1960 – 1989 – Трите фалита

Съдържание

За „процъфтяващата“ социалистическата икономика
Национализация
… и индустриализация
Парични реформи
Златния резерв на България заминава за Москва
Тайната продажба на българските златни резерви
Вторият фалит
Третият фалит през 1987 г.
Библиография

За „процъфтяващата“ социалистическата икономика

Често в социалните мрежи попадам на коментари за „доброто старо време“, за това „колко хубаво било при социализма“, колко евтино било всичко, колко напред била България по брутен вътрешен продукт на глава от населението! Как днес имаме банани, но сме загубили всичко останало! Да не забравя „безплатното“ образование и здравеопазване! И колко „Демокрацията ни отне“! Може би това е един от най-упоритите митове, насадени в публичното пространство!

Много от изказваните „експертни мнения“ са от хора на възраст, предполагаща по медицински причини известен дефицит на реални спомени (а може би и на интелект), но има и такива, родени в началото на XXI век, които „си спомнят“. Сигурно преразказват чутото от родителите си. Или от бабите си… Аз също съм чувал много от баби и дядовци, от родители, но имах и „щастието“ да посрещна промените в студентските си години, което ми позволява да имам днес ясен и трезв спомен за времето „преди“ и „след“! А и информационното пространство във вид на книги и документи (а не социални мрежи и анонимни сайтове), ми даде достъп до факти, до които обикновения човек по време на Соца не само нямаше достъп, но дори не можеше и да подозира съществуването им. Затова отделям специално място на един от тях – на фалитите на НРБ.

Повечето по-възрастни знаем, а и помним добре фалита на България по времето на правителството на БСП с премиер Андрей Луканов, през „Гладната Лукановата зима“ на 1990 г., когато не само бензинът, но и млякото, сиренето, олиото и други хранителни стоки бяха с купони.

Купони за кисело и прясно мляко – февруари 1991 г. – сн. socbg.com

След мораториума върху плащанията по външния дълг от края на март 1990 г., България е банкрутирала от гледна точка на световния пазар. И ако се чудите, какво значи „мораториум“, ще обясня – взимате кредит от банка, плащате няколко вноски, след което им казвате, че повече няма да плащате, защото нямате пари. Т.е. – обявявате „мораториум“! Дори да не сте имали вземане-даване с банка, може да предположите, какво ви чака! А когато става дума за държава, това означава край на външната търговия – не може да се извършва нито внос, нито износ на стоки, защото банковите разплащания не функционират. Няма петрол или газ, няма храни, няма… И никой не иска и да чуе за вас! Но няма да забравят и ще си искат парите!

Но има и други държавни фалити, за които не бяхме и чували. Защото фалитите на управляваната от БКП „народна република“, са едни от малко известните, или по-скоро – бяха държани в пълна тайна, за сметка на прокламирането на „великите достижения“ на социализЪма и комунизЪма в България. А те, фалитите, казват всичко за това, „колко хубаво беше при Бай Тошо“! И чийто дългове изплащахме до 2015 г.!

Христо Христов – разследващ журналист е основател на сайтовете desebg.com – разглеждащ архиви на Държавна сигурност, agentibg.com – регистър с досиетата на част от сътрудниците на ДС и pametbg.com – проект, целящ съхранението на паметта за жертвите на тоталитарния комунистически режим в България в периода 1944-1989 г. През 2007 г. той издава книгата „Тайните фалити на комунизма“ (Христов, 2007), с официалните документи по дело №4/1990 г. на Главна прокуратура за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП. Христов е може би единственият изследовател, който е работил с над 1300 тома по делото, в които е събраната голяма част от стопанската история на България в периода 1958-1991 г., с включени разпити на ключови функционери и ръководители от БКП, стопански ръководители, бивши управители на БНБ, както и бивши министри. Тази книга за първи път разкрива, че по време на управлението на БКП начело с Тодор Живков, освен фалита на Луканов, страната е доведена до фалит три пъти – през 1960, 1977 и 1987 г.!

Една от многото мръсни тайни на Комунизма! Малка част от които ще осветлим. Укривани, за да може днес да блести ореола на „народната република“!

В онези 45 години, БКП държи монополно властта и контролира изцяло икономиката на страната, изграждайки „светлото бъдеще“, но фактите доказват, че в първите 15 години на „народната власт“, проблемите непрекъснато се задълбочават – постоянен дефицит на стоки, техническа изостаналост, ниско качеството на продукцията и силно ограничен асортимент. И разбира се редовните опашки пред магазините, които ще помним до рухването на системата! И уникалния български израз: „пуснали са…“. А и последващата „Лукановата зима“ под вещото ръководство на пременената вече БСП!

…

„От Шчечин на Балтийско море до Триест в Адриатика „желязна завеса“ се спусна над континента. Зад тази линия се намират всички столици на древните държави от Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София; всички тези известни градове и населението около тях лежат в това, което трябва да нарека съветска сфера, и всички са обект, под една или друга форма, не само на съветско влияние, но и на много висока и в някои случаи увеличаваща се степен на контрол от Москва“,

заявява Уинстън Чърчил в реч на 5 март 1946 г.

Някои историци веднага ще кажат, че терминът „желязна завеса“ е откраднат от Чърчил, защото за пръв път е употребен от Гьоринг в началото на 1945 г. Вероятно е така, но това не променя нещата – нали ние живяхме зад нея – с кльона по границата, с лагерите, с „изходните визи“, с термина „невъзвращенец“! В речниците последната дума се превежда като „човек, напуснал Родината си и нежелаещ да се върне“. Ние, живелите в Соца знаем, че тези хора не можеха да се върнат дори да желаеха, защото бяха осъдени на минимум 6 години затвор! Например – Георги Марков! И техните присъди бяха отменени едва след 10 ноември!

Веднага след окупацията на България, съветското командване изисква от българското правителство да му представи пълна информация за предприятията с германски и унгарски капитали – около 170 германски предприятия с капитал близо 4 млрд. лв. и 25 унгарски – с капитал около 70 млн. лева. Всички те продължават стопанската си дейност под контрола на Службата по надзора, съгласно указанията на Съюзната Контрола Комисия – СКК (разбирай на СССР). На Потсдамската конференция между държавните ръководители на трите големи сили от антихитлеристката коалиция е решено, част от германските репарации да се издължат на СССР, като в негова собственост преминат германските активи и капитали в победените страни.

На 31 май 1946 г. е обнародван закон, съгласно който германската собственост се предава на Съветския съюз. Подписан е план за приемане и предаване на предприятия с преобладаващо германско участие. Документът обхваща 41 предприятия с общ акционерен капитал, определен след преизчисляване на над 1,5 млрд. лева.

На 8 септември 1946 г., под дулата на окупационните съветски войски се провежда Референдум за обявяване на България за република – референдум разбира се изцяло контролиран от новата власт. Не знам защо се сещам за един друг референдум – този в Крим през 2013 г., когато с помощта на едни „зелени човечета“, тази част на Украина, беше присъединена „законно“ към Русия (федерация или империя – преценете сами!).

При 92% избирателна активност, 95,63% от българите гласували „ЗА“ Републиката. Разбира се! На 14 септември Върховният съд обявява резултатите и въпреки че Референдумът бил за „Република“, още на следващия ден България е обявена за „Народна република“. Странно, защото думата „република“ идва от латински: res publica – „дело на народа“. Та обявяваме – „народно, народно дело“.

И ако някой смята, че няма разлика, обяснявам:

„Народна република е често използвано име от марксистко-ленинските правителства за назоваване на техните държави. Причината за използването на израза почива на твърдението, че марксистко-ленинското управление е в интерес на огромното мнозинство от хора и като такава, марксистко-ленинската република е народна република.“

След референдума, за временен председател на страната е избран Васил Коларов, една от ключовите комунистически фигури в състава на Отечествения фронт и да не забравяме – бивш Генерален секретар на Комунистически интернационал. Следват избори за Велико Народно събрание, които се провеждат на 27 октомври 1946 г., като дейността му продължава до 21 октомври 1949 г. Въпреки масовите фалшификации на изборните резултати, над 1 милион жители на селските райони гласуват за все още съществуващата обединена опозиция начело с лидера на БЗНС Никола Петков. С натиск и заплахи, с контролиран вот, над 53% от гласовете отиват за БРП(к). От всички 465 мандата, комунистите, заедно с ОФ получават 366 мандата – около 2/3 от парламента. А за председател на VI ВНС е избран същият Васил Коларов.

На 22 ноември 1946 г. се съставя третото правителство на Отечествения фронт и за министър-председател е избран съветския гражданин Георги Димитров, докаран за целта от СССР, който дори пристига със собствена охрана – съветска, разбира се! Лишен преди време от българско гражданство, живял десетилетия в СССР, той трудно се справя с българския език, и много от разговорите и кореспонденцията се водят … на руски! В нарушение на Търновската конституция, ВНС разработва изцяло нова Конституция, по съветски образец, която по-късно ще бъде наречена „Димитровска“, като държавата се изгражда по модела на СССР. Така България започва промяната си към еднопартийна държава. А член 1 в Конституцията казва:

„България е Народна Република с представително управление, създадена и утвърдена в резултат на героичните борби на българския народ против монархо-фашистката диктатура и на победоносното народно въстание на 9 септември 1944 г.“

Не знам, доколко „народната република“ е създадена „в резултат от героичните борби“ или на „победоносното народно въстание“, или май е вследствие на окупацията от страна на Червената армия! Но следва още една вълна на жестока разправа с опозицията (под благосклонния поглед на съветските окупационни власти) – в хода на заседанията на Народното събрание, 90 народни представители от опозицията са отстранени и арестувани. По-късно, по нареждане на Васил Коларов, един от основните водачи на опозицията, Никола Петков е не просто отстранен от ВНС и арестуван, но по-късно набързо е скалъпен процес и е осъден на смърт.

А България вече е платила доста по-висока цена при налагането на комунизма, в сравнение с останалите страни от съветската окупационна зона – над 20 000 (а според някои – 30 000) избити и безследно изчезнали, над 10 000 осъдени от „Народния съд“ на различни срокове затвор, 2730 – осъдени на смърт! И продължава да плаща! До днес!

Национализация

На 17 май 1947 г. Политбюро на ЦК на БРП(к) създава специална тайна комисия, със задачата да изработи предложение, кои предприятия да бъдат национализирани. Пак тайно се подготвят кадри, които да заемат ръководните длъжности в тях. Процесът се ускорява през есента на 1947 година, когато е създадено Коминформбюро – замислено от Сталин да координира действията между комунистическите партии под съветско ръководство. В резултат на това Коминформбюро се превръща в средство за прокарване на съветски интереси и налагане на сталинизъм, като Съветският съюз се ориентира към ускорено налагане на тоталитарния режим в Източна Европа.

