Съдържание
Уставът
За няколко привилегии в повече
Правителствените лимузини…
… и самолети
„Хляб наш насущний“… и едни пари в плик?
Библиография
Уставът
„Българската комунистическа партия е челен отряд на работническата класа и всепризнат ръководител на народа в борбата за социализъм и комунизъм в НРБ. В партията е организирана на доброволни начала най-съзнателната част от работническата класа, селскостопанските труженици и народната интелигенция. (…)
БКП е висша форма на политическа организация на обществото, (…) ръководна и направляваща сила на социалистическото общество. Партията придава организиран, планомерен и научнообоснован характер на борбата и творчеството на трудещите се за постигане на крайната цел – победата на комунизма. В процеса на изграждане на развитото социалистическо общество ръководната роля закономерно нараства и тя от партия на работническата класа постепенно прераства в марксистко-ленински авангард на народа, става партия на целия народ.“ (Устав на Българската комунистическа партия, 1986)
За по-младото поколение, тези думи сигурно звучат странно, но точно това е записано в Устава на БКП. Думи, които предполагат множество добродетели и най-възвишени идеали у членовете, да не говорим за ръководството на Партията с главна буква. Предполага се, че „авангардът на комунистическата партия“ трябва да бъде пример за всички останали – на членове (дори и такива по принуда) и на симпатизанти. Защото пак в онзи Устав в чл. 2 са изброени задължения като „да служи за пример…“, „да се бори…“, „да участвува…“, „да дава пример…“, „да възпитава…“, „да спазва ленинските принципи и норми…“. В подточка „2 е“ се казва:
„Да служи с личния си живот за пример на строго спазване нормите на комунистическия морал; активно да се бори… с потребителския подход, еснафщина, кариеризъм, корупция, морална разпуснатост…“ (ibidem)
Чета за „задълженията“ на комуниста, (или по-скоро член на БКП), и за „комунистическия морал“, и си мисля, че тези хора, и особено водачите им, сигурно са достойни да бъдат канонизирани – притежават черти, характерни за най-светлите фигури в християнството.
Но! (хайде пак това „но!“) Само няколко години след „социалистическата революция“, на довчерашните борци за „равенство и братство“, властта започва да им се услажда. Не само е „сладка“, а започват и да преяждат с нея!
За няколко привилегии в повече
През 1951 г. излиза Решение на Политбюро на ЦК на БКП , с което дейността на охранителната структура на Държавна сигурност (ДС) ще се ангажира и с обслужването на т. нар. „правоимащи“ лица. Което ще включва и обзавеждането, и поддържането не само на работните места на комунистическата върхушка, но и жилищата, вилите и почивните домове, които тя използва. Същата година отделът прераства във Второ управление, което през 1954 вече получава името Управление безопасност и охрана (УБО).
Отново през 1951 г., министърът на вътрешните работи докладва, че в изпълнение на Решението на Политбюро на ЦК на БКП, в ДС има на щат 395 служители, назначени с цел обслужването на комунистическата върхушка. В документа се посочва, че са взети мерки „по специалното снабдяване и обслужване“ на комунистическите управници.
„Доставят се необходимите количества и в добър асортимент хранителни продукти, текстил, кинкалерия и всичко друго, необходимо за задоволяване нуждите на обслужваните другари“. Но се жалва, че „среща се трудност при набавянето на някои продукти и артикули, като чер пипер, чай, кафе, какао, шоколад и др. поради липса на валута.“
За хора, които допреди 6-7 години са се борили с „монархо-фашистката власт“ и са спали по землянки, хранейки се с каквото намерят, но вече са станали висша комунистическа номенклатура, ДС трябва да организира дори химико-бактериологична лаборатория, „която прави анализ на всички постъпващи в магазините на отдела продукти, както и на ястията, сервирани на различните обеди…“.
из Протокол №44 от 5.02.1951 – „Държавна сигурност – структура и основни документи“
И не само:
„За приготвянето на първокачествени и разнообразни спиртни напитки, както и са подсигуряването количество, се отпочна разширяването на винарската изба в Евксиноград, капацитета на която се увеличава от 30 000 на 50 000 литра.“ (КРДОПБГДСРСБНА, 2015)
А за да може тези тонове вино да се бутилират в не какви да е бутилки, се разпорежда да се окаже съдействие на стопанството „Евксиноград-Сталин“ за доставката на годен винарски инвентар, като се организира и кампания за издирване на „специални черни бутилки за „Евксиноградско вино“. (КРДОПБГДСРСБНА, 2010)
Да ме прощавате, дали случайно или не, но се сетих за прекрасния български израз: „Разбира ли ти свиня от кладенчова вода“. Еле пък от „Евксиноградско вино“ – бих добавил аз! Не за друг – за свинята говоря. Вие за какво си помислихте?
