Съдържание
Съглашение за примирие
Разходи за съветската окупация
„Освободени“ и от собственост
Алчни братя
Руските рубли и българския лев
Тютюн, гюл и всичко останало
За съветската ядрена програма… и за българския уран
Библиография
За политическото изражение на Съветската окупация е казано и много, и малко. Говорихме за това в отделен материал. Сега ще разгледаме финансовата страна на „второто освобождение“. Важно е, защото въпреки, че не е участвала в никакви активни военни действия срещу съюзниците, страната ни се оказва не просто в лагера на победените (по настояване на СССР не ни е признат статут на съвоюваща държава), но трябва и да понесе произтичащите от това изключително сериозни финансови последици, граничещи с икономическа катастрофа!
Още в първите си дни, правителството на Кимон Георгиев (за когото писахме във връзка с преврата на 19 май 1934 г., и чието правителство изцяло можем да наречем марионетно, защото следва директивите и се подчинява на чужда държава), дава ясен знак, че страната ни ще участва активно в бойните действия, използвайки целия си военен потенциал. Въпреки резервите и дори несъгласието на някои от членовете на Антихитлеристката коалиция (Великобритания, Гърция, Титова Югославия), новият кабинет на ОФ, още преди подписването на примирието, с одобрението (или по принуда) на съветското командване, дава заповед на българските войски, разположени в Югославия да предприемат военни действия срещу изтеглящите се от Балканския полуостров германски части.
Съглашение за примирие
На 28 октомври 1944 г. в Москва (къде другаде) се подписва „Съглашение за примирие между Правителството на България от една страна и Правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските Съединени Щати, от друга“ (съгласно текста му в АМВР, оп.1, а.е. 35). Аналогична е и англоезичната версия, публикувана от библиотеката на Университета в Йейл. Подписано без ясни параметри, то ще позволи на Съветския съюз да изнудва българската страна безпрецедентно години наред. Което не се случва с другите подписали го – САЩ и Великобритания!
„…самото споразумение за примирие не предвижда пълна и безусловна капитулация на България, но всъщност военнополитическото присъствие на съветски войски я поставя в режим на окупация. Огнянов смята, че членовете на Споразумението са били твърде тежки за България, но „това е било неизбежно за една победена страна“.
Но има окупация и окупация.
Тезата за окупацията се изказва и от Луиза Ревякина, която внимателно проучва документи за дейността на СКК в България. (…) Според нея, определението за окупация напълно адекватно отговаря на текущата ситуация. „В документи на съюзниците, включително съветски, от това време (1944–1947 г.) се говори за окупацията, за поддържането на окупационните съветски войски в България. И това е съвсем справедливо, тъй като „Червената армия пристигна в страната не като приятел на България, а като армия, която води тежка война срещу Германия и нейните съюзници, в случая България“.
А в изпълнение на подписаното на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирието между България и трите Велики сили в страната е въведен окупационен режим и е учредена Съюзна контролна комисия, действаща под ръководството Съветско главно командване.“ (Димитрова, 2020)
Цитатът е от „Славяне и Россия: проблемы государственности на Балканах (конец XVIII–ХХI вв.)“ и по-специално от главата „Между «двойным освобождением» и оĸĸупацией: болгарское общество об итогах Второй мировой войны“ – вярно, автор е българката Петя Димитрова, но да не забравяме, че изданието е на „Институт Славяноведения“ към Руската Академия на Науките (РАН). Трябва да вярваме на „братушките“!
Нещо не свързвам думите „окупация“ с „освобождение“ – нито през 1878 г., нито през 1944-та! Но пък документите го казват! А пред фактите и боговете мълчат!
Да обърнем внимание на някои от параграфите на Споразумението. Член 1 от т.нар. „Примирие“ на практика узаконява и легитимира окупацията на България от Съветския съюз:
„1. а/ България, като спря военните действия против Съветския съюз на 9 септември 1944 година и като скъса отношенията си с Германия на 6 септември 1944 год. и с Унгария на 26 септември 1944 год., прекрати военните си действия против всички други Обединени Народи.“ (…)
Още в началото на Споразумението има сериозна фактологическа грешка – България няма как „да спре военните действия“ против Съветския съюз, просто защото никога не ги е започвала!
„3. Българското правителство ще обезпечи на Съветските и други Съюзни войски възможността за свободно придвижване по българска територия в всяко направление, ако по мнението на Съюзното /Съветското/ Главно командване това се наложи от военната обстановка, при което българското правителство ще окаже на това придвижване всякакво съдействие със своите съобщителни средства и за своя сметка по суша, по вода и въздуха. (…)
8. Издаването, внасянето и разпространяването в България на периодическа и непериодическа книжнина, постановката на театрални зрелища и кино-филми, работата на радиостанциите, пощата, телеграфа и телефона ще става по споразумение с Съюзното /Съветското/ Главно командване (…)
15. Българското правителство трябва редовно да изплаща парични суми в българска валута и да предоставя стоки /гориво, хранителни продукти и пр./, средства и услуги, които могат да потрябват на Съюзното /Съветското/ Главно командуване за изпълнение на неговите функции.“ (Yale Low School, 1944) (Симеонов, n.d.)
(Получерният шрифт, както и подчертаното е от мен – бел.съст.)
Не звучи толкова страшно, но по-надолу ще разберем къде е уловката!
Странно защо, но в целия документ, след думата „съюзно“, следва отделно споменаване на „съветското“ командване. Уж съюзници, но тези текстове в Споразумението дават право на Съветското командване да се разпорежда еднолично в България и без съгласието на другите съюзници.
Руснаците вземат мерки, за да се опазят от евентуални бъдещи български претенции. Чл. 28 от Договора за примирие задължава българската държава да се откаже предварително от каквито и да е претенции към съюзниците за нанесени загуби и щети, причинени от военните действия, от присъствието на техните войски на българска територия. Това условие се отнася освен за нанесените щети от бомбардировките, но и за огромните разходи, направени по издръжката на съветските войски и иззетите от тях големи количества материали и предмети от държавните и частните предприятия, както и от цялото население!
През периода от септември до края на декември 1944 г., три български армии подкрепят левият фланг на Трети Украински фронт. През следващият период, обхващащ времето от януари до май 1945 г., Първа Българска армия е включена в общата офанзива на съветските войски, като достига Хърватска и Унгария. Броят на участващите в кампанията български войници надхвърля 450 000 души. (Тошкова, 1995). Сериозни жертви са дадени в хода на активните бойни действия: броят на убитите български войници и офицери възлиза на 8337, изчезналите са 9155 и ранените – 22 958. Така общо жертвите и пострадалите достигат цифрата 40 450 (АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.31, л.2). Голямо количество стоки, материали, въоръжение и пари са предоставени не само за нуждите на българската войска, но са дадени и на Трети украински фронт, и на Народно-освободителната армия на Югославия. (Вачков, 2021)
В същото време, за първите няколко месеца на съветската окупация, числеността на войниците от Червената армия, заедно с преминаващите през България достига 600 000 души! Във всички областни и други по-големи градове са разположени съветски военни комендатури, а войниците се настаняват в опразнените от сражаващата се на фронта българска армия казарми, в училищни и други обществени и частни сгради. За офицерите й, които ще останат по-късно и като „военни съветници“, разбирай „надзиратели“, обаче са предвидени по-луксозни условия – в Боровец и Пампорово, в които ще останат с години.
