Съдържание
В навечерието на Съединението
6 септември… и една неизпратена телеграма
… и последвалата руска реакция!
Няколко думи за Драган Цанков
„ …В Южна България една политическа партия постави на своето знаме съединението и с това знаме сполучи да вземе властта. Обаче до 1885 год. идеята за съединението, както и идеята за освобождението на Македония, се явяваше една национална идея, с която експлоатират борещите се партии. Съединистическата партия, която в Южна България представляваше същото, каквото в Северна България представляваше цанковистката, дошла на власт в името на съединението, се отказа от него. … Естествено, за нея Русия бе идеалът; тя бе пропита с русофилското суеверие. Съединистическата партия поради това се явяваше, както и цанковистката в Северна България, ултра русофилска. Дошла на власт, благодарение на популярната сред масата на дребната буржоазия и селската класа идея за съединението, в което тази маса търсеше спасението си, съединистическата партия провъзгласи, че без Русия съединението не може да стане, когато Русия тъкмо се явяваше против него.“ …
„Съединението се извърши без всякакви вътрешни сътресения. Наистина, против него се обявиха русофилите: цанковистката либерална фракция в Северна България и съединистическата партия в Ю. България. Обаче те не бяха в състояние да му попречат. Начело на борбата за съединението стояха привърженици на каравелистката фракция; тя прегърна съединението и го направи свое дело. Националистическият ентусиазъм, възбуден от съединението, бе тъй голям и общ, щото никакви вътрешни противо съединистически опити не бяха възможни. Обаче съединението не бе съгласно с плановете на някои от великите сили на Балканския полуостров. Най-главно то се яви против завоевателните планове на Русия и Австрия, които и се опитаха да го осуетят. Те подбудиха сръбския крал Милан да обяви война на България за възстановяване на „нарушеното равновесие“ на Балканския полуостров, тъй като извършеното съединение на Южна и Северна България правеше от България една по-едра, по-силна политическа единица. И наистина, през септември 1885 год. съвсем неочаквано за България сръбските войски навлязоха в нея. В същото време Русия повика своите офицери, които обучаваха българската войска, и по тоя начин я остави без висши ръководители. Това обстоятелство показа, че Русия съвсем не е била непричастна в подбуждането Сърбия против България и съединението.“…
„Съединението на Южна и Северна България и победата на последната над Сърбия твърде много се не харесаха на Русия и твърде много я разсърдиха на България, а главно на нейния княз. … Изобщо победата заличи старите му грехове, борбата му против конституцията, и му спечели голяма популярност в България. Всичко това обаче съвсем не беше по угодата на руската дипломация и съгласно с нейните планове в България и на Балканския полуостров. Поради това тя пусна в ход всички средства, за да махне княз Батемберг от България. Още при провъзгласяването на съединението тя настояваше, заедно с избягалите от Южна България русофили, „лъжесъединисти“, в Цариград, пред турското правителство да се окупира Южна България от турските войски и по такъв начин да се осуети съединението и да се направи положението на Батемберг в княжеството невъзможно. (На 4. XII. 1886 год. забягналите в Цариград бивши управители на Източна Румелия подали до високата порта така наречения махзар. Махзарът бил подписан от М. Маджаров, С. С. Бобчев, д-р Хаканов и др.).“
Започвам с този дълъг, предълъг цитат и сигурно ще изненадам много от читателите си – написан e от виден социалист! Не вярвате, нали! Свикнали сме, повечето от българските социалисти, сляпо да защитават всичко руско, нерядко дори срещу интересите на България! Но това е писано наистина от убеден социалист, ръководител на Партията (с главна буква)! Не, не…! Не от онази женица, която през 1997 г., само на 28 години, само с две години трудов стаж, като представител, забележете на СДС, с „младежки жар“ поема „огромния товар“ и на двата висши ръководни поста – да управлява като изпълнителен директор „Техноимпекс“ и да ръководи борда на директорите на „Техноимпортекспорт“ – двете „златни мини“, които после приватизира! А после оглави партията, наречена БСП, с тенденция да я закрие!
Това е точен цитат от Димитър Благоев, в „Принос към историята на социализма в България“ – за невярващите, нека погледнат стр. 100-105. (Благоев, Принос към историята на социализма, 1950) Основателят на днешната ни социалистическа партия, която с гордост се нарича „столетница“, директно дефинира Русия, като основен враг на българската държавност! Това, често е неизвестно на днешните социалисти, а и „удобно“ се пропуска от ръководствата на социалистическата партия от близо век! В последните години, много членове, вкл. и от ръководството на БСП, бяха изключени от партията, за много по-невинни изказвания! Питам се, дали Благоев също не трябва да бъде „изключен“? Но пък той е основател, когото използват като знаме на партията! Значи, най-удобно – нека бъде заметен под килима и да потъне в забрава! Те власт гонят, а вече не остана кой да гласува за тях!
В навечерието на Съединението
6 септември 1885 г. – дата, която някои историци смятат, че е най-достойна да бъде чествана като национален празник на Републиката. Защото в случая говорим за едно самостоятелно и успешно българско дело, в което са ангажирани всички държавни институции (княз, парламент, правителство, войска), революционен комитет и цялата общественост. И то осъществено не с помощта, а въпреки Русия!
Всъщност, историята на Съединението започва доста преди 6 септември 1885 г. Още Априлското въстание поставя пред европейските сили въпроса за възстановяване на българската държавност под формата на автономия, макар и в рамките на Османската империя. Великите сили, забележете – без Русия, са признали Българската екзархия, която е припозната и от султана с нарочен указ (ферман), в който на практика е очертано българското землище и то след проведен плебисцит в балканските владения на империята. Две трети от християнското население в областите Мизия, Тракия и Македония се самоопределя към новата българска Екзархия, а не към Цариградската патриаршия, която е фактически под гръцки контрол и се ползва с мощната подкрепа на Руската империя.
На Цариградската конференция през декември 1876-1877 г., тези български етнически граници са препотвърдени, като към България са добавени и черноморските градове, както и Лозенград и югозападна Македония, която не била включена в султанския ферман от 1870 г. Така в „Цариградска България“ влизат териториите с площ 178 000 кв. км., разположени от Дунав до днешната граница на Северна Македония и България с Гърция (до р. Арда) и приблизително по днешната българо-турската граница като Лозенград е в българско, а Царево остава в Турция. От Запад на Изток, България е разположена западно от р. Южна Морава и Охридското езеро, чак до Черно море – от устието на Дунав до днешен Китен.
Толкова голяма България не е по вкуса на Австро-Унгария и най-вече – на Русия, които още през юни 1876 г., в Райхщадт тайно са се договорили да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканите. Русия получава „правото“ да вземе реванш след поражението си в Кримската война, като започне нова война против Османската империя с цел завладяване на част от нейната територия на Балканите и (да не забравяме!) Кавказ. В това няма никакъв български интерес, защото двете империи фактически се договарят за създаване на свои собствени зони на влияние в завладените територии. Разбира се, Руската империя излиза с лозунга „помощ за православните християни“ – в Манифеста на Александър II за обявяване на руско-турската война от 12 април 1877 г., никъде не става дума за „българи“, да не говорим за някакво освобождение! На Руската империя е изгодна не голяма и обединена, а малка, разпокъсана и зависима от нея България. Русия получава правото да си върне Бесарабия, което да стане (забележете!) за сметка на откъсване на Северна Добруджа от бъдещата България.
Българските опълченци и българското население имат огромен принос за спечелването на войната, която наричаме „освободителна“. Губейки войната, Османската империя иска примирие и то е сключено в Одрин през януари 1878 г. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. е всъщност първото руско-турско споразумение за създаване на българска държава. То се омаловажава или направо се пренебрегва неслучайно – издига се „знамето“ на „Санстефанския договор“. Апологията на Санстефанския мит цели да се докаже, че Русия ни освобождава, а Европа ни разделя!
„На фона на така създадената виртуална санстефанска „реалност“ безсилието на Русия да съхрани съществуващото само на карта българско национално единство, се оправдава с целенасочената политика на западните Велики сили за разпокъсване на българските земи. Стига се дотам в сериозни академични издания да се твърди, че Северна Добруджа е отстъпена на Румъния с чл. 46 на Берлинския договор независимо от същественото обстоятелство, че в този случай Великите сили само потвърждават това, което Русия вече е наложила със Санстефанския договор (чл. 19) и е предвидила като възможна „цена“ за връщането на Южна Бесарабия още в края на 1877г.“,
казва историкът проф. Петко Петков.
Руската империя се опитва да се доближи максимално до Константинопол и проливите, което се разбира от останалите велики сили и възпрепятства идеята за силна, независима и обединена България. Великите сили са наясно, че в Цариград, Русия ги е измамила и воюва не за българската идея, а иска да превърне Княжество България в свой протекторат и бъдещ плацдарм – уж има автономия, васална на Османската империя, но всъщност, султанът няма голямо влияние върху вътрешните работи на Княжеството. За сметка на това, Русия управлява изцяло новообразуваната държава.
Затова и няколко месеца след Сан Стефано се свиква Берлинския конгрес. Още тогава руската дипломация се съгласява да бъдат орязани земите на новата българска държава – просто защото не желае да остави на Балканите голяма и силна държава под каквато и да е форма не на руска, а дори и на най-малка западна протекция. Неслучайно големият спор на Берлинския конгрес е не за границите на Княжество България, а за сроковете за изтегляне на руските войски. Берлинският договор, разделя българското землище – някои територии, населени с компактно българско население, остават в пределите на съседките ни, но все пак се обособяват Княжество България и Източна Румелия.
