Съдържание

Българският „Dance macabre“
Процесът
1 февруари 1945 г. – „Кървавият четвъртък“
Ти фашист ли си, бай Димитре?
Нюрнберг и Токио
Библиография

Българският „Dance macabre“

„Голямото избиване на хора беше започнало. То нямаше да приключи преди във всеки град и във всяко село да бъде унищожена и последната свободомислеща личност, която би застрашила със своя авторитет и демократични позиции установяването на комунистическата диктатура.“ (Бретхолц, 1994)

…

„Извън всяко съмнение е, че ролята на Русия в най-новата история на България е с драматично значение. Първо, Русия е тази, която във формата си СССР унищожи българския национален елит. Няма друга страна в Централна и Източна Европа, чийто обществен елит да е унищожен с такава последователност, както в България. И това не е цел, която е за овладяване на политическата власт в тесния смисъл на думата, за комунизация.

Това е имперска цел, защото Съветският съюз носи имперската памет, че след Освобождението българският възрожденски елит успя да се мобилизира и в лицето на Стефан Стамболов, Захари Стоянов и др. да осуети опита на имперска Русия да подчини България. Това беше един добре научен урок, поради което и българският национален елит беше унищожен с такава безмилостна последователност след 9 септември 1944 г.“

Започвам с цитат на журналиста Волфганг Бретхолц и с думи на политолога проф. Огнян Минчев неслучайно.

За така наречения „народен съд“ е писано много, но то никога не може да бъде достатъчно! По някаква странна ирония (а може би следвайки сляпо довчерашните съюзници) терминът звучи като дословен превод на германските „Volksgerichte“, създадени от Хитлер, с цел изтребването на противници на националсоциализма. Пък и той не е нито „народен“, нито „съд“, а саморазправа, в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Един престъпен, показен сталински трибунал, изцяло поръчан и режисиран от Москва веднага след преврата на 9 септември 1944 г., от властта на Отечествения фронт и последващата окупация на Царство България от Червената армия. Сталин очевидно следва примера на Хитлер спрямо еврейските гета и белорусите, като оставя мръсната работа в ръцете на местната си агентура в лицето на БКП.

Малко предистория, защото всъщност, това пъклено дело е замислено още с атентата в катедралата Св. Неделя, и 20 години по-късно успява да намери своя завършек от ръката на управляващия „Отечествен фронт“. А целта е повече от очевидна – унищожаването на българския елит, и впоследствие – на българската нация, защото световната история (и съветската в частност) показва, че геноцидът винаги започва с изтребването на носителите на националната идентичност. Стремежът на Москва очевидно е бил да претопи всичките народи под своя власт в единна общност на базата на руския език, и разбира се на руската идеология. Без значение каква е тя в дадения момент!

„… замисълът за тази безпрецедентна разправа с елита на един народ, каквато не си е позволила нито една друга цивилизована държава в Европа е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на ОФ е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население на България и окупираните земи“. Но терминът „народен съд“ се появява още през септември 1941 г. в документите на БРП(к)! При това българските слуги на Сталин още тогава заявяват, че „тоя съд ще бъде безпощаден“!

Поразително е, че още на 18 януари 1928 г. Данаил Крапчев публикува във в. „Зора“ статията си „Филоксерата на демокрацията”. В нея пророчески изрича: „Демагогът за всяко извършено вече деяние може да изкалъпи закон, под ударите на който да паднат неговите политически противници. Тръгнал по пътя на ласкателството, неговата задача е лесна: той ще измисли, да речем, някакъв „народен съд“, за да поласкае пак масите, и ще гони своята пъклена цел – да унищожи своите политически противници.”

„Желязната метла“, по израза на московския агент Георги Михайлович Димитров, трябвало да помете „авгиевите яхъри на мрачното, подло и порочно фашистко наследство“. А това наследство според платеното Сталиново оръдие е „великобългарският шовинизъм“. Милост няма и не може да има. Да припомня, че на болшевишката повеля Валери Петров навлича стихотворно рухо. В хорова агитка, наречена „народен съд“, той се задъхва от комунистическа ярост и плам: „… този, комуто съвестта пречи (да смаже един гаден живот), той не е нито нежен, ни човечен…“ (Радева, 2017)

В изпълнение на директивите, през декември 1942 г. т.нар. Задгранично бюро на БРП (комунисти) обявява, че ще бъдат съдени от „Народен съд“ министри, съдии и прокурори, полицаи, както и журналисти, обявени за „интелектуални подбудители и вдъхновители на фашисткия режим“. На комитетите на Отечествения фронт е възложено да събират факти за „престъпления“, както и имената и адресите на техните извършители. По същото време, Задграничното бюро на БРП издига призива „Да не се чака и още сега да се започне сурово народно възмездие“, като изпълнението на указанието е възложено на бойните групи на партията и на нейната младежка организация (РМС). Политическото бюро на партията вече е утвърдило списък на първата група лица, които следва да бъдат ликвидирани и този списък е предоставен на т.нар. Военен център на партията. И съветските подлоги у нас послушно изпълняват – за период от 5-6 месеца, от 1 септември 1943 г. до 15 февруари 1944 г. са били извършени общо 1204 терористични и саботажни акции, от които – забележете – само 12 са нападения срещу германски военни. Според проф. Янко Янков при тези акции са били убити 150 души военизирани българи (във войската и полицията), 133 цивилни български лица и само 44 немски военнослужещи; ранени са 128 военизирани българи, 34 български граждански лица и 68 немски военнослужещи; отвлечени са 148 български военизирани лица, 188 български граждански лица и само 19 германски военни. В крайна сметка българските загуби са 773, а немските – 131 души. Но те се „борят с фашизма“. И в Цалапица, и в Жабокрек, и на много други места, които разгледахме в предходната част.

Да поговорим за престъплението, наречено „народен съд“. Тъй като от години пропагандатори от целия червено-русофилски спектър тиражират отдавана изтъркани опорки по отношение на тази варварска саморазправа – как видиш ли, съюзниците включили подобни клаузи в т.нар. „Московското примирие“, и как „народният съд“ бил аналог на Нюрнбергския, внушават, че осъдените са престъпници, че присъдите били справедливи, като често „слагат на кантара“ и „хилядите осъдени или убити“ от „монархо-фашистката власт“, вместо да изпадаме в излишни полемики, нека се разходим в полето на фактите. Защото пред фактите и боговете трябва да замълчат! Друг е въпросът, че за много от апологетите на Соца, Бог е един. Не, не онзи, когото славят последователите на религиите из целия Свят. Не, богът е един и той „случайно“ седи в Кремъл.

Масовата разправа с инакомислещите започва още с навлизането на Червената армия на българска територия. Целенасочено! Това разбираме от Заповед № 14 от 8 септември 1944 г. – щабът на VI Въстаническа оперативна зона (ВОЗ) нарежда на партизанския отряд „Хаджи Димитър“:

„Да се арестуват всички народни врагове — полицаи и др. народни изедници, и да се обезвредят на място.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)

Какво значи „да се обезвредят на място“ не знам, но така са „обезвредени“ и заровени неизвестно къде хиляди българи. Все пак, за пред народа, а и пред западните съюзници трябва някакво законово оправдание. Затова още на 12 септември 1944 г. (доста преди конституирането на Съюзната контролна комисия (СКК) в България, излиза Постановление на Министерския съвет, което обявява кои трябва да са бъдещите „престъпници“, а именно всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., всички народни представители от ХХV Обикновено народно събрание, които с вота си са одобрявали и подкрепяли политиката на указаните кабинети. Изброяват се още военни, както и всички други лица, заповядвали, поощрявали или извършили убийства, палежи, грабежи, тежки телесни повреди или изтезания. В заповедта не е дефинирано, но на преследване ще подлежат и бившите регенти, и царските съветници.

На следващия ден от ЦК на БРП(к) изпращат телеграма до Москва:

„…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии. В новосъздадената милиция от партизани и проверени антифашисти се създават народно-гвардейски полкове, които се придават към армията. (…)

От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни команди за особено отговорни задачи.

ЦК на Българската Компартия“ (ЦДА, КМФ 40, инв.№ 937/430, к.12-13)

Няколко дни по-късно, на 25 септември следва нова телеграма до Димитров в Москва:

„Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.“ (ЦДА, КМФ 40, инв.№ 937/430, к.49) (ibidem).

Забелязвате ли? Димитров и компания се притесняват, че ще мине време да се придаде юридическа форма на саморазправата и затова са създадени „вътрешни тройки“ за „негласна ликвидация“. Убийства без съд и присъда по тяхно усмотрение! Което всъщност във всяка една нормална държава е чиста проба престъпление – умишлено убийство! Но комунягите имат опит – спомнете си за „Черните ангели“! И не само!