На 23 декември 1947 г. рано сутринта, специално подготвени кадри за бъдещото управление на предприятията в списъка за национализиране, с помощта на милиционерски части, блокират достъпа на собствениците на редица предприятия до архива, касата и управлението им. Създаденият Закон за национализацията на частни индустриални и минни предприятия е приет от VI ВНС само няколко часа преди това. В 11 часа собствениците са изгонени от собствените предприятия, иззети са всички техни документи, ключовете на фабриките и са назначени коменданти, които да охраняват вече държавните фабрики. Пълното прилагане на закона обхваща период от две години и обхваща около 7 000 предприятия, главно малки и средни по размер.

На 18 февруари 1948 г. е приет Закон за изкупуване на едрия земеделски инвентар от частните собственици, с който е национализирана и селскостопанската техника. С този акт, икономиката почти изцяло отива в ръцете на държавата. Частната инициатива е унищожена!

По-късно, през 1948 г., по време на V конгрес на БРП (к), „народната демокрация“ се обявява за диктатура на пролетариата. Това се налага от Сталин при срещата му с Георги Димитров, Трайчо Костов и Вълко Червенков в Москва. Пак тогава, Сталин, в писмо до Димитров дефинира:

„Народната демокрация не изпълнява функциите на диктатура на пролетариата, а Е форма на диктатура на пролетариата. (…) След това Ленин откри съветската форма на диктатура на пролетариата като по-подходяща и целесъобразна при нашите условия (…) У вас, където завземането на властта от работническата класа се извърши не чрез вътрешно въстание, а чрез помощ отвън, от съветските войски, т. е. лесно, без особени усилия, може да се мине без съветската форма, като се върнете към оная форма, за която говореха Маркс и Енгелс, т.е. народно-демократичната парламентарна форма (…) Но този режим ще осъществи функциите на пролетарска диктатура.“ (Знеполски, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, 2008)

Та „Девети септември“ се оказва, че не е „въоръжено въстание“, нито „социалистическа революция“, а се дължи на „помощ отвън“! Да подчертая – военна помощ отвън – от съветските войски!!! А как се нарича „военна помощ отвън“? Без покана от законното правителство?

И това, според Сталин – „бащата на народите“! За сведение на някои …

… и индустриализация

През декември 1948 г. се провежда Петия конгрес на БКП. Пиша „Пети“ с главна буква не от неграмотност, а защото в ония години, конгресите на партията с главна буква определяха житието и битието (а и съзнанието) на българите за следващите 5 години! Та този конгрес потвърждава създаването на Коминформбюро и предвижда ускорено изграждане на структурите на властта начело с компартията. Приема се и плана на първата петилетка. Целта е ускорено създаване на тежка промишленост, разбира се по съветски образец, като се следва доктрината на Сталин за създаване на самозадоволяващо се стопанство – разбирай – избягване на всякакви зависимости от останалия свят. Защото Сталин винаги се е готвил за война и превземането на цяла Европа (Суворов, 1996). Но това е друга тема …

Или може би същата? Защото и днес виждаме подобни мераци от страна на Русия.

Обявената цел е делът селското стопанство да се ограничи за сметка на промишлеността, като се привличат значителни инвестиции, основна част от които идва от емитирани в страната и принудително пласирани облигации, които впоследствие остават неизплатени. Средства идват и във вид на стокови кредити от Съветския съюз, главно с некачествено и морално остаряло оборудване. А нерядко и такова, по-рано прибрано от България като военен трофей! Тяхното изплащане ще стане при неизгодни за България валутни курсове и цени, като икономиката на страната ще бъде тотално обвързвана със Съветския съюз. Кредити, които само 10-тина години по-късно ще изплатим в злато!

Друг източник на финансиране е „ограбването“ на българското село, като се налагат реквизиции и непосилни наряди – принудително изкупуване на земеделски продукти на силно занижени цени. Същевременно пропагандата се стреми да увеличи производителността и полагането на неплатен извънреден труд, а Бригадирското движение обхваща към 300 хиляди души, осигурявайки на режима изключително евтина работна ръка. Хиляди младежи строят за Родината. Безплатно! И биват аплодирани от днешните апологети на Соца. Браво! Но да попитам, колко от същите соцносталгици днес ще излязат да почистят тротоара пред дома си? Безплатно? Или коритото на реката, минаваща през селото – река, задръстена от собствените ни боклуци! Доброволно! Защото днес „Демокрацията“ не им го е забранила?

Масираната индустриализация през Първата петилетка довежда до големи промени в икономиката, като по официални данни през 1952 г. делът на промишлеността в националния продукт достига 47%.

Но както много пъти в „плановата“ социалистическа икономика възникват недомислици – още в началото на 50-те години БНБ и Министерството на финансите предупреждават правителството за изключително тежкото финансово състояние на предприятията. То е причинено от натрупването на огромни запаси при търговските, производствените и други предприятия. Залагането на количествените показатели при изпълнението на плана води до производството на множество продукти, неотговарящи на необходимите изисквания или нямащи нужното приложение както в икономиката, така и в бита. Голяма част от запасите са главно нереализирани дефектни или демодирани стоки. Обмислят се различни варианти за ликвидиране на натрупалите се запаси. Предлага се преработване и поправяне на негодните стоки, но ако това се окаже много скъпо или абсолютно невъзможно, те да се пуснат в търговската мрежа с намалени цени.

За по-младите ще споделя нещо, което сигурно не са виждали – плочки за баня, II-ро, че и III-то качество. Цяло щастие беше, ако в единствения магазин в по-малките градове, освен традиционните 4-5 вида плочки „пуснат“ такива второ качество – криви, деформирани, тук-там очукани! Но бяха първа радост за всеки, който ще си ремонтира банята – криво, криво, но пък по-евтино и все някак ще свърши работа! Още повече, всички бани изглеждаха почти еднакво. В цяла България!

Тежкото финансово състояние на предприятията създават сериозни опасности да блокира и банковата система. По данни на БНБ в държавния и кооперативния сектор са натрупани запаси на стойност 1,200 млрд. нови лева в стоки, които не могат в този си вид да бъдат продадени нито на външния, нито на вътрешния пазар.

Което ще наложи правителството и БНБ да вземат мерки …

През 1956 г, пълномощният министър на Великобритания в София, Ричард Спейт ще напише:

„Постиженията вероятно се дължат повече на естествените качества на българите, отколкото на ефикасността на сегашната администрация: по природа българите са спретнати и обичат да поддържат добре градовете си; те са трудолюбиви и способни земеделци…
… България изостава зад другите сателити най-малкото във външните прояви на възвръщащо се благоденствие: тя е все още страна на сива униформеност и дори привилегированите класи, по моя преценка, имат малко от материалните придобивки, които сега стават достъпни за техните колеги в Полша, Чехословакия и дори в Румъния. Отчасти по тази причина може би ще е вярно заключение, ако се каже, че този сателитен режим държи по-здраво юздите, отколкото другите режими зад Желязната завеса …“ (Димитров, 1994)

За донесенията на британския посланик, разбира се научихме доста по-късно и 1956 г. остава в нашата история с пътеводния „Априлски пленум“. Изучавахме пленума, изучавахме „Априлската линия на Партията“, „Априлския вятър“, но така и не разбрахме друго, освен че „довя“ не особено известния по онова време Живков, който обещава, че за няколко години българското земеделие ще донесе благоденствие. Щял да развива и икономиката. Както много други пропагандни приказки – голи обещания! Тодор Живков, издигнал се на поста първи секретар на БКП, развенчавайки „култа към личността“ на Вълко Червенков (разбира се с одобрението на поредния „бащица“ в Кремъл – в случая съветския ръководител Никита Хрушчов).

През март 1956 г., цялото Политбюро на ЦК на БКП заминава в Москва – за инструктаж. След развенчаването на култа към личността на Сталин, новото ръководството там иска да стане същото и в „Задунайската губерния“, наречена България.

През 1997 г., излиза книгата „Мемоари“ с автор… самият Тодор Живков (забелязвате ли – не казвам „написана от…“, а по-витиеватото – „с автор“, защото май всичко останало не беше негово творение. Пък може на стари години и той да е прописал като мен!). Четем:

„… През 1956 г. обстановката у нас бе сложна и тежка. В страната и в самата партия се бяха натрупали сериозни проблеми. В такава обстановка срещите и разговорите с Хрушчов ни помогнаха да се ориентираме в извършващите се процеси.

… Срещата се състоя в Кремъл. От наша страна участваха членовете на Политбюро. От страна на КПСС присъстваха само 4-5 човека. На тази среща в продължение на 30 минути аз говорих за ситуацията в нашата страна в навечерието на предстоящия (по-късно наречен Априлски) пленум и за проекторешенията. Изтъкнах, че обстановката е много тежка; че в повечето райони на страната има бунтове, разграбване на инвентара и животните в ТКЗС; че безработицата вече надхвърля 250 000 души; че бюджетните средства не достигат за изплащане на заплатите на работниците и служителите. Отбелязах, че в резултат на тези събития вече се чувства сериозно напрежение в партията. …

… Накрая говори Хрушчов. Той подчерта, че според информацията, с която разполага, смята нашата оценка за обстановката в България за правилна и обективна. … Хрушчов много остро критикува Вълко Червенков за неговите позиции, за откъсването му от живота и работата в партията, за култа към него. …“ (Живков, 1997)

В тези разговори, свалянето на Вълко Червенков е решено почти единодушно, като само маршал Климент Ворошилов съветва българите, като го свалят от поста, да го запазят – „он наш парень“. Че е техен, разбира се, го научихме доста по-късно – Червенков е съветски гражданин, завербуван е от НКВД като агент на съветските тайни служби с псевдоним „Спартак“!

В опит да се дистанцира от „Култа към личността“ в Кремъл (да не си помислите за днешния култ, там винаги ще има челобитие пред „Батюшката“! Имах предвид Сталин!), българското Политбюро стига до куриозни решения – например – всички славословия по адрес на Сталин едно по едно да се извадят от съчиненията на вече покойния, но усърдно печатан и препечатван Георги Димитров (Решение No 75 на Политбюро/23 март 1957 г.: ЦДА, ф. 1-6, оп. 6, а. е. 3198, л. 1-4.)!

Но в нашата „Народна република“ ще последва друго челобитие (колко точна е руската дума, описваща поведението на някои българи!):

„Е, другари, това е… Земааме власта, земааме власта!“

Така се шегува с близки народни представители Тодор Живков няколко години по-късно – на 19 ноември 1962 г. Малко преди това в зала „Георги Кирков“ на Партийния дом, втората редовна сесия на Народното събрание гласува освобождаването на Антон Югов като министър-председател на България и избира на премиерския пост Тодор Живков. Смяната на премиера трае няколко минути, но битката която Живков води последователно и упорито за това, да бъде еднолично начело на държавата, трае цели 6 години. (Кастелов, 2005) Пост, който той не изпусна до 1989 г.! А май искал да властва до 2006 г., защото през 1988 г. внася в Политбюро предложение:

„занапред ръководните постове в партията – от генералния секретар на ЦК на БКП до секретаря на първичната партийна организация – да се заемат за два последователни мандата и по изключение по три мандата“.

