Съдържание
Освобождение ли?
Каквото и да ти говорят, става дума за пари
Чисто злато…
Изплатен или опростен? Или…
Вместо епилог
Освобождение ли?
На тази година и на този Указ на българския княз ще отделим специално внимание – четейки тези редове, ще разберете защо!
Но ще започнем с датата 3-ти март, която се свързва от всеки българин със Санстефанския договор, поставил уж началото на новата българска държава. Пиша „уж“, защото за всеки историк, но и за част от познавачите е ясно, че Третата българска държава de facto започва да съществува на 13 юли 1878 г. (оставям за размисъл на останалите, както всъщност се случва тогава).
Договорът, подписан на 3 март, разгледахме в друга глава, тук ще разгледаме финансовата му страна. Както се казва, „каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари!“ Ще цитираме отново части от него по изданието „Принос към дипломатическата история на България 1878 – 1925 г.“ с автор д-р Б. Кесяков. (Кесяков, 1925)
В чл. 8 на този „прелиминарен“ (забележете – предварителен!) Договор между другото се казва:
„Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правителство. Високата Порта ще има право да разполага с военните припаси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в крепостите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 януари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разноските за поддържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове“
Само в този чл. 8 на договора, който считаме за национален празник, думата „окупация“ се споменава 6 (шест) пъти и нито един път я няма думата „освобождение“! Поредният повод за размисъл.
И тъй като Санстефанският договор има прелиминарен (предварителен!) характер, той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. По настояване от страна на Русия, съдбата на България отново е решена без присъствието на нито един българин! Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия, обръща публично внимание на подготвяните от Русия, Англия и Австро-Унгария несправедливости спрямо българския народ и организира подписки от всички земи, които да бъдат занесени до Берлинския конгрес – всичко това за съжаление останало без последствия!
Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България“ до изработването на Органически устав (Конституция) на Княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на Органическия устав (Конституцията) следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл.7 на Договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”. – Защо слагам в курсив този текст, ще разберем малко по-късно!
Чл. 22 на Берлинския договор намалява времетраенето на руската окупация от 2 години на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България след изтичането на този период. В българската социалистическа и постсоциалистичесĸа историография този период е наричан „Временно руско управление“, докато във всички официални руски архивни документи, а и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. директно е означаван като „Руска окупация на България“. В тълковните речници, понятието „оĸупация“ има по-скоро негативен характер и с него се означава „задържане на територия и военен и административен контрол върху нея“ – малко по-различно от „безкористно освобождение“, нали?
В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски, като и не е уточнено, кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна“ се разбира България, която според чл. 6 на този Договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия (нещо невъзможно, с което Русия е била наясно, имайки предвид подписаните от нея договори в другите велики сили). Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество на две, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него“, но на практика страните вече били две.
Управител на завзетите земи, съставляващи бъдеща България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, и съгласно Договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл.19 на този договор се уточнява: „На Европейската комисия ще се възложи да управлява в съгласие с Портата финансите на областта до изработването на новата организация.“ Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в Договора.
Руското правителство видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и по-късно се опитва да реши по някакъв начин възникналия въпрос. В изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков трета инструкция, е отбелязано:
„Имайки предвид, че според чл. 22 на споменатия (Берлински) договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта – вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.“ (Гербов, 2015)
Руският император Александър II, наричан „Освободител“ (напомням – без връзка с нашето „освобождение“, но пък доста удобно за някои), назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес – на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност „руски императорски комисар“. След изтеглянето на редовната руската армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус.
След избора на законен български владетел в лицето на княз Александър Батенберг, княз Дондуков-Корсаков, изпълнил мисията си, напуска страната. На 31 януари 1880 г., вече бившият руски императорски комисар, като главнокомандващ на окупационните войски, изпраща на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските – общата сума се равнява на 24 312 900 рубли.
В писмото между другото се казва:
„С писмо от 31 август 1879 г., с № 4095 Ваше Високопревъзходителство ме уведоми, че в дневника на комисията, учредена за разглеждане на кредитите по военно време, е разпоредено: да ми бъде възложено да съобщя по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия, които на основа на XXII гл. от Височайше ратифицирания на 15 юли 1878 г. Берлински договор трябва да бъдат отнесени за сметка на страната. …
1. От приложената ведомост… стойността, заедно с доволствието, ще бъде около 24 и половина милиона.
