Съдържание
След Сан Стефано…
Берлински конгрес
„Записката“ на граф Шувалов
Българският Рожден ден
„След сключването на С. Стефанския договор веднага се свика Берлинският конгрес от дипломатите на европейските държави. Според приетия от този конгрес договор Северна България биде призната за васално княжество, а Южна България — за автономна провинция с генерал-губернатор християнин и свое вътрешно управление под името Източна Румелия. На Берлинския конгрес руската дипломация имаше да защищава само руските интереси. В тях влизаше, без съмнение, да окупира Северна и Южна България, както Австрия окупира Босна и Херцеговина. Но щом руската дипломация се убеди, че окупирането на двете освободени части е невъзможно, то разделянето им от Берлинския конгрес не само не се явяваше против интересите на Русия, но, напротив, тъкмо отговаряше на бъдещите й планове на Балканския полуостров. Една С. Стефанска България, една голяма България — това не беше в неин интерес. Преди всичко една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямо привързване на масата от българския народ към Русия, още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо българите. От друга страна една турска област, макар и автономна, каквато се явяваше Южна България, представляваше за Русия в бъдещата й дейност против Турция една точка, населена с едно признателно към „освободителката“, следователно с приятелско население, която тя може да обърне в една много сгодна база за прехвърляне военни сили и упътването им към Цариград. Поради това руската дипломация не само не можеше да бъде против плана на Берлинския конгрес за разделянето на България на две независими една от друга части с различно политическо положение, но тя въставаше и против протестите на населението им за това разделяне. Така че освобождението на Северна и Южна България не беше всъщност плод на „освободителната мисия“ на руския царизъм, а плод на неговата завоевателна политика и на противодействието на другите европейски сили…
Руската дипломация веднага след закриването на Берлинския конгрес затръби, че „несполуките“ на Русия в този конгрес се дължали на немците и англичаните…“
Започвам тази глава неслучайно с цитат. С един прекрасен анализ за Берлинския конгрес, за който е писано много – как „разкъсва“ България, как западът ни отнема „изконни територии“, как унищожава завинаги „бляна“ за „Обединена България“, че и „на три морета“! (убеден съм, че много от патрЕотите, скандиращи за трите морета, няма да могат да ги изброят! Но поне, ако четат тези редове, могат да ги преговорят.)
Ще кажете, че горният цитат е поредната антируска, а оттам и антибългарска пропаганда! Писана от „соросоиди“! Така е! Антируска е! Но авторът не е някои прикрит „соросоид“, просто защото Сорос не е бил роден. Автор на цитата е… Димитър Благоев в неговия „Принос към историята на социализма“ (Благоев, 1906).
Ами сега!?! Каква сме я учили, а тя каква излиза… Ако Дядо Благоев греши, крайно време е социалистите у нас да се отметнат от него и да го заличат от списъка с основателите си (помните нали – „Няма човек, няма проблем“). Щото ние без Русия не можем!
Ами ако е прав…?
Ще потърсим други източници!
Един вече цитиран автор, Михаил Газенкампф в неговия „Дневник“, на 513 стр., коментира темата:
„Междувременно никой у нас не иска война, нито в Петербург, нито тук. Следователно времето се губи в безполезни преговори, а когато тази безполезност стане очевидна – непоносимата далавера веднага ще приключи с някакво драстично действие, като нашето насилствено влизане в Сан Стефано. Първо изглеждаше, че води до успех, но в крайна сметка – само голяма вреда. Успехът ни да влезнем в Сан Стефано беше чисто декоративен. Какво постигнахме? Само ускорихме подписването на мира, също декоративен, защото той не струва нищо, докато не бъде подписан от европейски конгрес. В същото време, превземането на Сан Стефано предизвика в цяла Европа основателното подозрение, че се стремим да завладеем Константинопол“. (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908).
Някои наши историци твърдят, колко дълго е обмисляно свикването на втори форум по темата, но очевидно, още два месеца преди подписването на Санстефанския договор е ясно, че предстои, детайлите да бъдат уточнени със останалите европейски сили.
Ще кажете – „Как така?“ Ето :
„В целия си развой преговорите показват, че макар Русия да иска да сключи пряк мир с Турция, тя счита, че някои от условията ще бъдат обсъждани по-късно и от държавите на Европа. Тези условия са явно отстъпване на територия в Азия, въпросът за Проливите и военните репарации. Макар че възнамерява да принуди Турция да се съгласи по принцип с тези неща, тя смята да ги отнесе до Европа за потвърждаване и осъществяване. По този начин руската дипломация не иска да даде основание на английското правителство да търси повод за война. Даже лорд Биконсфилд едва ли би тръгнал на война, за да предотврати автономията на България – повтарям, единственият въпрос, по който русите са непреклонни.“
Това е записал Джанюариъс Макгахан, в своите репортажи за Руско-Турската война (1877-1878) още в Одрин на 27 януари 1878 г. Това се случва още в дните, когато се обсъжда Одринското примирие или „Основите на мира“.
Отново там, вече с дата 26 февруари 1878 г., Макгахан записва:
„… Турците са уверени, че мирът, който ще подпишат, няма да бъде окончателен, и затова се колебаят да го подпишат. …
Що се отнася до работата по преговорите, мога да кажа само онова, което научих от генерал Игнатиев, преди да отпътуваме от Одрин: че не се засягат други въпроси тъй обстойно, както отнасящите се до България, и че много малко е направено в разпоредбите за границите. Искам да отбележа също, че сведенията за условията на мира, публикувани в различни вестници, са повече или по-малко преувеличени – освен дадените официално от руския генерал. Общите положения са добре известни, а подробностите още не са уточнени. Не е вярно, че има някакви тайни клаузи или таен договор. Условията за мир не могат да бъдат пазени в тайна, тъй като не могат да бъдат изпълнени, ако не се знаят…“ (ibidem)
В първите дни след подписването в Сан Стефано, дори в Петербург са били наясно, че предстои „конгрес“, като май е било известно и мястото – Берлин. Конгрес, който ще промени значително тезите, описани в прелиминарния договор от Сан Стефано! Ами нали той затова е „прелиминарен“, т. е. „предварителен“!. Забележете, още на 12 март, само дни след Сан Стефано, всички са били наясно, че следва „Берлински конгрес“! За невярващите, Газенкампф пише в дневника си (стр. 516):
„12 март. – Пълна неизвестност. Дори берлинският конгрес стана под въпрос, защото Англия настоява за преразглеждане на целия Санстефански договор според неговите глави, а ние, разбира се, това не искаме. Нелидов вярва, че със споразумение с Бисмарк и Андраши, ще бъде възможно да се излезе с такава формула, която да отговаря както на английските изисквания, така и да постави в невъзможност, лондонският кабинет да избегне участието си в конгреса. От страна на Австрия засега няма опасения, само съмнения. На Турция не може да се разчита, тя разбира се, ще бъде на страната на Англия…
Нелидов все пак се надяваше на възможността, скоро да бъде свикан берлинският конгрес. Тази остра криза, която преживяваме сега, трябва търпеливо да се изчака да премине; а когато конгресът се състои, сами да предложим някои отстъпки, за да отнемем на англичаните възможността да ни изнудват. Например да ни карат да се откажем от контрибуциите, които така или иначе няма да получим, а да воюваме заради тях е все едно да похарчим хиляди рубли, за да си върнем дълг от двадесет рубли. Освен това смело може да се откажем от пришития към България крайбрежен участък от Егейско море с пристанището в Кавала. Жителите там са гърци, а не българи, а пристанище на Егейско море не ни е нужно нито на нас, нито на българите. А същевременно, заради Кавала, беснее почти цялата европейска преса, която ни подозира, че искаме да имаме база в Егейско море, която уж е българска. За какво ни е такава, след като нямаме дори черноморски флот.“ (Газенкампф, Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое, 1908)
Ти да видиш…! Това го пише Газенкампф в своя дневник още на 12 март 1878 г.! Само да напомня – руският император Александър II подписва Санстефанския договор едва на 16 март, просто защото не се е намирал в Сан Стефано, а в Русия! А Газенкампф вече знаел, че ще има „Берлински конгрес“ и че той е под въпрос!