…

И тъй като в главите на някои апологети (или просто лъжци) „при социализма беше много хубаво“, ще цитирам техния „другар“ – Тодор Живков:

„През 1956 г. наследих апокалиптична България. Разсипано селско стопанство. Парализирана промишленост, доколкото въобще съществуваше.“ (стр. 508-509)

„Ще се спра най-напред на разрухата в селското стопанство. И това съвсем не е въпрос на лични пристрастия. Самият ни опит показваше, колко погрешни са били представите, които се насаждаха тогава за българското село. На думи никой не подценяваше селското стопанство, но на практика то се третираше като отрасъл второ качество. Това бе обаче по-малкото зло. Дълбоките причини за печалното състояние на селото се кореняха главно в подхода и политиката, които копираха по същество практиката на съветската колективизация. Просто така: едно към едно, без отчитане на националните особености и традиции.

Необходими бяха години, за да се преодолеят нанесените поражения, изостаналостта и конфронтацията. Страната бе изпаднала във финансова и икономическа разруха.

Първите лястовици на недоволството и протеста бяха селските бунтове още в началото на 50-те години. Те пламнаха стихийно най-напред в Кулска околия, разпространиха се във видинско и постепенно обхванаха почти всички райони на страната. Какъв по-остър, по-тревожен сигнал, че политиката по отношение на селото сериозно куца, че нещо съществено следва да се промени.“

„През 1956 г. селската действителност беше, както казах вече, потискаща. Изправени бяхме пред реалната опасност от нови бунтове (с което признава, че хората вече сериозно недоволстват) и този път щяха да подпалят чергата ни не само в селата, но и в градовете, да разстроят всички сфери на живота ни. Връщам се в паметта си в онези години и виждам тежка картина: провален стопански план; колкото щеш вътрешни и външни задължения, липса на средства за заплащане на държавната администрация. Немощна промишленост – доколкото я имаше. Намалена покупателна способност на населението. Получавахме оборудване на кредит, но нямахме средства за заплащане на труда на работниците, за да построят предприятията. Такава беше истината.“ (Живков, 1997)

В горните цитати правят впечатление изразите „селски бунтове“ и „опасност от нови бунтове“! В историята на Народната република, която изучавахме, всичко беше цветя и рози (червени разбира се) и безкрайна любов между партията и народа. И изведнъж – бунтове?

„Кратко прекъсване на реклама“ на Соца – за сведение на апологетите на социализма, а и на всички други.

През 1947 г. у нас бива приет Закон за учредяване на държавен тютюнев монопол и всички складове, съоръжения, машини, инвентар и авоари на над 80 чуждестранни и български тютюневи фирми в Пловдив, които стават „общонародна“ собственост, т.е. държавна, като от 1 юни 1947 г., те се вливат в пловдивския клон на Държавно предприятие „Тютюнева промишленост“. Само няколко години по-късно, под „мъдрото ръководство“, този сектор е съсипан.

В началото на април 1953 г. пловдивските тютюноработници решават да защитят трудовите си права – да стачкуват със синдикални искания, както и да се възстановят бонусите, които са ползвали преди национализацията (забележете – при „лошите капиталисти“!) Издигат се и искания за 5 дневна работна седмица – не се изненадвайте – в онези години се работи и в събота!

Властта изпраща министъра на промишлеността Антон Югов (бивш тютюноработник, който по-късно ще стане министър-председател), министъра на вътрешните работи Георги Цанков, секретаря на Окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов В центъра на Пловдив се разиграват сблъсъци, сравними с тези от романа „Тютюн“ на Димитър Димов, като срещу партийните величия се излива „любовта на народа“ под форма на викове и доста нецензурни изрази, с които няма да натоварвам нежната психика на читателите, но всички се сещат за какво става дума… Политат и немалко камъни!

Уплашен, другарят Иван Пръмов вика: „Стреляйте! Стреляйте!“ и милицията … стреля! Уж във въздуха, но най-малко 9 човека падат убити! Десетки са арестувани. и над 150 изпратени по лагери и изселени.

Но проблемите не са само около тютюна – Хлябът липсва! Да видим още от „Мемоарите“ на вожда:

„… А около ТКЗС бе създадена направо психоза. Припомням си, на мегдана в село Чичил в краката ми се хвърли някакъв мъж. Търкаля се по земята и вика колкото му глас държи: „Долу ТКЗС!“ Казаха ми, че е измежду най-бедните в селото, влязъл в стопанството с 4 декара земя, а получил повече за лично ползване. Ще попитате, имаше ли обяснение за екзалтираното му поведение? Да, имаше! Хората нямаха хляб. Пък и не само хляб …

В ТКЗС бяха влезли главно бедните. И те бяха принудени да молят за жито или брашно средните и заможни селяни, които не бяха в кооператива. Те от своя страна целенасочено настройваха и подклаждаха бедняците. А те хич не бяха малко и изпитваха остра нужда от хляб. … Позвъних на Вълко Червенков: „Другарю Червенков – казах, – обстановката в селата е неописуемо тежка. Вярвам, че ще я овладеем, но има един много важен въпрос. Хората гладуват. Нямам сили да ги погледна в очите. Необходимо е да се изпратят поне шест тона брашно.“

Той ме прекъсна :„Живков, ти си се поддал на агитацията на кулаците. Тук става дума не за хляб, а за най-обикновен кулашки бунт. Друго искат те, но…“ И не разреши да се изпратят тези шест тона брашно …

… Все по това време отидох и в моето родно село. Първият свой съселянин, когото срещнах, беше бай Иван. Той беше беден човек. Ореше нивата си. Отидох при него. Поздравих го. Поздрави ме и той и почти изпъшка: „Ей, Тошка, Тошка! – каза ми той. – И ония преди вас лажеха воврамуго но и вие не падате по-долу, и вие лажете воврамуго“ Заболя ме от тези думи-присъда. И ми стана страшно. Защото моят познайник бай Иван изразяваше не само своето отчаяние, но и нарастващото обезверяване на българския селянин. …“ (Живков, 1997)

Видяхте, нали? Селяните от кооператива, трябвало да молят за жито или брашно, онези, които останали извън него, за да не умрат от глад! А и „новите“ лъжат не по-малко от „старите“. Това е! Няма да добавям нищо, защото техния „другар“ Живков, го е казал по-добре от всички!… Това е „процъфтяващото социалистическо село“!

Парични реформи

След войната, главоломно започва да расте паричната маса в обръщение, което се оказва крайно опасно за стабилността на лева – маса, която достига до 43,7 млрд. лв. през 1945 г. Печатането на българските банкноти се извършва в Москва от Госбанк, без да се упражнява никакъв надзор от БНБ. Най-голямата поръчка е за 30 млрд. номинални лева. Но дали не са отпечатани повече и колко точно, никой не може да каже. (Ангелов, 2005)

Всички тези парични процеси неминуемо предизвикват появата на инфлация. Във финансовата история на България, 1947 г. е свързана с провеждането на важна парична реформа. Тя е част от промените, довели до установяване на сталински икономически и обществено-политически модел: национализация на промишлеността, приемане на нова конституция, премахване на парламентарната опозиция, колективизация на селското стопанство и др.

Безпокойството на населението е предизвикано от общата несигурност и добре известната враждебност на комунистите към частната собственост. Хората започват да теглят спестяванията си – изтеглянето на пари добива такива размери, че на пазара започват да липсват достатъчно банкноти, което затруднява стопанската дейност и търговията. Междувременно обезценяването на лева продължава. Паричното обращение нараства от около 57 милиарда лева до 73,8 милиарда за малко повече от година: септември 1944 – ноември 1945 г. Дефицитите на стоки се задълбочават, а оттам – черната борса процъфтява.

На 6 март 1947 г. Управителният съвет на БНБ одобрява, а Министерският съвет издава специална Наредба за изтегляне от обращение и обмяна на банкноти и 3% държавни съкровищни бонове. Изтеглянето на старите банкноти и замяната им с нови е предвидено да се осъществи изключително бързо – за по-малко от седмица, от 10-ти до 16-ти март, като старите банкноти престават да бъдат законно платежно средство от 12 март. Пореден удар върху все още съществуващите частни предприятия станало „правото“ им да обменят сума, не по-голяма от 50% от фонд „Работна заплата“ за предишния месец, но не повече от 35 хил. лева. Държавните предприятия и организации са могли да обменят паричната си наличност напълно. Физическите лица могат да занесат за обмяна неограничено количество стари банкноти и съкровищни бонове, но… могат да получат най-много до 2 000 лева в нови банкноти (сума, разна на около 4 долара), а останалите над 2 000 лева, остават като блокиран банков влог на всяко лице, т.е. това са пари, които не могат да се изтеглят и с тях не може да се прави нищо. Защо – става ясно няколко седмици по-късно.
На 8 април 1947 г. влиза в сила Закон за еднократен данък върху имуществата. Съгласно чл. 23 от този нормативен акт блокираните средства се облагат с прогресивен данък, който започва от 5% за влогове от 5 000 до 15 000 лева и достига до 70% за по-големите влогове. (Пенчев, 2022) В резултат от Закона, от предприятията са били иззети 2 млрд. лева! Разбирай национализация (или конфискация) на голяма част от спестяванията на българите! Без значение произхода им! Това води до рязко намаление на количеството пари в обращение – от 76 млрд. лева в началото на реформата до 21 млрд. лева в края. Тежестта на обмяната пада основно върху обикновените хора, като само от тях са събрани принудително над 49,5 млрд. лева.

Според вестник „Свободен народ“, орган на опозицията, животът в София „доби напълно американски темп“. Хората изкупуват всичко, което може да бъде купено. Най-големи опашки се оформят пред мебелните магазини, където и „най-очуканата стока се продаваше“. За да се противопостави на опита на хората под някаква форма да спасят част от спестяванията си, властта затваря всички магазини, без част от хранителните.

Страховете от подобни действия на комунистите остават трайни, защото години след 1947 г., писателят Чудомир отбелязва в дневника си, че само слуховете за предстояща парична реформа карат хората да хукнат по магазините и купуват каквото могат. (ibidem)

Само 5 години по-късно, на 10 май 1952 г. в България скоростно се провежда нова парична реформа, в рамките на 3 дни, съчетаваща деноминация и конфискация на парични средства.

