(или разказ за едни предателства, без аналог в световната история)
Съдържание
16-та съветска република?
Малко балканска история. И не само …
1963 – пленум след пленум…
1973 – още пленум, още предателства
Библиография
„За мен най-големият ни пропуск и най-голямата ни грешка беше, че не осъдихме Тодор Живков и ЦК на БКП за това, че те тръгнаха да харизват България на Съветския съюз като 16-та република. След тяхното осъждане щяхме да забраним БКП и БСП като партии престъпници…. Това е най-голямата грешка на нашата демокрация според мен. България щеше да бъде много по-напред от редица балкански страни.“
Жельо Желев, Президент на Република България (1990-1997 г.)
16-та съветска република?
Герб на СССР 1946-1956 г. (изт. Wikipedia)
Започваме с герба на СССР от периода 1946-1956 г. На по-наблюдателните сигурно прави впечатление, че лентичките – всяка с надпис на съответната Съветска социалистическа република са 16, а не 15, както знаехме. Не, 16-тата лентичка не е за нас. И слава Богу! Апропо, както много пъти съм констатирал – случайно или не, върху България е чукът! Или поне – дръжката му! (помните ли онази песен от 90-те – „как влезе мъжката, на т’слата дръжката?“) Разбирайте го както искате. На третата лентичка на герба в ляво (както и на всички други) пише „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ на… финландски! Тя е за една позабравена „съветска република“ – Карело-финската, със столица Петрозаводск.
Замислена като такава още през 1939 г., след сключването на пакта Рибентроп – Молотов, Сталин планувал след анексирането на Финландия, Карело-финската ССР да стане пълноценна 16-та република на СССР на териториите на Карелия и Финландия.
На 1 декември 1939 г. е провъзгласено новото промосковско народно правителство на Финландия от емигрирали в Съветска Русия финландски комунисти, начело с Ото Куусинен. Идеята била то да влезе във Финландия „на щиковете“ на Червената армия и, следвайки прибалтийския сценарий, да обяви присъединяването й към СССР. Но Червената армия губи Финската война и плановете пропадат, не без помощта на хора като Симо Хаюха. Шестнадесетата лентичка стои на герба още три години след смъртта на Сталин, след което бива безславно премахната.
А Сталин е планувал и още „републики“, защото в новогодишния брой на в-к „Правда“ е публикувано стихотворение, в което се казва:
„А може би – към шестнайсетте герба
и други гербове ще се прибавят…“
Факсимиле от в-к „Правда“ от 1 януари 1941 г., стр. 6
Добре, че си остана онова „може би“. Чии щяха да бъдат следващите гербове (и лентички), можем да предполагаме, но не мога да пропусна искането на Сталин за създаване на съветски военни бази във Варна и Бургас през 1940 г., за да се „гарантирала българската сигурност“!
Малко балканска история. И не само …
И тази глава, уважаеми Читателю, не е за хора с по-слаби нерви. Така че, затвори книгата, ако вече е станало късно, за да не си развалиш съня, пий един чай от мента, глог и валериан, или в краен случай подложи едно питие предварително (виж Михаил Булгаков – „За ползата от алкохолизма“). Ние пък, като убедени трезвеници и любители на историческата правда, ще продължим разходката из полето на фактите!
Част от събитията, които ще разгледаме в тази глава се случват в „народната република“ през далечната 1963 г., но идеята за тях е заложена няколко десетилетия по-рано. Още през 1919 г., става ясно, че:
„По-късно пред доклада си пред VIII конгрес (1919 г.) по програмата на РКП (б) Ленин доказва, че всички нововъзникващи комунистически държави ще се присъединят към Съветска Русия и ще образуват с нея обща, без каквито и да било граници „Всемирна съветска република“. Ленин добавя: „Може би ще имаме обща програма, когато бъде създадена Всемирна съветска република“ (VІІІ съезд РКП (б). Протоколы, с. 101.) (Авторханов, 1991).
Да добавя за незнаещите руски език – думата „всемирна“, няма връзка с мира, а означава „на целия свят“.
Заложена през 1919 г., тази идея стои на герба на СССР, по смъртта на който, още ронят сълзи някои полковници от КГБ, добрали се до кремълското кресло, цели 70 години! А странно или не, гербът със сърп и чук върху целия свят и днес си стои на фасадата на Държавната дума (разбирай парламента)
и на Външното министерство в Москва – може би ще потрябва отново, в очакване на целия „Русский мир“! Да не пропусна отново да напомня – в руския език, думата „мир“ означава и „свят“!
След провала на т.нар. „септемврийско въстание“, а и на конспирациите в други държави, идеята за известно време е изоставена, но никога не е забравяна, като тезата се доразвива от Сталин, възприемайки възможността за поетапно „изграждане на социализма в една отделно взета държава“. Замисълът на „вожда на световния пролетариат“ е да погълне „поетапно“, източноевропейските държави от т. нар. „съветска сфера на влияние“ и да ги направи част от новата съветска империя. Да ви напомня за нещо днес?
Анатолий П. Сальков, завеждащ Катедра по най-нова история на южните и западните славяни към Белоруския държавен университет коментира, че за Съветска Русия, единственият механизъм за влияние върху Балканите до края на 1944 г. са били само структурите на Коминтерна. За предателската политика с главен герой – марионетното правителство на Георги Димитров, по отношение на доброволното предаване на Пиринския край на Югославия, за гнусния покер, разигран между Сталин и Тито непосредствено след 9 септември 1944 г., за съдбата на изконния български Пирински край, а и на цяла България, ще разкажа в отделен материал. Но не може да не спомена, че още по време на първата си среща с британския пратеник Антъни Идън в Москва в края на 1941 г., Сталин изразява позиция, заемайки страната на Белград – българо-югославската граница след войната „трябва да пострада“ в ущърб на България. А през 1943 г. създадената в Москва специална комисия „Литвинов“ за ревизия на следвоенните граници в Европа предлага създаването на „единна македонска държава“. Може би неочаквано, но първата отрицателна реакция срещу безцеремонната намеса идва не от българска страна, а от… посланика на Кралство Югославия в Москва Станое Симич, който заявява, че самостоятелен македонски народ не съществува, а хората, които населяват Вардарска Македония, са основно българи и сърби. Забележете – по същото време, у нас „пролетарският поет“ Никола Вапцаров се бори да бъде „македонец“! Но това не го учехме в училище! А после го заметохме под килима. „Червения“ килим!