„Към казаното нека добавим и онова, което руския посланик в Цариград Зиновиев в средата на 1903 г., малко преди Илинденското въстание, пред управляващия германското посолство в Цариград – барон Вангенхайм:
„Ние (т. е. русите) днес можем да бъдем благодарни на Германия, че по време на Берлинския конгрес не бяха запазени разпоредбите на Санстефанския договор, защото след това ние разбрахме, че българите не желаят да слушат Русия, но искаха да бъдат независим народ с определени стремежи и за сметка на другите да образуват голяма държава. Но една Велика България никак не схожда с руските интереси. Тя би си присвоила хегемонията над други балкански държави, би обърнала Солун във военноморско пристанище и би се споразумяла с Англия. По-далечните цели на великобългарската политика биха били завладяването на Цариград. Понеже по вътрешни и външни причини България не можа да бъде присъединена към Русия, то затова трябва своевременно да се попречи на една българска експанзивна политика. Македония в никой случай не може да бъде българска, нито да бъде присъединена към някоя друга Сила (разбирай Австрия). Също не може засега да става дума за автономия, защото това би предизвикало гражданска война, ето защо има само едно разрешение на Македонския въпрос: там да се запази турската власт.“ *(Gr. Politik, XVIII, стр.310-311. Донесение на Вангенхайм до германското Външно министерство, м. юни 1903 г.) Това се прие и в Мюрцщег.“ (Генов Г. П., 2001) (стр. 131)
„В своите мемоари – които не можем да цитираме, защото за голямо чудо ги няма или ги няма вече в Народната библиотека – княз Бисмарк заявява с особена настойчивост, че на Берлинския конгрес той бил имал само едно желание: да бъде полезен на русите, но руските пълномощници никога не му били заявили какво собствено искат. Железният канцлер обвинява княз Горчакова, който, уязвен в своето тщеславие от укорите, отправени спрямо него от руското общество, искал да отмъсти на своя съперник Бисмарка, като хвърли върху него вината за това, що бе станало в Берлин. Както и да е, разпокъсването на Сан-Стефанска България биде счетено в Русия като един позор за нейното победоносно оръжие и една силна, люта ненавист се появи спрямо Германия, ненавист по-голяма от оная, която русите питаели към Англия, най-голямата виновница, тъй като за нея знаеха, че е техен враг. А Германия русите обвиняваха в лицемерие и измяна.“
Санстефанският предварителен договор осигурявал завинаги благодарността на българите към Русия и ненавист към онези, които искат да го променят и разрушат. И днес сме свидетели на вековната устойчивост на тази руска политика и дипломация. Подписването му, предизвиква недоволството както на всички Велики сили, така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем. Още повече, че само година по-рано е подписала Споразумението в Райхщадт, обявявайки се против създаването на голяма славянска държава! Познавайки руската политическа история, те били убедени, че голяма България е удобен плацдарм за бъдещо завладяване на Цариград и проливите от Русия. Особено недоволство предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички със съмнението, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Факт, които малко се коментира, но който говори в полза на твърдата убеденост на цяла Европа, относно бъдещето на България, като руска военна база в един или друг вид!
Но не само правителствата им са недоволни – надига се и общественото мнение – уважаваният английски вестник „Дейли телеграф“ пише: „България лесно може да се превърне в „Малка Русия“, а френският „Илюстрасион“ помества критичен коментар за руския предварителен мирен договор с Османската империя. В него се казва, че Русия се опитва да постави Европа пред свършен факт и тя трябвало да бъде наказана за това.
Договорът от Сан Стефано води до втвърдяване на позициите на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия, като тя е подкрепена и от правителството във Виена, с аргумента, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Франция и Италия също ги подкрепят, като единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия, съветвайки Петербург да бъде по-отстъпчив и по-сговорчив със своите опоненти.
След Сан Стефано …
Следват поредица дипломатически совалки от руска страна, които имат за цел да постигнат някаква договорка с другите велики сили. Още през март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел преговори, но мисията му завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за държава с границите, начертани в Сан Стефано. И е разбираемо – никой не обича хора, които не си държат на думата! Същото е и с държавите, пък било то и Русия!
Този неуспех, ще накара Русия да склони на известни отстъпки и през април тя се съгласява с предложението на Виена за разделянето на България на две части.
Но ако Русия предварително е начертала невъзможни граници, за да жертва по-късно части от територията на бъдеща България (пиша бъдеща, защото – да не забравяме – Родината ни все още я няма на политическата карта), то собствените й интереси са добре защитени – през май 1878 г. от посланика й в Лондон, граф П. Шувалов (ще напомня – това е същият онзи, който се споменава от лорд Биконсфийлд, в негово писмо до външния министър лорд Дерби, писано през декември 1876 г., докато тече Цариградската конференция. В писмото се казва: „Шу (граф Шувалов) ми каза снощи, че Русия не я е грижа нито за България, нито за Босна, нито за която и да е друга земя – това, което тя наистина иска, е „Проливите“ – единственото нещо, което искаха. Отговорих му, че знам.“ (Mowat, 1922)
Същият Шувалов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри, Великобритания да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина.
На 30 май 1878 година, Лондонското руско-английското споразумение става факт. Публикувано едва половин век по-късно, през 1952 г. (Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917, 1952), то ни разкрива някои премълчавани подробности.
По-важните точки на споразумението са включени в два меморандума, както следва:
„Меморандум № 1
Н.В. всерусийският император, разбирайки за измененията, които правителството на британското величество предлага да бъдат нанесени на прелиминарния Сан-Стефански договор, с цел да стане той приемлив за английското правителство намира, че някои от тях не противоречат на главните цели на войната…
1. Англия отхвърля деленето на България по меридиана…
2. Разграничаването на България на юг ще бъде променено така, че да няма излаз на Егейско море…
3. Западните граници на България ще бъдат коригирани, така че да изключат от тези провинции тези, с небългарско население …
4. България … ще бъде разделена на две провинции, а именно: едната от тях, на север от Балкана, ще получи автономия под княжеско правителство, а другата – на юг от Балкана, ще получи широка административна автономия … с губернатор-християнин, назначаван в съгласието с Европа, за срок 5 до 10 години.
5. Руският император отдава особено значение в Южна България да няма турска армия. Лорд Солсбъри е съгласен, при условие, че руският император няма да възразява, ако турските войски имат право да влизат в южната провинция, за да се възпротивят на въстание или нахлуване от друга страна…
6. Британското правителство настоява – и Русия се съгласява, – висшите постове в милицията в Южна България да бъдат назначавани от Високата порта в съгласие с Европа.“
В този първи Меморандум се коментира и положението на Армения и Гърция. И разбира се – на Батум!
В член 11 се казва, че британското правителство ще изрази „дълбоко съжаление“ в случай, че Русия настоява за връщането на Бесарабия, но имайки предвид Парижкото споразумение, няма да намерение да защитава с оръжие границите на Румъния и няма да оспорва окончателното руско решение в това отношение. С което се разбира – взимай!
Лондонското споразумения включва и Меморандум №2, с който британското правителство си запазва правото, на бъдещия конгрес да отстоява правото си да изисква участието на Европа в административното устройство на двете български провинции, да обсъди продължителността и характера на руската окупация на България, както и бъдещето наименование на южната провинция. Английското правителство си запазва правото и да обсъди всички въпроси, касаещи Проливите.
Съглашението между Русия и Великобритания относно изменение на Сан Стефанския договор е подписано на 18/30 май 1878 г. от граф Шувалов и лорд Солсбъри.
Русия се отказала от редица клаузи на Санстефанския договор и приела България да бъде разделена на две части – Северна и Южна с граница Стара планина. Северната част трябвало да е самостоятелна, а Южната – само с административна автономия. Лондонското споразумение де факто е отстъпление и пробив на клаузите в договора. Но много от руските дипломати са били наясно, че Санстефанска България не може да се случи! България е била предадена и разкъсана за сметка на териториалните придобивки на Русия в Кавказ и Азия, които очевидни били по-важни за Петербург, и които зависели изцяло от английското благоволение.
По постигнатите договорености е подписана специалната тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава.
Като говорим за Батум (след 1936 г. – Батуми), да кажем, че този град е най-югоизточната точка на Черно море! До 1991 г. в състава на СССР, днес е в независима Грузия. За разлика от съседния град – Сухуми, който е също грузински, но бива „освободен“ от Русия по време на агресията й срещу независимата държава през 2008 г., окупирала оттогава 20% от територията! В мрежата може да се видят разликите в двата града днес – свободният (грузински) и „освободеният“ – руски!
Каква е връзката с нас ли? Никаква! Само колкото да припомня завета на Петър I – Черно море да се превърне в руско – „малко, по малко!“.
От Батуми 2008 – обратно към Берлин 1878.
Берлински конгрес
Конгресът продължава един месец – от 13 юни до 13 юли 1878 г., но четирите Велики сили – Германия, Великобритания, Австро-Унгария и Русия, са взели най-важните решения още преди той да бъде свикан. Русия вече се е съгласила, че България ще бъде разделена на части. След като предлага една голяма славянска страна с договора от Сан Стефано (наивно, или умишлено), тя отстъпва от него.
Бисмарк е опитен политик и претенциите, че действа като „честен посредник“ не са без основание, защото, за разлика от останалите велики сили, Германия няма „клиент“ сред балканските народи. Тази нова империя все още не притежава никои от онези колониални обвързаности, които се разбират като истински „имперски“ в смисъла на късния XIX век.
