Съдържание
Девети септември! Онзи „Девети септември“!
Знамето
Гербът
Химнът
Библиография
Девети септември! Онзи „Девети септември“!
По онова време България е неутрална, като в един момент дори е обявила война и на САЩ и Великобритания, и на Германия. Но не и на СССР – до 5 септември 1944 г. сме в нормални дипломатически отношения. Дори българското правителство е позволило да се отворят консулства във Варна и Бургас, с ясното съзнание, че това ще бъдат шпионски централи. Въпреки изпратените от Съветския съюз пари и оръжия, терористични групи от парашутисти и подводничари, които да свалят законната власт!
От 2 септември на власт е центристко правителство на демократичната опозиция с премиер земеделецът Константин Муравиев (в което били поканени и комунистите, но те, явно очаквайки Червената армия, отказали), което за 6 дни на власт възстановява Търновската конституция, освобождава всички политически затворници и възстановява демократичните права и свободи.
Тогава от какво ни „освобождава“ Червената армия? Знам дежурния отговор: „От фашистите!“.
Всъщност Червената армия ни освобождава от свободите, които е извоювал българският народ, освобождава ни от независимостта на държавата България.
Говорейки за „държава“, не може да не споменем трите символа на всяка държавност – знамето, герба и химна.
Знамето
Първият символ – знамето на България, прието още през 1878 г., слава Богу, остава непроменено – въпреки фанатичната вярност на българските комунисти към Москва, те не смеят да сменят националния флаг, който остава с цветовете, познати и днес още на децата в детската градина – бяло, зелено и червено. Е, по време на т.нар. от тях „Социалистическа революция“ имало много опити знамето на Царство България да бъде поругано!
В спомените на д-р Найден Найденов, приятел и сътрудник на министър-председателя Иван Багрянов, на стр.146-147 четем следния епизод:
„10 септември 1944 г.
При мен в мястото, където се крия от вчера, дойде майка ми, силно разтревожена и разплакана. Помислих – случило се е нещо лошо в къщи. Прониза ме мисълта: дали не са ме подирили да ме задържат и като не са ме намерили, взели са баща ми.
– Защо плачеш майко, какво се е случило у дома? – запитах тревожно.
Мама разбра, че съм силно притеснен, дойде при мен, погали ме по косата и ми отговори:
– Няма нищо лошо в къщи, сине! Не се тревожи! Ще ти разкажа защо плача. Мъчно ми е, много ми е мъчно. Плача за България, за нещастна България …
Тя седна до мен, въздъхна тежко и започна да ми разказва:
– Тази сутрин отидохме с баща ти да отворим магазина (баща ми имаше магазин за деликатеси и риба на ул. „Пиротска‘). Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръка, надавайки дивашки викове … Понеже на магазините имаше накичени червени знамена, аз поставих на нашия трикольорното знаме. Бях се изправила на вратата, за да наблюдавам какво става на улицата. В това време откъм църквата „Св. Никола“ се зададе голяма група младежи, между които имаше и няколко цигани. Те надаваха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и ножове. Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нахвърлят върху мен с ругатни. Някои извикаха: „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите този буржоазен парцал!“ Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Казаното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи знамето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нададоха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.
Какъв позор, сине! Циганин свали националния трикольор и се гаври с него!…
– Ех, майко, та какво друго си очаквала? Ти добре знаеш, че комунистите са безотечественици. Нима има значение за тях, че под това знаме са мрели с песен на уста хиляди български синове, творящи на бранни полета свободата и обединението на нашия народ?
– Всичко друго съм могла да предполагам, но това – никога! Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня, продължиха по пътя си, надавайки истеричните си дивашки викове. Насред улицата остана знамето – разкъсано, измачкано, осквернено! Взех парчетата, изтупах ги и ето – тук са!“ (Найденов, 2002)
Видяхте ли отношението на обикновената женица към парчетата от разкъсания национален флаг? И разбира се – на „революционерите“? Зомбирани от болшевишката пропаганда, за тях новата родина ще бъде бъдещата „Всемирна съветска република“, под „мъдрото ръководство“ на Москва и червеното знаме със сърпа и чука над всичко! Безродници!
В цитирания абзац става дума за хора от ромския етнос, но подобно поведение имат и много българи, които днес биха се нарекли „патриоти“ и „антифашисти“ из цяла България – навсякъде били окачени червени знамена от ония – със сърпа и чука, както и лозунги, прославящи Червената армия! За България – нищо! Така е било тогава, така беше и цели 45 години по време на Соца. А май, така е и днес – вижте митингите на много от „патриотичните“ партии – руските знамена, често са не по-малко от българските!