За Княжество България е писано много, а още повече е изговорено, но сякаш забравяме за другата българска държава – Източна Румелия. Тя обхваща площ около 33 000 км2, с население малко над 800 000 души и столица – Пловдив. Автономна провинция, но в пределите на Османската империя, под пряката военна и политическа власт на султана, но с административна автономия. Управлява се от генерал-губернатор християнин, назначен от султана със съгласието на другите Велики сили и с мандат пет години – на практика, той е провинциален турски чиновник. Генерал-губернаторът назначава главните директори на административните служби, съдиите и окръжните управители, офицерите до чин капитан. Висшите офицери се назначават от султана. Важно негово правомощие е да вика турски войски в областта, ако тя бъде застрашена външно или вътрешно. Източна Румелия плаща на султана годишен данък, в размер на 30% от приходите си.
Източна Румелия се разглежда като многонационална – има три официални езика – български, турски и гръцки. Това положение е фиксирано в Органическия устав, наложено от Европейската комисия. Българският език обаче се налага като официален, благодарение на поправката, според която, за официален език по места се приема този на преобладаващата народност.
По силата на Берлинския договор, опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източно-румелийската милиция – както наричат войските на автономната област – въоръжени сили от 7500 души и жандармерия (полиция) от 1500 души. Само за броени месеци, няколко българи – офицери на руска служба, сред които се проявява Данаил Николаев – обучават във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. Така охлаждат намеренията на Османската империя да върне в Източна Румелия свои войски.
„Още през пролетта на 1879 година независимо от редовната милиция и жандармерия, източна Румелия вече разполагаше и с шестдесет хиляди въоръжени „гимнастици“, които бяха възторжени родолюбци и готови да умрат за Родината си.
Благодарение на това значително „обстоятелство“, великите сили „разбраха“, а султанът великодушно се „отказа“ от даденото му от Берлинския договор право. И турски войник не стъпи никъде в областта.“ (стр. 65) (Пеев, Генерал от пехотата Данаил Николаев, 1937)
През пролетта на 1879 г. Данаил Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта – българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест:
„На човек с фес аз не рапортирам!“.
Богориди е принуден да замени феса с калпак.
„Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“,
спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Бъдещият генерал ненавижда и раболепието на българските русофили, както и всеки друг, който прекланя глава.
В развитието на Източна Румелия се сблъскват две тенденции. Първата е, тя да следва пътя на обикновен турски вилает, а втората – да се развива по модела на Княжеството. Тъкмо тази втора тенденция се налага бавно, но сигурно. Българският характер на Източна Румелия се налага и през участието на населението ѝ в съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес. Има ясен стремеж за уеднаквяване на институциите с тези в Княжеството, за да бъде по-лесно осъществено бъдещото им сливане. Към 1885 г., въпреки спънките, тя се превръща във втора българска държава.
Областните управители са само българи – Алеко Богориди в периода 1879-1884 г. и Георги Кръстевич от 1884-1885 г. – работят активно за укрепване на българския характер на областта, като водят политика в защита на българските интереси. Още в първите избори за органи в областта през есента на 1879 г., българите постигат категорична победа. Те имат мнозинство в областното събрание – 40 от общо 56 души. Категорично печелят изборите за Постоянен комитет. За да парира тази тенденция Портата отказва да утвърди приетите от областното събрание закони. Българите обаче заобикалят процедурата и отвоюват самостоятелност, като започват да приемат нормативните актове под формата на правилници.
В политическия живот се оформят две основни партии – Народна (съединистка, всъщност – „лъжесъединистка“) и Либерална. Първата, с представители Иван Евстратиев Гешов, Константин Величков, Иван Вазов, е с по-сериозна подкрепа и обединява по-богатите слоеве от областта, като външнополитически е с крайно русофилска насоченост – членовете й смятат, че Русия ще помогне за съединението с княжеството. Колко са били заблудени, показва и Димитър Благоев, цитиран по-горе!
Малко известно е, че до 1885 г. са организирани два неуспешни опита за Съединение. Първият опит е от 1880 г., предприет по инициатива на Областното събрание. Смятало се, че моментът е подходящ, защото в Англия управлявал приятелят на българите Уилям Гладстон, а и Портата била във влошени отношения с Гърция и Черна гора. Разработен е план за действие, съгласуван с Княжеството. В Сливен е създаден Централен комитет, който да оглави движението, като кабинетът на либералите в Княжеството и князът, трябва да подкрепят движението с помощта на войската и чрез народно опълчение. В крайна сметка този първи опит се проваля. Великите сили отказват да го подкрепят. Англия прави това заради силното руско влияние в Княжеството, а Русия разбира се, взема мерки да предотврати съединението, считайки го за преждевременно. В София управлява русофилството на правителството на Драган Цанков, което въпреки народния интерес, няма смелост да се противопостави на Русия.
През 1884 г., следва втори опит за съединение. В Княжеството, т.нар. македонски комитети водят усилена агитация. В Източна Румелия се провеждат съединистки митинги, организирани от Народната партия. Правителството на русофила Драган Цанков, отново отказва да оглави движението, този път с мотив, че обстановката е неблагоприятна. Все пак изпраща двама дейци на Народната партия от Източна Румелия – Иван Евстр. Гешов и Христо Христов, които заминават в Европа да търсят подкрепа за българската кауза. Руското неодобрение на тяхната мисия проличава в срещата им с руския посланик във Виена княз Лобанов, който отхвърля желанието на българските дипломати да посетят Русия под предлог, че „нямало нужда да осветляват руската дипломация върху желанията на българския народ“.
Въпреки всичко, няколко български патриоти, бивши революционери и участници в борбите за национално освобождение до 1878 г., в това число и в комитетите на Васил Левски и от Априлското въстание от 1876 г., се обединяват в таен комитет, създаден през февруари 1885 г. в Пловдив. Негов председател е Захари Стоянов. Борци за национално освобождение, но и за национално обединение. За тях свободата на България в 1878 г. е непълна и недостатъчна. Техният девиз е „Целокупна България“. Някои са участвали в борбите след Берлинския конгрес, но общото за тях е, че нито за миг, при никакви условия не са загърбили идеала за национално обединение. Този комитет е останал в историята като Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК). Целта на комитета е освобождение на Македония и Съединение на Източна Румелия в Княжеството.
БТЦРК създава свои комитети по места и започва да води активна пропаганда за Съединение. Организират се различни акции, на дати от българската история – в памет на Христо Ботев и Хаджи Димитър или на събития като Шипченските боеве. Издават в. „Борба“ под редакцията на Захари Стоянов.
По това време, Данаил Николаев, вече майор, оглавяващ Пловдивското войсково окръжие, извършва маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие съсредоточава край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили – включително и на селските чети.
6 септември… и една неизпратена телеграма
В началото на септември 1885 г., майор Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград.
„В надвечерието на това голямо събитие, правителството на източна Румелия били разтревожено от доловените сведения за готвения удар. И затова късно вечерта на пети септември то се събира бързо на съвет и решава да телеграфира веднага на Високата Порта, че населението на Източна Румелия е силно възбудено против правителството и че местната власт е безсилна да запази реда.
Това решение на правителството е било докладвано още същата нощ на генерал губернатора. Но в него се разбунтувала кръвта, която той носел в жилите си. Разбунтувала се тя, но не против вълнуващия се народ, а против неговото правителство.
– И аз съм българин, да става каквото стане, – казал възбудено генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич.
И телеграмата не била подадена. Високата Порта е изправена пред свършен факт.“ (Пеев, Генерал от пехотата Данаил Николаев, 1937)
Това ще напише Петко Пеев в биографичната книга „Генерал от пехотата Данаил Николаев“. Подобни сведения дава и Симеон Радев:
„В това заседание – пише един бивш чиновник в румелийската полиция, П. Иванов – се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на по-голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. Според казването на един мой приятел, ординарец, чрез самия него то било изпратено в телеграфната станция (станцията се намираше в двора на конака, до самия караулен дом) и след пет минути генерал-губернаторът г. Кръстевич сам лично повикал ординареца веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
В нощта на 5 срещу 6 септември Данаил Николаев повежда войниците към Пловдив. В „Строителите на съвременна България“, Симеон Радев пише:
„Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия и безспорно най-ярката личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участва в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна…
Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени като за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развявало на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.
– Войници! – извика Николаев, застанал пред фронта. – Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е прямо подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ мен се падна честта да ви поведе против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър І, в името на нашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашия вожд Александър І, да живее Съединена България!
„Заклеваме се!“ – викнаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето. Към 2 часа Николаев тръгна с дружините. По пътя той узна за пристигането на Чардафона от някои резервисти от Конаре, които бяха във втората дружина. Веднага подир това Филов получи записка от Никушева върху станалото. Николаев прати тогава няколко конника със заповед да пратят разезд и да кажат на Чардафона да настъпва.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
Рано сутринта на 6 септември 1885 г. въоръжените чети и милицията на областта завземат по-важните правителствени обекти в Пловдив. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака, където забелязва в пълна парадна униформа руския военен аташе полковник Чичагов, който се опитва да агитира войниците и да ги настройва против техните командири.
„Подир малко се яви Чичагов в парадна униформа. Като видя Николаева, той се обърна направо към него:
– Г-н майор, какво правите вий? Не знаете ли, че отивате против волята на императора?
После, като се отправи към войниците:
– Какво правите вий? За това ли руският цар ви даде пушки? За да стреляте срещу вашите братя?
Николаев пристъпи към Чичагова разтреперан от ярост и изкрещя:
– Как смеете вий да ми държите такъв език пред моите войници? Не забравяйте, че стоите пред една революционна войска. Аз зная своя дълг. А вам неугодно ли – убираться!
Николаев бе тъй разярен, тъй заплашително звучеше неговият глас, че Чичагов инстинктивно взе под козирог и промълви:
– Слушам!
След това наведе си главата и изчезна.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
„Как смеете да ми държите такъв език“ казва роденият в Русия българин, и то в лицето на руския „гаулайтер“! Дали днес ще се намери български политик, да изрече тези думи в лицето на днешния руски гаулайтер – жената с униформа?