Опитите, суверенна България да бъде унищожена изцяло (като „Балканска федерация“), или частично (като бъдат предадени територии за бъдеща „македонска държава“), се провалят. Но мераците на руските, а и на българските болшевики, България да стане част от Съветската империя, която за благозвучие бива наричана Съюз на социалистическите републики, не секват. Използвам неслучайно термина „Съветска империя“. Търсейки дефиниция на това понятие, попадам на дефиницията на термина в Университетския речник на Нов Български Университет (НБУ):
„Империята е тип политическо тяло/формация, разгърнато в значително пространство, с централизирана върховна власт, упражнявана за контрол върху агрегат от разнородни общности.“
По нататък в определението четем:
„Империята предполага централизиране на върховна власт… преди всичко с цел съхраняване на целостта на имперското пространство…“
Не знам дали забелязвате приликите със Съветския съюз? Или с днешната „Руска федерация“. Но проследявайки определението за „империя“, още няколко реда по-долу чета:
„Друг характерен казус от 20 век е Съветският съюз, който в първа фаза се разпростира върху страни, присъединени като републики на самия СССР. Но в една втора фаза, след 1945 година СССР прави успешен опит да обхване под върховната си власт и страните от Източна Европа. В едно трето измерение съветската утопия минава всички граници, напуска териториалните параметри на разширението си и се насочва към овладяване и реконструкции на природата (обръщането на реките, създаване на нова флора и пр.), завладяване на космоса, преместване на общности по цялата си територия, в по-късен период войната в Афганистан, изобщо една многомерна експанзия. Тя няма само властови, а широки социални измерения. Този тип имперско тяло има екстатична природа. То не може да се успокои в определени граници и живее в непрекъснато преминаване на съществуващите към даден момент граници.“
Ако думата „екстатично“ ви звучи непонятно, обяснявам значението й: „Възторжено възбуден, намиращ се в екстаз.“ Не забелязахте ли възбудата и много руснаци, а не малки и българи, при „референдума“ в Крим или в началото на т.нар. „специална военна операция“ в Украина? И лозунгите „Киев за три дни“ или „Можем повторить“? Или „На Берлин!“
Та да ме прощават някои историци, но ще използвам термина „империя“ и за Съветския съюз“ и за „Руската федерация“ днес! А като гледам, май и утре… И пак се сещам за Монголската орда, чийто васал е бил оня Александър „Неврюй“!
1963 – пленум след пленум
Опитите, България да бъде предадена, както и Пленумите на Партията с главна буква, валят един след друг. Стигаме до 1963 година, когато друг „вожд и учител“ (колко томове имаше изписани уж от него, които никой, никога не прочете!), по една или по друга причина решава отново да повдигне старата тема!
Може би по идеологически причини, а може и по-чисто финансови – състоянието на икономиката ни е плачевно заради пълната зависимост от СССР, който купува българските храни, тютюн, полезни изкопаеми в пъти по-евтино (това започва още през 1945 г., с износа на уран от мини Бухово). Същевременно златният резерв на България, останал още от царско време е изнесен за погасяване на кредитите от СССР, уж за съхранение в Москва, защото трезорите на БНБ нямало да издържат на ядрено нападение! След разбиването на частното селско стопанство и последвалата колективизация, в страната цари недостиг на храни и основни продукти. Официалните статистики сочат, че в началото на 1960-те години дори гражданите на СССР, които постоянно живеят в краен недоимък, са консумирали средно два пъти повече месо от българите. А знаем, какво беше уж „изобилието“ в СССР.
От друга страна това е добре премислена и планирана във времето стратегия на Живков и върхушката в БКП за ликвидиране на формалната независимост на страната срещу получаването на политически и икономически гаранции за запазване на властта и привилегиите на управляващата в София комунистическа каста! И днес някои го определят като „велик държавник“, че и „университет“, от който са се учили! Добър пример са взели – аз да се окопая, да оцелея, а след мен потоп!
Като легенда се носи една раболепна фраза на Тодор „Правешки“, от посещение на наша делегация в Москва, че целта е БКП „да си свери часовника” с КПСС. На Хрушчов тази фраза толкова му харесала, че постоянно призовавал „братските партии“ към „сверяване на часовниците“. При едно такова посещение в Москва през август 1962 г. Тодор Живков излага пред Никита Хрушчов идеята си за присъединяване на България към СССР като 16-та съветска република. Тезата му е, че това ще послужи като пример за бъдещата интеграция и на други съветски сателити към Съветския съюз. Първоначално Хрушчов одобрява самоинициативата на Живков и повдига само един въпрос: дали сливането ще стане под формата на федерация или конфедерация. Реакция, която окуражава българския лидер и неговите приближени.
За първи път Живков повдига същия този проблем малко по-късно – на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г. (ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 583, л. 35). Подобна точка изобщо не фигурира в дневния ред. Но в заключителните си думи по повод обсъждането на информация на Станко Тодоров за поредното съвещание на СИВ, „мислителят“ Живков споделя, че „от няколко години“ го била осенила „една идея.“
„Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря Димитров“, добавя скромно той. А „идеята“ е проста – „да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане (Ръкопляскания.). Румънските другари, както и китайските другари, говорят да се уважава суверенитетът. Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата. А щастие и благоденствие как ние ще ги създадем.”. (Държавна Агенция Архиви, 1963)
Прилагам факсимиле за невярващите. Щото то наистина не е за вярване!
„Вие сте прости и аз съм прост – затова се разбираме!“ беше казал с гордост един съвременен политик! Не, не сме прости и затова не се разбираме! Нито с Бойко, нито с Тошката! Нито с каквато и да е форма на простотия!
