Съдържание
Утин и Достоевски …
… и фон Хун.
Нагайката.
… и Немирович – Данченко.
И отново Утин.
Захари Стоянов за Васил Левски (и за Русия)

„БРАТУШКИ, братушек, ед. братушка, братушки, м. (разг. устар.). Ирон. вм. выражения братья-славяне (о южных славянах в эпоху русско-турецкой войны 1877–78 гг.)“. – Толковый словарь Ушакова онлайн.

В превод:

В превод: „БРАТУШКИ, – иронично обозначение на братята – славяни в епохата на руско-турската война 1877-1878г.“ – Тълковен речник на Дмитрий Ушаков.

Има руска дума, с която се изразява ласкаво отношение към някого и тя е „братишка/братишки“, тя обаче никога не е използвана по отношение на българите!

Защо започваме с тази дума, „братушки“, известна до днес на всяко българско дете? Защото май трябва да спрем да я използваме – тя носи ироничен, презрителен смисъл, унижаващ самите нас!

„Българският народ не можеше и да помисли, че той ще може някога да се освободи сам със собствените си сили от турското иго. Той очакваше спасение от север, от „Дяда Ивана“, т. е. от Русия. Войните на Русия с Турция, които се прикриваха от руската дипломация с интересите на „православието“ на Изток, вмесването й в полза на въстаналите гърци и сърби с цел да отслаби Турция и по-лесно да достигне своите планове на пътя за Цариград, създадоха в българския народ суеверието, че Русия е „освободителката“ на народите и следователно само от нея може да дойде освобождението му от турското иго. Това суеверие на масата от българския народ се подкрепваше от всички нейни представители и ръководители, с твърде редки изключения, с изключение на отделни единици. То се подхранваше и от ония, на които не беше тъй зле при турското иго и които проповядваха „мирния прогрес“, и от ония, които съставляваха революционната партия. Разликата между едните и другите беше тази, че първите бяха против всякакво въстание и проповядваха очакване на момента, когато Русия „ще извади калъча“; вторите, напротив, най-напред вярваха, че освобождението може да се постигне с едно общо въстание, чрез една „народна революция“, а по-сетне, когато изгубиха вярата в „народната революция“, проповядваха въстание, което ще се последва от големи жестокости от страна на Турция, които ще предизвикат намесата на Европа, а на Русия ще дадат повод да й обяви война, резултат на която ще бъде освобождението на България. По такъв начин всички поддържаха суеверието на масата от българския народ в безкористието и „освободителната мисия“ на Русия, главно на нейния цар. По такъв начин в селската маса и дребната буржоазия у нас се създаде представление за Русия като за най-силната и най-богата страна, а за руските царе като за „освободители“ и „покровители“ на България, без които тя не може да съществува, без които не може нищо да направи, пък и не бива да прави, за да не ги разсърди и да не си дигнат от нея своето „покровителство“. …Това още повече затвърди лъжливото им представление за Русия като „освободителка” и „покровителка” на България и на християните; то съставлява основата на русофилството у нас, което играеше и играе твърде важна роля в политическия живот на нашата страна след освобождението“.

…

„Един траен мит се е настанил в общественото ни съзнание около възстановяването на българската държавност през 1878 г. Този мит прокламира, че България е възстановена само и единствено в резултат на Руско-турската война 1877-1878г. Трудно е да се установи (затова трябва специално изследване), как е оформена тази представа. Най-вероятно бъдещите изследвания ще докажат, че представата е резултат на непомерната благодарност на нашето общество за руската акция през 1877-1878 г. Благодарност, невинаги впрочем спонтанна, а резултат и на политически сметки на управляващи и опозиционни партии, при това не само в епохата на комунизма. Ще припомня, че след 1878 г., та чак до 1915 г., в България имаше един куп т. нар. русофилски партии, а и цар Фердинанд се укрепи на трона, след като е едно споразумение през 1902 г. буквално „легна“ пред Русия. Актът бе предшестван от дългогодишна пропагандна дандания, изтъкваща ролята на Русия в Освобождението, съпроводена със строителството на стотици паметници, храмове-костници и т.н.…
Възстановяването на българската държава, първо, не е и не може да бъде еднократен акт и, второ, няма начин да стане без участието на българския народ или на българското общество. … Един дори бегъл поглед върху историята на българското общество в първите три десетилетия от втората половина на XIX век ще ни убеди, че възстановяването на българската държавност не е еднократен акт, а процес. Този процес има няколко фази и включва: първо – създаването от Васил Левски и съратниците му на общобългарска революционна организация, поставила си като стратегическа цел възстановяването на българската държава; второ – заявка за международно признание на българския народ като обособена етническа категория (Великденската акция през 1860 г.); трето – международно признание на българския народ като обособен етнос и очертаване на границите на етническата му територия чрез Фермана за Българската екзархия от 1870 г.; четвърто – решителна заявка за държавна независимост, направена от българския народ чрез Априлското въстание от 1876 г.; пето – Цариградска конференция на Великите сили, която взема единодушно решение да се създадат две автономни български държави. И едва на шесто място идва Руско-турската война от 1877-1878 г.“

Прочетохте два цитата. Първият е на Дядото. Не, не на моя дядо – на Димитър Благоев – Дядото, от „Принос към историята на социализма в България“ (стр. 83) (Благоев, 1906), А с втория започва предговорът на „Истинската история на освобождението 1860-1878“ на Божидар Димитров (Димитров, 2006). Благоев няма да го коментирам – той е живял отдавна, пряк свидетел на събитията, а Божидар Димитров, професионален историк още с първото си изречение дефинира МИТА за освобождението!
Какво доживях? Мит било! Как бе, ние толкова години се кланяме на братушките, пък сега било „мит“! Отиде си човека от този свят, ма ако беше тук, ще ей сега да му извадя едни доказателства от старите книжки! Такива има бол, ама кой да ги чете! Сега ще видим дали е „МИТ“!
Вадя първата книга – „Авантюры русского царизма в Болгарии – сборник документов“ – на руски е, защото е издадена в Москва през 1935-та. На български ще рече: „Авантюрите на руския царизъм в България“. Ей тия в Москва не може да не знаят по-добре за собствения си цар, има-няма 50 години по-рано!
Четем предговора, писан от Васил Коларов – малко комуняга си пада, но пък е русофил, даже съветски паспорт си има:

„Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877/78 г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация — от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници.

Уфф! Звучи като антируска пропаганда! Уж съветски гражданин, комунист, а пък то…?!?
А бе, я да се върнем още малко назад във времето, у нас!

„Стремежите на руската дипломация. Борбата й против обединението на българския народ“ – Иван К. Божинов – книгоиздател, пише „Отворено писмо“ до Стоян Данев и Иван Евст. Гешов (Божинов, 1914). В него четем:

„Руската дипломация, скоро намери дирения благовиден предлог под формулата „освобождаването на българите“, зад която няма съмнение, че се криеха алчните и коварни цели на тая дипломация, които едва през фаталната за българския народ 1913 год. излязоха наяве.
В 1877 година през месец март, в столицата на Англия между тая последна сила и Русия биде подписан един протокол, с който Европа даваше картбланш на Русия да обяви война на Турция. Този протокол биде подписан от Англия, в качеството й на пълномощница и действующа в името на другите велики сили. В този протокол изрично се предвиждаше клаузата, че на Русия се позволява да окупира с войските само ония местности от Европейска Турция, които са били посочени в протокола на Цариградската конференция в края на 1876 година. Тия места бяха България, Тракия, без Одрин, и цяла Македония.
С тия ограничения, европейските сили косвено даваха на Русия да разбере, че всякакви нейни стремежи към Цариград и към Проливите не се одобряват. За длъжност своя считаме да отбележим този факт, защото той е имал съдбоносни последствия за нас българите, както ще видим по-нататък.
Най-сетне, войната между Русия и Турция избухна. След нанесените поражения над турските войски когато Турция вече беше победена, руските войски внезапно промениха плана на военните си действия: вместо през София и Пловдив да потеглят за Македония, както беше предвидено в подписания в Лондон протокол, тия войски щом минаха Балкана се упътиха направо към Цариград, като с това сгазиха и нарушиха и договор и традиции и като напълно забравиха главната цел на войната: освобождаването на българите.
С това си действие, Русия по най-очебиющ начин доказа, че същинската цел на обявяването война на Турция е превземането на Цариград и на Проливите, а не освобождението на угнетеното от турците българско население. Това обаче вероломство наостри и въоръжи против Русия цяла Европа. Английската флота веднага получи заповед да отплува към Дарданелите и руските войски изплашени от този енергичен жест на английското правителство и от протестите на другите велики сили, бидоха принудени да напуснат победоносното си шествие към Цариград и да се спрат в Сан Стефано, гдето Русия биде заставена да сключи мирен договор с Високата Порта, наречен „Санстефански договор“ и да отложи за по-добри времена турянето в действие завета на Петра Велики…“ (Божинов, 1914)

Умен човек бил Иван К. Божинов – просветен деец, книжар, печатар и издател. Интересна брошура, части от която ще цитираме и в други глави! Но е писана след Междусъюзническата война, с която България губи родната му Македония. Сигурно затова Божинов е зле настроен! Пък може и от някоя врачка да е разбрал предварително, че година по-късно Русия ще воюва с България не на един, а на два фронта – и в Добруджа, и в Македония! Ама това е друга тема!
Прелистваме следваща книга:
„Спомени из моя живот“ писана в далечната 1926 г, но пък затова съвсем скоро след събитията от Димитър Маринов – български етнограф, основател и първи директор на Етнографския музей, депутат в Учредителното събрание. Човекът е ерудиран, пък и бил пряк свидетел и участник:

„Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме. Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които в отговор на всека дума ни завираха в очите: „Мы для Вас кровь проливали” – отговор: „Вы для нас кровь проливали, а мы от Вас кровь пробльували”, и велико поучителните думи на дедо Антим, както той каза на княза Дондуков-Корсакова, когато тоя последния му рече: „Ваше Блаженство! Что думаете? Болгария уже освобождена!“, а той си поклати главата: „Думаю, Сиятельство, о том: Вы нас избавили от турок; кто будет избавит нас от вас!“
„И днеска има людие – и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е. които верват, че русите дойдоха да ни освободят и подписването на Санстефанския договор 19 февруари (стар стил) се празнува и днес като ден на нашето освобождение. И тия лица – духовни са всички архиереи, а мирски – видни списатели, държавници и поети (като покойния Вазов), подчинили на руския монархизъм, на руския цар, цялата воля на българския народ. И днес ние виждаме, че тия същи мъже после толкова събития, после толкова свидетелства, останаха все тъй заслепените русофили и създадоха: Св. Александър Невски, Свободния университет (който е руски университет), паметниците руски – на Шипка, в Плевен, София и другаде, руска семинария, руска гимназия, руско военно училище и пр. явления и строения, които толко напакостиха на държавния живот на България. Когато пиша тия редове (1926 г.), аз съм вече на 81-годишна възраст, много съм чел, много преживех, много съм мислил и, като си припомня големите злини, които ни причини руската дипломация, дохождам до големо недоумение: на какво се дължи туй заслепено русофилство на тия наши мъже, от които има много умни люде. Покойния Вазов, който в едно свое стихотворение клеймеше нашите врагове през време на последните войни, избегна да спомене Русия; аз му написах кратко писъмце, с което го мило упреквах в това, като го запитах: Руските войски в Добруджа с румънските защо бяха дошли (авторът има предвид войната през 1916 г. – бел. съст.): да ни освободят ли или да ни изковат нови робски вериги? Той ми отговори на една картичка, изпратена в плик по пощата. Ето съдържанието й: „Драги бай Митко, прав си, но немам кураж да сломя в мене кумира, когото сам създадох. Поне засега. Твой Вазов.“ Картичката прилагам тук за уверение. Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.“ (https://www.slovo.bg/old/litforum/208/dmarinov.htm)

Дааа… Дядо Антим I задава Въпросът на Въпросите – „Кой ще ни избави от вас!“ Не с въпросителен, а с удивителен знак накрая!… А и Вазов!

Чакай, чакай, присетих се за Пейо Яворов! Поет и революционер, за когото малко хора знаят, че сам, с още трима комити превзема Кавала през 1912 . Той е поет – ще види романтичната истина в нашето освобождение – е няма как да не благодари на братушките! Четем предговора към книгата му „Гоце Делчев“, издадена през 1904 г.:

„Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. …
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат — отечеството ни беше разкъсано на три части. И големият български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.
Тъй минаха ред години, десет и повече, в мъчителни очаквания, в празни сънища. През това време руското правителство употреби всички средства да покаже, че славянството и православието са две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк. …“ (Яворов, 1904)

(Факсимиле от „Гоце Делчев“ на П. К. Яворов (Яворов, 1904)

Яворов, дами и господа … че и две овчи кожи на гърба на хитър вълк!
Нека се върнем още малко по-назад – през 1893 г., когато излиза: „Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област“ – сборник от секретните телеграми на руското консулство в Русе. В предговора, писан през 1892 г. от Димитър Петков, опълченец, а после и министър-председател, четем:

„Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Руссия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „бедных славян“, а за разширението на русската Империя и за завладяванието на Балканите и България от Руссия, – нямаше да се намери нито един българин, който да го поверва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Руссия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него русски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия русски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че с стремлението си, да завземе Цариград, Руссия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, – бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуванието на Руссия в Балканите.“ (Петков, 1892)

Има още много книги, които могат да бъдат цитирани, по-нови или по-стари, с автори класици, или по-малко известни, но всички вкупом май не долюбват Русия! Защо ли?…
За да разберем повече, май трябва да се разходим и по едни други страници на историята. Дотук цитирахме все български автори (въпреки, че Васил Коларов по онова време е съветски гражданин!), нека да видим вече какво споделят руските писатели-съвременници, а и участници във войната.
„Неудобен“ за русофилите свидетел на Руско-турската война, чиято тежка дума не може да бъде пренебрегната, е руският дворянин полковник Михаил Александрович Газенкампф. Доверено лице на главнокомандващия велик княз Николай (брат на императора), отговарящ за кореспонденцията му, имащ достъп до най-секретните документи на руската дипломация! За отговорността на поста му и доверието на Петербург към него говори фактът, че е бил в течение на тайните договори на Русия с Австро-Унгария по отношение на Балканите, за които дори руският посланик в Цариград, любимецът на русофилите граф Н. Игнатиев, се оплаква в записките си, че бил научил случайно! Та Газенкампф описва спомените си от войната на Балканите през 1877 – 1878 г. в „Моят дневник“, издадена с допълнено издание в Санкт Петербург през 1908 г.
Още в първите редове, авторът потвърждава един от неудобните факти за увертюрата на войната: Русия до последно се е надявала да няма война с Турция, да не говорим за някакво „освобождение“ на България! И това по мнението на военният министър на Русия, Милютин! Газенкампф споделя:

„Но във висшите сфери все още се надяваха да избегнем войната, разчитайки, че една мобилизация и съсредоточаването на четири корпуса в Бесарабия ще принудят Портата да се подчини на всички наши искания.“ (Газенкампф, 1908)

Да видим какво пишат съвременните историци:

„Всички руско-турски войни започват по инициатива на Русия. Началото на военния маратон поставя цар Иван IV Грозни. Известни са двата му военни похода през 1547-1552 г. срещу Казанското ханство и през 1556 г. срещу Астраханското ханство. При царуването на Феодор Алексеевич регентката княгиня София предприема следващите два похода през 1687 и 1689 г. в посока към Кримското ханство. Цар Петър I продължава натиска в същото направление. Той осъществява последователно три военни кампании през 1695, 1696 и 1711 г. По-нататък щафетата поема Екатерина Велика, която чрез две победоносни войни през 1768-1774 и 1787-1791 г. изтласква Османската империя от Северното Причерноморие. През 1806-1812 r. цар Александър I отново води продължителна война против султана, която приключва поради нашествието на Наполеон в Русия. Значително по-сполучлива е следващата война на цар Николай I през 1828-1829 г. Насърчен от своя успех, той предприема самонадеяно нова офанзива срещу Османската империя. Това е т. нар. Кримска война през 1853-1856 г., която се оказва злощастна за Русия.
Прави впечатление, че всичките споменати военни кампании са предварително замислени и, общо взето, грижливо подготвени. Причините за тях във всичките случаи са едни и същи. Само конкретните поводи са различни в зависимост от обстоятелствата. А понякога, ако липсва конкретен повод, лесно се намира такъв, както става например във връзка с Кримската война.
За разлика от изброените „нашата“ руско-турска война няма такава агресивна насоченост. Тя не се мотивира от традиционната експанзивна руска стратегия. Този път царското правителство не желае военен сблъсък с Турция и прави всичко възможно, за да го предотврати. Ала въпреки всички усилия в това отношение не успява. Обстоятелствата буквално заставят цар Александър II мимо волята му и в разрез с възприетия външнополитически курс да обяви война. (Косев & Дойнов, 2003)

И да напомня

„…руско-турската война от 1877-1878 г. е пряко свързана във функционална зависимост с нашето националноосвободително движение. Няма никакво съмнение, че тъкмо българската национална революция стои в основата на мъчителната принудителна преориентация на царското правителство в посока към военната алтернатива. Ала макар да играе ключова роля в това отношение, българската революция не е в състояние да запали фитила на войната. В Петербург не я възприемат като достатъчен повод за военна намеса. За започването на войната съдействат още цяла редица фактори от сферата на голямата политика, които въздействат и върху развръзката на Източната криза. Това съответно означава, че темата за Освободителната война следва да се разглежда и да се интерпретира обезателно в контекста на българската национална революция, но в тясна връзка с Източния въпрос и неговите общоевропейски измерения. Само чрез такъв глобален комплексен подход с възможно професионално, обективно и адекватно тя да бъде възприета цялостно, да бъде осмислена като преломно, съдбовно събитие в новата ни история. В противен случай неизбежно ще се сблъскваме, както често се случва, с всевъзможни профанирани представи и твърдения, белязани със знака на политическите пристрастия и наивната емоционално-романтична посредственост.“ (Косев & Дойнов, 2003)

Не знам, дали представата ни е профанна или не, но ще разгледаме някои факти, пък „всеки сам си преценя!“.