Канцлерът има само една външнополитическа цел – да поддържа баланса на силите, който да блокира създаването на антигерманска коалиция. Крайъгълният камък на тази стратегия е Лигата на тримата императори, неформалното съглашение, обвързващо консервативните столици на Европа – Берлин, Санкт Петербург и Виена. Без да е точно съюз, тя насърчава координацията между трите империи. Бисмарк смята, че докато това споразумение е в сила, нито Великобритания, нито Франция, в съюз или поотделно, биха заплашили фундаменталните интереси на Германия.
Без да имат някакво особено участие, все пак на Конгреса присъстват представители на Румъния, Сърбия, Гърция, дори Албания! Българи няма, а единствената балканска нация, която може би е очаквала Конгреса с някаква надежда за успех е точно българската. Парадоксално, но по това време тя дори още не съществува като държава (което донякъде обяснява защо не е представена в Берлин, но не обяснява, защо тогава трябва да празнуваме „Денят на възкачването на престола на руския император“, в чиято чест е подписан предходния, Санстефански договор, като национален празник?). От Русия може да се очаква да се бори за интересите ни, тъй като нейните имперски цели оправдават създаването на голяма България. Българите дори не знаят, че съдбата им е била предварително решена: ще изгубим Македония, или с други думи – почти половината от територията, върху която имаме претенции (всъщност – българското землище). И така, въпреки че България има известно дипломатическо „предимство“ в сравнение с останалите балкански нации по време на Берлинския конгрес, самото рождение на страната е свързвано у нас с драматично усещане за загуба на български земи. А рождението ни като държава, макар и васална, е именно този Договор от 13 юли 1878 г.
Под диригентството на Бисмарк, Берлинският конгрес подразделя всички интереси и искания на балканските страни под три разширяващи се сфери на интереси – австро-унгарската, руската и британската. И докато османското влияние постепенно се отдалечава от западната си граница, администрациите и армиите на другите три империи се приближават все повече едни до други.
„Записката“ на граф Шувалов
В нашето национално съзнание, Санстефанският и Берлинският договори се свързват, разбира се с руския император Александър II и графът генерал Николай П. Игнатиев.
И тъй като истината се намира някъде между различните гледни точки, нека видим „показанията“ на граф Пьотр А. Шувалов – също активен участник и в двете разглеждани събития. Шувалов е едно от главните действащи лица в руската политика през онзи период. Извървял сериозен политически и дипломатически път! Член на Държавния съвет на Русия и изпратен още през 1874 г. като извънреден и пълномощен посланик в Лондон (а не в Бухара)! Почти забравен, всъщност неговата роля в Берлинския конгрес е значително по-голяма от тази на княз Александър Горчаков и на граф Игнатиев. Шувалов е втори руски делегат на Берлинския конгрес, ползващ се с пълното доверие на император Александър II. Той твърдо спазва инструкциите на „Царя-Освободител“ и особено относно стремежите на Русия да се договори с Англия с цената на сериозни отстъпки, заради своите нови завоевания от източната страна на Черно море. Сериозен интерес предизвикват и вижданията на граф Шувалов по въпроса за продължаването на войната до завладяването и на турската столица Константинопол.
По-късно, когато войната започвала, Пьотър Шувалов уверявал правителството на Нейно величество, че руската армия ще воюва на територията на България до Стара планина. Русия приложила тактиката на дипломатическа дезинформация – иначе казано – лъжа, за да осигури ненамеса на Англия във войната.
Три години след Конгреса, през 1881 година Александр Александрович Половцов, Държавен секретар и основател на Руското историческо общество, братовчед на друг историк – С. С. Татишчев, се срещнал с Шувалов в Карлсбад, където почивал след пенсионирането си (забележете, не в Крим или Сочи, да не говорим за Камчия?!?). На чаша чай (а може би и друго питие), водели дълги разговори за придворните и политически интриги, които занимавали онова време висшите руски кръгове. Шувалов не скрил от своя събеседник огорчението си от атаката на руските славянофили срещу него по повод неуспехите на руската политика на Берлинския конгрес, като в своя защита позволил на Половцов да препише „Записката“, която си е водел през този период, та по тоя начин, правейки я достояние на човек с широки връзки, да се „реабилитира“ пред висшия петербургски свят.
Тридесетте години на ХХ век са период, в който съветската историческа наука, изважда наяве множество исторически документи от времето на царска Русия, с цел дискредитиране на политиката на императора, и да изобличат и заклеймят руския царизъм. Имали са нужда от пропаганда на „новия, най-висш строй“ – комунизма! Тогава в Москва излиза сборникът с документи „Авантюрите на руския царизъм“ с предговор лично написан от Васил Коларов (Павлович, 1935). По-късно болшевиките разбират, че приликите между политиката на царя и на тази – на тогавашния „вожд на световния пролетариат“ в Кремъл са повече от разликите между тях, тази практика спира и много от документите биват „забравени“.
Въпреки, че са известни и по-рано на историците, документите, които ще разгледаме по-долу, са публикувани за пръв път със заглавие „П.А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г.“ в „Красный архив. Исторический журнал“ (Хвостов, П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г., 1933). Почти веднага „Записката“ е издадена и на български език в „Българска историческа библиотека“, год. V, 1932-1933, том II, с. 119-148., откъси от която, искам да разгледаме малко по-подробно.
Нека избършем праха от тези пожълтели страници, от които разбираме, че не само силната антируска коалиция на Берлинския конгрес е провалила руската дипломация, но и неспособността на руската делегация, членовете на която не винаги са единодушни и нямат единно становище по въпроса за ревизията на Санстефанския договор и съдбата на българите. От „Записката“ разбираме и за водещите стремежи Русия да се договори с Англия с цената на сериозни отстъпки, с цел запазването на своите нови завоевания от източната страна на Черно море, около Карс, Ерзерум и Батуми. Виждаме и мнението на граф Шувалов по въпроса за продължаването на войната до завладяването и на Цариград.
В. Хвостов, който публикува „Записката“ на графа Шувалов, пише кратък предговор, в който намираме мнението на не кой да е, а на Карл Маркс, относно съдбата на българите и Руско-турската война:
„…отношенията на Карл Маркс към балканските събития от 1877–1878 години. Най-пълна анализа на политическото положение по онова време Маркс прави в едно свое писмо до Либкнехта от 4 февруари 1878 година, в което четем: „Ние решително заставаме на страната на турците“, защото поражението на русите във войната би ускорило социалния преврат в Русия, „а с това и резкия прелом в цяла Европа“. „Работите тръгнаха другояче. Защо? – Поради предателството на Англия и Австрия“, които не отидоха срещу Русия и с това предадоха турците. „Разбира се, зад кулисите стои Бисмарк. Той създаде съюза на тримата императори, който не позволи на Австрия да се намеси. Отказът на Австрия тутакси даде превес на руската партия в Англия“.
Разбирам, защо марксистите у нас, прогресивно намаляват – хич не го е било грижа Маркс за съдбата на българското население, уж „угнетено под турско робство“! По-важно му е било царска Русия да загуби войната и там, а после и по целия сват, да се установи „най-прогресивния строй“ – властта на работниците и селяните! Е, видяхме я тази власт колко струва, но за съжаление не я видя лично Маркс! А можеше да посети някой лагер, заради различно мнение.
Но Шувалов не е бил марксист – бил е убеден царист и целият му живот протича в подкрепа на монархията и на интересите на Руската империя.
Четем „Записката“ на граф Петър Андреевич Шувалов, като чрез нея ще се върнем още в началото на 1878 г., още преди Одринското споразумение, което е началото на поредица явни и тайни договори, но и договорки. Част от цитатите са директно от руския вариант, публикуван в „Красный архив“ в мой превод – всеки може да се запознае с детайлите и в оригинал (по-трудно би било за русофилите, които не отбират и дума на руски!), а останалите – от българската публикация. Но ще кажа ясно на български език: в записките на Шувалов, до свикването на Берлинския конгрес, в който той дейно участва, няма нито дума за България, за българския народ, да не говорим за неговото „освобождение“! За сметка на това, думите „Константинопол“ се срещат 35 пъти, а „Проливите“, „Дарданели” и „Галиполи” – 20 пъти! Sapienti sat!
(Sapienti sat. (лат.) – съкр. от Dictum sapienti sat est – казаното е достатъчно за мъдрия – бел. съст.)
Как пък един път от човещина (или от лицемерие), Шувалов не спомена пред англичаните за България, за „изтормозените братя българи“, за „избиваните християни“, за „Русия, като закрилница на тия нещастни хора“? И да го документира в „Записката“, пък нека англичанинът да каже, че не обича българите!
