Съдържание
Батюшка Царь (и може би „вся остальная сволочь!“)
Цариградска конференция.
Външната политика на Великобритания

Батюшка Царь (и може би „вся остальная сволочь!“)

Ще ви разкажа една история, която не знам дали е истина или не, но няма никаква причина да не се е случила, имайки предвид някои последващи събития!

Действието се развива някъде през пролетта на 1876 г. в Петербург, в двора на негово величество Александър II.
Та събудил се една прекрасна сутрин човекът, който по стечение на обстоятелствата бил Император на Русия в ония години. Отворил прозореца – навън греело топло, руско слънце! (Айде бе!)
Щастливо Александър разтъркал очи и се замислил – какво добро дело да стори през този ден (още „Tимур и неговата команда“ не били написани, да не говорим за „бой скаутите“ – и те не били основани). Добър човек бил той, християнин, направо самарянин! Крепостните селяни руски вече бил „освободил“, нали за това му лепнали прякора „Освободител“! Полското въстание бил потушил – някакви си там поляци искали да имат независимост (защо бе, толкова е хубаво да са „освободени“ от Великата Рус!) та добре, че бил доблестният генерал Гурко, който съвестно смазал въстанието избивайки хиляди!
Александър вече бил продал Аляска на американците (пък и вече поизхарчил парите), бил забранил на литовци, поляци и т н. да говорят на родните си езици – и те чужд език – руски, да вземат да научат! Че като дойде след време Съветският съюз, как ще се разбират с другите републики? С какво ли да се захване Александър в това прекрасно утро? Скука, пълна скука…

Прислугата разбрала, че Императорът е буден, пък се разтичала, приготвила закуската – почти сигурно е бил чай (цейлонски, директно от Лондон, а може и да е бил грузински – английският, по стар руски навик бил окраден от доставчиците), кроасан с рохко яйце – нали в императорския двор всичко е било по френски образец – и писмата си пишели на френски, и романите на великите руски писатели са писани на френски, че даже и помежду си говорили на френски. Не че не знаели руски или се срамували от родния си език, но така било прието в аристократичните среди – основен език бил френския – ще ставаме европейци! Дори Петербург бил построен от нарочно докарани европейци! (Забелязвате ли – ПетерБУРГ, на не ПьотрГОРОД!). Пък и руският език бил само за простолюдието.

Но да се върнем на масата, на която освен сервираната закуска, била донесена и днешната преса, още ухаеща на мастило. Нямало фейсбук, откъдето някой трол от „Агенцията за интернет изследвания“ – разбирай „фабриката на Пригожин” да „спусне“ последните новини и волю-неволю трябвало да прелистват хартиените вестници!
Историята мълчи дали императорът сам е прочел новините или това е направил неговият адютант, но вестите, написани там някъде на по-задните страници, потресли всички присъстващи – там долу на Балканите, близо до Цариград, било избухнало въстание и българите се надигнали веднъж завинаги да се освободят от турския гнет! То било черешови топчета, „хвърковати чети“ и други там акции, но… Въстанието било зверски потушено, като не помогнала четата на Таньо Войвода, дошла от Румъния, не помогнал дори отвлечения кораб „Радецки“ по Дунава, пълен с млади въстаници, предвождани от Христо Ботев, всички те тръгнали курбан да стават за свободата на Родината!

Възмутил се Императорът – как е възможно братя славяни да бъдат така унижавани, че даже и избивани от турския аскер? Ако Русия ги унижава, pardon освобождава – то е друго, то е за общото благо! Но турците… Сакън! (казано на езика на конкуренцията!) Ядосал се много! Той за другите братя-славяни вече се бил погрижил – за сърбите, за черногорците, за поляците, украинците, белорусите! Че и гърците, дето не били славяни, вече имали своя държава след предните руско-турски войни – вече девет на брой! Виж за българите – няколко пъти руски войски стигали до българските земи, ама все нещо ставало и до „Асвабаждение“ не се стигало! Събрал хиляди „преселенци“ българи, които зорлем напуснали родните български земи и се изселили в Бесарабия, ама може ли всички да ги „спаси“, като ги прибере и да ги замени с черкези? Не може!

Императорът отдавна имал зъб на турците, на своя колега султана – нали загубил безславно войната 20 години по-рано! Е, зъб имал не защото го победили в Кримската война и забранили на руските военни кораби да влизат в Черно море, не защото не стигнал до Проливите и оттам до по-топлите морета (та и русите да ходят на плаж на Халкидики или в Кушадасъ и Анталия! Не затова! За друго, но вече бил забравил за какво. Ама това турският аскер да потуши въстанието на българските братушки вече е непростимо! Вече имал повод … И то какъв!

Хрумнала му гениална идея – умен и образован бил той, но и хитър! Русия отдавна била принудена да търси нещо ново, някакъв по-модерен девиз, който в случай на обявяване на война с Турция, да въвлече и убеди българския народ, колко е загрижен за него. Колко пъти досега бил лъгал българите, ама това е то – пусти имперски интереси! А и да замаже очите на останалите европейски монарси, които с основание се притеснявали от безконтролното разрастване на руските мераци! Вече имало война „за вяра православна“, за „гроба господен“ – било банално и вехто. Други вече били търсили „частица от Кръста Исусов“, а търсенето на Кивота, вече било овехтяло, пък и как да го дири по земите български (не че не може да пробваме)!