Но е трудно след оня социален инженеринг през 1944-1945 г., когато каскети и алитерати избиха голяма част от цвета на нацията! Ей това Читателю е новия „цвят“ на народа – не цвят, а трън – бодил! Отровен бодил, за който философският въпрос – вечният избор между Свободата и Хляба, се свежда до: „суверенитетът бил да има за ядене!“ Ами като беше толкоз много и евтино яденето, защото сложихте кльон по границите и стреляхте на месо? Давахте по 10 дни отпуск на всеки граничар, убил диверсант! Но не на влизане, а на излизане на „рая“! Че и купонна система имаше! Да не избягаме от софрата ли? Или онази градска легенда (или евтина пропаганда), че България е хранила целия Соцлагер? Какво падение – „да има за ядене – щастие и благоденствие за народа“! Да, то му стига на простия народ! Па и няколко ракии да има … !
Темата за 16-тата република на СССР дълго беше крита, а и до днес бива отричана от група прокремълски историци.
Често канена по телевизионните студиа политоложка, (вж. коментара на Антон Тодоров), и която в годините на прехода обслужваше различни политически партии, но винаги с ясно преклонение пред Кремъл твърди, че по времето на Тодор Живков никога не е коментиран въпросът България да стане 16-та република на СССР. Според доверената на БСП политоложка, която е и преподавател в Софийския университет, тези твърдения за 16-та република били пълна лъжа. Нейните студенти изследвали архивите, но никъде не открили подобно нещо. Така въпросната политоложка се опита да замаже едно от най-страшните предателства на комунистическия режим, но и да манипулира обществото, че едва ли не става дума за фалшива новина, измислена от някакви соросоиди и европейски либерали. Други пък използват витиевати аргументи – че нямало такива документи, или пък съдържанието им не било правилно разбрано! Точно затова нека разгледаме оригиналите на документите от онова време, пък всеки, който носи глава на раменете си да преценява, кой прав, кой…
Та специално за студентите на другарката П. (вероятно вече дипломирани), предлагам стенографския протокол (и то директно от Държавния архив), който със сигурност най-точно отразява дебатите (ако изобщо говорим за такива). Едва ли има по-достоверен източник от този. Моля прочетете сами:
„Стенографски протокол
На заседанието на Пленума на Централния комитет на БКП за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна Република България със Съветския съюз, състояло се на 4.XII.1963 год.
Предс. Митко Григоров: Другари, откривам заседанието на пленума на ЦК на партията. За дневен ред се предлага една единствена точка:
Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз.
Доклад ще направи др. Тодор Живков.
Друго предложение има ли? – Няма.
Който е съгласен с така предложения дневен ред, моля да гласува! Приема се…“
Факт, постоянно отричан, замитан, „забравян“, но в темата на заседанието, проведено на 4 декември 1963 г. ясно е казано: „СЛИВАНЕ НА НАРОДНА РЕПУБИКА БЪЛГАРИЯ СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“.
Специално свиканият разширен пленум на ЦК на БКП на 4 декември 1963 г. решава, НРБ да поеме курс към пълен отказ от националния си суверенитет, като си поставя за крайна цел сливането със Съветския съюз. Дори без референдум – настояват участници в дискусията.
„Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на другаря Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз и да се създадат предпоставки за пълно обединяване на двете наши братски страни“, пише в крайното решение, прието единодушно и с бурни овации от всичките близо 200 членове и кандидат-членове на ЦК на БКП. (Държавна Агенция Архиви, 1963)
Лъчезар Стоянов, историк от Нов български университет и дългогодишният анализатор на комунизма Алекс Алексиев смятат, че тези планове са били акт на върховно национално предателство, без аналог в световната история. Според двамата експерти, 1963 г. е само началото на поредица от опити българската независимост и суверенитет да се подарят на Москва. Опити, чрез които Живков и цялото ръководство на БКП искат да бетонират властта на управляващата партия и династия. Това изключително тежко престъпление (дори според текстовете на Наказателния кодекс на НРБ) не само остава ненаказано, но дори не беше разследвано от прокуратурата след 1989 година.
Да се върнем на Протокола – прочетохте ли кой е председател – Митко Григоров, който е дядо на една друга професорка от Софийския университет, пак видна русофилка и евразийка!
Но, по същество. Аз не съм професор, не съм и историк. Сигурно съм по-глупавичък от гореспоменатите апологети на миналото, но нещо не разбирам: и в заглавието, и в текста на единствената точка в дневния ред ясно е казано: „СЛИВАНЕ НА НАРОДНА РЕПУБИКА БЪЛГАРИЯ СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“. Мисля си, какво ли ще е това „сливане“ (курсивът по-горе е мой)? Сигурно е нещо много добро за България, щото толкоз народ на нарочен пленум да го искат? Но пък Пиргова, Баева и ко., и те са прави – ми то, като се „слеят“ мъж и жена, 16-та република не става! Става дума просто за … Вие си знаете за какво! Пиша мъж и жена, но същото е и ако и двамата „сливащи се“ са от един и същ пол!
Нека да видим пак стенограмата. Той, другаря Живков е мъдър, сигурно е имал нещо друго в предвид, а пък протоколчикът се е заплеснал и не разбрал! Четем:
„Политбюро внася за обсъждане в пленума на Централния комитет на партията въпроса за по-нататъшното свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива и за обединение на Народна република България със Съветския съюз …
Не може да има никакво съмнение, че въпросът за най-тясно сближение, а след това и за сливане на Народна република България със Съветския съюз е извънредно важен въпрос. За България и българския народ това е акт с историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма…“.