В утрото на 12 / 24 април 1877 г., в гр. Кишинев император Александър II подписва подготвения от канцлера княз Андрей Горчаков „Манифест за обявяване война на Османската империя“

Манифест на Александър II за обявяване на война на Турция. (в текста става дума за „угнетено християнско население“, а не за българи)

Това става възможно след Лондонския протокол на Великите сили, Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария и Будапещенската конвенция. След молебен в градската катедрала е устроен преглед на руски военни части и две дружини на Българското опълчение. Киевския епископ Павел прочита Манифеста.
Да прегледаме този Манифест и ние – все пак с него започва нашето освобождение. Сигурно ще разберем причините руския цар да поведе армията си срещу Османската империя – да ни освободи, да създаде България! А може би и нещо повече? Четем:

„С Божията Милост Ний, Александър Втори, Император и Самодержец Всеросийски, Цар Полски, Велики Княз Финландски и прочее, и прочее, и прочее.“

Така започва този документ, който ще цитираме по изданието „Нашето Освобождение“ (Райнов, 1928) и аз като един невъзпитан ученик, ще прекъсна царя. Защото някои твърдят че наред с изброяваното „Самодържец всеросийски“, „Цар полски“, „княз Финландски“, щяло да се появи и нещо като владетел на новосъздадена България! Защото искал да създаде „Задунайска губерния“, но аз не вярвам – убеден съм в чистите намерения на императора – така ни учеха в училище! Затова четем нататък:

„На всички наши любезни верноподанни е известно, какво живо участие сме вземали Ний всякога в съдбините на угнетеното християнско население в Турция. Нашето желание да подобрим и обезпечим положението му е разделял и целия Руски народ, който нине изразява своята готовност за нови жертви, само дано се облекчи съдбата на християните на Балканския полуостров.“

Пак ще прекъсна императора – то на всички е известно, Русия колко е била заинтересована за съдбата на християнското население тук. Е, повече за гръцкото, сръбското и румънското, но и ние сме християни – сигурно идва и нашия ред – просто са имали друга работа досега.

„Кръвта и имота на нашите поданици са били всякога скъпи за нас; всичко наше царувание свидетелствува за постоянната Наша грижа да запазим на Русия благословенията на мира. Ний не сме забравили никога тази грижа през всичкото време на жалните събития, които стенаха в Босна, Херцеговина и България.“

Видяхте ли? Идва ред и на България! Вярно, след Босна и Херцеговина, но все пак, идва!

„Най-напред имахме за цел да подобрим състоянието на истинските християни чрез мирни преговори и съгласия със съюзните и дружествени Нам Велики европейски държави. Ний не сме преставали да се трудим цели две години, за да склоним Портата на преобразувания, които биха могли да оградят от произвола на местните власти християните в Босна, Херцеговина и България.“

Не знам кои са „истинските християни“, но пък виждате ли – цели две години се мъчили да склонят Портата за „преобразувания“ за християните в Босна, Херцеговина и България. Е, междувременно подписали споразумение в Райхщадт да няма голяма тук голяма славянска държава – нито България, нито друга! Но пък сигурно искат да ни освободят – пък после държава! То сигурно така се прави. Четем нататък – ей сега ще видите:

„Като изчерпахме до край нашето миролюбие, Ний се принудихме да употребим по-решителни действия срещу високомерното упорство на Портата. Това се изисква и от чувството на справедливостта и от чувството на нашето собствено достойнство. Турция с своето отказване ни кара непременно да се обърнем към силата на оръжието.
Дълбоко проникнати от убеждението, че нашето дело е право, Ний в смиреното си упование на помощта и милосердието на Всевишния, обявяваме на всички наши верноподаници, че е настанало времето, предвидено от Нашите думи, на които единодушно се отзова цяла Русия, Ний казахме, че ще работим самостоятелно, когато намерим за нужно, и когато това поиска честта на Русия…
Александър“

Това в общи черти е текстът на Манифеста за обявяване на войната по „Нашето Освобождение“ (Райнов, 1928). Но за да няма съмнение – проверих – същият е текстът и във „Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877-1878“., цитиран от родолюбивото българско списание „Път“ (Кънев, 2019). Излиза, че в този основополагащ документ няма нито дума за „поробени българи“ или поне – за „братя славяни“! Е, пет пъти се споменава думата „християни“, но това значи „българи“ само в очите на българите-русофили. На два пъти се споменава „България“, заедно с „Босна и Херцеговина“, но няма и дума за някакво „освобождение“ – нито на България, нито на която и да е друга държава!
Война е това, но въпреки това не става ясно каква е целта й?!? Май единствената спомената тук причина е, че Портата не искала да чуе исканията, с което нарушила „чувството на нашето собствено достойнство“.

Следва парад на войските, командван от генерал-майор Михаил Драгомиров. Руските посланици в столиците на европейските велики сили правят достояние правителствения циркуляр на княз Горчаков относно съдържанието на Манифеста, в който за пръв път като непосредствена цел е заявено възстановяването на българската държавност.
Началото на войната е дадено!

Утин и Достоевски…

„…Два-три дни след преминаването на Дунав напуснах Петербург и тръгнах за България.“ (стр. 25)
„… Исках да говоря за нещо друго, и се обърнах към един от съседите ми, гвардейски офицер, когото топло изпращаха и офицери, и войници, и се обърнах към него с банален въпрос:

• Вие отивате в действащата армия? на Дунав?
• Да, на Дунав – отговори той – но не в действащата армия. … Отивам да служа в България в гражданското управление под ръководството на княз Черкаски…
• Вие навярно сте служили по-рано в граждански части?
• Не, никога! През целия си живот съм военен. Възпитаваха ме в корпус, след това постъпих в полк и до последната минута бях в строя.
• Но навярно по една или друга причина сте се занимавали с България, изучавали сте този край, интересували сте се от тях?
• Не, не – бързо ми отговори офицерът. – никога не съм се занимавал с България и не съм я изучавал.
• Но поне сте започнали да изучавате историята на България, прочели сте няколко книги, с други думи запознали сте се със страната, която отивате да управлявате

И на този въпрос, уви! последва същият категорично отрицателен отговор. Този втори все пак единичен факт ме наведе към тревожни мисли. „Работата нещо не е съвсем наред”, се завъртя в главата ми. Излиза, че за управление на България са призовани хора, които не само че не са подготвени за административна работа, но и нямат висше образование, и които през живота си не са се занимавали с нищо друго освен с военни дела.

• Позволете да ви попитам – обърна се някой е известно смущение към офицера, – кой ви покани на тази длъжност?
• Поканата дойде от името на княз Черкаски, отговори твърде симпатичният ни събеседник: – тъй като той назначава губернаторите в цяла България. Той се е обърнал с молба от всеки гвардейски полк да му дадат по двама – трима офицери, за да заемат длъжностите окръжни началници, вицегубернатори и губернатори в гражданското управление на България.
  Този отговор сякаш удовлетвори всички. Щом княз Черкаски смята за правилно да кани за управлението на България хора съвсем неподготвени за тази работа, той естествено има своите основания.„ (стр. 28)

Това уважаеми Читателю не са мой думи – доста млад съм, за да съм бил там. Не съм като онези 60-70 годишни „ветерани“ от Втората световна, накичени с ордени като коледна елха, седнали до Вожда на Червения площад на деветомайския парад, разказващи „спомени“ от фронта, „случили се“ преди 80 години!
Това са думи на Евгений Утин, руски адвокат от Санкт Петербург, писател, публицист и кореспондент на някои френски вестници, тръгнал с руската армия като военен кореспондент. Пише „Писма от България“ (Утин, 1879), която излиза в Петербург още през 1879 година. Книгата на Утин не е преведена на български до 2017 г, най-вероятно, защото очевидно не се харесва на управляващите (иначе колко руски книги бяха издавани и преиздавани) и ръкописът потъва в забрава! Преводът, който ви предлагам по-долу е мой директно от оригинала, публикуван през 1879г. (претендирам да владея добре руския език), за да не бъда упрекнат в нарушение на Закона за авторското право. Дори обратно, позволявам този мой превод (а и всеки друг по-нататък) да бъде ползван от всеки абсолютно безплатно, дори и без позоваване на този източник – за мен ще остане удовлетворението, че подобно на българските будители, съм помогнал за ограмотяването на заблудения ни народ!

Още в първите страници на книгата, авторът безпристрастно, но учудено коментира бъдещото гражданско управление в освободена България, предоставено, забележете, на военни, някои от които доста млади и неопитни във военните дела, камо ли в административните!
Аз лично не разбирам! Русия, идва да „освобождава“ територии било за себе си като „Задунайска губерния“, било като нова Българска държава с бъдещо самостоятелно управление. И тази територия ще бъде ръководена от „аджамии“ без никакъв административен опит? Или всички те, ще трябва послушно да изпълняват заповеди по военному, спуснати отгоре? Щом началникът „смята за правилно…“, значи със сигурност е прав. И не се разсъждава! Робската руска психика е родила израза „начальство лучше знает!“ Само този разговор, цитиран от Евгени Утин вече е достатъчен аргумент, обясняващ нежеланието на Русия, а и на много русофили в България, книгата да стане достояние на българите.

Продължаваме последователно по страниците:

„Скоро руската граница беше зад нас. След 2-3 часа бяхме в Яш.

