Съдържание

Детският ГУЛаг
Гладоморът и децата на Украина
1936-1937 – Голямата чистка
АЛЖИР
Библиография

Детският ГУЛаг

Не, не е грешка – не става дума за Гугъл, а за ГУЛаг. Има разлика и то – сериозна. Но също като Гугъл ще ви покажа едни „случайни“ снимки. Или не толкова случайни. От музей.

И още една снимка – от друг музей:

И трета снимка – на едни чехли, но не от онлайн магазин:

Започвам необичайно тази част на паноптикума, наречен „Третото освобождение“ – със снимки.

 И също толкова необичайно ще кажа – не четете нататък! Особено ако сте със слаби нерви. Вземете друга книга или си пуснете някой разтоварващ филм.

А ако все пак имате смелостта и любознателността да се хвърлите в неизвестното, ще разкажа за снимките. Първата е от Музея на ГУЛаг в Москва. Имаше такъв музей. Но вече го няма – докато пиша тези редове, този неудобен за днешната версия на руската история музей, беше затворен! Временно. С обяснението, че видиш ли, имало нарушения в пожарната безопасност!

От съобщението на сайта им става ясно, че щели да осигурят „комфортното пребиваване на посетителите“! Не в ГУЛАГ – в музея! А, дано, ама надали!

Втората снимка е от друг музей – този на Наказателна колония №1 със специален режим в с. Сосновка в Мордовия (не бъркайте с Мордор, въпреки, че може би няма особена разлика) (изт. Медиазона). Май този, вторият музей е все още отворен. Но не знам – за посетители ли, за въдворени ли?

Разгледайте снимките! И си спомнете учителката ви по литература с вечния й въпрос – „Какво е искал да каже авторът?“. Въпрос, който не обичам още от ученическите си години, но този път ще си го задам и аз: „Какво е искал да каже авторът?“. Може би защото и аз, в качеството си на „автор“ на тази компилация искам нещо „да кажа“, или по-скоро – „да покажа“, та хората да се замислят! Само да се замислят, на база факти и документи. Пък всеки „сам си прецЕня“. Все пак, при толкова много и различни факти, изводът мисля че е ясен.

Да се върнем на двете снимки в началото – деца, очевидно в предучилищна възраст или в началните класове. Повечето с учудени погледи. Или по-скоро – „празни“!

На първата – детски снимки с номера, като от полицейски досиета. Втората – пак деца, позиращи за обща снимка, вероятно за някакъв празник. Държат по някаква играчка, показвайки я на камерата, очевидно нагласени от фотографа, но погледите им „празни“. „Празни“ детски очи…

Не знам, какво е искал да каже авторът. Но знам, аз какво виждам. Знам и всеки един от читателите какво вижда.

Не, това, което аз виждам не е Kindergarten – обществено заведение за предучилищно отглеждане и възпитание, създадено още в XIX век в Германия, и впоследствие разпространило се из целия свят. Не, това не е и пионерски лагер, в който децата щастливо се учат, играят и благодарят на социалистическата си родина (за ужас на учителката ми по български език умишлено пиша последната дума с малка буква!). Това не е и лятно „зелено училище“ на брега на морето или в красивите борови гори.

Това е ГУЛаг! Детски ГУЛаг!

Правилно прочетохте – „детски ГУЛаг“. Концлагер за деца. Повечето на възраст от 3 до 12 години! И не се намира в нацистка Германия, с която обикновено свързваме думата „концлагер“. Намира се в Русия! Съветска Русия! И ако всички сме чували за Аушвиц (Освиенцим), за Дахау, Треблинка и Майданек, колко от вас са чували за СЛОН – Соловки или Соловецките острови, БАМлаг, Белбалтлаг? А за АЛЖИР, но не онзи в Африка, а в Съветска Русия? Не са по-различни, но са по-неизвестни. Може би, защото „победителите не ги съдят“! А може би и заради Пропагандата – нали сте чували репликата „Дайте ми средствата за масова информация и аз от всеки народ ще направя стадо свине“. Приписва се на Йозеф Гьобелс – министър на пропагандата и информацията в Нацистка Германия. След Договора в Рапало през 1922 г., германците взели много неща от учителите си, болшевиките – взели газовите камери, чиито първообраз била „душегубката“, май взели и свастиката. И разбира се – взели и лагерите!

Така е в този паноптикум – говорехме за Съветския съюз, а случайно стигнахме до нацистка Германия, с нейните концлагери. А може пък и да не е случайно! Поне като чета следващите няколко цитата на Гьобелс – подчертавам – Министър на пропагандата в нацистка Германия, самоубил се дни преди капитулацията й на 7 май 1945 г., та отървал Нюрнберг.

„Аз съм германски комунист.“ (Peter Longerich, Goebbels: A Biography, New York, NY, Random House (2015) p. 26, “Erinnerungsblätter,” 27, Part 1, Volume 1, page 27, (diary entry: 1924);

„Социалното е временна мярка. Социализмът е идеологията на бъдещето.“ (Отворено писмо до Ernst Graf zu Reventlow in the Völkische Freiheit, 1925, as quoted in Goebbels: A Biography, Peter Longerich, Random House, 2015, p. 55)

„Вие и аз се бием помежду си, но всъщност не сме врагове. По този начин ние разделяме силите си и никога няма да постигнем целта си. Може би последната крайност ще ни обедини. Може би.“ (Nationalsozialismus oder Bolschewismus? (Националсоциализъм или болшевизъм), отворено писмо до „Моите приятели отляво“, Nationalsozialistische Briefe (Националсоциалистически писма), (15 октомври 1925 г.); Joseph Gobbles, цитиран в The Devil’s Disciples, Anthony Read, W. W. Norton & Company, 2005, p. 142)

„Ленин е най-великият човек, на второ място след Хитлер, и че разликата между комунизма и вярата на Хитлер е много малка.“ (The New York Times, “HITLERITE RIOT IN BERLIN: Beer Glasses Fly When Speaker Compares Hitler and Lenin,” (Nov. 28, 1925) p. 4.)

„Ние сме социалисти, защото виждаме в социализма, т.е. в съдбовната зависимост на всички народни другари един от друг, единствената възможност за запазване на нашата расова генетика и по този начин за повторно завладяване на нашата политическа свобода и за подмладяване на германската държава.“ („Защо сме социалисти?“ Der Angriff (Атаката) (16 юли 1928 г.), цитиран в английския превод Attack: Essays from the Time of Struggle, RJG Enterprises (2010) p. 262

„Ние сме работническа партия, защото виждаме в предстоящата битка между финансите и труда началото и края на структурата на ХХ век. Ние сме на страната на труда и против финансите. Стойността на труда при социализма ще се определя от неговата стойност за държавата, за цялата общност. Трудът означава създаване на стойност, а не пазарене за нещата.“ (Тези проклети нацисти: защо сме работническа партия?“ написана от Йозеф Гьобелс и Мьолнир, Die verfluchten Hakenkreuzler. Etwas zum Nachdenken, нацистка пропагандна брошура (Мюнхен: Verlag Frz. Eher, 1932)

„Англия е капиталистическа демокрация. Германия е социалистическа народна държава.“ ( „Englands Schuld“, Illustrierter Beobachter, Sondernummer, стр. 14. Речта на Йозеф Гьобелс на английски език е озаглавена „Вината на Англия“)

…

 Е, не знам дали разбрахте – цитатите са не на Маркс или Ленин, а на Гьобелс! И казват доста за разликите (или по-скоро приликите) между национал-социалистите и интернационал-социалистите, наричащи себе си болшевики! Както казвали древните римляни: „Sapienti sat!“

Не правя нацистка пропаганда. Нито комунистическа. Приказката беше за Историята, и за малко да пропусна още един цитат от Гьобелс:

„Вземи на един народ историята и той след едно поколение ще се превърне в тълпа. Тълпата ще стане стадо, което можеш да подкараш навсякъде“.

Успяха да ни „вземат историята“ – и за ГУЛаг, и за лагерите в България. И ни насадиха тяхната версия за историята! В която „случайно“ го няма „детския ГУЛаг“! Колкото до стадото…

А какво е „детският ГУЛаг“ – за децата, това е трагедия, а нерядко и смърт; за комунистите – очевидно „законна“ практика. А за Русия? „Културно наследство“! А може би и повод за гордост, след като много руснаци и днес си искат Сталин!

Не се учудвайте , че пиша „културно наследство“ – Русия го е дефинирала така.

Прилагам снимка от лагера на Соловецките острови в Бяло море. Не, не е до Халкидики – говоря за онова, другото Бяло море, намиращо се в най-северните части на Русия!

И без да владеете до съвършенство езика на Пушкин и Толстой (които между другото говорели на френски), ще разберете, че става дума за „жилищна барака“, в „детска колония“, която днес е „културно наследство“. И се „охранява от държавата“.

Разказвайки за Соловецкия лагер, ще цитирам Александър Клингер, сам лагерист, който успява да избяга от там и няколко години по-късно пише „Записки бежавшего (Соловецкая каторга)“:

„Близо до отвратителните стени на Кремъл се намира „Вещеви склад“ (в бившата Троицка църква). Това голямо име не трябва да заблуждава никого. Ногтев дълго време си играеше с плана да облича затворниците в затворнически костюми; ГПУ дори отпусна пари за това, но в чий чекистки джоб те попаднаха не е известно. Целият лагер износва това, което са успели да вземат от дома преди изпращането им в Соловки; мнозина пристигнаха в Соловки само в дрипи; в лагера не рядко се срещат почти голи хора.

Затворниците, спечелили благоразположението на администрацията чрез ласкателство и доноси, понякога получават затворнически куртки от „специалните резерви“; останалите затворници смятат за щастие, ако им дадат обувки и шинели – за работа (след работа вещите се връщат обратно във „вещевия склад“, т.е. хората трябвало да ходят голи в извънработно време). Малко по-щедро се дават вещи, дрехи и бельо, взети от … разстреляни. Такива дрехи бяха донесени в Соловки в доста големи количества от Архангелск и от Москва; те обикновено са силно износени и покрити с кръв, тъй като всичко по-добро чекистите свалят от тялото на жертвата си веднага след разстрела, а по-лошите и окървавени се изпращат от ГПУ в концентрационните лагери. Но дори дрехите със следи от кръв са много трудни за получаване, защото търсенето постепенно расте – с увеличаването на броя на затворниците (сега те са повече от 7 хиляди) и с износването на дрехите и обувките, в лагера има все повече и повече съблечени и боси хора.“

Опитът от Соловки – „за рационалното използване“ на материалните активи, ще бъде ефективно повторен от есесовците в концентрационния лагер Аушвиц двадесет години по-късно. Но докато немските „плагиати“, са обесени по решение на международния трибунал в Нюрнберг като военнопрестъпници, то Соловецките „пионери“ – техни учители, са погребани на Червения площад в Москва в Мавзолея или в Кремълските стени. Че днес и цветя им носят!

„Като цяло читателят трябва да разбере веднъж завинаги, че в Соловки всички затворници са поставени в такива условия, че цялата им работа да отива за задоволяване на нуждите, капризите и тиранията на администрацията. В Соловки всеки затворник е тъп роб.“ (А. Клингер, Соловецка наказателна колония, Берлин. 1928 г.)

Не съм забравил за третата снимка – онази, с чехлите от Музея за История на ГУЛаг. Затвореният! Детски чехли от много напукана естествена кожа, с голяма дупка от палеца на десния крак. И с още „по-голяма“ история. Историята на малката Светлана, чийто родители били арестувани през юни 1937 г. и обвинени в контра-революционен заговор – стандартното обвинение в онези години. Бащата, учител по история, бил разстрелян през март 1940 г. Майката – фелдшер-акушерка, била осъдена на 4 години затвор, които прекарвала заедно с осеммесечната си дъщеря Светлана в специална килия, заедно с други жени с малки деца. Там Светлана израснала и се опитвала да се учи да ходи, което по каменния под на килията било невъзможно за босите детски крачета.