През 1952 г., Политбюро продължава да разпределя привилегии на т.нар. „правоимащи“, които в някои документи ще бъдат отбелязани като „правоимеющи“. Искам да обърна специално внимание, че цитираният по-долу Протокол е на Политбюро на ЦК на БКП – т.е. най-висшият колективен орган в Българската комунистическа партия. Върхушката на комунистическата партия (а не правителството), съставена от десетина души, която взема основните политически и кадрови решения в страната. И всички други чинно изпълняват.
АБпФК вече са започнали да придобиват привилегия след привилегия, но за членовете на партийната аристокрация, „келепирът“ никога не е достатъчен.
„Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене…“
Не, това не е казано от виден партиен функционер, написал го е „Щастливецът“ в „Разни хора, разни идеали III“. Отпечатано през 1897 г. сякаш точно за тези, направили най-големия скок в „социалната стълбица“ в българската история. От селата и горите, полуграмотни хора да застанат начело на Държавата…, аз поне не се сещам! Но ще бъда благодарен, ако ме „открехнете“! За миналото, защото за настоящето – знам. Довчера – голтаци, работещи нискоквалифициран труд в Царство България, или разчитащи на подаянията на Съветския съюз като емигранти в Москва, днес те са „политбюро“! И си разпределят „порциите“. Щедро! Може би Алеко е имал късмет, че си е отишъл по-рано – пак загинал от ръката на българин, защото с неговия език, едва ли щеше да отърве гаврата, наречена „народен съд“.
Солунската митница може и да е далеч, но „благоустройството“ на Бай Ганьовците не спира. В изпълнение на Решение на Политбюро от 5 юли 1952 г.,
„охраната, жилищното устройство, обзавеждането, снабдяването и обслужването на членовете на Политбюро на ЦК на БКП, кандидат-членовете на ПБ, секретарите на ЦК и членовете на Правителството… се възлага на Министерство на вътрешните работи – Управление Безопасност и Охрана / У.Б.О.“
Факсимиле от „Държавна сигурност – войникът на партията“ – изт. comdos.bg
И не само – МВР, в лицето на специално създаденото за обгрижването им УБО, ще трябва да обзаведе жилищата, кабинетите, почивни станции и вили на „новите властници“. Да подреди дори спалните им, вкл. с „нощни лампички и килимчета“. Не знам, дали довчерашните „санкюлоти“ са поискали и копринени пижами, но в кухните им е трябвало да бъдат осигурени маса и столове за 12 човека! Да канят родата, да се облажи и тя на държавната софра. И разбира се – всякаква посуда – тенджери, тигани и хладилник. И забележете – разпореждат хладилникът да не е какъв да е, а „електрически“! Ти да видиш!
…
Не знам колко са били общо „партизаните“ в България, но май пропуснах да спомена, че изброените „правоимащи“ длъжности обхващат над 100 човека? Отделно семействата им.
Десет години по-късно бива утвърден „Протокол № Б-13“ от 27 декември 1962 г. Не намерих оригинала на първоначалния Протокол, който препотвърждава привилегиите на „правоимащите“, но ще цитирам част от него по ген. Георги Милушев (последния началник на УБО):
„Извлечение от ПРОТОКОЛ Б-13 на ПБ на ЦК на БКП от 27. XII. 1962 г.
– За членовете на ПБ и секретаря на БЗНС УБО обезпечава жилище (апартамент, вила) напълно обзаведени, осигуряващи всички условия за работа и почивка.
Цялостното поддържане, ремонти, преустройства, обзавеждане и оборудване на тези жилища и принадлежащите към тях паркове и градини се организира и извършва от УБО и е за сметка на бюджета му.
– В случаите, когато те не ползват държавно, а собствено жилище (апартамент, вила), разходите за тяхното поддържане, хигиенизиране, за осветление, отопление, вода, телефонни услуги, за поддържане на парковете и градините към жилищата са за сметка на бюджета на УБО… (…)
Кандидат-членовете на ПБ на ЦК на БКП, Председателя на ЦКРК и секретарите на ЦК на БКП
– УБО обезпечава вила, подходящо обзаведена и оборудвана. Разходите за поддържането и обзавеждане на вилите, на парковете, за осветление, отопление, вода, телефонни услуги и др. разходи, за които има разпореждане на ЦК на БКП, са за сметка на бюджета на УБО.
