труда да формализират решението в Политбюро – просто издавали бележка за увеличаване на „лимита“ на екзекуциите, както се случва на 20 август 1937 г. за Красноярския край, където се отпускат 6600 човека лимит за I-ва категория:

Факсимиле от бележката на Сталин с „6600 чов. лимит по I-ва категория“ – изт. https://novayagazeta.ru/

Говорим за „лимити“. И сякаш пропускаме, че става дума за хора! Избивани, защото единственият им „грях“ е, че не са съгласни с новата комунистическа власт. Или просто били по-заможни, т.е. – независими. И имат различно мнение.

И „тройките“ действат:

„Темповете с които съветските власти „унищожават собствения си народ” като репресират вредните кулаци, престъпните елементи и злостните антисъветчици наистина са феноменални:

 Татарстанската „тройка” на 28 октомври 1937 г. е подписала 256 смъртни присъди. Ленинградската „тройка” на 9 октомври 1937 г. – 659; Карелската „тройка” на 25 ноември – 629. „Тройката” в Краснодарския край на 20 ноември е разгледала 1252 дела. Омската „тройка” на 10 октомври – 1301 дела, от които 937 души са осъдени на разстрел. Абсолютен рекордьор е била „тройката” във Винница – през декември 1937 г. е имало ден, когато тя е произнесла присъди на повече от 1560 обвиняеми. По две дела в минута!“

Действат „тройките“ по две дела в минута, че и „плана“ преизпълняват.

Ако преди репресиите са засягали отделни групи и обществени кръгове, то след 1937 г. вече жертва на терора става цялото общество. По време на 470 дневния период на Големият терор в СССР са разстрелвани по 1600 души на ден, което прави средно по един човек на минута. Разстрелите продължават 15 месеца и 12 дни, без „почивен ден“, денем и нощем, споделя Томаш Кижни – фотограф и журналист, който от години работи над албум за едно от най-жестоките сталински престъпления. Големият терор взима 3 милиона жертви, т.е. чрез т.нар. „бързо унищожаване на заподозрени“, а в ГУЛАГ загиват още 7,5 милиона хора.

И само за сравнение – през 1937-1939 г. в нацистка Германия, Народният трибунал (Volksgericht) – извънредният съдебен орган на Райха по дела за измяна, шпионаж и други политически престъпления – осъжда 1709 души и произнася 85 смъртни присъди.

Но тружениците от НКВД надминали „аджамиите“ нацисти и по друг параграф – осъдените на смъртно наказание не били само разстрелвани. Например във НКВД във Вологда палачите – със знанието на началника-орддноносец майор от Държавна сигурност Сергей Жупахин – отсичали с брадва главите на осъдените на смърт. В Куйбишевския НКВД от почти две хиляди души, екзекутирани през 1937-1938 г., приблизително 600 са удушени с въжета. В Барнаул затворници били убивани с лостове. В Алтай и Новосибирска област жените били подложени на сексуално насилие, преди да бъдат застреляни. В затвора на НКВД в Новосибирск служителите се състезавали кой може да убие затворник с един удар в слабините. (ibidem)

Трудно е да се изчисли броя на жертвите на репресиите от 1937-1938 г. Според справочните данни на Министерството на вътрешните работи на СССР от 1953 г., през 1937-1938 г. НКВД арестува 1 575 259 души, от които 1 372 382 (87,1 процента) са арестувани за „контрареволюционни престъпления“. Осъдени са 1 344 923 души, от които 681 692 на разстрел.

Кой е Сталин?

Много пъти дотук срещаме лозунга „Благодаря на другаря Сталин за нашето щастливо детство“. Но кой всъщност е той? Няма да разказвам биографията му – тя може да бъде намерена всякъде. Напоследък все по-откровена, но нерядко и пропагандна.

Няма да показвам или коментирам различните икони, изрисувани в чест на „Свети Сталин“ – проф. Калин Янакиев, много по-добре от мен описва днешната руска „духовност“.

