Съдържание
Горещото лято на 1886-та
Превратът
И контрапревратът…
Размирната есен на 1886-та
Мисията на Каулбарс
Отново опит за преврат – въстанието на руския офицер Набоков
И отново опит за русофилски преврат – този път в Русе
Горещото лято на 1886-та
„Още през 1884 г., когато либералите дойдоха на власт и със санкцията на руския дипломатически агент Ионин бе образуван кабинетът на Цанков, по думите на същия този Ионин „руското правителство имаше всички основания да се доверява“ на този кабинет [1]. Тъй като за царска Русия бе важно въпросът за свалянето на Батенберг да бъде официално повдигнат от българското правителство, съдействайки на царизма, Цанков веднага се обърна към Ионин с конфиденциално запитване: „В каква степен би било удобно князът да бъде напълно отстранен от България и дали императорското министерство няма да се съгласи да окаже съдействие в осъществяването на една финансова комбинация, с помощта на която може да стане възможно заставянето на княза да измени отношението си към българския кабинет.“
Царското правителство без колебание прие първия вариант. Цанков започна да го провежда на практика. Кабинетът на Цанков стана помощен апарат на руското Министерство на външните работи. Тогава от царската хазна в широка струя, парични средства започнаха да се леят към българските обществени дейци „за практическо провеждане възгледите на царското правителство за българските, работи“
„Към края на 1885 г. царското правителство успя окончателно да привлече цанковистите към себе си: „на първо време“ предложиха на Цанков „10-12 хил. франка във вид на персонална помощ“ (№4). След Цанков към чувала с парите се повлякоха Бурмов и Балабанов. От името на този „троен съюз“ до руския дипломатически агент в България бе подадено изложение с „клетвени обещания“ да действат „съгласно плановете на императорското правителство“. След това Министерството на външните работи започна да им отпуска по 40 хил. рубли на година. От своя страна триумвирите се задължиха да провеждат русофилска агитация в България и за всичко да се отчитат пред руското дипломатическо ведомство“
„Според мен — писа по това време не без раздразнение Александър III до началника на генералния щаб Обручев — ние трябва да имаме една главна цел — да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги в проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце. Това е в интересите на Русия и трябва да стане наш стремеж; всичко останало, което се случва на Балканския полуостров, е второстепенно за нас. Стига сме се правили на симпатични в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях.“[Писмо на Александър III от 12.IX.1885 г. Вж. „Историк-марксист“, 1934 г., №3, А. Биков, От Босфора към Тихия океан, стр.13)“
Александър Батенберг не можеше повече „да върши работа на Русия“ — той трябваше да бъде отстранен. Не можеше да се остави в старото положение страната, която бе обхваната от „анархистична антируска пропаганда“ (№3), където „не можеше да се разчита на нито един българин“ (№2). Между другото примерите на Египет, Тунис и Босна бяха „пред очите на Европа“. Те подсказваха, че най-добрият изход е окупацията на княжеството, назначаването на руски генерал-губернатор и въвеждането на руски закони в България. „Няма съмнение — заключаваше царят, — че е настъпил моментът в България да се действа решително и да се приключи с всички тези въпроси.“ (№3).“ (Павлович, Авантюрите на руския царизъм в България, 1991)
Започваме отново с дълъг цитат – от Въведението на „Авантюрите на руския царизъм в България“ – сборник документи издаден в Москва през 1935 г – книга, която често цитираме. Книга, която изцяло се базира на оригинални архивни документи от Царска Русия в края на XIX век. Цитатът казва много, но нека разгледаме някои детайли.
Още от самото начало Русия не подкрепя Съединението, тъй като то се случва без нейно съгласие и не под нейното покровителство. Личната омраза на руския цар Александър III към княз Александър I Български градира. Двамата са в остър конфликт и това проличава най-ярко в отговора, който царят дава на българската делегация, водена от митрополит Климент и Ив. Ев. Гешов. На 21 септември 1885 г. Александър III заявява, че докато Александър Батенберг е на българския престол, подкрепа няма да има. Руските офицери са изтеглени от България, която остава сама срещу сръбската агресия. Русия никога не е могла да търпи княжеството да взима самостоятелни решения по отношение на вътрешната си политика. А нетърпението й се засилва особено след безапелационната победа на българската войска срещу Сърбия – „войната на генералите срещу капитаните“, при това без помощта на руските офицери! България става държава, която не само се еманципира от „освободителката“ си, но и започва да става важен фактор на Балканите!
Един от методите за „превземане“ на държавата от страна на Русия е купуването на български политици. Не, не! Нямам предвид днешното време – това си го помислихте Вие! Говоря за 1886 г. Поне това намираме в документите, публикувани в Съветска Русия през 1935 г. В телеграма на руския дипломатически агент (посланик – бел. съст.) в София до неговия началник от онова време се казва:
„N 8. Депеша [Върху оригинала има знак, че е разгледана от царя.] от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс.
17/5 април 1886 г.