„Необходимо е още в началото да се подчертае, че сега става дума не просто за подобряване и разширяване на взаимното ни сътрудничество със Съветския съюз, което от година на година все повече укрепва и се развива. Тук става дума за нещо качествено ново, за преминаване към нов етап в нашите взаимоотношения със съветската страна. От подобряване и разширяване на помощта и взаимното сътрудничество, сега трябва да се премине към най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на Съветския съюз, към най-тясно сближение и в бъдеще към сливане на Народна република България със Съюза на съветските социалистически републики.“
Край на цитата…
Цитат, труден за обяснение! И за осмисляне! Но лесен за анализиране! Цитат, който ясно демонстрира не просто някакви договори за обща икономическа политика, както се опитват да интерпретират някои. Любимецът на някои носталгици, чийто паметник и днес стърчи грозно в родното му село, станало град по случай 1300-годишнината на Българската държава с указ на Държавния съвет на НРБ от 1981, чийто председател е самият Той (каква ли е връзката с тази годишнина не проумявам!), ясно предлага СЛИВАНЕ с по-големия брат. Обикновено в природата, а и в живота по-големия изяжда по-малкия, освен ако втория не е вирус или паразит, който да унищожи и двамата!
Да разгледаме още някои пасажи от стенограмата (напомням – директно от Държавния архив). Пропаганда, самозаблуда или просто глупост!
„Ние сме дълбоко убедени, че курсът на по-нататъшно най-тясно сближение и свързване на нашата страна със Съветския съюз е единствено правилният път за развитието на Народна република България, за пълното изграждане на социализма и комунизма у нас, че друг път за това няма.
Какви са съображенията на Политбюро за това? В Народна република България социализмът победи напълно и окончателно. … Равносметката на 20-годишния период показва, че изминатият досега път бе изпълнен с много трудности и пречки, но това бе път на велики завоевания и победи, на утвърждаването на новия живот в нашата страна… осъществена социалистическата индустриализация на страната и социалистическото преустройство на българското село. Извършена бе дълбока социалистическа културна революция. …“
Следват десетки страници празнословия, които всеки, живял в ония години е чувал и чувал. Присъства и анализ за „нациите“, естествено отрупан с цитати от съчиненията на Ленин. Интересен е един от тях, на стр. 27 от Стенограмата, а именно:
„Целта на социализма, пише Ленин, е не само да се унищожи раздробеността на човечеството на малки държави и всяко обособяване на нациите, не само да се сближат нациите, но и да се слеят“./В. И. Ленин, Съч.т.22, стр.148/
Излиза, че и според другаря Ленин, пътят на Европа е към обединение на нациите, към сливането им в един общ проект! Не става ясно обаче дали той не трябва да е под едноличното управление на Кремъл, или както е в Европейския съюз – решенията да се взимат с консенсус и дори и само една държава може да наложи вето!
„Обединението на нашата страна със Съветския съюз напълно съответства с разбиранията на Българската комунистическа партия от нейното основаване до наши дни.“
А такаа… Видя ли, уважаеми Читателю каква стана тя! Не го казвам аз, казва го „Първият ни държавния ни ръководител“, който наричахме Бай Тошо, прост печатар и келнер, управлявал страната ни от 1962-1989 г. – цели 37 години (май не САЩ, а ние сме Страната на неограничените възможности!)! Казва го в Доклад пред Пленум на ЦК на БКП, а не на селска сватба, след няколко ракии!
Някои нещо да не е разбрал ?!?
Тук Пленумът прави почивка, така че, уважаеми Читателю, почини и ти, защото темата е трудна за осмисляне – държавен ръководител подарява НАШАТА България на друга държава! А патрЕотите и до днес мълчат…!
След почивката взима думата академик Тодор Павлов – да, да, същият онзи от „Института за червена професура“ в Москва! (Странно, но не съм чувал да има толкова „академици“ в Европа или в САЩ – сигурно не са толкоз учени!) Та той коментира някои изказвания, че
„референдум по този въпрос няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, че да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно, както ще бъде прието с единодушие от ЦК на партията.“
Аз лично съм убеден, че решението щеше да бъде „единодушно“! Абсолютно съм убеден! Вярвам в Партията! Също като Христо Радевски:
„Води ме, Партийо, води ме,
под своите бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
… аз знам, аз вярвам, че си права
когато съгрешиш дори!”
Щото тия, дето не са „единодушни“ … Кеф ти „Белене“, кеф ти „Слънчев бряг“!
Тодор Павлов продължава:
„… когато в недалечно бъдеще и границите се махнат, тогава е ясно като бял ден…“
Те ти булка Спасов ден, или Съветски „Шенген“. Без граници между НРБ и СССР!
Думата взимат и:
Димо Дичев, завеждащ външната политика и международните връзки на ЦК на БКП:
„Никога българските комунисти не са били възпитавани по друг начин, освен да приемат Съветския съюз за наше отечество, за наше завоевание“. (стр. 72)
Раденко Видински:
„Аз 45 години съм член на нашата партия, 45 години съм мечтал за този ден нашият народ да влезе в едно такова велико семейство. Ние сме мечтали за световна съветска социалистическа република, но съвършено ясно историята ни доказа, че не ще може из един път целият свят да стане социалистически, да се създаде световна съветска система. Създаде се първата съветска социалистическа република – Съветският съюз и ние можем да протегнем ръка на братските съветски народи да ни приемат в тяхното прекрасно велико семейство… Аз не зная защо, другари, но съм убеден, че българският народ ще посрещне това с голям ентусиазъм и радост … Нямам намерение на приказвам. Искам да изкажа своята голяма радост. Може би едва ли ще имам по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство н съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя и писмото, и предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи.“
Лъчезар Аврамов:
„Искам да заявя, че съм извънредно щастлив, че имам възможност да участвам в обсъждането и решаването на въпроса за по-нататъшното сближаване и обединяване на Народна Република България със Съветския съюз. Считам, че др. Тодор Живков трябва да бъде поздравен за инициативата да постави този исторически за нас въпрос за практическо разрешение. (бурни ръкопляскания).“
Начо Папазов:
„Мисля, че трудно могат да се дадат допълнително някакви , особено нови моменти към постановките и изводите в доклада, които др. Тодор Живков направи и които аз напълно подкрепям. Касае се в случая за генералната стратегия на комунистическите партии в страните, където е победила социалистическата революция.“
Към края думата взима Димитър Димов:
„…Нашите ръкопляскания, с които посрещнахме доклада на др. Живков показаха, че ЦК одобрява идеята и изводите, които са направени в доклада. Това е израз не само на любовта към Съветския съюз, не само на осъществяване въжделенията на всички поколения в нашата партия, но това е израз на едно дълбоко убеждение, че само по този път пред нашия народ наистина се разкриват такива свети перспективи, каквито още не можем да си представим… Така сме възпитавани в партията. В миналото аз, и много други тук, когато сме ставали членове на партията мечтаехме, че нашия народ, нашата страна ще бъде един ден член на великото съветско семейство.