И ръководството на затвора проявило хуманност. Не, не друго, а дало на момиченцето именно тези чехли, с които то се научило да ходи! Не казвам, че тези чехли са от „вещевия склад“, описан от Александър Клингер, но… Знае ли човек?

Сигурно първите думи на детето щом се научило да говори е да благодари на Сталин! Ще попитате, защо ли? Обяснявам: през есента на 1937 г. вестник „Правда“ публикува програмна статия „Щастливи деца от епохата на Сталин“. От този момент нататък влиза в употреба лозунгът „Спасибо товарищу Сталину за наше счастливое детство!“. За русофилите, много от които не разбират руски език, превеждам: „Благодаря на другаря Сталин за щастливото ни детство!“

Лозунгът бил известен из целия Съветски съюз. Било като пощенски картички, било като огромни транспаранти в училищните стаи – лицето на мустакатия грузинец можело да се види навсякъде. Обграден от лицата на едни щастливи деца! Да им завиди човек и да помечтае!

Но нямало как да видите по плакати и картички лицата на другите деца, от онези снимки в началото. Децата с „празните“ погледи! А те не били едно и две – били са хиляди! Не десетки хиляди, а както ще видим след малко – били стотици хиляди! Защото не всеки бил „достоен“ за безоблачно детство. Докато връстниците им се радвали на живота, в ГУЛаг се раждали и умирали деца, които от момента на раждането си излежавали присъди заедно с майките си, а след това дълги години ще носят клеймото „лагерист“.

Прилагам снимка на деца, отглеждани в лагер. И питам: те трябва ли да благодарят на другаря Сталин за своето щастливо детство?

Снимка от сиропиталище (Детски дом) – изт. kulturologia.ru

Ще цитирам веднага спомените на едно „дете–лагерист“ – М.И. Николаев. Не от онези с „щастливото детство“ от плакатите със Сталин, а от другите – стотици хиляди. Малко дълго, но си струва да се прочете всяка дума. А понякога и по два пъти. Защото е трудно за осмисляне. И за вярване!

„Още в първия от моите детски домове (бях на около пет години) дали се сбих с някого или обидих някое момиче, бавачката дойде и с такъв гняв ми каза:
– Ах, копеле! Ти си същият като родителите си – врагове на народа! Би трябвало и теб да те разстрелят като тях.

Бях малък, нищо не разбирах, разбира се, но някъде в паметта ми това се заби и после изплува. Трябва да се каже, че „убий“ е често срещана дума сред руснаците, често те просто го казват. Като: „бих го убил“, „да го убиеш не е достатъчно!“. Така че, детското ми съзнание беше поразено от необичайна дума – разстрелят, затова и я помня. И още нещо. През четиридесет и първата година, преди да бъда освободен от сиропиталището, директорът Мария Николаевна Уголникова разговаря с мен. Тогава тя ми каза, че не трябва да се срамувам от родителите си или от факта, че ги нямам.
– Имал си родители и те не са те изоставили, Миша. Те бяха добри хора.

Но трябва да кажа, че почти през целия си живот се срамувах от факта, че съм от сиропиталище, без корен, като някакво заварено дете. (…)
Как разбрах от кога съм отишъл в сиропиталището? Всичко е случайност. Когато Мария Николаевна ме покани в кабинета си за разговор (когато тя ми разказа за родителите си), и ние седяхме на нейната маса, изведнъж някой я повика и тя излезе за минута. Останах сам на нейната маса, а пред мен беше моето „Лично дело“. А „Лично дело“ беше открито за всеки съветски човек и то го придружава през целия му живот, само малко хора успяват да погледнат в своето „досие“. Е, интересно е… Отворих го и на първата страница видях малък лист хартия с печат в ъгъла: „ГПУ на Московска област“ (или „губерния“ – не помня и не знам как се казваше тогава). Там пишеше, че „изпраща ви се дете Николаев Миша на 4 години.“ И някакъв подпис: секретар или на ГПУ, или на ОГПУ. А на печата е датата: 1933 г. Помня всичко това много добре, защото това беше първият ми документ в живота ми. От това разбрах, че съм роден през 1929 г.

Често се чудя, колко ли хора са участвали в обезличаването на деца като мен! За тези, които дойдоха да арестуват родителите, дори не говоря. Но нали някой ме отведе от някъде; някой реши в кой град и в кой дом за сираци да ме пратят; някаква секретарка – най-вероятно жена, самата тя майка е написала това направление и е поставила нечетливия си подпис. Правейки това всеки ден, те трябваше да помислят нещо, някак да си обяснят това масово сирачество, да намерят оправдание за участието си в това дело. Все пак всеки човек намира оправдание за себе си лесно и просто…

А сирачеството наистина беше масово. Да вземем Покров, където бях отведен и където живях в сиропиталища до самото начало на войната. Много малък град на сто километра от Москва, преди революцията беше районен град, по мое време беше областен. Тогава имаше само пет хиляди жители. И пет детски дома. Те бяха разделени по възраст, като успях да посетя три: №1, №3 и №4. Децата от сиропиталището се обучаваха само седем години; Домовете за сираци в Покров са предназначени за тази възраст: от 3-4 до 14-15 години. В тези домове за сираци, в които живеех, бяха общо около 400 души. (…) За един малък град като Покров имаше около 600-700 възпитаници на сиропиталища. Колко такива градове има в Русия? Тогава разбрах, че в нашите сиропиталища – където живеех – всички сме били деца на арестувани родители, врагове на народа. Във всеки случай, огромното мнозинство.

В нашите сиропиталища никога не се споменаваше за родителите – абсолютно нищо. И никога не се е случвало някой да има роднини или някой да идва на гости. Всички бяхме жертви на репресии; Иначе е невъзможно да си представим защо толкова много хора наведнъж останаха напълно сираци без чума и без война. Известно е, че дори близките роднини често не са имали право да вземат децата на врагове на народа, те са били скрити от техните роднини. Смисълът беше да не познават никого и никой не познава тях, за да забравят миналото.

Имахме една позната, Нона, родителите й бяха арестувани, когато беше на пет години. Имаше роднини, които искаха да я приютят. А нея я отведоха в сиропиталище; тя е малка, не може да знае нищо за себе си. Чичо й я търси няколко години в сиропиталища и я намери само защото не й смениха фамилията. Но не му я дадоха. Той повече не я изпусна от поглед през цялото време и я получи едва 4 години по-късно. Имаше някаква история, че едва ли не я откраднал от сиропиталището. А за мен може би нямаше останали роднини на свобода или може би имаше някои роднини, но нямах нито фамилия, нито бащино име – как да ме намерят. Практиката беше следната: за да се изключи детето от всякаква възможност за спомени, то е получавало различно фамилно име. Името по-скоро е оставало, детето, макар и малко, вече било свикнало с него, но му давали друга фамилия. (…) Михаил Николаев – повече прилича на псевдоним или партиен прякор, отколкото на обикновено фамилно име. След като съм изживял живота си, все още не знам чие фамилно име нося. (…)“ (стр.216-220) (А.Н.Яковлев, 2002)

Порасналият вече Миша И. Николаев никога няма да разбере истинското си име, името на своите родители, името на родния си град. Никога няма и да разбере, защо животът му е трябвало да мине по този път. И ние няма да разберем. Не името на Миша – няма да разберем, защо Историята се повтаря и повтаря, и никой не си прави изводи. Защото и днес, в XXI век в Русия има десетки хиляди деца, които трябва да забравят името си!

Всъщност политиката на болшевиките била ясна – да се унищожат „социално чужди“ за тях семейства – било дворянство, било по-заможни хора, нарочени за кулаци, свещеници или просто хора с мнение, несъгласни с „новата власт“. Хора самостоятелни, независими, хора мислещи. Очевидно са били добри „психолози“, защото са разбрали, че свободният, независимият човек е опасен за всяка власт. Следващата стъпка е отделяне на децата (които не са избити) от техните родители, за да се даде на тези деца „правилно“, комунистическо мислене. А поводи винаги имало – осиротели и останали на улицата, гладни деца от разрушени морално здрави, но „инакомислещи“ семейства, деца осъдени за кражби и скитничество, за събиране на житни класове (спомнете си Указ 7-8), бягство от заводски училища, за закъснение за работа – всички те попадат в рубриката „престъпници“ или биват квалифицирани като носители на „антисъветска пропаганда“, след което се оказват под властта на невежи, крадливи „възпитатели“, които поощряват култа към силата и разбира се – доносничеството. Всичко това, разбира се, съпроводено от пропагандна реторика. Над беззащитните деца издевателствали както милицията и „възпитателите“, така и всякакви престъпници.

А беззащитни деца – колкото щеш! През 1922 г. безпризорните деца в Съветска Русия били над 7 милиона. Тенденцията продължава и в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, улиците в Съветския съюз били пълни с безпризорни, много от които деца. Една част от родителите били загинали в Гражданската война, много други родители били избити или изпратени в лагери по време на колективизацията и последвалото „разкулачване“. Над 4 000 000 украинци станали жертви на Гладомора. А в средата на 30-те, много родители стават и жертви на Сталинските репресии. В същото време по-високият стандарт на живот в градовете привличал безпризорни, сред които и много малолетни сираци в търсенето на препитание. И болшевиките взимат „мерки“.

Психолози твърдят, че ако наказваш не „ЗА нещо“, а „В ИМЕТО на нещо“, не можеш да спреш – поводи и причини винаги ще се намерят. Взимайки властта и най-вече в битката за задържането й, болшевиките започват да гледат на децата от социално чуждите им слоеве на обществото, като на политически противници. Дори и деца в предучилищна възраст се разглеждат като бъдещи такива. Нали видяхте спомените на Миша – децата трябва да забравят кои са, дори и как се казват (отново правя паралел с отвлечените днес в Русия хиляди украински деца, докато Пропагандата ни облъчваше с „норвежците“, които уж крадели български деца). Те биват взимани като заложници, измъчвани и някои дори убивани. Като децата на Николай II. Какво общо имат царските и селските деца ли? Скоро след екзекуцията на царското семейство (за която отделяме специално внимание, цитирайки спомени на пряк свидетел – Я.М. Юровский за разстрела на царското семейство, записани от историка М.Н. Покровский през 1921 г ) (А.Н.Яковлев, 2002), „в името на щастието на трудещите се“ започват да вземат заложници и да избиват селски семейства, включително и бебета – „разкулачването“ отнема живота на стотици хиляди селски деца. По-голямата част от селските семейства били изселени изцяло в отдалечени райони на страната, транспортирани под конвой, при животински условия.

Ето едно описание на подобно „специално селище“:

„Намирайки се в специално селище, в забравени от Бога места, неподходящи за живот, в условия на постоянен глад, децата на специалните заселници бяха обречени на изчезване.

Така при изследването на условията на живот на специалните заселници в специалното селище „Бушуйка“ се установява, че от 3306 души, живеещи там, 1415 души са деца под 14 години, от които „за 8 месеца 184 деца починали на възраст под 5 години, което съставлява 55% от цялата смъртност в селото… Т. нар. „сиропиталище“, в която преобладаващата част от децата живеят изолирани от родителите си… е казарма с двойни легла.“ (стр. 8) (А.Н.Яковлев, 2002)

Стряскащо е това описание, което срещаме в сборник с архивни документи, под редакцията на акад. Александр Яковлев, озаглавен „Дети ГУЛАГА“, който често цитирам. Затова ще разгледаме и други документи. В едно от включените в колекцията писма, от „Група работници и служители“, притеснени от ситуацията в гр. Вологда, през 1930 г., до „Председателя на Централния изпълнителен комитет на СССР М.И. Калинин за изселването на семейства от Украина и Курск“ се описва:

„…Да започнем отначало. Изпращаха ги в страшни студове – бебета и бременни жени, които се возеха в животински вагони едни върху други и там жените са раждали децата си (това не е ли издевателство); после ги изхвърлиха от вагоните, като кучета, и след това ги разпределяха по църкви и мръсни, студени хамбари, където нямаше място да се помръднеш. Държат ги полугладни, покрити с мръсотия, въшки, студ и глад, а тук имаше хиляди деца, изоставени на произвола на съдбата, като кучета, на които никой не иска да обърне внимание. Нищо чудно, че ежедневно умират 50 или повече човека (само във Вологда) и скоро броят на тези невинни деца ще плаши хората – вече надхвърлиха три хиляди.