Тя се осъществява с Постановление № 405 на Министерския съвет от 10 май 1952 г. (което в рамките на 10 дни претърпява две изменения), на Указ за преоценка на задълженията между частни лица във връзка с паричната реформа и на препоръките на ЦК на БКП „за провеждане на парична реформа, премахване на купоните на хранителните продукти… “. Причина за нея са инвестициите в тежката промишленост през Първата петилетка, които изправят страната на ръба на поредна инфлационна криза. За да се предотврати тя, левът е деноминиран в съотношение 100:4. Обмяната на личните пари става в съотношение 100 стари лева за 1 нов, като същевременно се променя мащабът на цените 25 към 1. Влоговете до 50 000 лева в спестовните каси се преоценяват в съотношение 100:3, от 50 000 лева до 200 000 лева – 100:2 и над 200 000 лева – 100:1. Парите на държавни и кооперативни предприятия се заменят при съотношение 100:4, а средствата на частните предприятия по сметки в банките – 200:1. По този начин от гражданите са иззети 857 милиона нови лева – пореден еднократен данък, определян от пропагандата на комунистическия режим като „сериозен удар върху материалната база на капиталистическите елементи“. В тази връзка се определя и златното съдържание на лева в размер на 0.130687 г. чисто злато. На теория!

На този ден се пускат в обращение нови банкноти и монети. Старите пари, които не са обменени в срок, се анулират. Заедно с това, в нарочна Инструкция е записано, че:

„17. Сметките на бившите капиталисти, намиращи се в кредитните учреждения и блокирани в периода на национализацията, се преоценяват в съотношение 200 лева стари пари за 1 лев нови пари и се зачисляват в приход на държавния бюджет. …
19. Премахват се от 12 май 1952 г. разпределителните карти за хляба и брашното, фидето и макароните, ориза, растителните и животински мазнини, месото, рибата, млякото, млечните произведения – сиренето и кашкавала, бисквитите, а също така и сапуна за пране тоалетния сапун. Същите стоки се пускат в продажба по единни държавни цени на дребно, с което напълно се отменя купонната система и се преминава към разгърната търговия с всички стоки.“

Е, след като са прибрали парите на хората, вече могат да премахнат и купоните. Защото и за малкото стоки по магазините, пари у хората няма. В бюлетина на БТА „Вътрешна информация“ от 12 май 1952 г., четем:

„Първият ден на обмяната на парите в столицата…
Това се казва сега лев – говори майсторът шивач Илия Бакалов, който току-що е обменил своите пари. – Най-после ликвидирахме остатъците от омразния монархофашизъм. Това е наш, голям успех в заздравяването на българския лев.“

Българският лев се „заздравява“, както „експертно“ преценява бай Иван – шивача, като курсът на новия лев се фиксира към еврото… а, грешка! Моля да ме извините – то било към съветската рубла разбира се, при съотношение 1,70 лв. за 1 рубла. Което ще благоприятства Съветска Русия при двустранната търговия. И ще доведе до натрупването на дълг! А какво ще стане с него, ще разберем малко по-късно! Но преди това…

През 1961 г., в СССР се извършва обмяна на старите пари, наричани „сталинки“ с нови – т.нар. „хрушчовки“, в съотношение 10:1. Това води до изоставане на заплатите, пенсиите от цените в магазина, покупателната способност на населението намалява (за кой ли път), а в малките населени места има дефицит на храни и стоки от първа необходимост, защото колхозите задържат продажбата на продукцията си. Курсът на рублата е изкуствено завишен, а този на долара изкуствено занижен. Недостатъчното златно покритие на рублата на практика драстично намалява покупателната й възможност спрямо чуждата валута. Вносните стоки стават лукс.

И тъй като българската икономика в ония години е изцяло зависима от съветската, подобна парична реформа през 1962 г. следва и у нас – левовете се обменят в съотношение 10:1, като във същото съотношение са преизчислени и заплатите, пенсиите и влоговете. Реформата е скрита девалвация на лева – златното му съдържание се увеличава не 10 пъти, а само 5.8 пъти. Въведените курсове са следните: една рубла се разменя за 1,30 лв., а един долар – за 1,17 лв. (съответно на златното съдържание на тези валути – съответно 0.987412 и 0.888671 грама). Ако забелязвате – рублата е по-скъпа от долара! Разбира се това е официалният, държавен курс. Свободно с валута разполага само държавата и единици работили зад „желязната завеса“. Живелите в годините на социализма, помнят обаче, че съществуваше черна борса (най-известната беше „Магурата“), където курсът на долара на „черно“ беше няколко пъти по-висок от официалния.

Но да се върнем към паричната реформа. Цените на всички стоки са преизчислени. Преизчислени са и заплатите и пенсиите, но съотношението цени – покупателни възможности не е в полза на гражданите. Покупателната способност на населението намалява, левът се обезценява и на практика реформата се оказва скрита девалвация на лева.

Антъни Линкън, по това време пълномощен министър на Великобритания в София ще напише в доклада си след влизането на новите пари в обръщение:

„Златното съдържание на стария лев определено при паричната реформа от 1952 г. беше 0.130687 грама. Тъй̆ като новият лев се равнява на 10 стари, на теория златното му съдържание би трябвало да е 1.30687 грама. Но на практика то е фиксирано на 0.759548 грама, т. е. намаление от приблизително 38%. Разменният курс на лева беше еквивалентно девалвиран. Новият курс спрямо лирата стерлинг е 3.29 лева, докато старият беше 26.75 за нетърговски плащания и 19.86 за търговски транзакции, което представлява девалвация от приблизително 23% и 65% съответно. „Туристическият“ разменен курс беше премахнат, с изключение за страните от комунистическия „блок“. (Димитров, 1994)

Златния резерв на България заминава за Москва

Борбата с инакомислещите в „народната република“ не приключва с потушаването на бунта на тютюноработниците през 1953 и продължава под една или друга форма чак до преврата през 1989 г. Но пък това не пречи държавата „да се развива икономически“, за да претвори с дела, обещанията за „светло бъдеще“! А докато „мъдрото държавно ръководство“ не спи, мислейки как да изпълни повелята на партията, част от ръководството на държавата, крои странни планове относно златото й, скрито в трезорите на БНБ. Със странни аргументи, на 28 август 1958 г., министърът на финансите Кирил Лазаров, пише до министър-председателя Антон Югов „Доклад за евакуация на ценностите на БНБ“, с гриф „поверително от особена важност“! Поверително, защото ще последва поредно предателство спрямо българския народ, но защо пък толкова „особено важно“? Да видим:

„Другарю Председател (не се смейте, всички тогава бяхме „другари“!),

… Във връзка с усложненията в международното положение възникна с особена острота въпросът за опазването на ценностите (злато и налични пари), които се пазят в трезора на банката.
При решаването на този въпрос се имаше пред вид заключението на специалисти от министерството на вътрешните работи относно сградата на Централното управление на Българската народна банка, че тя не може да издържи „пряко попадение на фугасна авиобомба от 250 килограма, а така също и срещу ударна вълна на въздушен атомен взрив близо до сградата“.
Ние считаме, че по отношение на златото и наличните пари трябва да се вземат мерки не в момента, когато започне общата евакуация, а много по-рано, за да може да се осигури спокойното им транспортиране, настаняване и опазване на новите места.
По отношение на златото, което е един от елементите осигуряващи нашата национална валута и с което по тази причина не се правят текущи операции, най-целесъобразно е извозването му на депо в Госбанк. …“ (Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка, 2009)

В онези години, постоянно се насаждаше страха от това, че „врагът не спи, той дебне!“, че ще ни нападат, за да унищожат „великите достижения на социализма“, за параноята от „империализма“! (Помните ли лозунга: „Рейгън – главен враг на Тутраканската селищна система!“). Звучи логично – да спасим златото си при евентуална „агресия“! Но защо пък ще крием новината от народа си – той трябва да е най-доволен и щастлив, още повече, че пазител ще бъде „великия“ и то, „братски Съветски съюз“? Сякаш там „въздушен атомен взрив“ гарантирано няма да има. Въпреки, че според мен – там с най-голяма вероятност би имало!

А пък за „специалистите“ от тогавашното МВР ме напушва смях – същият този Антон Югов, с нарочно писмо няколко години по-рано премахва образователния ценз, при заемането на редица длъжности, а редиците на милицията се изпълват с довчерашни полуграмотни партизани.

Заповед на министър Антон Югов за премахване на образователния ценз.

Вярно е, че в онези години усилено се „печатат дипломи“! И то не само за МВР. Не знам, как е било при инженерите, но в медицината се създават т. нар. „cursus magnus“ и „cursus intermedius“. Приемат се стотици студенти, разбира се „заслужили“ и одобрени от „народната власт“, които по ускорена процедура стават лекари, зъболекари, фармацевти… (Боже, пази пациентите!) Та подобни специалисти в МВР дали оценка, че сградата няма да издържи на бомба 250 кг. Сградата на Народното събрание е ударена от бомба през 1944 и оцелява. А и трезора на БНБ не е ли дълбоко под земята …?

А колкото до „въздушен атомен взрив“ съм убеден, че нищо нямаше да се случи! Защото вярвам на учените в Съветския съюз! Помните ли „Тоцките учения“? Ще припомня – през 1954 г., маршал Жуков заповядва да бъде възпроизведен ядрен взрив на метри над главите на съветски войничета и на мирни руски селяни! Като официалната информация твърди, че след експеримента няма жертви! Че какво ще му стане тогава на златото?!?

Има – няма жертви, следва писмо от Председателя на Министерски съвет, до Никита Хрушчов, председател на МС на СССР в което четем:

„Уважаеми Другарю Председател,

От името на Правителството на Народна Република България се обръщам към Вас с молба Правителството на Съюза на Съветските Социалистически Републики да даде съгласието си Държавната банка на СССР да приеме на депо около 24 тона злато и златни монети…“

Братската Съветска страна разбира се, не отказва и с Постановление на Министерски съвет No 187 от 6 септември 1958 г., българското злато заминава за Москва! (Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка, 2009) Това е!

Но това май не е първото „освобождаване“ на България от златните й резерви! Забравено свидетелство за изнасянето на ценности от БНБ е останало от писателя Йордан Вълчев в книгата му „Куциян“ (Вълчев, 1990). В един от първите комунистически лагери, авторът лежал заедно с един от бившите вицегуверньори на Българската народна банка. По неговия разказ още в първите дни след 9 септември 1944 г., съветски генерал, придружен от войници, дошъл да иска ключовете от помещенията, където се съхранявало националното съкровище. Разтревоженото ръководство на банката се обадило незабавно на финансовия министър, а той пък от своя страна, паникьосан, на минутата осведомил министър-председателя. Премиерът Кимон Георгиев само безпомощно вдигнал рамене: „Няма какво да се направи – та ние сме окупирана страна.“ Руснаците нахлули в подземията, опразнили до шушка трезорите и ги натоварили на 8 вагона за Москва. Осем вагона! Не ще да е било с жълти стотинки за сувенир!