Събрал Императорът доверените си хора и рекъл (а бе направо им заповядал) – нещо трябва да се направи! Не знам как е на френски, ама на руски би звучало: „Что делать?“ По Ленински! Е, Ленин се появил по-късно, но целта била същата – „Экспорт революции“!
Огледали се неговите съветници, ослушали се… не смеят да кажат нищо – мълчат да видят Величеството какво ще предложи. Чакал той, чакал, пък накрая твърдо извикал: „Да ги освободим, бе! Ако не ние, кой друг! То другите империи Англия, Франция и другите там само за колониите си мислят. Ще вземат и България да създадат, и колония да я направят! Хора сме, братя сме, интерес имаме… (Ааа, това последното адютанта да не го записва в протокола!). Никакъв друг интерес нямаме, нищо не щем в замяна – само да им дадем Свободата, да има какво да честват, баш на 3 март!“ Защото точно на тая дата, самият Той на престола се бил възкачил!
Въздишка на облекчение се разнесла сред присъстващите! И на радост! Най-после! И се зарадвали всички… пък как се развеселили!

„Братята българи ще освобождаваме, ей! Не кого да е! Ние на българите писменост сме дали (или май беше обратното), религия сме им дали… (нищо че историята друго казва). Под шапката на „Москва – Третия Рим” ще ги подслоним!“
„Разпратете глашатаи из цялата Рус, да възвестите що сме решили!“ – заповядал Императорът Александър (втори по ред).

Тичат адютанти, тичат министри – радостната вест на народа руски да съобщят. А народът руски, сякаш само това чакал – кипнала всенародна радост: то руси, то украинци, то буряти, финландци, чеченци, чукчи, ингушети, дагестанци, монголци и още над 100 народа (няма да ги изброявам всички, че няма толкова място, но вие си ги знаете) вече „освободени“ от Русия, в едно приветствали мъдрото и справедливо решение на Батюшката. Ми, те затова всички искат да живеят под неговото управление – най-добрият, най-мъдрият, най-загриженият на народите на Империята. Може да гладуват и доскоро помешчикът да ги продавал ведно със селото им като добитък, ама Александър не е като другите императори – изедници! От големите градове, та до малките села, трудовите колективи, самоорганизираните работници (още профсъюзите не били измислени, пък и да ги имало по света, в Русия били забранени), а и обикновени селяни, спонтанно се събирали с български и руски знамена, по площадите да приветстват тази радостна вест!

Императорът обаче се присетил – ние турците ще бием, българите ще освободим – не щем „Задунайска губерния“ (това е измислица на Сорос и Бил Гейтс!) – нека българите си направят държава, нека са независими и сами да си избират бъдещето. Ама как да се разберем с другите Велики сили: Англия – само интереса си гледа; Австро-Унгария – и тя ще пречи! А Бисмарк – знаеш ли го тоз серсемин какви ще ги надроби! Как да стане? Щото урокът, научен преди години край Севастопол, бил толкова поучителен, че при вземането на решение през 1876 г. за нова война срещу Турция, руското правителство трябва да прави всичко възможно, за да разсее всяко подозрение в Европа относно руските намерения за Проливите.
„Ще измислим нещо“ си казал Александър и започнал да крои планове как да се отърве от другите империи, та на българите свобода и независимост да даде!

Речено-сторено! Договорили се русите с останалите Велики сили и още през декември 1876 г. си спретнали една „Цариградска конференция“! Не, не локум и баклава да хапнат, а съдбата на българите да решат! Спорили, спорили, искали русите голяма българска област, но другите – не, та не! Страх ги било от руско влияние на Балканите, пък и помнели модела с трите точки на Екатерина, дето й викат „Велика“: 1 – освободи; 2 – дай автономия; 3 – анексирай! Така били направили руснаците през 1773 г. с Договора Кючук-Кайнарджа – създаденото автономно ханство в Крим просъществувало само няколко години и срочно било „освободено“ от Русия (същото ще организират и през 2013 г., пак в Крим, после в Донецк и Луганск, ама за това англичаните още дори не подозирали) – същото сигурно щели да сторят и с България! Не щеш ли, турците недоволни напуснали конференцията (подучени от Николай Игнатиев, който по-късно и граф ще направим) и работата се развалила!

Развалила се за Султана, ама добре дошло за Русия! Всички упрекнали Султана и войната срещу Османската империя била въпрос на време (и на интереси!). Батюшката император обаче не спирал да мисли за угнетените българи. По цяла нощ не спал и мислил – как да остави други да освобождават братския славянски народ? Знаеш ли, какво ще предприемат? Затова през следващата 1877 г. …

СТОП ! СТОП ! СТОП ! Чакай малко!…

Ние сме възрастни хора и много-много не вярваме на приказки! Особено за Императори, дето освобождават народи и територии от самарянство, милосърдие, доброта или човеколюбие! Затова нататък, вече ще бъдем много сериозни!
Интереса клати феса! – е май единствената мотивация!

Че какъв друг интерес би имал Александър II, освобождавайки угнетените братя славяни – ще запитат реторично родните русофили!
Ние пък ще им отговорим НЕреторично! А конкретно! Директно! С цитати от сериозни люде!

У нас някак „случайно“, но има припокриване на „левите идеи“, с русофилията, въпреки че нито в Царска Русия, нито в днешната, има нещо „ляво“! Затова да започнем с думи на един „ляв“ човек. Не просто „ляв“, а основател на „лявото“, с чийто портрет и до днес се кичи една „лява“ партия. Димитър Благоев, през 1906 г. издава „Принос към историята на социализма в България“ – труд, който многократно ще цитирам и занапред.