2. За попълване на държавния дълг, Българското Княжество, току що възродило се, все още не укрепнало от предишното турско владичество и силно пострадало по време на миналата война, за да попълни държавния дълг трябва да обложи обеднялото народонаселение със специални данъци още в самото начало на своето съществуване …
3. При разглеждането и многостранното обсъждане на посочения дълг в палатата на представителите, могат да се появяват много недоразумения, в частност, ако се вземе под внимание стойността на различните материали и продукти, които са били изготвени от Полевото интендантство по време на военните условия на твърде високи цени и след това са оставени на склад за продоволствие на войските по време на окупацията. Тези недоразумения могат да станат още по-големи под влияние на чуждестранните агенти, които, разбира се, няма да закъснеят да се възползват от всяко средство, за да охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия.
Споменатият горе дълг на България и Източна Румелия за тях е огромен, докато за Русия той е незначителен, в сравнение с жертвите, които нашето правителство даде за освобождението на родствените ни по кръв братя. …
Поради това се считам длъжен да ходатайствам от Княжество България да бъде снет лежащия на него дълг.…
Уведомявам Ваше високопревъзходителство за това свое заключение и имам честта да помоля покорно, да ходатайствате пред господаря император, лежащият върху Княжество България и Източна Румелия наш дълг, съставляващ сумата, отбелязана в споменатата по-горе ведомост, да им бъде дарен.“ (стр. 436) (Овсяный, 1905)
От писмото на Дондуков-Корсаков ясно се вижда разминаването с намеренията, заложени в чл. 8 на Санстефанския договор, с тези в чл. 22 на Берлинския договор. Тези намерения са добре разяснени в инструкцията, изпратена на руския комисар на 24 юли 1878 г.: „всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции“, а не да бъдат търсени впоследствие от Княжество България и Османската империя. По редица причини това не е било реализирано и окупационните руски войски са били издържани от бюджета на Русия. А там, в държавния апарат е имало загрижени чиновници, които след като са направили ревизия на „кредитите по военно време“ са поискали да бъде обяснено „по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия“.
Дондуков, все пак разбира затрудненото положение на една новосъздадена държава и предлага вариант да се излезе от положението – имайки предвид размера на сумите, сравнен с възможностите на империя, като Русия, предлага на правителството, да „ходатайства“ пред Императора, сумите по тези финансови задължения, да бъдат „дарени“, разбирай опростени на младото Княжество България. Намеренията му по отношение на новосъздадената държава, може би са били най-добри, но не бива да пропускаме и предвиждането, че населението ще бъде притиснато с изключително високо финансово бреме, за да се плати издръжката, и да се „охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия“!
За разлика от граф Игнатиев, а и много други руски политици, които искали да обвържат финансово млада България с дългове и плащания в един „материален възел“, с който да я направят максимално зависима от русия, Дондуков май бил единственият, който препоръчал опрощаването на всякакви финансови задължения. Но ние се кланяме на граф Игнатиев, че и паметници му вдигнахме!
Каквото и да ти говорят, става дума за пари
Александър Батенберг заминава на посещение в Русия, за което Симеон Радев, в „Строителите на съвременна България“ пише:
„Заминавайки от Русия, князът направи още една голяма грешка: вместо да заповяда на Соболева да се върне в София, той му разреши да остане за известно време в Петербург под предлог да уреди някои висящи въпроси между България и Русия.
Между тия въпроси на първо място стоеше окупационният дълг спрямо Русия. Княз Александър претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора. Докато царят бе жив, наистина никакво напомване не биде направено в София от страна на руското правителство, но може би то чакаше, щото българските министри да се сетят сами. На 19 ноември 1881 г. руският дипломатически агент подаде за пръв път на българското правителство една нота, с която го канеше да се занимае с въпроса за обезщетението, за което една комисия в Петербург бе вече приготвила документите. Тази нота остана без отговор. Два месеца по-късно, на 14 януари, Хитрово поднови своите постъпки; тоя път българското правителство му отговори, че само камарата е компетентна да се занимава с въпроси от финансов характер. Камарата се свика и залисана в други работи, не помисли за дълга спрямо Русия. През време на своето пребиваване в Русия Соболев реши сега да свърши тоя въпрос, както той го разбираше. Управляющият Министерството на външните работи Кирияк Цанков, нарочно повикан в Петербург, подписа конвенцията. Соболев излага в _Русская старина* употреблението, което той искаше за сумите от окупационния фонд. [*Сп. „Русская старина“ (1870–1918) — ежемесечно историческо издание в Петербург. Основател – М. И. Семевски. Публикува много документални материали, спомени, записки и др. – Б.р.]