Без да е изненадващо за някого, положението с финансите на страната става критично и без ядрена война, особено през 1958 г., когато НРБ изплаща задължения в размер на 1,5 млрд. долара към Госбанк на СССР, приблизително равни на 15,5 млрд. долара днес (за справка – 1 долар през 1958 г. се равнява на 11,11 долара през 2025 г.)

По това време партийната цензура прикрива негативните тенденции в икономическото развитие и не дава гласност сред обществото на задлъжнялостта, вследствие на управлението на БКП. Темата за външния дълг до края на комунизма остава една от най-големите държавни тайни, известни на тесен кръг партийни ръководители и висши банкови служители от БНБ. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева, като най-големите кредитори на НРБ са „Banque Commerciale pour l’Europe du Nord S.A.“ – Eurobank, Paris; към Лондонската Moscow Narodny Bank Limited и разбира се към Държавната банка в Москва. И ако си мислите, че френски и английски банки са помогнали на младата „народна република“ – заблуждавате се: и двете „западни банки“ всъщност са собственост на Съветския съюз! Но ни кредитират не в рубли, а забележете – в щатски долари!

Няколко години по-късно, през декември 1963 г., на пленум на ЦК на БКП, от същия Тодор Живков ще последва първото предложение за „сливане“ на Народната република със СССР! Но дотогава Живков управлява! Как? За няколко години, поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление, Живков и ко., успяват да доведат страната до неплатежоспособност.

В резултат на взетите кредити, се натрупват множество задължения, като най-голям дял във външния ни дълг имат задълженията към СССР – дългове, които се обслужват трудно и поради малкия износ за СССР, и най-вече – поради нереално ниските цени, по които се изплаща изнесеното за Москва. Този дълг се обслужва трудно, като задълженията се рефинансират от „Госбанк“ – централната банка на СССР. Немалка част са натрупани по време на съветската окупация. Която някои наричат „освобождение“! С различни аргументи. Ето един от тях, който дава представа за размерите на разграбването:

„Разпореждане №922 от 22.XI.1950 г.

За удовлетворяване на искането на Управлението на съветските имущества в България да бъдат преведени в СССР 577 711 000 лева, произходящи от печалби на съветските предприятия в България и реализирани техни активи.“

А „съветските предприятия“ всъщност са били българска и германска собственост, прибрана от братушките – „освободители“ като военен трофей! С една дума – „освободили“ са ни от „тежкото бреме“ тази собственост!

Ще отворя малка скоба – преди 9-ти септември, в България е имало няколко самолетни фабрики, като са построени над 1000 (!!!) самолета! Произвеждани са автобуси! Да сте чули, както става с тях след това? Ще дам пример само с една от тях, в Ловеч – Държавна самолетна фабрика, която макар и национализирана е единствената, която остава да работи, като с цел засекретяване на производството получава името „Завод 14“. Но само за кратко – под давление на съветската страна, тя прекратява работа, като по-късно започва да работи отново, произвеждайки … велосипеди!

Но и това не стига на „братята – освободители“. На 10 януари 1948 г. в Москва са подписани два протокола, с които България се задължава „да обезщети“ Съветския съюз с 9 млн. долара (не левове, не рубли, а щатски долари – днес равни на над 121 милиона). Като няма за какво друго, заради, както се изразяват в Москва, „неуточнени и несъбрани кредитни задължения на бившите германски предприятия в България“.

Тайната продажба на българските златни резерви

България се опитва безуспешно да получи кредитиране от западно или източно европейски банки, като до март 1960 г,. външният дълг нараства до около 134 млн. щатски долара!

Да прескочим няколко десетилетия до 1990 г., когато Главна прокуратура образува Дело № 4/1990 за установяване на причините и виновниците на икономическата катастрофа от управлението на БКП.

„Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме златото у нас и забранихме износа.“ ще каже Тодор Живков в своите „Мемоари“. Ще кажете – „действал като държавник!“. Аз пък ще кажа – „ЛЪЖА!“. И за да не бъда голословен, ще цитирам „Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948–1990 г. Част четвърта.“ (Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка, 2009) от поредицата на Държавна Агенция Архиви – „Архивите говорят“.

Там под No 766 фигурира строго поверителен Доклад от Председателя на БНБ Кирил Несторов до Политбюро на ЦК на БКП към 31 март 1960 г., с предложение да се разреши на Държавната банка на СССР да продаде намиращото се при нея на съхранение българско злато. А по това време, Първи секретар на ЦК на БКП е именно Тодор Живков:

„Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Те отложиха за кратко време само една част от падежите и настояват срочното погасяване на останалите наши задължения. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР…“

Въпреки предложените рестриктивни мерки, като съкращения и икономии на валута, следва заключението, че

„те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират [от 1959 г.] на съхранение в Държавната банка на СССР.“

От продажбата на намиращото се в Държавната банка на СССР злато ние ще реализираме около 24,0 милиона долара. Освен това от продажба на сребро през 1960 г. могат да бъдат реализирани около 1.0 милион долара.

Тези средства не са достатъчни за да погасят нашите задължения. Затова е необходимо да се направят постъпки пред Съветското правителство за отсрочване на част от нашите задължения към Ейробанк – Париж и Московска народна банка – Лондон, поне за две години…“ (Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка, 2009)

За малко, малка България, с неплащането си да катурне великия СССР, разбирай централната му банка! Може би, щеше да бъде за добро!

Хрушчов отказва да рефинансира българския дълг и Живков изпада в безизходица. Тогава той решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете. „Първият партиен и държавен ръководител“ не си спомня, но документите помнят всичко. Пак в Сборника документи на БНБ, под No. 767 намираме „Писмо от Първия секретар на БКП Тодор Живков до Първия секретар на ЦК на КПСС и председател на МС на СССР Никита Хрушчов с молба Държавната банка на СССР да продаде за сметка на БНБ намиращото се на съхранение в СССР около 22 тона злато…“

В него, в типичен соц. стил се започва със:

„Скъпи другарю Хрушчов,

През 1959 година нашата страна постигна значителни икономически успехи. Промишленото производство нарасна в сравнение с 1958 година с 24,9%, а селскостопанското с около 18%. Националният доход се увеличи с 20%. Тези успехи бяха постигнати благодарение усилията на нашия народ и братската помощ оказана преди всичко от Съветския съюз.“ (Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка, 2009)

След което разбираме, че реколтата от домати била виновна за трагичното състояние на финансите ни! Не се смейте! Цитирам отново същото писмо:

„… поради неблагоприятни климатически условия през 1959 година бе снижено качеството на някои експортни селскостопански продукти. Така например износа на ранни домати се забави с 10–20 дни, което доведе до силно понижаване на тяхната цена в западните страни. В началото на месец октомври се получи непознато от десетилетия измръзване на гроздето, което понижи качеството и осуети износа на големи количества. Планът за износа в капиталистическите страни през 1959 година беше изпълнен само 54,6%. Това доведе до сериозен разрив в платежния ни баланс с капиталистическите страни. В края на 1959 година общата сума на нашите задължения в капиталистическа валута достигна 115 милиона долара. …“

Писмото трогателно продължава с факти за кризисното финансово състояние, които старателно са крити от българското общество, а именно, че

„планът за износ в капиталистическите страни през 1959 г. беше изпълнен само 54,6 процента. Това доведе до сериозен разрив в платежния баланс с капиталистическите страни. В края на 1959 г. общата сума на нашите задължения достигна 115 млн. долара. Поради липса на валутен резерв нашите задължения в края на първото тримесечие на 1960 г. достигнаха 129 млн. долара, от които 44 млн. подлежат на погасяване през второто тримесечие, а 35 млн. долара – през третото тримесечие на тази година (1960 г.) …

Ние си даваме пълна сметка за сериозното положение на нашите плащания, възникнало не само в резултат на обективни причини, но и поради съществени слабости на нашата търговия, и особено поради грешките, допуснати в търговията ни със страните, с които плащанията се извършват в конвертируема валута, където вносът на стоки не е бил строго обвързан с гарантиран износ на български стоки. …

С цел да се осигури погасяването на предстоящите падеж през второто и третото тримесечия на 1960 година, Политбюро на ЦК на БКП и Правителството на Н. Р. България се обръщат с молба до Президиума на ЦК на КПСС и Правителството на СССР за следното:

1. Да разрешат на Държавната банка на СССР да продаде за сметка на Българска народна банка намиращото се при нея на съхранение българско злато в размер на около 22 тона срещу капиталистическа валута, която да послужи за погасяване на част от задълженията ни …

С дълбоко уважение:

ПЪРВИ СЕКРЕТАР НА ЦК на БКП: /Тодор Живков/

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ на Н. Р. БЪЛГАРИЯ: /Антон Югов/“ (ibidem, стр.328)

Абе всичко добре, но „пàри нèма!“ Тодор Живков прави неуспешен опит да изпроси от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочка за връщането на старите кредити и получаването на нови. Заедно с министър-председателя по това време Антон Югов, се обръщат с писмо до съветския ръководител Хрушчов, в което признават, че въпреки взетите мерки „ние не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.“ Но „Москва не вярва на сълзи!“ Или по-скоро на полуграмотни каскети!

Справка на Главна прокуратура за българските златни резерви, които Тодор Живков харизва на СССР

Над 20 тона злато е продадено от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях, България не вижда нито цент, защото всичко отива в Москва за погасяване на просрочените задължения на Живковото управление. А това злато е останало още от Царство България – да не си помислите, че комунягите са го спестили или получили даром отнякъде! Това злато е оцеляло и през двете национални катастрофи през 1913 и 1918 – никой дотогава не си е позволил да посегне на него!

Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ едва 4 години по-късно – през март 1964 г., когато първия секретар на БКП вече заема и поста министър-председател. БНБ изготвя доклад до Живков, с който е предлага на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ. Така еднолично решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред, докато през 1991 г. продажбата е установена от прокуратурата по Дело №4/1990 г. за причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП, също секретно, под кодовото название направление „Делта-М“.

Въпреки продажбата на тонове злато, финансовото състояние остава критично – по-рано взетите кредити изискват погасяване и то в твърда, конвертируема валута.

През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет разрешава на БНБ да депозира 5 878 кг злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара, по-късно също продадени за погасяване на кредити.

И още – през БНБ и Българска външнотърговска банка, две години по-късно, през 1964 г., е депозирано още злато в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в златни монети, с общо тегло 5 849 кг. Три месеца по-късно то също е продадено, а операцията се случва отново по нареждане на Живков.

Или само за 4 години, през които Той е на върха на държавата, са продадени общо 31 880 кг злато, а сумите, получен от продажбата му, отиват за погасяване на задължения към съветски банки.