„… Обаче жестокостите, с които Турция потуши въстанието в 1876 год., дадоха на Русия отдавна очаквания от нея повод, за да се опита да осъществи своите завоевателни планове на „Близкия изток”, на Балканския полуостров. И наистина, в 1877 година Русия обяви война на Турция под знамето: „за освобождението на християните“. Както сега е известно, под това знаме се криеха съвсем други цели…
Само една Англия явно се противопоставяше на желанието на Русия да обяви война на Турция, но и тя не беше в състояние да попречи на войната. При такива обстоятелства Русия наглед имаше всички шансове да изпълни своя завоевателен план на Балканския полуостров.“. (Благоев, 1906)

Започвам с Благоев, за да туширам спонтанната реакция „анти“ на много от читателите, които се смятат за русофили (често с леви убеждения) – той е едно от имената, за които не сме чули обвинения в „проевропейски уклон“, но това е само за начало – нека разгледаме още някои мнения – на Маркс и Енгелс! Ще се изненадате, но през 1889 г., те издават „Внешняя политика русского царизма“, в който ясно очертават експанзионистичната политика на Руската империя.

„…славяни, румънци и гърци, съставляващи по-голямата част от населението на Балканския полуостров. Тези християни, почти изключително от гръцката православна вяра, следователно са били едноверци на руснаците, а сред тях славяните – сърби и българи – също са били техни съплеменници. Следователно, щом Русия заяви призванието си да защитава угнетената православна църква и поробените славяни, почвата за завоевание – под маската на освобождението – беше вече подготвена тук. По същия начин, на юг от кавказката верига, под турско владичество имаше малки християнски държави и изповядващи се арменци, по отношение на които царизмът можеше да се провъзгласи за „освободител“.“ (стр. 17) (Маркс & Енгельс, 1962).

Маркс и Енгелс казват „маската на освобождението“, затова няма какво да добавим!

Исторически невярно, но в българското съзнание, с години, не – с десетилетия се пробутваше митологемата, че Русия е създала и ръководила национално-освободителните борби на българите. Разглеждайки фактите, отново установяваме, че Истината е по-различна: през 60-те и 70-те години на ХІХ век, руското правителство се отнася отрицателно към организирането на революционното движение по българските земи и към подготовката на масово въоръжено въстание. Българските революционери не само НЕ намираха гостоприемство в Русия, а бяха и преследвани. Нашите революционери поддържаха връзка и бяха под влияние на преследваните от властите, руски нихилисти и анархисти. Руската империя остана противник на идеологията и методите на революционната национално-освободителна борба, характерни за нашите революционери. Някои от тях, които бяха учили в Русия и познаваха нейния държавен строй и деспотско-тираничната й система, не споделяха този начин за управление за бъдещата освободена България. За това в научната литература ги определяме като „революционери-демократи“. Припомням Стефан Стамболов, който на обвиненията, че се противопоставя на Русия и свърза развитието на отечеството с европейските държави, отбелязва, че няма какво да вземем от Русия – тя преследва своите хора и ги хвърля в затворите или изпраща на каторга. Точно и ясно! Какво повече може да се добави!?

Двата основни принципа, върху които се е основавала руската политика по Източния въпрос през 60-те и 70-те години, отстоявани от княз А. Горчаков (министър на външните работи на Русия) били:

1. Да се действа по Източния въпрос чрез колективните усилия със страните, подписали Парижкия договор от 1856 г., и
2. Да се постигне споразумение с Австро-Унгария и се спечели и подкрепата на Германия.

Горчаков защитавал тези принципи чрез запазване на статуквото на Балканите, което можело да се нарушава само с колективните действия на силите гаранти, подкрепени от Съюза на тримата императори – руския, германския и австро-унгарския.
Руската доктрина, отнасяща се до Балканите, претърпяла сериозна промяна след като руската външна политика преминала в ръцете на Николай П. Игнатиев. Той формулирал целите на руската политика в следните 3 точки:

1. Отмяна на Парижкия договор;
2. Завладяването на Проливите чрез завладяване на Цариград или чрез изключително влияние над съществуващата там власт и
3. Подпомагане на всяко славянско „племе“ да запази самостоятелност и разновидност, като не се подчинява едно на друго.

Въпреки това, той допускал, че за да се спре австро-унгарското влияние на Балканите, е необходимо, след освобождението на България и разпадането на Турция, да се създаде Източен съюз, който да вземе като основа обединената славянска сръбско-българска държава.
Едно от проявленията на тази политика са опитите на представителите на българската емиграция („Добродетелната дружина“) във Влашко през 1867-1868 г. за създаването на Българо-сръбско княжество под скиптъра на сръбските царе и формирането на Втората българска легия в Белград.

След подписването на Лондонския протокол от 1/13 март 1871 г., и отмяната на клаузите от Парижкия за правото на Русия да поддържа своя флота в Черно море, стремежите й към хегемония на Балканите се върнали с пълна сила, първоначално стремейки се да поддържа приятелски отношения с Високата порта в Цариград.
Но разногласията в Петербург относно външната политика на Русия продължили. Граф Игнатиев се придържал към линията на едностранно въздействие върху Турция, императорът Александър ІІ смятал, че трябва да се търси подкрепата на Тройния съюз, а княз Горчаков се стремял към съвместни действия с всички велики сили. Тази разнопосочност всъщност оказала лоша услуга на избухналите въстанически действия. Султанът въвел някои реформи в империята през октомври 1875 г., но те практически не внесли търсеното успокоение. В края на годината и Австро-Унгария предприела също стъпки към раздвижване на дипломацията на западните велики държави, които предложили мерки за подобрение на положението на християните в Турция. Това се декларирало с Берлинския меморандум, който бил изработен от външните министри на Русия, Германия и Австро-Унгария през май 1876 г. С него се солидаризирали също и Франция и Италия, докато Великобритания се разграничила, тъй като в него тя виждала нарушаването на интересите си в Турция.