Искане за предоставяне на имоти за ползване от съветски офицери (изт. desehistory.com)
А какво правят окупаторите в първите дни на своето пребиваване в окупирана България, разбираме от Молба на Георги Димитров до Сталин и Молотов от края на септември 1944 г. – да не се изненадате – в нея четем за спиране на насилията, мародерствата и ограбването на държавно и частно имущество от военнослужещи и части на Червената армия. Срещу обуздаването им Димитров обещава да бъдат задоволени всичките нужди на армията „освободителка“:
„ … 5. На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;
б) произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба;
в) някои военнослужещи в пияно състояние влизат нощем в частните домовете на хората в градове и села, извършват грабежи, а в някои случаи – изнасилват жени и убиват мъже. В село Див Дядово, Шуменски район, заедно с другите хора е убит и стар член на Компартията.“ (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005)
Или както се казва в популярния в Русия израз, приписван на писателя М. Е. Салтиков-Щедрин – „Пьют и воруют!“– „Пият и крадат!“
Разходи за съветската окупация
През годините на Соца, темата за финансовото изражение на направените разходи за издръжката на Червената армия беше тема-табу! То и за разходите за окупацията след Руско-турската война, платени от нас с тонове злато по Указ 1144 от 1883 г., на княз Батенберг, разбрахме едва след падането на режима. Истината и за двете започна да вижда бял свят след 10-ти ноември, но дори и днес, сериозните изследователи, работещи по темата са малко.
На 20 март 1945 г., финансовият министър пише доклад до премиера Кимон Георгиев, относно паричните суми, както и стойността на хранителните продукти, материали и услуги, предоставени на Съюзната контролна комисия и на Червената армия за първите четири месеца след окупирането на страната. Изразходваните от България средства за издръжката на съветската армия за тези месеци възлизат на колосалната сума 20 558 194 361 лв.(Орачев, Атанас. Разорението започва от Червената армия – В. „Демокрация“, бр.109 от 13 .V.1993 г). Трудно е да се приравни тази сума спрямо долара – приема се тогавашният курс на БНБ от 288 лв. за един долар. Но дори при изкуствено занижен курс, сумата за четири месеца се равнява на над 71 000 000 долара. Сума, която се равнява на около 1 милиард долара днес. За сравнение, наложените на България по Парижкия мирен договор от февруари 1947 г. репарации, в размер от 70 000 000 долара.
Десетилетия наред се потулва истината, че онези 24 милиарда лева, събрани от населението (волно или неволно) по т.нар. „Заем за свободата“, не са използвани за „възстановяване на народното стопанство“, а отиват за издръжката на окупационната съветска армия. (Ангелов, Веселин. Истинска катастрофа. Малко известни факти за съветската окупация в България (септември 1944-декември 1947 г.) – в. „Демокрация“, бр.80 от 5.IV.2001 г.)
„Окупаторите разграбват складовете на Главното интендантство към Министерството на войната. От тях се изземат горива, масла, моторно имущество и др. ценни материали, нуждите от които за армията и страната са огромни. След това страната е принудена да купува въпросните суровини и стоки от СССР на баснословно високи цени. За особено шокираща се сочи цената на предлагания от СССР автомобилен бензин. По това време той струва около 24 долара за тон, докато от СССР искат 42 долара. „Вносът“ им от СССР става срещу износ на тютюн и розово масло. Вместо 2.60 долара за килограм тютюн, съветските търговци го купуват най-много за 1.50 долара килограма.
След като окупаторите разграбват складовете на Главното интендантство към Министерството на войната, съветското командване „отпуска“ за „въоръжените сили и стопанството“ 4 047 400 литра автомобилен бензин, 582 950 литра авиационен бензин Б-70, 150 000 литра нафта и 234 305 литра моторно масло.“ (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005)
Справки на БНБ показват, че първоначално гласуваните за бюджета на страната през 1945 година средства са 49 млрд. лв. За изпълнение клаузите на Съглашението за примирие и издръжка на съветските войски в страната се гласува извънреден бюджет, който достига до 105 млрд. лв. До април 1945 г. с Решения на Министерски съвет или на министъра на финансите се изплащат 23,2 млрд. лв.
…
Войната е свършила, капитулацията на Германия, че и на Япония е подписана, но надеждите, че от началото на 1946 г. ще настъпи финансово облекчение, остават напразни. Въпреки обещанията, в началото на януари освен редовните 420 млн. лв., БНБ е принудена да изплати 2 млрд. лв. за „посрещане разходи по изпълнение „Съглашението за примирие“. През февруари и март се отпускат близо 4 млрд. лв. Следват нови 2 млрд., други 420 млн. лв. и т. н. След това до есента на 1946 г. ежемесечно се отпускат редовните 420 млн. лв. и големи количества хранителни продукти и най-различни материали. Едва в края на 1946 г. отпусканите средства са сведени до 300 и 270 млн. лв. месечно. От януари 1947 г. до изтеглянето на окупационния корпус българското правителство е задължено и отпуска за неговата издръжка ежемесечно по 250 млн. лв. Има изключения – отпуснатите 900 млн. лв. през февруари 1947 г. (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005)
Пресметнахте ли ги колко прави общо до тук, че аз се затрудних!
У нас винаги се отричат явни факти, обикновено без доказателства, на принципа „Да, обаче…“. Затова „обаче“ ще цитирам проф. Диню Шарланов, който сравнява разходите за издръжка на германската, респективно – на Съветската армия, преди и след 9-ти септември:
„Разходи за издръжка на чужди армии на българска територия за времето 1941-1947 г.
– Германска армия (1 март 1941-6 септември 1944 г. – 3 г. 6 м.) – 3 656 852 000 лв.
– Съветска армия (8 септември 1944 г. – юли 1945 г.) – 24 732 507 596 лв.
– Съветска армия (8 септември 1944 г. – декември 1947 г. – 3 г. 4 м.) – 82 000 000 000 лв.
– Разходите на България във войната против нацистка Германия (октомври 1944 г. – май 1945 г.) – 74 204 268 419 лв.“ (стр. 550) (Шарланов, 2009)
Излиза, че за около 3 години, Съветската (тогава Червена работническо-селска) армия е глътнала над 20 пъти повече! Боси и гладни братята бе! И алчни!
И ако не искаме да вярваме на проф. Шарланов, нека видим друг източник: на сайта на БНБ може да бъде намерено тритомното издание „История на външния държавен дълг на България 1878-1990“ издание на БНБ, 2007 г., с доста сериозен авторски колектив.