„Европа!“ неволно се откъсна от всички. Да, Европа, – всички го чувстваха, всички го виждаха, всички го разбираха. Яш – малко градче, и в това градче има прекрасни мостове, чисти улици, хубави къщи, магазини, великолепна обществена градина, навсякъде прекарана вода, град, осветен с газови лампи, целия живот чисто европейски, в това не можеш да се усъмниш. В какво се изразява целия този европеизъм? – ще попитате вие. Как да ви кажа? – във всичко, което минава пред очите ви. Хората се държат по друг начин, различно говорят; може да слушате за какво разсъждават колкото искате. У тях няма дори и най-малък страх, че някой ще ги чуе, за всичко говорят на висок глас, като свободно изказват мнението си… Те знаят, че от тях зависи да дадат друга посока на политиците, те осъзнават правото си да искат отчет за всичко, което касае управлението им…

Дали защото Кишинев е толкова близо до Яш или по друга причина, но много пъти чувах:

– Кажете моля, защо сме такива неудачници, защо не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е яд, когато сравнявате Кишинев, който напуснахте само преди няколко часа, с Яш? (ibidem, стр. 49) …

„Преминавайки през Румъния, ние си въобразявахме, че румънците трябва да падат в краката ни и да ни гледат като някакви богове. Това не се случи, нека признаем, че нямаше и никакви основания да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отказват от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им – „да бъде или да не бъде“ тяхната политическа независимост. Всъщност каква странна претенция! – да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния стремеж към равноправие във взаимоотношенията ни, тутакси започнахме да използваме най-дребния случая, за да ги обвиним едва ли не в „черна неблагодарност“ и в други и също неоснователни престъпления…“ (ibidem, стр. 53)

Ще си позволя да прекъсна тук Евгени Утин, за да поразсъждаваме за цитираното – пристигането в „Европа“, разбирай малкото румънско градче, близо до руската граница впечатлява всички пътуващи! И това са хора адвокати, журналисти, офицери, идващи от големите руски градове. И какво ги впечатлява? Чистотата и редът в малкия град, хубавите къщи, водопроводът (какъвто и до днес няма в много части на Русия) и видиш ли – „обществената градинка“!?! Сякаш попадат в друга вселена! И това е част от елита на Русия, образован, който говори помежду си френски! Всички са впечатлени от Свободата – Свободата да говориш, каквото мислиш, без страх от доносничество и репресии, Свободата, да изискваш от политиците (това последното май и ние още не сме го постигнали!). Пък и искат от румънското население, което вече има своя независима държава, през която преминават транзит, да раболепничи и да гледа на руснака, като на Бог! А ние мислим, че с нас ще се отнасят по братски, или по християнски? Та тия, които се впечатляват от Чистотата, Редът и Свободата в малкото румънско градче, тръгнали да ни „освобождават“, „Свобода да ни дарят!“. А, стига бе! Не на мен тия!

„- Как ще обясните, – попитах веднъж, слушайки острата критика на нашите военни действия, едно от най-компетентните лица: – че същите тези хора, които успяха така гениално изпълниха прехвърлянето, се оказаха несъстоятелни при изпълнението на следващите действия от плана.

– Първо, – раздразнено отговори той, – за мен е съвсем ясно, че никакъв план никога не е имало, а ако го е имало, по-добре да не говорим за него, освен ако – с тъжна ирония добави той – планът не е бил турците да ни бият на всяка крачка, за да загубим не само военното си могъщество, а и възторга!“ – признание от „най-компетентно лице!“ (ibidem, стр.73)

Малко по-нататък авторът споделя първите си впечатления от „турския бряг, на който в онова време гледахме като на наш бряг“ (а Ботев, няколко години по-рано слиза на „българския бряг“!), както пише авторът – Свищов.

В глава IV – „В Свищов – и до Търново“ четем:

„…Каквото и да попиташ, отговорът е един: ня-ма! Предлагаш пари, даваш на домакините, вземете, но дайте – нищо не успяваш да получиш …Ето какви са българите, ето я тяхната любов, симпатия, родството, благодарността! А заради тях се пролива руска кръв!

Неприятно ми въздейства този разказ, някакво съмнение се прокрадва в душата ми. Макар да знаех, че, строго погледнато, българите няма защо особено да ни обичат, не сме им сторили кой знае какво добро в миналото, но все пак повече гостоприемство нямаше да попречи.“ (ibidem, стр. 81)

Ще каже човек, че свищовлии за негостоприемни, лоши и посрещат толкова студено „освободителите“. Познаващите историята или прочели предните глави имат обяснение: „Изгорялството“ – през 1810 г., при поредната руско-турска война, руската армия опожарява целия град Свищов, вкл. две големи православни църкви – църквата „ Св. Николай“ (днес „Св. Преображение“) и църквата Св. Илия. Отмъкват мощите на Св. Дамаскин Габровски. Спомен, който още „топли“ оцелелите и техните наследници от „изгарящата“ братска любов.

Това са първите впечатления на Евгени Утин от българската земя, но доколко те са реални?

Да чуем друга гледна точка – тази на Достоевски. Да, същият онзи Фьодор М. Достоевски – руският писател, който не се нуждае от представяне. Световно известен със своите романи „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“, „Идиот“ и „Бесове“. По-малко популярен е неговия „Дневник“, в който той много старателно, година по година, месец след месец описва и анализира, с умението на публицист, но и психолог, детайли от живота.

Разлистваме „Дневника“ на писателя и по-специално написаното през ноември 1877 г., където срещаме интересна информация, описваща Руско-турската война 1877-1878г.

В „Глава Втора, II. Самый лакейский случай какой только может быть“ четем:

„Помните ли, господа, каки еще летом, еще задолго до „Плевны“, мы вдруг вошли в Болгарию, явились за Балканами и онемели от негодования …

…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православны церкви на одну мечеть, — это за веру-то угнетенных! „Да как они смеют! … “ (приложение 3)

Превеждам един по-голям пасаж:

„Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди „Плевен“, ние изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко,— но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Гласове на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в Петербургската. Това бяха пламенни гласове убедени, изпълнени с най-добродетелно негодувание …

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и измъчените. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „влизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; и ето, с такава представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях, поробените и изтерзаните – и изведнъж видяхме прелестните български къщички, около тях градинки, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Но как смеят!“ кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „И ние сме дошли да ги спасяваме, значи те едва ли не на колене трябва да ни посрещат. Но те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво! …“

Картината, описана от големия писател май нещо не се връзва с днешните ни представи за робство! Но и за освободителите – изненадани (приятно или неприятно) от стандарта на живот, казано на днешен език, на българите, в сравнение с огромната част от населението на Руската империя!

Ще продължа с още от „Дневника“ на Достоевски, защото неговите думи казват много за действителността в онова време:

„… У нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.“ А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички нещастия български: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени“ богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

От другата страна казвам, че нашата „деликатност“ пред Европа и нашият просветен европеизъм, ние все пак понякога можем да наваксаме по своему у дома, където Европа вече не ни вижда и не поглежда, а и не разбират руски. А България – това си е у нас. Ако ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си у дома, те са наши. Той си има там градинка, имот, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък и нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно благодарен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз.Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно… Пък да излезе, че никой не го е потискал – каква обидна неприятност, нали?

…Видя се първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно. Второ, не е виновен и за това, че бил „гледал накриво”. Вземете само това, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари не вярва че те са му братя, той вярва само, че те са новите му владетели и от горе на това се страхува от старите и тежко си мисли: „А ако пак се върнат и разберат, че съм поднасял хляб и сол?” Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво – и е бил прав, познал е напълно сиромаха: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме – при тях наистина се завърнаха турците и какво стана – вече е достояние на световната история. Тези красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е било разграбено, изпепелено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изтребени с огън и меч, децата им са разкъсвани на части и те са умирали в мъки, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете – същите които са посрещали русите, а пък и ония дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли някога да дойдат, всички те са платили за нас с бесилки и клади…“

Достоевски, уважаеми Читателю!

Е, ще каже някой – все пак Достоевски е писател, може и да си е доизмислил това – онова, само и само да бъде издаван в бъдеща демократична България. Колко добре живеело населението в поробена България!

Но подобни сведения дава и Михаил Газенкампф в дневника си на стр. 54:

„По отношение на храна в Търново (и във всички села, през които почти минахме) има забележително изобилие. Градът по свое желание храни и пои за своя сметка цялата чета на Гурко (10 дружини, 22 ескадрона и 32 оръдия – около 10 000 души). И сега, по време на по-нататъшния си път към планината, Гурко продължава да живее със средствата на страната. От това става ясно колко погрешни са били нашите сведения за окаяното положение на България.

Икономическият просперитет на българите е непостижим идеал за нашите селяни...“ (Газенкампф, 1908)

Няколко страници по-късно, Газенкампф споделя още интересни факти:

„Мисля, че след първия голям военен успех (победа в открито поле над значителни сили или превземане на Русе), турци сами ще поискат мир, и войната ще свърши, ако те се съгласят на създаването на васално княжество от Северна България и на административната автономия на Задбалканска България…

Тъй като предишния освободителен плам толкова бързо охладня, трудно е да очакваме, че ще искаме да доведем докрай унищожаването на Турция. По-скоро това, което сме по-склонни е, тя да се разпадне малко по малко от само сама, още повече че все още не е дошло времето да се решава основният въпрос: кой трябва да владее проливите?“ (ibidem, стр. 61)

Забелязахте ли? Руснаците предварително са подготвили вариант с две отделни държави, а „голяма Санстефанска България“ май изобщо не влиза в плановете! Но остава въпросът на въпросите за Русия – „Кой да владее проливите“!

… и фон Хун

Заедно с руските войски, в България, като кореспондент на „Kölnische Zeitung“, пристига пруският офицер Артур фон Хун. През 1886 г., в Лайпциг, и почти веднага – в Лондон, излиза книгата му „Борбата на българите за съединението си“, преиздадена през 1890 г., вкл. и на български (фон Хун, 1890). И после бива забравена за повече от 120 години! Защо ли?