Русия знаела за подготвяното Априлско въстание (1876 г.), но тя все още не била подготвена за война с Турция. По тази причина, тя изразявала явно своето неодобрение към въстанието и се опитвала да го предотврати. За руските интереси било важно Русия да има водещата роля (оттам и последващия контрол), а не свободата на българите. Българското въстание и неговото потушаване заварили не само Русия, но и европейските велики сили неподготвени за директна намеса.
Призивите към Русия, да се намеси за разрешаването на Източния въпрос ставали все повече и повече, като един от най-активните отново е посланикът й в Цариград, граф Игнатиев.
Още повече се изострили и апетитите на западните велики сили към участие в разделяне наследството на „болния човек”, както започнали да наричат Османската империя.

Първоначално Русия започнала преговори с Австро-Унгария за съвместни военни действия срещу Турция, но надделяло мнението, че европейските държави трябва да действат задружно, за да се упражни по-сериозен натиск над Високата порта за умиротворяването на европейските провинции на империята и за изработването и прилагането на ефикасни реформи.

Априлското въстание заварва руската дипломация неподготвена. Междувременно, светът бил потресен от потушаването му и Великите сили се опитвали да принудят Високата порта за решаване на проблемите на Западните Балкани. Трябвало да се вземат мерки за промени във вътрешния живот на Турция, за да се предотврати повтарянето на кървавите събития от 1875 и 1876 г.

А и българите започват да търсят всякакви други възможности. Искам да цитирам проф. Георги П. Генов – юрист и политик, ректор на Софийския университет:

„За правилното осветление на общественото мнение на запад допринесе твърде много посещението, което двама български патриоти, Драган Цанков и Марко Балабанов, направиха в европейските столици. Те поднесоха от името на българския народ, на кабинетите на шестях велики сили един мемоар с дата 2/14 август 1876 г., в който се излага действителното положение на българския народ в икономическо, социално и политическо отношение…
Този мемоар бил посрещнат с големи симпатии от страна на английското общественото мнение. Сам министърът на външните работи на Великобритания, лорд Дерби, променил своето по-раншно мнение по българските работи и казал на делегацията:
„наистина, не е тъй лесно да се замести турското управление с друго; в всеки случай, обаче, ние се грижим за вашия народ и ще гледаме на направим каквото е възможно, разбира се заедно с другите сили, та да се установи един по-добър ред в отечеството ви, тъй че занапред да стане невъзможно вече възвръщането на злини, каквито напоследък се извършиха във вашата родина.“

Под влиянието на общественото мнение, на 28 септемврий 1876 г. английското правителство поставя следните основни положения за умиротворението на Изтока:

… 2) Високата порта ще подпише един протокол с шестях велики сили, с който ще се задължи да даде на Босна и Херцеговина една система от административна автономия, като под това наименование ще се разбира една система от местни институти, които биха дали на населението достатъчен контрол върху местните чиновници и гаранции против упражнението на една произволна власт. Не ще става въпрос обаче, за създаването на една трибутарна държава.
3) Аналогични гаранции ще бъдат взети също и против лошото управление на България…

Наистина, това английско предложение е твърде непълно и допуща твърде широко тълкувание. Но все пак, то е от твърде голямо значение, защото се прави от английския кабинет, който дотогава беше твърде непримирим, щом се касаеше да се дадат каквито и да било правдини на християните в Турция. С новото си предложение, той говори вече, ако не за създаване на автономни държави, то поне за създаването на една система на административна автономия, която да даде в ръцете на местното население контрола върху местните служби и чиновници и гаранции против съществуването на една произволна власт. А това бе вече нещо. …

Нотата на английското правителство се видя съвсем недостатъчна за Русия. На 8 октомврий 1876г., граф Шувалов, руски представител в Лондон, предлага на английското правителство, в случай че Портата не приеме условията, които са й предложени, да се прибегне до следните принудителни мерки: 1) австроунгарската армия за завземе Босна и Херцеговина, а руската – България; 2) съюзният флот да влезе в Босфора.

Но руското предложение срещна сериозна съпротива от двете най-заинтересувани велики сили: Австрия и Англия. Виенският кабинет заяви, е „всяка окупация на турски територии е неудобна“, а лондонският – че влизането на европейският флот в Босфора е противно на международните договори. Страхът, че в замяна на Босна и Херцеговина, които, според предложението на руското правителство, щяха да се заемат от австрийски войски, Русия би станала господарка на цялата източна провинция на Балканския полуостров, а може би и на Цариград, застави виенският кабинет да отхвърли предложението на княз Горчаков… “ (Генов, 1940)

Цариградска конференция

На 8 юли 1876 г. Русия, зад гърба на Великите сили, сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят териториите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятства Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите, в частност на българска територия.

Насилията и зверствата над българското население по време на Априлското въстание продължават да предизвикват вълна от протести и недоволство в Европа.

„В Германия отзвукът от събитията в България също предизвиква бурни вътрешнополитически стълкновения, но за разлика от Великобритания, опозиционните групировки реагират по обратен начин срещу правителството. Национал-либералите, клерикалите, прогресистите и особено социалдемократите обвиняват Бисмарк за неговата проруска политика по Източния въпрос и благосклонното му отношение към българското въстание, което те смятат за дело на руските подстрекатели. Само контролираните от правителството медии се обявяват в защита на българската освободителна кауза. Вестта за въстанието в България доставя огромно удоволствие на Бисмарк. Той го възприема като неочакван цар от небесата, който му дава възможност да тласне по-скоро Русия към война срещу Турция. Затова неслучайно Железния канцлер с голяма охота присъединява своя глас към световното обществено мнение в защита на българите. В една своя реч пред Райхстага на 5 декември 1876 г. той публично заявява, че „след извършените кръвопролития в България за Османската империя може повече да има място в Европа“.