Ще цитирам проф. Евелина Келбечева в интервю за „Офанзива с Любо Огнянов“:

„… историците още спорят – тези, които са близки до преименуваната от комунистическа партия дават някъде към 18 000 изчезнали и убити в тези, страшните седмици на септември и октомври – ние знаем, че Наредбата-закон за „народния съд“ е подписана на 30 септември, но дотогава, цялата страна е покрита с трупове и то хора, които са унищожени, хора от местния елит – това са кметове, учители, лекари, аптекари, цвета на българското селячество, и точно това е нещото, което не се знае.

Имаме данни, които между другото са огласени през 1969 г., в Годишника, издаван от Музея на революционното движение в София, и там се казва ясно, че тези, които са изчезнали – „изчезнали“?!? – и досега се разкопават, между другото, масови гробове, включително и новооткрити такива… и тези цифри, които имаме са ужасяващи – говорим за 18 600 човека, които са арестувани, към 1400 вече са убити, които по-късно са съдени, post mortem, от т.нар. „народен съд“; т.е. – цифрите варират между 18 000 и 40 000. Но ние имаме точните данни за образователния ценз на „изчезналите“ в първите кървави седмици – 17 000 от тях са с висше образование, а 8000 са със средно образование. Елитът на нацията!“

Тези данни, не са ли достатъчни да обяснят резултатите от този „социален инженеринг“ – резултати, чиито плодове берем днес?

На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно предложената от Министъра на правосъдието, комуниста Минчо Нейчев „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Приета е с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и дори политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Впоследствие голяма част от тях ще попаднат под ударите на приетите от тях закони. С указ №22 на Регентите на България, е одобрено Постановление на Министерски съвет №6/30 септември 1944 г., с което Наредбата-закон е приета. Новата власт бърза, за да ликвидира онези политически и обществени кръгове, които биха могли да се противопоставят на готвения по съветски образец режим – политици, журналисти, адвокати, дори свещеници! Хора, които ще бъдат осъдени по обвинения, които пред обективен съд никога нямаше да издържат. И още един аргумент – на обществото трябва да се покаже, че режимът е безмилостен и никой не трябва да си прави илюзии за съпротива. Не че населението вече не вижда нещо, което никога преди това не е видяло като репресия – масовото „изчезване“ на хора в дните от 9 септември до края на октомври – „вартоломееви нощи“, през които хора биват измъквани от домовете им, откарват се извън села и градове и се разстрелват.

Дали „наредбата-закон“ е „законна“ говори фактът, че тя не е приета с гласуване от Народното събрание, просто защото то по това време е разпуснато. А доколко един „закон“, е закон, без да бъде гласуван от Парламента, ще ви отговори всеки студент по право още в първи курс. За все още неразбиращите, ще обясня просто – представете си някое днешно правителство, да приеме „Наредба-закон“, с които да се саморазправи с предходното!?! Не че някои „патриотични“ партии не ни го обещават, ако вземат властта…

Въпреки правния абсурд, Наредбата, наречена „закон“ е обнародвана и влиза в сила на 6 октомври 1944 г., представена от министър-председателя Кимон Георгиев като опит да се сложи край на кървавия терор, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г. На практика тя узаконява физическите чистки и се превръща в удобно средство за разправата с политическите противници. Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането й няма, а и не може да има никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на наказателните процеси е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия.

Част от неудобната истина около този „съд“ се разкрива от архивите, съдържащи разменените телеграми между Димитров – „Дед“ в Москва и неговия наместник в София – Трайчо Костов („Спиридонов“). Телеграмите за на руски език, за да може „Хазаинът“, както Георги Димитров раболепно нарича Сталин, да контролира какво се върши в България. А може би и защото Димитров е руски гражданин и като такъв, защитава интересите на новата си „родина“. Обикновени безродници!

„До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме:

Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат работа народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи… ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

1 октомври 1944г.”

Факсимиле от писмото на ЦК на БРП(к) до Георги Димитров – изт. decommunization.org

Следва отговор от Москва, „Дед“ (разбирай – Георги Михайлович) отговаря:

„По моему, оправдать никого не следует. Все они несут ответственность и должны получить наказание…“ – „Според мен, никой не трябва да бъде оправдан. Всички те носят отговорност и трябва да получат наказание…“

Факсимиле от писмо на Георги Димитров до Трайчо Костов

След което лично той определя присъдите, които следва да бъдат издадени, и въпреки, че в писмото казва, че „разбира се, размерът на наказанието трябва да съответства на степента на отговорност“, веднага препоръчва на коя длъжност, какво наказание да последва! На „министрите от първия, втория и частично от третия кабинет – най-тежката наказателна мярка. За останалите … доживотна присъда или от 15 до една година“.

Обърнете внимание – Генералният секретар на Коминтерна (вече разпуснат), разпорежда от Москва какви наказания да бъдат определени за всяка една длъжност! И ако в Правото вината е лична, на всеки подсъдим, за болшевиките е важно да бъде унищожен елитът! Наред! Затова и размерът на наказанията се определя по „длъжностна характеристика“!

Кореспонденцията между Трайчо Костов („Спиридонов“) и Георгий Михайлович („Дед“) продължава. След спешна телеграма от „Дед“ до „Спиридонов“, на 18 ноември 1944 г. се провежда извънредно заседание на Политбюро на БРП(к), и Трайчо Костов докладва пред останалите:

„Имаме вече Наредба – закон за народния съд. Има решение да се спре революционният терор, да се прекратят арестите без заповед и избиванията на хора. Въпреки това в Дирекцията на милицията не се съобразяват с нищо и продължават разни групи нощем да извеждат арестувани и да ги разстрелват на неизвестни и за партията места. Всички са пропищели от нас – и съюзниците в правителството, и народът, и от Москва дори. От там наредиха да се спре беззаконието! Раденко Видински и Кирил Николов не могат да останат повече в Дирекцията на милицията!“

Забелязвате ли? „Другарите“ толкова се оливат с репресиите и убийствата, че чак от сталинска Москва наредили да се спре беззаконието! Но това не се случва от някакъв хуманизъм или от „братска любов“ към българския народ, а защото разбират, че Сталин ще бере ядове със съюзниците, на които е обещал, че в страните, отредени за съветска зона, няма да има болшевизация. Иска да се спазва някакво благоприличие поне в началото! Може би, защото разчита на тях.

„Беззаконието“, според Трайчо Костов се дължи и на Дирекция на милицията, в лицето на Раденко Видински и Кирил Николов. Две имена, които на днешния читател не говорят нищо. За да разберем от какви хора е сформирана „Народната милиция“ – кратка презентация.

Раденко Видински – участник в Септемврийските бунтове през 1923 г., щедро описани като въстание, осъден на 10 години затвор от „фашистите“ и… амнистиран още на следващата година! Пак от „фашистите“! След освобождаването си влиза и активно участва във Военната организация на БКП (т.с.), за което отново е осъден на 3 години затвор. По-късно заминава в Москва, където до 1936 година учи в Международната Ленинска партийна школа. След връщането си в България, отново бива интерниран в лагери за противодържавна дейност, а после минава в нелегалност.

В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов „Шпионаж, преврати, процеси, убийства“ (Стоянов, 1993) се споменава за т.нар. „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов, в която влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков, Раденко Видински и др. Дали Тодор Живков наистина е участвал или по-късно е добавен конюнктурно от автора – не знам, но след преврата през септември 1944 г. „другарят Видински“ бива назначен за Директор на Народната милиция. Отстранен след цитираната среща на Политбюро, по-късно бива назначен за Началник на отдела за масовите организации в ЦК на БКП. Или както обикновено ставаше в онези години – „наказват“ някой партиен функционер с преместване на някоя по-добре платена и по-спокойна работа!

Интересна е визитката на другия герой, споменат пред Политбюро – Кирил Николов, в Уикипедия, в която е описан като „български милиционер“:

Скрийншот – Wikipedia

За него днес може би днес никой нямаше да си спомня, ако не беше по-известен с прякора си „Странджата“. Точно така – на него беше кръстен боксов турнир, провеждан още от 1950 г. В младежките си години, Кирчо се занимавал с любителски бокс, после станал партизанин и затова „народната власт“ взела, че кръстила турнир на негово име! И тъй като, както казва самият Трайчо Костов пред Политбюро „Всички са пропищели от нас – и съюзниците в правителството, и народът, и от Москва дори. От там наредиха да се спре беззаконието!“, „Странджата“ е уволнен от МВР. И ако за Раденко Видински е намерена синекурна длъжност, то Николов обиден, отива на фронта. Но не като много други партизани, заминали на по-спокойни местенца като ЗКПЧ (зам. командир по политическата част), а „Странджата“, вече с чин „майор“ (?!?) става командир на рота и намира смъртта си на фронта в Унгария. Според едни – „геройски“ покосен от немска картечница, според други – застрелян от своите, пропищели от него! Може би има защо!