Прилагам снимка на манифестация от „жълтите павета“ за вечните невярващи. И може би тук е мястото на кажем, че до 1989 г., България е единствената държава в Света, която тържествено празнува националния празник на чужда държава – СССР на 7 ноември!
Празнична манифестация на „жълтите павета“ в София – сн. socbg.com
И още една снимка, на манифестация за 24 май – Денят на „уж“ българските букви. Български учители, повтарям – учители със знамена. Снимката е черно-бяла (през 1967 г. всички бяха такива), но българския трикольор бихте го познали, нали? Няма го! Знамената бяха червени!
Манифестация на 24 май 1967 г. в София. Източник: Български Визуален Архив
Гербът
От знамето – към герба, вторият символ на Държавата. На всяка Държава! Помните ли герба на „народната“ „българска“ държава до 1989-та? Питам, защото днешния български герб (който надявам се всички познават) представлява
„изправен златен коронован лъв на тъмночервено поле във формата на щит. Над щита има голяма корона, първообраз на която са корони на български владетели от Втората българска държава, с пет кръста и отделно кръст над самата корона. Щитът е поддържан от два златни короновани изправени лъва, обърнати към щита от лява и дясна хералдическа страна.“
Така е записано днес в Закона за герб на Република България. Защото короната, според хералдиката представлява символ на властта.
А сега припомням изображението на герба на НРБ за периода 1971-1989 г.
Питам се (а вероятно и вие), символ на каква държавност е петолъчката над българския лъв? Че и червена на всичкото отгоре?!? Разбирам български трикольор, опасал житните снопове (едва забележим, някак между другото, сякаш не са му намерили място), но не разбирам дебелата червена лента под него? Иронично, но върху нея (червената!) са изписани годините на създаване и на последващо ликвидиране на българската държава. Пиша „ликвидиране“, защото през 1944 г, България става абсолютен васал на Москва! И ако някой не си спомня значението на думата „васал“, обяснявам:
„Васал (от келтски gwas – „слуга“, през латински – vassallus и руски – вассал) през Средновековието е феодален владетел, получил земя в замяна на задължението да му помага (…) В замяна на своята вярност васалът получава от сеньора правото да владее и понякога да предава в наследство поземлен имот – феод. (…) В междудържавните отношения васалитетът е отношение на зависимост при което съществува подчинение, а не равнопоставеност или доброволен съюз между две държави. (…) Срещу отстъпената земя и обещанието за закрила васалът поема редица задължения: … периодични плащания на пари или продукти, подарък за сина при приемането му в рицарското съсловие, на дъщерята при женитбата и т.н. Сеньорът се задължава при смърт на васала да поеме грижата за малолетните му деца или да намери нов съпруг на вдовицата.“
Малко дълго се получи, но това не е случайно – нека потърсим приликите. За живелите при Соца ще е лесно, а по-младите ще научат нещо за часовете по история. Започвам с факта, че българските комунисти, „получават земя“, която не им принадлежи по право. Те не са минавали през избори, а са били инсталирани под дулото на Шпагина на Червената армия, против волята на българския народ. Казвам против, защото, ако народът толкова много мечтаеше за съветска власт, нямаше да има едва 5000 партизани, и то в последните седмици преди 9 септември. А няколко години по-късно, горяните, борещи се срещу „народната власт“ щяха да бъдат в пъти повече!
Сигурно се чудите защо съм маркирал „предава по наследство“, затова ще напомня, че Тато подготвяше гласно или негласно за свой заместник дъщеря си, Людмила Живкова, която „израсна“ чак до „член на Политбюро на ЦК на БКП“, преди да напусне този свят само на 38 годишна възраст.
„Бяхме много близко до това да станем наследствена социалистическа република. Такова нещо не бяхме чували или виждали по света. Тодор Живков се стремеше към това с всички сили. Знаете, че той направи член на Политбюро дъщеря си и разбута един отдел в ЦК, за да направи от него три – единият от които за неговия Владко...“
Това казва генерал Славчо Трънски, бивш партизанин. Казва го от трибуната на Народното събрание само седмица след свалянето на Живков през ноеври 1989 г., пък вие решете на кого да вярвате!
Управлението на БКП за 45 години ще бъде в тотална зависимост до пълно подчинение на директивите, идващи от Кремъл. А всяко по-важно българско решение, минава за одобрение през Москва. Никаква равнопоставеност, а пълно челобитие. И това, не само през периода на окупацията, а и до края на режима през 1989 г.