Това четем в предговора на „Освобождението“ (Косев & Дойнов, 2003), от който разбираме, че не само Русия е заинтересована от решаването на Източния въпрос (напомням – пропагандата години наред твърдеше, че само Русия била загрижена за поробените братя българи, противно на всички останали велики сили), а и Германия, в лицето на канцлера Бисмарк, също подкрепя промяната на статуквото. Както ще видим малко по-късно, подкрепа  България получава и от… Албиона!

„Няма никакво съмнение, че в основата на драматичния обрат на руската политика стои нашето националноосвободително движение. Именно Априлското въстание чрез своя силен политически резонанс в Европа предизвиква рязко изостряне на започналата още през лятото на 1875 г. Източна криза. От този момент нататък Източният въпрос се превръща фактически в Български въпрос. … Българският въпрос става злободневен проблем в международните отношения и неговото решаване е належащо.“ (ibidem, стр. 14)

Всъщност активната борба за собствено освобождение, става преломния момент за външна намеса, което налага и свикването на конференция на Великите сили в Цариград.

Да разгледаме основните въпроси, с които се занимава конференцията отново от бележките на големия наш учен (по Цочо Билярски – „За някои лъжи и истини около нашето освобождение и санстефанския мирен договор (1878)“

Цариградската конференция била открита на 10/23 декември 1876 г., с участието на шестте велики европейски държави: Русия (представена от генерал граф Игнатиев, руски посланик), Великобритания (от маркиз Солсбъри, министър), пратеници на Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Турция. Сериозната дискусия, която се провежда в Европа и нейното дипломатическо отражение на масата на преговорите в Константинопол, съвсем не говорят за политическо безразличие. Напротив – те говорят за намерение да се решат проблемите на Балканите.
При откриването й, председателстващият я Савфет паша отхвърлил мотивите, довели до свикването на конференцията – причините за революционните движения се криели не в лошото положение на християните в империята, а във външно влияние и подкрепа от някои чужди сили.
Още преди откриването на конференцията, Солсбъри се среща многократно с руския посланик в Цариград. Граф Игнатиев представя руския проект за реформа на турските европейски провинции, съгласно който, България трябва да образува една автономна област от Мизия, Тракия и Македония (но без Варна и Одрин), начело с генерал-губернатор християнин. Европейските държави трябвало да участват в реформите посредством международна комисия, а турската полиция да бъде заменена от европейска жандармерия, състояща се от 6000 души белгийци или италианци. Руският проект обаче срещнал някои възражения най-вече от граф Андраши, тъй като според него, той отговарял повече на руските интереси за проливите, отколкото на европейските. А и доколко тази държава би била автономна е доста съмнително, познавайки предишния руски опит. (Генов, 1940)

Защо ли, европейските правителства не вярват в добрите намерения на Русия – имайки предвид действията й в последните 100 години, дали не намираме обяснението на прословутото изказване на Ото фон Бисмарк, че „Нито един договор с Русия не струва дори хартията на която е написан…”

Участниците (с изключение на Николай Игнатиев) не подозират, че двете империи – Русия и Австро-Унгария вече са се договорили тайно още на 8 юли 1876 г. със Райхщадското споразумение. И в него не се допуска създаването на компактна славянска държава, пък била тя и българска!

А британската дипломация е в деликатна позиция – от една страна, тя трябва да запази целостта на Османската империя, а от друга – да се съобрази с британското обществено мнение, ужасено от кланетата, случили се из българските земи през 1876 година. Затова е изработен компромисен вариант – обособяването на две автономни български области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. С уговорката, че английската страна не е съгласна новата българска държава да има излаз на Егейско море!
Ако се замислим: какво значение има за Обединеното Кралство българският егейски бряг? Албионът е далеч, а и новосъздадената държава едва ли може да застраши английските имперски интереси в региона! „Задната мисъл“ на Лондон е, че в Източната област, броят на мюсюлманите ще бъде приблизително равен на този на християните и тя ще се превърне в „щит“ срещу руското проникване към Цариград – все пак, оттук минава най-прекият път за руско настъпление към Проливите.
Част от отговора се крие и в един забележителен коментар на руския посланик в Лондон граф Шувалов пред Бенджамин Дизраели лорд Биконсфийлд, премиер на Великобритания, който се бил приготвил за война, ако Русия напредне до Константинопол. Случката е от същия декември 1876 г.

„Шу (граф Шувалов) ми каза снощи, че Русия не я е грижа нито за България, нито за Босна, нито за която и да е друга земя – това, което тя наистина иска, е „Проливите“ – единственото нещо, което искаха. Отговорих му, че знам.“ – това четем в негово писмо до външния министър лорд Дерби, писано през декември 1876 г., докато тече Цариградската конференция. (Mowat, 1922)

Извини ме, Уважаеми Читателю, но ще го повторя! Не защото не си го прочел, а защото това е алфата и омегата в МИТА за „българското освобождение“! Може би това трябва да е написано като въведение във всеки учебник по история на България!

„Шу (граф Шувалов) ми каза снощи, че Русия не я е грижа нито за България, нито за Босна, нито за която и да е друга земя – това, което тя наистина иска, е „Проливите“ – единственото нещо, което искаха. Отговорих му, че знам.“

факсимиле от R.B. Mowat – A History of European Diplomacy (1815–1914), London, 1922

А граф Пьотр Шувалов не е случаен човек – той е извънреден и пълномощен посланик на Русия в Лондон, а по-късно и главно действащо лице от руска страна в Берлинския конгрес! Пак там четем:

„Императорът изпрати Игнатиев, който играеше водеща роля в Константинопол, на специална мисия в Лондон, за да се опита да уреди modus vivendi с британското правителство.“ (Mowat, 1922)

От глупост ли, от наглост и самоувереност ли (или на няколко питиета), но руснаците не крият намеренията си, сигурни в крайната си цел! А малко по-нататък ще видим и „Записката“ на самия Шувалов. Познавайки добре действията на руската политика, Лондон помни тактиката:

1. Освободи, 2. Дай автономия! 3. Анексирай!