А приетата Наредба-Закон за народния съд, вече „законно“ ще започне разправата с неудобните. Цитирам:

„Чл. 1. Учредява се Народен съд за съдене извършилите престъпни деяния, предвидени в този закон:
а) министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година;
б) народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и
в) други граждански или военни лица. …“

По-наблюдателните сигурно са забелязали отсъствието на регентите и министър-председателите. Това не е случаен пропуск – по това време в Москва вече са отведени регенти, бивши министър-председатели, министри и военни, и се предполагало, че те ще бъдат изправени да отговарят за деянията си пред международен съд.

На 25 ноември 1944 г., Трайчо Костов бързайки, пита Георги Димитров:

„Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?“

Отговор няма – може би, защото Георги Димитров все още не е уведомен от Батюшката за намеренията му. Пък не смее и да попита. Трайчо Костов, по това време е секретар и ръководител на БРП (к), е принуден да се обърне отново към него, само че този път с по-остър тон:

„Досега от съветските органи са взети под арест регентите, 14 министри и 3-ма депутати. Някои от тях още не са били под следствие тук. Ако продължава така, то нашият народен съд ще остане без министри. Ще бъдат ли те върнати, за да ги съдим ние, или ще ги съдят съветските органи, или ще бъде нужно да ги съдим два пъти – ние задочно и съветските органи?“ (Мешкова & Шарланов, 1994)

Докато Трайчо Костов разбере какво е решението на Кремъл, ние да се върнем към Наредбата-закон, от която по-надолу разбираме друга нейна цел – да бъдат прибрани имотите на осъдените – изцяло или частично! Включително и на тези, които вече са си отишли от този свят по различни причини. Защо иначе да съдиш вече починали хора – ковчега в затвора ли ще вкараш или ще ги обесиш повторно? Всъщност това последното май е възможно, съдейки по издадени някога ленински директиви. Цитирам:

„Чл. 4. Виновните за извършване на престъпления по този закон се лишават от правата по чл. 30 от Наказателния закон временно или завинаги.
Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него.
Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда, съгласно предшествуващата алинея.“

И тук се сещам за злодеи като Хитлер, Химлер и Гьоринг. Които не са съдени, защото са мъртви, а мъртви не се съдят! Никъде, освен у нас!

Но какво представлява т.нар. „народен съд“?

Правосъдната система на всяка държава е система от институции, закони и процедури, които са създадени с цел да осигурят справедливост и равнопоставеност при прилагането на законите. Тази система включва съдебни институции като съдилища и трибунали, както и правни професионалисти като адвокати и съдии. И още – целта на правосъдната система е да установи правилата на обществото и да ги приложи към конкретни случаи и спорове. Тя също така има за цел да защити правата на гражданите и да ги предпазва от злоупотреби, нарушения и неправомерни действия.

Следвайки строго инструкциите на Георги Димитров обаче, т.нар. „Народен съд“ е поставен на „здрави политически основи“. Организацията му е дефинирана в последващите текстове на Наредбата-Закон:

Чл. 5. Министерският съвет, по доклад на министъра на правосъдието, назначава един главен народен обвинител и нужното число обвинители.
Главният народен обвинител и обвинителите, с възможно най-голяма бързина, събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, определят мярката за неотклонение, изготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда.

Чл. 6. Народният съд се състои: а) от народни съдии – пълнолетни български поданици от двата пола, избрани от областните комитети на Отечествения фронт; б) от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната.

(Ал. 2, доп. – ДВ, бр. 261 от 1944 г.) Всеки областен комитет на Отечествения фронт избира тридесет народни съдии измежду най-добрите граждани от градове и села. В случай че в някоя област, в зависимост от числото на привлечените към отговорност лица, образуваните състави се окажат недостатъчни, министърът на правосъдието може да поиска от съответния областен комитет на Отечествения фронт да избере допълнително народни съдии.“

И ако устройството на съдебната система е уредено в Конституцията на една държава, от цитирания текст на Наредбата-закон разбираме, че всъщност правителството на Отечествения фронт е това, което ще назначи „народния обвинител“, а областните комитети на ОФ ще назначат „народните съдии“! Измежду „най-добрите граждани от градове и села“. А кои са те, след като през безотговорните дни на 1944 са избити между 18 000 и 25 000 българи, може да се досетите сами. Всъщност, кадрите и на обвинението, и на съда, са целенасочено подбрани сред членове, активисти и верни привърженици на Отечествения фронт, сред които (разбира се), преобладават „другари антифашисти и комунисти“. Част от тях са следователи от наскоро създадената народна и стопанска милиция. Предложени са от Дирекцията на милицията, понеже познавали работата по-добре и имат вече натрупан опит. А какъв е „опитът“ на милиционерите от първите дни след Девети, знаем добре!

На практика следствената и обвинителната дейност се обединяват. Но според Георги Петров това „не е принципен въпрос и не ще увреди с нищо производството пред Народния съд”. Така управляващият Отечествен фронт, изцяло дирижиран от българските болшевики (или по-скоро от руските), се явява едновременно и обвинител, и съдия на собствените си обвинения. А Москва препоръчва – с радиограма от 4 ноември 1944 г. Георги Димитров инструктира ЦК на БРП (к):

„Постарайте се да поставите Народния съд против народните предатели и престъпници на здрава политическа основа.“ (Мешкова & Шарланов, 1994)

Дори и за човек без юридическо образование е ясно, какъв ще бъде резултатът.

По искане на Георги Димитров на 20 ноември 1944 г., Минчо Нейчев изпраща в Москва подробен отчет за досегашната подготовка на Народния съд. Според правосъдния министър, до този момент в София са образувани два върховни състава с по 13 души съдии. Само четирима от тях са юристи, а другите девет – „народни съдии“, избрани от Софийския областен комитет на ОФ. За цялата страна са формирани 65 обикновени състава с по петима членове, от които един е съдия-юрист, а другите са посочени от ОФ. А до завършването на делата на „народния съд“, обикновените състави стават 128 с около 650 съдии и 140 народни обвинители, поради постоянно нарастващия брой на подсъдимите.

 Главният народен обвинител Георги Петров инструктира членовете на съдилищата, да се следва:

„Една безпощадна разправа с врага, но при едно разумно действие, за да не подриваме основите на нашата отечественофронтовска власт и да не утежняваме международното положение на страната.“

От тях се изисква: да бъде прочистен целият апарат на политическата полиция до последния полицейски агент; да бъдат наказани онези военни, които са правили „кървави издевателства над българския народ“ и се намират в ръцете на Народния съд, като все пак да не се осъждат на смърт военни лица, които се намират на фронта, а да се спира тяхната преписка временно, да се спира заради момента; да бъдат наказани всички изпъкнали политически фигури от „фашисткия лагер“, да няма „леви залитания“ – да не се издават смъртни присъди за маловажни случаи, които обществото няма да посрещне добре. (ibidem)

И ако Пенчо Славейков в „Луд гидия“ казва „Криво седи, право съди!“, ако Правото твърди, че всеки е невинен до доказване на противното, то Наредбата-Закон се интересува най-вече от сроковете – „с възможно най-голяма бързина“ да се предявят обвинения! Може би се питате, защо е това бързане? Комунистите подготвят съветизацията на страната по модела на „по-големия брат“ и целта е една: да бъдат ликвидирани колкото се може повече хора, които биха могли да затруднят процеса. Още повече, че в тези дни на безвластие, на тяхна страна е Червената армия. Да не забравяме, че нерядко причина са най-обикновени междуличностни проблеми.

А присъдите, както видяхме от писмото на Георги Димитров, изпратено от Москва, са предварително определени от Политбюро на БРП(к) и по-скоро зависят от различните длъжности в държавната йерархия, заемани от обвиняемите, отколкото от наличието на някаква предполагаема вина, обоснована и доказана от обвинението. Абсурдно е, но обвиненията, от своя страна, са за действия (реални или измислени), които по времето на тяхното извършване не са записани в закона като престъпления. Обвиняемите са обявени за престъпници преди още да е готов закона за „народния съд”, който постфактум ще ги „уличи“ в извършените от тях „престъпления“! А много от тях вече са избити! Парадоксален, и за съжаление трагичен е фактът, че  т.нар. „народен съд“ обвинява, съди и по-късно ще ликвидира политическия и военния елит заради действия, обратни на обвинението за въвличане на България във войната. Защото всички правителства след 1 януари 1941 г (датата, която се взима за отправна точка от комунистите) са взимали едни и същи решения – да НЕ бъде въвлечена България във войната, т.е. тя да не участва по никакъв начин в активни бойни действия. Нито на Източния фронт, нито на юг. И това е постигнато – български войник не участва в бойни действия срещу Съюзниците!