Съединението успява бързо и лесно, защото няма българин, който да не го подкрепи. Дори Гаврил Кръстевич отказва да извика турски войски с думите: „И аз съм българин!“. Това е същият Гаврил Кръстевич, който 15 години по-рано e създал проекта за Българска екзархия.
Единствената жертва на Съединението е капитан Райчо Николов – убит от началника на пощенската станция Тодоров – върл противник на революцията.
Днес говорим за единодушното осъществяване на Съединението – нещо изключително рядко в българската политика. Но това далеч не е така. Министър-председателят Петко Каравелов първоначално обявява самата идея за съединение за глупост. Не че е против. Но разсъждава не толкова като политик, знаещ руската позиция по въпроса, а по-скоро като счетоводител. „Не искам да прибавям румелийския борч към финансите на Княжеството!“ е основният му мотив. Затова и съзаклятниците, го държат настрани. Така на 6 септември 1885 г. Каравелов е изненадан от станалото. Но пристигайки в Търново, той е посрещнат от многохилядна тълпа с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!“. Разбирайки, че не може да върви срещу народната воля, той прави обичайния за българските политици завой на 180 градуса, произнасяйки пламенна реч, в която накрая взривява тълпата с думите: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!“. Същият Петко Каравелов, по-късно, дебатирайки в Народното събрание, ще отговори на група депутати, които ще обвинят правителството в малодушие: „Господа, яйцето го изядохме ние, черупките останаха за другите!“ – фраза, която ще произнесе във връзка с един малко известен факт – след Съединението, България е принудена да направи териториални отстъпки – връща Кърджали и района Тъмръш в Родопите на Османската империя.
За разлика от Каравелов, доайен на българската политика, Драган Цанков остава непримирим противник на всичко, което не е съгласувано с Русия, и което може да укрепи властта на княз Александър Батенберг. А и как иначе, като знаем телеграмите до Азиатския департамент.
На 9 септември 1885 г., придружен от министър-председателя Петко Каравелов, княз Александър Батенберг влиза тържествено в Пловдив и приема Съединението. От Пловдив, той уведомява великите сили, че поема управлението на Източна Румелия. Това е и първата нота, посветена на Съединението – съставена от правителството, но е подписана от княза. В нея се признава сюзеренитета на султана и се уверява, че Съединението не е враждебен акт към Османската империя. Нотата изразява твърдата готовност актът да бъде защитен от всяко чуждо посегателство. Тя завършва с призив към великите сили да признаят Съединението.
И още един впечатляващ акт в поведението на княз Александър:
„Тук княз Александър имаше пръв път случай, да покаже своя дипломатически талант, и смело можем а кажем, че беше гениална постъпка, когато той всред революцията изповяда явно: че революцията не е обърната срещу Турция и че остава, както и преди, верен васал на султана. Това признание направи силно впечатление, както на Турция, така и на Европа, и по-нататъшния вървеж на събитията показваше явно, че князът знаеше твърде точно, какво казваше и какво искаше. … Затова, князът издаде заповед, да се турят пак на място свалените турски знамена… Същевременно князът телеграфира на султана, съобщи му за станалото и помоли своя владетел, под уверение на най-дълбоката си поданност, да припознае свършеното дело на съединението.
Но княз Александър не се задоволи само с туй нещо, ами отиде още по-далеч. Той още на първия ден след пристигванието си в Пловдив и после изслушванието на светата литургия в православната катедрала „св. Богородица“ посети тутакси и турската джамия „Джумая“, гдето заповяда да се отслужи молебен за султана. Това произведе силно впечатление между турците. Доколко това възхити мухамеданците, показват най-добре следующите думи, които чух из устата на един стар турчин в Пловдив: „Аз съм остарел“, каза той, „и доживях много неща в последните години на разделянето ни от Турция. За всичко бях приготвен, но само за това, което направи гяурския крал Александър – не. … А сега дохожда този странен бунтовник, изгонва с оръжие в ръка представителите на султана – и първото му дело беше да посети турската джамия „Джумая!“ Казват ни, че той обичал в държавата си турците с същата бащинска любов, както и християните. Ако той ни носи братска обич и правда, то нека да бъде благословен от Аллаха!“ (стр. 42-45) (фон Хун, 1890)
Отново дълъг цитат се получи! Но кой може да опише по-добре историята, от нейните съвременници, при това безпристрастни! Цитат, от който става ясна позицията на младия княз. Борис III ще бъде наречен по-късно „Обединител“, но това прозвище подхожда напълно и на Александър Батенберг. С което ще стане неудобен на „руската мечка“!
Временното правителство в Пловдив се саморазпуска, а княз Александър I Батенберг издава Указ №1, с който за пръв път се нарича княз на Северна и Южна България, като назначава комисарство в състав д-р Георги Странски, Петко Р. Славейков и Йордан Груев.
В резултат на Съединението, Княжество България увеличава с почти 50% територията и населението си, което го прави най-голямата християнска (малко под 3 000 000) балканска държава на юг от Дунава. Това е най-голямото териториално разширение на България в цялата й нова и най-нова история. Пловдив приема София да бъде главния български град, въпреки че към този момент е по-голям от столицата.
Съединени и… разделени
Нещо, което обикновено остава скрито от разказите за Съединението е сериозното разединение сред българския политически елит. Въпреки всенародната радост, има български политици, които не приемат еднозначно този акт. Иван Стефанов Гешов (да не се бърка с неговия братовчед Иван Евстратиев Гешов, въпреки, че и двамата са представители на Народната партия), Михаил Греков, Стефан Бобчев, д-р Стоян Данев не само не са поканени в новото правителство, но и разглеждат току-що осъщественото Съединение като дело на „зломислени хора.“
Отрицателната позиция на Русия и последвалото изтегляне на руския военен министър и руските офицери от българската армия, още повече окуражават бившите румелийски директори и цанковистите русофили в Княжеството. В добре познатият днес стил на мащабна дезинформация, те започват да сеят слухове за скорошно възстановяване на „старото положение“ съгласно нарушения Берлински договор. Стига се дотам, че Стефан Бобчев и Михаил Маджаров са интернирани в град Елена.
Ако забелязвате и днес, основен лост в руското влияние у нас е разделението и противопоставяне. Оплюването на всички!
Цанковистите в Княжество България и бившите членове на свалената от власт Народна партия в Източна Румелия, не спират да представят установената на 6 септември 1885 г. нова власт, като най-вредната в едва ли не цялата българска история (Не ви ли напомня на днешните политически разпри?). Те сипят обвинения към княз Александър I, че приемайки извършеното Съединение, не се е съобразил с Търновската конституция, която изрично изисква съгласието на едно Велико Народно Събрание, за да стане държавният глава управител на „друга държава“, на „чужда земя“. Представяли го дори като „подчинен валия на една провинция от турската империя“.
На 5 април 1886 г. във вестника на свалените от власт източнорумелийски директори четем: „Както нашите бащи и деди са предавали нам страшните спомени за кърджалийските времена, така и ний, съвременниците на векът на свободата, ще разказваме за дълги години невероятните злодеяния, които ни слетяха – от собствените наши братя!“.
И отново избива „патриотизмът“ – този път регионален, настройвайки различните български региони един срещу друг (по древноримската максима „разделяй и владей!“) – русофилите, в лицето на Цанков и компания се обръщат към населението на доскорошната „автономия“, като го наричат„румелийци“, описвайки извършените през последните месеци над тях „нечувани и неимоверни престъпления и злодеяния.“
Хората на падналата в Пловдив от власт русофилска Народна партия пък противопоставят пренебрежително и иронично Тракия на „Шопландия“.
През декември 1886 г., емигриралите в Цариград бивши румелийски „лъжесъединисти“ Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, Данаил Юруков, д-р Георги Хаканов, Димитър Кр. Попов „мемоар“ до Високата порта, с който открито ще настояват Османската империя да окупира България и да свали от власт регентството на Стамболов. В края на февруари 1887 г., отново Драган Цанков в мемоар, връчен на великия везир, ще настоява за енергични мерки от страна на турското правителство за разрешаване на кризата, имайки предвид окупиране на България от османската армия. Южнобългарската русофилска емиграция от своя страна по-късно ще настоява и за руска военна окупация срещу омразното Стамболово регентство. (ibidem)
Атаката (точно както се случва и днес) е по всички фронтове. В Браила / Румъния, се издава вестник на емигрантите „Девети август“, който се внася нелегално в България. И ако се чудите, откъде идва името на тази газета, ще ви улесня – на 9 август 1886 се извършва превратът срещу Батенберг. Уж съобразявайки се с Берлинския договор, вестникът говори за „България“, от една страна, и „Източна Румелия“, от друга, като употребява дори и понятието „румелийци“ вместо „тракийци“. Публикува възвание на русофилите-емигранти в Румъния към българския народ от 10 януари 1887 г. четем:
„Братя българи, тежки, ужасни времена преживява България от 15 месеца насам. Разсипа се хубавото ни отечество. От най-свободен народ, какъвто бяхме преди 6 септември 1885 г., обърнахме се на черни роби под тиранията на един чужденец-авантюрист и на наши неколцина изверги; земята ни се разкъса, вместо да се съедини; сиромашията и голотията ни налетяха; хиляди челяди се покриха с черно; тъмниците се препълниха с жертви …. Братя, скоро ще чуете зова на отечеството, което ще поиска от вас да грабнете оръжие, за да браните не вече границите и честта му, а да спасите съществуванието му. Долу тираните на България! Смърт на английските слуги! Да живее България свободна и славянска.“
Всъщност, базирайки се на вековния опит, трябва и днес да се замислим – ако в арсенала на една политическа партия, основно средство е разделението и критикарството на други, чии интереси обслужва? И дали като Драган Цанков, тя не е на хранилка към Азиатския департамент?