За да не попадна в хипотезата на Ефекта на Дънинг-Крюгер, ще предложа един различен поглед – кратко описание на Сталин, дадено от Робърт Конкуест в бестселъра „Големият терор“:

„Събитията от декември 1934 и януари 1935 г. са толкова ужасяващи и толкова невероятни, че възниква въпросът за техния организатор. В крайна сметка характерът на терора зависи от личните и политическите подбуди на Сталин. Ако не сме разгледали личността на Сталин, преди да сме описали характера на действията му, то е, защото е много по-лесно да се разкаже за делата му и за държавата, която е създал, отколкото да се обрисува като личност. Той не е от онези, чиито истински намерения се обявяват открито или чиито истински мотиви имат логично обяснение“ (стр.65)

„Има нещо народно и селско в главата на Сталин, но лицето му е сипаничаво, а зъбите – неравни. В тъмнокафявите му очи проблясват светли искрици. Лявата му ръка и рамото са сковани в резултат на злополука, преживяна на десетгодишна възраст. Туловището му е късо и тясно, а ръцете – прекалено дълги*. Като много властолюбиви мъже той е нисък, само около метър и шестдесет. Специалните подложки в обувките го правят по-висок с около три сантиметра, а на парадите по случай 1 май и 7 ноември застава на 5-6 сантиметрова поставка. Както казва Бухарин: „Той дори се огорчава от невъзможността да убеди всички, включително и себе си, че е по-висок от другите. Това е нещастието му и е може би единствената му човешка черта, но реакцията му спрямо неговото „нещастие“ не е човешка – това е едва ли не сатанинска реакция. Той не може да не си отмъщава на другите и най-вече на онези, които са с нещо по-добри или по-надарени от него.

*По време на Втората световна война, когато много западни журналисти го виждат за пръв път, той е твърде променен. Пуснал е доста голям корем, косата му е силно оредяла, а лицето бледо с червендалести бузи. Този облик е обичаен за висшите съветски кръгове, където тъй нареченият кремълски тен се обяснява с денонощната работа в кабинетите. – Бел. авт.“(стр. 66)

За момент ще прекъсна Робърт Конкуест, за кажа, че Сталин е бил висок 162 см, а Ленин – 164 см. И да припомня няколко странни съвпадения. Днес в Кремъл управлява диктатор, с „кремълски тен“, известен с прозвището „ботоксовото джудже“. С токове от по 7 см! И няма как да няма „кремълски тен“ човек, който прекарва живота си по бункерите в страх за съществуването си. И още едно „кърваво джудже“ – Николай Ежов, ръководителят на НКВД заповядал разстрела на хиляди, на десетки хиляди, бил висок едва 151 см. А след Сталин – Хрушчов – 160. Абе тия по ръст ли ги избират?

Не искам да обидя никого за ниския му ръст – повечето хора не изпитват комплекс за малоценност от това. Георги Мамалев, даже превръща този свой „дефект“ в ефект. Много други български комици също са по-ниски на ръст. Но се замислям за „неочаквано добрата комбинация“ – нисък ръст + Кремъл + неограничена власт – 3 в 1! То май и Хитлер не е бил много висок…

Обратно към „Големият терор“ и към мнението на Хрушчов:

„Сталин беше много недоверчив човек, болезнено мнителен. Ние знаехме това от работата си с него. Той можеше да погледне някого и да каже: „Защо очите ти играят днес?“ или „Защо днес избягваш да ме гледаш в очите?“. Болезнената мнителност пораждаше в него общо недоверие дори към изтъкнати партийни дейци, които познаваше от години. Навсякъде и във всичко той виждаше врагове, лицемери и шпиони.“ (стр. 69)

За това, колко „недоверчив и болезнено мнителен“ е другарят Сталин разбираме от биографията на световноизвестният учен акад. Владимир Бехтерев. Учен, чието име носи заболяване в медицината. Или по-скоро разбираме от края на биографията му, защото Бехтерев скоропостижно умира ден след среща със Сталин, на която го диагностицира с психиатрична диагноза „тежка параноя“. Разбира се, според официалната версия, Бехтерев умира в резултат на остро хранително отравяне – от сандвичи!?! Не става обаче ясно, дали не ги е консумирал в Кремъл!

И тъй като повечето читатели не разбират от медицина (а и не са длъжни), да обясня какво се означава с диагнозата „параноя“ – инстинкт или мисловен процес, за който се смята, че е силно повлиян от тревожност, подозрение или страх, често до степен на заблуда и ирационалност. Параноичното мислене обикновено включва вярвания за преследвания или конспирация относно предполагаема заплаха. А после – защо Бехтерев загинал от сандвичи! И не само той, а и още милиони! (Защо ли пак се сетих за днешния обитател на Кремъл, с онази дълга маса, на която посреща гости?)