„Чл. 9. Съдът в най-кратък срок насрочва разглеждането на делото. Съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест.
За отсъствуващите подсъдими делото се разглежда неприсъствено.
Всеки подсъдим има право най-много на двама защитници.
(ал. 4, изм. – ДВ, бр. 9 от 1945 г.) Съдът е длъжен да свърши заведените пред него дела най-късно до 31 март 1945 година.
Чл. 10. След приключване съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение. Присъдите се изпълняват неотложно от прокурорите при областните съдилища.
Чл. 11. Народният обвинител разпорежда за налагане възбрана и запори върху имотите на привлечените под отговорност лица.“(…)
„Чл. 15. До доказване на противното, считат се собственост на обвиняемия прехвърлените имоти след 1 януари 1941 година върху съпруга, възходящи и низходящи сродници, братя, сестри или низходящи от тях. Същото се отнася до имотите, придобити след същата дата от съпругата и малолетните низходящи, освен придобитите по наследство.“

…

Процесът

Организирани са 135 масови процеса – тринадесет състава в София и десетки – в провинцията, които могат условно да бъдат разделени на две основни категории. Първата група процеси имат за цел да ликвидират политическите конкуренти на БРП (к), като техен обект е елитът на Третото българско царство. Тук попадат тринадесетте софийски състава, както и онези в Пловдив, Русе, Варна. Втората група са процеси за елементарно отмъщение спрямо военни и полицаи по места, кметове и друга администрация, голямата част от които е участвала в борбата срещу партизаните – т.нар. „комунистическа опасност“.

Процесите започват работа в София на 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София, където заседава Първи състав с председател Богдан Шулев и подпредседател Давид Николов, в състав от тринадесет членове. Подсъдими (както видяхме по препоръката на Георгий Михайлович Димитров от Москва) са бившите регенти на България – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, бившите дворцови съветници на покойния цар Борис ІІІ и бившите министри от двата кабинета на Богдан Филов (15.ІІ.1940 – 11.ІV.1942) и (11.ІV.1942 – 14.ІХ.1943), кабинета на Добри Божилов (14.ІХ.1943 – 1.VІ.1944), кабинета на Иван Багрянов (1.VІ.1944 – 2.ІХ.1944), че даже и кабинета на Константин Муравиев, просъществувал само няколко дни (2 – 9.ІХ.1944), съставен основно от противници на присъединяването към Тристранния пакт и дори улеснил окупацията на България от Червената армия. Или общо – 51 души. Главен обвинител е Георги Петров.

В радиограма Георги Димитров обръща внимание на Трайчо Костов: „Процесите трябва да бъдат публични, но на обвиняемите да не се позволи в никакъв случай да ги използват като трибуна за своите противонародни цели, под факела на своя защита.“ Нарочна комисия към ЦК на БРП (к), подготвила обвинителния акт, е спуснала предварително и основните въпроси, които трябва да бъдат задавани при разпитите. Те са сходни за всички подсъдими: защо са одобрили влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г.? (странно забравяйки, че по това време СССР и Германия са съюзници съгласно Пакта Рибентроп-Молотов, а българските комунисти даже агитират за присъединяването ни); за влизането на германските войски на територията на България; дали подсъдимият е подкрепил изпращането на български окупационни войски на техни територии; за влизането на България в антикоминтерновския пакт. Указанията от Москва гласят, че цялата царска династия – цар Фердинанд, цар Борис III и „дворцовата камарила“, трябва политически да се дискредитира чрез „народния съд“. Това налага и те да бъдат осъдени. По думите на Георги Петров се налага да се постави на подсъдимата скамейка „неспокойният дух“ на починалия монарх, „за да го развенчаем като „народен цар“ и да го заклеймим като палач на българския народ“. (Мешкова & Шарланов, 1994)

И спектакълът, наречен „народен съд“ бива добре организиран – до съдебната зала се допускат само ограничен кръг лица, след специално разрешение от Дирекцията на милицията. Между тях има групи, изпратени с цел да репликират в подходящ момент подсъдимите по време на разпитите. На процеса са допуснати като наблюдатели английски, френски и други чужди кореспонденти. Още в първите дописки, появили се в международния печат, те изказват опасение, че при този състав на съдиите „мнозина от виновниците ще се отърват, а някои невинни ще пострадат“.

Сред защитниците на подсъдимите са професорът по наказателно право Николай Долапчиев, професорът по гражданско право и член на БАН Йосиф Фаденхехт. Но… Повечето от подсъдимите не са в залата, не са дори в затвора, а са … в Москва! Проф. Долапчиев и проф. Фаденхехт отправят няколко възражения.

„Моето мнение – казва проф. Фаденхехт, – е, че един адвокат, който е поставен да поеме защитата на един отсъстващ подсъдим, е поставен в една фактическа и правна невъзможност да изпълни своя дълг, така както повелява законът, дълг, който се включва в понятието на адвокатската защита пред съда, или само да се каже, че е имало защита.”

„Най-интересните“ в оперативно отношение, сред които регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са задържани веднага след 9 септември 1944 г. В края на месеца в печата се появява кратко съобщение на Дирекцията на милицията: „Бившите регенти – Кирил, Филов, Михов, както и бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните работи Петър Габровски, задържани от българските власти, са предадени на съветските власти за разследване.” Това, което не се казва, е, че те са отведени в Москва. Използвам думата „отведени“, въпреки, че по-точно е да се каже „отвлечени“ – нещо може би без прецедент, защото голяма част от политическия и военния елит, дори не се знае дали е било поискано разрешение от правителството на ОФ, са отведени в чужда държава! Като не съществува нито един документ за техните разпити там! Или по-скоро има, но в Русия, където всичко това е „държавна тайна“!

Единадесет от отвлечените – регенти, премиери и министри, са върнати срещу разписка, в последните дни на „процеса“, както разбираме от приложения документ.

Акт за предаване на задържаните от съветското военно командване – изт. КРДОПБГДСРСБНА

Също на 20 декември 1944 г., в Аулата на Софийския университет започват и заседанията на Втори състав, който съди народните представители от XXV обикновено народно събрание (24 февруари 1940 г. – 9 септември 1944 г.). Подсъдими по втори състав на Народния съд са 134 души.

…

Сценарият на процеса предполагал разпитите да се водят по начин, който да не дава възможност на подсъдимите да оспорват посочената в обвинителния акт политика, нарочена за „престъпна“, като така оставало само формално да се потвърди „вината“ на обвиняемите. Въпреки предварителните инструкции обаче развитието на процеса тръгва в друга насока.

По време на разпитите, царските съветници изнасят факти, които разкриват много подробности за живота, маниера на работа и начина на управление на българския монарх. Нещо повече – всички дворцови съветници дават положителна характеристика на цар Борис III като личност и държавник.

„Народният съдия“ Рада Тодорова недоволства пред ЦК на БРП (к): „Един от обвиняемите, Лулчев, вчера се обърна в обвинител: вика, прекъсва.“

В друго заседание, проф. Богдан Филов дава показания и на въпроса защо България е била прикачена към престъпната германска машина. Професорът, основател на археологическата наука в България, учен с европейска слава, посрещан с почести в най-престижните университети на Германия, Франция, Италия, не се оправдава с „решението на  парламента“, а моли „почитаемия съд“ да му разреши да се спре „по-нашироко, по-обстойно“ на този въпрос, защото „той опира до много други въпроси, които се налага да бъдат обективно оценени“. Очевидно стъписан, съдът отлага отговора, докато получи инструкцията „отгоре“. И тя – инструкцията, е ясна. В никакъв случай, какви са тези меки съдии, които си позволяват да питат дали да говорят враговете на народа

В следващите дни са разпитани министрите от първия кабинет на проф. Богдан Филов и резултатите са същите. Министърът на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов (внук на Бачо Киро) обосновава с конкретни, аргументирани факти, че влизането на България в Тристранния пакт е било единствен възможен изход за страната при тогавашните условия.

Тук отново трябва да напомним, че в началото на 1941 г. на румънска територия по брега на река Дунав се е съсредоточила немската 12-та армия в състав около 600 000 човека, която трябва да окаже помощ на своя закъсал съюзник – Италия, водещ битки в Гърция. Задал се е „неудържим порой“, по думите на цар Борис III, за когото „се прави вада, за да не залее целия бостан“. Отказът според него би довел до окупация на държавата, пълно разорение на народното стопанство, разгром на войската и избиване на демократичните дейци.

Още по-изненадваща за съда е дългата и подробна реч на бившия министър на земеделието и държавните имоти Димитър Кушев от БЗНС. „Днес, обяснява Рада Тодорова пред Секретариата на ЦК, дадохме възможност на Кушев да изнесе, че е действал в полза на комунистите.“

Министърът на правосъдието Минчо Нейчев, който с внимание следи хода на процеса, констатира, че „съдът седи със страхопочитание пред обвиняемите, вместо да бъде обратното“. И властта взима мерки – достъпът до съдебните зали е силно ограничен, навсякъде се виждат само милиционери с шмайзери, като почти няма публика. Високоговорителите, монтирани пред залите с цел населението да слуша на живо изказванията по време на процеса, са премахнати. Задържани са дори десетина адвокати защитници, позволили си да репликират и прекъсват съдиите.