За ползване на предоставените вили заплащат месечен наем в размер на 12 лв.
– Когато се ползват собствени вили, разходите за осветление, вода, телефонни услуги, текущ о поддържане на парковете и градините е за сметка на бюджета на УБО.
– Кандидат-членовете на ПБ на ЦК на БКП имат по една хигиенна работничка, а секретарите на ЦК на БКП – два дни в седмицата. (…)
Получават храна и хранителни продукти за път от стола без заплащане.
– Ползват бюфетите, предназначени за обслужване на членовете на ПБ и секр. на ПП на БЗНС безплатно.“ (Милушев, 1991)
Една от характеристиките на капитализма според Маркс е „експлоатацията на човек от човека“ – удобен лозунг, с който комунистите оправдават национализацията на частната собственост върху средствата за производство. И „освобождават“ по-заможните от част от имуществото им. Или от цялото! Зевзеците казваха, че „това за експлоатацията е така при капитализма – при социализма е обратното“. Е, „обратното“ беше само за върхушката. В цитирания документ – Решение на Политбюро от 1952 г. четем, че:
„Членовете на ПБ на ЦК на БКП ползват квартирите и вилите безплатно, включително и прислугата“. (ibidem)
Прислугата! И ако по-късно, тези длъжности се наричаха „обслужващ персонал“, то Политбюро в ония години си иска „прислугата“. Довчерашните „революционери“ вече се чувстват аристокрация! И се държат като такава!
По-късно, Главният счетоводител на УБО Георги Георгиев, ще опише:
„Осигурявахме хигиенни работнички, камериерки за поддържане на вилите и домовете, перални услуги, химическо чистене, бръснаро-фризьорски услуги, предоставяне на наш жилищен и вилен фонд с обзавеждане за ползване заедно с принадлежащите паркове и градини. Поддържането им също се извършваше от УБО. Извършване на тапицерски услуги, шиене на пердета, обкантяване на килими, пердета и други.“
За ползването на вилите Политбюро е определило „наем“– 12 лева. Този наем „правоимащите“ заплащат чак до 1987 г., когато началникът на УБО – ген. Милушев внася предложение, наемът да се увеличи от 12 на 36 лева, с аргумента, че само електричеството, отоплението и телефонът на всяка една от вилите, струват на държавата не по-малко от 600-700 лв. (Да обърна внимание, че средната годишна заплата в НРБ по това време е 2812 лв., съгласно Статистически годишник за 1988 г. Или по 235 лв. на месец!). Предлаганото увеличение е символично, на фона на разходите на „правоимащите“, но… предложението не е прието от червената аристокрация! (Милушев, 1991)
Но лакомията не стига дотук. „Правата“ на „правоимащите“ се прехвърлят и а техните наследници!
Разпореждане № II-133 на МС от 04.04.1968г. – Относно: За уреждане на някои жилищни въпроси на членове на Политбюро на ЦК на БКП – изт. www.desehistory.com
И като всяка една аристокрация, те имат нужда от дворци. Които за благозвучие ще се наричат „резиденции“. Или още по-благозвучното – „правителствени почивни домове“, за да не се дразни „плебса“. И пак като всяка аристокрация, до „почивните домове“ ще имат достъп ограничен кръг хора. „Наши хора“! То май борбата за „народна власт“, се свежда до битка за привилегии. И то, както казва Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“.
Като говорим за палати, трябва да споменем накратко, че идвайки на власт, българските „комунисти“ заварват само 4 царски дворци и резиденции – „Евксиноград“, „Царска Бистрица“, „Кричим“ и Царската къща в с. Баня, Карловско. Очевидно, битката с „монархо-фашистите“, бая е изтощила борците за светло бъдеще и те започват яко строителство на партийно-правителствените резиденции – за годините на народната власт са построени десетки! За „правоимащи“! За да си почиват!
Но дали ще ходят по резиденции или ще си седят по домовете на държавна издръжка, те носят бельо, което трябва да се пере. Колко често – не знам, защото се ходеше на баня един път седмично, а и препоръките в онези години бяха:
„Личното бельо не трябва да се преносва повече от една седмица, а при усилена работа повече от четири дни.“
Преносени или не, но позацапаните кюлоти на „правоимащите“ се перат от Държавата (буквално, но и в преносен смисъл)! Безплатно!
Правителствените лимузини…
В същия документ четем, че вече с безплатно изпрани гащи, членовете на Политбюро ще се возят. До вчера са ходили пеш из Балкана, или в най-добрия случай, натоварени в някоя каруца, днес те вече са взели властта. И ще ползват не по един, а по два автомобила! Не знам, дали за да ходят сред „трудовите колективи“ или да посещават почивните домове за „правоимеющи“.