… и последвалата руска реакция!
И докато всички в двете части на България празнуват обединението си, нека да обърнем внимание на великите сили и най-вече – на Русия.
Малко предистория. През 1881 г. Александър II е убит и на престола в Русия се възкачва император Александър III. За разлика от своя баща – либерално настроения Александър II, Александър III е реакционер – той променя политика на Русия към България, като затяга руската примка около българското княжество. В Петербург настояват, че България трябва да е вечно признателна и зависима от Русия до степен, да няма самостоятелна вътрешна и външна политика! Не ви ли звучи познато и днес?
Русия е съгласна с бъдещето обединение на двете области, но смята, че това трябва да стане под нейно ръководство и с нейна помощ! За да обере Тя лаврите! А видиш ли, българския княз Александър, има желание да се еманципира и да води България в европейска посока! Откъде – накъде! Съединението, и то самостоятелно, без участието на Русия, тотално обърква плановете на империята, като изземва инициативата, а оттам и инкасира загубата й на влияние! То укрепва позициите на младия български княз Батенберг и доверието на народа в него. Тези настроения в руския императорски двор се засилват допълнително от факта, че Съединението сваля от власт русофилското правителство, а в БТЦРК, който го реализира, има антируски дейци. А и руският протекторат на Балканите има претенциите да се превърне в голяма, самостоятелна държава наречена Княжество България – сериозна пречка към реализация на руските стратегически интереси по Източния въпрос – завземането на Цариград и Проливите.
Отговорът на руския император е незабавен:
„По мое мнение – пише Александър III, на генерал Обручев на 24 (12) септември 1885 г. – трябва да имаме една и главна цел; това е окупацията на Константинопол, за да се установим веднъж завинаги в проливите.“ 1).
1)Представяме изцяло текста на това писмо от Александър III от копие, съхранявано в Архива на революцията и външната политика (П.A., № 3079, „Проливи“). Трябва да се обърне внимание на последния абзац на писмото, от който става ясно, че то се разглежда от Александър III като директива за руската дипломация.
„Вярвам, че заедно с нашите офицери, могат да си тръгнат и княз Кантакузен и Чичагов – според мен, те сега няма какво да правят в България; присъствието им само усложнява ситуацията и действията ни. Настоящето действие на българите, аз не одобрявам, те не ни послушаха, действаха тихо, не поискаха съвети, нека сега да си сърбат кашата, която сами са забъркали. Според мен, докато княз Александър управлява съдбините на българския народ, нашата намеса в работите на България е напълно невъзможна и безполезна. Поради последното действие, което ние не одобряваме и не желаем (в момента), да се караме и да водим война с Турция, а може би и с Европа, би било непростимо и дори престъпно по отношение на Русия. Според мен трябва да имаме една и главна цел: това е завземането на Константинопол, за да се закрепим веднъж завинаги в проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце. Това е в интерес на Русия и това трябва да бъде нашият стремеж; Всичко друго, което се случва на Балканския полуостров, за нас е второстепенно. — Достатъчно се говори в ущърб на истинските интереси на Русия. Славяните вече трябва да служат на Русия, а не ние на тях. Ето моето виждане за настоящите политически обстоятелства.
Прочетете това писмо на A.E. Влангали , за да може и той да се ръководи от това мое виждане. Що се отнася до проливите, разбира се, времето още не е дошло, но трябва да сме готови за това и да подготвим всички средства. Само поради този въпрос ще се съглася да водя война на Балканския полуостров, защото това е необходимо и наистина полезно за Русия.“
Това писмо датира от времето на разрива на царското правителство с княз Александър Батенберг . Под „действие“ на българите разбираме присъединяването на Източна Румелия към България, извършено на 18 септември 1885 г. против волята на руското правителство. След това руските офицери, назначени в българската армия, бяха отзовани от България от царското правителство точно в навечерието на Сръбско-българската война (22 септември сръбската армия е мобилизирана; войната е обявена на 13 ноември).
Това четем в „Писмо от Александър III до А. Н. Обручев 24 септември 1885 г. в „Записка А. И. Нелидова в 1882 г.; о занятии проливов.“ (Хвостов, Записка А. И. Нелидова в 1882 г. о занятии проливов., 1931)
Ще повторя:
„Настоящето действие на българите, аз не одобрявам, те не ни послушаха, действаха тихо, не поискаха съвети, нека сега да си сърбат кашата, която сами са забъркали. … Според мен трябва да имаме една и главна цел: това е завземането на Константинопол, за да се закрепим веднъж завинаги в проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце. Това е в интерес на Русия и това трябва да бъде нашият стремеж.“– казва руския император Александър III!
И за да не бъда упрекнат в разпространение на фалшива информация – моля – източникът е „Красный архив, Исторический журнал, т.3 (46), (1931). Из записной книжки архивиста. Записка А. И. Нелидова в 1882 г.; О занятии проливов.“. И още по-точно – на стр. 180-181. Публикуван е в Съветския съюз. А както ще потвърдят русофилите – „руснаците никога не лъжат!“ И факсимиле ще приложа:
Защо ли, който и руски източник от онзи период да отвориш, все темата за Константинопол и проливите излиза?!?
Някой ще каже, че идеята за окупация е продиктувана от акта на Съединението!
Авторът на горната статия изрично уточнява:
„Това е написано през 1885 г., а три години преди това Александър III одобрява публикуваната по-долу „Записка на Нелидов“. Следователно това беше негова постоянна гледна точка. В крайна сметка, руската политика в този момент е преследвала не защитни, а нападателни цели.“ (стр. 181) (Хвостов, Записка А. И. Нелидова в 1882 г. о занятии проливов., 1931)
Но подобна идея виждаме и в писмо, писано месец по-рано от руския посланик в София до руското министерство на външните работи:
„N 3. Извадка [2] от писмото на дипломатическия агент в София до помощника на министъра на външните работи Влангали.
16/4 август 1885 г.
Дълбокоуважаеми Александър Егорович,
… Ще си позволя да изкажа няколко собствени съображения по повод на този разговор.
Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България. Не аз ще съдя дали е възможно, или не такова радикално средство, макар че примерите на Египет, Тунис и Босна се намират пред очите на Европа.
Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър оттук и неговата замяна с човек, напълно предан на нас и в никакъв случай с някой мошеник като Алеко паша, за когото, струва ми се, мечтае Каравелов. Смяната на династията може да бъде извършена само по наша инициатива, защото се убедих, че от българите в тази посока не може да се очаква нищо. Князът трябва да бъде извикан в Русия, където категорично да му се обяви волята на господаря да не се връща в България и да му се предложат пари. С наша помощ новият княз трябва да започне с унищожението на различните видове „свободи“: на пресата, на митингите, и т.н.
Третият изход е помирението с настоящия княз при известни условия например съставянето на руско правителство начело с княз Кантакузин, спирането на действието на Конституцията и т.н. За да го държим в ръце по-здраво, може да му отпускаме добавъчна издръжка от окупационния фонд. Тук трябва да изкажа мнението, че е немислимо да останем с него в настоящите отношения. Трябва или да го отстраним, или да се сближим с него.
А. Кояндер“. (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Така действа руската политика у нас: или окупация, или замяната на българския княз с по-удобен за интересите на Русия. Или да му се предложат пари, разбирай подкуп – основно оръжие в арсенала от руски средства от векове, та до днес! Е, има и трети вариант – руско правителство! Не в Петербург – у нас, в България, в София!?!
И за да не си помислите, че това е само едно писмо, ще цитираме други, отново руски документи. Малко се знае, или по-скоро – малко се говори за българският „Уикилийкс“ от ония години – през 1892 г., т.нар. „документи на Якобсон“, за които ще става дума често. Срещу заплащане, руският дипломатически агент в Русе, продава част от кореспонденцията в поверения му архив. Веднага те биват издадени от Димитър Петков в София, и то в оригинал на руски език. Сборникът носи наименованието „Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области“ (Петков Д. , Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области, 1892), от който разбираме, че Русия не само не одобрява Съединението, но и прави всичко възможно да го провали! Разбираме и за финансирането на всички тези подривни операции в България, в част от които участва и Драган Цанков – извършват се с нашите пари, с които изплащаме „освобождението“ – помните ли Указ № 1144?
Да прелистим сборника, преиздаден у нас едва през 1993 г. (Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област, 1993):
„Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент до управляващия консулството в Русчук от 8 септември 1885 г.
„Моля Ви още днес повикайте в консулството всички висши руски офицери от гарнизоните: Русчукски, Видински, Търновски и Шумленски, а така също началниците на отделните части и им предложете да решат следните въпроси: в случай на отзоваване на руските офицери от България способни ли ще бъдат младите български офицери да заместят руските и да командват бригади, полкове, дружини? Има ли сред българските офицери достатъчно способни артилеристи? За колко време приблизително може да бъде приведена в бойна готовност българската армия заедно със свикването на запаса? В състояние ли ще бъде българската войска при отсъствието на руските военни инструктори да устои на въоръжено стълкновение от страна на друга държава? Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия? …“
…
„… На Негово величество бе благоугодно да заповяда на министъра на външните работи обединението на Княжеството с революционни средства да се признае за незаконно. Да се упълномощи нашият посланик в Константинопол да изрази протест против действията на принц Батенберг, искайки от правителството на султана въдворяване на законния ред в провинция Източна Румелия предвид запазване на спокойствие в Европа въобще и главно на Балканския полуостров. Да поръча на нашия дипломатически агент в София да предаде на принц Батенберг, че императорското правителство възлага лично нему цялата отговорност за неблагоприятните последствия от неговия необмислен начин на действие. Князът и неговото правителство не трябва да разчитат на по-нататъшно покровителство от страна на Русия, така също на милостта и грижовността на нейния монарх.“
…
„Решение на руските офицери в България на въпросите, предложени им от началника на Азиатския департамент в телеграма на името на управляващия императорското консулство в Русчук, 8 на този септември.