Путин с външния си министър Лавров – изт. www.independent.co.uk

Дотук с параноята, пък всеки да си прави изводите. Продължавам с „Големият терор“:

„При цялата си лична простота Сталин отдавна има сред колегите си репутацията на завистлив съперник. Когато по време на гражданската война започват да присъждат орден „Червено знаме“ и с него е награден Троцки, Каменев предлага и на Сталин да бъде даден орден. Новият държавен глава Калинин запитва с изненада: „За какво?“, а Бухарин отвръща: „Не можете ли да разберете? Това е идея на Ленин. Сталин не може да живее, без да има нещо, което имат другите. Той никога няма да го прости.“

През последните етапи от „култа към личността“ той е издигнат на недосегаема висота с поразителни хвалебствия като гений не само в политиката, но и в стратегията, науките, в литературния стил, философията и едва ли не във всяка област. Портретите му гледат от всяка ограда, съветските алпинисти изкачват бюста му на всеки планински връх в Съветския съюз. Историята, разбира се, е пренаписана, за да стане решаваща ролята му в революцията. Хрушчов разказва как Сталин вмъкнал в черновата на собствената си „Кратка биография“ следния откъс: „Изпълнявайки задачите си на вожд на партията и народа с ненадминато умение и радвайки се на безусловната подкрепа на целия съветски народ, Сталин никога не допускаше в дейността си и сянка от самомнение, самонадеяност или самовлюбеност.“

Хрушчов продължава:

„В първоначалния текст на книгата му имаше следното изречение: „Сталин е Ленин днес.“ На Сталин то се стори прекалено слабо и той го промени със собствената си ръка по следния начин: „Сталин е достойният продължител на делото на Ленин или, както казват в нашата партия, Сталин е Ленин днес.“ (стр. 72)

Още едно допълнение от Сталин относно собствения му „военен гений“:

„Другарят Сталин разви прогресивната съветска военна наука. Другарят Сталин разработи положението за постоянно действащите фактори, които решават изхода на войната, за активната отбрана и законите за контранастъплението и настъплението, за взаимодействието на родовете войски и бойната техника в съвременната война, за ролята на големите танкови съединения и авиацията в съвременната война, за артилерията като най-могъщия род войски. През различните етапи на войната геният на Сталин намираше верните решения, които отчитаха всички условия на обстановката.“ И по-нататък Сталин пише: „Военното изкуство на Сталин се разгърна както в отбраната, така и в настъплението. Геният на другаря Сталин проницателно разгадаваше плановете на врага и ги неутрализираше. Битките, в които другарят Сталин ръководеше съветските войски, са блестящ пример за военнооперативно изкуство.“ (ibidem)

Е, „геният“ не казва, защо загиналите съветски войници на фронта са много повече от жертвите сред победените нацисти. Но пък заради „гения“ се дефинира терминът „Сталински репресии“- масови политически репресии, извършвани в СССР по време на периода на сталинизма от края на 20-те до началото на 50-те години на ХХ век, вкл. периода наречен „Голям терор“ в края на 30-те.

Голям, голям, че колко да е голям този „Голям терор“ ще каже някой! Това най-добре обяснява Председателят на КГБ СССР В.А. Крючков, посочвайки статистиката на политическите репресии, по данни за регистрациите в КГБ на СССР за 1930-1953 г.: 3 778 234 политически затворници, от които 786 098 са осъдени на смърт. Лично Сталин и Политбюро на ЦК на ВКП(б) потвърждават присъдите на 44 893 души, преобладаващото мнозинство от които бяха членове на административни структури, включително НКВД и Червената армия. Почти всички са застреляни. През 1937-1938 г. загиват 78% от членовете на ЦК на ВКП (б) – разбирай – управляващата комунистическа партия. (ibidem)

Според изчисленията на демографа А.Г. Вишневски, за мащаба на смъртността от глад и репресии може да се съди по демографските загуби, които само в периода 1926-1940 г. възлизат на 9 милиона души.

А историкът В.Н. Земсков в статията си „ГУЛАГ (историко-социологически аспект)“ в списание „Социологически изследвания“ (Земсков, 1991), цитира следните данни:

„ …в действителност броят на осъдените по политически причини (за „контрареволюционни престъпления“) в СССР за периода от 1921 до 1953 г., тоест за 33 години, възлиза на около 3,8 милиона души.“

Друг цитат:

„История, как и любая другая наука, может быть наукой только в том случае, если она, опираясь на истинные факты, фиксирует реальные события. Иначе говоря, история — это зафиксированная действительность.“

В мой превод:

„Историята, както всяка друга наука, може да бъде наука само ако, основавайки се на истински факти, записва реални събития. С други думи, историята е записана реалност.“

Рядко съм срещал толкова точна дефиниция на понятието История. Но така започва статията на Александър Дугин „Сталинизм: легенды и факты“, в бр. 7 на списание „Слово“ от 1990 г. И ако ви е познато името – прави сте – това е „гуруто“ на Путин. От години философът ултранационалист Александър Дугин e идеолог на съвременния руски империализъм – „Русский мир“ (напомням, че не става дума за мир, а за свят – „Руски свят“).