И още:
„С разпореждане № 29 на Министерския съвет (от 6.1.1965 г.) се урежда статутът на шофьорите на членовете на Политбюро, кандидат-членовете на Политбюро, секретаря на БЗНС и секретарите на ЦК на БКП. В него се посочва, че те са военизирани — офицери, с пределно звание „Капитан“. (Милушев, 1991)
Което преведено на прост език означава доста „по-дебела“ заплата и … пенсиониране след 20 години шофьорлък, с по 20 брутни заплати! В „тежка“ служба на новите „величества“!
УБО извършва май всякакви транспортни услуги, защото автопаркът му се състои от четири сектора плюс автоработилница, която да го поддържа. Първият сектор обслужва членовете на Политбюро, секретарите, кандидат-членовете на Политбюро, председателя на Контролната ревизионна комисия и секретаря на БЗНС.
„На всеки един от тях бяха на разположение по два автомобила. Тези автомобили в много случаи се използваха и от членовете на семействата им. Не зная има ли нормативен документ за това, но в СССР например такава практика не съществува“,
обяснява ген. Бончо Бончев, зам.-началник на УБО в периода 1981-1990 г. Оказва се, че нашите болшевики даже надминали учителите си!
Вторият сектор в автопарка включвал колите, обслужващи министрите – те също били без лимит, но не се предвиждало ползването от семействата им. Третият сектор с автомобили „Чайка“ и „Волга“, бил предназначен за обслужване на гости, а четвъртият сектор включвал товарни автомобили и автобуси.
… и самолети
Ще минат няколко години и за „червената аристокрация“ дори и четирите сектора с автомобили няма да са достатъчни – ще искат да ползват правителствен самолет. Разбира се – безплатно.
През 1972 г. е създаден „Авиоотряд 28“. И ако се чудите защо точно „28“ – наречен е така във връзка с 28 годишнината от преврата на 9 септември 1944 г. (разбирай – отпразнува се вземането на властта). Това звено към БГА „Балкан“, състоящо се от 2 самолета ТУ-154 М и ТУ-154, 4 самолета „Як“ и два вертолета МИ-8. Уж трябва да обслужва само малък кръг от „правоимащи“ – най-отговорните партийни и държавни ръководители, но за пътувания в страната и в чужбина, ползващите авиоотряда ще набъбнат с доста различни служители от апарата на ЦК, от Държавния съвет, служители на ДС – всичко това за сметка на „богатия“ български народ! А двата хеликоптера удобно (и безплатно) ще превозват „правоимащите“ към ловните им подвизи в множеството новосъздадени ловни стопанства из цяла България!
Говорим за лов –
„Така стана, че аз съм най-много трофеи убил, а това е обяснимо… Така че заслужава си специална книга да се напише за развитието на ловното стопанство през времето на Живков и живковистите“
ще каже малко преди смъртта си не друг, а … другарят Тодор Живков! И не се учудвайте – по времето на Соца за изградени десетки ловни стопанства и ловни резервати из цяла България. Може би защото ловуването става модерно сред партийната върхушка, а и поради личния интерес на „Първия“, през 60-те години започват да се създават ловни стопанства буквално във всички ъгълчета на България – „Кормисош“, „Воден“, „Мазалат“, „Правец“, „Витиня“, „Балчик“, „Ропотамо“, „Искър“. Разбира се, най-едрите елени, муфлони, глигани се пазят за Тодор Живков, който става световен рекордьор – убитите от него животни са оценени с рекорден брой точки. Така в резиденция „Карамуш“ през 1986-а Живков е отстрелял глиган, оценен на 155 точки, с които подобрил 50 годишен рекорд на друг прочут ловец и нацистки деец – Херман Гьоринг.
И това не е поради „уникалните“ ловни умения на Тошката, а защото животните му се осигуряват като на тепсия – специално за него са изградени специални чакала с електрическо отопление, за да не мръзне, в очакване „на слуката“!
Аз лично не обичам лова – това е неравностойна, а оттам – и нечестна битка между човек и животно! Особено от добре затоплено „чакало“. Затова ще се върна на летенето. С оня „авиоотряд“.