1 февруари 1945 г. – „Кървавият четвъртък“

В архива на МВР се пази телеграма – отговор на Вълко Червенков до Георги Димитров, в която той информира Вожда в Москва, за взетите решения по отношение на инструкциите:

 „Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама – Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до 70%! Червенков“

С присъдата, подсъдимите биват обявени за виновни за това, че са „изложили сигурността на държавата и са поставили народните интереси в опасност, като са сключили международни договори с воюващи държави и обявили война и водили такава; 2/ заповядали действия нарушаващи обявения неутралитет към СССР отегчавайки с това международното положение на България.“

Интересно, какво е трябвало да направят държавниците, за да не „нарушат обявения неутралитет към СССР“, при условие, че последния финансира терористични групи, които да убиват длъжностни лица, да рушат инфраструктура, изпраща оръжие, организира десант на диверсанти, изпратени с подводници или спуснати с парашути? Питам, за да знаят днешните ни управници какво да сторят, ако утре някоя държава извършва подобни действия спрямо Родината ни. Особено, ако ни е обявила за „неприятелска“.

Присъдата, която „не подлежи на обжалване и одобрение“ е обявена към 16 часа, държавното радио предава на живо. Свикан е митинг и площадът около Съдебната палата и дори фоайетата са пълни с народ, който вика „смърт“. Кордоните на милицията едва удържат гнева на народните маси. Справедливата ярост на един човечец изведнъж се оказва толкова силна, че милиционерите са безсилни да го спрат, той пробива кордона и… удря шамар на княз Кирил, извиквайки: „Дойде вашият край.“ Народът зашлевява физически и заклеймява политически управниците! Князът спокойно отвърнал на човека: „Помислете за себе си.“

Царица Йоанна описва в мемоарите си, издадени през 1964 г. (Giovanna di Bulgaria, 1964), трагичния ден:

„На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.“ И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…

…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения.

Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб.“

Друг очевидец, швейцарският журналист Волфганг Бретхолц, в книгата си „Видях сгромолясването им“ описва:

„Смъртните присъди на Народния съд бяха изпълнени днес сутринта“, оповести едно официално комюнике на 2 февруари. Повече подробности за тази масова екзекуция не бяха дадени. На журналистите отказаха дори сведения за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени. На пук на всичко твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане. През нощта осъдените, наблъскани в камиони, били откарани до гробището на София. Там сами трябвало да изкопаят широк ров в дълбоко замръзналата земя. Сетне милиционерите войници им свалили дрехите и униформите. Разстрелванията следвали в йерархическа последователност: най-напред тримата регенти, сетне министър-председателите, сетне царските съветници, накрая — министрите и депутатите, съответно на групи по десет души. Извиквали ги поименно и сетне ги покосявали с автомати. Принц Кирил умира пръв: „Да живее Царство България!“ Министър-председателят Багрянов, който страдаше от тежко сърдечно заболяване, припаднал преди да бъде даден залпът. Оставили го да лежи, докато екзекутирали всички останали. След това един офицер се приближил до него и сложил край на страданията му. Труповете хвърлили в гроба и ги заринали.“ …

„Три дни след кървавата баня от 2 февруари имах разговор с Цола Драгойчева, жената, за която знаех, че е дърпала конците не само при процеса, но и при екзекуциите. Тя беше един от водачите на Комунистическата партия и същевременно секретар на Отечествения фронт, докато „великият Димитров“ пребиваваше в Москва. Тя се намираше в постоянна телефонна връзка с Москва и предаваше на партията и министрите заповедите, които получаваше от там. Присъдата срещу „военнопрестъпниците“ беше произнесена в Москва, но тя самата беше взела решение за начина на нейното изпълнение. (…) На въпроса ми какво мисли за присъдата на Народния съд срещу принц Кирил и останалите „военнопрестъпници“ , тя не ми отвърна, както бях очаквал, с обичайния порой от фрази за „скъсването на България с фашисткото й минало“ и „новото народно правосъдие“ , а с думите, които никога няма да забравя:

„Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията.“ (Бретхолц, 1994)

Ще оставя този мизантроп без коментар! Или по-скоро ще кажа – „обикновен садист“! И ще допълня, че на това същество днес е кръстен централният площад в Бяла Слатина. И после – защо са в „Северозападнала“ България…

Дни след приключването на процесите, кукловодът в Москва, българинът със съветски паспорт Георгий Михайлович Димитров, отново в телеграма до Трайчо Костов (Спиридонов) от 19 април 1945 г., разпорежда:

„В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи… Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля…“ – Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов. (Мешкова & Шарланов, 1994)

Забелязвате ли? Съветският гражданин Димитров, лишен от българско гражданство заради дейността му, нарича българските депутати, министри, регенти „народни предатели“, че иска и разправа със семействата и близките им! Но пропуска да забележи онези, поставили се в услуга на чужда държава, саботирали, грабили и убивали собствения си народ! В името на някаква утопична и човеконенавистна комунистическа идея, наречена „диктатура на пролетариата“!

По данни на Дирекция на народната милиция, предоставени на Секретариата на ЦК на БРП(к) към юли 1945 са изселени са 4325 семейства на „наказани от народната власт“ с 11 875 членове. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души. (Горчева, 2010)

От всички регенти, министри, дворцови служители и народни представители нито един не е оправдан, а 103 от тях са осъдени на смърт и убити. Общо за времето до 31 март 1945 г., според Доклад на Главния народен обвинител Георги Петров, са разгледани 135 дела с 11 122 подсъдими, с издадени 10 875 присъди, от които на смърт са осъдени 2 816; на доживотен затвор – 1233. А министърът на правосъдието уточнява останалите присъди: на 20 години – 19 човека; на 15 години – 962; на 10 години – 727, и останалите – на по-малък срок. Конфискувани са имотите на всички осъдени. Макар предварително определеният от БРП (к) срок за приключването на съда да не е спазен, и въпреки „някои грешки”, правосъдният министър смята, че „Народният съд извърши своята работа успешно”. (За сведение, в процесите срещу нацистките престъпници в Нюрнберг, са съдени 24 висши дейци на Национал Социалистическата Работническа Партия, като осъждат на смърт 12 (дванадесет), останалите са съдени на различни срокове затвор или оправдани, както ще видим малко по-надолу).

Главният „народен обвинител“ Георги Петров по късно дава отчет пред господарите от ЦК на БРП(к), в който дори се оправдава, че присъдите са толкова малко:

„Вярно е, че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни.
И, наистина, кои лица разстреляхме?
Ами това са:
1.тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; 
2.поставихме на подсъдимата скамейка духът на „О Боже почиващия Цар Борис III”, за да го развенчаем като „народен цар“ и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ;
3.разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър-председатели;
4.разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила;
5.67 души народни представители от фашисткото ХХV Общо Народно събрание.
Но само това ли? 
Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др.; разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр. 
Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.
Прочие, примерът, който даде Нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.
Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

И за да изтъкне добре свършената работа през началниците си продължава:

„Става вече ясно, че и в международен мащаб нашият Народен съд ще остане ненадминат…
И наистина, вече месеци, близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!
В Унгария – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния френски народ.
В Германия – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс…
В Италия – всеопрощението на Съюзниците – отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия. Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни.
И така, акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд.“ (Димова, 2018)

Необикновен цинизъм! … Или всъщност – най-обикновен! За който турският вестник „Танин“ отбелязва, че българското „правосъдие“ било надминало „жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци“!

А кой всъщност е „Главният народен обвинител“ Георги Петров? Адвокат, активен участник в Септемврийското въстание като член на военната организация на БКП (т.с.), на 12 септември 1923 г., когато се извършват масови арести, преминал в нелегалност. Член е на Окръжния революционен комитет, който обявява въстанието на 19 срещу 20 септември и лично командвал атаката на казармите в Стара Загора. Арестуван и прекарал в затвора до май 1924 г., когато той, както и неговите съмишленици, бива амнистиран от „фашистката власт“! След атентата в църквата „Света Неделя“ през април 1925 г., той е отново арестуван. И след 7 месеца отново бива освободен. Отново от „фашистката власт“! Това обаче няма да попречи адвокатът Петров, в качеството си на прокурора Петров, да се превърне в „народен обвинител“ Петров и да осъди тези, които са го амнистирали. Да ги осъди на смърт, едноинстанционно, без право на обжалване!

„Не ще и дума: активното участие на Георги Петров в „борбите на Партията“ преди 9 септември калява неговия характер до безпощадност; развива до пароксизъм революционната злоба и отмъстителност; приспива съвестта, по-точно я премахва поради „делегирането“ й на безличния партиен организъм; прави безболезнено неволното приплъзване от разбираемото недоволство към съществуващия ред към физическата разправа с политическия и интелектуалния елит на нацията.“ (Димитров, 2015)

Ти фашист ли си, бай Димитре?