Таблица с броя на задържаните в ГУЛаг – факсимиле от статията на Ал. Дугин

Та философът Дугин цитира и писмо до Хрушчов подписано от Главния прокурор на СССР Роман Руденко, министъра на вътрешните работи на СССР С. Круглов и министъра на правосъдието на СССР К. Горшенин, в който е посочен броят на осъдените за контрареволюционни престъпления за периода от 1921 г. до 1 февруари 1954 г.:

„До секретаря на ЦК на КПСС, другаря Хрушчов Н.С.

Във връзка с сигналите, получени от ЦК на КПСС от редица лица за незаконното осъждане за контрареволюционни престъпления през последните години от Колегията на ОГПУ, тройките на НКВД, Специалната конференция, Военната колегия, съдилищата и военните трибунали, и в съответствие с Вашите указания за необходимостта от преразглеждане на делата на лица, осъдени за контрареволюционни престъпления и сега държани в лагери и затвори, съобщаваме: От 1921 г. до днес 3 777 380 души са осъдени за контрареволюционни престъпления, включително 642 980 на военен затвор, 2 369 220 на лагери и затвори за срок от 25 години и по-малко и 765 180 на изгнание или изселване.
От общия брой на осъдените около 2 900 000 са осъдени от Колегията на ОГПУ, тройките на НКВД и Специалната конференция, а 877 000 – от съдилищата, военните трибунали, Специалната колегия и Военната колегия.
… Трябва да се отбележи, че Специалният съвет на НКВД на СССР, създаден въз основа на Постановление на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР от 5 ноември 1934 г., който съществува до 1 септември 1953 г., осъди 442 531 души, включително 10 101 души на смърт, 360 921 души на лишаване от свобода, 57 539 души на изгнание и заточение (в страната) и на други мерки за наказание (като се брои времето, прекарано в ареста, депортиране в чужбина, принудително лечение) – 3 970 души …
Главен прокурор Р. Руденко
Министър на вътрешните работи С. Круглов
Министър на правосъдието К. Горшенин“ (Дугин, 1990, бр.7)

Парадоксално (или не), но Никита Хрушчов се жалвал на Сталин, че Украина ежемесечно изпращала 17-18 хиляди за репресиране, а Москва утвърждавала не повече от 2-3 хиляди и затова моли да бъдат приети спешни мерки. А по-късно ще стане пръв „борец“ с „култа към личността“ на грузинеца!

Толкова за „Червения терор“! И за „червените“ му апологети!

Библиография

Ammende, E. (1935). Muss Russland hungern? Wien: Wilhelm Braumueller.

А.Н.Яковлев, п. р. (2002). Дети ГУЛАГа. 1918-1956. Москва: Международный фонд «Демократия».

Апълбаум, А. (2021). Червен глад. София: Изток-Запад.

Дугин, А. (1990, бр.7). Стапинизм: пегенды и факты . Слово, 22-26.

Земсков, В. Н. (1991). ГУЛАГ (историко-социологический аспект). Социологические исследования, N.6 С.10-27; 1991, N.7. С.3-16.

Конкуест, Р. (2001). Големият терор. София: Прозорец.

Лебедева, Н. С. (30 ноември 2005 r.). Катынь – боль не только Польши, но и России. Извлечено от The Epoch Times: https://www.epochtimes.ru/content/view/2637/34/

Лебедева, Н. С. (н.д.). Четвертый раздел Польши и катынская трагедия. Извлечено от runivers.ru: https://runivers.ru/doc/d2.php?SECTION_ID=6332&CENTER_ELEMENT_ID=147690&PORTAL_ID=7462

Парсаданова, В. (1973). Документы и материалы по истории советско-польских отношений. Том VII. 1939-1943 гг. Москва: Наука.

Суворов, В. (1996). Освободителят. София: Факел експрес.

Топтыгин, А. В. (2002). Неизвестный Берия. Санкт-Петербург: ОЛМА-ПРЕСС.

Яковлев, А. Н. (1997). Катынь. Пленники необъявленной войны. Москва: Международный фонд „Демократия“.

Яснов, О. В. (1991). Катынская драма. Москва: Политиздат.