Четем:
„През 1877-78., английския премиер Биконсфийлд се стремял да попречи на царска Русия, да завладее Константинопол и проливите.“ (за освобождение тук и дума не става!) (стр. 83) (Хвостов, П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г., 1933)
„Вярно, че през януари-февруари 1878г, той (разбирай Шувалов) съветвал, да се превземе Константинопол. За това, че руските войски не превземат Константинопол, вина имат обърканите инструкции на Александър към руски главнокомандващ и колебанията на последния.“ … „В резултат, Горчаков пише писмо на лорд Дерби, в което Русия признава, че въпросите за съдбата на Константинопол и проливите има европейски характер и не могат да бъдат решени само от Русия. По този начин руското правителство се отказа да завземе проливите – уловка, съдържаща се в инструкциите, дадени на Шувалов само за лична ориентация, че в писмото до Дерби става дума само за постоянна окупация, а не за временно заемане на Константинопол и бреговете на проливите в хода на военните действия, не елиминира факта, че Шувалов изигра ролята си в отказа да получи „ключовете от дома си“. (ibidem, стр. 85)
„Получавайки известие, че Игнатиев ще пътува за Англия, Шувалов веднага телеграфирал в Петербург, че поради непопулярността на Игнатиев, неговото появяване само ще провали (в оригинала еизползвана думата „изпорти“) преговорите. В отговор последвало разпореждане, Игнатиев да не стига до Лондон, а самият Шувалов, да се отправи за съвещание с него в Париж. Шувалов действително заминал за Париж, но за да избегне лъжливи сведения от страна на Игнатиев, поканил Орлов да присъства на техните срещи. По време на тези срещи, Шувалов, между другото, съобщил на Игнатиев под строг секрет, че Биконсфийлд, вече от подготвил отговор в този смисъл.“ (ibidem, стр. 85-86) …
„Още в деня на пристигането на Игнатиев в Лондон в „Daily Telegraph“ се появи кореспонденция на репортер, която с думите на Игнатиев предава съдържанието на подготвения отговор към Биконсфийлд. Шувалов реши да даде Игнатиев обяд с най-видните британски политици и какво беше недоволството му при вида на отпечатаното във вестника тайно направени от него съобщения до Игнатиев!
Щом Игнатиев пристигна за обяда, Шувалов го попита как е могъл да съобщени на кореспондента на „Daily Telegraph“ поверената му тайна. Игнатиев отговори, че не познава нито този вестник, нито някой от кореспондентите му. След обяда, когато британците се разотидоха, Игнатиев, забравяйки казаното преди възкликна: „Какъв негодник е кореспондентът на „Daily Telegraph!“ Той ми даде дума, че нищо от казаното от мен няма да отпечата“.
Тази история е много интересна. Ако тя е вярна, тогава какъв човек е Игнатиев! Ако тя не е вярна, тогава какъв е Шувалов! Междувременно и двамата решаваха исторически въпроси за бедното ни отечество.“ (ibidem, стр. 86)
Край на цитата. Руските архиви казват много и затова често биват „забравяни“ – и по отношение на руската политика, и по отношение на някои личности, напр. Николай Игнатиев! Ако забелязвате, Шувалов никъде не го нарича „граф“! Дори обратното – непопулярността на Игнатиев рискува да провали договорките. А устата на „нашия герой“ май е по-голяма дори от устата на днешни наши патрЕоти!
Вероятно очаквайки Русия да стигне до Константинопол и да изпълни завета на Петър I, лорд Биконсфийлд се стараел да убеди Шувалов, че Англия разполага с грамадни военни сили и че може да доведе своята експедиционна армия до 300 000 човека, като влее в нея индийските и канадските контингенти. Възгледите в Англия бързо се променили и там настава тревога след преминаването на русите през Балкана, похода към Одрин и пълното поражение на турските армии.
По-нататък в „Записката“ се разглеждат събития, малко след подписването на Одринското примирие:
„Лондон. 27 януари (8 февруари) 1878 г.
Дерби обяви в Парламента, че флотът е получил заповед да замине за Константинопол, за да пази живота и имота на поданиците. Той поискал другите държави за съдействие.
(Шифровано). Истинските мотиви: да задоволят привържениците на войната, да отговорят на превземането на Чаталджа и да бъдат готови преди нас да заемат фортовете на Босфора.“(ibidem, стр. 88)
Ден по-късно, следва нова шифрована телеграма от Шувалов:
„(Шифровано). Дерби ме помоли да ви повторя мирните уверения на Лофтюс. Отказах, като заявих, че не мога да ви заблуждавам след онова, което се е говорило от другите министри в Парламента, а особено извън него. Дерби каза, че десет кораба – това не е флот; отговорих, дали са шест или дванадесет – това не променя нещата. След сключване на примирие и в навечерието на мирната конференция такава мярка се явява сама по себе си недопустима. Аз настоявах, че са прекъснати нашите задължения по отношение на Галиполи; ние сме победители, не можем да бъдем лишени от правото на вход (в Проливите).
… Изпращането на флота се ползва с популярност: гледайки англичаните и слушайки разговорите им, би могъл да помислиш, че тая мярка е спряла Русия и спасила Турция… (ibidem, стр. 89)
Телеграма на Шувалов:
„Лондон. Същата дата.
… Англичаните смятат, че те са спасили Константинопол – трябва да им се докаже, че те са му повредили и, в случай на нужда, да се спрат частичните десанти, вършени под предлог за опазване на (британските) поданиците. Ние бихме способствали също за възраждане на опозицията, която сега вече не съществува, доказвайки, че мерките предприети от правителството, водят до резултат, обратен на очаквания.
От размяната на тия първи телеграми се вижда, че аз не само не съм се противил на влизането на нашите войски в Константинопол, но дори съм се старал да подбудя императорското правителство към такава мярка…
Аз винаги съм се страхувал от конфликт с Англия, предвиждайки доколко той може да бъде гибелен за Русия и поради това е необходимо да обясня ония обстоятелства, които ме заставиха да съветвам превземането на Константинопол. В мене се роди увереност, че това не ще се излее в casus beli [6]; аз дойдох до тоя извод не въз основа думите на лорд Дерби, а по израза на лицето му, което изучавах в течение на много години. Аз забелязвах уплахата и мрачността му винаги, когато му говорех, че влизането на английския флот в Проливите ни освобождава от всичките ни поети задължения относно Константинопол и Галиполи, и виждах, че той ставаше по-спокоен, когато ставаше дума само за Константинопол. Поради това, аз се убедих, че въпросът за война или мир зависи не от Константинопол, а от Галиполи. Събитията през следните дни показаха, че аз съм прав.“ (стр. 89-90)…
Телеграма на канцлера
Санкт Петербург. 29 януари (10 февруари) 1878г
… Съвкупността на тия обстоятелства заставя и нас да набележим от наша страна мерки за защита на християните, животът и имотът на които е в опасност. За достигане на тая цел трябва да се има предвид влизането на нашите войски в Константинопол…
Действително, на следващия ден лорд Дерби ми заяви, че ако руската армия, влизайки в Константинопол и се придвижи в същото време и към Галиполи, това ще бъде равносилно на скъсване, а от страна на Англия би предизвикало обявяване на война…
… Ние можехме, следователно, да влезем в Константинопол, без да предизвикаме Англия да ни обяви война. По тоя начин Константинопол можеше безнаказано да стане обект на нашите операции, а неговата временна окупация би била още един триумф за нашата армия. Заемането пък на Галиполи не би ни донесло никакви лаври – нямаше какво да правим там, а с такава стъпка бихме предизвикали Англия на война.“(ibidem, стр. 89-90)
Наблюдавайки събитията, разлиствайки руските архиви, си мисля, че онзи за прословут израз: „Какво и да ти говорят, знай, че става дума за пари!“, в руски вариант би трябвало да се добави „…и за Проливите!“
И май Англия (да кажем директно – преследвайки собствените си интереси), е предотвратила превземането на стратегическия пункт Галиполи, и оттам разпростирането на руските войски и на по-големи територии, вероятно приемайки евентуалната окупация на Константинопол! Помислете – щеше да има Руско-Дунавска-Константинополска Област (или направо Цариградска губерния!). Нали не вярвате, че щеше да има „независима и свободна България“ и до нея – някакъв руски анклав, наречен вероятно „Русский Царьград“, без сухопътна връзка с „Матушка Русия“? Не че и днес не съществува подобен „военен трофей“, наречен Кьонигсберг, простете Калининград (да, кръстен на името на същия оня Калинин, дето се увличал по малолетни балерини от „Большой театр“, които изчезвали безследно след срещите си с него! А съпругата му била изпратена в лагер от „добрия чичко Сталин“, защото била виновна, че не опазила семейството си от мераците на похотливия си съпруг!).