Днес разбираме, че приказките за прекрасния социализъм са мит – НРБ е първата страна от социалистическия лагер, която фалира още през 1960 г.

Зам.-председателят на БНБ (1959-1964) проф. Нешо Царевски обобщава:

„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.“ (ibidem)

От продаденото злато България не вижда и стотинка. Икономиката на Народната република продължава да изнемогва и през 60-те години, като кризата с валутния баланс се задълбочава. Липсва необходимата валута за плащанията по чуждестранни кредити, които очевидно са използвани нецелесъобразно, без насрещна продукция, която да бъде изнесена по „второ направление“, разбирай срещу твърда валута. БНБ е „освободена“ и от златото си. Факт, който признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, последният му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете. Зарев си спомня:

„Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.“ (ibidem).

Или казано на прост език – фалирала Централна банка, означава фалирала Държава!

Вторият фалит

Както първият, така и вторият фалит на НРБ в края на 70-те години на миналия век неизменно е свързан с тоталната зависимост от колоса на глинени крака, наречен СССР. Основна роля в поредното „пропадане“ играят стопанският авантюризъм, гигантските разхищения и кражбите в изградената върху абсурди и дефицити „планова“ икономика.

Държавата, благодарение на „вещото ръководство“ на БКП, започва да изпада в неплатежоспособност още в началото на 60-те години (въпреки продажбата на българското злато), но това бива частично туширано с няколко поредни кредита от СССР. Не подаръци – кредити! Председателят на БНБ Кирил Зарев по-късно ще каже:

„Рязко покачване на дълга настъпи през 1974, когато той беше увеличен с 900 млн. долара. През 1975 дългът нарасна с 800 млн. долара. Аз постъпих през 1975 в плановия комитет и през същата година вече решителни мерки не можеха да се предприемат. Общият дълг през 1975 беше над 3.5 млрд. долара.“

Инфлационният калкулатор показва, че онези 3,5 милиарда, днес се равняват на над 21 милиарда! Долара! Още в началото на 70-те години външният дълг започва отново да се покачва, а след 1974 г. – и стремително да се увеличава – за 7 години, над 3 пъти! От 1,3 млрд. валутни лева през 1970 г., през 1974 г. вече е 2,6 млрд. валутни лева, а през 1977 г. – 4,6 милиарда!

Некадърната политика на Живковото правителство, както и неспособността на икономиката ни, биват компенсирани частично, но не с икономически мерки, а с чисто политически – Тодор Живков прави Леонид Брежнев няколко пъти герой на НРБ, връчва му и „Димитровска награда“, а при посещенията на съветския лидер в България се опитва да договори нови отстъпки на четири очи по време на лов.

Икономическото състояние на най-верния съюзник на СССР и горещите молби за помощ не трогват особено съветското ръководство, което нарежда да се създаде валутна комисия, начело с Живков, която трябва да следи изкъсо валутните разходи.

„Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна“

ще каже Тодор Живков на Леонид Брежнев по време на срещата им в Крим през лятото на 1978 г. Живков де факто признава пред генералния секретар на КПСС втория фалит, до който България е докарана през 70-те в резултат на неговото некомпетентно управление. Брежнев лично предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на НРБ:

„За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем.”

Въпреки раздадените ордени и медали, положението в страната става трагично. Управляващите вече нямат друг изход, освен да го ударят на хленчене за спасение пред съветското ръководство. На 23 ноември 1978 г, Тодор Живков и Станко Тодоров пишат писмо до Дядо Иван. Не, май беше до дядо Леонид! Изпълнено с унизително раболепни фрази като „Скъпи другарю Брежнев…“, „…искаме още един път от името на Политбюро на ЦК на БКП и от наше име да изразим дълбока братска благодарност за голямото внимание, с което бяхме изслушани…“, „Ние изключително високо ценим разбирането и отзивчивостта, които Вие лично, другарю Брежнев, и Политбюро на ЦК на КПСС проявихте…“, „Искаме да изкажем специална благодарност на Вас и Политбюро…“, и така нататък. Това са само част от изразите, които могат да бъдат прочетени още на първите две страници на Писмото – „Лично. Строго поверително! Подлежи на връщане в Отдел „Деловодство“.

Но унижението и раболепието е неизбежно, защото „развитата и проспериращата НРБ“ (според някои днешни апологети), всъщност не просто е ударила дъното, а вече копае и под него! Не без помощта на много от загробващите договори от страна на СССР. Вижте някои пасажи от писмото на Тодор Живков:

Лично другарят Живков потвърждава че за 3 години, дългът на НРБ е нараснал почти двойно – до 5,5 милиарда долара (близо 28 милиарда днес). Като обяснява и защо:

Обръщам внимание на горния пасаж: лично Живков признава, че Народната република е натрупала сериозно отрицателно салдо в търговията със Съветския съюз поради несъразмерното нарастване на цените на стоките в търговския стокообмен. А кой определя тези цени? По-големия „брат“! И ако поиска може да фалира България по всяко време, защото вече е прибрал златния й резерв! А единствено Москва определя правилата на играта! И подхвърля от време на време „благодеяния“.

Една от любимите опорки на защитниците на миналото (с което работят срещу бъдещето – своето и на децата си) е, че селският хитрец Живков водел за носа Брежнев, с което, видиш ли, осигурявал евтин петрол, който сме изнасяли за твърда валута.

„През най-добрите години от „подаръците на Брежнев“, НРБ годишно е експортирала не повече от 200 хил. тона преработен в Бургас съветски нефт – главно мазут. В същото време по-голямата част от производството на търсени на международните пазари български суровини като цинк, олово и мед, с които НРБ е можела да си осигурява част от необходимата ѝ твърда валута, е била прибирана от СССР срещу рубли“,

коментира политологът Антон Тодоров. Ще обърна внимание на още някои интересни факти около „евтиния нефт“ – не само, но все пак част от обяснението за фалитите в НРБ.

През 1963 г. в България започва да функционира Нефтохимическият комбинат в Бургас. Разбира се – със съветски нефт. Българската страна веднага започва да търси варианти за доставка на по-евтин нефт, защото наложените ни цени на доставяният от Съветския съюз са доста по-високи от тези на международния пазар. И тъй като вече чувам „Как така?“ – ще обясня, цитирайки поверителни (тогава) документи от 1963 г. от секретното деловодство на Министерството на външната търговия:

„ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Относно: Перспективата за доставка на нефт от Алжир.

Вероятната клирингова цена на алжирската нефт (по неофициални данни) ще бъде между 15 и 16 долара на тон или заедно с транспортните разноски и застраховката към 17,6 долара (тон) СИФ Бургас. В сравнение с международната цена на нефта 18.0 дол. тон СИФ Бургас, съветската нефт 23,60 дол./тон и вносните енергийни въглища 22,96 долара за приведен към нефта тон, алжирската нефт е по-евтин и материалната изгода от нефта е очевидна“.

Край на цитата! Запазил съм оригиналния правопис с думата „нефт“ в женски род! И „братската“ цена на нефта в долари. Щатски, а не съветски! Но не това е проблема – всеки сам може да си направи извода как ще купуваме скъпо, пък ще продаваме евтино! И ще печелим ?!?

факсимиле от документа – изт. Антон Тодоров / zonanews.bg

И тъй като този документ е от времето на „първия фалит“, ще цитирам и други документи – от времето на „втория фалит“. Пак на тема – „евтиният съветски петрол, който реекспортирахме скъпо“! През 1971 г. се провежда съвещание на Постоянната комисия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) по нефтената и газова промишленост и Секретариата на СИВ по въпросите на импорта и транспорта на нефт от трети страни. В протокола четем:

„НРБ в момента има сключени договори за доставка на нефт с Алжир, Сирия и Египет за 700 хил. тона всяка година“. Но още през същата 1971 г. България внася от тези страни два пъти повече нефт от договореното и предвижданото. Ето, описано е в документ на СИВ от следващата, 1972 г.:

„Фактическият импорт на нефт от трети страни в страните-членки на СИВ през 1971 г. достигна 12 млн. т нефт, в т.ч. (в млн. т.): НРБ – 1,745; (…) СССР – 5,07…“ (ibidem)

От написаното става ясно, че само около 40% от нефта е внос от СССР, а повече от половината идва от трети страни! Е как тогава да изнасяме „евтин съветски нефт“, като той и без това не ни стига? Е, може и да сме изнесли някоя и друга туба бензин – „на далавера“! Колкото за оправдаем днешните опорки. Между редовете става ясно и още нещо – че СССР всъщност сам внася близо три пъти повече, отколкото продава на нас!

И не само, че не реекспортираме съветски нефт, но няма и 10 години по-късно, през 1973 г., отново имаме проблем с нефта – Съветски съюз не изпълнява договореното с междуправителствени спогодби, количество. България страда от сериозен дефицит на доставки, което налага да плащаме и с над 11% по-скъпо на Либия, която е основен доставчик на НР България от несоциалистическите страни. Това разбираме от друг документ, отново от поверителния архив на Министерството на външната търговия до Българска външнотърговска банка с гриф „Само за служебно ползване!“:

„Изхождайки от външнотърговските интереси на страната, с цел да се осигури либийския пазар и за в бъдеще, който е основен доставчик на петрол за НРБългария от несоциалистическите страни, Министерството на външната търговия не възразява да се завишат цените на доставения от Либия нефт с 11,11 % предвид големите нужди на нашата страна и сериозните трудности за обезпечаването от тази суровина през настоящата и следваща година.“ (ibidem).

Как ще стане тая работа с реекспорта срещу валута, при условие, че купуваме нефта с долари от Либия, пък да го продадем и то на по-високи цени на друг – нещо не ми е ясно – сигурно щото не съм икономис. (пропускам буквата „т“ в последната дума, както нерядко правят дори някои завършили подобна специалност! Сякаш са от РабФак.)

Като сме казали „А“, да кажем и „Б“ по темата за „евтиния петрол“ (то май и до „Я“ ще стигнем! Че и до „трети фалит“!).

Минаваме още 10-тина години по-късно, през 1986 г. когато на 23 юли се провежда заседание на Комисията по валутни въпроси към Министерския съвет на НРБ. На него прави изказване Кирил Петков (да не се бърка с днешния политик – става дума за случайно съвпадение на имена), председател на СО „Химическа промишленост“:

 „За съжаление, макар че е логичен такъв въпрос, ние не можахме да се ползуваме от незапомнено ниските цени на суровините за горивата, нефтохимическите продукти и торовете, тъй като както е известно 90 % от нефта и 100 % от природния газ внасяме по твърди дългосрочни цени от Съветския съюз.“ (ibidem)

Факсимиле от документа – изт. zonanews.bg

Забелязвате ли: „незапомнено ниските цени, от които не можахме да се възползваме“, защото работим по твърди дългосрочни цени от СССР! Излиза, че не само са ни прецакали, не само че по братски, не са ни направили някаква отстъпка, а са ни „драли“ по дългосрочните договори, докато на другите вероятно са продавали по борсовите цени, които тогава са били доста по-ниски! Излиза, че ние сме ги финансирали, в подобни кризисни времена!