Ние се борим за здраво поколение, за бъдещи строители на социализма и в същото време хвърляме живи деца в гроба. (…) А ние унищожаваме безмилостно тези деца, нашата здрава смяна, без да се оглеждаме назад и без да се взираме особено напред.

Но ако се замислим, каква ще е ползата от това? Ако преминавайки през тези трупове на деца, бихме могли да се приближим до социализъм или световна революция, тогава е друг въпрос, ясно е, че без жертви няма да постигнем социализъм, но в случая няма да постигнем никаква цел.

Ако родителите са виновни, накажете ги, ако е невъзможно да оставите децата, изселете ги, но така че да се отрази безболезнено на децата.

В момента във Вологда има 35 хиляди души. Те са при ужасни условия, поради които децата безмилостно страдат от различни заболявания – едра шарка, скарлатина, морбили и умират. Никой не им обръща внимание, не ги лекуват и продължават да държат здрави деца заедно с болните. Ето защо, за никого няма да е изненадващо, ако скоро чуете, че са загинали не само децата на изселените, но и всички деца на град Вологда. Сега не се вземат никакви мерки за превенцията на заразните болести и заразата се разпространява бързо, а когато се хване, ще бъде твърде късно и тогава медицинският персонал няма да може да се справи. Ето как се грижим за нашата смяна.

Михаил Иванович! В крайна сметка всеки е човек и защо да се отнасят с нас по-зле, отколкото с кучета? Вместо да ги обричат ​​на такова страдание, ако са направили нещо лошо, по-добре да ги застрелят…“ (стр. 81) (А.Н.Яковлев, 2002)

След това първо писмо, не искам, а и не мога да говоря по темата (въпреки претенциите ми за здрава психика), затова ще оставя други да говорят вместо мен. Свидетелства от първа ръка.

„Няма по-голяма подлост от войната между властта и децата с цялата мощ на наказателния апарат. Следвайки инструкциите на Политбюро на ЦК, лично на Ленин и Сталин, болшевиките създават специална система на „опозорено детство“. Тази системата е имала на разположение детски концентрационни лагери и колонии, подвижни приемни и разпределителни пунктове, специални детски градини и ясли. Децата трябваше да забравят кои са, откъде идват, кои и къде са родителите им. Това беше един специален – детски ГУЛАГ.“ (Яковлев, Сумерки, 2005)

Разправата с инакомислещите се прехвърля и върху техните деца.

„През 1919 г. в Петроград са разстреляни роднини на офицери от 86-ти пехотен полк, който преминал към белите, включително и деца. През май 1920 г. вестниците съобщават за екзекуцията в Елисаветград на четири момичета на възраст 3-7 години и една старица, майка на един от офицерите. През 1920 г. Архангелск, където служители на сигурността разстрелвали деца на 12-16 години е наречен „Градът на мъртвите“.

Активно се използвала практиката за взимане на деца заложници, особено в борбата срещу селяните, които се опитвали да се противопоставят на аграрно-селската политика на режима. От есента на 1918 г., дори преди официалното решение на Политбюро по този повод, започва създаването на концентрационни лагери, мнозинството от затворниците в които са членове на семействата на „бунтовници“, взети за заложници, включително жени с кърмачета.“ (Яковлев, 2005)

Друг документ – „Сведение за задържаните деца в концлагерите в Тамбовска губерния“ – „всичко 1155“ деца до 5 годишна възраст само в една губерния:

изт. „Дети ГУЛАГа“ (А.Н.Яковлев, 2002), стр.22

„Извлечение от Доклада на прокурора за специални поръчения при Наркомата по правосъдието Р.П. Катянян за състоянието на детските домове в Тулска губерния

27 март 1924 г

… Междувременно ситуацията с единственото сиропиталище в града за морално-дефектни деца е наистина възмутително, въпреки възраженията на прокуратурата, за да се осигурят помещения за нуждите на тердивизията, то беше преместено от Тула на 8 версти по Воронежката магистрала в сграда, абсолютно неподходяща по размери за сиропиталище. При проверка на сиропиталището (без участието на прокуратурата) на 28/XII 1923 г. се оказва, че няма достатъчно койки, в резултат на което на койка спят по двама души; няма дъски на 10 койки, а децата трябва да спят на железни решетки; матраците са мръсни, одеялата са боклуци, спално бельо изобщо няма, впрочем сериозен недостатък, две класни стаи са напълно не оборудвани, имат занемарен вид на нежилищни помещения, в дърводелската работилница няма нито инструменти, нито материали; от 25 деца, с работа са заети само 7; пълна липса на учебни пособия, недостатъчно хранене. Такъв е случаят с единствения дом за сираци в гр. Тула, всичко на всичко предназначен само за 25-30 непълнолетни правонарушители, докато престъпността сред непълнолетните е значителна. (…)

Впрочем, състоянието на останалите сиропиталища в Тула не е по-добро: децата бягат, не получавайки достатъчно храна, и увеличават редиците на малолетните престъпници. Тула е пълна с детски бунтове. (…) Характерен щрих, допълващ картината на борбата с детската престъпност и бездомността в гр. Тула, … е делото за трагичната смърт на момиче в сиропиталището на името на др. Крупская: момичето изгоря на 24 декември 1923 г., като в доклада за проверка на това сиропиталище инспекторът констатира, че състоянието на помещенията е такова, че в бъдеще „е невъзможно да се предотврати повторение на злополуки: например в тоалетните и стаите към тях, настилките са изгнили и децата от 3-ия етаж може да пропаднат в септичните ями, гредите са изгнили и подът виси без опора. (…).“ (стр.57) (А.Н.Яковлев, 2002)

Видяхте условията, в които живеят „морално-дефектни деца“. Потресаващо! Но явно в подобни условия живеят и хиляди руснаци! И то – днес, защото в подобни ями масово пропадат зрели мъже! Не вярвате? Направете си малък експеримент и напишете в някоя интернет търсачка „мужчина упал в выгребную яму“ („мъж пропадна в септична яма“) и ще видите, че май в днешна Русия „пропадането в кенефа“ е повсеместно! В прекия смисъл на думата! А може би и в преносния…

В друг документ от онези години – писмо от Надежда Крупская, тя признава за 228 127 деца в домовете за сираци (друг е въпросът доколко тази цифра е редуцирана за пред широката публика). За сведение – Крупская не е коя да е – тя е съпругата на Владимир Илич Ленин. Онзи, чиято мумия и до днес лежи в мавзолея на Червения площад.

„Отговор на Н.К. Крупская до чуждестранен адресат (писмото е на немски език)

декември 1925 г.

Уважаеми другарю, причината за шума, вдигнат от социал-демократическата преса, очевидно беше статията ми от 2 декември, публикувана в. „Правда“.

Ние комунистите по принцип сме свикнали да говорим открито за язвите си, без да крием нищо.

За никакви 80 хиляди бездомни хора, скитащи по улиците на Москва, не съм говорила и не бих могла да говоря, разбира се. Но всеки знае, че имаме нескрита бездомност и би било лицемерие да заобиколим този въпрос.

Към 1 януари 1925 г. в домовете за сираци от различен тип се числят 228 127 деца. Тук не се включва друга помощ за деца на улицата. Може ли да се каже, че държавата прави малко за децата на улицата? (…)“ (стр.61) (А.Н.Яковлев, 2002)

Не знам Надежда Крупская колко често е посещавала мавзолея с трупа на съпруга си и какво е правела там, но следващият документ е писмо от деца, които в някаква степен вече са повлияни от Пропагандата – гладуват, изядени от въшки, но молят Коминтерна да им плати екскурзия до Москва, за да … видят трупа на Ленин. Дали ще искат да чуят и разказа на Крупская за семейния им живот не става ясно. Интересно би им билo, защото той май й кръшкал. И то не с другарки… Пък и пишат писмо именно до Зиновиев. Допускам и друго – че са достатъчно хитри, пристигайки в столицата да се включат в редиците на хилядите безпризорни по московските улици, където вероятно ще живеят по-добре!

„Писмо до Г.Е. Зиновиев от деца от Мойската трудова колония

16 март 1926 г.

Другарю Зиновиев, лидер на Коминтерна, ние, децата на колонията, изпращаме нашите поздрави. В писмото си др. Зиновиев, ще ви опишем горчивия живот на възпитаниците на детската трудова колония, която се намира на отдалечено място, в бивш манастир.

Храната ни е много лоша. Месото е рядко и ако е, то е в малки количества. Хлябът е ръжен, захар не сме виждали вече три месеца. Децата не издържат, събират картофени обелки и ги ядат. Понякога поради липса на храна готвят каша, която прилича на каша за прасета. Кисело зеле няма, понякога няма сол за една седмица, хлябът се пече и храната се готви безсолна, от което децата развиват заболяване на венците. Дрехите и обувките не стигат за всички деца. Половината от децата са обути и облечени зле, а половината са без обувки и голи, с изключение на парцалените обувки и болничните тънки халати. Момчетата носят бельо месеци наред, а понякога и повече, без да го свалят, защото няма с какво да се замени. Банята се отоплява два пъти месечно и дори тогава момчетата се мият без сапун, поради което се развиват паразити сред децата. Няма спално бельо, има матраци непрани с години, скъсани одеяла в които гъмжи от въшки, но всичко това, другарю Зиновиев, ние сме готови да търпим, защото ние, IV група, се смятаме за по-висши от другите ученици. (…)

Но за едно нещо ние, четвъртата група випускници, искаме да ви помолим, да видим мавзолея на Илич. Ако може, др. Зиновиев, уведомете ни как можем да организираме екскурзия до град Москва. Имаме малък въпрос – нямаме пари за пътуване. Само ние 14 души, ако можете да ни организирате екскурзия до Москва. За целия си кратък живот някои деца дори не бяха виждали друго село и биха били щастливи да видят покойния лидер В.И. Ленин. (…)“ (стр.63-64) (А.Н.Яковлев, 2002)

Виждал съм мумията на Димитров – водеха ни под строй от училище – повярвайте, неприятна гледка! Но деца да искат да гледат трупове вече е някаква диагноза и може би е необходима медицинска помощ? Не знам каква е медицинската помощ по московските улици, но от следващите няколко писма разбираме каква е в лагерите:

„Докладна записка за състоянието на медицинското обслужване в Томския разпределител

18 декември 1930 г

Секретно

До Районно здравеопазване

Копие: до упълномощената районна администрация

В бараките на лагера „Томск-1“ през нощта на 18/ХП умряха 14 деца. Тези деца не бяха идентифицирани и никой не знаеше за болестта. Известявам Ви, като считам за необходимо да изкажа мнението си по този повод. В момента само лагерът „Городок“ може да се счита за проспериращ по отношение на медицинското обслужване. В лагера „Томск-1“ на почти 6000 изселници, живеещи в изключително пренаселени и нехигиенични условия, има само един лекар по съвместителство. С оглед на това, че майките крият болните деца, е необходимо да се извършва ежедневно медицински обиколки на бараките, което един лекар, дори не напълно натоварен, е неспособен да направи. (…)“ (стр.87) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

„Съобщение от Завеждащия фелдшерски изселнически пункт

20 април 1930 г

Информирам те като ръководител, в момента кулашките деца от всички възрасти са в най-лоши условия. Относно храненето, нека вземем(децата) от 2 месеца до 7 години: няма мляко, няма месо, няма захар, никакви мазнини и никакви зърнени храни. Хлябът не стига – ръжени дажби и има пълно измиране на деца, пишете ми какви мерки трябва да се вземат. Писах вече да отпуснат поне малко захар или зърнени храни, някои бебета не сучат гърдата на майката, или няма мляко в гърдата, детето остава само изключително на една вода. Стомашно-чревните заболявания са широко разпространени сред децата заради глада на майката. Идват при мен, молят ме за помощ. (…) раждат в снега, а тук студът е 20-25 градуса сутрин, а следобед поне 10-15 градуса. Изпратих някои от тях в най-близките села, за да родят, така че работата с родилки и децата не е добра. (…)

Зав. Усть-Ягильятским фелдшерски пункт“(стр. 89) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

„31 май 1930 г.