И една вметка за Калининград – Königsberg, както се казва този град до взимането му като военен трофей от Сталин през 1946 г.! Наречен така в чест на чешкия крал Пржемисъл Отакар II през 1255 г., той е бил и немски, и полски, там са били рицарите от Тевтонския орден. По време на Седемгодишната война, за 3-4 години (1758-1762 г.) градът е и част от Руската империя. Толкоз! Четири години за девет века история. Но това няма да попречи на днешна Русия, в поредицата отсечени монети „Древние города России“, нагло да включи като „древен руски град“ – Калининград!?!
Добре, че в тази поредица засега няма включени „древни руски градове“ като Варненск или Бургаск, но Камчийск май е на път! Нали знаете, у нас днес има руски анклав – ако не знаете или не вярвате, Правителството на град Москва притежава в България собствена територия, колкото държавата Ватикана – т.нар. „Комплекс Камчия“ – с договор, подписан от Емилия Масларова, и правителството на съветския гражданин Сергей Станишев!
Да не говорим за пристанище с петролен терминал, за който се плащал наем, колкото за магазин в МОЛ (по думите на наш бивш министър-председател)!
Но това е едно друго време, една друга епоха! А историята не познава „ако“ беше станало така или иначе! Руската армия спира преди Константинопол! Следва Сан Стефано, а после Берлин! И отново Шувалов:
„Берлинският конгрес
Никога не съм бил привърженик на конгреса. Идеята за него, може да се каже, витаеше във въздуха още от самото начало на войната, особено вследствие многократните декларации, с които с.-петербургският кабинет се обръщаше към Европа и които не пестеше. Освен задълженията, които бяхме поели към Германия и Австро-Унгария, които ни принуждаваха към съглашение с държавите относително резултатите от войната, ние, освен това, неуморно повтаряхме, че защищаваме с оръжие в ръка европейските интереси и че по-късно те ще бъдат разрешени с общо съгласие. Но по-късно, при примирието в Сан Стефано ние се постарахме да се отклоним от тоя принцип.“ (стр. 128) (Златарски, Миятев, & Велков, 1932-1933, том II,)
Веднага правя малък коментар. Още от училище знаем, че Англия е тази, която искала да има преразглеждане на Санстефанския договор, защото, видиш ли, не й харесвали българите и искала да им ореже територията. Сякаш на инат! Не знам, но тук, лично руският посланик в Лондон говори, че идеята за това съществувала още преди войната. А на всичкото отгоре, Русия се отклонила „от тоя принцип“! Казано простичко и недипломатично – излъгала! Една „дребна лъжа“, но не в наш интерес, както се твърдеше и както ще разберем по-нататък.
„Аз се отнасях към конгреса с опасяване по следните причини (моите доклади, направено през разни времена служат за изчерпателно доказателство на моите думи):
В течение на целия кризис ние имахме един прекрасен коз: скритото разногласие между Австро-Унгария и Англия…
Лорд Дерби, който беше тогава министър на външните работи, никога не бе бил приятел на Австрия. Той никак не й вярваше; … лорд Дерби с раздразнение ми говореше за граф Андраши и неговата недостатъчна добросъвестност. … Споменавам това, понеже разногласието между Австро-Унгария и Англия имаше голямо влияние за развитието на източната криза…
… Аз се страхувах от конгреса. Предвиждах, че съглашението, което бе мъчно да се постигне издалече, лесно ще се осъществи между английските министри и граф Андраши в Берлин и че това съглашение ще бъде насочено против нас. Помня, че в едно от писмата си до княз Горчаков казах приблизително следното: „Ако, от една страна, свикването на конгреса се явява единствена възможност да се избегне европейска война, от друга страна, той представя голяма опасност, понеже, да се съберат министрите на Великите държави около зелената маса, значи да им се облекчи възможността да се договарят против нас, което досега те не можаха да сторят“.
В това време всички официални съобщения, които получавах от С.-Петербург, говореха, че там жадуват за конгреса, като се ласкаят от надеждата, че Европа не ще пречи и ще санкционира С.-Стефанския договор. По-късно беше ми възложено да способствувам за свикване на конгреса. … (ibidem, стр. 129)
От бележитото „Русия не е сърдита – тя е съсредоточена“, – красиви, но не значещи нищо думи – ние се ограничавахме с фрази и само с фрази. С тях са пълни писмата на княз Горчаков. Моите колеги и аз често сме изпадали в много тежко положение: очакваме точни инструкции, а получаваме образци от дипломатическа литература с гръмливи думи. Дори телеграмите имаха такъв недостатък. Историкът трябва само да прочете документите, които се отнасят до онова време, за да се убеди в това.
И тъй, ние желаехме свикването на конгреса, но не желаехме да обсъждаме неговите принципи и пределите на неговата компетентност, както искаха много справедливо другите кабинети, тъй като нищо не може да бъде по-печално от конгрес без определена програма. Ние също така не искахме да представим на обсъждането на Европа всички статии на Сан-Стефанския договор, освен статиите от общ характер. Ни англичаните, ни австрийците не можеха да се съгласят на това. Заедно с това ние не желаехме Европа да разбере нашето намерение. И като желаехме да маскираме мисълта си, прибягвахме до гръмки фрази. На многократните запитвания на лорд Дерби ние отговаряхме, че в основата на конгреса трябва да бъде сложена: „Обща свобода на действията и оценката“. Когато ни поискаха по-точна формулировка, ние не можахме да я дадем. На моите запитвания към княз Горчаков той отговаряше: „Ограничете се да искате свобода на действията и оценката“. Понеже нямаше възможност да получи от нас по-пълни съобщения и поради своята осторожност се отказваше да приеме такава мъглива формула, лорд Дерби излезе против нас с друга декларация, която има непредпазливостта още същия ден да съобщи в Парламента. Англия искаше Сан-Стефанският договор изцяло да бъде представен на конгреса и да се подложат на обсъждане всичките му статии.
По тоя начин ние се озовахме в задънена улица. Ни едната, ни друга страна не можеше да се отрече от декларацията си без да урони своето достойнство. Свикването на конгреса ставаше невъзможно; военните приготовления в Англия се усилиха…“ (ibidem, стр. 130)
Още един предълъг цитат от Шувалов, от който ясно личи нивото на руската дипломация – лъжи и общи приказки, „гръмливи думи“, на които може би „ще клъвнат“ двама-трима български русофили, може би и малко повече! Видяхте ли – „Когато ни поискаха по-точна формулировка, ние не можахме да я дадем“. А ние знаем, че Русия била „се борила“ за нашите интереси – за Санстефанска България!?! Химера! Или просто – лъжа!
Но не може да излъжеш опитните западни правителства, с отдавна утвърдени принципи. И чест! Забравихме напоследък тази дума, но в ония години, за едната чест и на дуел са отивали! А руската делегация „маскира мисълта си с гръмки фрази“ в стил на много съвременни BG политици – „Не гледай какво правя, слушай какво ти говоря“!
„Лорд Солсбъри ми отговори, че споделя мнението относително опасността от свикване конгреса без определени предварително основи. Според него, това би довело до европейска война, война неизбежна; …
… Ние трябва да се сговорим с Англия и да установим точно кои части от Сан-Стефанския договор можем да поддържаме, а кои трябва да изменим….
Лорд Солсбъри помисли няколко секунди и отговори приблизително следното: „Ако, както предлагате, започнем да обсъждаме с вас тия пунктове, това би станало общеизвестно, а ние бихме желали да се договорим не отделно с вас, но с всички други държави“. (ibidem, стр. 131)
…Тогава аз започнах преговори с лорд Солсбъри. Те послужиха за подготовка към тайното съглашение от 30 май, подписано от мене и английския министър. Още в началото на преговорите аз забелязах, че главна цел на Англия е да раздели България на две части така, че Балканският гребен да принадлежи на султана, за да му даде възможност да се брани от нашите бъдещи нападения. Колкото важно да беше изменението на границите в Мала Азия, даването на Карс, а главно на Батум, на Русия, Балканският въпрос имаше най-голямо значение за Британската империя.