Ако бъде сключена конвенция, съгласно с моето предложение, разсъждаваше той, Русия в течение на 12½ год. ще получава от България по 2 милиона лева годишно. То ще бъде една сила в ръцете на руското правителство. То ще бъде един материален възел, който ще съединява до известна степен взаимните интереси на Русия и България. Сетне ще дойде редът на Източна Румелия. Когато Румелия се слее с България, руското правителство ще предяви ново искане от 25 милиона, тъй щото всъщност това правителство ще разполага ежегодно в течение на 25 години с два милиона лева. Това ще бъде материална сила в неговите ръце. Тая сила може да се употреби, за да се закрепят връзките на България с Русия. Ще бъде възможно да се учредят в София добри висши училища за момчета и девойки и да се подготви цяло поколение в руски или по-вярно в общославянски дух. Ще може да се развие руското и българското параходство по Дунава и да се ослаби германизацията на бреговете на тази река. Може най-сетне за тия нужди да се похарчат всичко 15 милиона, а останалите 35 милиона да се употребят за флота в Черно море — с една дума, за създаването на могъществото ни близо до Босфора. (стр.738) (Русская старина, 1886, сентябрь)
Да видим източниците на Симеон Радев: в същия брой на „Русская старина“ от 1886, на стр. 736 четем статия на Леонид Н. Соболев, руски генерал, назначен български министър-председател на седмото ни правителство през 1882-1883 г., през т.нар. „Режим на пълномощията“. Като такъв, същият води политика на трайно икономическо, политическо и военно обвързване на България с Русия. За целта налага подписването на дълго отлаганата от предишните български правителства „Конвенция по окупационния дълг“. Цитирам руското издание в мой превод, но прилагам и линк към оригинала:
„Наистина, трудно е да се предположи, че признателността на българите към Русия е толкова голяма, че са готови да понесат всичко…, като в забележка по черта пише, цитирам: 4) Това е мнението на Княза и консерваторите. Русия, сякаш винаги е показвала своето безкористно отношение към християните в Турция… Русия придоби значението на велика държава освободителка. Но няма как да не съжалиш за това, че се завързват само морални връзки. Тези връзки, при господстващата неблагодарност в политиката се късат лесно. Трябва да има няколко материални възела. Такива трябва да бъдат от Гърция (т.е. от Турция) да се вземе малък остров в архипелага, от Румъния – устието на Дунава, от България – Бургас. С това няма да обидим нито Гърция, нито Румъния, нито България. Но ще имаме на Балканския полуостров материални възли, здраво завързани. Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 фр. за окупацията 1878-1879гг. Дългът за това не са платили. Князът уверяваше, че покойният император Александър II му подарил тези пари и поръчал да ги събере от българите. Негово височество, както той ми обясни, безкрайно съжалява, че императорът не успял да остави писмен документ за правото да получи частта като дял на Българското княжество. Руското министерство не знаело за такава воля на своя монарх и очаквало, кога България ще си спомни за дълга. За да напомни за дълга, руското правителство заявило на българското, че му опростява лихвите по него. Князът и неговите министри мълчали. …Гр. Начович, Греков, Стоилов и компания направиха кисели физиономии, когато разбраха какво искам…Но им заявих, че ще постигна своето искане и изразих убеждение, че народното събрание ще утвърди конвенцията за изплащане на дълга. Греков много се озлоби, когато посмях да му кажа, че от 25 000 000 фр. дължими от княжеството на Русия, могат незабавно да потеглят 18 000 000 фр., намиращи се в резервния фонд. … Ако бъде сключена конвенция съгласно предложението ми, то Русия, в продължение на 12 ½ години ще получава от България по 2 000 000 фр. на година. Това ще бъде сила в ръцете на руското правителство. Това ще бъде материалния възел, който за 12 ½ години ще съединява взаимните интереси на Русия и България. А след това ще дойде реда на източна Румелия. Когато Румелия се слее с България, руското правителство ще предяви ново искане за 25 000 000 фр., така че по същество, това правителство ще разполага, в продължение на 25 години ежегодно по 2 000 000 фр. това ще бъде материална сила в неговите ръце. Тази сила, може да се използва с цел укрепване връзката на България с Русия…“
Край на цитата. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си. Разбирайки обаче, че тази огромна за времето си сума, не може да бъде изпратена в Русия, същия предлага, част от нея да се използва за създаването на руски училища в България, както и за засилване на руския черноморски флот. Идеологическо завладяване, което по-късно ще бъде наречено „Пета колона“ и което, виждаме днес, струва много повече, а цената му плащаме буквално до днес! Да забелязвате и следа от безкористност? Или каквото и да Ви говорят руснаците, знайте, че става дума за пари! За много пари! Това за парите го виждаме и днес по различните руски проекти в България. Но тогава ставало дума разбира се за територии – Бургас, малък „възел“ (по думите на Соболев, който по това време е „министър-президент“, т.е. управлява България от името и май – в полза на Батюшката!).