Защото репортажите му, изпълнени с чувство на възторг и уважение към българския народ, същевременно демонстрират неудобните страни на руската имперска политика! Да прегледаме второто, допълнено издание от 1890 г. (запазил съм оригиналния правопис):

„Първото, което забележих беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. … Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? – Те не намериха угнетени робове, а един състоятелен, богат народ, който се наслаждаваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: „Но болгары находятся в более лучшем положении, чем мы русские, а наши крестьяне были-бы очень счастливы, если бы могли сделать замену с болгарами!“ И наистина, тази замяна нямаше да е лоша за руските селяни, които се хранят само с картофи и овесеник…

Колкото по-много се бавих в България, толкова по-много се уверявах, че тя е една богата земя. Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка стъпка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овци, а при това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България. Също и това не беше дотам истина, че турците преследваха по свиреп начин християнската религия в България. Никъде не намерих разрушени християнски църкви и българските попове бяха също така добре угоени, както и руските. Най- доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.

Руското интендантство беше до крайна степен лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не за руската войска. Ако останеше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизия, а при това развалена. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България? Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време… Разказванията за угнетяването на християнската религия могат да се оборят вече чрез този единствен факт, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малко променение в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод.

…България по време на освобождението си представляваше една селска държава с малочислена интелигенция… Затова изникна в Европа въпросът, как ще се управлява тази страна. Отговорът, че русите ще се погрижат за това, не беше дотам утешителен за европейската дипломация. Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не самостоятелна държава, а като руска губерния. …Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ… (стр. 3-7) (фон Хун, 1890)

„Великите сили в берлинския конгрес не си правиха много главоболие за бъдещността на България и Източна Румелия. Те знаеха твърде добре, че тези две области ще станат рано или късно руска губерния. Договорът на Сан-Стефано се измени сами по формата си, но не и по естеството. Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да употреби България и Източна Румелия като авангард за Цариград…

… Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.“ (ibidem, стр.7)

За казионната история, която трябваше да учим десетилетия, думите на Артур фон Хун звучат като ерес! И неслучайно, книгата му потъва в съзнателна забрава! А той има и друга, която ще разгледаме по-късно.

След „вредното западно влияние“ на фон Хун, се връщаме на Евгени Утин – наш човек – руснак! В глава V – „Нашето гражданско управление“, той продължава:

„Има неща, които ни се струват смешно очевидни, но понякога трябва хората, дори цели народи по-често да се замислят за някои от тях. Например ироничното изречение „Който иска да управлява други, трябва първо да се научи да управлява себе си!”. Колко пъти си спомнях тази азбучна истина в България, когато очи в очи се срещах с онова гражданско управление, което ние въвеждахме след влизането ни в тази нещастна за хората, но ощастливена от природата страна … (стр.100) (Утин, 1879)

„Какво предизвиква вашето недоволство? – попитах.

– О! Много скоро ни дадоха да почувстваме как гледат на нас! С първите си крачки ни показаха, че не са дошли в България, за да влезнат в положението ни, да опознаят отблизо страната, внимателно да се отнесат към нуждите ни, а само за да заповядват и повеляват, без да обръщат никакво внимание на нашето мнение, на нашите представи!…

– Искате факти, – продължи българинът: моля. Ето един. Още преди руските войски да преминат Дунав – започна да разказва той – към Плоещ се отправила българска депутация. Тя била крайно милостиво приета от самия Господар, княз Горчаков, също бил дружелюбен, а след това се отнесли съвсем иначе. Остро им заявили, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо представителство и със заплахи ги посъветвали да си избият от главите всички политически искания. Представете си, – разгорещено продължи българинът, – когато един от депутацията поискал да изкаже някакво съображение, високо му закрещели: „Ние нямаме нужда от вашите съображения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!” Кажете моля – добави той, – у вас така ли е прието да се отнасяте с хора, които не са извършили престъпление, защото ние мислехме, че така се отнасят само в Турция.“ (ibidem, стр. 114)

Обърнете внимание! „България няма и няма да има никакво политическо представителство“ !?! Какво означава това? Че няма да има и българско управление – нито самостоятелно, нито васално?!? Че ще бъдем крепостни? Абе „Задунайска губерния“, която ще бъде управлявана „по божията милост“ от „Государь всея Руси и Болгарии“? Няма да разсъждавате, а да изпълнявате! Това е! Така е било и в царска Русия, и в болшевишкия Съветски съюз, май така е и днес, когато посланик на държава, обявила България за „неприятелска“, изживяващ се като генерал-губернатор тук, нарече мен и вас – „евроатлантически подлоги“. И тъй като един мастит „анализатор“, известен с проруската си ориентация веднага излезе и обясни, че на руски преводът е друг, потвърждавам – така е! Само че на български – подлога си е подлога!

Прилагам скрийншот от профила на руското посолство от 28 февруари 2022 г., който лично съм направил, преди да бъде изтрит!

А такъв коментар е абсолютно недопустим в дипломатическия език! Така беше и у нас, като Народна република – случайно съвпадение или кал, полепната и разнасяна навсякъде, където е стъпил миризливия руски ботуш?

След посланията на днешното руско посолство, да се върнем на спомените на тогавашния руски кореспондент – Евгений Утин и неговите „Письма из Болгарии в 1877 г.“:

„…всички разходи по издръжката на хората, викнати за гражданското управление, трябваше да се плащат с пари, събирани от българските земи и българите щяха да разберат, как техните пари ще бъдат похарчени. Знам, че сега може да се каже: колкото и да им струва на българите руското управление, то все пак ще им излиза по-евтино от турското! Спор няма, но нали ние дойдохме в България, за да я освободим от гнет и разорение. И така, какво гласят щатните таблици? Губернаторът получава 7 000 рубли, а за извънредни разходи му се полагат годишно от 6 000 до 10 000 рубли. След него е вицегубернаторът, който получава 4 500 р., после началникът на окръг 2 500 р. и още 1 500 р. за извънредни разходи, началникът на полицията и той толкова и т.н. и т.н. Да не пропуснем да отбележим, че според наредбата за щатното разписание „сумите за извънредни разходи са за безотчетно разпореждане на лицата, за които са предназначени”. Като добавим, че значителна част от тези възнаграждения се дава в злато, че всички призовани в България от Русия получаваха повишение на годишната заплата „и двойни пътни разноски според чина на равно основание с чиновете, заминаващи на служба в Туркестан”, че за всички лица „се отпускат съответни помещения за сметка на градовете и селищата”, става ясно, че материалните условия бяха толкова привлекателни, че съвсем лесно можеха да заглушат съзнанието за абсолютна неподготвеност на призованите за делото, за което бяха длъжни да служат.

… ако материалната изгода не надделяваше над всяко друго съображение, защо не бяха отказали поканата, осъзнавайки своята неподготвеност и некадърност? … (ibidem, стр. 120)

Край на цитата!

Малко уточнение: през 1877 г. една монета – сребърна рубла тежи 20,73 гр., а монета от 5 златни рубли – 5,997 гр. 24к злато! Което означава, че по прости сметки, губернаторската заплата се равнява или на 145 кг. сребро, или на 42 килограма чисто злато!!! По 3 ½ килограма злато на месец!!! И това го казва Евгени Утин!!! Дай боже всекиму, ама не на наш гръб! Защото това е включено в т.нар. „окупационен дълг“, изплатен с Указ No.1144 на княз Александър I Батенберг, който дължим на Русия, както ще видим по-късно!

Продължаваме:

„Длъжен съм да кажа, че повечето хора, дошли в България, гледаха на заеманите места като на проба и мнозина скоро се убедиха, че опитът е неуспешен. Почти всички се оплакваха, че е трябвало да работят с божия помощ, не получили никакви сериозни, смислени инструкции, а когато получавали, те били невъзможни за изпълнение.“ … (ibidem, стр. 122)

„- Знам, – каза ми един от началници на окръга, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, – че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно, това е боклучав народ, с който да се отнасяш с него строго. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двадесет и пет нагайки! Нека ги е страх! … – А аз бих ви направил за седмица началник … всеки ден бихте изсипвали по 200 – 300 броя!

– Чакайте – възразих му аз, – нагайката е твърде глупаво средство, за да бъде спечелено приятелството на българите. – Забравяте, че сме дошли да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!

– Повярвайте ми, за тях нагайката е най̆-доброто освобождение!

И колкото и да спорих с него, той убедено държеше на своето – че е невъзможно българите да бъдат управлявани без нагайка и продължи да я смята за най-доброто средство на държавническа мъдрост.“ (ibidem, стр. 123)

Нагайката

Какво ли пък е това – нагайка? „Къс, дебел камшик, съставен от къси кръгли кожени ленти, сплетени в плитка“, останала още от монголската орда. Основно, нагайката се използвала за удряне на коне, но металната част на камшика се използвала и срещу вълци!