Проф. Даниел Вачков от Института за исторически изследвания към БАН и част от авторите на тритомника, е един от най-сериозните изследователи по темата. Да разгледаме малка част от заключенията, до които той достига:
„В подробно изготвен доклад от 1946 са отразени всички извършени от българската държава разходи през двете фази на участието на България във войната.(АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.20, 3-10). Средствата (хранителни продукти, фуражи и др. за българската армия, съветските войски и югославската народоосвободителна армия) възлизат общо на 23 390 804 209 лв.; отпуснатите суми за заплати и за закупуване на храни, фуражи и вещево имущество са 3 501 361 555 лв.; унищожените, използваните и изоставените оръжия и боеприпаси в хода на бойните действия се изчисляват на 10 527 473 801 лв.; по параграфа относно изоставените в Македония и Тракия, както използваните и унищожени инженерни средства разходите възлизат общо на 3 593 470 084 лв. Дългият списък на употребените стоки и материали за нуждите на военните действия обхваща още свързочни средства, санитарно и ветеринарно имущество, автомобилен парк, горива и смазочни материали, превози, обезщетения, издръжка на военнопленници, въздухоплавателно и морско имущество, средства, изплатени от Министерство на социалната политика и т.н. По всички тези точки разходите се определят на 63 262 141 733 лв.(ibidem). Към тях се добавят и извършените до 8 май 1945 разходи по изпълнение и на други точки от примирието, които надхвърлят 30 млрд. лв. и така похарчените средства в пряка връзка с воденето на войната възлизат на 95 241 582 054 лв. Освен тези разходи в доклада основателно се отбелязват и загубите за националното стопанство от мобилизирането на работната ръка, откъсването й от икономическата дейност и реквизирането на транспортните средства. Косвените щети са определени на 27 059 286 810 лв. Прибавени са и разходите, свързани с обезщетенията, които българската държава ще изплати в следващите около 10 години на инвалидните и вдовишките семейства под формата на пенсии, стипендии, еднократни помощи и др. Сумата за тях е изчислена на 10 979 850 583 лв. Като се съберат цифрите по отделните параграфи се получава колосалната сума от 133 280 719 447 лв., която представлява общия размер на разходите по участието на България във войната срещу Хитлеристка Германия“ (АМВнР, ПМК, оп.1, а.е. 25, л.10; Според М. Исусов, който добавя и значителни косвени плащания и понесени щети, разходите на България във войната достигат още по- голяма сума – 159 719 446 661 лв. – вж. М. Исусов, цит. съч. с.67) (Вачков, 2021)
За да оценим стойността на разходите, обикновено ги обръщаме в конвертируема валута, но поради постоянно девалвиращия се лев (все пак е война), това е много трудно, затова ще ги сравним с редовния ни бюджет – целият национален доход през 1945 г. възлиза на 141,8 млрд. лева, т.е. разходите надхвърлят ТРИ ПЪТИ приходната му част (43 млрд. лева)! (АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.42, л.5; оп. 1, а.е.278,л. 18)
В България, като победена държава се създава Съюзна Контролна Комисия (СКК), съставена от представители на Съюзниците, разбира се доминирана от Съветите, като за неин председател е определен ген. Бирюзов.
Интересно е финансовото разпределение на получените от СКК средства – сумите, отпуснати от БНБ са както следва: на Съветското главно командване – 4 855 862 127 лв. На Английската военна мисия – 23 724 959 лв. На Американската военна мисия – 631 311 лв. (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005). Сами можете да сметнете разликите!
И още един цитат –отново от изданието на „Институт Славяноведения“ към Руската Академия на Науките (РАН) – „Славяне и Россия: проблемы государственности на Балканах (конец XVIII–ХХI вв.)“. В главата „Между «двойным освобождением» и оĸĸупацией: болгарское общество об итогах Второй мировой войны“ , в мой превод четем:
„Що се отнася до въпроса за цената на съветската окупация, българите отдавна започват да задават въпроса колко им струва да поддържат съветските войски на своя територия, тоест „второто освобождение“? И по-конкретно, какви са били разходите на българската държава през първите месеци и години след 9 септември 1944 г.? Например още през 1969 г. М. Исусов се опитва да изчисли разходите на България в така наречената Отечествена война на българския народ и получава следния резултат: през първия период на войната (септември-декември 1944 г.) са изразходвани 61 219 561 964 лв., вторият период (януари-май 1945 г.) струва повече – 72 061 458 187 лв. Общо участието на България в заключителната фаза на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция й струва 133 281 020 151 лв. Но ученият не се ограничава до тези изчисления и за първи път цитира данни за това колко струва на българската държава задържането на съветските войници, които са били на територията на България от септември 1944 г. до края на юни 1945 г. Оказа се, че за издръжката на съветския военен контингент и СКК през посочения период са изразходвани 23 295 922 715 лева. Сред малкото автори, които продължават да изучават тези проблеми, заслужава да се отбележи специалистът по икономическа история Даниел Вачков, който посвещава повече от едно от изследванията си на проблемите на българските финанси, по-специално по отношение на присъствието на съветски войски в България в средата на 1940-те години. През 2004 г. е публикувана статията му „Изпълнение на финансово-икономическите разпоредби на Споразумението за примирие с България от 28 октомври 1944 г.“*, която обосновава тезата за високите и непоносими плащания, наложени на България от Споразумението – близо 39 милиарда лева, което, подчертава Вачков, оказва изключително неблагоприятно въздействие върху икономиката на страната. В последващите си изследвания авторът разработва и представя по-подробна картина на огромното напрежение на българската икономика във връзка с поддържането на съветските окупационни войски и самия СКК. Те отново ясно посочват конкретната сума: „Ако изчислим разходите за изпълнение на всички точки от примирието, се оказва, че за периода от октомври 1944 г. до май 1947 г. страната е платила в пари, стоки и услуги сумата от 38 935 523 344 лева.“** И за да илюстрира по-ясно тежестта на тези плащания за българската икономика и българската държава като цяло, авторът отбелязва, че тези разходи са сравними само с огромния германски дълг на България (38 милиарда лева), натрупан през 1941-1944 г. в резултат на клиринговата търговия.
В текста са дадени и други данни, но бих искал да обърна внимание на следната цифра – 133 280 719 447 лв. Вачков го получава при изчисляване на всички разходи, направени от България при участие в последния етап на войната на страната на антихитлеристката коалиция. „Когато се съберат цифрите, дадени в отделните параграфи“, пише историкът, „сумата е 133 280 719 447 лева, което е общата цена на участието на България във войната срещу Хитлерова Германия (курсивът е мой). – П. Д.)“***.
*Вачков Д. Изпълнението на финансово-икономическите клаузи на Съглашението за примирие с България от 28 октомври 1944 г. // Исторически преглед. 2004. Кн. 1–2. С. 129–154.