Дали има „равнопоставеност между двете страни“? Всеки сами си преценява, но ще напомня примерите от Унгария (1956 г.) и Чехословакия (1968), когато народите на тези две държави решиха да тръгнат по друг път. И чийто мечти бяха кърваво смачкани от Съветската армия. „Равнопоставено!“. Срамна страница в българската история е фактът, че Народната ни република участва в инвазията на силите на Варшавския договор в Чехословакия. Като прилежни „васали“! Общата численост на войските, които извършват т.нар. операция „Дунав”, е половин милион войници и офицери, 5000 единици бронебойна техника (танкове и бронетранспортьори), заедно с около хиляда бойни и транспортни самолета. „Братска помощ“ за „равнопоставените“ чехословашките другари, няма що!
А колкото до „вдовицата“? И там „сеньорът“, в лицето на големия брат в Москва имаше грижата да намери „нов съпруг“ на овдовялата България – разбирай – кой да я … ! И разбира се – най-вече да му служи! Така става след смъртта на Георги Димитров, когато за негов заместник тук бива посочен неговия зет Вълко Червенков, завербуван от НКВД като агент на съветските тайни служби с кодовото име „Спартак“. Така става и при вътрешнопартийния преврат и свалянето на Тодор Живков на 10 ноември, когато бъдещият Генерален секретар Петър Младенов, минава през Москва да иска благословията (а може би и да „целуне пръстена на Кръстника“ по мафиотски ритуал) на вожда в Кремъл.
Но стига със „средновековни“ истории за сеньори и васали – говорехме за символите на българската държавност, третият от които е химнът на държавата
Химнът
От 1886 до 1947 г., национален химн на Княжество, и после – на Царство България е „Шуми Марица“. Но с идването си на власт, българските болшевики отменят стария химн и до написването на нов, като негов заместител се изпълнява партийния марш „Републико наша, здравей!“.
Не трябва да пропускаме, че по същото това време у нас се изпълнява и югославския химн „Хей славяни“, изцяло в контекста на „сливането на двете братски държави“ – България да се превърне в Югорепублика! Та да свиква българинът с бъдещия си химн. Благодарение на разрива между Сталин и Тито, преминаването на България под шапката на Белград пропада и тази песен бива изоставена. Но за това национално предателство – по-нататък.
През 1949 г. е обявен конкурс за написване на Химн на Народната република. Според изискванията, химнът трябвало
„в проста, стегната и вълнуваща форма да отрази най-характерното за историческото развитие на българския народ. Текстът следвало да е прост, ясен и гладък, „колкото вдъхновяващ, толкова и мъдър, колкото поетичен, толкова и политичен“. В неговото съдържание трябвало да се подчертаят героичните борби на българския народ за освобождение, величествената и неувяхваща слава на Христо Ботев и Васил Левски, както и на другите борци паднали за свободата. Изрично се подчертава, че отражение трябвало да намери и Девети септември, като начало на нова ера. Изискванията към рефрена са да покаже „любовта на народа към родината, възхвала на нейната красота, решимостта му да се бори, да работи предано за нейната слава и разцвет, готовността му на всякакви жертви за свобода и независимост, на дружба със Съветския съюз.“ (Войников, 2017)
Не се смейте – такива бяха времената! Или както казва Кристиян Таков – по-скоро такива бяха хората. Та с такива хора, конкурсът се проточва повече от година, но на 30 декември 1950 г, Президиумът на Народното събрание, издава Указ № 688, влизащ в сила от 1 януари 1951 г, с който е утвърден новият химн. Автори на текста са Никола Фурнаджиев, Младен Исаев и Елисавета Багряна, а музиката е от Георги Димитров, Георги Златев-Черкин и Светослав Обретенов. Не може да не го цитирам, та да се посмеем заедно:
„Българийо мила, земя на герои,
неспирен и мощен е твоят възход!
Да крепне навеки съюзът ни боен
с могъщия братски съветски народ!
Припев:
Слава републико наша свободна!
Страж на мира непреклонно бъди!
Враг ли нападне земята ни родна,
в бой до победи ни смело води!
Великото слънце на Ленин и Сталин
с лъчите си нашия път освети.
Димитров за подвиг сърцата запали,
в борбата и в мирния труд ни сплоти.
Припев: Слава …
Строим ний заводи, разкриваме мини,
нивята широки задружно орем.
За нашата скъпа, прекрасна родина
готови сме труд и живот да дадем!
Припев : Слава …“
Слушайки го, веднага се забелязват приликите със съветския химн, който (с малки корекции) и днес е символ на Руската федерация.
След смъртта на Сталин и развенчаването на Култа към личността в СССР, подобна вълна идва и у нас. Сталинистът Вълко Червенков бива сменен от Антон Югов, а няколко години по-късно, министър-председател става Тодор Живков. Започва полемика за смяна на химна.