Ще цитирам и Заключителното изказване на министър-председателят по онова време Георги Атанасов, пред Комисията по валутните въпроси. На 23 юли 1986 г. той докладва:

„Ние, като Комисия по валутните въпроси, трябва да дадем оценка, че положението е неблагоприятно. Аз бих казал – положението става опасно с непредвидими последици…

… Фактически вече сме формирали едно отрицателно валутно салдо от 870 милиона валутни лева. Този факт трябва да ни разтревожи. Как да си обясним този неблагоприятен, нежелан, но вече консумиран резултат?

Създадена е неблагоприятна обстановка, която предопределя редица реални загуби за нашия износ. Искам определено да кажа, че от ценови разлики по линията на продажба на нефтопродукти, а годината се очертава да загубим повече от 200 милиона валутни лева!“ (Тодоров, 2020)

Преди да обърнем малко внимание на онзи период ще уточня, че „един валутен лев“ беше приблизително равен на един американски долар. Та да попитам ония с опорките – какво обяснение биха дали на думите на техния другар Георги Атанасов за загубите от ценови разлики от нефтопродукти? А, и да уточня, че става дума за доста над 200 милиона долара! През 1986 г., а по днешни пари, според инфлационния калкулатор равни на доста над ½ милиард долара! На година!

А по онова време, президент на САЩ е Роналд Рейгън, същият който ще нарече СССР „Империя на злото“ и който през 1987 г точно пред Бранденбургската врата, ще произнесе думите: „Mr. Gorbachev, tear down this wall!“ („Г-н Горбачов, разрушете тази стена!“). Но преди това, през 1983 г., Рейгън започва да води последователна политика за промяна на петролните цени със Саудитска Арабия и през август 1985 г., тя отваря крана, като залива световния пазар с нефт – в пъти повече от преди, с което цената му спада драстично. И ако за САЩ падането на цените е същинска благодат, означаваща 10 млрд. долара за американските потребители, за Кремъл, винаги всяко понижаване на цените е било удар по съветската икономика, основана и до днес в огромната си част на експорт на енергоизточници! Енергетиката осигурявала почти 80 процента от постъпленията на твърда валута! Този катаклизъм принуждава Москва да продава златните си резерви, за да бъдат осигурени валутни постъпления. Защото ако през ноември 1985 г., суровият петрол се е продавала за 30 долара на барел, а само пет месеца по-късно, цената спада на 12 долара. Москва губи над 10 млрд. долара, т.е. почти половината приходи. Но пък ние купуваме петрола от СССР по фиксирани цени…

След всички тези факти, се сещам за реакцията на един днешен български финансов министър, в интервю за Sky News, когато Русия спря за втори път (след 2009 г.), едностранно доставките на газ за България с измислени аргументи! Прекратяваме руските доставки – „forever”!

От толкова много петрол, „евтин петрол“, забравихме темата – говорехме за фалитите. И то за „втория“, защото има и „трети“.

В онова унизително писмо от 23 ноември 1978 г. до Брежнев, Тодор Живков допълва:

Разбираме, че балансът ни със СССР е отрицателен. И се замислям – защо? Дали цените, на които Москва ни продава стоките си са прекалено високи, дали цените по които купува нашите са нереално ниски? Или просто произвеждаме боклуци, които и гладния съветски пазар не ще? Или всичко това накуп? Питам соцносталгиците и пропагандатори – какво пише в техните опорки – за митовете за „братската помощ“, или за това „колко качествено беше при Живков“? защото фактите казват друго…

Самият Тодор Живков признава пред Брежнев за ежегодните дотации само за селското стопанство в размер над 1 милиард лева!

Малко статистика – Статистически годишник 1978 година, издание на НСИ, от който разбираме, че средната брутна заплата за страната е 1887 лева годишно, или 157,25 лв. на месец! В същия справочник се казва, че всички работници и служещи са 3 895 642. Ако разделим онзи 1,1 милиард, за който Живков твърди, че е наливан годишно в селското стопанство под формата на дотации излиза, че на всеки „работник и служител“ се падат по 282 лева, с които сме дотирали селското си стопанство, за да изнасяме „болгарский перец“ за Съюза. Не Европейския, а Съветския съюз! И въпреки, че сме получавали само по 157 лева на месец, затъвахме във външни дългове!

изт. НСИ – Статистически годишник 1978 година

Или друго сравнение – пак според онзи справочник към 31.12.1978 г. са изплатени 1 968 000 броя пенсии с обща сума 1 291 100 000 лева (при средна годишна пенсия 660 лева – или 55 лева на месец!). И пак една проста сметка показва, че цитираните дотации само в селското стопанство са почти колкото всички пенсии, на всички пенсионери, изплатени през годината в Народната република!

изт. НСИ – Статистически годишник 1978 година

Но пък хранехме евтино по-големия руски брат в Москва. И бурятски, ингушетски, калмикски братя и т.н. в Сибир!

Самият Живков обяснява, че именно по тези причини, няма как в близките години да се увеличат заплатите. Но то сигурно не е имало и нужда, сигурно са били много големи, защото носталгиците по социализма възхвалявайки какво ли не, нито един път не споменаха, че сме били бедни! Или че не им стигаха парите!

Те може и да не се сещат, но Тодор Живков припомня – работехме 4 работни дни безплатно – в полза на държавата – „извънредно“! И преди някой да е възразил, че не е вярно, ще припомня „ленинските съботници“, когато трябваше да се работи в полза на „народното стопанство“. Безплатно!

След което с раболепен хленч е готов да доведе цялото Политбюро на БКП „на килимчето“ в Кремъл! А там обикновено следва челобитие! И нови клетви и обещания!

След крокодилските сълзи и умилкването, в крайна сметка, Брежнев дава съгласието си СССР да дотира с 400 милиона рубли годишно (360 милиона лева) производството на храни в България за нуждите на Съветската империя. Не са 1 милиард, но все пак… Но не от братска солидарност, а защото добре разбира, че рухването на една от неговите марионетки, може да доведе до „ефект на доминото“ в целия Соц. Лагер.

Защото положението в СССР също не е розово – трупат се разходите за агресията в Афганистан, наливат на милиарди за спасяването на режима в Полша! И разбира се за „витрината на Соца“ – ГДР! Москва предвижда и намаление на доставките на енергоизточници в периода 1981-1985 г. За България, енергийните доставки намаляват на 2,6 млн. тона. Съветското правителство категорично заявява, че други възможности няма!

Антон Тодоров с ирония сравнява приказките за всенародното добруване на НРБ под крилото на СССР с ефектен, но скалъпен от сапунени мехури виц.

„Няма по-упорит мит в пропитото от сълзливи лъжи и полуистини за „хубавия“ живот в НРБ публично пространство от легендата как селският хитрец Живков водел за носа съветските лидери, за да осигури небивало в соцлагера благоденствие за българите. Няма и грам истина в притчата как към България течели реки от долари, спечелени от препродажбата на съветски нефт.“

Както първият, така и вторият фалит на НРБ в края на 70-те години на миналия век неизменно е свързан с тоталната зависимост на икономиката ни от пропукващата се вече Съветска империя. Основна роля в новото пропадане играят стопанският авантюризъм, гигантските разхищения и кражбите в изградената върху абсурди и дефицити „планова“ икономика. И разбира се – тоталното обвързване на икономиките. Според договореностите ни със СИВ, България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли, като се опитва да запълва дефицитите си в западна валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят. Немалко перо е и нелегалния износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки, но и то не стига.

Допълнителен воденичен камък е и солидната за размерите на нашата страна „братска помощ“ за прокомунистически режими (или просто тарикати) в Азия, Африка и Латинска Америка (главно Куба и Никарагуа), която върви в комплект с щедро раздаваните и несъбираеми впоследствие финансови, оръжейни и стокови кредити. (Помните ли – „Экспорт революции“ – „Експорт на революция“?)

В началото на 1990 г., вече бившият генерален секретар на БКП Тодор Живков е арестуван по Дело №1 с обвинение за злоупотреба с власт и корупция на т.нар. правоимащи – висшата комунистическа номенклатура. В показанията си, той разказва за още една от тайните на Соца – за финансовото участие на България в специален фонд за подпомагане на революционните комунистически движения в света. Не знам какво можехме да изнесем на Запад, но това с експорта на революция, разбирай – раздаването на пари на „братски режими“, го умеехме.

За целта Кремъл създава специален Фонд, който контролира средствата и определя техните получатели. Съществуването на фонда е засекретено не само от простолюдието – кръгът на висшите партийни лица в страните от социалистическия лагер, които са посветени в него, е стеснен до възможния минимум. Интересно, защо тази „благотворителност“ спрямо „братски“ режими трябва да бъде укрита от българския народ?

„Когато заех поста генерален секретар на ЦК ми беше казано, че всяка година България трябва да дава по 300 000 долара годишно. Началото беше по времето на Хрушчов. Веднъж при мен дойде съветският посланик у нас и ми каза, че в Москва в ЦК на КПСС е създаден секретен фонд с участието на всички социалистически страни за подпомагане на комунистическите партии и революционни партии в западните капиталистически страни и в развиващите се страни.

Сумата, която беше определена за нас, беше 300 000 – 350 000 долара. Трябваше да се превежда в конвертируема валута. Доларите от банката ми се носеха при мен. Носеше ги касиерът на ЦК. След това аз извиквах съветския посланик, мисля, че беше Леонид Греков, с него започна, и му ги предавах. Той не ги броеше, защото парите бяха опаковани от банката.

Така беше няколко години, след което реших да не се занимавам повече с тази работа и възложих това на Димитър Станишев, който беше секретар на ЦК и отговаряше за връзките с братските компартии. След известно време той ми докладва, че нашата вноска е увеличена не си спомням колко точно – на 400 000 – 500 000 долара.

Няма решение нито на Политбюро, нито на ЦК. Така ми предаде съветския посланик – да не се разпространява този въпрос. Съветските другари държаха съществуването на фонда в голяма секретност. Освен мен и Димитър Станишев никой в ЦК не знаеше. Суми от фонда са давани на Никарагуа, Салвадор и други страни.“

Живков прави вноските в секретния фонд чрез съветския посланик в продължение на 29 години – от 1959 до 1987 г., като подарената от България сума възлиза на 11 620 000 щатски долара или 22,5 млн. валутни лева. Средствата са държавни, взимани са от бюджета на ЦК на БКП, който пък се финансира щедро от държавния бюджет. А съветската страна не е намирала за необходимо да информира Тодор Живков, как са използвани тези средства. Той е трябвало само да плаща. И да мълчи! Това признава самият той:

„Никой никога от ЦК на КПСС ни е давал отчет къде са отивали тези долари. Просто сме си вярвали – секретен фонд, за който знаят само първите секретари на комунистическите партии. Веднъж само съм разговарял в Москва със секретаря на ЦК на КПСС Борис Пономарьов, който поиска да увеличим вноската, но аз му казах, че повече от това не можем.”