Уст-Ягиляцки все още напомня за последния доклад, че не са получени резултати и затова добавям също: напоследък броят на пациентите се е увеличил, повечето заболявания прогресират, общо подуване на тялото, кървава диария, болки в корема, катар, обикновена диария, запек, подуване на корема и перитонит – страдат всички възрасти, деца и възрастни, децата се подуват и умират от недохранване. 75% от населението имат измършавяло тяло, землист на цвят.

Майките, родилките и кърмачките понасят мъчителни страдания, след раждането ядат задушена, не смляна ръж, след което получават болести на храносмилателните органи и женски болести, детето се храни със сурогати, които запарват и им дават, а в гърдите няма мляко. За подпомагане на храненето с брашно или зърнени храни от някакъв вид или нещо друго – всичко това липсва….“ (стр. 90) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

В докладна записка на Хенрих Ягода, по онова време председател на ОГПУ към Съвета на народните комисари на СССР до Председателят на Централната контролна комисия (ЦКК) на ВКП(б), относно положението в специалните селища от 26 октомври 1931 г. се отбеляза:

„Заболеваемостта и смъртността сред интернираните е огромна… Месечната смъртност е равна на 1,3% от населението в Северен Казахстан и 0,8% в Наримския край. Сред загиналите има особено много деца от по-младите групи. Така, във възрастта под 3 години, умират на месец 8-12% от тази група, а в Магнитогорск дори повече, до 15% на месец“ ***(Земсков В.Н. «Кулацкая ссылка» в 30-е годы.//Социологические исследования, 1991, № 10. С. 10.).“ (стр.8) (А.Н.Яковлев, 2002)

Гладоморът и децата на Украина

Започнахме със снимки, затова ще предложа още една:

Паметник в Киев – изт. https://kyivcity.gov.ua/

Паметник на дете. И отново – тъжни детски очи! Но нещо странно прави впечатление – сноп житни класове в ръката на детето! Жито, защото това е паметник на жертвите на Гладомор.

…

Ще цитирам спомени на 10-годишната тогава Анна:

„Живеехме скромно. Не бяхме бедни, но не и богати. Имахме храна и напитки, но не виждахме бял хляб повече от два пъти годишно – на Коледа и Великден“, спомня си жената.“

Родителите й имали малка ферма. Бащата управлявал сам, без наемни работници, като му помагали му роднини и съседи. През пролетта на 1932 г. започва колективизация на селяните – те са принудени да създадат колективни стопанства и да прехвърлят цялата си собственост на тях.

„Тези, които искаха да управляват собствени ферми, бяха подложени на непосилни данъци. Баща ми каза, че няма да се присъедини към колхоза, макар да се досещаше, че отказът няма да свърши добре за него. Но той беше човек със силна воля и не промени решението си дори под натиска на властите. Казваха, че баща ми е кулак и класов враг, защото не само не искал да се присъедини към колхоза, но и подстрекавал другите селяни да не изпълняват заповедите на властите. Заповядаха му да си събере багажа и да замине с тях“.

На следващия ден фермата била разграбена. Пристигала банда пияни мъже, които изнесли всички плугове, строителни материали, зърното и всичко годно за консумация. Извеждали и добитъка – коне, крави, прасетата и други животни. Бащата е отведен и съден, като никога не се разбира како се е случило с него – за какво е осъден, къде е отведен, кога е загинал и къде е погребан!

А Анна допълва:

„Ядяхме всичко, което можехме да намерим в полето, ливадите или горите – плевели, клони и дървесна кора, плодове. Специален деликатес беше пампушки, приготвен от смлени цветове на бяла детелина и корени от репей“

Антон, който бил тогава на 5 години разказва, че групи продължавали да обикалят селото, казвайки на селяните, че трябва да нахранят гладния пролетариат и да изградят светло бъдеще. И затова им отнемали всичко, което можело да се яде. Това, което не могат да отнемат, унищожавали:

„Тези крадци взеха всичко, което може да се яде, от едно семейство, а след това се натъкнаха на бъчва с кисело зеле в плевнята. Понеже не можаха да я изнесат, се изпикаха вътре пред собствениците.“ (ibidem)

И това неминуемо рефлектира и върху децата – през 1931 г. в 226 сиропиталища на Украинската ССР е имало 39 318 деца, а до края на 1933 г. вече е имало 96 057 деца в 452 сиропиталища, при това без да се броят около 96 000 деца, които са били под попечителство.

…

Като интелектуалец, обичам да наблюдавам и да анализирам фактите и събитията. Доколкото мога, разбира се. И питам – какво бихте направили, ако видите днес едни родители да оставят децата си да умират от глад? Знам отговора – ще сезираме службите, ще им вземат децата, а вероятно и ще бъдат съдени! И правилно! Това е правилното поведение.

А какво бихте направили ако не родители, а държавата оставя децата си да умират от глад, а даже спомага, като заключва или избива родителите им? И тук знам отговора – онзи за „руската душа“ или че „американците са виновни“. И разбира се „вие защо биете негрите?“. А че фашистите са виновни знам, защото сладко похапваха житото, което Съветският съюз щедро изнасяше за твърда валута!

…

Но какво се случва с децата разбираме от друг документ:

„Записка на Председателя на ЦИК на СССР и ВУЦИК

16 септември 1933 г.

гр. Харкив

Секретно

В резултат на ожесточената класова борба в Украйна, както и недостига на храна в някои райони през 1932 г., броят на бездомните деца, особено през пролетните и летните месеци на същата година, нарасна значително. Достатъчно е да кажа, че при нормално натоварване от 60 хиляди деца, 128 219 деца в момента са настанени в домове за сираци на Министерството на народната просвета. Броят на децата, които получават помощ от държавата и обществените организации в специалните пунктове и обекти възлиза през юли на 283 хиляди.

Разбира се, ситуацията с детската бездомност в Украйна, не Ви е неизвестна. Междувременно получих писмо, подписано от др. Корольов, че възнамерявате събраните над хиляда украински деца от улиците на Ленинград, незабавно да изпратите обратно в Украйна. (…)

Предполагам, че такъв богат регион като Ленинградския, особено първият в Съюза, пролетарският център Ленинград, можеше да задържи поне за една година тези деца. По-рано, когато други региони на нашия Съветски съюз бяха в напрегната ситуация с храните, в Украйна ние държахме не една, а няколко години деца, които ни доведоха от север.

Тъй като сега няма начин да осигуря на тези деца храна и особено подслон, ви моля да ги задържите при вас поне още една година, а през това време ще се оправим тук, ще укрепнем и тогава ще можем да ги вземем.“ (стр.146-147) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

„Из Протокола на заседание на бюрото на Наримския Окр. Комитет на ВКП(б)

22 октомври 1933 г

За състоянието на детските домове в Сиблагера на ОГПУ

Домовете за сираци са изключително претоварени (свръхкомплект в Гришкинското, Тогурското, Чижапското, Криловското и Новиковското сиропиталища – 470 души). В повечето случаи помещенията са зле оборудвани, на места има тъмни, студени бараки… Недостигат 800 чифта летни обувки, 700 комплекта връхни дрехи, 900 комплекта столова посуда. Напълно липсва за всичко контингент от детски зимни дрехи… Храната остава нискокалорична поради липсата на животински мазнини… Има случаи на инфекциозни заболявания.“ (стр. 150) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

И още една Докладна записка от 31 октомври 1933 г.:

„Престоят на деца в Даниловския приемен център в размер на 1250 души. На 31.Х-33г., които се намират в нечовешки условия (т.е.: спалните са пренаселени с деца, по две-три спят на едно легло, децата спят по коридорите, в неизолирани помещения, неподходящи за живеене, без да съблича връхните дрехи по два и три месеца) освен това, както знаете по улиците на гр. Москва и по 10 гари на Московските железници има до 3000 души, които незабавно трябва да бъдат изведени от улиците и настанени някъде. (…)“ (стр.151) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

А какво е „менюто“ в един „Детски дом“, както са наричали сиропиталищата в Съветския съюз, разбираме от писмо от възпитаниците на Детски дом в Северно-Кавказкия край до надежда Крупская (припомням – съпруга на Ленин):

„Здравейте, Н.К. Крупская. Искаме да ви опишем нашия живот. Ние сме ученици на детския дом. Бяхме изпратени в село Воронцово-Александровское в колхоза „Болшевик“. Животът ни тук е много лош. Работим в бригади, работата е трудна, а ние сме боси, голи, гладни, скапани, а помощ от колхоза няма. С храненето ситуация е такава: закуската ни е парче хляб, лук, сол. Обядът е задушено цвекло със зеле, а за вечеря дори и не мислиш, защото няма. Мазнини никога не сме виждали. (…)“ (стр.169) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

Друго писмо от други деца – ученици от Козелския Детски дом, отново до Надежда Крупская:

„10.01.1935 г.

Здравейте, скъпа Надежда Константиновна Крупская, пишем ви писмо, хранят ни много зле, зелевата супа се дава напълно сурова, картофите ни дават замразени по една лъжица. Събличат ни и ни изхвърлят на улицата за два часа, управителят идва, води ни в канцеларията и ни бие, с каквото му попадне. Отиваш и искаш храна – не ти дават, отиваш в мазето и взимаш картофи. Завеждащият ще те хване и ще те изхвърли на улицата, ще те заведе зад ъгъла и ще те бие. Тоалетната сме принуди да почистим самите ученици. Ходим на баня през месец, понякога два, бельо дават рядко. На някои момичета, които завеждащият обича, дава стари ботуши. Довиждане засега. (…)“ (стр.171) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

Та простичкият въпрос които си задавам е: „да благодарим ли на Сталин за щастливото детство и за това „меню“? И още един въпрос: „това ли е „руската душа“? А „българската душа“, има ли коментар?

Ето още за „руската душа“ от акад. Яковлев:

„Изправени пред факта на масовата детска смъртност от глад, на комендантите на селищата е дадено да разберат, че не е необходимо да следват стриктно инструкциите за забрана за напускане на мястото на изтърпяване. Командирите бяха устно инструктирани, че не е нужно да възпрепятстват деца (само деца!) да ходят в гората и тундрата в търсене на храна и в опити да избягат в родните си земи. И заточените деца отивайки в зимната тайга, изгубвайки се умирали от изтощение или ставали жертва на хищници. През пролетта местните власти в северните градове на Урал с тревога съобщават за появата на много хиляди гладни безпризорни деца от горите* (Базаров А. Дурелом, или Господа колхозники. Курган, 1997. С. 356.). Бездомните деца били често срещана в „кулашкото изгнание“. Само в трудовите селища на „Западлес“ в края на 1934 г. били установени 2850 бездомни деца, чиито родители са починали или избягали.“ (стр.8) (А.Н.Яковлев, 2002)

…

Факсимиле от „Дети ГУЛАГа“, стр.176 (А.Н.Яковлев, 2002)

И една справка за безпризорните деца в РСФСР, Украинска и Белоруска ССР, която и без превод, убедително демонстрира, че децата по улиците само в тези три съветски републики през 1931 г. са общо 147 879, като две години по-късно са вече 345 836 (тук не са включени дадените за отглеждане 96 000 деца). А това е много повече  от жителите на град Варна, регистрирани през 2021 г.! Добавим ли и безпризорните от Казахстанската ССР – бройката ще надмине населението на град като Пловдив.

Стотици хиляди деца, които със сигурност няма да „благодарят на Сталин…“.

…

„Труповете на умрели от глад лежат в уличния прах, като преминаващите вече не им обръщат внимание“ – от книгата „Трябва и Русия на гладува“ (Ammende, 1935)

И ако много хора губят само илюзиите си за народната власт, то много деца губят живота си. Проф. Владимир Сергийчук от Киевския национален университет „Тарас Шевченко“ пише:

„Гладоморът-геноцид на украинската нация, който отне живота от 7 до 10 милиона души, нанесе особено страшен удар върху украинските деца. Например само от един селски ъгъл на Джулаевка, който е в селото Хацки, Смилянски район, Черкаска област, от гладна смърт умират 12 от 17 родени през 1926 г. деца..