**Вачков Д. Краят на Втората световна война и външните финансови задължения на България, 1944–1947 г. // Иванов М., Тодорова Ц., Вачков Д. История на външния държавен дълг на България 1878–1990 г. Трета част: Външният дълг на България през периода на комунизма (1945–1990 г.). София, 2009. С. 20. В наскоро публикувания доклад на ръководството на СКК в България за работата на Комисията от ноември 1944 г. до юли 1947 г. се цитира този меморандум на българското правителство: „Общата стойност на всички мерки, извършени от българското правителство по силата на Споразумението за примирие като цяло и взети предвид от него към 1 май 1947 г., е 38 935 523 794 лева“. // Документи. Т. 2. Ч. 2. С. 877.“
*** Вачков Д. Краят на Втората световна война… С. 14. За своите изчисления авторът използва данните от подробен доклад, изготвен през 1946 г., в който всички разходи на българската страна са посочени с отделни статии. Докладът се съхранява в Архива на Министерството на външните работи – АМВнР. ПМК. Оп. 1. 20 г. Л. 3–10. Тази сума е сравнима с горепосочената сума, определена от М. Исусов в хода на изследването му – 133 281 020 151 лв.“. (Димитрова, 2020)
Автор е доц. Петя Димитрова от Института за исторически изследвания към БАН, а публикацията е от изданието на „Институт Славяноведения“ към Руската Академия на Науките. В същия материал четем още:
„Междувременно, трябва да се отбележи, че на 30 октомври 1945 г., намиращият се в Москва Г. Димитров, изпраща придружително писмо до В. М. Молотов с приложение към „информацията“, получена от ЦК на БРП(к) „За изпълнението на споразумението за примирие“ и „Бележки за икономическото и финансовото положение на България“. Писмо с тези материали е получено от секретариата на Молотов. В справката „За осъществяването на Договора за примирие“ се казва, че „за да се избегне финансова катастрофа, е абсолютно необходимо: 1) Да се съкратят разходите на военното ведомство до възможно най-нисък минимум; 2) Да се съкратят във възможно най-голяма степен разходите за прилагане на споразумението за примирие от гледна точка на бързото им ликвидиране.“. Но в бележките, наред с други неща, може да се прочете следното: „Във връзка с финансовото положение трябва да се подчертае, че разходите по примирието, макар и намалени наполовина (курсив – П.Д.), все пак стават все по-непоносими. Трябва да се положат усилия за възможно най-скорошното пълно прекратяване на тези разходи…“. (ibidem)
Както и авторът отбелязва, тези документи дават възможности за интерпретация. Русофилският поглед ще забележи „загрижеността“ на Съветското командване да помогне на българите, като намали размера на плащанията. Като удобно пропусне факта за изключително тежкото състояние на българската икономика и българските финанси, докарани до просешка тояга именно в резултат на присъствието на съветски окупационни войски и СКК в страната и плащанията към тях.
„Освободени“ и от собственост
Една от първите задачи на апарата на СКК е да се направи опис на „всички инвестиции на нашите врагове“, като на СССР да се предадат всички принадлежащи на „противника“ обекти, ценности и др. Малко хора са чували за Георгий Маленков, който в ония години оглавявал „Особый комитет ГКО по демонтажу немецкой промышленности“ – и без особени познания по руски език разбирате – „Комитет за демонтаж на немската промишленост“, който отговаря за всякаква плячка, която да бъде завлечена в необятната съветска страна.
През 1946 г., „освободителите“ решават да ни „освободят“ от всякаква германската собственост, намираща се на територията на България, разбира се в рубриката „военен трофей“! Разбирай – плячка! Обнародван е закон, чрез който германската собственост се предава на Съветския съюз. (Държавен вестник, №120 от 31 май 1946). Правителството на България предава 41 предприятия с общ акционерен капитал, след преизчисляване, определен на 1 540 659 000 лв. В списъка на по-значимите са: българо-германското дружество „Гранитоид“ (същото онова, чийто директор Томанек партизаните убиха и изнасилиха дъщеря му при „героичната акция в Жабокрек“), произвеждащо цимент, но и въглища и електроенергия и др. и основен капитал – 630 млн. лв.; „Вулкан“ – занимаващ се с въгледобив и електроенергия, основен капитал – 400 млн. лв., „Пирин“ – добив на оловно – цинкова руда и преработката й в концентрат, основен капитал – 250 млн. лв. и други (АМВнР, оп.1п, а.е.293, 1-9).
„Победителите не ги съдят“ и затова всички заводи, машини, съоръжения в окупираната от СССР част на Германия, а и в България са разкостени и изнесени в Съветска Русия. Дали ще успеят после да ги сглобят и да ги ползват е тема на друго изследване. Но мисля, че вече знам отговора!
Освен над 150 фабрики, на изток заминават и трите ни самолетостроителни предприятия – Държавната аеропланна работилница (ДАР) в Божурище и „Капрони Български“ в Казанлък. Държавната самолетна фабрика (ДСФ) в Ловеч оцелява до 1954 г., когато се закрива и по-късно ще заработи отново, като произвежда любимите на всяко дете при Соца велосипеди с галенето име „Балканче“! Разликата между двете е повече от ясна – не може малка България да произвежда самолети! Не знаехте, че сме произвеждали и самолети, нали? А в годините преди Девети, от български конструкторски екипи са проектирани 40 прототипа, като са произведени около 1000 самолета! В „изостанала“ България!
Най-важно за успешното провеждане мисията на СКК се оценява съдействието на бившия ръководител на съветската дипломатическа мисия на СССР в София А. Лавришчев. „Най-неоценимо улеснение“ в това отношение била „братската помощ на сътрудниците на ЦК на БРП(к) и държавния апарат“, а за най-активни информатори и сътрудници на СКК се сочат членовете на Политбюро Трайчо Костов, Георги Дамянов, Тодор Павлов, Цола Драгойчева, Димитър Димов и разбира се Георги Димитров и Васил Коларов. Верните съветски ибричкии!
Полагащите се на СССР репарации включват и немското имущество – то трябва да му бъде предадено, като само от Москва зависи дали ще си го прибере, или ще иска България да заплати стойността му. От март 1946 г. собствеността преминава в ръцете на руснаците, като българските наематели на редица къщи и апартаменти са принудени да ги напуснат. СКК, доминирана от руснаците настоява сумите, събрани по задълженията на български фирми и отделни лица към бившите германски предприятия на стойност 704 823 338 лв., да бъдат прехвърлени по сметка на Госбанк – Москва в БНБ. Съветската страна не признава задълженията на германските фирми към българските институции или частни лица, но още на 27 ноември 1945г., дори иска България да покрие задълженията си към някои от тях – общо около 155 млн. лева, преди да си ги прибере! Въпреки искането на БНБ, сумата да бъде прихваната от задълженията на Германия към нас, не само, че няма положителен отговор, но се добавят и още над 445 млн. лв. преизчислени задължения. Не помагат никакви молби към съветското правителство и през лятото на 1946 г., СКК иска незабавно да бъдат изчистени всички задължения към вече съветското имущество – дълг в размер над 1 031 074 000 лв. (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005)
Знаете ли какво е „диш парасъ“? По турско време, когато някой турчин бил на гости на българин и яде от храната му, го таксувал с данък „диш парасъ“, задето си хабил зъбите с тази храна. Та и ние така – да платим на братята – освободители „щетите“. Първото е било по „турско робство“! А второто … било „освобождение“! Потрисам се! Не от това, което са правили тогава – като гледам, те и днес правят същото откъдето минат! Потрисам се от сънародниците (не мога да ги нарека българи), които продължават да вярват в мита за „съветските братя – освободители“…
Следват нови и нови съветски претенции. Към търговското представителство на СССР в София е създадено „Управление на съветските имущества в България“, което става собственик на 159 предприятия в страната. Предприятията с над 50% съветско дялово участие се намират под съветско управление, а в останалите, СССР има свои представители в управителните и контролните съвети. След национализацията всички смесени съветско-български предприятия стават държавни. През 1947 г. редица български предприятия и институции предават на Управлението на съветските имущества съоръженията, машините и апаратурите, внесени от германски фирми. Дори Софийския Университет „Климент Охридски“ и фондация „Българско дело“ са принудени да предадат апаратурата, предоставена им като дарение от немски фирми. Поради изземването на основните им производствени средства, някои български предприятия са застрашени да преустановят своята дейност.