И не само. Игор Бунич в „Златото на партията“ разкрива, че от фонда Москва е подкрепяла и десетки комунистически партии по света: по 2 милиона долара годишно за американската и френската компартии, 1 800 000 долара за финландската, 1 000 000 – за португалската, по стотици хиляди за гръцката, италианската, испанската, австрийската.

„Подставени лица милиардери като Хамър, Максуел, Симада. Мафиозни групировки, които с удоволствие сътрудничат срещу голям дял. Цифри, цифри, цифри. Милиарди и милиарди долари. Тонове злато и брилянти“ (Бунич, 1996).

Поне един от получилите подобно финансиране, по късно стана и Президент на своята държава. Не знам вие за кого си помислихте, но аз говоря за Димитрис Христофияс, който през 80-те е член на ЦК на Компартията си АКЕЛ (а тя – на издръжка на КПСС), а от 2008 до 2013 г, беше избран за Президент в Кипър. Който пък вече беше член на Европейския съюз и Еврозоната! Убеден съм, че е бил независим от предходните си спонсори! А сигурно има и други… Президенти…

Асоциативно е човешкото мислене! Говорим за „тайно финансиране“ на проводници на руски интереси по света и веднага правя асоциация с поне три истории. Едната – за Драган Цанков – български политик, получил десетки хиляди златни франкове от Азиатския департамент. Второ – изказаното наскоро от един Началник на кабинет на български премиер, който беше споменал за едни „четири хилядници“. И трето – за една „българска“ партия със странно антибългарско поведение!

И пак да напомня: „Экспорт революции“ – „Експорт на революция“! Още от Ленин, през Сталин, та до…, до… Вие преценете – докога!

Обратно към българските задължения. Арестуваният по Дело №1 Тодор Живков, любимецът на някои днешни соцносталгици и „университет“ за най-дълго управлявалия български премиер в последните години, бърка – през 1956 г., когато превзема властта в България все още не е „генерален секретар“, а само „първи“. Но със сигурност не бърка, когато разказва как са му били донасяни едни пари в брой (долари, разбира се, а не социалистически левчета), които той пък, по изцяло мафиотски образец предавал на съветския посланик! А онзи даже не ги броил! Само не става ясно, дали са били в чували или в сакове (както чуваме, че се случва днес – къде от хазарт, къде от магистрали)! А сумата, цитирана в показанията, днес се равнява на над 5 800 000 долара. За което знаели само Живков и Димитър Станишев (ако ви прави впечатление фамилията да знаете – приликата с някой днешни политици НЕ Е случайна“.

А Живков, който бил много загрижен за държавата споделя:

„Ако не внесем до края на годината дела си, съветските другари ти стоят над главата. Не може да им се откаже. Такива бяха времената. Без Москва не можеше да се издигне първият секретар на БКП, не можеше да се назначи и смени министъра на народната отбрана. Ние без тях не можехме.

Имахме културни, търговски взаимоотношения, пък и ако щете това ако аз се опъна и откажа, друг ще сложат на мое място и пак ще се дава валута. Те са много чувствителни на тази тема и още са така чувствителни.

Всичко това поред мен беше неизбежно за онзи етап. Вижда се, че много долари са отивала така, но не можеше по друг начин тази валута ЦК я е използвало от банката, тя е от републиканския бюджет. Разбирал съм, че тази валута изтича от страната, но по друг начин не можеше.“

Май „Тато“ бил повече загрижен за собственото си добруване! Но в думите му се чете и още един ноторно известен, но прикриван и забравян факт за „народната република“:

„Без Москва не можеше да се издигне първият секретар на БКП, не можеше да се назначи и смени министъра на народната отбрана.“

Не знам, какъв би бил коментара на днешните носталгици или „патриоти“! Сигурно ще почнат да повтарят опорките за „Посолството“! Но в онези години, „ключовете“ от нашата държава за били на съхранение в Кремъл! И като финанси, и като сигурност! Тотални марионетки! Но ние сме били „горда и независима държава“, което Демокрацията, видиш ли, съсипала!

Всички тези, а и много други факти, водят логично до

Третият фалит през 1987 г.

В средата на 80-те, Народната република отново влиза в спиралата на външния дълг. Лоши икономически показатели във всички отрасли, неадекватна икономическа и финансова политика – всички те неизбежно водят до взимането на все повече заеми от западни банки и до все по-голямо нарастване на външния ни дълг. В същото време Тодор Живков отказва да прави каквито е икономически реформи.

На 13 октомври 1987 г., тогавашния председател на БНБ Васил Коларов, предупреждава Живков, че само по главницата, дългът е близо 6 млрд. валутни лева (над 7,5 млрд. долара), а към това се прибавят и лихви над 1,5 млрд. долара, т.е. реално управлението се намира в състояние на фалит. Пише писмо, като за дебили подчертава:

„За сведение ще споменем и това, че е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите й валутни постъпления. У нас вече те са повече от 100 на сто.“

Какъв е бил, преценете сами, но Живков, лишен от друг избор, с тотално неработеща икономика, както разбрахме от доклада на Петър Младенов, няма друг избор освен взимането на нови кредити, като при падането му от власт, външните задължения на страната са близо 10,9 млрд. долара! И тъй като числото не изглежда толкова голямо, стойността в днешни пари се равнява на над 28 милиарда долара, и то по данни на Инфлационния калкулатор на Федералния резерв на САЩ – можете да сметнете сами! На фона на почти липсваща икономика!

Само през 1989 г. са били нужни 3 млрд. и 100 млн. долара за падеж на вноски от 1988 г. и още около 700 млн. долара за лихви (равни на над 9,7 млрд. долара през 2025 г.)!

Не трябва да забравяме и вътрешния дълг на „народната република“ към БНБ и ДСК, който възлиза по това време на още 26,5 млрд. лева! Този дълг пък е формиран в течение на години – чрез ежегодни скрити бюджетни дефицити, прикривани чрез „вземане назаем“ на спестените от населението пари в ДСК, както и чрез принудително налагане от страна на правителството, ДСК да отпуска заеми на стопански организации, за които предварително е било ясно, че няма как да бъдат върнати! (Сега ясно ли е, защо вашите внесени 1500 лева вноска за лек автомобил, са седели по 10-15 години, без лихва, докато ви излезе реда – ВИЕ сте финансирали безвъзмездно авантюрите на бай Тошо! С вашите пари! Внесени на влог, като вноска за автомобил или просто са били изработени от вас, но неплатени!). Което пък е тема за един от най-любимите вицове, разказвани от Роналд Рейгън!

Печатаха се и пари – ние, по-младите се радвахме на новите, чисти банкноти, но по-възрастните мълчаливо се мръщеха. И с основание – само за първите седем месеца на 1989 г. са били емитирани нови пари на сума 1 млрд. и 360 млн. лева! Напечатани без реално покритие. На последната си студентска бригада, получих заплата от 140 лв. – или точно 4 (четири) монети! Да – две по 50 и две по 20 лева! Помните ли ги? Защото бяха започнали да ги правят метални! За да не ги изнасят изгонените насила български турци при т.нар. от агитпропите на БКП „голяма екскурзия“!

Монета от 50 лева, отсечена през 1989 г – Факсимиле от БНБ – Каталог монети, част 1.

На 10 ноември 1989 г., диктаторът е свален с вътрешно партиен преврат, разбира се след съгласието на Москва. А може би и по нейна поръчка?

През февруари 1990 г. със строго секретно от особена важност писмо, председателят на БНБ Иван Драгневски и председателят на Българската външнотърговска банка Веселин Ранков информират новия председател на Министерския съвет Андрей Луканов относно: „Състояние на плащанията по ползваните кредити от чужбина“. От него става ясно критичното ниво на външната задлъжнялост на комунистическото управление, което към 31 декември 1989 г. възлиза на 10,6 млрд. долара. Посочено е, че през 1990 г. предстоят плащания по различни кредити и лихви в размер на 3,9 млрд. долара. А в наличност са останали само 528 млн. долара в т. нар. стратегически резерв!

Банкерите изтъкват, че „на международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити“. От ноември 1989 г. не е договорен нито един такъв. „Като мотиви за тази въздържаност се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница“. Като решение се предлага да бъдат прекратени плащанията по външния дълг, като банката уведоми кредиторите за това.

Луканов се опитва да изпроси 1 млрд. долара от СССР, за което пътува лично до Москва, но Горбачов му отказва, тъй като и самото съветско управление е в тежка финансова криза. И Русия, по това време още съветска, за пореден път получава помощи във вид на храна за гладуващото население от „лошата Америка“. С едни „американски бутчета“! Но за това – някой друг път.

На 31 март 1990 г. Луканов прекратява едностранно плащанията по външния дълг, като обявява мораториум без да предупреди кредиторите, което допълнително утежнява положението на България. И се стигна до онези купони, които ви показах в началото.

Така става ясно истината за фалиралото комунистическо управление, което завещава най-лошия икономически старт от всички страни в разпадналия се съветски блок, опитващи се да се отърсят от тоталитарните комунистически режими.

Но колко хубаво беше при Бай Тошо…

Библиография

Ангелов, В. (2005). Третата национална катастрофа. София: Анико.

Бунич, И. (1996). Златото на партията. София: Прозорец.

Вълчев, Й. (1990). Куциян. София: П.К. Яворов.

Димитров, Д. (1994). Съветска България през три британски мандата 1956-1963. Лондон: Би Би Си.

Държавна агенция „Архиви“, Българска народна банка. (2009). Българска народна банка, Сборник документи, т.V, 1948-1990, част Четвърта. София: Държавна агенция „Архиви“; БНБ.

Живков, Т. (1997). Мемоари. Велико Търново: Абагар.

Знеполски, И. (2008). Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела.

Знеполски, И. (2009). История на Народна република България. София: Сиела.

Кастелов, Б. (2005). Тодор Живков – Мит и истина. София: Труд.

Пенчев, П. (14 март 2022 r.). Финансовият преврат в България от 1947 г. Извлечено от Експертен клуб за икономика и политика: https://ekipbg.com/financial-coup/

Суворов, В. (1996). Ледоразбивачът. София: Факел Експрес.

Тодоров, А. (2020). Стопанската катастрофа на комунистическа България. София: Бета Версия.

Христов, Х. (2007). Тайните фалити на комунизма. София: Сиела.