В това бе грешката на лорд Солсбъри и лорд Биконсфилда. Очевидно беше, че отделянето на северна България от южна можеше да бъде само изкуствено, дори ако се приемеше, че защитата на Балкана бъде в ръцете на турците, и аз помня, предложих на лорд Солсбъри, когато търсеше название за тия две Българии, да наречем едната България доволна, а другата – недоволна.“ (ibidem, стр.132)
Още преди Лондонското споразумение, за западните велики сили е ясна далечната цел на Русия, скрита под благовидните обещания за „освобождение на християните“, което по-късно ще бъде лицемерно подменено с „освобождение на българите“! Българите – щото пред другите християни, тоя номер не минава! „Балканският гребен да принадлежи на султана, за да му даде възможност да се брани от нашите бъдещи нападения“. С една дума, английскатастрана директно в очите им казва: „Не вярваме на уж „благородните“ Ви намерения – знаем, че искате плацдарм към Проливите!“. Припомням принципа на Екатерина Велика формулиран в три точки: „1.Освободи; 2.Дай автономия: 3.Анексирай!“ Е, английската страна не вярва, но много българи и до днес, въпреки огромното количество факти – вярват! „Русия – туй име свято…“, в интерес на която, те са готови и майка си да продадат. (напомням за Драган Цанков, получил десетки хиляди златни франкове от руския дипломатически агент. Напомням и за Вапцаров, който при майка и баща българи, закърмен от Коминтерна, се оказва „македонец“). Но това са едни други теми. Отново – неудобни!
„Две години след конгреса стана очевидно: 1) че султанът не може да се защищава от линията на Балкана и 2) че след няколко години или дори месеци тия две провинции ще се съединят. В края на краищата, в течение на седмицата аз се домогнах до обещание за свикване на конгреса, който трябваше да остави на Русия Карс и Батум.
Оставаше само да излезем из задънената улица, в която бяхме се озовали благодарение на руската и английска декларации. За достигане на тая цел аз предложих на лорд Солсбъри следното: аз ще отида при княз Бисмарка, ще го посветя в нашите преговори и ще му предложа да вземе инициативата за свикване на конгреса, като се измъкнем от нашето затруднено положение с помощта на следната формула: всяка държава, като се съгласява да вземе участие в конгреса, със самото това заявява своята готовност да обсъжда всички пунктове на Сан-Стефанския договор. (ibidem, стр. 132)
… Като минавах през Берлин, аз се представих на германския император, който ми съобщи същите опасения, както и канцлерът, по повод непосредственото съглашение с Англия и също така изрази учудването си, като узна, че Англия е съгласна ние да вземем Карс и Батум. (ibidem, стр. 133)
За момент ще прекъсна графа – обърнете внимание – на Конгреса и в разговорите, които го предшестват, темата „България“ почти не съществува. За сметка на руските интереси в Кавказ – обърнахте ли внимание, колко често в „записката“ се повтаря „Карс и Батум“? Очевидно те са по-важните за империята!
… онова, що се представи пред очите ми в С.-Петербург, беше до такава степен необикновено в сравнение с обрата в общественото мнение, който се извърши след конгреса, че трябва да го разкажа.
Още с пристигането си (в Санкт Петербург – бел. съст.) аз чух как от всяка страна осъждаха политиката на императора и, въпреки големите успехи на нашата армия, съжаляваха, че сме започнали войната. Това мнение беше всеобщо, без ни едно изключение. Изглежда, че всички мислеха еднакво. Едни (говоря за министрите и други влиятелни лица) съжаляваха за започнатата война от гледна точка на общественото благосъстояние на Русия … Славянските комитети се засилиха и на правителството ще бъде трудно отново да стегне юздите, след като съвсем ги е отпуснало. Дори военните, които бяха участвували в последната кампания и се намираха в голямо количество в С.-Петербург поради конгреса, критикуваха войната, нейната необходимост, говореха за високото благосъстояние, което се наблюдавало между християнското население в Турция. …
… императорът не искаше да вярва, че в замяна на разделянето на България на две части от Балкана англичаните са склонни да ни отстъпят Карс – с една дума, всички съществени предимства на Сан-Стефанския договор, от които (както всичко през време на моето пребиваване в С.-Петербург ми доказваше) ние бихме се отказали, само за да не подновяваме борбата, тоя път при намесата в нея на други Велики държави. На моя доклад за преговорите императорът отговори приблизително в следните изрази:
„Безразлично ми е дали ще бъдат две или дори три Българии, стига само те да бъдат обезпечени от учреждения, които би ги гарантирали от възобновяване на ония ужаси, които ние видяхме. Що се отнася до останалото – Карс, Батум и така нататък, аз нищо не вярвам. Когато дойде работата да се подписва съглашението, англичаните ще се откажат от това. С една дума, те ви лъжат“. (ibidem, стр. 135)
Още тогава аз предвиждах, че лицето, което ще се прати в Берлин като представител на Русия и ще бъде длъжно да избави преди всичко отечеството си от продължаване на войната и да изпълни поръченията на правителството, без да държи сметка за толкова много засилената славянофилска партия, че това лице в даденото положение ще бъде козел отпущения …“ (ibidem, стр.135)
(козел отпущения – жертвен козел в юдаизма се наричал козел, върху който по времето на Йерусалимския храм символически се възлагали греховете на целия народ. (бел. съст.)
„Тук искам да отбележа инцидента, който тогава трябваше да замълча от страх да не мина за самонадеян, но който оказа известно влияние на резултатите на конгреса. На минаване през Берлин аз преди всичко отидох при княз Бисмарка; той беше настроен извънредно доброжелателно по отношение на делото, което аз трябваше да защищавам…
Той още не бе свършил да говори, когато му донесоха разшифрована телеграма от генерал Швейниц. В нея се казваше, че императорът направил посещение на княз Горчакова с цел да му даде да разбере, че неговото отиване в конгреса е невъзможно поради състоянието на здравето му; но че, отстъпвайки на настояванията на канцлера (Горчаков – бел. съст.), Негово Величество в края на краищата се съгласил да го назначи главен пълномощник вместо мене. При тая новина, прочетена гласно от княз Бисмарка, изразът на лицето му бързо и многозначително се измени.
„Обстоятелствата се промениха съвсем – ми каза той, – ние лично ще си останем приятели във време на конгреса, но аз не ще позволя на княз Горчаков втори път да се качи на раменете ми, като ги употреби като пиедестал“.
Тоя факт за излишен път доказва, до каква степен у нас всичко се принася в жертва на личните интереси. … Императорът знаеше, че княз Горчаков е абсолютно нищожество, известни му бяха враждебните чувства, които княз Бисмарк имаше към руския канцлер; неговото присъствие в Берлин можеше само да повреди на нашето дело. Всичко това беше очевидно и все пак на княз Горчаков бе разрешено да замине за Берлин…“ (ibidem, стр.137)
„Императорът ни събра само веднъж. … Княз Горчаков, който току-що беше се поправил от болестта си, бе дотолкова отслабнал умствено, че не разбираше онова, което се говореше. …“
„Тук се случи инцидент, който трябва да отбележа. Като се връщах от Царское село, аз пътувах по железницата заедно с военния министър (Милютин – бел. съст.). Аз горчиво му се оплаквах, че е незначителна помощта, която мога да очаквам от главния пълномощник, а особено, че са недостатъчни инструкциите.
Генералът ми отговори: „За какво ви са инструкции, драгий графе, и как искате да ви ги дадем? Вие знаете положението. Ние не можем повече да се сражаваме. Не можем това ни по финансови, ни по военни съображения. Вие сте поели патриотична задача и затова защищавайте ни колкото се може по-добре. Отстоявайте пунктовете, които смятате за възможно да отстоявате, и отстъпвайте, по-добре отстъпете всичко, отколкото да развалите конгреса“.
… на конгреса аз не само не правих отстъпки, но постигнах всичко, което беше обусловено в съглашението от 30 май, тоест всичко онова, което преди няколко седмици напълно задоволяваше императора и неговите съветници. Единствената отстъпка, която трябваше да направя със съгласието на С.-Петербург, беше отстъпването на Австро-Унгария една ивица земя (1’enclave) до Митровица. Тя не я е окупирала и досега, две години след конгреса! Във вид на реванш аз добих присъединяването към България на Софийския санджак, което изглеждаше за императорското правителство така малко вероятно, че аз дори не получих инструкции да поддържам това искане.“ (ibidem, стр. 138)
„…Състоянието на умствените способности на княз Горчаков в момента на неговото отпътуване от С.-Петербург внушаваше такива страхове, че аз получих разрешение да употребявам шифъра на Военното министерство за предаване в случай на нужда на ония сведения, които сметна за необходимо да скрия от него. …“ (ibidem, стр. 139)
Отново, уважаеми Читателю, ще прекъсна достолепния граф Шувалов! Не са ме възпитавали да прекъсвам така, но пък „сърце мъжко, юнашко, майко не трае…“!
Руският император, дето ни бил „освободител“ (нарочно изписвам с малка буква!), много искал Санстефанска България, но май „немал желание“ тя да се случи, защото на тези толкова важни преговори (за бъдещето на България, но и на Русия), изпратил… „абсолютното нищожество Горчаков“, който на всичкото отгоре „бе дотолкова отслабнал умствено, че не разбираше онова, което се говореше…“. А и „състоянието му внушавало такива страхове…“. Не знам какво е било състоянието на императора, изпратил Горчаков на тези уж толкова важни преговори.