За нагайката споменава и в Захари Стоянов в „Кой“:

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! …

Царуването на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.“

Стига бе! Нашите братя – освободители бият нас българите с камшик! И то без повод! Употребата на нагайката, често пъти просто като садистично средство за доказване на превъзходството на руските военни над българските селяни може и да е художествена измислица. Дали пък Евгени Утин не е измислил тези твърдения, за да има книгата му пазарен успех в бъдеща демократична България? Да се ни се хареса днес? И после, Захари Стоянов да не е разбрал нещо…

… и Немирович – Данченко

Ще се обърнем към друг автор – Василий Немирович – Данченко – руски писател, публицист и журналист. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) като военен кореспондент на вестник „Новое время“. Непрекъснато бил сред войската. Участвал в действията при боевете при Плевен, Шипка, похода на генерал Йосиф Гурко към София, боевете при Шейново и др. Награден е с войнишки „Георгиевски кръст“ (3/15 декември 1877 г.) за лично участие във военните действия при Плевен. Създава бележития си труд с мемоарно-документален характер в три тома „Год войны. Дневник русского корреспондента. 1877 – 1878 г.г.“ (Немирович-Данченко, 1878) въз основа на очерците, писани от него през цялата война. След края на войната дори остава в Княжество България и в друга книга описва възобновяването на Българската държава в първите години след Освобождението.

„…Аз вече няколко пъти споменавах за нагайката. Това беше, така да се каже, джобен речник за разговори с братушките (разбирай българите – бел. съст.). Тях не ги биеше само който го мързеше. При това често се случваха твърде тъжни недоразумения. Върви, например, братушка по пътя и насреща му офицер. Без да му мисли, за да изрази симпатията си към руснаците, братушката приближава офицера и му подава ръка, за което получава удар с нагайката „през главата“. Особено жестоки с българите бяха интендантските, транспортните и парковите господа. … Тиловаците – там беше гнездото на недоволство на братушките. Помня как един живописно описваше разправата си в село Вена.

– Аз го налагах, налагах с нагайката, докато ръката ми се умори. През главата, през главата… Даже пръстите ми се вдървиха.

– И защо вие така?

– Е как: пристигам, питам слама има? – Няма, братушка… Ичмик (ечемик – бел. съст.) има? – Няма, братушка… – И започнах да го налагам.

– А Вие колко му предложихте за това?

– Ето пак! За него кръв проливат… – с патос започна той…

– А Вие ли си проливахте кръвта?

Колкото до цените на стоките, никой не взимаше по-евтино от българите. После в Адрианопол (Одрин), Чаталджа, Сан Стефано видяхме какви са гърците, добродетелните турци, от които така се възхищаваха нашите Маниловци. …“ (том.2, стр. 255)  (Немирович-Данченко, 1878)

„Ние сами сме виновни за това, че истинското съчувствие в началото, скоро отстъпи място на друго, съвсем противоположно чувство. Върху тях (българите) се нахвърли първо нашата преса, после и настроението на войската се измени не в тяхна полза. И това е разбираемо. В началото ние мислехме, че само да преминем Дунава, да гръмнем с пушки – и от турците следа няма да остане. А само като се показахме и се оказа, че нашите врагове са въоръжени по-добре, и продоволствието им е доста по-обилно и че се бият не на шега. Разказите за нищожните военни сили на Турция, поддържани от нашата константинополска дипломация (помните ли кой е посланик там?) и военната агентура, се оказаха глупости;… И цялото разочарование и недоволство се изсипа не върху преките виновници, не върху тези които настояваха за слабостта на Турция, а на причината за войната – на нещастните братушки.

– Всичко това е заради вас, подлеци!

Стигнахме дотам, че зад командирските маси, пред турските парламентьори, идващи да преговарят (при което ние верни на своето гостоприемство, ги угощавахме с обяди ), звучаха фрази, от които да те хване срам; тези фрази бяха произнесени на разбираем за турския бей или ефенди, френски език.

– И за какво ние с вас се бием!… Струваше ли си за тези копелета – братушки да се караме …

Турският офицер любезно се усмихвал и на свой ред добавял:

-Тези братушки са ужасни негодници. Почакайте, те още ще ви се покажат. Сами ще видите, че няма друг начин да ги управлявате, освен както ги управлявахме ние …

Следват ръкостискания. Само нямаше клетва за вечна дружба, така да се каже да увенчаят това entente cordiale (сърдечна връзка) между турския ефенди и руския генерал …“ (ibidem, т.2, стр.241)

Виж ти! Тоя, Немирович – Данченко странни неща пише! Я да видим някоя друга страница:

„… Случвало се е да видиш следната сцена: по улиците на града комендантът освирепял, собственоръчно чупи съдовете с ракия и сливовица, които въпреки заповедите му, един българин продава на войниците, получил разрешение от гражданската администрация и затова се смята в правото си да опива войниците със спиртни боклуци.

– Аз се справям бързо с тях – разказваше един: – с нагайката през главата.

Това означава да удари така, че нагайката да се обвие около лицето.

Случвало се е и следното – върви комендантът – насреща му казак се кара с българин.

– Какво става?

– Ваше благородие, братушката ми взе парите и не ми ги връща.

– Какво си направил, кучи сине?

Кучият син започва да обяснява, че казакът му е изпил сливовицата, че е изял това и това …

– Лъже, нищо не съм пил, Вашескородие… – пояснява казакът с преплитащ се език.

Бам, бам и българинът се запознава с общоразпространения у нас прийом. Ошашавеният братушка, започва да обяснява нещо, комендантът повтаря аплодисмента и в края на краищата братушката връща парите на казака…“(ibidem, т.2, стр. 263)

„ … към това ще прибавя и това, че и търговците действаха безцеремонно. Взимайки двама – трима казаци със себе си, те отмъкваха цели стада добитък „за армията“, колеха го, за да могат след това да го продадат на гладните офицери на неимоверна цена във вид на бифтеци или супа. Българинът, ограбен, и без да получи нищо отива да се жалва – но жалбата му е удовлетворена като го запознават с нагайката, произнасяйки същата съдбовна фраза „всичко е заради вас, подлеци!“. Смелият кавалерийски генерал Л. дори се хвалил с това, че в което и село да отиде, веднага налагал цялото мъжко население. Интендантството, със силата на мундира и многобройните конвоиращи казаци, действало още по-добре. То просто реквизира продоволствие за армията, при което храните се взимат даром, но на хазната излизат скъпо…“ (ibidem, т.2, стр.242)

И отново Утин

Дали пък не са се наговорили тия руски писатели?
Я да продължим пак с Евгений Утин и неговите „Писма от България“ (Утин, 1879).

„… Примерът е заразителен и употребата на нагайка бързо минаваше от един на друг. За съжаление, тя получи право на гражданство и кой ли не злоупотребяваше с това оригинално цивилизационно средство! Българите очевидно не бяха особено доволни от такова управление, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това, понякога зле прикрито недоволство, служеше като източник на обвиненията за неблагодарност и поквара…

От една страна, недоволството на тези, които дойдохме да освобождаваме, от друга – отсъствие на каквато и да е ясно определена задача за точно определено разбиране на ролята и задълженията си, предизвикаха на свой ред недоволство и сред тези лица от гражданското управление, за които все пак се намери работа в северната част на България, – а такива, строго казано, не бяха много. Ако едни мрачно се оплакваха от съдбата си и не веднъж проклинаха деня, когато бяха приели поканата на княз Черкаски, какво да кажем за други, които си измисляха работа, защото в действителност нямаше какво да вършат. Мнозина дойдоха в България с целта да управляват, но нямаше какво да се управлява и те бездействаха.

Гражданският губернатор на България явно не обръщаше внимание и в желанието си да размества повиканите, ги назначаваше за губернатори, вицегубернатори и началници на окръзи в Русе, Пловдив, Плевен. Всички назначения се извършваха през тревожния месец юли, през който преживявахме колкото изненади, толкова и печални неуспехи. Подобни назначения имаха преки последици – дискредитиране на гражданското управление и всеки правеше обидни иронични забележки:

– А не е ли назначен още одрински губернатор?

– Между другото, добре ще е да назначат губернатор на Константинопол...

Представете си в какво положение е човекът, който на въпроса каква длъжност заема е принуден да отговори:

– Назначен съм за губернатор на Русе!

– Русе? Той нали още не е превзет?

– Не е превзет, но може да бъде превзет!

И губернаторът на Русе получава 7000 р. заплата, и Филипополският губернатор също получава 7000 р. Не бяха ли в правото си българите да се чудят на оригинално изразходваните суми, които нашите власти събираха от тях.“ (ibidem, стр. 126)

Така значи! Дошли братушките да ни освобождават и още не започнали боя с нагайката, вече назначили губернатори на заплата, и то каква! Нали помните колко е една рубла в злато или сребро! Нищо, че простия войник загива на фронта, с въоръжение, доста по-лошо от отбраняващия се с по-модерни средства турски аскер! А за опълченците – да не говорим! Справка за загиналите по време на сраженията за Плевен показва, че турците са дали по-малко убити и ранени от руси и румънци. Но заплатите на Управниците вече се раздават! И ще бъдат включени в т.нар. „Окупационен дълг“, който ще изплащаме на освободителите десетилетия след войната (виж. съотв. глава – Указ № 1144).