Искат Бургас, за да може по завета на Петър I, Черно море да стане някога „вътрешно руско“! Че и 50 000 000 златни франка за 25 години, и да сме им вечно благодарни. И днес, пра- пра- пра- правнуците на тези искат да продължаваме да сме им благодарни. За какво бе!!! Старо правило е – Империите не освобождават! Да сте видели някога „добра империя“, която някога да е освободила някого?“
„Equō nē crēdite, Teucrī! Quidquid id est, timeō Danaōs et dōna ferentēs!“
„Не вярвайте на коня троянци! Каквото и да е, „страхувайте се от данайците, дори когато ви носят дарове!“.
За Троянския кон говори Виргилий, но май важи и за Русия във всички времена. Ако дава нещо, знайте, че ще иска много повече! Вижте народите, които някога е „освободила“, вижте зависимостите им и стойте далеч! Вълкът кожата си мени, но…
Чисто злато…
И тъй като се спекулира на колко злато се равнява този дълг, справка в нумизматиката показва, че най-разпространените тогава „златни Наполеони“ – монети от 20 франка, съдържат точно 5,807гр. чисто злато. (40 франковите – съдържат точно 2 пъти повече злато, така че видът на монетите не е от значение). 50 000 000 франка отговарят на 2 500 000 монети от горепосочените, или точно 14 тона и 517,5 кг чисто 24 каратово злато! Проста сметка, която всеки в началното училище може сам да си направи! 14,5 тона злато! Че ние сме си платили няколко „освобождения“ в аванс! Не че по време на Соца „братушките“ не са ни прибрали 2-3 пъти повече, както ще видим по-нататък!
А тук е мястото да споменем и друг, малко известен факт. Няколко години по-рано, през 1867 г. (тогава инфлация няма – има златен стандарт), същият руски император Александър II, продава на САЩ, целия полуостров Аляска за сумата от 7 200 000 долара. Ще попитате – каква е връзката? Почти никаква, защото вече е изял парите! С изключение на „дребен“ факт – един златен долар е имал 90% златно съдържание или е съдържал 1,505 гр. злато. С други думи, цялата сделка се развява на 10 836 кг злато. Няма 11 тона! А България – 14,5 тона! За издръжка на окупацията! Че да си бяхме купили Аляска с тия пари!
Но тъй като сме изпуснали тази изгодна сделка, да чуем отново безпристрастния Симеон Радев:
„Руският историк Татищев говори с възхищение за тоя план на Соболева. Идеята бе наистина много умна от руско гледище. „Има основание да се мисли, пише Татищев, че генералът имаше предвид и други гаранции от чисто политическо естество, осъществението на които би послужило за надеждна гаранция за това, че България в никакъв случай няма да се отклони занапред от пътя, посочен ней, колкото от признателността към Русия, толкова и от истинското й разбиране на собствените й нужди и ползи. При съществуването на означените гаранции самият въпрос за личните предпочитания на княза щеше да стане въпрос второстепенен и не би могъл да влияе на характера на взаимните отношения между Русия и България.“ В какво се състояха тия гаранции, Татищев не казва. Но от неговите заключения се вижда, че те щяха да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат.“ (ако не вярвате на Симеон Радев – вижте Татищев – стр. 382).
Уточнявам: Сергей Спиридонович Татищев (1846-1906) е влиятелен руски дипломат, историк и публицист, изразяващ официалната руска политика. Да видим още един цитат от същата книга „Изъ прошлаго русской дипломатии. Исторические изследования, С. С. Татищев. Санкт-Петербург. изд. А. С. Суворина. 1890.“
Аз ще добавя нещо към по-горе написаното: на стр. 503 в същата книга на С. С. Татищев има нещо потресаващо, което обаче осветлява изцяло руската политика в ония години:
„Убеждавайки се в предателството и измяната на българите, ние следва да се отнасяме към тях като към врагове, без да се утешаваме с мними различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката, всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, направено от Русия за България, трябва да бъде развалено. Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялба дори на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица по Черно море, която Русия да остави за себе си. С една дума, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни измени и се присъедини към страната на нашите противници, както постъпихме с Полша – да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички останали племена, населяващи Изтока, за доказателство на това, че позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, който дръзне да вдигне ръка срещу велика Русия.“ (Татищев С. С., Из прошлаго русской дипломатии, 1890)
Прилагам факсимиле от стр. 503
Това е руската официална дипломация! Не подлежи на коментар!!! Или по-скоро оставяме коментара на българските русофили! Сигурно ще измислят някакво умопомрачително обяснение в стил – „Да, но Америка…“!
Така, по настояване на Леонид Соболев е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор“. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г. В отсъствието на княз Александър I Батенберг, същата е утвърдена в парламента само с 6 гласа против (?!?), като единственият депутат, който направил изказване заявил, че по нея няма какво да се разисква, защото нямало българин, който да не приема задълженията на страната към освободителката Русия.