Георги Джагаров, един от основните двигатели на този процес, описва в спомените си интересен разговор между него и Тодор Живков, състоял се през 1961 г.:
„Тодор Живков: … Тръгнал си да размиряваш страната, а казваш-нищо особено!
Георги Джагаров: В какъв смисъл…
ТЖ: Химнът, Джагаров! Събираш разни компании и говориш против! Не харесваш нашия химн! Защо така бе момче? Какво му е лошото на химна? Писали са го най-талантливите наши поети – Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев! Композиторите забравих …
ГД: Хората не го пеят …
ТЖ: Как да не го пеят? Такъв прекрасен химн, а да не го пеят. А ти знаеш ли го?
ГД: Не …
ТЖ: Между нас казано, и аз не го знам. Пфу! Пфу! Първи секретар на Централния комитет, а да не знае националния химн! Но съветските другари го пеят. Веднага хващат мелодията. Може би са по-музикални от нас. Харесват го! Много го харесват, много!
ГД: Защото не правят разлика.
ТЖ: Каква разлика?
ГД: Между нашия и техния.
ТЖ: Ха-ха-ха! Това ли било! …“ (Войников, 2017)
Забелязахте ли? Първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков не знае националния химн! Но иска да управлява държавата. И успява – за 37 години! А съветските другари не намирали разлика между техния и нашия!
През 1962 г. ЦК на БКП излиза с предложение по случай двадесетгодишнината от „Социалистическата революция“ през 1944 г., България да се сдобие нов химн. С разпореждане №1093/29.04.1962 г. на Министерския съвет е обявен конкурс за написване на текст и музика.
В типично тоталитарен стил се създава нарочна комисия от специалисти, която да разгледа представените проекти, като предложи на друга, този път партийно-правителствена комисия, да одобри проект. Но … нито един от проектите не бива одобрен и Живков (кой друг!) предлага за най-целесъобразно, новият химн да се състави на основата на песента „Мила Родино“. А работата по текста се възлага на Георги Джагаров и партийно-пропагандния лирик Димитър Методиев. Това може би е и малко „отмъщение“ към Тито, тъй като песента „Мила Родино“ е създадена от свищовлията Цветан Радославов през 1885 г. при завръщането на автора от чужбина, за участие в Сръбско-българската война. А Добри Христов създава музиката на песента още през 1905 г.
Песента може и да е добра, но Партията има свое виждане, как да изглежда Химна на „народната република“ казионните поети трябва така да го преработят, че „химнът да разкрие красотите на родината, славното й историческо минало, но и да подчертае ръководната роля на партията и дружбата със СССР“. (Войников, 2017) така се появява „кавър“ на песента, в който оригинални остават само първият куплет и припевът. Добавен е допълнителен текст:
„Паднаха борци безчет,
за народа наш любим.
Майко, дай ни мъжка сила,
пътя им да продължим!(Припев…)
Дружно братя българи,
с нас Москва е в мир и бой!
Партия велика води,
нашият победен строй.(Припев…)“
За вас не знам, но на мен това „с Москва в мир и в бой“ ми идваше малко в повечко!
Когато през 1964 г. предстои утвърждаването на новия Химн се намесва композиторът акад. Петко Стайнов, който твърди, че това е стара еврейска мелодия, и според него това е проблем. Преди години Добри Христов също е споменавал, че мелодията е заимствана от еврейската музикална традиция, но уточнявал, че в българската песенна памет има стотици мелодии, които са заимствани от други народи и са станали неразделна част от българското музикално наследство.
Въпреки различните мнения, на 8 септември 1964 г., Президиумът на Народното събрание с Указ № 534, разбира се „единодушно“, утвърждава новият химн на Народната република, като той се изпълнява за пръв път при тържествата по случай 20 годишнината от преврата, наричан грандомански от тях „Социалистическа революция“. (Войников, 2017)
След друг пък преврат, този на 10 ноември 1989 г. и последващото VII Велико народно събрание, в което болшинство има Българската социалистическа партия (разбирай – БКП, която просто си е сменила името няколко месеца по-рано), тази песен се запазва като Химн. Е, все пак отпадат последните куплети – абсолютно сигурен съм, че това са единствените в света стихове от Химн, в които се възхвалява чужда, а не своята столица!?! Срамно и недостойно! И „единствената“ велика партия, която беше записана в Конституцията още в първия й член!
А след трите символа на всяка държавност, да преминем и към историята й. Или по-точно, тази на Съветската окупация, както е правилно да се нарича „второто освобождение“.
Библиография
Войников, И. (2017). История на българските държавни символи. Велико Търново: Абагар.
Найденов, Н. (2002). Спомени с Иван Багрянов. София: Галик.