„Днес, 9 септември 1885 г., ние, долуподписаните командири на бригади, полкове и дружини, началници на самостоятелните и морски части и окръжни воински началници, в присъствието на управляващия руското императорско консулство в Русчук, разглеждайки предложените ни за обсъждане въпроси, дойдохме до единодушно заключение: 1) Способни ли са младите български офицери да заместят руските военни инструктори и да командват бригади, полкове, дружини и самостоятелни части? Признаваме единодушно, че от българските офицери в настоящия момент лица, способни и можещи да заместят руските военни инструктори, няма. В случай на отзоваване на руските командири и заместването им с български неминуемо при отсъствието на пълно понятие за старшинството ще се появи неудоволствие в самата среда на българските офицери. Това неудоволствие ще повлече след себе си, от една страна, отслабване на воинската дисциплина, а, от друга страна, ще усили партийните страсти на българските офицери и тогава армията ще бъде напълно дискредитирана и дезорганизирана. При такива условия българският престол и народното спокойствие ще бъдат лишени от всякаква въоръжена поддръжка. 2) Има ли сред българските офицери достатъчно способни артилеристи? Признаваме единодушно: че по артилерийската част до този момент български офицери, показали своите способности, няма. 3) За какво време приблизително българската армия може да бъде приведена в бойна готовност? Този въпрос следва да се раздели на две части: попълването на армията със свикването на запасняците и концентрирането на войска в боен ред в определени пунктове. Благодарение на местните условия свикването на запаса в армията в България се извършва много деятелно и бързо, така че свикването на запаса и попълването му по частите може да последва в продължение на 15 дни. Що се отнася до концентрирането на войска в боеви ред в определени пунктове, при отсъствие на нужните обози и други приспособления, то в това отношение за българската армия предстоят някои затруднения. 4) В състояние ли ще бъде българската войска при отсъствието на руските военни инструктори да устои на въоръжено стълкновение със съседна държава? Този въпрос в едно отношение се решава отрицателно, а в друго отношение е съмнителен. В случай на стълкновения с турската бойна армия, при каквито и да е благоприятни условия да бъдат, българската войска не ще бъде в състояние да се бори против въоръжената турска сила, но в случай на стълкновение с Румъния или Сърбия, произтичащо собствено от обединението на Княжеството, то вземайки предвид въжделенията на българския народ и неговите патриотични чувства, ние намираме, че в случай на стълкновение с една от назованите държави победата на страната на последните ще бъде твърде съмнителна. 5) Какви мерки руските офицери намират за по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия? Отговорът на настоящия въпрос се решава в следващото по-долу наше единодушно решение.
ПОСТАНОВИХМЕ:
1) Взимайки под внимание, че императорското правителство не одобрява начина на действие на принц Александър Батенберг и настоящото българско правителство, признаваме за необходимо незабавното отзоваване на руските военни инструктори в България: командири на бригади, полкове, дружини, началници на самостоятелни части, а така също на окръжните войскови началници, и 2) По отношение на морските офицери и инженер-механиците от морските части на Княжеството предлагаме да се отзове цялата морска част от руски нисши чинове с отправяне в Русия на параходите, баржите и миноносците.“
…
„Шифрована телеграма на управляващия консулството в Русчук до началника на Азиатския департамент от 9 септември 1885 г.
„На днешна дата в мое присъствие се състоя заседание на командирите на бригади, полкове и дружини, началниците на самостоятелните и морски части, а така също и окръжните воински началници за разглеждане и решаване на предложените въпроси, изложени в телеграмата на Ваше Превъзходителство от вчерашна дата. След разглеждане на предложените въпроси господата руските офицери единодушно решиха следното: 1) вземайки предвид, че императорското правителство не одобрява начина на действие на принц Александър Батенберг и настоящото българско правителство, признаваме за необходимо незабавното отзоваване на руските военни инструктори в България: командири на бригади, полкове, дружини, началници на самостоятелни части, а така също на окръжните войскови началници, и 2) по отношение на морските офицери и инженер-механиците от морските части на Княжеството мислят да се отзоват всички офицери, инженер-механици и руски нисши чинове от морските части с отправяне в Русия на параходите, баржите и миноносците. Копие от гореспоменатото решение ще бъде доставено на Ваше Превъзходителство от мен след това по пощата.“
…
„Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент до управляващия консулството в Русчук от 11 септември 1885 г.
„След доклада на военния министър за отзоваването на руските офицери, намиращи се на служба в България и Източна Румелия, и предвид на ненормалното положение в споменатите страни Господарят Император на 10-ия ден от този месец септември благоволи височайше да повели: незабавно да се отзоват от България и Източна Румелия военният министър генерал-майор княз Кантакузин и всички намиращи се руски офицери: командири на бригади, полкове, дружини, роти, началници на самостоятелни части и окръжни войскови началници със зачисляване на споменатите офицери във войсковите части на общо основание. Парични помощи за връщането на руските офицери до местата на служене да се дадат от сумата на окупационния фонд. За офицерите обаче от морските части ще бъде направен специален доклад на Негово величество. За гореизложеното Ви моля да съобщите на офицерите, пребиваващи в Русчукски и Видински консулски окръг.“ … (стр.121-124) (Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област, 1993)
Чета тези документи и за разлика от винаги убедените в руската любов, аз изпадам в когнитивен дисонанс! Освободителка, мисли ни доброто, а то… Вместо да се радват с нас на Съединението на двете български държави, те кроят, как да ни ритнат столчето! Руските офицери на българска служба докладват на началството (руското разбира се – за тях български началници няма!), че без присъствието на Русия, България е загубена! Целта: непокорната България да остане без армия. Помните нали – България няма право на чужди военни, освен… руски! И руските офицери са над 50% от командния състав на войската и напускайки, България, безпомощна, ще бъде за дълго изложена на ударите на всеки външен противник. Но това не стига – приканват Турция, да си вземе обратно Източна Румелия! А няколко дни по-късно, ще предизвикат съседна Сърбия, да нападне Княжество България! Братя… Русия, разбира се отрича и до днес и документите, и предателските си действия!
На кого да вярвам?!? На Русия ли, на историческите документи ли? Сигурно полудявам! Да, да – луд съм! Сигурно са луди и много от вас! Поне така твърди на 15 февруари 2022 г., Мария Захарова, говорителката на руското външно министерство: „Само луди хора без морал допускат, че ще нападнем Украйна“. И това само няколко дни преди агресията срещу Украина, Буча, Ирпин, Мариупол и т.н.
То вярно, че Господ създаде Света за 6 дни, но Русия пък за толкова да се сети и изведнъж да реши да атакува братския и православен съсед!?!
Или пък…
Русия ЛЪЖЕ! И тогава, и сега – Русия лъже! Помните ли оная фраза – „Договорите с Русия не струват хартията на която са написани!“ Е, не бил я казал Бисмарк! Добре, някои се изразяват по-меко – „казва неистини“! Но вижте фактите!
Аз казвам отново – Русия ЛЪЖЕ! Лъже, както много пъти е правила! А пък всички знаем приказката за „лъжливото овчарче“!
Вие колко пъти бихте повярвали на човек, който системно ЛЪЖЕ! А на държава?
Но от лъжите на една империя, да се върнем у нас. Без лъжа!
Захари Стоянов – строителят на съвременна България ни е оставил своя завет за най-българското дело – Съединението. На 13 февруари 1886 г., в писмо до русофила и заплатен със злато московски шпионин Драган Цанков, който се обявява срещу народното дело, извършено против волята на Русия, апостолът пише:
„Кажете, за Бога, коя държава ни е направила толкова пакости? Какво сме съгрешили и какво иска Русия от нас? Защо си не каже да чуем и ние? Подигнахме съединение – най-напред при нея проводихме депутации. Победихме – издаде се приказ, който отдаде победите само на нейните офицери. Цялата руска земя ни напада най-милото и най-святото – ние мълчим, сиромасите. Милост и прошка ще получим само тогава, ако се откажем от своята независимост, ако престанем да съществуваме като народ, ако допуснем в България да се разпореждат пак консули и офицери.
Такова самоубийство българската интелигенция няма да направи на своя народ!
Ние сме готови и днес на всякакви споразумения с Русия, но нека тия споразумения почиват на свободна почва, нека те са человечески. Ние искаме да имаме своя история, своя Сливница, наш 6 Септември. Ако и да не бяхме сполучили даже никакво съединение на 6 Септември, само освобождението ни от руските офицери е велико само по себе си, по-голямо от съединението. Виновниците от 6 Септември малко разчитаха на успех. Те искаха да оставят един акт в историята, че са се интересували и извършили самостоятелно дело. Убийство щеше да бъде за бъдещето на България, ако това съединение го правеше чужда сила, без народното причастие. Нека бъде половинка, нека бъде чийрече, но нека си бъде наше. 6 Септември и Сливница доказаха, че можем да живеем без кехая.“
Няколко думи за Драган Цанков
Разказвайки случки от този период на българската история, често срещаме името на Драган Цанков. Освен, че на него е кръстен булевард в София, май друго не знаем, затова ето малко разяснения за него, които няма да срещнете в казионната литература.
Димитър Гиков или както е останал в историята – Драган Цанков, е една от основните фигури в българския политически живот след Освобождението. Бил министър-председател на България и депутат от Учредителното Народно събрание, Цанков е един от идеолозите на Либералната партия и водач на едно от разклоненията й до 1897 година. Освен с политическото си присъствие, той ще остане в историята и с просветителската си дейност, осъществявана още преди Десетата война. Води истинска битка срещу гръцкото духовенство, яростен противник на фанариотите, като дори сменя името си Димитър (защото е гръцко), с Драган.