Разходите продължават да се трупат – прилагането на чл. 3 от „Съглашението“ налага предоставянето на Съюзното (разбирай Съветското) командване на около 100 000 вагона, като разходите на БДЖ се изчисляват на около 1,6 млрд. лева (АМВнР, ПМК, оп. 1, а. е. 39, л. 3). (Ангелов, Третата национална катастрофа, 2005)
В замяна на потопени български кораби, като съюзник, през август 1944 г., България получава от (лошата) Германия три търговски кораба, петролоносач и един дунавски моторен шлеп. Въпреки, че министър Петко Стайнов напомнял многократно на СКК, че те не са трофей и собственик им е българската държава, корабите изчезват… на Изток! Такава е и съдбата на 350 тонен плаващ док, поръчан през 1942 г. от германското правителство. Въпреки, че към 9 септември е недовършен, той е взет като военен трофей от Червената армия. Да не се изненадате – България бива принудена да го довърши за своя сметка (над 15 млн. лева) преди докът да отплава за СССР!
И още, и още, и още…
Оня с шпагина в Княжеската градина, дето ни е освободил, и дето му се кланяха една камара „български родолюбци и патриоти“, окичени със червени знамена със сърпове и чукове, и срамежливо тук-там някое българско, май ни е „освободил“ и от всичко друго, което не е било здраво закрепено! И то само за няколко години! А ние го търпяхме близо 70 години, преди да го освободим от наряд!
Много алчни тия братя бе!
Алчни братя
Формулировката на онази 15-та точка от Съглашението позволява на Съветските окупационни власти да грабят неконтролируемо, но законно – разоряващо задължение на Българската държава да предоставя парични средства, стоки (храни и горива) и услуги „за нуждите на Съюзното командване“! И „братската“ Съветска държава не се свени да иска още и още!
В България репресиите не са спирали, но въпреки това, селяни започват да протестират срещу политиката, отнемаща им продукцията за задоволяване на желанията (и капризите) на окупатора. Това дава удобен повод на управляващата БРП(к) да обвини Земеделския съюз на Никола Петков за организирането им.
Германия капитулира на 8 май 1945г, но исканията на Съветското командване не намаляват, което принуждава премиера Кимон Георгиев и външния министър Петко Стайнов на 18 декември 1945г. да връчат на командващия СКК ген. Бирюзов паметна бележка, в която дипломатично се обръща внимание, че войната е свършила, дори Япония вече е капитулирала на 2 септември, но от българското правителство продължава да се изискват стоки и услуги в изпълнение на същия онзи чл. 15. На България не са наложени репарации съгласно Примирието, защото тя не е водила военни действия, но въпреки това, страната ни е принудена да изплаща такива, което предизвиква огромни лишения сред населението. Посочена е сумата от над 26 млрд. лева, като всъщност тя е много под действителната, тъй като за изчисляването й са използвани в пъти по-ниските от пазарните нормирани държавни цени – килограм брашно е изчислен по 23 лв., при пазарна цена над 100 лв., олиото – по 25 лв. при реална цена 300–400 лв., захарта – по 93 лв., a тя на практика струва над 500-600 лв.
Командването на Съюзната Контролна Комисия, доминирана от офицерите на „Червената армия“ – по дефиниция „Работническо-селска“, а пропагандно – „Освободителка“, не се трогва изобщо от молбата на българското правителство и рекетът продължава дори и след подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г. През май 1947, БНБ прави последния си подробен Доклад за разходите по Съглашението. След като се съберат разходите само по чл. 15 се получава, че Българската държава е изплатила огромната сума от 35 952 618 192 лв. (ЦДА, ф. 132, оп. 3, а. е. 14, л. 5–9). В същия Доклад са посочени още над 2,680 млрд. лева, които са изплатени за разходи за превоз на съветските войски (защото други съюзнически войски тук няма). Общата сума от близо 39 млрд. лева е почти колкото дългът, който Германия натрупва по Клиринговата спогодба, но за разлика от немския, който е оформен като дълг, сумите по съветската окупация за изцяло безвъзмездни!
Доста скъпичко „Освобождение“, нали…
Руските рубли и българския лев
Облажването продължава по всички направления. Окупирайки България, червеноармейците плащат навсякъде със съветски рубли. Днес (2025 г.), благодарение на „мъдрото управление“ на Кремъл, една рубла е равна на мижавите две стотинки, които много хора няма да си направят труда да вдигнат от земята. Но тогава, БНБ бива задължена да ги изкупи, и то срещу 15 лева за рубла, като е принудена да предаде забележете – безвъзмездно на съветската страна всички налични рубли в трезорите си, общо 4 908 118, равняващи се близо 74 млн. лева. Не стига, че руснаците отказват да ги заплатят по какъвто и да е курс, но искат акцията по изкупуването на рубли да продължи, в резултат на което БНБ предава (разбирай подарява) още 2,7 млн. рубли. Още по-нагъл е повторният отказ за възстановяване на левовата равностойност на БНБ под претекст, че с тези пари „съветските военни части са закупили продукти, с които българското правителство е било длъжно да снабдява съветската войска“. Взема се решение, с което разликата между официалния курс на рублата спрямо лева да се осчетоводят, като „минава в загуба на държавата…“.
Предадени 4 908 118 рубли на стойност 73 856 918 – изт. ДАА
Царство България е поръчало изсичането на български монети от 5, 10 и 20 лева, на обща номинална стойност над 1 млрд. лева. Те са поръчани в Германия, в Пруския държавен монетен двор, за което са били заплатени близо 3 млн. райхсмарки. Същите обаче биват по братски усвоени като… „военен трофей“ от Съветската страна, въпреки, че тези пари са българска собственост и би трябвало да бъдат върнати на Българската държава. Интересно, защо останалите съюзници не участват в делбата! Въпреки, че трикратно българската страна се обръща към СКК, с молба те да бъдат върнати… от умрял – писмо (АМВнР, ПМК, оп. 1, а. е. 76, л.9-10)!
Изложение по въпроса за българските монети, намерени в Берлин – изт. ДАА
То това са „царските“ монети. Ще кажеш – сигурно са ги унищожили, както всичко „царско“! Но дори монетите да са унищожени, „братушките“ пак се уреждат с достатъчно (а може би и неограничено) количество банкноти – български левове. Ще попитате как, да се уредите и вие? Не става! Само братушките го могат!
През 1945 г, започват да се печатат нови български банкноти. Но… те се печатат по проект на руски художници от „ГОСБАНК“ в „Гознак“ в СССР, на партиди от 10 до 50 милиарда лева, без никакъв контрол! Колко всъщност са били надпечатани, никой никога няма да узнае! (Ангелов, Премълчани истини, 2005). Както и за какво са ползвани. Що ли се сетих за получените от Драган Цанков няколко десетилетия по-рано десетки хиляди!
Тютюн, гюл и всичко останало
Още в първите дни на съветската окупация, Георги Димитров изпраща писмо на Сталин, с молба за спиране на насилията и безчинствата на червеноармейците на българска територия! В замяна обещава да бъдат задоволени всички продоволствени нужди от храни, горива и смазочни материали – не че руснаците се свенят да си ги вземат и без неговите обещания.