Народното събрание упълномощава правителството „да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок“. С Указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г., Конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. В него ясно се казва:
„Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Руското Императорско правителство за разходите по окупацията от Императорските Руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.“
10 618 250, 43 рубли! Хайде пак малко счетоводство – една книжна рубла по онова време е фиксирана на 2,64 франка. Или общата сума е равна на 28 032 180 франка. Пак ще напомня: в монета от 20 франка, златното съдържание е точно 5,807гр. – всеки може сам да изчисли сумата в чисто 24 к. злато!
Тъй като в мрежата циркулират некачествени копия от Указа, даващи повод за спекулации, прилагам оригинала на Държавен вестник, бр. 2, 10 януарий 1884 г., стр. 10
Изплатен или опростен? Или…
Някои историци твърдят, че такъв дълг не е изплащан или че е изплатен частично, че е опростен великодушно от Русия, че било нещо друго! Аз не знам! Не съм бил там!
Но… Дали да не видим, какво казват съвременниците – напр. Димитър Маринов, общественик и създател на Етнографския музей в България, автор на много произведения, разбира се забравени чак до 1989 г.. Едва през 1992 г., те са преиздадени в цели 5 тома от изд. „Изток-Запад“. Но за да не бъдем упрекнати в някакъв по-различен – „демократичен“ прочит, ще цитирам оригинала на книгата „ Стефан Стамболов и новейшата ни история (Летописни спомени и очерки), издадена в София през далечната от нас, но много близка до онези събития, 1909 година. (Маринов, 1909)
В отделна глава озаглавена „Изплащане на окупационния дълг към Русия“, Димитър Маринов описва многозначителна случка в българската история, случка, която не само потвърждава, че дълг е имало и той е „ОКУПАЦИОНЕН“, но и показва Стамболов в ролята на ловък държавник, бранещ всячески интересите на България, и затова недолюбван не само от българските русофили, но най-вече – от официална Русия!
„Помним, че руското правителство беше принудило нашето правителство през време на пълномощията да признае, че ние дължим на Русия една сума от 10 618 250 рубли, която произхожда от окупацията и някои други разноски. От тая сума България беше изплатила една по-голяма част и оставаше още за доизплащане.
Върху моралната страна на тоя окупационен дълг се говори в самите документи на тайната архива руска (страници 22-27) и няма нужда да излагаме тук тая неморалност. Тая останала сума руското правителство бе се забавило да я иска, като искаше, види се, с нея да ни държи вечни длъжници…
Чрез германския дипломатически агент г. Вангенхайм, който застъпваше и руските интереси (*), то поиска тоя остатък. … Стамболов отговори, че ще изплати тая сума веднага, само да направи справка. Справката бе направена и се указа, че дългът ни към Русия за окупацията възлиза на три милиона и половина рубли, а не на четири милиона, както гласеше писмото. Стамболов повика Вангенхайма и му отговори, че сумата ще бъде платена, само с едно условие: да бъде поискана официално с писмо и да бъде указано, от де произлиза разликата в руската сметка от 500 000 рубли, понеже според официалните документи в българското финансово министерство се установява, че тоя остатък е само 3 500 000 рубли. Вангенхайм изпълни туй искане на Стамболова. Той писа официално писмо на бланка от руското дипломатическо агентство и същевременно съобщи, че разликата от 500 000 рубли е погрешна. Сметката на Стамболов е вярна. Стамболов веднага се разпореди и на 8/20 март 1890 год. исканата сума бе връчена на Вангенхайм, който даде нуждната разписка за сумата от три милиона и половина рубли или 8 867 000 лева златни, които е той получил от българското правителство в качеството си на представител и защитник на руските интереси в България за сметка на руското правителство от окупационния дълг, по заповед на руското правителство“. Когато парите бяха броени, и разписката получена, Стамболов не можа да скрие своята радост.