Продължаваме с пътеписа на Утин – отново авторът, като човек – реалист, е потресен от наложеното от пристигащите „освободители“ управление:

„…Изглежда би било съвсем естествено във въвеждането на гражданско управление в България да участват хора, които поне донякъде са свикнали с тази работа при предишната си работа в Русия, – хора, които дори и да не са специално запознати с българския народ, все пак имат висше образование и са по-способни да се справят с историческите условия на близкото ни население. Обаче такива хора нямаше, с изключение на трима-четирима, на които беше възложено да се занимават с финансовите и съдебните дела. Защо? Да не би да не е имало хора, които да са искали да заминат за България и да се посветят на скромната и невидима работа в непознатата страна?“ (ibidem, стр. 130)

„Но срещу доводите на първите, т.е. защитниците на гражданското управление, струва ми се, има още едно, най-сериозно възражение. Ако е вярно, че в Русия няма хора, подготвени за такава работа, това не е ли най-доброто доказателство, че ние не бива да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско управление в тази страна, а следва само да освободим този народ от петстотин годишното робство и да го оставим да устрои политическия си живот по собствена преценка? Току-виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които успяха без външен надзор да организират своя политически живот и той се опира на разумни основи. Признавайки, че нашият обществен живот не е подготвил достатъчно хора дори за собствена употреба, – единствената поука е азбучна истина – преди да възпитаваш други, нужно е да се погрижиш за собственото си възпитание. Като започнем от тук, нека признаем, че нашето поведение към българите би било по- смислено, ако се бяхме ограничили с въвеждане на изключително военно управление по време на войната и бяхме отхвърлили настрана всеки опит да им дадем и висок обществен строй.“ (ibidem, стр. 132)

„…особено внимание беше необходимо в България, където ние през всички предишни войни не бяхме дали доказателства за нашата твърда политика. В резултат българите се отнасяха с известно недоверие към гръмките декларации на гражданското управление“ (ibidem, стр.141)

„…Бях поразен колко скоро нашето гражданско управление стана непопулярно сред българите…“ (ibidem, стр. 153)

…

Слагам многоточие, за да спрем за малко с четенето и да осмислим написаното. Потресаващо признание на руски интелектуалец, пряк свидетел на събитията от 1877-1878 г.! Признание, което няма нужда от коментар. Само за сведение на една кохорта „русофили“! В главата „Трудни дни: Стара Загора и нашето отстъпление“ четем и още един пример, този път за българското участие във войната:

„ – Не попаднахте при нас в подходящо време – обърна се към мен един офицер. – И не мога да изразя колко е обидно, защото до днес така добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна сила, можеха всички ни да унищожат, колко хора загубихме, само колко „братушки“ загинаха, бедните, а с тях и нашите най-добре офицери.

– Как се сражаваха българите? – попитах аз.

– Дай Боже, всички така да се бият, молодцы,! За първи път влязоха в сражение, а настъпваха като опитни воини, затова мнозина паднаха, половината не останаха в строя.

Тази оценка за българското опълчение не беше единствена.“ (ibidem, стр. 185)

„…Както на всяка крачка повтаряхме: „Българите са богати, руският народ няма да разполага с такова благосъстояние и след двеста години” и същевременно не положихме и най-малко усилие, за да разберем колко завидно е било това благосъстояние, така и казвахме: „Българите не ни харесват, вижте как ни гледат изпод вежди.“ (ibidem, стр. 226)

„Едно от първите обвинения срещу българите, които се чуваха както на място в България, така и впоследствие в различни кореспонденции във вестниците, се заключава в така наречената „неблагодарност“ на българите.

„Неблагодарен народ!“ – ето думите, които се чуваха във всеки разговор, касаещ българското население, а тези разговори бяха твърде много“. (ibidem, стр. 233)

„…Нищо неестествено нямаше в тревогата, с която българите мислеха за черни дни. Тези им мисли сякаш бяха нравствена причина за студенината, заради която толкова ги обвинявахме. Но как да не се опасяваха тези хора за черни дни, когато цялата история, предшестваща днешната война между Турция и Русия, не подсказва нещо друго.

– Ние сме предани и благодарни на Русия – казваха българите – заради нейното желание и старание да облекчи бедственото ни положение, да ни освободи от тежкото мюсюлманско иго, но знаем добре, че между желанието и изпълнението му все още има цяла пропаст!

Действително, вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни е Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости…

…Какво беше отношението по време на Източната (Кримската) война, се вижда от кратък пример, който цитира в своето известно съчинение генерал Богданович.“ (ibidem, стр. 238)

„…Въпросът е как тогава ние се отплатихме на българите за тяхното старание и как се отнесохме към тях, когато за България настъпиха мрачни дни? Същият автор, няколко страници по-нататък описва неочакваното сваляне на обсадата на Силистра и с красноречив факт описва нашето отношение към българите: „Внезапното отстъпление на нашата войска ужаси местните жители българи, които се бояха от отмъщението на силистренския гарнизон заради изразената преданост към руснаците. След като изпросиха разрешение от главнокомандващия да се прехвърлят на левия бряг на Дунав заедно с нашата армия, няколко хиляди семейства дойдоха при моста с каруци, с всичко, което бяха успели да вземат със себе си, и с големи стада животни. Княз Горчаков отпусна няколко часа за тяхното преминаване и българските обози се насочиха към моста. Генерал – майор Бевада, генерален полицейски началник в армията, човек колкото енергичен, толкова и добър и състрадателен, е цялата военна полиция и е неколцината изпратени му на помощ офицери трудно можеше да запази ред в това стълпотворение. Привечер главнокомандващият реши да забрани по-нататъшното прехвърляне на българите, опасявайки се от бъркотия в случай на нощно нападение на турците. По молба на всички от главния щаб генерал Коцеба помоли княза за спасение на жителите от околността, така верни на Русия. Една българка, промъкнала се през кордона, който не пускаше местните жители до моста, прегърна коленете на главнокомандващия, умолявайки го да й разреши да премине с децата на другия бряг на Дунав. Но нищо не можеше да промени решението на княз Горчаков и по моста продължи да преминава с големи промеждутъци само войска и само около сто български семейства бяха прехвърлени на лодки, подготвени за ранените. Почтеният историк не описва какво се е случило с българите, на които, заради тяхната безпределна вярност към руснаците, беше отказано дори правото да се прехвърлят с нашите войски на левия бряг на Дунав. Но, като познаваме характера на турците, можем да си представим каква е била злочестата съдба на тези няколко хиляди семейства.

…Реших да се позова на пример от войната през 1853-1856 г., защото извънредно често трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност … За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е чужд на сантимента и не познава платоничната любов. С любов той се отплаща само за наистина извършени услуги, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.

Друга причина за прекомерните ни изисквания за благодарност, без съмнение са нашите качества, формирани исторически. … В продължение на векове първо сме били унижавани под татарско робство, след това – под вътрешно иго през московската епоха, общувайки твърде близо с татарите, ние почти не сме чувствали нужда от самостоятелност… някои мракобесници, които прикриват лакейските си чувства и мисли зад паравана на нашата обществена незрялост и неподготвеност, са я представяли за задгранично чудо, съвсем неприложимо за самобитния руски народ. Това продължава и днес. По силата на минало, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от случайността. Ако искат – ще дадат, ако искат – няма, днес дали, утре взели. Обществото е така унизено, че подобни нрави минават за нормални. При такова отношение към естествените надежди на общество, което, според самото него, е излязло от дивашко състояние, е ясно, че по силата на исторически легенди ние знаем само да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя пакост, ние малко помърморим, но и в мърморенето ни отеква благодарност за получения урок, както правят послушните деца. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос. Така настояваме и продължаваме да изискваме благодарност от румънците, макар, честно казано, да не сме извършили Бог знае какви добрини към тях. Дори се сърдим, наричаме ги неблагодарни, защото не се възхищават на неща, които не биха възхитили никого, дори и нас. И от българите така от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея дори в дните, когато нашето покровителство им навлече бедите, описани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още за какво да се благодари, бе последвано от значително охлаждане на неочакваното влечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за „благодарността” не е излишен. Сега се усеща някаква хладина, в бъдеще тя може да формира недружелюбни отношения между нас и другите славянски народи и това ще се отрази особено зле в мига, когато стане възможно осъществяването на всеславянски съюз.“ (ibidem, стр. 240)

Сега разбирам защо постоянно искат благодарност и до днес, 125 години по-късно, а като гледам – и во веки веков хора, които даже хабер си няма от събитията в ония години!

„… Войната с Турция в началото на нашия век повдигнала духа им, те замечтали за независимост, но и на тези мечти не било съдено да се сбъднат. През 1810 г. значителни отряди български въстаници поискали да бъдат в помощ на руската армия, но усилията им бяха напразни – разтревожена от военната подготовка на Наполеон, Русия сключила мир с Турция, а българите били изоставени на безчинствата на старите поробители. Много успели да се спасят с бягство в Бесарабия, други паднали жертва на турското отмъщение …

… Никакви удари на съдбата не можаха да изтръгнат нишката у българите на надеждата за освобождение, и при всеки сблъсък между Турция и подчинените й или други държави тази надежда ги изпълваше отново със сила и енергия. Жертви не ги плашели, всяко ново разочарование бързо изчезвало, без следа, и следващия, и те, когато избухнала войната между Русия и Турция през 1828 г., отново и отново горещо вярвали, че войната ще ги измъкне от острите нокти на турското господство. С още по-голяма енергия от когато и да било българите се старали всячески да помогнат на руснаците. Българските патриоти, начело в Мамарчев, подготвили въстание, но Мамарчев бил заловен и отведен в главната квартира. Одринският мир бил тежък удар за българския народ, отново Русия предоставила съдбата му на великодушието на турското правителство и цялата награда за българите било заточението в Сибир на някои от водачите на българските отряди… Надигналото се чувство за независимост не изчезнало и българските патриоти подготвили въстание, готово да избухне, когато се намерил предател… Екзекуциите нямали край, в Търново било пълно с бесилки. Като един от предводителите на въстанието, капитан Мамарчев, който бил на руска служба бил хвърлен в затвора. Въпреки заслугите му за превземането на Силистра, Руското посолство, не сметнало за необходимо да се застъпи за своя офицер…

Убедили се, че не могат да чакат помощ отвън, започнали организацията на въстания, които не прекъсвали до сега. Избухнало въстание през 1841г, повторило се през 1851г и ако тези въстания били неуспешни, то все пак били важни, защото показвали, че българите никога не се примирявали с робското си положение и даже да не вярвали в успеха им, те взе пак грабвали оръжие…

…Сърцата им радостно забили отново, когато през 1853 г. Русия пак обявила война на Турция и българите, не искащи да си спомнят как трагично завършвали за тях предишните ни войни с турците, отново помагали на руските войски.