Там са убедени в бъдещите действия на Русия, чиято цел не е добруването на „братята славяни“, и в частност – на българите! Срещу бъдещият излаз на Русия, с последваща доминация в топлите морета, Англия не може да се противопостави с няколко ескадри!

След постигнатата договорка, на няколко неофициални заседания на конференцията, без участието на турските делегати, се изработват и приемат в окончателна форма, проектите за създаване на три автономни области в Европейска Турция: две – в областите, населени с българи и една – от Босна и Херцеговина, населена със сърби.

Окончателният вариант за територия на българската държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г. Обърнете внимание: всички Велики сили (не само Русия) се солидаризират с граници на бъдещата Българска държава подобни на тези на Българската екзархия! Той обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения възможен признак – преобладаващо българско население. По предложение на английския консул, територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България. По този начин ще се намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

По време на конференцията, с топовни гърмежи, Савфет паша известил, че турският султан дарил на поданиците си конституция, която щяла „да определя за в бъдеще публичното отоманско право и да позволи на Отоманската империя да заеме своето място в европейския концерт“. Красиви думи, с които се цели да се обезсмисли конференцията – турските поданици в една конституционно-парламентарна страна щели да имат еднакви права и свободи. Новата конституция превръщала Турция в конституционна монархия с Парламент.
Въпреки уверенията, участниците в Конференцията приемат, че мирът ще се осигури само когато се създадат условия изработените реформи да се приложат във вътрешния живот на империята и тя продължава работата си. Дни наред се провеждат дебати за България, за Босна и Херцеговина, като турските представители отхвърлят почти всички предложения. Изготвен и приет единодушно е дори подробен „Проект на органически устав за България“ (Райнов, 1928)

Представителите на Великите сили употребяват всички аргументи, за да убедят султана, че конференцията се е старала да включи в тия граници само земи, където българският елемент преобладава или както се изразява граф Корти:

„Конференцията не може да включи под името „България“ области, където българското население не е господстващо“.

Докато тече конференцията в Цариград, на 15 януари 1877 г. Русия финализира преговорите с Австро-Унгария и двете империи подписват отново общ Договор – секретната Будапещенска конвенция : Русия няма да пречи на Австро-Унгария при анексиране на Хърватска и Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария няма да възпрепятства Русия при евентуална инвазия на Балканите. Двете империи се задължават да НЕ допуснат образуване на голяма и сплотена българска държава! Което няма да попречи на любимецът на някои българи, граф Игнатиев, по-късно, в прелиминарния Сан Стефанския договор, да предложи огромна територия на бъдещата българска държава! Знаейки, че не само другите Велики сили няма да се съгласят, а и това би създало за нова война – този път между Русия и Австро-Унгария – война, която Руската империя няма сили да води!

Руският консул в Цариград Николай Игнатиев вероятно е уведомен веднага, защото се заема със саботирането на конференцията. Още на следващия ден е приет от султана, като му гарантира, че Русия ще се застъпи за запазване на значителни територии на Османска империя на Балканите. Русия ще спази това свое обещание и така голяма част от Македония, Родопите, Тракия и Беломорието действително остават в пределите на Османската империя чак до 1912 г.

Въпреки, че в последното заседание на конференцията, европейските представители правят още един опит да заставят турската страна, да приеме изработения от силите проект за реформи, като заявяват, че ако турското правителство не приеме една минимална програма за реформи, ще бъдат принудени да напуснат демонстративно турската столица – ще скъсат официално дипломатическите отношения между силите и Портата, заплахата не успява да въздейства над турската страна да приеме европейския проект. Дори в заседанието от 8/20 януари 1877 г., Савфет паша най-категорично заявява, че неговото правителство отхвърля окончателно предложението за създаване на една международна комисия за надзор при провеждане на реформите.
Цариградската конференция приключва без желания резултат, което е отбелязано в нейните протоколи:

„Пълномощниците на шестях сили мислят, че няма място да продължат разискванията и заседанието е вдигнато.“

А защо Русия преследва решенията на конференцията, които задължаваха и Англия? Отговор на този въпрос намираме в т. I от издадената в 1954 г. от Съветската академия на науките „История на България“, където четем:

„Царското правителство преследваше във войната с Турция завоевателни цели и само ползваше лозунга на една освободителна война. То се страхувало от широкия размах на национално-освободителното движение…“ (Академия Наук СССР, 1954)

Бламирането на конференцията на Великите сили с приемането на Отоманската конституция, вече е повод за война за Русия и достатъчен мотив за останалите европейски държави да оставят Високата порта да се оправя сама. Макар и неуспешна за нас, българите, документите на Цариградската конференция са едно изключително свидетелство за признанието, което е декларирано от всичките шест европейски велики сили и Турция за българския характер на Мизия, Тракия и Македония.

Външната политика на Великобритания

Може би, тук е мястото да отбележим, че част от българите и днес са „заредени“ с клишета за английската политика спрямо нас – тъй като България била „руско протеже“, „Британската империя има от векове лошо отношение и към България“ – теза, която има много недостатъци, но владее общественото съзнание поради незнание и разбира се – поради идеологическата обработка, на която беше подложено обществото ни в периода 1944 – 1989 г.