За разлика от името на гореописания сатрап, вероятно за Никола Шайков не сте и чували – ще го откриете само в една книга – единствената му биографична книга „Пътят“. Макар и неизвестен като автор, много хора се сещат за един уникален цитат от неговата книга:

„Ти, фашист ли си, бай Димитре?“.

Ще опиша обстоятелствата, довели до изричането на тази фраза. Документален разказ на свидетел на събитията, по-късно успял да емигрира в Канада. Разказ, който казва всичко! Без политика, без емоция, без украса! Само тъга, мъка и отчаяние! И гняв! Разказ, даващ много материал за размисъл. И за пробуждане! Обстоятелства, които обясняват цялото варварство на „революционерите“ от ония години. Варварство, необяснимо от човешка гледна точка, в което и заложен резултатът от по-нататъшното развитие на държавата. Та и до днес! Положени са основите на общество, в което интелектуалния елит е унищожен, предприемачеството е унищожено, но е унищожена не просто всяка свободна, но и всяка различна мисъл. Печатни физиономии с печатни мисли, спуснати „отгоре“. Власт на алитерати, на простотията, на безличието! Тежък социален инженеринг за сметка на елита на българския народ! Народ, чийто елит е унищожен, трябва да създаде нов! Но от къде? Олигофрени и селски хитреци с каскети, учили-недоучили, както ще видим дори неграмотни, но надянали червени ленти на ръкава си и раздаващи улично правосъдие на върха на пушките и ножовете, а често и на обикновени брадви, могат ли да бъдат елит? Дори ако облекат палтото на Евдокия, съпругата на Богдан Филов, както прави Цола Драгойчева! Същата онази Цола, за която се говореше, че дори със старческа инконтиненция, седеше в Политбюро и ни „управляваше“? И всичко това в угода на чужда власт, а и на малка (или на не толкова малка) група маргинални типове, превзели Държавата и ползващи я като бащиния. Това Общество ли е? „Не народ а мърша“, пише Петко Р. Славейков десетилетия по-рано, но в тези години май мършата управлява, давайки разгул на най-низки човешки страсти! Или нечовешки!

Мърша сме! Защото нямахме достойнството да си признаем грешките и да поискаме прошка! Не пред мъртвите, а пред самите себе си! И продължаваме да робуваме на митове…

За да разберете защо пиша тези силни думи, ще цитирам част от книгата „Път“ на Никола Шайков – думите му казват всичко и не подлежат на коментар! Да прочетем и да замълчим…

„На 5 февруари 1945 г. започват заседанията на „Народния съд“ в град Гоце Делчев. Съдиите са избрани от комунистическата власт с цел да разгромят непокорните българи – дейци на Организацията. И по този начин да бъде пречупена българщината в пиринска Македония. За обвинител е назначен Атанас Стайков от Разлог.

„По призвание – алкохолик, през цялото времетраене на процеса беше пиян, а когато взимаше думата така крещеше срещу нас, че чак слюнки хвърчаха от устата му: „Смърт за това фашистко куче!”. …
За това колко брутален е бил „Народния съд“, Шайков разказва следната история от процеса срещу човек на преклонна възраст Димитър Търлянов, от село Гърмен, Гоце Делчевско.

– Ти, фашист ли си бай Димитре?

Изправяйки се прав и гледайки Кръстю Андонов (един от „народните съдии“ – б.а.) право в очите, той каза високо и ясно:

– Да! Щом всички тук, които съдите вие са фашисти и аз съм такъв! Аз се гордея, че в този момент се намирам между тях, а не между вас! Всички, които сега съдите вие са добри и честни хора! Аз съм честен човек, целият ми живот премина в труд, помагайки на всеки нуждаещ се, никого не съм убил или ограбил, по Божите заповеди съм живял не само аз, но и семейството ми.

В залата настъпи оживление, а съдиите свъсиха вежди, след този провокаторски отговор, и започнаха да шушукат помежду си. За да разсеят впечатлението, което направи казаното от бай Димитър в залата, неговият съселянин Иван Гулев в качеството си на съдия го запита:

– Ти, бай Димитре, какво разбираш под думата фашист?

– До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и откъде е дошла, и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт никой на никого не викаше фашист. Но когато дойде на власт вашата партия разбрах, че аз и много други хора сме фашисти, така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Те ни се заканваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откакто взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз след като не съм комунист – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкова разбирам и аз. Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, за да им вземат имота, а нямат нищо, защото никога през живота си не са работили. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: „Смърт на фашистите!”. Ето това разбирам аз под думата „фашист”.

С тези думи бай Димитър си подписа присъдата, но неговото прочувствено слово предизвика такава ярост сред състава на съда, че всички започнаха да жестикулират срещу него, а пияния прокурор Стайков, след кратко колебание, изрева стандартната фраза:

– Смърт за това Михайловистко куче!

При такава „делова“ обстановка се провеждаха заседанията на „народните“ съдилища и се установяваше виновността на подсъдимите. А че виновни са всички преминали през съда, това красноречиво се доказва от издадените присъди.

„Народният съд“ в Гоце Делчев приключва своята дейност на 15 март 1945 г. с издаването на безброй смъртни и доживотни присъди. Част от осъдените на различни срокове затвор дори не получават присъди. Няма нито един оправдан или осъден условно…“

Запомнете думите на бай Димитър Търлянов – те са най-точния анализ, най-точната диагноза на ония времена, на ония нрави! И всякакви дитирамби за „светлата дата 9 септември“, „Социалистическата революция“, „Двойното освобождение“, „борба срещу фашизма и капитализма“, след тези думи звучат неистински празно и бутафорно! Звучат като обикновена ЛЪЖА!

За това, какви хора са издавали присъдите на достойни българи като бай Димитър разбираме от доц. Михаил Иванов, изследвал архивите от „народния съд“:

„Натъкнах се на съдия, Евтим Пандурски, подписал присъдите на Първи и Втори горноджумайски състав с отпечатък от палеца си. В двата процеса, от този неграмотен „съдия“ са осъдени 227 души, от които 99 на смърт.“

И ако не вярвате – моля:

Подписаната присъда – с палец! (ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а. е. 477) – изт. Народен съд в България – 1944-1945

Бай Димитър очевидно е фашист според „Народния съд“, но за фашисти, или поне за врагове на народа са обявявани и деца. Според „Народният съд“! Вероятно следвайки примера на Съветската страна, която е разстрелвала и 12 годишни деца на Бутовския полигон край Москва. И не само! У нас партизаните също са разстрелвали деца – спомнете си за Равногор!
Е, „Народният съд“ не разстрелва, но съди деца! 15 годишни. Горнооряховският състав осъжда на 10 г. строг тъмничен затвор и глоба от 1 000 000 лв. и конфискация на всички недвижими покрити имоти 15-годишният Никола Симеонов Патев от София. Вината му, според Обвинителния акт е, че на 7 септември 1944 г. вижда група партизани, и след това информира жандармерията. На неразбралите да обясня: 15 годишен ученик е осъден на 10 години строг тъмничен затвор за това, че е видял група терористи и ги е предал на законната власт! Не знаем по-нататъшната съдба на момчето, дано да е оцелял в затвора. А за невярващите прилагам копие от присъдата:

факсимиле от присъдата (ЦДА, ф. 88, оп. 1с, а. е. 55, л. 5.) – изт. „Народен съд в България – 1944-1945“

„Народният съд“ продължава саморазправата и на много други места извън София. От цитираното вече интервю разбираме за друг случай от с. Билинци, Брезнишко, завършил малко „по-благополучно“. През март 1944 г. партизани убиват учителя Симеон Дивдуркин. Съпругата му, Надежда, учителка в същото село и майка на три деца, подала жалба в полицията, в която посочила убийците му, за което „провинение“, тя е осъдена през 1945 г. от местния състав на „Народния съд“ на 1 г. затвор, глоба от 50 000 лв. и конфискация на ⅓ от имуществото. Чист късмет, че е отървала кожата!

За събитията в друга част на България – в Поморие, разбираме от документ, който ще приложа без коментар.

Показания са „изтръгвани с побоища“ не само в Поморие. Това се потвърждава от обвиняемия Пенчо Дюлгеров от с. Осенец, Разградско:

„Показанията, които написах при разпита ми в служба „Държавна сигурност“ не отговаря на истината. От мен те бяха насилствено изтръгнати, а аз заставен насила да [ги] напиша“.