На 1 септември 1932 г. 1446 деца започват в четвърти клас на окръг Геническ, като към тях се добавят още 125, но до лятото на 1933 г. вече са само 986. Тоест загубите са 585 четвъртокласници, които за мащаба на Украина могат да достигнат до триста хиляди жертви. Цялото начално училище загуби до милион и половина ученици, а като цяло загубите на децата възлизат на поне три милиона и половина…“

…

Още няколко думи от деца, оцелели от Гладомора:

За невярващите – няколко заглавия: Разкази на деца, преживяли Гладомора, „Деца бяха хвърлени живи в яма с мъртвите“

…

1936-1937 – Голямата чистка

Голямата чистка или Голям терор е кампания от политически репресии и гонения в Съветския съюз, дирижирани от Йосиф Сталин в края на 1930-те години с цел да укрепи и централизира властта и да премахне всяка възможна вътрешна съпротива. Което също рефлектира върху най-уязвимата част на обществото – децата.

…

„А през 1937-1938 г. идва ред на семействата, които дотогава били смятани за опора на болшевишката власт – обикновени и номенклатурни комунисти, обявени за врагове на народа. Техните жени и деца били разпръснати из лагери и колонии. Не само отделни хора, но и цели народи били обявени за предатели. Депортирали ги и отново загивали деца.

Нека читателят не се подвежда от категорията деца, наричани в документите „безпризорни“. Ще попитате, какво общо имат уличните деца с темата „децата на ГУЛАГ“? Пряко. Само малка част от тези малки скитници, са от асоциални семейства. В по-голямата си част това са деца от унищожени семейства, родителите им са разстреляни, хвърлени в лагери или са жертви на „Гладомора“ или на „разкулачването“. Няма изследвания за това откъде идва огромният брой деца на улицата. А самите деца, ако ги попитат чии са, едва ли щяха да кажат, че бащите им са били благородници, свещеници, чиновници, индустриалци, офицери, полицаи… Децата разбираха с какво ги заплашва това. Всички те се наричаха жертви на глад или деца на работници и селяни. Така стояли нещата през 20-те години, преди колективизацията.

След като остави милиони деца сираци, съветското правителство напълни с тях до краен предел сиропиталищата, детски колонии, започнаха да ги „превъзпитават”.

През 1921 г. към Всеруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) е създадена Комисия за подобряване на живота на децата с ръководител, главния чекист Феликс Дзержински, скоро заменен от А. Белобородов, пряко свързан с екзекуцията на царското семейство. С безпризорните се занимавали Народният комисариат по образованието, НКВД, Народният комисариат на правосъдието, провинциалните и местните власти. Политбюро на ЦК на партията също многократно се е занимавало с този въпрос. Лично Сталин посочил необходимостта от премахване на бездомността.

И въпреки всичко това, през целия период на съветската власт никой не успял да премахне бездомността. Тя била генерирана от условията на живот, създадени от съветското правителство.

От време на време столицата и южните градове били прочиствани от масата бездомни деца, но минавало малко време, преди те да се появят отново там. За това свидетелстват много документи. Само малка част, но доста убедителни са представени в това издание.

Болшевишките „вождове“ не само пренаписвали историята по свое усмотрение, но и унищожавали спомена за репресираните. Има много известни случаи, когато в домовете за сираци са променяни фамилните имена на малките им деца. И в наши дни, вече възрастни хора все още търсят родителите си.

Съхраняваните в архивите годишни отчети за броя на непълнолетните в поправителните институции на Гулаг не отразяват истинския брой на репресираните деца. Числата, измерени в десетки хиляди, са само върха на айсберга. Няма обобщени данни за милиони възрастни и деца, станали жертва на Червения терор, на провокираните от болшевиките „Гладомори“, разкулачването и прехвърляне на селски семейства в необитаеми райони на Северен Урал и Сибир, депортиране на семейства от Бесарабия, Прибалтика, западните региони на Украина и Беларус през 1939-1941 г., депортиране на цели народи по време на Отечествената война. По обясними причини, е малко вероятно такива обобщените доклади да са били поискани от висшето съветско ръководство – особено след Нюрнбергския трибунал. И ако са в единични екземпляри са съществували, те не са подлежали на съхранение. Но и оцелелите документи свидетелстват за катастрофата, сполетяла народите на СССР. Последиците от него се усещат и до днес.“ (стр.9-10) (А.Н.Яковлев, 2002)

И за да не сме голословни – няколко документа:

Решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) № П51/144 от 5 юли 1937 г.

„1. Да се ​​приеме предложението на Народния комисар на вътрешните работи за затваряне в лагери за 5-8 години на всички съпруги на осъдени предатели на родината, членове на дясно-троцкистка шпионско-диверсионна организация, съгласно представения списък.

2. Предложете на Народния комисариат на вътрешните работи да организира специални лагери за това в района на Нарим и в района на Тургай на Казахстан.

3. Да се установи процедура, според която всички съпруги на дясно-троцкистки шпиони, разобличени като предатели на родината, подлежат на затвор в лагери за не по-малко от 5-8 години.

4. Всички останали след присъдата сираци под 15 години, да бъдат взети на държавна издръжка, а за децата над 15 години въпросът ще се решава индивидуално.

5. Да предложи на Народния комисариат по хранене да настани деца в съществуващата мрежа от домове за сираци и затворени интернати на Народния комисариат по образованието на републиките.

Всички деца подлежат на настаняване в градове извън Москва, Ленинград, Киев, Тифлис, Минск, крайбрежни градове, гранични градове.

СЕКРЕТАР НА ЦК

АП РФ, ф. 3, оп. 58, д. 174, л. 107“

Да уточня – цитираната в документа „държавна издръжка“ не означава стипендия в престижен западен колеж. Не означава дори помощ за следване в някой съветски „государствен“ университет. Става дума за лагер. Детски дом, със статут на затвор!

Според Музея за историята на ГУЛаг, в резултат на този указ огромна маса наскоро осиротели деца биват изпратени в пренаселените сиропиталища. Така към 4 август 1938 г. от репресирани родители са иззети 17 355 деца, а на „конфискация“ подлежат още 5000 деца. Общо, съгласно заповедта „За операцията по репресиране на съпругите и децата на предателите на родината“, 18 000 съпруги на арестувани „предатели“ са изпратени в затвори и лагери, а повече от 25 000 деца са поставени в домове за сираци.

През 70-те години на миналия век писателят Феликс Чуев попитал вече пенсионирания Вячеслав Молотов (същият онзи, подписал пакта с Рибентроп):

„Защо репресиите се разпространиха върху съпруги и деца?“

„Какво искаш да кажеш – защо? Те трябваше да бъдат изолирани. Иначе, разбира се, щяха да бъдат разпространители на жалби всякакви“, – отговорил той.

И за да няма „разпространители на жалби всякакви“, системата преследва наред. Нали знаете – „няма човек – няма проблем!“ И ако няма доказателства – ще ги измислим! Ярък пример за фалшифициране на обвинения срещу непълнолетни е случаят с 16-годишния Юрий Каменев, който е разстрелян по заповед на Военната колегия на 30 януари 1938 г. Доказателства за вината му няма, но Военната колегия посочва в присъдата си:

„Каменев, намиращ се под идеологическото влияние на баща си, врагът на народа, Л. Б. Каменев, възприе терористичните нагласи на антисъветската, троцкистка организация; Огорчен от репресиите, приложени към баща му като враг на народа, през 1937 г. в град Горки, Юрий Каменев изразява терористични намерения сред студентите срещу лидерите на ВКП(б) и Съветската власт.“

Забелязахте, че „вината“ на младежа, всъщност е неговия баща – Л.Б. Каменев! Но кой е Лев Борисович Каменев (Розенфельд)? Руски революционер, съветски партиен и държавник, виден болшевик, един от най-старите другари по оръжие на Ленин. Заместник-председател на Съвета на народните комисари, член е на Централния комитет на Болшевишката партия. През 1936 г. е осъден по делото „Троцкистко-зиновиевски център“ и разстрелян. Е, все пак, както и хиляди други е реабилитиран посмъртно е през 1988 г.

Месец след Решението на Политбюро, в разгара на Големия терор, на 15 август 1937 г., народният комисар на вътрешните работи на СССР Н.И. Ежов подписва Оперативната заповед с № 00486 от 15 август 1937 г., „Относно операция за репресиране на жени и деца, изменници на Родината“. Според документа съпругите на осъдените за „контрареволюционни престъпления“ подлежат на арест и лишаване от свобода в лагери за 5-8 години, а децата им на възраст от 1-1,5 до 15 години са изпратени в домове за сираци. Във всеки град, където се провежда операция за репресия на съпругите на „предатели на родината“, са създадени детски приемни центрове, където се „обработват“ децата на арестуваните. Там децата биват остригани, вземат се пръстови отпечатъци и на врата им беше окачено парче дъска с номер и снимани. Като престъпници. Братята и сестрите най-често биват разделени, като не им позволявали дори да общуват помежду си. Престоят в детски приемен център можело да продължи от няколко дни до месеци, преди да бъдат изпратени по етапен ред.

Цитирам някои от разпоредбите на този чудовищен документ, пък всеки сам да си прави изводи:

„Подготовка на операцията.

1) По отношение на всяко семейство, небелязано за репресия започва щателна проверка, събират се допълнителни данни и компрометиращи материали.

След това, на тяхно основание се съставя:

а) подробна справка за семейството… за осъдения глава на семейството, за какви престъпления, кога, от кого и какво наказание е било наложено; списък на семейството (…), подробни данни за всеки член на семейството, компрометиращи материали за съпругата на осъдения; характеристики относно степента на обществена опасност на децата над 15 години…

б) отделна кратка справка на социално опасните и способни за антисъветска дейност деца над 15 годишна възраст;

в) поименни списъци на деца до 15 години отделно предучилищна и училищна възраст.

2) Справките се разглеждат от Наркомите по вътрешните работи в републиките и от началниците на НКВД в районите и областите.

Последните:

а) дават санкции за арест и обиск на жените на изменниците на родината;

б) определят мероприятията по отношение на децата на арестуваните.

Извършване на арести и обиски.

3) Набелязаните за репресии се арестуват

4) На арест подлежат жените, намиращи се в юридически или фактически брак с осъдения към момента на неговия арест.

На арест подлежат също така и жени, намиращи се в състояние на развод към момента на неговия арест…

Ред за оформяне на делата.

9) На всяка арестувана и на всяко социално опасно дете над 15 годишна възраст се завежда следствено дело…

10) Те се насочват за разглеждане на Специално съвещание на НКВД на СССР.

(…)

Разглеждане на делата и наказателни мерки.

11) Специалното съвещание разглежда делата на жените на изменници на родината и техните деца, по-големи от 15 годишна възраст, които се явяват социално опасни и способни на антисъветски действия.

12 ) Съпругите на осъдените предатели на родината подлежат на затвор в лагери при условия, в зависимост от степента на обществена опасност, не по-малко от 5-8 години.

13) Социално опасните деца на осъдените, в зависимост от възрастта, степента на опасност и възможността за изправяне, подлежат на затваряне в лагери или трудово-изправителни колонии към НКВД, или въдворяване в детски домове с особен режим на Наркомпросовете [33] на републиките.

(…)

Ред за привеждане на присъдите в изпълнение.

Съпругите на предатели на Родината с бебета, след присъдата незабавно се арестуват и без да бъдат отвеждани в затвора, за изпращат директно към лагера.

18) Осъдените социално опасни деца се насочват в лагери, изправително-трудови колонии на НКВД или в домове с особен режим на Наркомпросовете на републиките…

Настаняване на децата на осъдените.

19) Всички деца, останали сираци след осъждането, да се разпределят:

а) деца във възраст 1-1.5 до 3 навършени години в детски домове и ясли на Наркомздравовете [34] на републиките по местоживеене на осъдените;

б) децата, на възраст от 3 до 15 години — в детски домове на Наркомпросовете на другите републики, райони и области (според установената дислокация) и извън Москва, Ленинград, Киев, Тбилиси, Минск, приморските и граничните градове. За децата над 15 години въпросът да се решава индивидуално.