Внушенията, че Мидхат паша и Султанът били подстрекавани от английския посланик Елиот са откровено нелогични. Великите сили са се събрали в лицето на посланиците си в Константинопол, за да предотвратят военен конфликт. Те са били готови да дадат автономия на българите и точно така става и след Руско-турската война. Султанът и Мидхат паша не успяват да разберат, че в Европа вече има съгласие по въпроса за автономията.

Това, което е характерно за британската политика не е враждебността към една или друга нация. Нейната външна политика има един – единствен стълб, по който политическите сили в страната са единодушни, а именно – не бива да се допуска в континентална Европа някой да доминира. Британската политика постулира, че Лондон трябва да се противопоставя на всяка сила, която се опитва да установи доминация и контрол над целия европейски континент. Няма значение кой се опитва да доминира над Европа – щом е тръгнал в тази посока, значи вече има Британия за враг.

По други въпроси, различните правителства в Обединеното кралство са имали дори противоположни политики. Например цитираното по-горе писмо на консерватора Бенджамин Дизраели, първи граф на Биконсфийлд. Но дали поведението му е, не от омраза към българския народ, а от опасения, че бъдещата българска държава ще е руски плацдарм на Балканите, от който Русия ще гледа към Проливите и към Средиземно море? И той се аргументира с факти от разговора с Шувалов! Затова и той следва политика на ограничаване на територията на българската държава, включително и поддържа тезиса за Стара планина като южна граница на Княжество България.

Точно обратна е политиката на лидера на Либералната партия – Уилям Гладстон. Четири пъти бил министър-председател на Великобритания, като след падането на правителството (първият му кабинет) той решава, че политическата му кариера е приключила, защото според думите му:

„нито един премиер не е направил нищо съществено след 60 годишна възраст“.

Но Априлското въстание през 1876 г., буквално го връща в голямата политика. Той участва в яростна кампания срещу действията на Отоманската империя по време на Априлското въстание. Издава две специални брошури в защита на българите и формулира предложението за автономия на България. (Гладстон – „Уроци от клание или поведението на турското правителство в и около България, от май насам, 1876“, Тулча, 1878 и Гладстон – „Български ужаси и Источний въпросъ“, 1881)

Гладстон също не споделя руските аспирации, нито пък ги подценява, но той има друга гледна точка. Той смята, че колкото по-голяма е българската държава, толкова по-бързо ще се еманципира от руското влияние. По-късно, през септември 1885 г., Гладстон подкрепя лично Съединението, изцяло и без условия – той дори предупреждава управниците на съседните държави да не препятстват на обединението на Княжеството и на Източна Румелия. И Султанът се съобразява с мнението му! Впоследствие, когато в България се въвежда „Режимът на пълномощията“ (юли 1881 – декември 1883) и Търновската конституция е суспендирана, точно Гладстон се изказва в защита на възстановяването на конституционния ред и защитава тезата, че българите са способни на демократично управление.

Ако поразсъждаваме в дълбочина, всяко едно действие, води до някакъв резултат – къде случаен, къде – търсен. Като човек, който винаги чете между редовете (отраснал съм във времена, когато лъжата беше официална държавна политика – „Ние ги лъжем, че работим – те ни лъжат, че ни плащат“, или по-циничното: „След чернобилската авария – радиация няма, но тя намалява!“), съм свикнал винаги да съдя по правилото „Cui bono?“ или „кой печели“, за кого е ползата! Защото – каквото и да има сцената, по-важен е крайният резултат! Особено, когато става дума за Русия!

Нека да анализираме, кой печели от провала на Цариградската конференция. Някои историци твърдят, че провалът е инспириран от Англия – звучи логично – тя е голяма империя, над която „слънцето не залязва“! Защо пък да не провали създаването на Българска държава. „Англия никога не ни е обичала!“, казват те! (видяхте коментара малко по-нагоре). Други отдават провала на Турция – разбира се, тя няма интерес да се разделя с територии, които е управлявала векове. Още повече, че голяма част от стоките и услугите за Цариград се осигуряват точно от тези земи!

Австро-Унгария, Германия, Италия са далеч!

Русия? Не, тя няма интерес да проваля Конференцията! Тя иска да освободи братята българи! Но… Чакай малко! …

Всъщност, не става ли така, че от провала най-много печели Русия? Да, тя е уж „слаба“ в този момент, но кога Империите са признавали слабостта си? (А всъщност, как „по-слабата“ Русия, печели войната няколко месеца по-късно? Обикновено по-слабите губят!) Случайно ли е това? Дали провалът не е отдавна търсеният повод, а и защитна теза тя да се разправи с Турция във вековните й стремежи към Проливите? За кратко време е водила с нея 9 (девет) войни! От които е загубила последната преди 20 години, и то с унизителни условия в договора! Дали Александър II не е решил, че сега е дошъл моментът да се реваншира, че и още нещо отгоре! (Ех, тоя Цариград!). Още повече, в този момент останалите Велики сили са настроени негативно спрямо Турция, точно заради провала на опитите за цивилизовано решаване на балканските проблеми – да не забравяме, че те касаят не само България, но и територии от западните Балкани като Босна и Херцеговина, части от Сърбия, Черна гора?

Когато теглим чертата, май се оказва, че от провала на Конференцията, най-много печели Русия! Е, и ние покрай нея, но не от славянска обич или братски чувства, а просто защото в този момент, нашите интереси са били паралелни на нейните! Дали резултатът от бъдещата война се е получил такъв, какъвто е очаквала победителката Русия? Не съвсем! Но и никак не е лош по отношение на нейните интереси! Тя си възвръща правото на военна флотилия в Черно море! Е, не получава Константинопол, но получава част от Бесарабия! И да не забравяме – големи територии в Кавказ! Не се получават и мераците й спрямо нова България – 10 години продължава намесата й в нашите вътрешни работи, граничеща с агресия, с държавни преврати и бунтове, докато накрая е принудена да скъса дипломатически отношения с неосъществената „Задунайска губерния“! Но затова – по-нататък!