Май не Англия ни е прецакала… Нито пък Бисмарк…
„Княз Бисмарк председателствуваше конгреса с известна военна рязкост, която у никого не предизвикваше неодобрение и пред която се прекланяха представителите на всички държави, без да изключваме и двамата английски министри, от които очаквах повече гордост. Но значително влошаваше моята работа методът въведен от председателя на конгреса, с цел да спести силите си и да избегне отегчението при изслушване детайлното обсъждане на българските, черногорските и други въпроси – „делата на ония човеци“, както ги наричаше той. С тая цел той ни заставяше нас тримата, представителите на Русия, Англия и Австрия, предварително да се договорваме помежду си и само в случай на постигнато съглашение, ако то се явяваше възможно, да внасяме тия въпроси на разглеждане в конгреса. Тия заседания между трима, които обикновено ставаха в Английската легация, аз отнасям към най-мъчителните часове на моя живот; те бяха непоносими за пълномощника на Русия. Аз отивах там сам и сам трябваше да се браня със зъби (mich herumbeissen) по цели часове от лорд Биконсфилда и лорд Солсбъри, от една страна, и от граф Андраши и барон Хаймерл, от друга. Такова положение беше непоносимо; случи ми се не веднъж да предупреждавам княз Бисмарка, че ще се откажа от него и че моля да се пренесе обсъждането на тия въпроси в общото заседание. (ibidem, стр. 140)
„И все пак в време на едно от тия заседания на тримата аз се възползвах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България.“
… След подписване на договора аз се оказах виновен, че цяла редица национални стремежи не бе задоволена, а също така и за всички изменения внесени в Сан-Стефанския договор; забравяха, че тоя договор бе сключен с враг победен, изчерпал своите източници, враг, с когото преговори се водеха само проформа. Можеше ли да се очаква, че Сан-Стефанският договор ще бъде приет изцяло от Европа, враждебна на нашата политика…
Добри или лоши бяха тия резултати, те не бяха достигнати от руските пълномощни представители на тяхна отговорност. Отчет за всяко заседание на конгреса тутакси се предаваше по телеграфа в С.-Петербург и всеки пункт, който се подлагаше на обсъждане, до утвърждаването му получаваше санкцията на императора. (ibidem, стр. 141)
Излиза, че ние – софиянци, трябва да сме благодарни не на оня граф, който тачим и благославяме (разбирай – Игнатиев), а на друг граф, вярно пак руски, но вкарал София в пределите на Княжество България, ловко използвайки грешките на другата страна. И ще препоръчам на софийските русофили, бюстът граф Игнатиев (който предава на Сърбия Западните покрайнини), на ъгъла на „Сан Стефано“ и „Шипка“, да бъде заменен с такъв на Шувалов – той поне е направил нещо за София! Е, разбира се, най-добре да си сложим някой българин там! (Между другото, да попитам реторично – колко паметници на български царе или държавници има в София? Първият за когото се сещам е един, с разцепена глава! И един със светещи очи, които вече не светят – нямат батерии! …)
„В Русия много злословиха по повод на ролята, която игра на конгреса княз Бисмарк; обвиняваха го в неблагодарност след поддръжката, която Русия даде на Прусия в 1870 г. Наистина, княз Бисмарк не искаше да се кара с никого заради нас … Обаче, ако, от една страна, се вземе предвид пращането в Берлин за главен пълномощник един човек, когото князът смяташе за виновен (Горчаков – бел. съст.) пред него (а това имаше голямо значение при характера на германския канцлер) и ако, от друга страна, се изброят всички случаи, в които ние се обръщахме към него и когато той смяташе, че ни е направил услуга, ще бъде несправедливо да му се приписва враждебно отношение към Русия, както правеха в С.-Петербург. И наистина, от самото начало на Източната криза ние се стараехме да го направим защитник на нашите интереси, като твърде често му напомнювахме за услугите, които сме му направили. От психологично гледище това бе грешка“. (ibidem,стр. 143)
„Германският канцлер два пъти ми разказва – веднъж в Фридрихсруе, друг път в Берлин – за предложението, което направил на императорското правителство в началото на Източната криза (не мога точно да си спомня по кое време) – предложение останало без отговор.
Според неговите думи, той ни предлагал морална и материална поддръжка против Турция, като давал на наше разпореждане до сто хиляди души, в замяна на гарантиране от страна на Русия ненарушимостта на германската територия. …“ (ibidem, стр. 143)
„Конгресът заседаваше вече трета седмица, когато, като избухване на бомба дойде разгласяването от английския печат на англо-руския договор.
Това събитие произведе в Англия такова силно вълнение и такова неблагоприятно впечатление, че двамата английски министри в едно прекрасно утро ми заявиха, че се отказват от оня пункт на съглашението, според който те се задължаваха да не се противят на отстъпването Батум на Русия. Развълнуван от тая новина, аз напомних на маркиз Солсбъри, че той е дал подпис и че аз му предлагам да не се отказва от него.
Министърът на външните работи признаваше задължителния характер на това съглашение, но заяви, че за да заобиколи тоя пункт, той ще подаде оставка и че в същия ден той ще бъде заместен от друг министър на външните работи, за когото тоя подпис не ще бъде задължителен.
… Аз тутакси отидох при княз Бисмарк: това бе във време на неговата вечеря. Аз му съобщих признанията, които ми направи маркиз Солсбъри, и го помолих да ми даде доказателство за обещаната подкрепа, като направи последен опит пред Биконсфилд. Той направи това незабавно, като отиде в Кайзерхоф при английския пръв министър, и след два часа тоя тежък инцидент беше ликвидиран. (ibidem,стр.144)
„Князът ми съобщи от какво средство се е възползувал. Той казал на лорд Биконсфилда, че най-добра политика е честната политика и че трябва човек да държи на обещанията си, дори ако се е излъгал, когато ги е давал…
Княз Бисмарк дори си послужил със заплашване, като обърнал вниманието на Биконсфилда, че съглашението от 30 май, макар да е двустранно, му е било съобщено със съгласие на лицата, които са го подписали, и че именно въз основа на това съглашение канцлерът е сметнал за възможно да посъветва германския император да свика конгреса в своята столица. Поради това, отказът от изпълнението на тоя договор ще бъде вече не дело между Русия и Англия, но ще се яви като нелоялна постъпка по отношение на Германия.“ (ibidem, стр. 145)
„Батум, както казах по-горе, беше отстъпен на Русия, но въпросът бе за едно извънредно важно обстоятелство, а именно за прокарване на границата малко или много далече от Батум и Карс: англичаните имаха намерение да ни изтласкат до самите стени на тия градове.“ (ibidem, стр. 145)
„Наближаваше краят на конгреса. Княз Бисмарк, който бързаше да замине за Кисинген, бързаше и с неговото довършване и всеки ден ме питаше постигнато ли е съгласие между Англия и Русия по въпроса за азиатската граница. Аз му известих, че княз Горчаков е поел воденето на тия преговори; същото съобщих и на маркиз Солсбъри, който също така ме подканяше да бързам. Той ми отговори с някакъв ужас: „Но, драгий ми графе, лорд Биконсфилд не може да води тия преговори, той никога не е виждал картата на Мала Азия“. В себе си аз помислих, че и нашият пълномощник се намира в същото положение.“ (ibidem, стр. 146)
„За да стане по-ясно онова, що последва, трябва да забележа, че ние имахме карта на Азия, на която нашият главен щаб бе прокарал с една боя границата установена от Сан-Стефанския договор, а с друга – линията, която съставяше nec plus ultra на онова, що пълномощниците можеха да отстъпят под натиска на Англия. Излишно е да добавям, че втората линия беше, така да се каже, държавна тайна.“ (ibidem, стр. 146)
„Това последно заседание, посветено на азиатския въпрос имаше тържествен характер. От него зависеше мирът или войната в Европа.
Председателят предложи на двамата пълномощници да заемат места един до друг и да изложат съдържанието на тяхното съглашение. И двамата седнаха и всеки разгъна карта специално начертана за тоя случай. Ние застанахме на група зад тях. Князът започна да говори и аз тутакси разбрах какво недоразумение трябваше да произлезе. На картата на княз Горчаков имаше само един чертеж, Сан-Стефанският, и князът важно заяви, че „милордът вече го е приел“. Но милордът на всяка дума на княза отговаряше с лаконично: „не… не…“ и показваше на картата си оная линия, на която се е съгласил. И за мое най-голямо учудване, тая линия във всичките си извивки беше тъкмо оная, на която ние имахме право да се съгласим като на краен предел на нашите отстъпки.“ (ibidem, стр. 146)
„И това именно недоразумение послужи за наша полза. Аз настоявах на линията Сан-Стефано, маркиз Солсбъри – на чертежа nec plus ultra на нашия Главен щаб. Княз Хохенлое предложи една междинна линия, която разделяше спорната територия на две равни части.