Младен Стоянов: Особено в затворите…
Димитър Димов:. … и като партизани. Когато през Септемврийското въстание се изграждаше работническо-селска власт, ние казвахме, че отиваме към Съветския съюз, не мечтаехме за отделна република. При един разговор с Георги Димитров във Врана, Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз.“
Край на цитата. Това е – голямата радост на една камара комуняги – да се влеят в семейството на туркмени, башкирци, ингушети, чукчи, калмики, дагестанци… Пропуснах чеченци, чуваши и още десетки народи в СССР. Не е като да си едно с германци, французи, италианци… И днес има „патриоти“ страдащи за евразийски съюз с „голямото семейство на руските народи“, начело със „Sol Invictus” – разбирай „непобедимото слънце“ на трона в Кремъл!
Прелиствайки и цитирайки ДОСЛОВНО стенограмата си мисля – дали в термина „Народна република българия“ името не трябва да бъде изписвано с малка буква? Да, всяко дете знае, че имената на държавите се изписват с главни букви, но държава ли е територия, чийто управници ДОБРОВОЛНО я предоставят за чуждо управление? И това се подкрепя от няколко десетки човека (разбирай целия пленум на така нареченото ЦК на БКП), нарочени за неин „елит“?
Пак да попитам днешните ръководители, а и редови членове на БСП – тяхната партия наследник ли е на БКП, на тези хора, цитирани в протокол от над 100 страници, или пък е съвсем различна, БЪЛГАРСКА партия, която ще заклейми тези събития подобаващо? Мълчание … на агнетата… или по-скоро – на овцете!
Следват още доста продължителни изказвания, с които няма да ви губя времето. В края отново взима думата Тодор Живков:
„По поръчение на Политбюро с др. Станко Тодоров, бяхме при др. Хрушчов в началото на октомври, за да се посъветваме по въпроса със сливането… Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и вълнувах. Не зная, защо у мен беше залегнало убеждението, че др. Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка и затова се бях приготвил да ги убеждавам в правилността на тази постановка и перспектива. Обаче след като изложих накратко въпроса, др. Хрушчов започна с това“ „Аз съм съгласен с Вашето предложение.“ /продължителни ръкопляскания/…
„Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. … Защо? Ако ние започнем да говорим, ще плъзнат слухове. Ние не можем да говорим, тъй като този въпрос не е само наш. Този въпрос е и на Съветския съюз…“ (стр. 42)
Ние, Политбюро, смятаме, че не с такъв ентусиазъм цялата наша партия и народът ще възприеме това. Ще има среди, които няма да го възприемат. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в някои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора***. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в някои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това… Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим.” (стр. 129)
Забележете: сливане не от ден до пладне, а НАВЕКИ!!! А и народът няма да приеме с „такъв ентусиазъм“ идеята и затова ще я прокараме зад гърба му! А бе – мислят за народа! Да не се притеснява предварително, да не дига кръвно – ще го поставим пред свършен факт!
Борис Велчев продължава:
„Пленумът на ЦК на БКП одобрява единодушно и с въодушевление доклада на първия секретар на ЦК на БКП за по-нататъшното най-тясно сближение и сливане в перспектива на Народна република България със Съветския съюз.
Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба между нашата страна и Съветския съюз, да се създадат предпоставки за пълно обединение на двете наши братски страни… /продължителни ръкопляскания?“
Фердинанд Козовски: Аз искам да помислим върху формулировките и по-специално по понятията „сливане“ и „обединение“. Вярно е, че Съветския съюз е временна, не вечна историческа категория. Тя ще премине в обществото на Съветските социалистически републики. Съюзът на съветските социалистически републики се образува при друга историческа епоха, на друга териториална и географска форма, на съществуващата вече стара Руска империя. …Следователно другари, нашата стъпка е историческа…Аз смятам, че ще бъде правилно да се каже обединение на България със Съветския съюз.
Тодор Живков: В тези две понятия „сливане“ и „обединяване“ не влагаме различно съдържание“.
Сливане, Обединяване, а бе ставаме ЕДНО!
Когато водещият на заседанието дава думата за бележки по прочетеният текст, учудващо за мен, такива има! Свикнали с мълчаливото и единодушно приемане и одобрение на спуснатите „отгоре“ директиви, изненадващо един от присъстващите все пак има забележка! Предлага:
„Предлагам думите „патриотизъм“ и „интернационализъм“ да си сменят местата.“
То съветския интернационализъм със сигурност трябва да е преди българския патриотизъм! Всички са „за“, няма „против“, няма „въздържал се“! Заседанието е закрито в бурни и продължителни ръкопляскания!
За по-младите, които не помнят или не могат да повярват – вижте в мрежата някои филм за северно-корейския диктаторски клан днес – при нас беше същото! И да не се чудите защо до ден днешен, част от българите безропотно мълчат, следвайки препоръката на Тошката: „Да се снишим другари, докато премине… “. И се снишават, и се снишават, докато изведнъж разберат, че животът им е минал в лазене по земята! Но то, червеите, какво друго да правят…
Това е уважаеми Читателю! Омерзен съм, четейки този стенографски протокол! Не знам как го четат ония, които твърдят, че такова нещо няма и не се е случвало, или пък не било добре разбрано! В името на някакви тясно партийни, а може би и лични интереси да подарят цялата своя Държава. Нечувано!