След провала на конференцията се очертават само две реални възможности да се застави Турция да приеме проекта за реформи: или чрез обща акция на Великите сили, или чрез война само от страна на Русия. Европа не е съгласна на колективно действие. И ето го удобният момент за война с Турция – тя е разклатена, има достатъчно вътрешно, а и външно напрежение! Великите сили в Европа искат да се промени настоящата ситуация на Балканите, но няма на участват. Русия е сигурна, че няма да й пречат!

„Оказва се, че провалът на мирния изход засяга пряко само интересите на Русия. Другите Велики сили няма какво да губят, а някои дори печелят от този провал. … обаче поставя Русия в крайно деликатно положение. Ако другите сили могат да си позволят пасивно изчакване на нещата, тя не може. При евентуално примирие или безразличие към съдбата на балканските народи в този критичен за тях момент тя рискува да подрони фатално собствените си позиции  в този важен за нея район, позиции, завоювани дотогава с толкова много войни и жертви. … За Петербург войната добива подчертано отбранителен смисъл и повече не търпи отлагане.“ (Косев & Дойнов, 2003)

Никой не принуждава Русия, но тя обявява (не забравяйте лозунга „от братски чувства“) война на Турция на 17 април 1877 год. Разбира се, след като се споразумява с Австрия (с конвенциите юни 1876 г., от 3/15 януари и 6/18 март 1877 г.). А на 19/31 март 1877 г. в Лондон бива подписан и допълнителен секретен протокол , в който (да напомня) отново се подчертава, че няма да бъде допуснато създаването на „голяма славянска държава на Балканите“. Но кога ли Русия е спазвала договорите си!

P.S. Ще завършим темата с два цитата – те я изчерпват.
Десетилетия по-късно, Съветска Русия, вярна на идеологията си, част от която е тотална критика и отричане на Царизма, публикува редица документи, които днес ни помагат да оценим истинските намерения, довели до нашето „Освобождение“.
Александър Ив. Нелидов е руски дипломат, участник в Руско-турската война (1877 – 1878). Подписва Санстефанския прелиминарен мирен договор от името на Руската империя заедно с граф Николай Игнатиев. В неговите „Записки относно окупацията на Проливите“ има любопитни факти, говорещи категорично за намеренията на руското правителство. Писана след войната, през 1882, тя добре показва глобалните интереси на Русия, на които се дължи и Руско-турската война от 1877-1878г.

В предговора към „Записките“, публикувани в Красный архив. Исторический журнал. т.46/1931 г. стр.179 четем (в мой превод):

„Основният въпрос на външната политика на руския царизъм от края на XVII в. бил въпросът за Проливите, свързващи Черно море със Средиземно. Завладяването на проливите става водеща външно-политическа задача на самодържавието…“

Кратко и ясно, писано от руснаци!

И втория цитат:

„Разпространявайки хегемонията на Русия на целия Балкански полуостров и Мала Азия… превръщайки Балканите и голяма част от Азиатска Турция в област, повече или по-малко експлоатирана от руския капитализъм, като му отваря най-богатите перспективи за него в тези области – подобно екстензивно разширяване на сферата на експлоатация, разширяването на икономическата територия на руския капитал, самодържавието можеше да забави буржоазното развитие и да укрепи властта на крепостника в самата Русия“.

Цитатът е от източник, който голяма част от русофилите приемат безрезервно – „Ленин, „Развитие капитализма в России“, Собр. соч., т. III, стр. 485, прим, (по 1 изд.) ср. Покровский, „Константинополь“ („Внешняя политика“, сборн. статей, Москва, 1924)”. (Хвостов, 1931)

Библиография

Marvin, C. (1882). The Russian Advance Towards India. London: Sampson Low, Marston, Searle & Rivington.

Mowat, R. (1922). History of European Diplomacy (1815–1914). London: Edward Arnold & co, London.

Академия Наук СССР. (1954). История Болгарии в двух томах. Москва: Издательство Академия Наук СССР.

Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийната социалистическа книжарница.

Верюжский, п. п. (12 декември 1948 r.). Русская православная церковь – Журнал Московской патриархии. Извлечено от Происхождение греко-болгарского церковного вопроса: http://archive.e-vestnik.ru/page/index/194812978.html#r50

Газенкампф, М. (1908). Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое. С. Петербург.

Генов, Г. (1940). България и Европа. Сан-Стефано и Берлинъ, 1878. София: Българска Историческа Библиотека.

Гочев, Я. (2006). Руската империя срещу България. София: Анико.

Гочев, Я. (2010). Войната на Русия против България (1916-1917). Извлечено от http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=535

Гочев, Я. (2016). Убийството на Левски – Виновниците. София: Анико.

Игнатиев, Н. П. (1986). Записки. София: Отечествен фронт.

Инджев, И. (2022). Измамата Сан Стефано. София: Сиела.

Косев, К., & Дойнов, С. (2003). Освобождението (1877-1878). София: Академично издателство „Марин Дринов“.

Маркс, К., & Енгельс, Ф. (1962). Сочинения, Издание второе, т.22. Москва: Государственное издательство политической литературы.

Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.

Райнов, Б. (1928). Нашето Освобождение (Спомени за Сан-Стефанска България). София: Печатница П. Глушков.

Хвостов, В. (1931). Записка А. И. Нелидова в 1882 г. о занятии проливов. Красный архив, Исторический журнал, т.3 (46), 179-187.