(…)

21) Кърмачетата, заедно с осъдените майки да се пращат в лагери, от където, след навършване на 1-1.5 години да се предават в детски домове и ясли на Наркомздравовете на републиките. В такива случаи, ако роднините (не репресируеми) пожелаят да вземат сираците на пълна своя издръжка, това да не се възпрепятства.“ (Яковлев, ГУЛАГ (Главное управление лагерей). 1918-1960, 2000)

…

И наредбите се изпълняват. За това говорят най-добре репресираните:

„Из спомените на Е.А. Войлошникова

На 12 май 1938 г. дойдоха за мен. „Пригответе се и пригответе детето си. — Вие сте арестувана“. Отговорих, че искам да предам сина си на родителите си. В отговор чух: „Нямаме време да се занимаваме с прехвърлянето на момчето.“ Тогава им обявих, че няма да отида, че ще крещя и ще се бия, докато имам сили. Разбирайки, че родителите ми живеят наблизо, те позволиха на Саша да изтича и да ги доведе…

Два дни след арестуването ми, офицер от НКВД отишъл при родителите ми и казал, че момчето им е предадено незаконно и че трябва да го прибере. Той подчертал: „Детето е възпитавано в семейство на врагове на народа и ние сме длъжни да го превъзпитаме“.

Сиропиталището за деца на „врагове на народа“ се намираше в Первая речка, така се казваше място на двадесет километра от Владивосток. Беше преустроен пионерски лагер, ограден с висока ограда с бодлива тел, имаше контролно-пропускателен пункт с въоръжена охрана и решетки на прозорците. Лозунгите „Благодарим ти, любими Сталин, за нашето щастливо детство“ бяха останали.

Един ден пристигнала комисия. Въшлясалите, мръсни, крастави деца трябвало да бъдат изкъпани. По време на едно от тези изкъпвания в Амурския залив, Саша избягал… Докато се къпал, той се гмурнал под моста и се скрил. Когато се стъмнило, се облякал и избягал. Не са го търсили, просто са решили, че се е удавил. Никой от роднините не бил уведомен…

Саша никога не се върна при родителите ми, страхувайки се, че ще го приберат в сиропиталище за ЧСИР (членове на семейството на изменници на родината)…“

Писмото е от архива на акад. Александър Яковлев – дипломат, политолог и историк, член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС, който в друга своя книга – „Сумерки“ – „Здрач“ дава още сведения:

„През април 1941 г. началникът на ГУЛАГ Наседкин докладва, че в принудителни трудови лагери и колонии НКВД държи заедно с осъдените майки на 9400 деца под 4-годишна възраст, от които поради липса на места само 8000 деца са настанени в детски заведения в лагери и колонии. Има и 2500 жени с малки деца. Освен това в лагери, колонии и в затворите има 8500 бременни жени, от които 3000 в 9-ти месец.

Общият брой на репресираните в цялата страна през 30-те и 40-те години селяните надхвърлили пет милиона. Като се има предвид, че селските семейства се състояли средно от 4-7 души, поне половината от които са деца, можете да си представите мащаба на престъпленията на режима срещу деца.“ (Яковлев, 2005)

А за да е всичко законно, още на 7 април 1935 г., в СССР е прието Постановление No 3/598 „Относно мерките за борба с младежката престъпност“, което започва с думите:

„С оглед на бързото премахване на младежката престъпност, Централният изпълнителен комитет и Съветът на народните комисари на СССР решават:

(1) Непълнолетни лица на възраст над 12 години, за които е установено, че са извършили кражба, насилие, телесна повреда, осакатяване, убийство или опит за убийство, се изправят пред наказателен съд с прилагане на всички наказания.“

Постановлението веднага е допълнено от Секретно циркулярно писмо на прокуратурата и Върховния съд на СССР № 1/001537 — 30/002517 от 20 април 1935 г., подписано от Андрей Вишински, в което се дават указания на магистратите да не се съобразяват с Наказателния кодекс, който изрично забранява да се прилага разстрел за лица под 18 години – Главният прокурор разпорежда:

„С оглед на постъпващите искания, във връзка с резолюцията на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР от 7 април тази година „За мерките за борба с младежката престъпност“ обяснявам:

1. Наказателното наказание, предвидено в член 1 от посочената резолюция, включва и най-тежката мярка наказание (разстрел).

2. В съответствие с това указанието в бележката към член 13 от „Основните принципи на наказателното законодателство на СССР и съюзните републики“ и съответните членове от наказателните кодекси на съюзните републики (член 22 от Наказателния кодекс на РСФСР и съответните членове на Наказателния кодекс на други съюзни републики), според които разстрелът не се прилага за лица под 18-годишна възраст, трябва да се счита за отпаднало.“

Тук ще цитирам и вожда Сталин – онзи на когото децата трябва да „благодарят за щастливото детство“. В известната беседа си с френския писател Ромен Ролан на 28 юни 1935 г., „бащата на народите“ мотивира решението да бъдат наказвани, вкл. с разстрел, деца на 12 години:

„Сега ми позволете да отговоря на Вашите коментари относно закона за наказанията за деца от 12 годишна възраст. Този Декрет има чисто педагогическо значение.“ (Грачев, Кирюнин, & Косолапов, 2006)

Робърт Конкуест в „Големият терор“ дава обяснение:

„Още по-чудовищно, но също толкова важно за общите планове на Сталин е постановлението от 7 април 1935 г., което разширява прилагането на всички наказания, включително смъртното, и спрямо деца, навършили дванадесет години.

Постановлението не остава незабелязано от Запада, което дава повод за твърде неблагоприятна антисъветска пропаганда. Мнозина недоумяват защо Сталин обявява публично такъв закон. Дори ако е имал намерение да разстрелва деца, би могъл да го прави и без да го огласява. И наистина един стар сътрудник от НКВД разказва как две-три години преди това броят на безпризорните е бил намален чрез поголовни разстрели. Както се оказва по-късно, Сталин има други мотиви за обявяване на този закон. Сега той може да заплашва опозиционерите, че ако не изпълняват това, което се иска от тях, децата им ще бъдат наказвани на „законно“ основание като съучастници.“ (Конкуест, 2001)

За момент спирам с документите – заповеди, циркуляри, наредби, и се замислям – как по друг начин бих нарекъл човешко същество на 3 – 5 или 13 години? Няма друга дума, която бих използвал освен „дете“. Момче или момиче, но то е дете! А от документите разбираме, че в Съветска Русия не просто се осъждат деца, но биват дори разстрелвани! Лично главният прокурор Вишински разпорежда в строго секретно писмо, ограничението да се разстрелват деца (или както юридически са дефинирани) „лица под 18-годишна възраст да се счита за отпаднало“. А батюшката Сталин „педагогически“ съди и убива 12 годишни…

А представете си, какво се случва с възрастните!

И още малко от акад. Александр Яковлев:

„Калмикският поет Давид Кугултинов трябвало да изпие горчивата чаша да бъде специален заселник. Като образован човек е назначен за счетоводител. Един ден получил задача да направи инвентаризация в Детския дом на лагера Норилск. „Прекрачих прага – спомня си Кугултинов – деца. Огромен брой деца под 6 години. В малки ватенки, в малки памучни панталонки. И номерата – на гърба и гърдите. Като затворници. Това са номерата на техните майки. Те били свикнали да виждат около себе си само жени, но чували ли има бащи, мъже. И тогава те изтичаха към мен, викайки: „Тате, тате“. Това е най-страшното – когато децата са с номера. И в бараките: „Благодаря на другаря Сталин за нашето щастливо детство“ (Яковлев, Сумерки, 2005)

Стига толкова за Сталин! Въпреки, че някои и днес си мечтаят за „Сталин“. За времето „когато имаше ред“. За „твърдата му ръка“. Но те го искат за съседа, за другите – не за себе си! Но забравят, че от съседа ги дели само една стена. И рано или късно, „Сталин“ ще дойде и за тях! А когато дойде и за техните деца… Може би ще бъдат изпратени в Детски дом, където „лелки“ ще се грижат за тях. Ще се грижат! Като онази „лелка“, в спомените на Х,В. Волович:

„На група от седемнадесет деца се полагаше една бавачка. Тя трябваше да почисти помещението, да облече и измие децата, да нахрани децата, да запали печката, да ходи на всякакви съботници в зоната, и най-важното, да поддържа отделението чисто. Стараейки се да облекчи своята работа и отдели за себе си малко свободно време, такава бавачка „рационализирала“, измислила всякакви неща, за да намали до минимум времето, отделено за грижи на децата.

Например едно хранене, на което веднъж присъствах.

От кухнята бавачката донесе изгаряща от топлина каша. Разделяйки я в купички, тя грабна първото попаднало дете от креватчето, изви ръцете му назад, завърза ги с кърпа за тялото и започна да го тъпче с гореща каша като пуйка, лъжица след лъжица, без да му оставя време да преглътне. И това, без да се стеснява от непознатия. Това означава, че такава „рационализация” е узаконена. И затова при относително високата раждаемост в този приют, имаше толкова много свободни места. Триста детски смъртни случаи годишно дори в предвоенните времена! А колко много са били през войната!“ (стр.268) (А.Н.Яковлев, 2002)

Хранене на деца в сиропиталище – изт. kulturologia.ru

Може би тук най-добре пасва лозунгът „Благодарим на Сталин…“ за какво беше там?

Помните ли, че Ви предупредих да не четете тази част? Пак го правя – ако сте с по-слаби нерви – не четете нататък!

…

Още един документален разказ на Наталия Савелиева от Волгоград, чиито родители били арестувани през 1937 г.:

„Родителите ми бяха докарани в Сахалин, но откъде, не знам, някъде края на 20-те години. По това време Сахалин беше вторият Соловки, там загинаха много, много хора. (…) В сиропиталището (ние) със сестра ми се озовахме през 1938 г. на три години и половина и четири и половина години. Живях там до 1943 г., а след това попаднах при бездетни съпрузи и ме отведоха във Волгоградска обл. през 1946 г.

В сиропиталището живеех през цялото време в предучилищна група деца.

Домовете за деца като нас бяха предимно малки селища на р. Амур. Нашето село, където пристигнахме за първи път, се казваше Маго… Къщите бяха дълги дървени бараки. Деца имаше много. Дрехите лоши, храната оскъдна. По принцип супа, приготвена от суха смрадлива риба и картофи, лепкав черен хляб, понякога зелева чорба. Не познавах друга храна.

Методът на възпитание в сиропиталището беше юмручен. Пред очите ми директорът пребиваше по-големи от мен момчета, с глава в стената и с юмруци по лицето, за това, че при обиск открила трохи хляб в джобовете им, подозирайки ги, че подготвят сухарите за да избягат. Учителите ни казваха: „Вие никому не сте нужни.“ Когато ни извеждаха на разходка, децата на бавачките и учителите ни сочеха с пръст и викаха: „Врагове, водят врагове!“ А ние, вероятно наистина приличахме на тях. Главите ни бяха остригани до голо, бяхме облечени както дойде. Бельото и дрехите бяха от конфискуваното имущество на родителите…

През 1940 г. бях на пет години, а сестра ми на шест, когато получихме съобщение за смъртта на баща ни. А след три години, през 1943 г., непозната жена ме прибра в дома си, след като каза на съпруга си: „Ето, доведох арестантка“. Сега ще живееш при нас, а ако не искаш, ще се върнеш в сиропиталището, а оттам в затвор.“ Разплаках се и казах, че искам да живея с тях. Така ме взеха за своя дъщеря. По това време вече бях на осем години и половина. А със сестра ми бяхме разделени. Не можахме да се видим повече. Търсих я дълги години, обръщах се към различни органи, но никой не ми помогна…“ (стр. 248) (А.Н.Яковлев, 2002)

И още един документален разказ – този на Людмила Федоровна Петрова от Ленинград, дъщеря на репресирани родители:

„Качиха ме в кола, оставиха майка ми в затвора „Кресты“ и ни отведоха в център за задържане на деца. Аз бях на дванадесет години, брат ми беше на осем. На първо място бяхме остригани до голо, на врата ни окачиха дъска с номер и снеха пръстови отпечатъци. Брат ми плачеше много, но бяхме разделени, не ни позволяваха да се срещаме и да говорим. Три месеца по-късно ни доведоха от детския приемен център в град Минск.“

…

АЛЖИР

По-наблюдателните от вас помнят, че в началото споменахме АЛЖИР. Днес Средиземноморието е една предпочитана туристическа дестинация за много българи – слънце, палми, море, прекрасна храна! Сред нас има и хора, които с гордост се наричат „русофили“ и с удоволствие биха го посетили. Но, дотук с прекрасните спомени или мечти!