„Още една плесница за руската политика и дипломация! Извика той пред самия Вангенхайма. „Палочниците нямали право да разполагат с народния имот, защото са незаконни управници и неправоспособни! Ако палочниците не могат да разполагат с народния имот, нито да го залагат, а могат и имат право да изплащат на Русия батакчийски вересии! Логика нали?“… „С това – прибави Стамболов, Русия дойде косвено, та призна законността на положението. Защото едно неправоспособно и незаконно правителство не може: нито да прави дългове, нито пък да изплаща такива. Веднъж признато, че може да плаща дългове, от само себе си следва, че може и да прави такива – следва, че то е законно и правоспособно. Русия нямаше да се обръща към днешното правителство да иска изплащането на някакви си дългове, ако го признаваше действително за незаконно.“
Тия възгледи възприе и самия Вангенхайм, па и всички дипломатически агенти, и ги съобщиха веднага на своите правителства… и всички се съгласяваха в тая главна мисъл, че Русия с искането и приемането на тая сума от окупационния дълг само признало това, което до сега упорито е отказвало, а именно правоспособността и законността на днешното правителство и на положението в България… „Стамболов от всичко вещо умее да печели победи за каузата на своята политика…“ (Маринов, 1909)
Така значи – не само дългът е изплатен докрай в брой с оставащите 8 867 000 златни лева, но и Русия, която след Съединението през 1885г, извършено против волята и интересите й, е скъсала едностранно дипломатическите отношения с България и предизвикала Сърбия да ни нападне, признава настоящето българското правителство за законно! Как да не му спретнеш на тоя вироглав Стамболов една „мокра поръчка“. И за пореден път да напомня факта, че една златна монета от 20 лева (равни на 20 френски Наполеона), съдържа 0,19 унции чисто злато, т.е. последната „вноска“ се равнява на 443 350 монети с общо тегло 2,575 тона чисто злато!
Безплатно и безкористно „Освобождение“! Няма що…
Прилагам факсимиле от стр. 629-630 – Димитър Маринов – Стамболов).
Както винаги, ще се намерят читатели, чийто коментар ще започне с думите: „Може би е така, обаче…“. Тук ще ги прекъсна. Вместо „обаче“, ще се обърнем към още един УБЕДИТЕЛЕН източник, който не може да не е достатъчно достоверен – Българската Народна Банка, през която биха минали подобни плащания. Да видим какво показват документите. В издание в три тома на БНБ от 2009 г. – „История на външния държавен дълг на България 1878-1990, част 3“, БНБ, 2009 четем:
„…България се оказва в обсега на заемната политика с акта на самото възстановяване на своята държавност. Създаденото по силата на Берлинския договор от юли 1878 г. васално на султана трибутарно княжество, както и статутът на Източна Румелия автоматично поставят България в положението на дебитор към кредиторите на сюзерена в Константинопол. Към това се добавя и изплащането на окупационен дълг към Русия. Значителни средства обвързват българското княжество с изпълнение на задължението по Берлинския договор за дострояване и свързване през българска територия на Източните железници по направлението Виена – Белград – София – Константинопол, което неминуемо въвежда държавата в сферата на инвестиционна дейност главно на английско Френски и австроунгарско – германски банки. Върху българското правителство се прехвърля и натрупаният от Високата порта дълг към английски банки във връзка с железопътната линия Русе – Варна.
Тези задължения натоварват България още в 1878-1879 г. с големи анюитетни плащания поради васалния статут на Княжеството: годишно 2.272 млн. зл. лв. за трибута към султана във връзка с изплащането на военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877-1878 г. От 1881 г. плащането попада в Управлението на османския държавен дълг (Dette publique Ottomane, Дет пюблик отоман)¹ (От 1881 г. османският външен държавен дълг се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята.) като част от погасяването на външните кредити на империята – сюзерен ; извън това Княжеството поема анюитет от 2.120 млн. зл. лв. за Русия по окупационния дълг [Окупационният дълг се образува от разходите на императорското правителство в Санкт Петербург по поддръжката на окупационните руски военни части и гражданската администрация – Управлението на императорския руски комисар в Княжеството 1878/1879 г. Сумата е изчислена на 89.640 млн. зл. лв., така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Наистина, само личната заплата на комисаря е 600 хил. фр. / зл. лв., докато за цивилната листа на българския княз са предвидени 500 хил. фр. (виж Централен държавен архив (ЦДА), ф. 159, оп. 1, а. е. 4, л. 2, 164, 183, 185, 190, 199). Дългът се изплаща на руското правителство по негова сметка в Banque de Paris et des Pays – Bas (Париба), Париж. Надхвърлящ 2 млн. зл. лв., анюитетът се погасява от клоновете на Българската народна банка в Русе, Варна и след 1885 г. в Пловдив, които трябва да насочват в тази сметка голяма сума от своите обороти. Например през март – април 1890 г. от общо изплатените по всички пера 4.401 млн. лв. Русенският клон внася по сметка Окупационен дълг в Париба 3.804 млн. зл. лв. (ЦДА, ф. 285, оп. 2, а. е. 3). През същата година БНБ превежда на Париба по руската сметка общо 8 867 000 лв.], също така годишна вноска и след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. в размер на 2.951 млн. зл. лв. за въведения по Берлинския договор за Османската империя източнорумелийски данък, а от 1888 г. – и анюитет в размер на 3.240 млн. зл. лв. към лондонската банка Робъртс, Лъбок и Кo (Roberts, Lubbock & Co) за жп линията Русе – Варна.