И знаете ли, кой ни спасява от това първо предложение за 16-та република?
Няма да повярвате – Никита Хрушчов!
„На онези хитреци в София им се ще да седнат на нашата трапеза“, жлъчно отбелязва приемникът на Сталин. Той е наясно, че след „сливането“ Москва ще трябва да поеме и изплащането на българските следвоенни репарации към Гърция и Югославия. Така в крайна сметка София и Москва решават на първо време да засекретят подготвяното обединение. През октомври 1964 обаче Никита Хрушчов е свален, а това осуетява по-нататъшното разглеждане на въпроса.
Загубено време би било четенето й, но все пак прилагам цялата стенограма (Държавна Агенция Архиви, 1963) за по-любопитните. И то от Държавна агенция архиви!
И още повече – за невярващите!
1973 – още пленум, още предателства
Хрушчов отказва, но мераците за „закриване“ на самостоятелната българска държава продължават. А дали не става дума за добре премислена и планирана във времето стратегия на Живков и върхушката в БКП за ликвидиране на формалната независимост на страната срещу получаването на някакви политически и икономически гаранции за запазване на властта и привилегиите на управляващата в София комунистическа диктатура?
В подкрепа на това съмнение е и вторият опит за вкарване на НРБ в състава на СССР.
През 1973 г, на власт в Кремъл е Леонид Брежнев. На 17-19 юли се провежда пореден Пленум на ЦК на БКП, който за втори път след 1963 г. обсъжда „сливането“ със СССР, вече под формата на „всестранно сътрудничество“.
На него е обсъден документ от 20 страници, който описва какво цели София с подновяването на офертата към Москва за поглъщане на НРБ. Членовете на ЦК на БКП разбира се бурно аплодират идеята за присъединяването към Съветския съюз и възхваляват Тодор Живков за предложения документ „Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждането на развито социалистическо общество в НРБ„. Прилагам линк към целия документ публикуван на desebg.com .
20 страници соц. пропаганда трудно се издържат дори и от мъже, ходили в родната казарма, затова нека да прелистим набързо архивите – „Основните насоки…“ започват със:
„I. За качествено ново съдържание на сътрудничеството на НРБ със СССР…
БКП винаги се е ръководила от разбирането, че КПСС и СССР стоят начело на съвременния революционен процес, че опитът на КПСС и СССР в революционната борба и в строителството на социализма и комунизма има световно историческо значение. След победата на социалистическата революция нашата партия и правителството на НРБ последователно провеждат политика на укрепване, разширяване и задълбочаване на дружбата и сътрудничеството със СССР. … през годините на социалистическото строителство българо-съветската дружба стана съдба и душевност на българския народ. За нейното развитие благоприятстват редица специфични условия и фактори: дълбоките и трайни връзки и пълно взаимно доверие между БКП и КПСС, тяхната вярност към марксизма-ленинизма… засилващо се свързване на нашата икономика и обществен живот със съветската икономика и обществен живот…
В резултат на правилната марксистко-ленинска политика на БКП, на героичния труд на нашия народ и на тесните връзки и братско сътрудничество със Съветския съюз, социалистическият строй в България победи напълно и се укрепи в кратък исторически период.“
Съгласен съм с другаря Живков! (моля службите да отбележат това като смекчаващо вината ми, обстоятелство!) А и социалистическият строй – как няма да не победи! С 30 000 избити или безследно изчезнали „врагове на народа“ около 9 септември, става още по-лесно! Пък и за героичния труд няма да споря – с голи ръце построиха Хаинбоаз! Че и Димитровград, и го кръстиха на Гошо Тарабата! Димитровград, с пролетарския поет Пеньо Пенев, прославил бригадирския труд, но и написал няколко позабравени стихотворения („Когато цъфнат теменугите…“ и „Дори и да умра, не ще загина, не ще увехне мойта кожа…“ – доста цинични са, затова си ги потърсете сами!).
Разбира се и с „героичния труд и на милицията“ – колко лагери построиха, колко инакомислещи прибраха без съд и присъда, що народ от бой пребиха – не е лека работа! Помните, нали: „Народната милиция – биещото сърце на Партията!“. Биещото… Туп, туп, туп – и хайде в участъка, или в по-добрия случай – в травматологията! Повярвайте – в травматологията е било по-добре!
А за братското сътрудничество със Съветския съюз съм сигурен – ето малка част от документите, свързани с дейността на КГБ в България, подготвени от desehistory.com.
Или по-голяма част – в документалния сборник „КГБ и ДС – връзки и зависимости“ от поредицата „Из архивите на ДС“, подготвен от Комисията по досиетата, известна с дългото съкращение КРДОПБГДСРСБНА! Чийто печат виждате върху много от разсекретените документи. Което пък гарантира истинността им!
Още от „Насоките…“:
„Сега задачата е да се влее качествено ново съдържание в процесите на сближаването на НРБ със СССР, така че нашето развитие да има единен със Съветския съюз ритъм, единни критерии … с други думи: да бъдем като един организъм, който се оросява от единна кръвоносна система. …”
А по-нататък:
„Постепенно се подготвят условията за формиране в недалечна историческа перспектива на съвместна социалистическа собственост, в рамките на цялата световна социалистическа система…“
В трета част:
„III. Сътрудничество в областта на обществено-политическите и между държавните отношения.
… Ръководна и направляваща сила в осъществяването на политическия съюз със СССР са БКП и КПСС. Тяхното единство и братство е гръбнакът на политическия съюз, сърцевината на всестранните взаимоотношения между нашите два народа, между нашите две държави.
Наша неизменна задача е непрекъснато да се въоръжаваме с опита, стила и метода на КПСС в издигане ръководната роля на партията във всички област на живота. …
Следва да се сближава все повече основното законодателство на нашата страна … със съветското законодателство. …
… Министерство на вътрешните работи да развива своята дейност по въпросите за защитата на социалистическите завоевания от посегателства на враговете на социализма в тясно сътрудничество с Комитета за държавна сигурност (КГБ) и МВР на СССР. …
V. Задачи на БКП за възпитаване на трудещите се и младежта в дух на по-нататъшно всестранно сътрудничество на НРБ със СССР.