Последовател на либералната демокрация, той остро реагира на бруталната намеса на Русия във вътрешните работи на свободна България – помним думите му „Не ви щем ни меда, ни жилото“. По-късно обаче, странно ще измени отношението си към Русия, което ще стигне до пълно преклонение, до национално предателство. Как от едната крайност, този човек минава в другата – не знаем. Но май сме на път да разберем!
„Цанков, Драган – български политически деец. Един от бившите лидери на партията на либералите, оглавил впоследствие партията на цанковистите. Активен агент на царската политика в България, водил борба със западната ориентация на стамболовистите, бил на издръжка на азиатския департамент.“
Това не е мое определение – така е записано в „Бележки“ на книгата „Авантюрите на руския царизъм“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935), издадена в Москва през 1935 г, която често цитираме, защото тя е изцяло базирана на документални руски източници.
Три пъти министър-председател, избягал в Русия след неуспешния преврат, организиран от Русия през 1886 г. и се върнал в България след убийството на Стамболов (напомням – убит от платени руски агенти). Той, заедно с Бурмов и Балабанов подписват заедно срамна декларация за вярност към чужд държавен глава.
Трябва да уточним – както ясно се вижда от документа, руските дипломати „захранват“ продажниците с пари, плащани всъщност от нас българите за издръжката на Руския окупационен корпус, съгласно чл. 8 на временния Сан-Стефански договор и изкопиран в чл. 22 на Берлинския договор – един договор изцяло подготвен предварително в съюз между Русия и Австро-Унгария с Райхщадското споразумение от 8 юли 1876 г. и последващата секретна Будапещенска конвенция от 15 януари 1877 г.
Нека се разходим из страниците на „Авантюрите…“, за да разгледаме дейността на този български, или по-скоро – май руски герой. Всички цитирани по-долу документи са по изданието „Авантюры русского царизма в Болгарии: Сборник документов“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935) (преводът е мой, получерният текст – също – бел. съст.):
„Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на т. нар. „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877/78 г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация — от масовата корупция и подкупи на политически търговци и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници, носещи на пожълтялата хартия на тези документи, забележки на монаршеския молив. Александър III е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал емисари докладващи лично нему. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвиквали у него никакво възмущение. „Всемилостивото“ му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.
И все пак усилията на Александър III да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. …
Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство.“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Това пише в Предговора, писан лично от Васил Коларов. А години по-късно, „прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов“ ще бъде заклеймена и неговият принос в българската история ще бъде неглижиран за десетилетия! Ясно, точно и конкретно говори Коларов и за руската „помощ“ за новосъздадена България! А колкото до Драган Цанков – моля – отново ще цитираме секретната кореспонденция от руската дипломатическа поща:
„No.4. Писмо на дипломатическия агент в София (Ал. Кояндер – бел. съст.) до Директора на Азиатския департамент И.А. Зиновиев,
Петербург, 29/17 декември 1885 г.
Милостиви г-н Иван Алексеевич,
Преди заминаването ми от София Драган Цанков ми довери, че материалното му положение било крайно тежко, че през последната година и половина е живял изключително с парите, които са му били давани на заем от приятели и привърженици, а сега и този източник бил вече пресъхнал и той няма никакви средства за по-нататъшно съществуване. Предвид това тежко положение той е принуден да се обърне към императорското правителство с молба да му бъде дадена парична помощ…
… Цанков винаги е предполагал, че България трябва да се намира в сферата на влияние на Русия и трябва да се опира изключително на нея, тъй като без подкрепа от наша страна българската народност, според него, засега не може да съществува. В последно време той открито настояваше за нашата намеса и не скриваше, че вижда единственото спасение на страната в установяването там на, макар и временно, руско управление. … Ние бихме могли да се възползваме от положението на нещата, без да изпъкваме, да дискредитираме в очите на страната нашите врагове посредством самите българи и с това да способстваме за по-скорошното им сваляне от власт. За това би следвало ние да снабдяваме Цанков с необходимите за водене на агитация парични средства, които той може да получи само от нас.
Взимайки в съображение ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове. Разходването на всъщност крайно незначителна част от намиращите се в наше разпореждане суми от упоменатия фонд за подобен род цели би могло, по мое мнение, да донесе значителна изгода на нашето положение и нашите интереси в България…
А. Кояндер“ (ibidem, стр.10)
„№ 5. Телеграма на дипломатическия агент в София до Министъра на външните работи Гирс.
5 януари 1886 г./25 декември 1885 г.
Имайки намерение да издават вестник, чиято цел би била да разяснява доколко сегашното антируско направление в България противоречи на народните интереси и колко пагубно ще се отрази на нейното бъдеще, при това, доколкото е възможно, без да се прибягва до нападки срещу правителството и другите партии, Драган Цанков, Балабанов и Бурмов предполагат, че е необходимо пътуване на последния в Русия за събиране на пожертвования за издаване на такъв вестник и за борба с други средства срещу тукашното антируско направление. Но предвид все повече и повече откриващите се благоприятни условия за такава пропаганда, би било желателно подобен вестник да се основе колкото е възможно по-бързо и Цанков моли секретно да му се предостави еднократна правителствена субсидия от шест хиляди франка, така че без да изчаква събраните от Бурмов пари, да може да започне издаването на вестника от 1 януари[*]
(Богданов)
*На оригинала има забележка от ръката на Александър III: „На него вече са му дадени 12 000 франка.“ (ibidem, стр. 11)
Тук, като един съвестен български счетоводител, ще направя кратно пояснение: монета от 20 франка, т.нар. „Наполеон“, съдържа 5,81 гр. чисто злато. А 12 000 франка, или 600 монети са равни на приблизително 3,5 кг. злато! По-нататък, може сами да си правите сметки, с какви количества „помощ“ се е облажил Цанков.
Прилагам факсимиле:
„№ 6. Телеграма от министъра на външните работи до дипломатическия агент в София Богданов
7 януари 1886 г. (26 декември 1885 г.
Получих телеграмата от (5 януари) 24 (декември)*1.
[*1 Вж. №5.]
Строго секретно. Имайки предвид притесненото лично положение на Драган Цанков и предложението му да издава Вестник, на господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми дванадесет хиляди франка.
Гирс“ (ibidem, стр. 12)
„No.8. Депеша (*одобрена от Александър III) до министъра на външните работи Гирс
17/5 април 1886г.
Милостиви господарю, Николай Карлович,
Имах честта да получа строго секретната инструкция на Ваше превъзходителство от 2 април, с която Вие благоволихте да ми предпишете да давам на г. г. Бурмов, Цанков и Балабанов по 40 хил. франка (*) годишно от българския окупационен фонд, считано от 1 януари т.г. за издаване на вестници с цел да се разяснят на българите истинските им интереси и за агитация в този смисъл, като не пропусна да се съобразя в точност с нареждането на Ваше високо превъзходителство да бъдат взети всички мерки за запазване на тази помощ в пълна тайна.
Следвайки съдържащите се в упоменатата инструкция указания, аз привлякох специалното внимание на тримата български дейци върху това, че вестникът, който основават те, не трябва да се отклонява от възгледите на императорското правителство върху сегашното положение на нещата в България и бъдещето на тази страна и не трябва да се превърне в проводник на изключително партийни интереси, които биха били несъвместими с нашите цели. Няма да пропусна да употребя всичките си усилия за наблюдаване вестникът да остане верен на предначертаната му задача. Като гаранция, че тези три лица в дейността си ще се придържат строго към посока, съвпадаща с възгледите на императорското правителство, г.г. Цанков и Балабанов заявиха писмено на подписано от г-н Бурмов копие от подадената от него във връзка с това докладна записка до императорското министерство, че те напълно приемат и одобряват всичко, изложено в нея, като правилен и точен израз на техните собствени чувства и убеждения. Освен това всичките три лица подписаха на тази записка клетвено обещание, че винаги точно ще се съобразяват с казаното в нея и строго ще се придържат към изложената в нея програма и когато са в опозиция, и когато са на власт. Те също се заклеха, че ще действат винаги единодушно по тази програма, във взаимно съгласие и никой от тях никога няма да си позволи някакво самостоятелно действие, без да се посъветва с другите си съюзници и без да получи тяхното одобрение и съгласие, когато са на власт или в опозиция. В заключение те положиха клетва, че ще останат неизменно верни на този троен съюз във всички възможни случаи.
Гореозначеното копие от докладната записка с изложените клетвени обещания се пази в императорското дипломатическо агентство.
Що се отнася до начините за изразходване на отпусканата на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов помощ от императорското правителство, а също и по отчетността ѝ, то между тях и мен последва споразумение в смисъл, че дължимата им сума ще бъде предавана в началото на всяко тримесечие от императорското дипломатическо агентство на г-н Бурмов, който ще изпълнява длъжността касиер на тройния съюз, че нито един разход не може да бъде направен без съгласието на всички членове на съюза и че отчетите за изразходването на получаваните от тях суми ежегодно ще се представят с подписите на тримата на императорското дипломатическо агентство.
Основаният от г. г. Бурмов, Цанков и Балабанов вестник, който те нарекоха „Светлина“, е като че ли продължение на издавания от Цанков орган на неговата партия „Средец….
Приемете и пр. / П. Богданов“ (ibidem, стр. 13)
(*) 40 000 франка или 2000 Наполеона се равняват на 11, 62 кг злато (бел. съст)
„№ 14. Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс
21/9 август 1886 г.
Временното правителство е съставено. Председател — митрополит Климент; членове: Драган Цанков, Бурмов, Христо Стоянов, Радославов, Величков и майор Никифоров, главнокомандващ — майор Груев.
Временното правителство моли господаря император да приеме българския народ под своя защита и покровителство. …
Касите са празни, затова правителството моли да му се окаже взаимообразно парична помощ; засега може да му се предостави в разположение окупационен фонд от над един милион франка.