И тази война завърши плачевно за българите. Те имаха всички основания да не вярват в истинска руска помощ. Пораженията не ги накараха да захвърлят оръжието и през 1862 година паднаха нови жертви, принесени от българския народ за свободата и независимостта на родината.

… Една от причините за това въстание беше преселването в Османската империя на няколко хиляди кримски татари, но които турското правителство оказа гостоприемство, раздавайки им най-добрите български земи и задължи българите да им построят жилища. Много българи избягаха, и то точно в Крим, но скоро по думите на един историк, се завърнаха от Русия, дълбоко разочаровани…

Последното десетилетие беше тежко време за българския народ: въстанията през 1867-1868 година и след това избухналият пожар през 1876-а струваха скъпо – хиляди младежи, цветът на нацията, бяха избити, изклани или оковани в затвори, където смъртта ги спасяваше от мъченията. Тази загуба на най-добрите нямаше как да не се отрази сега във вяла инициативност и загуба на енергия, поради което през тази война отношението към нея изглеждаше на някои като разложение и липса на желание за освобождение на България.

Ако българите са по-пасивни от очакваното, сега всеки може да види, че тази пасивност се корени в чисто исторически обстоятелства и известна умора, заради предходните въстанията, отнели живота на най-енергичните. Отчасти причина за пасивността е и недоверието към сериозното желание на Русия да помогне за освобождение на родината им. Не бива да се съмняваме, че това недоверие е справедливо, като си спомним предишните руско-турски войни, завършили печално от гледна точка на българските интереси.“ (ibidem, стр. 266)

„Писма от България“ на Евгени Утин, дават много добър поглед върху българската история в първата половина на XIX век. Как ли биха коментирали българските патриоти, те и русофили, поведението на Империята? А как ще коментират първите впечатления от Европа – коренно различна от порядките и руската действителност. Авторът продължава:

„…Искам да отбележа нещо, което тук ме порази. Руските военни в Браила бяха същите като в Петербург, Москва и всеки друг руски град, но настроението им беше различно. Не мога да забравя как въодушевено всяка вечер се посрещаше изпълнението на „Марсилезата” и искаха на бис този републикански химн, как ръкопляскаха след всеки куплет. Гледах, слушах и недоумявах. Никой от тези, които ръкопляскаха възторжено на „Марсилезата”, дори не подозираше, че върши нещо подсъдно.

– Какво толкова се чудите – попита ме един военен, когато го заговорих за това.

– Нима не знаете, че у нас, в Русия, този химн е строго забранен? Ще му ръкопляскате ли, ако някой дръзне да го запее публично в Петербург?

– Че защо пък не?

– Защото веднага ще бъдете заподозрян, че сте заразен със зловредни идеи…“ (стр. 306) (Утин, 1879)

Виждате ли! – „Марсилезата“ е забранена в Русия! Идеите на републиката – също забранени! Но те дошли да освобождават и да управляват народ, който е дал на света хора като Левски, с идеите за „чиста и свята република“?!? И каква „свобода“ ще донесат?

А като цитирам „Марсилезата“, не знам – днес, дали вече не е забранена? или обявена за „чуждестранен агент„?

Захари Стоянов за Васил Левски (и за Русия)

Нека се прехвърлим горе-долу по същото време, но при друг автор: Джендо Стоянов Джедев. Малцина знаят, че това е истинското име на велик българин, съвременник на събитията и поборник – Захари Стоянов. През 1883 г. пише биография на Васил Левски: „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му“ (Стоянов, 1883). Книгата започва с:

„Не се ръководихъ отъ никакви автори и правила: святата истина ми бе знамето…“

В нея, на стр. 76-77 четем:

„ – Когато България се отърве отъ турците, то трябва да се бори още дълго време, за да махне отъ себе си кръстените турци, владиците и омразните калугери, — говорел той. — Те мъчат народа заедно съ турците и пречат за освобождението ни. Владици и патрици, царьове и князьове и богати чорбаджии са народните пиявици.

 — Кой ще да ни бъде царь, когато изгонимъ турците? — попитали го единъ път няколко души отъ работниците, които желаели да чуятъ името на бъдещия си християнски господарь.

 — Царь, князъ! Где се намирате вие? — отговорилъ нашиятъ герой, каточели бъдещият владетел на България идел вече за Велико-Търново. — Ние се мъчим да се отървемъ отъ единъ, а вие желаете да поставите на мястото му други? Но, билъ той християнинъ, ако щете и нашъ българинъ? Все едно; разликата ще бъде само тая, че единиятъ е съ фесъ, а другиятъ съ златна корона украсена съ кръстове!… Ако азъ зная, че България ще се управлява отъ царски скиптъръ, то отдавна бихъ отишълъ да служа при някой владика: ние ще да се управляваме помежду си по републикански… (*)

 — А ти какъвъ ще да станешъ, бай Василе, когато се освободимъ? — попиталъ го единъ пъть Божилъ Георгиевъ въ присъствието на други трима апостоли: Ангелъ Кънчевъ, Димитъръ Общи и Сава Младеновъ.

 — Когато се освободи България, за мене не остава вече работа помежду ви, — отговорилъ той. — Тогава азъ ще да отида въ Русия и ще съставямъ комитети, защото тамъ, макаръ и да нѣма чалми, народътъ е потиснатъ повече отъ насъ.

(*. За бъдещата форма на управление въ България най-много е говорилъ А. Кънчевъ. Навсякъде той е писалъ и разправялъ, че България ще се именува Балканска република. Въ едно заседание на комитета въ Русчукъ, където е участвувалъ и самъ Кънчевъ, е протоколирано следущето: „Днесъ, 17 декемврий 1871 година, решихме: Първо, главното задължение на Ч. К. (частниятъ комитетъ) е да се доставятъ хора за работа, заради това отсега нататъкъ действителните членове се задължаватъ да се запознаятъ и да убеждаватъ своите приятели, познайници и пр. да ги приготовляватъ въ всеки случай за помощници на народното освобождение и Балканската Република.)

Запазил съм до голяма степен оригиналния правопис на Захари Стоянов – „Васил Левски (Дяконът) Черти из животът му“ от 1883 г., но и прилагам факсимиле от книгата. Защото у нас има винаги някой „неразбрал“. Или не вярващ! Още по времето на Левски е било ясно положението в Русия (на книга, крепостничеството току-що е било отменено).

Но цитирайки думите на Левски, пресъздадени от Захари Стоянов, лъсва още една лъжа – комунистическа ли, русофилска ли, преценете сами – през времето Соца, горецитираните думи на Апостола по повод Русия, „защото народът е по-притиснат от нас повече“ биваха тиражирани в друга редакция – щял „да ходи да освобождава „други народи“! Но никага не се казваше – „кои други народи?“ Нали помните: „Който владее настоящето – владее миналото, а оттам и бъдещето…!“

…

Интересни книги! На Утин, на Немирович – Данченко, на Достоевски, разбира се и на много български съвременници на събитията! Интересни от историческа, но и от философска гледна точка! А и от чисто психологическа. Тема, предполагаща дълбок размисъл за истинските цели на войната. Цели, които ясно ще проличат и в по-нататъшните българо-руски отношения само няколко месеца и години по-късно!

Наистина, българския народ щял да има своя, независима държава, но дали от любов към нас, Русия започва поредната война? Може би единствено имаме щастието, че в този момент на историята, интересите на България и Русия, съвпадат.

Библиография

Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийната социалистическа книжарница.

Божинов, И. К. (1914). Стремежите на руската дипломация, Борбата й против обединението на българския народ“ 1773-1913 . София: Печатница „Иван К. Божинов“.

Газенкампф, М. (1908). Мой дневник 1877-78 гг. С. Петербург: В. Березовский.

Димитров, Б. (2006). Истинската история на Освобождението 1860-1878. София: Фондация КОМ.

Кънев, А. (Ред.). (2019). Манифест на Александър II за обявяване на Руско-турската война 12 април 1877. Път, 27, 43.

Немирович-Данченко, В. (1878). Год войны. С. Петербург: Новое время.

Петков, Д. (1892). Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области. София: Българска Народна Печатница.

Райнов, Б. (1928). Нашето Освобождение (Спомени за Сан-Стефанска България). София: Печатница П. Глушков.

Стоянов, З. (1883). Василъ Левски (Дияконът). Пловдив: Централна Печатница на Ед. Дионне.

Утин, Е. (1879). Письма из Болгарии в 1877 г. С. Петербург: Типография М. Стасюлевич.

фон Хун, А. (1890). Борбата на българите за съединението си. Русе: Скоро-печатница Ст. Ив. Роглев.

Яворов, П. (1904). Гоце Делчев. София: Олчева книжарница.