Повечето от нас, дори и запознати с историята, а и с географията, даже и не са чували за един друг АЛЖИР, камо ли да имат желание да го посетят (дори и на държавни разноски). Нямам предвид онзи на брега на морето. Комбинацията АЛЖИР и СССР ни препраща на едно друго място – край Астана, днес столица на Казахстан, а до 1991 г., част от „любимия Съветски съюз“. Който някои искат да възстановят. Забравяйки приказката на своя вожд, известен у нас и като „Гошо Мастиката“ – „колелото на историята се върти…“, те искат да завъртят Историята назад!

На 10 януари 1938 г. в лагера Акмола пристига първият влак със „съпруги на предатели на Родината“ – „Акмолинский Лагерь для Жён Изменников Родины“ (А.Л.Ж.И.Р.). Само за 6 месеца лагерът пренаселен: в него имало 8000 затворници, от които 4500 били вписани като ЧСИР („членове, на семействата на изменници на Родината“).

В съответствие с Указа на Централния изпълнителен комитет на СССР от 8 юни 1934 г. членовете на „семействата на предателите на родината“ биват осъдени на лишаване от свобода от 5 до 10 години или заточване в отдалечени райони на Сибир за 5 години. А заедно с жените в лагера са изпратени и техните деца под тригодишна възраст, но са отделени от тях.

„Думата „мама“ не означаваше нищо за мен по онова време.“ Това са думи на Георги Каретников, син на пианистката Олга Галперина, които става първото дете, родено в този лагер. В интервю той разказва за детските си спомени от лагера, за това как за първи път е видял майка си седем години след раждането, как е оцелял след предателството на баща си, който се е отказал от сина си, за да не развали кариерата му. Разказва и, че точно зад детските бараки е имало ров, а по-нататък е имало бодлива тел и децата понякога са били извеждани на разходка извън нея.

„Бях малък – на 5-6 години, но винаги ще помня топлата ръка на Верочка в моята ръка. Извеждаше ни Сима Моисеевна, нашата възпитателка, една от затворничките. Понякога тя посочваше колоната зад бодливата тел и казваше: „Виж, ето я мама!“ Но не разбрах защо сочи някаква жена. Дори не разбрах значението на думата „мама“. Тогава не означаваше нищо за мен. Познавахме само Сима Моисеевна, която ни хранеше. Тя беше майка за нас. Нямаше други възрастни, които да общуват с нас. Всички деца не познаваха майките си и никой не ги обсъждаше. А и Сима Моисеевна не ни казваше нищо за тях. Дори не празнувахме рождени дни. Като цяло детството ни беше като на растение: всички задачи се свеждаха до хранене и сън. Затова спомените ми от лагера са бедни.

Зимата изобщо не ни извеждаха на разходка, само през пролетта или лятото. Не трябваше да се отдалечаваме от бодливата тел. А там, в степта отвъд оградата, беше толкова красиво… През пролетта – килими от лалета, през лятото – от макове. Невероятна красота! И как исках да съм на тези килими… Много исках да съм зад оградата… Нашият свят беше ограничен от рова и бодливата тел зад него. Спомням си как една зима малко зайче падна в заснежения ров. Гледам отгоре и виждам как се лута, без да знае как да се измъкне. Скачам в рова, за да го спася – и не знам как да изляза. Но най-страшното беше, че когато скочих, стъпках зайчето. Беше ужасно обидно, тъжно, жалко… Не помня как ме измъкнаха после от тази канавка. Е, нямаше значение. Главното беше, че зайчето загина, – спомня си Георги.“ (Аронова, 2023)

Детска градина към лагер – остригани деца, еднакво облечени, играят в калта – изт. medmafia.com

Арестували майка му в началото на 1938 г. Олга Галперина завършила Киевската консерватория, след което се преместила в Москва, където организира и ръководи музикално училище, което сега се нарича колеж Шопен. Била член на комунистическата партия. Причината за ареста й била връзката й с „враг на народа“. Твърди се, че тя е „знаела за неговата контрареволюционна дейност, но го е скрила от съветската власт“. На 22 март 1938 г. е осъдена на 8 години поправителен лагер по чл. 58. Когато Олга Галперина била арестувана, тя вече е омъжена и дълго време не се била срещала с мъжа, с когото била обвинена, че има връзка. Когато арестували майка му, тя може дори да не е знаела, че е бременна. Било забранено да се ражда в общата барака в лагера и родилката се озовала в землянка, където вече имало жена с кърмаче. Както се оказало, това била Рахил Месерер, майката на световноизвестната балерина Мая Плисецкая, която хранела по-малкия й брат Азарий, разказва Георгий.

Ще се отклоним за кратко от АЛЖИР, за да разкажем за Мая Плисецкая. Баща й, консул на СССР в Шпицберген бил осъден и екзекутиран по време на Сталиновите чистки, а майка й, актриса, е арестувана и изпратена в трудовия лагер на ГУЛАГ АЛЖИР в Казахстан заедно със 7-месечно братче на Мая. Бъдещата легенда на руския балет имала огромен късмет – била осиновена от леля си – балерината Суламиф Месерер. Малко известно е, че в определен период от кариерата на примабалерината, КГБ дори й забранило да танцува извън страната. Чак през 1959 г. ѝ е разрешено да пътува в чужбина и светът вижда Мая Плисецкая). През 1995 г. Мая Плисецкая ще даде интервю за програмата „Весьма Влиятельные Персоны“ („Доста влиятелни хора“) – интервю, което няма да бъде излъчено, може би защото примабалерината дава диагноза: „Смятам, че комунизмът е по-лош от фашизма“. И продължава:

„…през дългия си живот съм наблюдавала и двете – фашизмът беше открит, а комунизмът – прикрит. Това, което, са правили в концентрационните лагери, е било известно на всички. Това, което се е вършело в концентрационните лагери и затворите на НКВД, не е било известно на никого – то е било прикривано. (…) Германците правеха това, което им се казваше да правят, докато при нас го правеха, дори и без да им е заповядано.“

Ех, тази „руска душа“! Не на балерината – тя е една от най-великите – говоря за милионите, които „правят, без да им е заповядано“.

Разказът ни продължава в АЛЖИР, където новородените веднага бивали отнемани от майките им. Те можели да виждат децата си само докато ги кърмят. Когато млякото свърши, свършвали и срещите.

„Всеки ден детската барака започвала по един и същи начин: в 6 часа сутринта децата били вдигнати от леглата си, за да слушат химна на Съветския съюз по радиото.

– Мразех този химн, защото трябваше да стоя прав през цялото време, докато звучеше. А там са три куплета и трябва да издържиш през всичките, а не е лесно, когато си полузаспал. При това слушахме само химна, нямаше друга музика. Но за щастие в паметта ми звучеше все още музиката, която погълнах с майчиното мляко. Невероятни класически приспивни песни от Моцарт, Брамс, Чайковски, Шуберт… Майка ми ми ги пееше, докато ме кърмеше. Не помня целувките на майка ми, но помня тези приспивни песни… След химна ни хранеха. Не помня какво точно – някаква каша, грис, и още нещо. Помня само, че цялата храна не беше вкусна. Нямаше чувство на глад, но постоянно исках нещо сладко. Случваше се Сима Моисеевна да ни донесе подаръци от лагера – „от старшите“, както казваше тя. И тези лакомства бяха много сладки. Целият свят ги събираше, за да зарадва нас, децата. Солидарността на жените затворници е нещо много силно, тя помогна да се издържи това, което беше непоносимо.

Вече възрастен, Георги разбира, че майка му го е спасила от преместване в сиропиталище.

– Имаше заповед на Сталин да се вземат пораснали деца от лагерите. Началник на АЛЖИР беше Баринов, напълно свестен човек. Той имаше пиано и водеха майка ми при него, за да преподава музика на сина и дъщеря му. По време на един от уроците, Баринов казал на майка си, че в лагера идва специална комисия за транспортиране на децата на затворниците в домове за сираци. Мама веднага, директно му казала: „Въпреки че не виждам сина си, знам, че той е тук, в лагера. Ако го отведат, ще го загубя, а той е единственото, което ми остана. .. И ако Вие дадете сина си, няма да се занимавам повече с децата Ви.“ На което началникът на лагера отговорил: „Добре, Галперина, довиждане“. Но на следващия ден той обяви инфекциозна карантина в целия лагер и тази комисия заобиколила АЛЖИР. Така майка ми спаси не само мен, но и всички деца в лагера.“(ibidem)

Георги Каретников прекарва първите седем години от живота си в детска казарма. На 9 февруари 1946 г. Олга Галперина излежава 8-годишната си присъда и успява да вземе сина си.

„- За пръв път видях майка ми, когато тя дойде за мен и каза: „Тръгваме“. Заведе ме в женската барака, където трябваше да си опакова нещата. Не ме интересуваше къде ще ме отведе: нямах никакъв образ на майка си, това се разви по-късно. В нашата среща нямаше нищо трогателно: не изтичах към майка си и не протегнах ръце към нея. Тя ме заведе някъде – добре, добре, приех го за даденост. „Женска барака“ – и това не ми говореше нищо. Приличаше на железопътен вагон: от двете страни имаше двуетажни легла, затворени със завеси. Стоях там и чаках майка ми да събере всичко. После – товарен вагон до село Боровое, също в Казахстан. Пътят, нови впечатления… Беше ми интересно какво се случва, защото за първи път бях пренесен в друго пространство. Мама и нейните приятелки, леля Зина Рикова и Лена Ушакова, също бивши затворници, решили да отидат в Боровое, за да заработят пари, за да се върнат у дома. Там се настанихме всички заедно в една къща в покрайнините на селото, а местните ни предупредиха да внимаваме и непременно да затворим вратата: всичко може да се случи. Беше страшно да се живее там. И помня това чувство на страх – то се предаваше по-силно от чувството на любов. (…)

– Но нямах много време за учене. Мама и трите й приятелки се събраха и купиха прасенце, за да го отгледат, да продадат част от месото и да направят от останалото наденица за из път. Докато възрастните бяха на работа, аз гледах това малко прасенце, което докато цяло лято и есен го пасох, скоро стана огромна свиня. Да го прибера у дома беше доста трудна задача; отнемаше часове преследване с пръчка. Но разбирах, че правя нещо важно: помагам на хората, които ме защитават и пазят. Видях колко им е трудно. (…) Видях как правят всякакви колбаси от част от месото, за да ги използват по време на пътуването. Останалото отиде за подкупи.“

Георги Каретников има щастието след кратко пребиваване в Москва при неговия баща, майка му да намери работа в Кутаиси, Грузия. Ето продължението на неговия разказ:

„Паспорт получих едва в Кутаиси. Пристигнах и дори нямах акт за раждане: не ги издадоха в АЛЖИР. И сертификат също нямах. Тогава от Кутаиси беше направено запитване до Алма-Ата и полученият отговор беше, че всички архиви са унищожени. И на това основание ми дадоха паспорт в Грузия, в който пишеше, че съм роден в Акмолинск. Но това е лъжа. Не съм роден в Акмолинск, а в ГУЛАГ. Никога не съм го забравял. „И когато ми казаха: „Ти си син на враг на народа“, винаги питах в отговор: „На кой народ? Народът няма врагове.“ Разбрах, че съм враг не на народа, а на съветската власт. И това означаваше, че трябваше да седя* в СССР през цялото време. И цял живот мразех съветската власт, казва Георгий Каретников.“ (ibidem)

*(в руския език, глагола „сидеть“ означава и лежа в затвора – бел.съст.)