„Най-доволни (и печеливши!) бяха тези, които се ползуваха от утвърдилата се практика — при всяко официално пътуване в чужбина към ръководителя на делегацията да се прикрепват цели групи придружаващи го. Разбира се, те нямаха нищо общо с неговата мисия, а бяха просто „екскурзианти“ до близки и далечни страни от Европа и света. При това пътуванията им бяха безплатни, добре организирани, освободени от всякакъв митнически контрол и при първокласно обслужване на борда на самолета. Те отскачаха за няколко дни до Париж или Виена да се разходят по познатите места, да направят покупки по последния „вик на модата“, да видят новите театрални или оперни постановки… Питам се какво ли са мислили за нас домакините от съответната страна, когато от предната стълба на самолета са слизали официалните лица, а от задната са се изсипвали групите „придружаващи“?(…)
През август въздушните курсове между София и Варна зачестяваха и поради големия кръг „приближени“ самолетите винаги бяха пълни. Когато „правоимащият“ тръгваше на море, с него пътуваше и цялото му домочадие — жена, деца, внуци, правнуци, люлките и велосипедите на внуците и правнуците… Преди пътуване на Милко Балев например помощниците, сътрудниците и секретарките даваха сигнал и правителственият самолет се запълваше с неправителствени безплатни пасажери.
А тези, които не се понасяха, като Огнян Дойнов и Гриша Филипов, пътуваха с два самолета, излитащи през половин час — един след друг. И ако никой не ги придружаваше, летяха съвсем сами като с частни самолети.“ (Милушев, 1991)
И още спомени на ген. Милушев:
„Извършени са стотици екскурзионни пътувания до Париж, Мадрид, Люксембург и други страни. Най-разточително се ползваше тази скъпоструваща на държавата техника“.
Многократно цитирах ген. Георги Милушев, който – напомням, е последния шеф, управлявал УБО преди 1989 г., така че трябва да му вярваме. Пък и документите го доказват…
„Хляб наш насущний“… и едни пари в плик?
Четем за жилища и вили, за резиденции и за лов, за автомобили и за самолети, но не казахме нищо за „Хляб наш насущний“. Чрез същото това УБО, „правоимеющите“ и за софрата са се погрижили. Не за народната, а за своята – ако довчера са обирали мандри, или поне така твърдят в спомените си, днес вече искат специално обслужване, от „специален магазин“, в който да се „контролира качеството“. Чудя се – защо им е „специален магазин“? Нали апологетите постоянно повтарят, че при Соца имаше всичко? Нямаше опашки, нямаше дефицит, а и всичко беше и много качествено, и евтино?
И още:
А на всичкото отгоре, „обезпечаването“ на семействата на „правоимеющите“ с храна се извършва за сметка на УБО.
Цитирах част от Протокол Б-13. Не намерих оригинала със сумите за храна, с които „правоимащите“ разполагат, визирани в него през 1961 г., но само пет години по-късно, през 1966 г., за членовете на Политбюро – Цола Драгойчева, Тодор Павлов и Иван Попов сумата нараства на 400 лв. месечно. За останалото Политбюро сумата е 700 лв., за първия секретар – 1000 лв., докато кандидат-членовете ще трябва да се хранят „само“ с 300 лв. месечен лимит. Храната се е приготвяла в стола на партийния хотел „Рила“ и се е разнасяла със специален автомобил до жилищата им. През 1974 г. лимитът вече скача на 1300 лв. за Живков, и по 1000 лв. за останалите членове на ПБ месечно, 500 за кандидат-членовете, и по 400 за секретарите на ЦК.
През 1981 г., средната годишна заплата в НРБ е 2303 лв. Повтарям – годишна! Или по 192 лева месечно. Толкова е записано в Статистически годишник 1981 година на НСИ. Това няма да попречи, през същата 1981 г. да се внесе „поправка“ към същият онзи Протокол „Б-13“ на Политбюро от 1962 г., в който се разпорежда:
„1. Считано от 1 май 1981 г. разходите за храната на генералния секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия и председател на Държавния съвет на НРБ др. Тодор Живков и семейството му да бъдат за сметка на бюджета на УБО при държавния съвет.
2. Считано от 1 януари 1981 г. лимита за храната да бъде, както следва:
а/ За членовете на Политбюро на ЦК на БКП 1200 /хиляда и двеста/ лева месечно
б/ За члена на Политбюро на ЦК на БКП др. Цола Драгойчева 800 /осемстотин/ лева месечно.
в/ За кандидат членовете на Политбюро на ЦК на БКП 600 /шестотин/ лева месечно.
г/ За председателя на ЦКРК на ЦК на БКП 500 /петстотин/ лева месечно.
д/ За секретарите на ЦК на БКП 500 /петстотин/ лева месечно.