Крайно желателно е да се избягва мобилизация, тъй като тя несъмнено ще предизвика вътрешни усложнения.
Отначало превратът бе посрещнат от народа и войските радостно. Но поради забавяне в образуването на временното правителство се появи брожение. Обявено е военно положение. През нощта князът ще бъде отпратен зад граница. Позволих си да им предоставя 55 000 франка, необходими им за отпътуването на княза, и други, свързани с това разходи…
Богданов“ (ibidem, стр. 20)
Следва декларация, която според мен граничи с национално предателство. Не че документите дотук не доказват същото. Но нека всеки сам прецени:
„№ 26. Заявление от водачите на българската опозиция до комисаря на руското правителство в София Каулбарс
29/17 октомври 1886 г.
Съжалявайки искрено за пагубната и безразсъдна насоченост на княжеството в последно време, долуподписаните обещаваме да спазваме неотклонно както в качеството си на обикновени граждани, така и като обществени дейци следната програма:
1. При никакви условия и никога да не допускаме на престола на княжеството някой от принцовете Батенберг.
2. Да избираме княза съгласно съветите и указанията на руското императорско правителство.
3. Да осъществяваме международните отношения и да изпълняваме задачите на княжеството именно според съветите и с подкрепата на Русия.
4. Да устройваме и подготвяме българската войска според плановете и началата, одобрени от руското императорско правителство…
Подписи: Бурмов, М. Балабанов и Д. Цанков.“
Декларация на „достойни“ българи – „патриоти“, която ще оставя без коментар! …
Или все пак коментарът ми ще бъде с една дума – „Русофили!“ И тъй като много българи, пък било то и русофили, не могат да повярват в падението на тези наши политици, ще го демонстрирам отново с факсимиле от документите, публикувани в „Авантюрите…“, пък всеки да си прави изводите:
Или все пак коментарът ми ще бъде с една дума – „Русофили!“
По нататък в „Авантюрите…“ се казва:
„VI. Мисията на Хартвиг
След утвърждаването на правителството на Фердинанд Кобургготски в България силите на българските емигранти се оказаха разпиляни из Русия, Румъния, Сърбия и Турция. …
През октомври 1887 г. руското Министерство на външните работи командирова на Балканите чиновника от азиатския департамент Хартвиг. Целта на пътуването му беше установяване на връзки между Хитрово и Нелидов и обединяване на работата им с работата на Цанков като представител и ръководител на цялата емиграция. Като се разграничи от политиката на разпокъсани действия, Министерството на външните работи в лицето на Хартвиг разработи съвместно с Цанков голям план за въстание на основата на съгласувани действия на цялата емиграция. Едновременно Хартвиг подготвяше организационната база в Сърбия. Той правеше постъпки пред министерството да бъдат отпуснати 30 000 франка (**) на Цанков, който създаваше свой конспиративен апарат във възловите, граничещи с България пунктове.“ (ibidem, стр. 70)
(**) Или 1500 Наполеона, по 5,81 гр. злато всеки (бел. съст.)
„№ 78. Телеграма от посланика в Константинопол до министъра на външните работи Гирс
7 ноември/26 октомври 1887 г.
Като се позовават на преговорите с Хартвиг, Цанков и емиграцията възнамеряват: като изпратят ненужната част от тукашните емигранти на издръжка на славянското общество в Киев, да разквартируват останалите — около 30 души — в 6 погранични с Румъния и Кюстендил пункта. …
За издръжката на шестте групи ще бъдат необходими 140 лири ежемесечно вместо 60-те, раздавани сега от посолството. Може ли министерството да предостави в мое разпореждане тази сума над 60-те лири, предавани на Цанков с Людсĸанов и Генович, и 20 лири, с които трябва да разполагаме за помощи за бягащите от България в Салоники и Адрианопол.
По такъв начин общата сума ще състави 5000 франка (***) месечно…
Нелидов“ (ibidem, стр. 76)
(***) Или 250 Наполеона (бел. съст)
„№ 82. Донесение от колежкия съветник Хартвиг до директора на азиатския департамент Зиновиев
… Вече имах чест да спомена, че Цанков пое върху себе си ръководството на цялата опозиция и започна дейно да работи в Константинопол. …
Според сведения, получени от Цанков, недоволството в страната продължава да расте от ден на ден, но да се очаква самостоятелно движение от страна на населението с цел изгонване на незаконните властници от България все пак не може до момента, когато бъде даден сериозен тласък отвън. Това обстоятелство като никое друго убеждава емигрантите, че избраният от тях път за достигане на гореспоменатата цел е единствено възможният в настояще време. За осъществяването на замисленото от тях те, както вече имах чест да ви съобщя в предходните си донесения, чувстват силен недостиг на парични средства. Тъй като подготвителната работа ще заеме около два месеца, Цанков усилено ходатайства за отпускане в негово разпореждане до 30 000 франка. …
Приемете и пр. / Н. Хартвиг“ (ibidem, стр. 78)
…
„№ 84. Извадка от депешата на посланика в Константинопол до министъра на външните работи Гирс
9 февруари/28 януари 1888 г.
Милостиви господине Николай Карлович,
… Г-н Цанков твърди, че по пътя на обикновеното нравствено въздействие не може да се постигне никакво подобряване на вътрешното положение в България. … Народът очаква освобождението си или от Русия, или от въоръжено движение вътре в страната, което е немислимо да се подготви без съдействие отвън.
Вследствие на това и при явното нежелание и невъзможност за военна намеса от наша страна още при пребиваването тук г.г. Хартвиг и Кривцов Цанков им предложил, по неговите думи, следния план за действие е: руското правителство да назначи военно лице, комуто ще бъде възложено на руска територия да се погрижи за подготовката на въстанието. …
… г-н Кривцов; нему били отпуснати 15 000 франка, за предаването на които в разпореждане на г-н Цанков „за някои предприятия на емиграцията“ бях известен със секретната телеграма на г-н началника на азиатския департамент от 11 декември.
… Отпусканата за всички тези нужди сума от 5000 франка ми изглежда като най-малкият обикновен разход, който може да бъде направен при посредството на повереното ми консулство. … За нуждите на това предприятие бяха употребени асигнираните и препратените тук от Букурещ 15 000 франка.
Приемете и пр. / Нелидов“ (ibidem, стр. 82)
Сигурно станах досаден с толкова документи и телеграми – исках да „осчетоводя“ предателството, но не можах – изгубих сметката! Но говорим за десетки хиляди! Не днешни „безценни“, разбирай инфлационни рубли – говорим за златни франкове!
А в цитираните „Авантюри…“, забележете има и цял раздел, срамно за нас българите, озаглавен:
„Раздел: XIV. Подкупването от царското правителство, на български политически дейци (Др. Цанков и др.)
Авантюрите на царското правителство в България се опираха на определена група български политически дейци, в чиято русофилска активност немалка роля играеше и непосредственият подкуп. Както писа Цанков през 1888 г., дейността на вътрешната опозиция се осъществяваше при „морално и главно материално съдействие“ на царското правителство (вж. №159). Според нашите документи Драган Цанков, оглавяващ тази група, за която може условно да се каже, че изразяваше интересите на едрата търговска и лихварска буржоазия, се намираше на издръжката на руското Министерство на външните работи от 1885 г. По-нататък всяка година се повтаряха съобщенията за отпускането му на парични суми. В списъка на получаващите руски пари фигурират непосредствено и неговите сподвижници Бурмов, Балабанов, после военният министър Николаев, министърът на вътрешните работи Маджаров и др.“ (ibidem, стр. 129)
…
„№ 145. Извадка от депешата на руския консул в Адрианопол до министъра на външните работи Гирс
20/8 януари 1887 г.
Миналия понеделник г-н Цанков мина през града на път за Константинопол. Имах възможност да се срещна с него и да поговорим подробно.
… Деморализацията във всички отрасли в страната е стигнала до такива граници, че дори в самата опозиция няма наличен материал за съставяне на правителство, което би могло да поведе страната по пътя на истинските интереси на славянството на Балканския полуостров. Г-н Цанков мисли, че главният източник на цялото зло се намира в Конституцията. Единственият път за спасението на България е окупацията…
Ето какво е мнението на Цанков относно настоящото положение на нещата.“ (ibidem, стр. 132)
…
„№ 147. Обръщение на представителите на българската опозиция към Александър III
14/2 април 1887 г.
Долуподписаните български емигранти се осмеляваме най-почтително да молим ваше високопревъзходителство (Препратено от Нелидов) да хвърлите в стъпките на негово императорско величество руския император и наш цар покровител най-ниската ни молба да удостои с всемилостивото си внимание следното изложение на положението на нещата в нашата родина…
Ваше високопревъзходителство, в заключение на гореказаното си позволяваме да мислим, че във всеки случай България не може да излезе от това непоносимо и отчаяно положение без външна подкрепа и сила. За нас тази подкрепа и сила е само Русия. Взорът на милионния български народ в настояще време е обърнат към августейшия всеруски монарх, царя покровител на България, както и преди десет години – в навечерието на освободителната война.
… Ваше високопревъзходителство, окупацията на България от руснаците е необходима, неизбежна. …
Позволяваме си да мислим, че за освобождаването на България както от политическа гибел, така и от социално-нравствената деморализация е необходимо да се направи радикален преврат… Тези радикални мерки са немислими без руска окупация, тъй като ние вече казахме, вътрешният преврат ще се окаже неуспешен, а всички решения, целящи компромис, ще послужат само като палиатив и няма да доведат до излекуване на тежкия и хроничен недъг на България.
Ваше високопревъзходителство, съществува само едно средство да се спре развитието на злото, докато все още това е възможно … Това средство е руската окупация. Българският народ я очаква с голямо нетърпение, защото само в нея вижда своето избавление. За бляскаво доказателство на нашите думи ще послужи всеобщият възторг, с който народът ще посрещне въдворяващите мир и ред в страната войски на освободителката и покровителката — на Русия.