За други кървави събития – в Сливен и неговите околности, свидетелства от първо лице Петър Семерджиев – партизанин, след 9 септември 1944 г., лидер на БРП(к) в Сливен, който по-късно ще се издигне до кандидат-член на ЦК на БКП. През 2008 г. излизат неговите „Спомени“ (Семерджиев, 2010), в които дава уникално описание от първо лице на вакханалията на „новата власт“ спрямо инакомислещите:

„В Народния съд бяха съдени и хора, които бяха предварително убити. Но повечето бяха оставени да бъдат съдени в заседанията на Народния съд и веднага след това бяха убити. Хората от една от главните групи осъдени на смърт бяха убити на самите гробища, в градските гробища.

Други групи бяха избити в планината и заровени там някъде, в планинските усои. Убитите в гробищата бяха заровени в предварително изкопани ями/гробове.

Незнаен гроб. На близките им не се съобщаваше, къде са, те не можеха и да знаят, защото в един гроб се закопаваха няколко души. А тия, които бяха убити извън града от специални команди, бяха извеждани с коли, с камиони и при значително усилена охрана.

При тяхното избиване са вършени издевателства и ограбвания. По-късно, например, шофьорът, който караше колата, която ползвах аз, понякога ми е разказвал какво са вършели някои от участващите, разстрелвали осъдените.

Например, той ми е казвал за началника на един от участъците, който по-късно стана дори комендант на милицията: „Ако го видиш, какъв часовник носи, това е часовникът на еди-кой си от убитите“.

Убийствата се изпълняваха обикновено чрез разстрел, но е имало и случаи и на издевателства – рязали са главите. Освен това, шофьорът веднъж ми беше разказал, че като са отрязали ухото на някой, са се „мацали“ с кръвта на загиналия.

Самият аз съм участвал само на един от извършените разстрели. Това беше в гробищата: там бяха изведени главната група осъдени от Народния съд в Сливен, начело с бившия полицейски комендант Георги Алексиев.

Това бе непосредствено след Народния съд и навярно е било април или май 1945 година. Между подлежащите на разстрел имаше един или двама бивши офицери, които са били в запаса през тия години на войната, провинени в борбата против партизаните или друго нещо.

Те също бяха осъдени на смърт чрез разстрел. А разстрелът тогава беше като един разгул. Всички тия хора бяха навързани, изхвърляха ги от камионите с много блъсканици, ритници и приклади и се мъчеха да ги изправят, за да ги разстрелят. Гробовете бяха предварително изкопани – това бяха ями – не може да се каже гробове. Може да са били две-три ями, а разстреляните бяха 20–30 души. Полицейският комендант Алексиев, бивш офицер, след това учил в полицейски курсове и преминал на полицейска служба, до последния момент, както си спомням и в следствието, и в затвора, и по време на Народния съд, се държа много твърдо.

А изправен пред разстрела, след като е понесъл всички мъчения, той има сили да извика „Да живее България“. И така си отиде“

Минута! Една минута мълчание, в памет на тези, а и на всички други десетки хиляди българи, избити от тези нечовеци!

Нюрнберг и Токио

Добре известна е друга опорка на Пропагандата, а именно – че Народният съд бил аналог на Нюрнбергския и Токийския трибунал. Звучи донякъде логично. Но… (ето пак това „но“, но…) документите казват друго.

На 28 октомври 1944 г., близо месец след обнародването на Наредбата-закон, в Москва е подписано примирие (а не мирен договор) – „Споразумение между правителствата на Съединените американски щати, Обединеното кралство и Съюза на съветските социалистически републики, от една страна, и правителството на България, от друга страна, за примирие“. И ако текстът на този документ трудно може да бъде намерен на български език (подобно на много други от онова време), то английският вариант е предоставен от Университета в Йейл. А в неговия Член Шести се казва единствено:

„Правителството на България ще сътрудничи при задържането и съдебния процес на лица, обвинени във военни престъпления.“

Не само, че не настояват за саморазправа с хиляди наши сънародници, а изискват „сътрудничество“ единствено по отношение на „обвинени във военни престъпления“ (а не на политически противници)! Точно затова, САЩ и Великобритания отказват да екстрадират служителите и сътрудниците на задграничното Национално правителство на професор Александър Цанков, създадено във Виена. Защото никъде в документите, подписани от представители на СССР, САЩ и Великобритания (след 1944 г. и Франция), не се споменава, още по-малко се задължава победена страна да наложи наказания на политическите опоненти.

Съдебната процедура в окупираните държави, които се намират под влиянието на Англия и САЩ е коренно различна. Във Франция, възмущава се Георги Петров, „бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния Съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния французки народ“. В действителност правителствените кръгове от режима на Виши се съдят не от народен, а от Върховен съд. От 108 подсъдими смъртно наказание е наложено на 18 души, от които 8 присъстват, а 10 отсъстват. По-късно смъртната присъда на маршал Петен е заменена с доживотен затвор. В Германия според Георги Петров „се приготовлява от Съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс“. Всичко това му дава основание да заключи: „Впрочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело...“ И наистина „българският опит“ се сочи в Москва за „пример“ за другите страни. Заснети са и два филма за Народния съд у нас. Единият от тях е изискан от Съветския съюз и се прожектира в редица градове на страната. (Поля Мешкова)

Всъщност въпросът, какво да се прави с военнопрестъпниците възниква още през 1942 г., когато Уинстън Чърчил, възмутен от начина на водене на война и престъпните действия от силите от Оста, предлага бързи екзекуции без съд на определени лидери по установен списък, но под влиянието на САЩ, се отказва от тази идея. На конференцията в Техеран през 1943 г. Сталин прави предложение да бъдат разстреляни петдесет до сто хиляди германски офицери, но Чърчил се противопоставя на разстрела на служители, които не са участвали в престъпления.

След войната и капитулацията на Германия и Япония, съюзниците разбират, че въздадената справедливост спрямо подпалвачите на Втората световна може да предотврати следваща такава. Военнопрестъпниците трябва да бъдат наказани строго, но справедливо, при спазване на правовите принципи, без да се търси отмъщение и без да бъдат погазвани основните човешки ценности. Основната цел е политическото и морално възстановяване на Германия също на базата на общочовешки ценности, за да не се повтаря никога повече трагедията на войната. (Димова, Нюрнбергските принципи, 2024)

За разлика от нашия уж „народен съд“, двата съдебни процеса – тези в Нюрнберг и Токио, цитирани в опорките обаче имат своето международно правно основание – те се базират на Лондонското споразумение, т.нар. „Нюрнбергска харта“. На 8 август 1945 г. в Лондон, Съюзниците, в лицето на САЩ, Англия, СССР и Франция подписват Конвенция – „Споразумение относно преследването и наказването на главните военнопрестъпници от европейските сили на Оста“ – т. е. Германия и Италия. По-късно към споразумението се присъединяват 23 държави. Създава се Международен военен трибунал (МВТ) с представители на четирите държави и същия брой главни обвинители. Международен, а не някаква сбирщина от доверени на комунистите подлоги, или просто злобни и отмъстителни люде, назначени от т.нар. областни комитети на Отечествения фронт, някои от които без особено образование.

Уставът на МВТ се основава на принципите и нормите на международното право, установени и потвърдени от Хагската конвенция от 1907 г., Женевския протокол от 1925 г., Парижкия пакт от 1928 г., Лондонската конвенция за определяне на агресора от 1933 г., Московската декларация от 1943 г. и др. Член 6 определя три основни групи престъпления — против мира, против човечеството и военни престъпления. И тъй като повечето от нас не са специалисти в областта на международното право, ще обясня.

Като престъпления срещу мира, се определят действие по планиране, подготовка, договаряне и стартиране на война. (дали по този параграф не трябваше а бъде подведен и Сталин, е друга тема, но победителите не ги съдят).

Престъпление срещу човечеството в международното право е извършването на тежки жестокости срещу големи маси хора и представлява най-високата степен на криминална дейност. Масови убийства, изтребления, депортация, поробване на цивилно население преди или по време на война; преследване по политически, расови или религиозни причини и други нечовешки дейности. (неволно правя аналогия с Буча и Ирпин, с Мариопул, с бомбардирането на болници в Украина, но тези размисли ще оставя на ортодоксалните русофили).

Военни престъпления. Заложени още в Хагската конвенция от 1899 г. и доразвити от Женевските конвенции. Подлежат на съд нарушенията на законите и обичаите на водене на война, преднамерени убийства и брутално отношение към военнопленници, мъчения, депортации на цивилни, взимане на заложници, нападение на цивилни обекти, плячкосване на държавна и частна собственост. (няма да повтарям за Буча и Ирпин, защото те според „другата гледна точка“ са холивудски продукции).

Първият процес над главните военни престъпници се провежда в Нюрнберг от 18 октомври 1945 до 1 октомври 1946 г. (доста време, след като нашия е приключил, а и заседава цяла година, за да съди 24 души, но нали помните – у нас се действа „с възможно най-голяма бързина“, за да осъди 11 000! От деня на завършването на Втората световна война до началото на процеса минават малко повече от половин година – време, през което са разработени устав, правила и процедури на Международния съд, събрани са и са систематизирани основните доказателства на обвинението, съставени са обвинителните актове.