С други думи, в края на първото десетилетие след Освобождението на България годишният трансфер по външните задължения на държавната хазна, произтичащи от Берлинския договор, достига 10.5 млн. зл. лв. (През периода и до края на Първата световна война съобразно международно въведения златен еталон българският лев с равен на френския франк. По – нататък ще употребяваме само „лева“.) По отношение на средногодишния размер на приходите в държавния бюджет през същите 10 години погашението по дълга възлиза на 24.25 % от държавните разходи. По него до 1888 г. Княжеството изплаща само 500 хил. лв. за васалния трибут и 2.951 млн. лв. за източнорумелийския данък, а по окупационния дълг към Русия – едва 5 080 793 лв.
… руските власти увенчават управлението си с учредяването само на една банка – Българската народна банка, със скромен капитал от 2 млн. лв. (Създаването на банката се подготвя със записка на финансовия отдел при Управлението на руския императорски комисар (княз Дондуков – Корсаков) от 16 декември 1878 г. и с негово обявление на 28 януари 1879 г. банката се учредява като търговско – кредитно учреждение. Същото, казва се в документа, „може да бъде правителствена банка“. … До изтеглянето на окупационната власт банката фактически е руска банка, която „регулира търговските сделки“ на Управлението на руския императорски комисар за сметка на предоставяните й суми, „останали свободни“ в областните / губернските финансови служби в Княжеството. От тези суми, набирани от приходите от територията на Княжеството, които банката следвало да съхранява, се заделят упоменатите вече 2 млн. лв. за учредяване. „Капиталът“ обаче веднага с употребен за заплати на банковия директор и помощника му, а сумата минава в задължение на Княжеството и се вписва в дължимата такса по „окупационния дълг“, т.е. двата милиона капитал реално не са внесени. Едва от 1884 г., след като Княжеството преживява управлението на още двама руски генерали – Соболев и Каулбарс – и главно благодарение гуверньорството на Иван Евстатиев Гешов, БНБ става европейско кредитно учреждение и емисионна банка с основен капитал от 10 млн. лв., който се внася от държавата и става собственост на банката.) и подчертана банково – търговска функция.“ (Тодорова, История на външния държавен дълг на България, 1878-1990 г. ,част 3, 2006)
Така пише в официалното издание на Българската Народна Банка (Цветана Тодорова, История на външния държавен дълг на България, 1878-1990 г. т. 3, БНБ, 2006), което и досега стои със свободен достъп на сайта на БНБ и никой не е помислил да го коригира! А в том 1 на стр. 206 от същото издание е публикувана и таблица „Външен държавен дълг на България 1878-1918 г., с дължимите и изплатените вноски по години!
Не знам на кого да вярвам, освен ако не на официалните документи, публикувани от БНБ – уважавана държавна институция!
По различни източници, в държавния бюджет на Княжество България за 1893 г., публикуван в „Български алманах“ за същата година, в раздела „Държавни дългове“ е записано: „Окупационния дълг на руското правителство, според конвенцията от 16 юни 1883 г. 10 618 250,43 ĸн. рубли“ е 26 120 896,06 лева.“ До 1 юли 1891 г. са били вече изплатени 13 776 000 лева, оставали да се плащат 12 344 896,06 лева. Годишно, както е заложено в конвенцията, е трябвало да се изплащат по 800 000 рубли, които според документите на БНБ са съставлявали 2 120 000 лева. (Гербов, 2015)
Така или иначе, след войните идват на власт болшевиките и Ленин опрощава сумите, които дължим. Но да не мислите, че това е заради братска любов или от Комунистически интернационализъм! Не, причината отново е руския (вече съветски) интерес – Съветска Русия отказва да изплаща собствените си огромни дългове, натрупани от руския цар и затова не е удобно да иска задълженията към него! Така, остатъкът от окупационния дълг на бившата Източна Румелия към Русия е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и съветското правителство/
Вместо епилог
В последните месеци, по темата за Окупационния дълг започна да се говори – това е добре, защото показва началото на едно осъзнаване и анализиране на фактите на не на емоциите. Дори Националната телевизия извърши собствен factcheck, който предлагам на вашето внимание. Нека да се говори – нека да се мисли!
Има и много други почти неизвестни факти, но един от тях е доста любопитен факт – Цветана Кьосева, в статията си „Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?“ пише:
„… интересен момент от сагата с окупационния дълг е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921-1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплащат разходите, но решават да ги осчетоводяват за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия. При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно дали царска Русия някога ще се възроди и дали евентуално ще си поиска дълговете. В крайна сметка за издръжката на руските бежанци в периода от 1921 до края на 1951 г. България заплаща 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е няколко пъти по-голяма от остатъка от окупационния дълг на България към Русия и не се нуждае от коментар!“ (Кьосева, 2014)
Т.е. тези пари са подпомогнали руснаци, бягащи от болшевишкия терор! Хуманно!