Пп. Гешев, Бобчев, Маджаров, Цанков, Бурмов, Бракалов (останалите подписи на нечетливи).“ (ibidem, стр. 134)
…
„№ 151. Извадка от писмото на Драган Цанков до председателя на славянското благотворително общество в Одеса А .А. Кривцов
Адрианопол, 7 декември/25 ноември 1887 г.
Достоуважаеми Александър Александрович,
… Разчитайки на вашите уверения, че в скоро време ще ми бъдат изпратени средства, аз заех за кратък срок от един известен вам тукашен банкер нужните за гореказаната цел суми, които връчих на Боянов, и в случай, че не получа в скоро време очакваните средства, ще бъда поставен в много трудно положение не само по отношение взетата на заем досега сума, но и по отношение на по-нататъшната ми дейност тук.
… тези дни в Адрианопол пристигнаха около 40 емигранти селяни, които, ако имахме средства, бихме въоръжили и изпратили в княжеството да безпокоят правителството.
… преврат може да се направи в България винаги и народът го очаква с нетърпение само да има тридесетина души български емигранти, военни или граждански (лица), решили се на смърт, които да си изберат по един от всички райони от територията на България и да нахлуят там всеки със съставена от него дружина от 10–20 души доброволци (волонтери) българи или руснаци. Тези дружини ще действат отначало като хайдушки чети ту в една, ту в друга местност, а накрая — съвместно и във връзка една с друга.
При това в допълнение казах на г-н Македонски, че ако бъде възможно да се намерят тези 30 войводи, аз съм сигурен, че ще успеем да набавим и материални средства в размер 5000 турски лири за въоръжаване на 30 чети (шайки) от по 20 души всяка…
Ваш Д. Цанков“ (ibidem, стр. 139)
Очевидно е „ваш“, братушки! Със сигурност не е „наш“ ! Защото готви преврат, в интерес на Русия! За което бива многократно добре заплатен!
…
„№ 153. Записка, съставена в Министерството на външните работи до Гирс
След като Х(артвиг) разреши да се предаде на Д(раган) Цанков сумата, необходима за делото, З(иновиев) изпрати следната телеграма на Н(елидов) в Константинопол: „Съгласно предоставените от Одеса сведения Цанков е заел петнадесет хиляди франка за някои предприятия на емиграцията. В случай, че сведенията са точни, благоволете да обясните на Цан(ков), че сумата ще бъде платена от българския фонд. Парите ще бъдат изпратени оттук по ваше искане.“ (ibidem, стр. 142)
…
„№ 154. Паметна записка, доставена от г-н Др. Цанков за Гирс
11 януари 1888 г./30 декември 1887 г.
I. Да ми бъдат отпуснати:
а) на месец двеста и петдесет (250) турски лири за издръжка в България на агенти, емисари, куриери и за семействата на тези лица, които ще намират в четата на Боянов;
б) едновременно хиляда (1000) турски лири за сформиране и въоръжаване на други чети от страната на Турция.
II. Петнадесетте хиляди (15 000) франка, получени от мен от посолството, вече са изразходвани за сформирането и въоръжаването на четата на Боянов, която се състои от седемдесет души. Тази чета премина В България — част (около 50 души) през Бургас, а част (около 20 души) през Адрианопол. …
Д. Цанков“(ibidem, стр. 142)
…
„№ 161. Депеша от посланика в Букурещ до министъра на външните работи Гирс
4 юли/22 юни 1889 г.
Милостиви господине Николай Карлович,
Пристигналият тук тези дни от Белград изключително за среща с мен г-н Цанков ми представи г-н Станчов, изпратен при него в качеството на упълномощен от неговите съмишленици в България за преговори с него и за обсъждане и намиране на средства за повдигане на духа и съживяване на опозицията.
Аз имах с г.г. Цанков и Станчов дълги беседи, за чието съдържание считам за дълг да донеса подробно на ваше високопревъзходителство…
За да прекрати това пасивно отношение на българския народ и да го предизвика към дейност, централният комитет на Народната партия си постави задачата да намери необходимите средства за водене на антиправителствена агитация и реши за тази цел да упълномощи Драган Цанков да сключи заем от името на цялата партия. Предвид невъзможността да се намерят нужните парични средства в самата страна, комитетът предлага такъв заем да се сключи извън пределите на България, а именно в Русия, ако императорското правителство благоволи да окаже съдействие за осъществяването на това. Предполага се заемът да бъде от един милион франка. Условията на заема са следните.
Комитетът на Народната партия, която представя г-н Цанков, се задължава след свалянето на принц Фердинанд да положи всички свои старания за прокарването на българския престол на кандидата, посочен от императорското правителство.
Заетата сума трябва да бъде предоставена в разпореждане на г-н Цанков. Разходването ѝ ще се осъществява от централния комитет на Народната партия или от специално назначена за това комисия. Г-н Цанков и членовете на централния комитет се задължават след избирането на новия княз да заставят Народното събрание да приеме изплащането на дълга с годишна лихва 5% за изтеклия период.
…
Г-н Цанков, който напълно споделя възгледите на г-н Станчов за положението на нещата в България и мнението на съмишлениците си за необходимостта от намиране на парични средства за организиране на опозицията, ме помоли да съобщя на императорското правителство за направеното му от членовете на комитета предложение, при това особено настояваше на неотложността да има в свое разпореждане дори една незначителна сума от 3 хил. франка на месец за възстановяване на вестника „Светлина“…
Приемете и пр. / Хитрово“ (ibidem, стр. 153)
…
„№ 168. Писмо от председателя на одеското славянско благотворително общество до колежкия съветник Н.Г. Хартвиг
28/16 януари 1888 г.
Дълбокоуважаеми Николай Хенрихович,
В Киев разговарях окончателно с майор Ванков. Той има писмо от Никифоров, който заявява от името на Каравелов и цялата каравеловска партия желанието да вървят ръка за ръка с нас и решението им да започнат агитация в този смисъл в цялата страна. Тези дни разчитам да получа копие от протокола, подписан по този повод от всички видни представители на каравеловската партия, и тогава ще ви го изпратя.
От изпратените преди от мен пари, 1000 франка достигнали до Никифоров, но те отдавна свършили. Никифоров ме помоли като представител на С.-Петербургското славянско общество за 6000 франка като своеобразно едновременно и после по 1000 франка ежемесечно. Всички тези суми ще бъдат върнати обратно веднага след смяната на сегашния режим в България… Тези пари отиват при Каравелов и Кͦ на посочения ми от Вълков адрес във Виена, през Одеса, в банкерска къща за изпращането им в София на името на една търговска фирма, чийто представител се намира в най-близки отношения с Каравелов и Никифоров… Каравелов и Кͦ предвиждат да се домогват с всички сили и средства до смяната на Кобурга и Кͦ и ще действат в зависимост от обстоятелствата и следвайки пътя на цанковистите. Като пристигнах тук, от наличните у мен суми аз преведох във Виена предварително още 1000 франка…
Ваш дълбоко предан А. Кривцов“ (ibidem, стр. 163)
Стигат ли ви толкова руски писма, в които четем името на Драган Цанков? В очите на русофилите, той е герой! А за останалите? Е, всеки сам може да си прави изводите, в зависимост от интелектуалния си багаж. И „вярата“. Аз съм направил своите!
Последните страници бяха изпълнени с цитати от сборник, публикуван в Съветския съюз, съдържащ множество руски исторически документи, но няма по-добро от това, да пием вода от извора! Там, тя е най-чиста! Фактите говорят повече от думите!
Хайде още малко за Съединението – да прочетем отново Димитър Благоев:
„Русофилите, а именно цанковистите в Северна България и „съединистите“ или „лъжесъединистите“ в Южна България, и преди съединението бяха слепи оръдия на руската политика в България и на Балканския полуостров. Но при Съединението, и особено след свършването на сръбско-българската война и сключването на мира, те се предадоха на руската дипломация с всичкото си безумие. Подпомагани от руските дипломатически агенти в България, те, като използваха дипломатическите несполуки на правителството и поведението на Русия през това време, почнаха открит поход против Батемберг и явна агитация за свалянето му, като едничко средство да се омилостиви Русия към България. Работата се представляваше така: Русия дигнала своето покровителство от България, защото била сърдита на Батемберг, който се бил съединил с нейните заклети врагове, на които издал нейните политически и военни планове, тъй щото, додето той е княз на България, тя не щяла да повърне своето покровителство, без което България не можела да съществува. Тази русофилска агитация проникваше през 1886 год. все по-дълбоко в масата и възбуди русофилското й чувство до такава степен, че Каравеловата народнолиберална партия се видя най-сетне принудена да предприеме нещо за „помиряване“ с Русия. Образува се един голям военен заговор за свалянето на княз Батемберг, начело на който стояха цанковистите и каравелистите. За тоя заговор е знаело както правителството, тъй и неговите близки привърженици; обаче те нищо не предприеха за осуетяването му. На 9 август 1886 год. княз Батемберг бе свален от престола й изпратен в Русия.“ (Благоев, Принос към историята на социализма, 1950)
…
И каква стана тя? Тръгнахме от българското Съединение – най-българския акт и стигнахме до… Русия! И руските подлоги у нас…
Библиография
Благоев, Д. (1950). Принос към историята на социализма. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. (1993). Русе: Сексагинта Приста.
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Пеев, П. (1937). Генерал от пехотата Данаил Николаев. София: Библиотека Прослава.
Петков, Д. (1892). Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области. София: Българска Народна Печатница.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
Хвостов, В. (1931). Записка А. И. Нелидова в 1882 г. о занятии проливов. Красный архив, Исторический журнал, т.3 (46), 179-187.