За решаване на задачите, свързано с новия етап на още по-тясно сближаване и интеграция на НРБ със СССР, голяма роля ще играе идейно възпитателната роля на партията. Тя е призвана страстно и дълбоко обосновано да разкрива и пропагандира жизнената за нашата страна важност и обективния характер на този нов етап, все повече да укрепва любовта на българския народ към Съветския съюз, КПСС и съветския народ като вродена и дълбоко осъзната черта в личността на всеки социалистически труженик, на всеки младеж и девойка.“
След този предълъг цитат разбирам, защо и днес, голям част от носталгиците, а и останалите русофили, са дълбоко влюбени в Съветския съюз, в КПСС, в съветския народ! Партията си е свършила добре работата! Закърмила ги е с тази любов, разбирай – промила им е мозъците! И ще наричат „русофоб“ всеки, който се опита да се еманципира от „братска Русия“! Но имам и критика, градивна критика – като обичат толкова руснаците, защо са пропуснали в любовта си народите на останалите съветски републики – не чувам днес такива сълзливи слова по отношение на чуваши, чеченци, ингушети, буряти, и така нататък, и така нататък! Крайно време е да ги заобичат! Вкл. и украинците! И те бяха част от великия Съветски съюз. Освен ако включването им в рамките на СССР не е било грешка! Но Партията, особено КПСС и др. Ленин, не може да грешат! …
Но да видим още малко от „Насоките…“:
„… Както интернационализмът, така и социалистическият патриотизъм в наше време органически съдържат отношението на любов и вярност към КПСС и СССР – авангарда на световните революционни сили в борбата за социализъм и комунизъм….
… Владеенето на руския език е условие за обогатяването на личната култура, за приобщаването към неизмеримия духовен потенциал на съветската страна. …“
За пореден път слушаме за любов и вярност, първо към КПСС, после и към всичко друго! Ще взема на стари години да се влюбя! В КПСС де! Вие за какво си помислихте! Тя съществува още, макар и маргинална. Както и у нас…
А пък руския език наистина ме е обогатил – четях много западни автори на руски – щото не ги издаваха на български! Или ако ги печатаха, трябваше да имаш връзки в някоя книжарница, за да я купиш „под тезгяха“! Е, понякога можеше и без връзки, но задължително в комплект с някоя друга книга – я нечии партизански спомени, добре напудрени, я съчинения на някое партийно величие!
А руската книжарница имаше по-голям избор! И без връзки!
Колкото до „неизмеримия духовен потенциал на съветската страна“, така и не прочетох нито Максим Горки, нито Михаил Шолохов (нито Разораната му целина) в оригинал – то сигурно и много други не са ги чели! А сигурно не са ги и чували! Но духовен потенциал имаше – по задължителните ученически и студентски бригади, вечер се усещаше духът на „блатните песни“ на Висоцки и Окуджава! Но най-вече се усещаше добрия дух на алкохола! То „Столичная“ имаше и по рибарските магазини! Ама за кратко! После Андропов се зае да превъзпитава руснаците, че и нас, като преследваше седящите по кафенетата в работно време!
Ох, отплеснах се – това е една друга тема, за друг разказ! Разказа за носталгията по „доброто старо време“ – но не за нещо друго, а за младостта, за спомените, за хората, които вече не са между нас! И в никакъв случай – за Соца и порядките му!
Да видим още от ония „Основни насоки…“, дето не е трябвало да ги вижда обикновения българин, че и част от партийците, че Западът щял да приказва „две години“. Та и ние да поприказваме малко:
„Процесът на сближаване и интегриране на нашата страна със Съветския съюз изисква да се направи по-резултатна дейността за комунистическото възпитание на младите поколения. Наш дълг е да създаваме все по-благоприятни условия, при които те да се възпитават в любов и преданост към СССР, в синовна признателност и вярност към съветския народ …“
Партийната пропаганда и агитация и средствата за масова информация трябва да създават у всеки трудещ се дълбоко вътрешно убеждение, че единственият верен път за отстояване на националните ни интереси, за изграждане на материално- техническата база на социалистическото, а по-късно и на комунистическото общество, е пътят на най-тясно сближаване и интегриране със СССР…
… Дълг на партийните комитети и организации е да поставят в центъра на целия идейно възпитателен фронт линията на партията за все по-тясно сближаване със СССР, като се ръководят от изискванията, които постави Програмата, приета от Десетия конгрес на БКП – любовта и доверието към Съветския съюз да станат една от най-съществените черти, характеризиращи личността на българина. …“
Ако очаквате да ви кажа за Програмата на Десетия конгрес – няма! Това не мога да си го причиня! Нито на вас!
Но пък съм абсолютно убеден, че партийната агитация и пропаганда си е свършила работата – вижте българските патриоти – размахват руски, че и съветски флагове и скандират „Русия“, „по дълбоко вътрешно убеждение“, чак докато им излезе пяна на устата! Абе обичат си я, дори май и повече от България! Дори и тия, дето са отишли да търсят нов дом в Европа. Оная Европа, срещу която СССР, че и ние, се борихме – с лошия им капитализъм, че и империализъм! И децата си пратиха там, но скандират „Русия“! Спестяват в евро, но си искат рублата, пардон лева! Абе шизофрения някаква…
„… Защото България наистина може успешно да се развива … само като свърже своята кръвоносна система, с кръвоносната система на могъщия, с неизчерпаеми жизнени сили и възможности, с грандиозни перспективи на развитие Съюз на съветските социалистически републики.
Векове нашият народ се е стремял към тясно сплотяване със своя по-голям брат – руския народ. … “.
От страниците на „Основните насоки за развитие на всестранното сътрудничество …“, разбрах, че сигурно са писани от някои недоучил ангиолог – ми то, все за кръвоносна система ни приказват. Преброих и над 10 пъти за „любов и признателност към СССР, към съветския народ“, че и към КПСС! Колко любвеобилно!