Съдиите са общо осем – по един главен и един заместник съдия от всяка от съюзните държави – САЩ, СССР, Великобритания и Франция, по един прокурор

Подсъдими са 24 души – водещи лидери на Нацистка Германия. Обемът на доказателствения материал, представен от обвинението е огромен. Трибуналът трябва да прегледа повече от 3000 документа, да разпита около 200 свидетели. Заради 24-ма обвиняеми! Колко ли документи са прегледали „народните съдии“ у нас, за да осъдят хиляди, в периода от декември 1944 до април 1945 година? Риторичен въпрос!

Присъдите – осъдени на смърт – 12, единият от които задочно. Седем са осъдени на различни срокове затвор, двама са оправдани, и още двама са обявени за невинни. За престъпни организации са обявени Националсоциалистическата партия, СС, СД, Гестапо и Аненербе.

Сравнението между осъдените у нас и в другите държави е драстично „в наша полза“! Или по-скоро във вреда на българското бъдеще! Проф. Келбечева коментира:

„ …ние сме за жалост и по абсолютни, и по относителни числа, на първо място по политически терор в цяла Европа след Втората световна война. В България, смъртните присъди за 2740, 1305 човека са осъдени на доживотен затвор от 11 000 изправени пред този трибунал. Един от най-големите парадокси е, че дори самият Димитър Пешев, един от спасителите на българските евреи, е осъден на 15 години, вкл. за антисемитизъм. … Но ето конкретните цифри за първият Нюрнбергски процес (след това има няколко по-нататък) – 24 са изправени наистина пред този трибунал, от които 12 са осъдени на смърт. Говорим за военнопрестъпниците на Третия райх. В Италия – 50 човека са екзекутирани, в Унгария – 476, но смъртни присъди са изпълнени само 189. В Австрия са 30, в Норвегия са 25. В Япония, където се съдят виновниците за голямата война в Тихоокеанския регион са 7. Франция има друг тип отношение, специално със „Синдрома Виши“ и колаборационизма, там смъртните присъди са 791. Нищо от това не може да се срани с това, което става в България!“

В Далечния Изток също се провежда военен съд, известен като Токийски процес. Свикан на 29 април 1946 г. за повеждане под отговорност на ръководителите в Японската империя. 28 японски военни и политически водачи са обвинени в 55 отделни престъпления, включващи воденето на агресивна война, убийства, военни престъпления срещу военнопленници, цивилни затворници и жители на окупирани територии. 

Седем от обвиняемите, сред които са и бивши министър-председатели са осъдени на смърт, а петнадесет – на доживотен затвор.

Говорейки за Япония, не може да не си припомним един откъс от филм – разговор между победител и победен, а именно между ген. Дъглас Макартър – главнокомандващ на Съюзните въоръжени сили и Императора на победена Япония.

Цитатът е от филма „Император“ от 2012 г. и пресъздава среща между Макартър и Хирохито, състояла се на 27 септември 1945 г. След като позират за снимки, двамата се оттеглят на частна среща за около 20 минути, придружена само от преводач.

„Emperor Hirohito:

[Stands up, appeals directly to MacArthur in careful English] I come to you, General MacArthur, to offer myself as the one to bear sole responsibility. I wish that the punishment will fall on me, not on Japan.

General Douglas MacArthur:

I appreciate that. Please be seated… This has nothing to do with punishment, Your Majesty. I need your help. So, let’s see what we can do to get Japan back on its feet.“

В мой превод:

„Император Хирохито:

[Изправя се, обръща се директно към Макартър на внимателен английски] Идвам при вас, генерал Макартър, за да предложа себе си като този, който ще понесе цялата отговорност. Иска ми се наказанието да падне върху мен, а не върху Япония.

Генерал Дъглас Макартър:

Оценявам това. Моля, седнете… Това няма нищо общо с наказанието, Ваше Величество. Имам нужда от вашата помощ. Така че, нека видим какво можем да направим, за да изправим Япония отново на крака.“

Някои ще каже, че всичко е като на филм. Може и така да е – наистина не знам дали разговорът е протекъл с цитираните думи, защото дословен запис не съществува. Но възхода на победена Япония и развитието й в последните десетилетия демонстрира категорично думите на „американския окупатор“ в контекста на разговора. Или иначе казано: „Не слушай, какво ти говори Пропагандата, а гледай какво става в живота!“ Пък може и да сравните днешна Япония, с окупираните от Русия още през 1945 г. японски Курилски острови.

Чудя се – дали до днес, американците биват наричани в Страната на изгряващото слънце, „освободители“? От японския милитаризъм и фашизъм? Че и паметници „на падналите американски войни“ да има на всеки ъгъл? Не говоря този език, но съм убеден, че отдавна двете държави имат отношения на равнопоставеност. И никои не изисква от победените да бъдат благодарни поколения напред!

Май не сме случили на „освободители“! Защото идването на власт в собствената им държава, наречена от тях „Съветски съюз“, започва с идеята за „Червен терор“.

…

И може би част от българското нещастие и нищета днес, се дължи именно на онази нощ на 1 срещу 2 февруари 1945-та. На застреляните в калта на Софийското гробище и набързо заровени в бомбена яма. На световно известния хирург проф. Александър Станишев, накаран да удостовери смъртта на всеки един от разстреляните, преди самия той да бъде убит като куче! На крещящите за мъст и смърт тълпи пред Съдебната палата. Без милост, без съжаление, отвъд човешкото. На нечовешкото! На Антихриста в тяхно лице!

„Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.

Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

Помня, за да държа миналото в миналото“ (Господинов, 2020)

Библиография

Giovanna di Bulgaria. (1964). Memorie. Milano: Rizzoli.

Бретхолц, В. (1994). Видях сгромолясването им. София: Изд. „Бъдеще“, изд. „Тилия“.

Горчева, Д. (9 февруари 2010 r.). Забравихме ги. Извлечено от mediapool.bg: https://www.mediapool.bg/zabravihme-gi-news161698.html

Господинов, Г. (2020). Времеубежище. Пловдив: Жанет 45.

Димитров, Е. И. (24 юни 2015 r.). Георги Петров – „главен народен обвинител“. Извлечено от Либерален преглед: https://www.librev.com/index.php/prospects-bulgaria-publisher/2736-georgi-petrov-1

Димитрова, П. (2020). Между «двойным освобождением» и оккупацией: болгарское общество об итогах Второй мировой войны. От С. И. Данченко (Ред.), Славяне и Россия: проблемы государственности на Балканах (конец XVIII–ХХI вв.) Никитинские чтения «Славяне и Россия» (стр. 410-433). Москва: Институт славяноведения РАН. doi:DOI 10.31168/2618-8570.2020.22

Димова, Т. (30 януари 2018 r.). Отчетът на прокурора-поет. Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/отчетът-на-прокурора-поет/

Димова, Т. (06 февруари 2024 r.). Нюрнбергските принципи. Извлечено от Култура: https://kultura.bg/web/нюрнбергските-принципи/

Лебедева, Н. С. (30 ноември 2005 r.). Катынь – боль не только Польши, но и России. Извлечено от The Epoch Times: https://www.epochtimes.ru/content/view/2637/34/

Лебедева, Н. С. (н.д.). Четвертый раздел Польши и катынская трагедия. Извлечено от runivers.ru: https://runivers.ru/doc/d2.php?SECTION_ID=6332&CENTER_ELEMENT_ID=147690&PORTAL_ID=7462

Лилков, В., & Христов, Х. (2019). Погубената България. София: Сиела.

Марков, Г. (1990). Задочни репортажи за България. София: Профиздат.

Мешкова, П., & Шарланов, Д. (1994). Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. София: Агенция Демокрация.

Мутафчиева, В., & Иванова, М. (2005). Историята, населена с хора. София: Гутенберг.

Радева, К. В. (01 февруари 2017 r.). „Народният съд” – саморазправа с политически противници. Извлечено от Bulgaria Analytica: https://web.archive.org/web/20220808100859/https://bulgariaanalytica.org/2017/02/01/народният-съд-саморазправа-с-пол/

ред. Парсаданова, В.С. (1973). Документы и материалы по истории советско-польских отношений. Том VII. 1939-1943 гг. Москва: Наука.

Семерджиев, П. (2010). Спомени. София: Сиела.

Стоянов, Т. (1993). Теню Стоянов проговори: Шпионаж, преврати, процеси, убийства. София: Пеликан Алфа.

Фосколо, М. (2013). Георги Димитров. Една критическа биография. София: Просвета.

Фосколо, Ф. (20 юни 2012 r.). Потулено послание на Георги Димитров. Извлечено от svobodata.com: http://www.svobodata.com/page.php?pid=9496&