е/ За секретаря на БЗНС др. Петър Танчев 600 /шестотин/ лева месечно.“
Прилагам копие на Протокола, утвърден с подписа лично на Тодор Живков:
Цитирам документа (заедно с правописните му грешки). И без да разбирате от счетоводство ще забележите, че при средна заплата за страната под 200 лева на месец, „правоимащите“ получават само за храна суми, равняващи се на 3-4 пъти над заплата на трудещите се! А на другаря Живков даже няма лимит – да яде на воля! Не знам с какво са се хранили, но числата са категорични! Гладни, бе! Само на баба Цола, всеки път дават по-малко. Сигурно са я държали на диета. За да не се … по заседанията на ЦК.
Споменахме комплекс „Рила“. Изграден специално за целта в центъра на столицата, максимално близо до основните партийни и правителствени институции. Със силно ограничен достъп, той беше известен сред софиянци с това, че в него може да бъде намерено всичко онова, за което обикновените българи дори не можеха и да мечтаят. В противовес на традиционните опашки пред магазините за хранителни или други дефицитни стоки, които не знам защо, апологетите на Соца забравиха. Странно „селективна“ е склерозата! Освен магазина, в „Рила“ за правоимащите на разположение са и два ресторанта. Ген. Милушев споделя:
„Особените функции на комплекса „Рила“ бяха публична тайна поне за София. Хората говореха със завист и негодувание за този малък остров на благоденствието, скрит от погледите на простосмъртните с плътни пердета. Но вероятно и най-жлъчните одумвания не са отгатвали мащаба на предприятието, не са подозирали какъв перфектен готвач и снабдител бе военизираният отряд, наречен УБО.“
И допълва:
„Задължение на УБО бе да храни, снабдява и обслужва не друг, а висшия ешелон, т. е. двадесетина души. Но на практика на яслата на специалното снабдяване беше целият номенклатурен апарат на ЦК на БКП, Държавния съвет, Министерският съвет с техните семейства и доста други, за които имаше специално разрешение на ЦК. Нека никой не се заблуждава, че „най-правоимащите“ ползваха услугите на комплекса „Рила“. За тях бе създаден отделен стол и снабдяване в комплекса на „Панорамен път“. Там всичко преминаваше през предварителен лабораторен анализ.“
В интерес на истината, не всички партийни функционери са получавали храна безплатно. Но и за втория ешелон на „правоимащите“ е помислено – те ще плащат, но с намаление. Отново Георги Георгиев, който като Главен счетоводител на УБО, споделя:
„Осигурявахме производство на хранителни продукти – меса и местни произведения, плодове и зеленчуци, произведени по традиционни технологии – с естествена тор, без никакви химикали и с провеждане на системен лабораторен контрол за наличие на вредности. Тези хранителни продукти се осигуряваха в прясно или преработено състояние по желание. Заплащането от правоимащите се извършваше на базата на определените единни държавни цени на дребно, независимо от тяхната себестойност. Разликата между цената на дребно и себестойността за някои продукти е значителна и тя оставаше за сметка на бюджета на управлението. Ежегодно тази дотация възлизаше на 500 000 до 700 000 лева. (…)
Храната се осигуряваше или от стола в Княжево, или в стол-ресторанта на хотел „Рила“, или се разнасяше по домовете. Най-фрапиращ случай с разликата между себестойност и цена беше по отношение на произведените ягоди с стопанство „Врана“. Фактическата себестойност на оранжерийните ягоди достигаше над 40 лева за килограм, докато ние ги продавахме съобразно бюлетините на „Булгарплод“ за цената на тези плодове, които достигаха до 2 – 2.50 лева за килограм. Подобни аномалии се получаваха с оранжерийните домати и други зеленчуци, с колбасите и с млечните произведения“ (ibidem)
Говорим за пари за храна. Ще кажете – и днес, много фирми предоставят пари за хранене на своите служители. Вярно е, въпреки че мащабите са несравними. Но ще поговорим и за едни други пари. Безотчетни! Пари в плик! Но не от „сивата икономика“, а от държавния бюджет! Една порочна система, въведена в действие не от кого да е, а от любимият на много апологети на Соца, Тодор Живков. Малко след идването му на власт, печатарят, стигнал до върховете на държавата, предлага с Решение на Секретариата на ЦК на БКП под номер „Б-12“ – да се създаде безотчетен фонд на правоимащите (може би се сетил за бакшишите, докато поработвал и като келнер). Прието през 1958 г., то на практика въвежда, всяка календарна година на Първия секретар на ЦК (длъжност, която „случайно“ той заема) да се отпуска сумата от 20 000 лева, а на секретарите по 5000 лева – т.нар. „персонални пари“, като през годините, тези суми значително нарастват.