Историята е следната: още през 1917 година в България започват да пристигат руски дворяни и офицери. През 1919 година, параходът „Витяз“ акостира във Варна с над 1000 руски емигранти. Само за няколко години техният брой достига 45 000: над 200 инженери, 120 лекари, 35 професори, много други университетски преподаватели, 380 учители, хора на изкуството, както и обикновени хора, бягащи от гражданската война. Заедно с многобройните цивилни, от май 1921 в България започват да пристигат поетапно около 20 000 души от частите на ВСЮР (Вооруженные силы Юга России), наречена още Врангеловата армия. Причината: Октомврийската революция и гражданската война в Русия предизвикват огромна емигрантска вълна, получила събирателното определение „Бяла емиграция“.
Но… „следва продължение“, както се казва във филмите!
След окупацията на България от Червената армия през 1944 г. се създава Съюзна Контролна Комисия, доминирана от съветските военни. Веднага след създаването й, генерал А. Черепанов, неин заместник недвусмислено заявява, че имуществата на руските емигрантски организации „трябва да бъдат предадени на съветската държава“, тъй като били „придобити със средства, изнесени от СССР“. Външният ни министър, юристът Петко Стайнов отговаря, че искането да се признаят имотите на тези организации за собственост на съветската държава „не може да бъде оправдано с никакви юридически съображения“, защото имуществата им са придобити с дарения отвън, със средства от българската държава и на самите емигранти. Но кога Русия е съблюдавала международното право! Особено с „Шпагин“ в ръцете!
След 9 септември 1944 година са ликвидирани над 20 руски емигрантски организации, а имуществото им е конфискувано. До края на 1946 година повече от 400 руски емигранти са изпратени в лагери, а 134 семейства са принудително изселени от големите градове. Сред тях е и известният художник и учител Сергей Шишов, който през 1946 е интерниран от София в Севлиево.
Известен е и този факт: към разузнавателното отделение на Дирекцията на Народната милиция е създаден специален отдел „Белогвардейци“, който следи емигрантите, издирва и наказва „враговете на съветската власт в България“.
Проблемът с финансовите средства на разтурените руски емигрантски организации се „разрешава“ в края на 1946 г., когато повечето руски емигранти приемат съветско гражданство. Създава се просъветска сателитна организация – „Съюз на съветските граждани в България“. Ликвидират се всички институции, свързани със старата руска емиграция – училища, болнични заведения и др., като се извършва се пълна конфискация на материалните и финансовите им средства.
Ами това е! Хем сме си платили „освобождението“ и окупацията, хем искат „вечна благодарност“, граничеща с това „вечно да сме им длъжни“! За руснаците говоря! Защото не сте чули украинци, фини, румънци, чийто деди действително са оставили костите си по българските земи, да ни натякват за нашето „Освобождение“!
Разни хора – разни идеали!
P.S. Покрай руската агресия в Украина, прочетох коментар:
„Не е проблем, че ги мислехме за братя! Проблемът е, че ги мислехме за хора!“…
(*) На 6 ноември 1886 г., Русия, в лицето на императорския пратеник ген. Н. Каулбарс, прекъсва дипломатическите отношения с България и нейните интереси се представляват от Германия – бел. съст.
Библиография
Гербов, К. (26 окт. 2015 r.). forumnauka.bg. Извлечено от Окупационният дълг на България към Русия: https://www.forumnauka.bg/topic/17896-okupatsionniyat-dlg-na-blgariya-km-rusiya/
Кесяков, Б. (1925). Принос към дипломатическата история на България 1878-1925. София: Печатница Родопи – Т. Клисаров.
Кьосева, Ц. (3 март 2014 r.). Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.? Извлечено от Факел: https://old.fakel.bg/index.php?t=3469
Маринов, Д. (1909). Стефан Стамболов и Новейшата ни история (Летописни спомени и очерки). София: Печатница на Т. Пеев.
Овсяный, Н. Р. (1905). Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4. С.Петербург: Издание Военной-исторической комисии Главного штаба.
Русская старина. (1886, сентябрь). К новейшей истории Болгарии. Русская старина, Ежемесячное историческое издание, 738.
Татищев, С. С. (1890). Из прошлаго русской дипломатии. С.Петербург: А.С. Суворин.
Тодорова, Ц. (2006). История на външния държавен дълг на България, 1878-1990 г. ,част 3. София: Българска Народна Банка.