Още в началото на 1945 г., Петко Стайнов инструктира българското посолство в Москва:
„…използвайте удобен случай да обясните, че цифрите постоянно се качват и ако работите вървят така, приложението на чл. 15 от примирието без всякакво ограничение може в скоро време да застраши българското стопанство. Желателно е да се определи една граница. Искат се, в приложение на чл. 15 – 1 300 тона тютюн, който струва повече от милиард. Тютюнът беше предназначен като злато, да си послужим за покупка на основни сурови материали от чужбина… Тютюнът не е прехрана, нито гориво и следователно не би трябвало да се иска по чл. 15.“
Българската страна може и да е права – тютюнът не е храна, но „Москва не вярва на сълзи!“ Дори обратно – под натиск, българското марионетно правителство приема постановление, с което на представителите на Съветската армия да се предоставят парични средства и стоки, без за тях да се искат разходо-оправдателни документи! С една дума – взимай колкото можеш да носиш! По братски, нали? Правителството отпуска допълнително средства за заплащането на 1000 т тютюн за нуждите на Трети украински фронт, а до края на войната – още 5000 тона!
И още: в знак на „голяма благодарност за съдействието им при освобождаването на България от фашисткия режим“ комунистическото правителство приема постановление по случай годишнината на Червената армия, на бойците от Трети украински фронт да се подарят 30 000 кг цигари! А за любителите на точните цифри, това количество се равнява на около 40 милиона къса!
И не само – ежедневно, за нуждите на Червената армия се доставят по 500 тона въглища. Намиращите се в България около 600 000 руски войници – стационирани или преминаващи, имат задачата да гарантират укрепването тоталитарния режим на БКП, ликвидирайки българския държавен и стопански елит и смачквайки политическата опозиция с кървави чистки, монтирани съдебни процеси, въдворяване в концлагери и изселвания на хиляди семейства. Издръжката на тази огромна чужда окупационна армия в продължение почти на три години и половина е платена изцяло от българския народ – руснаците ползват съвсем безплатно железниците, корабите, наличния парк от автомобили! Ползват казармите, като са им осигурени всички необходими битови удобства.
А на офицерите са осигурени и по-големи удобства! Видяхме вече, че ползват вили в Бояна, Боровец, Пампорово и част от тях ще останат тук като съветски военни съветници и след напускането на съветските войски! А как си тръгват от ползваните вили в курорта Момин проход, разбираме от писмо на кмета до Министъра на вътрешните работи:
Писмо на кмета на Момин проход относно ползваните от Съветските войски имоти (изт. ДА „Архиви“)
Отново за сметка на българския бюджет – разбирай – българския народ!
Съветските „освободители“ продължават да искат – през март 1945 г., 500 кг розово масло трябвало веднага да бъдат предадени на съветските военни. Няколко дни след това (25 март 1945 г.) България е принудена да подпише още един унизителен и грабителски търговски договор за доставка на 5 000 кг розово масло по цена 110 000 лв., т.е. около 300 долара за килограм (равни на около 5260 днешни долара). В същото време на международните борси то се търгува четири пъти по-скъпо – за над 1200 долара. Малко по-късно СССР го пласира на международния пазар за 1400 долара килограма (днес – близо 24 000). Една проста сметка показва, че от тази сделка СССР извлича над 5,5 млн. долара чиста печалба (близо 100 милиона долара днес)!
Натискът от Съветската страна не спира и българското правителство продължава да приема нови постановления за набавяне на големи количества храни, стоки, материали и парични средства за нуждите на съветските войски в България. Москва разбира се, продължава да отказва да признае като търговска стока предаденото на Трети украински фронт голямо количество български тютюн. През май 1945 г. българското правителство е принудено да приеме постановление за отпускане на нови 3 млрд. лв., с които да се заплатят доставените на съветските войски тютюн и цигари.
Непрестанни са исканията за големи количество месо. Стига се дотам, че страната не може да ги задоволява и Правителството настоятелно моли за намаляване на количествата от 400 на 200 т месечно. Надвисва опасност да бъде изклан дори и работният добитък.
Разходите по изпълнение Съглашението за примирие не спират! Рекорден е месец юли 1945 г., когато се отпускат 3 млрд. лв. въпреки „уверенията“ за ограничаване и намаляване на непосилното бреме. В отговор на щедростта на българското правителство, следва официалният отказ на Москва да върне заграбените моторни шлепове „Лом“ и „Свищов“, отнема се и вторият български плаващ док, след като преди няколко месеца в Одеса е откаран първият. Категорично се отказва заплащането на поредните 1000 тона тютюн, както и стойността на закупените от БНБ от населението руски рубли.
Протака се и постоянно се отлага възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни при положение, че СССР вече е направила това без колебание с Румъния и Финландия, които са воювали срещу нея. Защото възстановяването на отношенията би означавало напускане на целия окупационен корпус – какво да прави той в суверенна държава, не че после България е била суверенна! СКК иска постоянна информация за решенията на марионетното българско правителство и е безкомпромисна, ако те са в съветска вреда. Но пък няма нищо против ОФ да приема и стопанисва внасяната по търговския договор със СССР вестникарска хартия – нали трябва да се печатат проправителствените вестници, че и съветските издания в България. Още повече, че тоталният контрол се проявява и по отношение на телеграфо-пощенските съобщения в страната, които са поставени под пълен съветски контрол, като СКК забранява всякакви частни телеграфни и пощенски отношения на България с Турция, Югославия и Румъния
„Приятелски жест“ на българското правителство е Постановлението за отпускане на средства за обезщетение на „пострадали лица от наранявания, убийства и злополуки по невнимание, причинени от чинове на съюзните армии“, разбирай Червената Работническо-селска. Същата онази с паметника в Княжеската градина. Причинителите са съветски войници, но вместо съветската, българската държава ще трябва заплати компенсациите за техните убийства и мародерства на ималите смелостта да се жалват български граждани.
Следва Постановление за прекратяване на реквизициите на селскостопански стоки. Но това разбира се не се отнася за тези, по искане на Комисаря за прилагане Съглашението за примирие, разбирай за нуждите на окупационната армия.
Средствата за издръжката на съветските войски лавинообразно растат, като винаги се цитира онзи чл. 15 от Съглашението! Положението става неудържимо и на 16.VIII.1945 г. външният министър проф. Петко Стайнов пише до българското посолство в Москва, с настояване то да търси възможност за облекчаване на непосилното бреме.
„Поискайте незабавно – нарежда той на българския посланик – лична среща по възможност с Молотов и му изтъкнете голямата необходимост за България да се намалят чувствително както плащанията в пари от страна на България за месечната издръжка на Съветската армия в България, така и изискванията в храни, фуражи и стоки за същата войска. Да се обърне внимание, че вместо да намаляват месечните изисквания за плащане на парични суми, се увеличават… Така за месец февруарий са изискани 675, за март 350, за април 450, за май 800, юли – 775, август – 771 милиона лева. Досега са изискани и платени за съветската армия чрез такива месечни вноски 7,5 милиарда лева. Това поставя в голямо затруднение българското държавно съкровище, което освен тия преки месечни плащания на съветските войски, трябва да върши плащания и за всички други храни, фуражи, стоки и услуги, които взема от населението, за да ги предава на съветските войски. Досега само за такива храни, фуражи и стоки са изплатени от българската държава към 9 милиарда лева. Има още няколко милиарда неизплатени стоки…“
По-нататък министърът се оплаква, че събраните суми по Заема за свободата отдавна са похарчени само за съветската войска, а се е мислело от тях да има и за издръжката на българската армия, че българското съкровище вече не е в състояние да намира приходи за посрещане на новите разходи.