Но сагата с парите за храна продължава в сериозни мащаби чак до падането на режима. За нея подробности научаваме от „Тодор Живков. Биография“ (Христов, 2009)
През 1986 г. ген. Георги Милушев оглавява УБО, като той бива „посветен“ в поредната мръсна тайна на Живковото управление, не заради нещо друго, а просто защото постът му изисква той да продължи „традицията“. И като във всички тайни общества, съществува „ритуал“. Генерал Милушев разказва:
„В началото на всяка година отивах при главния счетоводител и срещу разходен касов ордер получавах общия размер на сумата, в която се включват и парите за Тодор Живков, толкова, колкото е разходвал за храна за предходната година. След това разпределях сумата на всеки правоимащ, изплащах парите и той се подписваше в неговата партида. Накрая с главния счетоводител изготвяхме писмен протокол, в който отбелязвахме действително изплатените суми и тези за храна на Тодор Живков. Сумата за храна на Живков варираше между 16 000 и 18 000 лв. Протоколът се подписваше от нас двамата и се унищожаваше разходния ордер и така се заверяваше сметката на УБО.“
Един от „правоимащите“ – Милко Балев, Началник на кабинета на Тодор Живков разказва как са получавани парите:
„Някъде към 1969-1970 г. в качеството си на началник на кабинета на Тодор Живков започнах да получавам допълнителни възнаграждения (представителни пари) в размер на 4000 лв., които по-късно се увеличиха на 5000 лв. Те се изпращаха от ЦК и не знаех откъде са средствата. Когато аз бях избран за член на ЦК започнах да изплащам тези пари на членовете на Политбюро, както и на секретарите на ОК на БКП.
Тази дейност по-късно се пое от отдел деловодство на ЦК и Продан Стоянов. На членовете на Политбюро се изплащаха по 12 000 лв., генералният секретар на ЦК получаваше 25 000 лв., председателят на Министерския съвет и водещият секретар на Секретариата на ЦК по 15 000 лв., кандидат-членовете на Политбюро по 9 или 10 000 лева заедно със секретарите на ЦК, завеждащ отделите в ЦК по 4-5000 лв., секретарите на ОК на БКП – 4-5000 лв. Председателят на Народното събрание получаваше по 15 000 лв. Членовете на правителството получаваха по 5-6000 лв.
Председателите на окръжните народни съвети, председателят на БАН, председателите на творческите съюзи, първият секретар на ЦК на ДКМС получаваха суми в размер на 2-4000 лв. Такива пари се даваха и на председателя и заместниците на Централната ревизионна комисия на ЦК. Размерът на средствата се определяше от генералния секретар на ЦК. Те се раздаваха в началото на всяка година, еднократно и на ръка. Те не се облагаха с данъци и от тях не се изплащаше партиен членски внос. Тези пари имаха секретен характер, поради което не се отчитаха и не се заплащаше членски внос.(…)
Като член на Политбюро получавах лично от началника на УБО ген. Кашев, а впоследствие от ген. Милушев пак в началото на всяка година сумата от 14 400 лв. Началникът на УБО носеше със себе си специална тетрадка, в която имаше лист с означени моите инициали. На същия лист се вписваше сумата, която ми се изплаща, а аз се подписвах. Останал съм с впечатление, че такива суми са се изплащали само на членовете на Политбюро. Парите получавах в плик и за тях също не се плащаше данък и партиен членски внос. (…)“ (ibidem)
Чета признанието, че парите им не се облагали с данъци. Браво на тези „народни синове“. Не плащали данъци – нещо като „сивата икономика“ днес. Доколкото знам, единственият, който официално не плащал данъци още от 1934 г, е Хитлер, когато става райхсканцлер! Но нашите май го надминали!
И отново, за да не бъда голословен, ще покажа данни от „Статистически годишник за 1970 г.“ – вижте заплатите на трудещите се в НРБ. Обръщам внимание – числата в годишника са средните годишни заплати – всеки може да ги раздели на дванадесет месеца. И може да ги сравни с получаваните суми от „правоимащите“ в плик. Пък после да говорим за „най-справедливия строй в света“. И за една „Червена аристокрация“, дошла не по заслуги към Родината, а със щиковете на Червената армия.