Но не прочетох за любов към България, към сънародника, към съседа отсреща! Към обикновения българин!
И още няколко пъти за „синовна признателност“. Но аз не се чувствам син, да не говорим за дъщеря на съветския народ – как и за какво да им бъда признателен – не знам! Поне докато не ме приберат в участъка ония, дето искат връщането на „Белене“!
В заключителното слово на вожда Тодор Живков отново слушаме как:
„Другари, …
Единодушното одобрение и горещата подкрепа, които пленумът даде на „Основните насоки“, потвърждават големия истинския патриотизъм на нашата партия, нейната синовна обич към героичния трудов български народ, нейната грижа за бъдещето на България. Защото наистина България може да се развива и процъфтява само когато свърже своята кръвоносна система с кръвоносната система на великата страна на Ленин – могъщия и с неизчерпаеми жизнени сили и възможности, с грандиозни перспективи на развитие Съюз на съветските социалистически републики!
Векове нашият народ се е стремил към своя по-голям брат – руския народ; в Русия и в Съветския съюз той е видял своята надежда и опора, и руските хора, съветските хора са споделяли неговата любов, отговорили са на неговите чувства братски чувства, каквито няма други във взаимоотношенията между народите. И няма никакво съмнение, че нашия народ не само ще но разбере, не само горещо ще одобри „Основните насоки“, но ще се сплоти още по-тясно около своята Комунистическа партия и ще се вдигне за тяхното осъществяване – така, като се е вдигал да се бори за свободата си, да брани своята национална независимост… “ (стр.549)
„Очевидно, не е целесъобразно да се публикува докладът, който бе изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно да се предостави в този вид и на цялата партия. … Не бива такъв документ да попадне в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години“. (стр. 551) …
Засега няма да публикуваме и „Основните насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР…“, също по понятни съображения. …
Спирам, защото този порой от празнословия трудно се издържа! За по-любопитните и по-търпеливите, прилагам линк към протоколите на Пленума.
Но разсъждавайки върху прочетеното, се няколко налагат извода:
- Че „единодушното одобрение и горещата подкрепа“ не обясняват, защо документите от пленума трябва да бъдат скрити от българския народ, въпреки любовта му към руския;
- Че „патриотизмът“ на партията нещо все я влече на изток, към Съветска Русия, често предавайки националните интереси; Влече я към „свързване на кръвоносните системи“ с великата страна на сифилистика Ленин;
- Че българският народ се е борил за свободата и бранил националната си независимост, но ще плесне с ръце и ще се прегърне с братския СССР (както знаем в задушаваща прегръдка);
Малко смущаващо, нали! И шизофренично! …
Най-интересна е петата глава в документа наречен „Основни насоки…“: как БКП трябва да възпитава българския народ с оглед на предстоящото му включване в редовете на изграждащата се единна съветска нация. Там се посочва, че владеенето на руски език става вече направо задължително за гражданите на НРБ. Превъзпитанието им трябва да протича в „дух на любов и преданост към СССР и в синовна признателност и вярност към съветския народ“, пише в строго секретната стратегия от лятото на 1973 г.
Тодор Живков предупреждава документът да не бъде публикуван и дори да не бъде съобщаван на партийните членове в пълния си вид. (Алтънков, 2020)
„Очевидно не е целесъобразно да се публикува документът, който беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно също така да се представи в този вид на цялата партия. Не бива такъв документ да попада в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години.“
Почти същата процедура, същите аргументи – неизтощима любов и вярност към Съветския съюз и КПСС – пак всички гласували „За“!
По това време в СССР се ражда подигравателният израз – израз, популярен и до днес:
„Курица не птица, Болгария — не заграница“.
Пример за това е срещата между Брежнев и източноевропейските комунистически лидери, състояла се в Крим през август 1978 г., на която Тодор Живков открито настоява България да бъде третирана от Москва като обикновена съветска република. A при посещението на Брежнев в България през септември същата година е договорено да не се съобщава за споразумението между БКП и КПСС за присъединяването на България към СССР, по всички направления и всички сфери от обществено-политическия живот, то да се запази в тайна:
„Ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна договореност с КПСС да действаме в това направление.“
Тодор Живков още веднъж се доказва пред Кремъл, че на България не й е необходим друг „съветски“ наместник. Той вече е усвоил правилото, че собственото му политическо дълголетие зависи от близостта и раболепието пред Москва. Така цяла България става заложник на връзката между него и Съветския съюз, която му гарантира властта.
…
Челобитието пред СССР е първостепенна политика на Живков и след смъртта на Брежнев (на когото издигнахме паметник в Княжеската градина още приживе!) през 1982 г. До степен, че в деня на смъртта му, 15 ноември 1982 г, сирените призовават цялото население за мълчание, продължаващо цели три минути! За сравнение – всяка година, на 2 юни, отдаването на почит на всички, повтарям – на всички загинали за България продължава само … 2 минути! (Помните ли Димитър Талев: „Какъв народ сме Минке, какъв народ!…“). Но през 1985 г. начело на Съветския съюз на власт идва Михаил Горбачов, а той не бил така доброжелателно настроен към българския комунистически ръководител, като предшествениците си в Кремъл. Което пък помогна да стигнем и до 10 ноември!
Срамувам се…! Много…! А вие?
Библиография
Авторханов, А. (1991). Загадката около смъртта на Сталин. София: Интерпринт.
Алтънков, Н. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.
Държавна Агенция Архиви. (1963). Протокол от заседание на пленума на ЦК на БКП, 4 декември 1963 г. София.
Държавна Агенция Архиви. (1963). Протокол от пленум на ЦК на БКП, 31 юли 1963 г. София.
Знеполски, И. (2008). Българският комунизъм: Социокултурни черти и властова траектория. София: Институт за Изследване на близкото минало, Институт Отворено общество и Сиела.
Историческите решения в Блед. (1947). София: Министерство на информацията и на изкуствата.