Превеждайки документалния разказ на порасналия вече Георги усещам в очите си сълзи. И спирам за няколко минути. Ще кажете – голям мъж, а плаче! И сигурно сте прави – мъже сме, трябва да сме свикнали на всичко. Но човешкото в мен недоумява – кому е било нужно всичко това. Кое същество (не мога да кажа Човек), на коя група е било необходимо всичко това, само за да се задържи на власт. Толкова ли им е важна властта, че една държава, решила „законно“ да унищожава собствените си деца! Която сама ще рухне под тежестта на собствената си несъстоятелност. Вярно – ще реабилитира милиони осъдени, повечето мъртви, и… след няколко години ще тръгне по същия път!

Коментирайки, деца и лагери, идва и логичния въпрос: колко бебета са се родили зад бодлива тел на лагерите? Кратка равносметка можем да направим от справка от ръководителя на ГУЛАГ Георгий Добринин – през 1949 г. в ГУЛАГ и колониите са държани 2 356 000 затворници, от които 503 375 са жени. 9 000 от тях били бременни, 24 000 имали деца.

И ако питате как жени в лагер забременяват зад бодливата тел, че и раждат деца, не се чудете – това става с помощта на „Светия дух“. Но не онзи, за когото си помислихте, а „светия болшевишки дух“! Отговор дава Валентина Козловская, която е родена в лагерна барака и в продължение на 64 години търси майка си. И когато все пак я намира – следва шок: баща на Валентина бил ръководителя на Новосибирския регионален НКВД, който изнасилва майка й Надежда Козловская, невинно осъдена на 10 години по член 58. Извикал я, затворил вратата и се опитал да я изнасили. Жената не се дала, затова той я пребил, счупил й носа и след това сложил пистолет в устата й: „Сега ще те застрелям!“. И я изнасилил. По болшевишки! Те цял народ изнасилиха, пък една жена!

През 1951 г. е издаден указ за закриване на детските домове в лагерите и Валентина и още деца биват преместени в сиропиталище, където условията всъщност не са по-добри от лагера. Тя разказва:

„В лагера имаше много затворници, до седем хиляди души. Родиха се много деца, общо около триста. Но когато Детският дом беше затворен, бяхме останали само 17 души. Останалите умряха. Много деца умряха…“

…

Говорейки за онези години, не може да пропуснем „Архипелаг ГУЛАГ“.

Колкото и да обичате пътешествията, не го търсете на картата. Не обвинявайте и учителката по география за незнанието си. По-скоро за него е трябвало да научите от преподавателите по история и по литература. Защото това е заглавието на най-известната художествено-историческа творба на Александър Солженицин, разказваща за репресиите в СССР в периода от 1918 до 1956 г. Написана, въз основа на писма, мемоари и устни истории на 257 затворници и най-вече – личния опит на автора.

Воювал на фронта още от 1941 г., бъдещият носител на Нобелова награда за литература Солженицин започва да критикува Сталин за „изкривяване на ленинизма“. През 1945 г той е арестуван още на фронта, като прекарва години по затвори и лагери.

За дейността му и за страха на управляващите говори фактът, че в края на 1960-те години КГБ дори създава специално звено, изцяло ангажирано с оперативната разработка на Солженицин, 9-ти отдел на 5-то управление. Ето какво казва за тази специална част подполковник в оставка Борис Иванов:

„След излизането на „Един ден от живота на Иван Денисович“ спешно беше създадена специална оперативна група към 5-то управление на КГБ на СССР. Той включваше „теоретици“ – професионални писатели, поканени отвън, „разработчици“ – професионални служители по сигурността, които анализираха получената информация и определяха действията срещу „мишената“, и „практики-изпълнители“, които, отчитайки ситуацията, извършваха предложенията на „разработчиците“. Задачите на групата включват предотвратяване на публикуването на литературни произведения на Солженицин в официални и неофициални издания.“

Изключен от Съюза на писателите на СССР, Солженицин започва открито да декларира своите православни и патриотични убеждения и остро критикувайки съветското правителство. И… през 1970 г. Солженицин е удостоен с Нобелова награда за литература с формулировката „За моралната сила, с която следва неизменните традиции на руската литература“.

По същият начин, горе-долу по същото време, от Съюза на българските писатели бива изключен Георги Марков. После знаем историята на „Българския чадър“. И той като Солженицин, днес влиза в учебниците по литература, за разлика от тези, които го изключиха!

А Солженицин е арестуван през 1974 г, обвинен в измяна и лишен от съветско гражданство. На 13 февруари той е изгонен от СССР.

…

Четем „Архипелаг ГУЛАГ“:

„Но откъде се вземат младите престъпници? От член 12 на Наказателния кодекс от 1926 г., разрешаващ за кражба, насилие, осакатяване и убийство да бъдат съдени и децата от 12-годишна възраст (58-и член също се подразбира в случая), но да бъдат съдени умерено, не в най-висока степен както възрастните. Това е вече първата вратичка към Архипелага за бъдещите деца, но още не е врата. Да не пропуснем една такава интересна цифра: през 1927 г. затворниците на възраст от 16 (а по-младите дори не се вземат предвид) до 24 години възлизат едва на 48 % от всички затворници. Или с други думи, почти половината от целия Архипелаг през 1927 г. са младежи, които Октомврийската революция заварва на възраст от 6 до 14 години. И тъкмо тези момченца и момиченца само десет години след победилата революция се оказват в затвора, като съставят при това половината от неговото население! … Архипелагът никога не е страдал от липса на младост. Но до каква степен да бъде млад се решава през 1935 г. През същата година върху податливата глина на Историята Великия Злодей натиска и отпечатва още веднъж своя пръст. Покрай такива свои злодейства, като разгрома на Ленинград и разгрома на собствената си партия, той не забравя да си спомни и за децата — за децата, които толкова много обича, на които е най-добрият приятел и с които се фотографира толкова често. Като не вижда как иначе да обуздае тези злонамерени пакостници, които все повече се роят в страната, все по-нагло нарушават социалистическата законност, той измисля нещо умно: да съди тези деца от дванадесетгодишна възраст (любимата му дъщеря също наближава тази възраст, така че той осезаемо може да я почувствува) по максималната степен на кодекса! Тоест „с прилагането на всички наказателни мерки“, пояснява Указът на ЦИК и СНК от 7.4.1935 г. (Тоест и на разстрел включително.) Поради правната си непросветеност ние слабо вниквахме тогава в указите. Повече гледахме портретите на Сталин с чернокосо момиченце на ръце… Толкова по-малко са ги чели самите дванадесетгодишни малчугани. А указите следват един подир друг. От 10.12.1940 г. — да се съдят от 12-годишна възраст също и за „подхвърляне върху релсите на различни предмети“ (ами че това си е тренировка на млади диверсанти). Указ от 31.5.1941 г. — за всички останали видове престъпления, невлизащи в член 12, да ги съдят от 14 — годишна възраст!

Ала ето ви малко препятствие: започва Отечествената война. Но Законът си е Закон! И на 7 юли 1941 г. — четири дни след паническата реч на Сталин, в дните, когато немските танкове напредват към Ленинград, Смоленск и Киев, Президиумът на Върховния съвет издава още един указ, трудно е да се каже с какво по-интересен за нас: дали с непоклатимия си академизъм, показващ какви важни въпроси решава властта в ония пламтящи дни, или със самото си съдържание. Работата е там, че прокурорът на СССР (Вишински?) се оплаква пред Върховния съвет от Върховния съд (а ще рече, че и Милостивия е в течение на това): че неправилно се прилага от съдилищата Указът от 35-а година: съдят дечицата само когато са извършили престъплението умишлено. Как може такава недопустима мекушавост! И ето че в огъня на войната Президиумът разяснява: такова тълкуване не съответствува на текста на закона, то прокарва непредвидени от закона ограничения!… И в съгласие с прокурора на Върховния съд се пояснява: да съди децата с прилагане на всички наказателни мерки (тоест и на максималната степен) също и в случаите, когато са извършили престъпление не умишлено, а по невнимание! Браво! Едва ли в цялата световна история някой се е приближавал до такова коренно решение на детския въпрос! От 12 годишна възраст, по невнимание — включително до разстрел! (…)

И за откъсване на житни класове тези малки създания получават не по-малко от 8 години! И за джоб картофи — за един джоб картофи в детските панталонки! — също осем! Краставиците са оценени по-ниско. За десетина краставици от колхозната градина Саша Блохин получава пет години. А гладната 14-годишна Лида в Чингирлауския районен център на Кустанайска област тръгва да събира по улицата в прахта тясната струйка зърна, изсипали се от камиона (и обречени, така или иначе, да пропаднат). Осъждат я само на три години поради смекчаващото обстоятелство, че разхищавала социалистическата собственост не направо от полето и не от хамбара. А може би съдиите са се смекчили от това, че през същата (1948) година Върховният съд все пак разяснява: за разхищения с характер на детско немирство (дребна кражба на ябълки от градината) — да не съдят. По аналогия съдът решава, че може да бъде малко по-благосклонен. (А ние ще подразберем оттук, че от 1935 до 1948 г. са съдили и за ябълки.)“ (Солженицин, 1994)

Чудите се колко е голям „архипелагът“? Вместо отговор предлагам интерактивна карта на „ГУЛАГ“.

Накрая искам да попитам хората, наричащи себе си „русофили“ – вие тази Русия ли харесвате? На угнетените деца? На побоищата и разстрелите? На хилядите сираци, скитащи се по улиците на Москва и Ленинград? На изнасилените жени?

Вече чувам репликата, че те всъщност обичат руския народ, репликата за „руската душа“. Опитвам се да ги разбера, но… нима палачите не са от същия този „руски народ“. Или е време да признаем, че болшевиките не са „руския народ“? Защото просто не са хора? Някои и днес мечтаят за „добрите времена на Съветския съюз“. Но не може да има Съветски съюз без насилие, без терор над населението, без лагерите за деца. Където всякаква демокрация и човешки права биват смачкани в зародиш! Където децата от следващите поколения ще носят клеймото на родителите си, наречени „бивши хора“.

Всъщност можело да има един „по-добър Съветски съюз“, казват опонентите ми в подобни дискусии – русофили и носталгици по онова време, но трябвало да се променят някои неща. Съгласен съм – даже ще допълня, че такъв съюз вече има – с човешки права, с върховенство на закона, без репресии и лагери, без побоища и разстрел на инакомислещи, без върховенството на една партия и по-точно – на нейния лидер и малка клика около него, споделяща благините на властта, и затова способна да мине през трупове, през милиони трупове, за да задържи привилегиите си! „Съветски съюз“, в който хората сами да избират бъдещето си – къде да живеят, какво да учат и работят, как да отглеждат децата си… да не се страхуват да кажат мнението си по различни въпроси, без страх от репресии. И републиките вече не са 15, а 27! В един друг „съюз“! Но без единоначалието на Москва! За което носталгиците всъщност страдат…

Но на някой там и до днес не му отърва! Защото без насилие и терор, без липса на правосъдие и свобода на словото и на мнение, властта за него приключва.

Библиография

Ammende, E. (1935). Muss Russland hungern? Wien: Wilhelm Braumueller.

А.Н.Яковлев, п. р. (2002). Дети ГУЛАГа. 1918-1956. Москва: Международный фонд «Демократия».

Апълбаум, А. (2021). Червен глад. София: Изток-Запад.

Грачев, М. Н., Кирюнин, А. Е., & Косолапов, Р. И. (2006). Сталин И.В. – Сочинения. том 18. Тверь: Информационно-издательский центр «Союз».

Земсков, В. Н. (1991). ГУЛАГ (историко-социологический аспект). Социологические исследования, N.6 С.10-27; 1991, N.7. С.3-16.

Конкуест, Р. (2001). Големият терор. София: Прозорец.

Солженицин, А. (1994). Архипелаг Гулаг. София: Народна култура.