Факсимиле от Статистически годишник 1970 г. – изт. НСИ
Друг „правоимащ“ – Георги Атанасов допълва разказа, като пояснява какви били задълженията му като Завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК на БКП, преди да бъде назначен за Министър-председател:
„Ежегодно в началото на годината в края на януари или февруари ми се обаждаше лично Тодор Живков и ми казваше, че е време да се изпълни мероприятията по Б-13 от 1968 г. Нарежданията се даваха лично от Живков или от негово име от финансовия министър“. Задачата на Атанасов като завеждащ отдел на „Деловодство“ е да подготви за лицата, които имат право на сума, размерът и го предава общия размер на финансовия министър.
Сумата му се донася след известно време от началника на отдел „Специален“ на Министерството на финансите полк. Васил Лилов и се предоставя срещу разписка. След това се раздава на правоимащите от комисия в състав – министъра на финансите, председателя на БНБ, полк. Лилов, Иван Шпатов, главен секретар на Министерския съвет по това време. Накрая комисията унищожава разписките за получени суми и изготвя общ протокол.“
Атанасов не казва сумите, но за тях разбираме отново от УБО, в лицето на ген. Милушев:
„В началото на 1989 г. бях започнал обичайните си „коледарски посещения“ с парите за храна. С добре издутата си чанта още в началото реших да посетя Иван Панев като нов член на Политбюро. Но за моя голяма изненада, вместо да се зарадва както останалите, той стъписано ми каза: „Но вчера Продан ми даде парите!“ Беше мой ред да се учудя: „Какви пари?!“ Панев ми отговори, че били 12 000 лв., но така и не разбрал за какво му се дават. (…)
Намерих Продан Стоянов, който също остана неприятно изненадан. Започнахме да уточняваме кой, защо, колко и какви пари получава. Оказа се, че той не знае за раздаването на „пари за храна“, а аз не знаех за „протоколните пари“. Така изяснихме за себе си, че по двата независими канала, чрез началника на УБО и завеждащия отдел „Деловодство“ на ЦК на БКП, всеки член на Политбюро получава към заплатата си още по… 26 000 лв. годишно.“ (Милушев, 1991)
Обърнахте ли внимание? По силата на различни партийни „решения“, „правоимащите“ получават безотчетни пари в плик. Даже в два плика, на обща стойност 26 000 лева годишно! Черна каса!
А какво правят с тези пари „богопомазаните“ ли? Отговаря ген. Милушев:
„Помня например, че един ден ме извика при себе си и ми подаде една молба. Беше на чавдареца Борис Тошков, изпратена до Живков, за да му разреши да закупи „Мерцедес-дизел“. За целта той искаше да му се отпусне валута по 65 ст. доларът (не знам откъде беше измислил този курс). „Виж там“ — беше цялата резолюция на Тодор Живков. Смисълът й бе повече от ясен: „Да се изпълни.“ (Милушев, 1991)
И не се чудете на „скромността“ на бившия партизанин – не ще Лада или Волга – иска Мерцедес и то „дизел“. Отново за сведение, според БНБ, през 1987 г., 1 лв. се обменя за 1.50 щ. д., а през 1989 г. фиксираният курс на американската валута е повишен на два пъти на 2.00 и 2.50 лв. за долар. (Тодорова, 2006). Да не говорим, че на черно, при чейнчаджиите пред „Магурата“ , доларът стигаше и до 10 лева
Пак по същото време, с разрешение на Секретариата на БКП, правоимащи могат да закупят „Рено 5“ за 8420 лева, а за простолюдието, автомобил „Лада“ в „Мототехника“ струваше около 10 000 лв. и се чакаше 10-15 години. При средна заплата през 1989 г. 235 лева.
Толкова по темата „Колко хубаво беше при Тодор Живков!“ И за финал:
„Всички животни са равни. Но някои са по-равни от другите“
Sapienti sat!
Библиография
КРДОПБГДСРСБНА. (2010). Държавна сигурност – структура и основни документи. (М. Бонева, & Х. Христов, Ред.) София: КРДОПБГДСРСБНА. Извлечено от https://comdos.bg/media/DS_Struktura_DVD.compressed.pdf
КРДОПБГДСРСБНА. (2015). Държавна сигурност – войникът на партията (разширен вариант). София: КРДОПБГДСРСБНА. Извлечено от https://www.comdos.bg/media/27_DVD%20VOINIK%20opt.pdf
Милушев, Г. (1991). По коридорите на властта. София: Intra book.
Тодорова, Ц. (2006). История на външния държавен дълг на България, 1878-1990 г. ,част 3. София: Българска Народна Банка.
Устав на Българската комунистическа партия. (1986). София: Партиздат.
Христов, Х. (2009). Тодор Живков. Биография. София: Сиела.