„Всичко това ни налага – завършва Стайнов, да се обърнем към съветското правителство и да го помолим да прецени условията за изпълнение на чл. 15 от примирието и да вземе почин за едно чувствително изменение на досегашните тежести, налагани в това отношение на България, с цел да се облекчи българската държава и българския народ.“
И ти разбира се, уважаеми Читателю, си мислиш, че руските братя – освободители се трогват и спират издевателствата? Ако е така, значи не познаваш „руската душа“!
Случайно или не, но през следващите дни исканията на съветските командири нарастват още повече! Министерският съвет пише отчаяно писмо:
„Направете формална постъпка пред Наркоминдела за преустановяване на по-нататъшното прилагане на чл. 15 от Съглашението за примирие. Вече близо цяла година откак съветските войски са в България и ние ги издържаме, като ги снабдяваме с храна и всичко друго, необходимо за издръжката им, а също им плащаме 700-800 милиона лева месечно пари на ръка. Това става вече непоносимо както за българското стопанство поради сушата, така и за българската хазна, поради претоварените финанси. Всичко трябва да се плаща и сумата се възкачва на много милиарди, които надхвърлиха вече прихода от заема.“
От Москва обещават да намалят исканията за парични средства. След септември 1945 г. постановленията са за отпускане „само“ на 420 млн. лв. месечно. При условие, че войната отдавна е завършила, а за издръжката на съветските войски регулярно се изплащат и други суми, по какви ли не параграфи, храни, горива и всичко, за което се сетят.
…
Минават няколко години. Въз основа на конфискуваните немски (и забележете – унгарски и австрийски?) активи на най-големите (и най-ефективните) предприятия в страната, в края на 40-ге години са създадени четири българо-съветски дружества – „Табсо“, „Корбсо“, „Горубсо“ и „СовБолСтрой“. От останалите смесени предприятия СССР иска да се освободи, като за целта се създава специална българска комисия, която установява, че балансовата стойност на съветските предприятия в България към 1 октомври 1951 г. възлиза на 708 194 000 стари или 28 327 760 нови лева. За целта на 14 юли 1952 г. е подписан протокол, забележете за продажба на НРБ на бившите немски активи. От върнатите предприятия само 154 са действащи, но България е принудена да ги купи. Съветските активи в протокола са оценени на двойно по-висока цена от предвидените според изчисленията на българската комисия. България е принудена да заплати за съветските дялове в тях 42 787 458 лв. Две години по-късно, през 1954 г., СССР продава на България и своя дял в четирите българо-съветски дружества за 269 951 887 лв.
Страната ни е принудена да откупи ограбеното на баснословни цени. Всичките й стопански ресурси са впрегнати и предоставени в услуга на окупаторите. Дори емитираният „Заем за свободата“, вместо за „възстановяване на народното стопанство“, се използва за издръжка на съветския окупационен корпус.
България се управлява от Съюзна контролна комисия, изцяло доминирана от Съветска Русия, тя е подложена на безогледен, непознат в нейната история грабеж. Изпада в тежка социално-икономическа и обществено-политическа криза. Резонен извод, който се налага за състоянието, в което е изпаднала България към 1947 г., е, че тя преживява незапомнена и тежка национална катастрофа с още по- тежки последици за бъдещото й развитие.
Това е братската дружба със СССР, която беше „жизнено необходима като въздуха за всяко живо същество“ – първо ги прибират, ползват 10-тина години, след което те задължават да ги купиш на двойна цена! Токова изгодна сделка и Сорос, Бил Гейтс и другите световни конспиратори заедно не могат да измислят!
За съветската ядрена програма… и за българския уран
Няколко пъти в различните части на този паноптикум цитирах Павел Судоплатов – човек добре информиран, предвид длъжностите, които е заемал в ръководството на съветските служби. Той е заместник-началник на 1-во управление на НКВД и ръководител на отдел „С“, който се занимавал с придобиване на агенти и обобщаване на материали по атомни въпроси. В книгата си „Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы“, той разкрива един малко известен факт от политиката на Сталин спрямо България след окупацията й през септември 1944 г. Този факт се отнася до използването на български уран за извършването на първия съветски ядрен опит.
„През февруари 1945 г. получихме информация и бяха заловени германски документи за находища на висококачествен уран в района на Бухово – в Родопите. Обърнахме се към Георги Димитров, който по онова време вече оглавяваше българското правителство и българските власти ни оказаха съдействие при разработването на урановите находища“ (стр. 314) (Судоплатов, 1998)
Но Судоплатов греши и за местонахождението на Бухово (в Родопите има други находища), и за Георги Димитров (формално премиерът е Кимон Георгиев). Всъщност за урановите находища в България, съветското правителство разбира още през есента на 1944 г., проучвайки документацията, попаднала в ръцете на СМЕРШ и ГРУ в София. Говорим за онези чували с български документи, които до ден днешен стоят в Москва като „военен трофей“. Още през 1932 г. немски геолози, проучващи находището „Готен“ оценили, че само с този ресурс българите могат да живеят 100 години царски без никой да работи каквото и да е… А през 1938-1939 г. германски специалисти започват разработването на първото ураново находище. Е да, но съветските „братя“ ни „освобождават“ от тази благодат!
В „строго секретно от особена важност“ Постановление на ГКО (Държавния комитет по отбрана) №7408 от 27 януари 1945 г., подписано от Сталин, и адресирано само до Молотов и Берия се нарежда:
„1. Да се организира в България търсене, проучване и добив на уранови руди в урановото находище Готен и района, както и геоложки проучвания на други известни или потенциално открити находища уранови руди и минерали.
2. Да се възложи на НКВД (Народния комисариат на външните работи) на СССР (другаря Молотов) да проведе преговори с българското правителство за създаване на смесено Българо-Съветско акционерно дружество с преобладаващ съветски капитал за производство, търсене, проучване и добив на уранови руди от урановото находище Готен и неговия район, както и извършването на геоложки проучвания на други известни или потенциално открити находища на уранови руди и минерали в България.
Във водените преговори с българските власти и цялата документация за създаване и регистриране на акционерното дружество, като находището да бъде наричано находище на радий.“ (Судоплатов, 1998)
До тогава, уранови залежи на територията на Съветския съюз не били разработвани, затова може би „Бухово“ се превръща в първата мащабна операция на НКВД в България. А целта е създаване на съветско ядрено оръжие. За важността на поставената задача говори фактът, че за ръководител на групата е назначен Началникът на Четвърти специален отдел на НКВД комисарят от Държавна сигурност ген.-майор В.А. Кравченко.
Судоплатов продължава:
„Създаде се Съветско-българско минно дружество начело с Щорс, служител на нашето разузнаване, минен инженер по образование.