Аз се съгласих и въпросът беше решен.
На другия ден ние подписахме договора.“ (ibidem, стр. 147)
„Резюмирам съдържанието на моята записка.
1) Аз не само не пречех на влизането на нашите войски в Цариград и не плашех с последиците от тая мярка, но на своя отговорност заявих на лорд Дерби в момента, когато английският флот форсираше Протоците, че тая мярка ни освобождава от всички наши по-раншни задължения по отношение на Цариград. И трябва да се забележи, че тия по-раншни задължения бяха поети не по мой съвет – те изхождаха непосредно от императорския кабинет…
…
5) Аз водих преговорите по съглашението от 30 май, условията на което бяха повече от задоволителни за императорския кабинет, тъй като сам императорът не вярваше, че това съглашение ще бъде някога подписано.
6) На конгреса аз постигнах санкционирането на всички съществени пунктове, които се съдържаха в моите инструкции…
7) Аз успях да спечеля Софийския санджак за Българското княжество.
Аз напуснах Берлин на другия ден след подписване на договора и го отнесох на императора. Той ме посрещна с тия думи:
„Аз зная, че всичката тяжест на конгреса падна на вас и вие сторихте всичко, което можехте. Признайте, обаче, че резултатите на конгреса са много печални за нас“.
Аз винаги предвиждах враждебността, която трябваше да предизвикат у невежествената или фанатична в славянските си тенденции публика някои пунктове на договора, но бях учуден, че правителството, вместо да мусира (така е в оригинала – разбирай – „сумира“ – бел. съст.) получените резултати – а те бяха доста значителни – тръгна с недоволните и едва не застана начело на тях. Това бе грешка: тоя път Русия се сърдеше и нейното недоволство, насочено главно против Германия, ни създаде сериозни затруднения в много последващи стадии от изпълнение на договора.
Безпристрастната история ще каже своята дума по тоя въпрос: тя ще реши, чие положение на конгреса беше по-добро – на руските пълномощници ли, които се върнаха в отечеството си „с подвита опашка“, или на английските министри, посрещнати у дома си с почести и триумф.“ (ibidem, стр. 148)
Българският Рожден ден
След едномесечни разисквания, на 13 юли 1878 г., Конгресът утвърждава: Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи – Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско.
Само ден след края на Конгреса (15 юли 1878 г.), вестник „Berliner Tageblatt“ коментира, че мирът от Берлин представлява компромис, който не задоволява никого и все пак гарантира мир в Европа за кратко време. Русия е изисквала прекалено малко, Англия е отстъпила прекалено много. Австрия е разровила славянското гнездо на оси, а малките балкански държави са нещастни… Италия и Франция си отиват с празни ръце и се измъчват от това… И това е нашата победа в Берлинския мир.“ (Глени, 2013)
След Берлинския конгрес, политическата карта на Балканите изглежда по следния начин: договорът възстановява Македония и Тракия като части от османската империя. На Сърбия, Румъния, Гърция и Черна Гора получават различни територии, за сметка на Османската империя.
Русия ще продължи да поддържа окупационни сили в България и Източна Румелия до май 1879 г., но и след тази дата, руското влияние както в Княжеството, така и в Източна Румелия, си остава сериозно. На Австро-Унгария се разрешава да окупира Босна-Херцеговина и санджака Нови пазар. Султанът все още е номинален суверен на тези територии (и Виена, разбира се, прави всичко възможно Истанбул да си остане отговорен за дълговете на Босна), но, както и в случая с България, всички разбират, че Босна, Херцеговина и санджакът са изгубени за Империята завинаги. (ibidem)
Територията на България е намалена от заложените в Санстефанския договор 176 000 км2, като освен това, е разделена на две, по билото на Стара планина, а третата й част – Македония, е придадена обратно на Османската империя. Българското княжество трябва да избере монарх, приемлив за великите сили, макар че на теория той все още си остава поданик на султана.
Източна Румелия се явява неделима част от Османската империя. Създават се местни милиции, обучавани от руските окупационни сили и съставени само от българи. Главният губернатор е руснак и с изключение на някои несъответствия в икономическите политики на княжеството и Източна Румелия, между нея и Княжеството, не може да се направи особена разлика.
За предадената на Русия Южна Бесарабия, Румъния получава Северна Добруджа! Все пак, под руски натиск, Берлинският договор дава част от южна Добруджа на България. А Сърбия получава обещаните й от граф Игнатиев, населените с определили се като българи, Пирот и Ниш!
И други балканци „губят“ територии. Черна гора, като верен приятел на Русия, получила в Сан Стефано сериозни териториални придобивки, които биват съществено редуцирани в Берлин. Сърбия, Румъния и Черна гора стават, също като Гърция, независими държави.
Много българи смятат, че единствената цел на Берлинския конгрес, е да „ореже“ българските територии. Всъщност, той повишава и залозите в „голямата игра“, англо-руското съперничество в Кавказ и Централна Азия. Дори съвременната история на Афганистан, Босна и Судан, страни, за които светът не предполага – всички те, по един или по друг начин, започват с Договора от Берлин. (ibidem)
В заключение трябва да се кажат две неща. Първото е, че Европа не е била нито безразлична, нито апатична по отношение на българския въпрос. Европа изобщо не е била против автономията на България, нито против защитата на правата на българите в самата Османска империя. Европейската дипломация всъщност е изключително активна, особено след Априлското въстание, което изиграва ролята си. Разбира се, различните европейски държави имат различни интереси, но никоя от тях не е против създаването на ново „status quo“, което изключва изказано на Цариградската конференция от Мидхат паша, лицемерие – „Империята вече има конституция и няма нужда от никакви други гаранции за правата на българите.“
Второто, което произтича от горното е, че Русия води Руско-турската война от 1877-1878 година, след пълно съгласуване с Австро-Унгария и Великобритания. Нещо повече, позициите на тези три велики сили постоянно се подлагат на „фина настройка“ в хода на събитията.
Несъмнено не бива да се отрича и ролята на руския император Александър Втори, принуден от развитието на събитията да изиграе ключова роля и в частичното освобождаване на българите и в създаването на българска държава, макар и ограничена. Има изследователи, които предполагат, че Александър Втори е разглеждал България и като някакъв експеримент, от който да прави изводи за по-нататъшното развитие на реформите му в Русия, позовавайки се на либералния характер на проекта за бъдещата българска Конституция. Така или иначе, край този „експеримент“ в Русия слага приемникът му, Александър III, но това е друга тема.
От своя страна, останалите Велики сили „позволяват“ на Русия, да води война с Отоманската империя заради „подигравката“ с тях на Константинополската конференция през декември 1877 г. Разбира се – не от желание за мъст – някои от великите сили се възползват от ситуацията – Австро-Унгария подготвя окупацията на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак; Англия получава остров Кипър и се укрепява здраво в Източното Средиземноморие; Франция получава Тунис. Германия пък следва своите стратегически интереси, свързани с ангажирането на Русия и Австро-Унгария на Балканския полуостров.
„Така че, тезата за конфликт между Русия и „вероломната Европа“ преди и по време на Берлинския конгрес, даже не е легенда – тя е просто басня, която обаче остава в употреба за пропагандни нужди вече почти век и половина.“ (Дечев, 2023)
Библиография:
Mowat, R. (1922). History of European Diplomacy (1815–1914). London: Edward Arnold & co, London.
Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийната социалистическа книжарница.
Газенкампф, М. (1908). Мой Дневник 1877-78 гг. Издание иссправленое и дополненое. С. Петербург.
Генов, Г. (1940). България и Европа. Сан-Стефано и Берлинъ, 1878. София: Българска Историческа Библиотека.
Генов, Г. П. (2001). Политическа и дипломатическа история на България, т. 13. София: Ваньо Недков.
Глени, М. (02 май 2013 r.). Реалният Берлински конгрес. Извлечено от Либерален преглед: https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/europe/2046-2013-05-02-13-01-04
Дечев, Т. (06 март 2023 r.). Няколко думи за Европа, Руско-турската война (1877-1878) и за частичното освобождение на България. Извлечено от svobodennarod.eu: https://svobodennarod.eu/gledischa/nyakolko-dumi-za-evropa-rusko-turskata-voyna-1877-1878-i-za-chastichnoto-osvobozhdenie-na
Златарски, В. Н., Миятев, К., & Велков, И. (1932-1933, том II,). „Българска историческа библиотека“, год. V. София: Печатница „Книпеграф“ АД.
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. (1952). Москва: Государственное издательство политической литературы.
Хвостов, В. (1933). П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г. Красный архив. Исторический журнал, т.59, 82-109.