Използвахме уранова руда от Бухово за пускането на първия ядрен реактор…
Изключително внимание беше отделено на доставките на български уран, поради по-високото му качество. Димитров лично следеше за разработването на урана. Ние изпратихме в България повече от триста минни инженери, спешно отзовани от армията; Местността Бухово беше охранявана вътрешни войски на НКВД (…)
Около тон и половина нова руда идваше от Бухово на седмица. Нашето разузнаване предостави на работещите в уранови мини американски инструкции и методи за техники и счетоводство за добив на уран..“ (Судоплатов, 1998)
То без американските технологии (и да напомня – без Ленд-Лийз), братушките са за никъде. Все още чакам да видя модерен съветски, пардон – руски автомобил, отговарящ на технологиите на XXI век. Не китайски, сглобен в Русия, а руски. Отечествен! – както биха казали в Русия. Чакам… То явно и без българския уран за съветската ядрена програма, разбирай първата съветска атомна бомба РДС-1, детонирана на 29 август 1949 г., трудно би се случила. А колкото до технологиите – за Сталин е по-лесно да ги открадне (предатели винаги ще се намерят), отколкото да ги създаде. За това отново четем отново в „Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы“:
„12 дни след сглобяването на първата атомна бомба в Лос Аламос получихме описание на устройството й от Вашингтон и Ню Йорк. Първата телеграма към Центъра пристигна на 13 юни, втората – на 4 юли 1945г.“
На 15 март 1946 г., Кремъл разпорежда и в рамките само на десетина дни, Първо главно управление при МС на СССР изпраща в България четири комплексни геоложки групи с пълно оборудване, а по-късно и голяма група химици. Така броят на квалифицираните инженерни специалисти надхвърля 300 души. За важността говори и фактът, че дори охраната на секретния обект „Бухово“ е поверена на специално изпратена охранителна част от Вътрешни войски на руското МГБ (Министерство государственной безопасности). Ръководството на обекта е възложено на Игорь А. Щорс, представен в Wikipedia като съветски разузнавач, подполковник. Минен инженер по образование, в годините на войната Игор Щорс е бил началник на отделение в Четвърто управление на НКГБ (Народный комиссариат государственной безопасности). (Баев, 2021)
Судоплатов пише, че през 1946 г. в СССР бил открит уран с по-високо качество, но видиш ли, продължили да разработват Бухово, за да заблудят американците, че българският уран им бил необходим. Не разбирам логиката, но то – руската логика трудно може да бъде разбрана. Разбирам обаче, че след като СССР окупира България на 8 септември 1944 г. , Москва изсмуква без пари или на безценица не само розовото масло, тютюн и храни, но прибира и българския уран. И тъй като съветската страна не признава „българското участие“ в ядрената си програма (пропускам цитирания Судоплатов) питам, защо тогава с години „са заблуждавали американците“, и българският уран, с десетилетия е би изнасян на изток? Освен ако отговорът не се крие в това, че първата АЕЦ – Обнинската (на руски: Обнинская АЭС) открита на 26 юни 1954 г., много години е работила и с български уран. А тя, доколко е съветска – не знам, защото е създадена с помощта на нацистки учени и инженери – около 7000, без да се броят семействата им!
Да им е светло на братушките и за наша сметка! С ноу-хау на Хитлер!
Въпреки, че уж не им трябвал, първите доставки на български уранов концентрат за СССР от рудника край с. Бухово започват още през първата половина на април 1946 г., като в началото, добивът е около 1,3 тона месечно. В отчет до съветското ръководство от 15 август 1946 г. се отбелязва, че за първите три месеца организирани доставки на уранов концентрат от „рудниците в чужбина“ са изпратени общо 9,9 тона, от които 4,3 тона от мина „Бухово“ в България. (Баев, 2021)
През 1956 г. е създадено обединението „Редки метали“. През 1974 г. добивът на уран е 450 тона годишно, през 1992 г. – 645 тона. И заминава – ясно накъде! Защитниците на всичко руско ще кажат, че сме получавали обратно гориво за АЕЦ „Козлодуй“. На което ще им напомня, че тя е открита едва през 1974 г.
В статия във вестник „Дума“, Велислава Дърева твърди, че „планът“ да затворим рудниците през 1992 г. бил с цел:
„Първо – Русия да бъде изтласкана от пазара. Или поне ограничена.
Второ – Източноевропейските страни да бъдат тотално изметени и да ликвидират своя уранодобив. Ултимативно.
Трето – България да се откаже от руското ядрено гориво.“
С цялото ми неудобство, че цитирам този източник, трябва да обърна внимание на авторката, че спирането на добива на български уран, няма как да „изтласка Русия от пазара“. Освен ако, българският уран не е руски?!? А колкото до прозренията на госпожа (или другарката) Дърева – тя е права! България наистина се отказа от руското ядрено гориво, след като десетилетия беше принудена да го купува по цени, определени в Москва. Отказа се едва 30 години по-късно – през 2022 г.! При министър-председателя Кирил Петков!
И накрая, едно обяснение защо им е на братушките уран ли? При условие, че имат най-много ядрени бойни глави в света, достатъчни да унищожат планетата няколко пъти? Дава го Георгий Бурков
„Болшевиките се нуждаят от атомната бомба, за да останат на власт, т.е. срещу собствения си народ. Ще мине малко време и ще започнат да изнудват целия свят, та целият свят да ни моли хората да не правим революция и да търпим тези таласъми и да ги подкрепяме.“
Между другото, в същата книга, той казва нещо, върху което си струва да се замислим:
„Нямам родина, защото робът не може да има. Но ако я имам, тя е вътре в мен, както много други. Но ние живеем на чужда територия, родината ни е окупирана от комунистите. Това не са татаро-монголци, наши са и може би това е тайната на техния успех. Принудиха ни да бъдем чужди.“
Толкоз! Sapienti sat!
Библиография
Yale Low School. (29 october 1944 r.). The Armistice Agreement with Bulgaria; October 28, 1944; Agreement Between the Governments of United States of America, the United Kingdom, and the Union of Soviet Socialist Republics, on the One Hand, and the Government of Bulgaria, on the Other Hand, Co. Department of State Bulletin. Изтеглено на 29 09 2023 r. от Lillian Goldman Law Library: https://avalon.law.yale.edu/wwii/bulgaria.asp
Ангелов, В. (2005). Премълчани истини. София: Анико.
Ангелов, В. (2005). Третата национална катастрофа. София: Анико.
Баев, Й. (2021). КГБ в България. (Сътрудничеството между съветските и българските тайни служби (1944-1991). София: Българска история.
Бурков, Г. (1998). Хроника сердца. Москва: Вагриус.
Вачков, Д. (22 февруари 2021 r.). Финансово-икономическите измерения на съветската окупация 1944 – 1947 г. Извлечено от zonanews.bg: https://zonanews.bg/mnenia-i-analizi/finansovo-ikonomicheskite-izmereniya-na-savetskata-okupatsiya-1944–1947-g
Димитрова, П. (2020). Между «двойным освобождением» и оккупацией: болгарское общество об итогах Второй мировой войны. От С. И. Данченко (Ред.), Славяне и Россия: проблемы государственности на Балканах (конец XVIII–ХХI вв.) Никитинские чтения «Славяне и Россия» (стр. 410-433). Москва: Институт славяноведения РАН. doi:DOI 10.31168/2618-8570.2020.22
Симеонов, П. (н.д.). Съглашение за примирие между правителството на България от една страна и правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати, от друга. Извлечено от omda.bg: https://www.omda.bg/public/bulg/hystory/saglashenie_bg_ussr_cw_us_1944.htm
Судоплатов, П. (1998). Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы. Москва: ОЛМА-ПРЕСС.
Тошкова, В. (1995). България – непризнатият противник на Третия райх. София: МО „Св. Георги Победоносец“.
Шарланов, Д. (2009). История на комунизма в България, т. 2. София: Сиела.