Милостиви господине Николай Карлович,
Имах честта да получа строго секретната инструкция на ваше превъзходителство от /2 април/ 21 миналия март под N 55, с която Вие благоволихте да ми наредите да предоставям на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов по 40 хиляди франка в година от българския окупационен фонд, започвайки от /13/ 1 януари т.г., за издаване на вестник с цел разясняване сред българите на истинските им интереси и агитация сред народа в същия смисъл и няма да пропусна точно да се съобразявам със заповедите на Ваше Високопревъзходителство да взема всички мерки тази помощ строго да се запази в тайна.
…вестникът, който основават те, не трябва да се отклонява от възгледите на императорското правителство върху сегашното положение на делата в България…
Като гаранция, че тези три лица в дейността си ще се придържат строго към посока, съвпадаща с възгледите на императорското правителство, г.г. Цанков и Балабанов заявиха писмено на подписано от г-н Бурмов копие от подадената от него във връзка с това докладна записка до императорското министерство, че те напълно приемат и одобряват всичко, изложено в нея, като правилен и точен израз на техните собствени чувства и убеждения. Освен това всичките три лица подписаха на тази записка клетвено обещание, че винаги точно ще се съобразяват с казаното в нея и строго ще се придържат към изложената в нея програма и когато са в опозиция, и когато са на власт. Те също се заклеха, че ще действат винаги единодушно по тази програма, във взаимно съгласие и никой от тях никога няма да си позволи някакво отделно действие, без да се посъветва с другите си съюзници и без да получи тяхното одобрение и съгласие, когато са на власт или в опозиция. В заключение те положиха клетва, че ще останат неизменно верни на този троен съюз във всички възможни случаи.
Гореозначеното копие от докладната записка с изложените клетвени обещания се пази в императорското дипломатическо агентство.
П. Богданов“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Но въпреки масираната пропаганда във финансираните от Русия вестници (днес бихме ги нарекли тролове и ботове, със спуснати от Москва опорни точки), Руската мечка губи контрола над новосъздадената държава, на която обещавала, че ще бъде независима! Уж…! Започва безпрецедентен натиск от страна на Петербург за отстраняването на княза от престола, с активната помощ и на русофилската опозиция в страната. Уж българи, но … русофили! Не се подбират средствата, за да бъде възстановена хегемонията над България.
Константин Стоилов, опитен консервативен политик, в писмо до друг консерватор – Григор Начович, датирано на 8 юни 1886 г., оценява безогледността и ниското равнище на тази пропаганда. В него той смята, че с този език и поведение, подкрепящите политиката на Петербург съвсем „не печелят, а губят терен“ и могат да вземат власт само ако „дойдат русите и окупират България.“ Категорично е отношението му и към вестниците, които са носители на така описаната пропаганда, подкрепящи линията на Петербург и работещи за отстраняването на Александър Батенберг, героя от Съединението и Сръбско-българската война, от престола.
Националното самоунижение с оплюването на княза стига до там, че дори и отявленият критик на вярната на Петербург опозиция, в. „Независимост“ на Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов, обръщайки се към цанковистите, пише:
„Ако прочее у вас е останал още капка български патриотизъм, ний ви каним, ний ви молим да се опомните, че преди всичко, вие сте българи. Не употребявайте руското име дето трябва и дето не трябва, и не експлоатирайте с него пред простото население, защото, по тоя начин, вий хвърляте кал върху лицето на българския народ и деморализирате самия тоя народ. Работете за подобрение на отношенията ни с руското правителство, но работете честно и искренно, и преди всичко, като българи.“
…
„Русофилите експлоатираха много майсторски това болезнено социално чувство, което поражда в малокултурните маси материалната мизерия. Старият лозунг „Без Русия не можем!“ се повтаряше сега от хиляди уста, санкциониран от бедствията, през които България бе минала, и от тия, които безогледни агитатори й предвещаваха. И както преди — но с по-голяма смелост вече, — детронирането на княз Александра се проповядваше като единствено средство за удовлетворение на Русия — мярката, която можеше в дванайсетия час да спаси България. Че победата бе венчала княза с новото му отечество, че на Сливница и Пирот под куршумите на неприятеля България бе осиновила тоя немски принц, русофилите не искаха и да знаят; те впрочем отричаха на княза всяка заслуга във войната, оспорваха даже неговата лична храброст.“…
„…Захари Стоянов пишеше сега:
Когато князът беше руски губернатор, когато той с помощта на 250 руски офицери беше запършил ръкави да прави от България чифлик или Задунайска губерния, когато той беше нещо като кукла, която се движеше от Петербург, когато пред него стояха на колене всичките му днешни неприятели, в това число и Балабанов, и кречеталото Кисимов – то наша скромност най-дръзко и най-горчиво осъди тоя руски губернатор и неговите кръстници.
Но князът се сепна малко по малко; най-напред подписа паспортите на двамата руски генерали; сетне той удари на друга страна: опитаха се да го направят втори път руски губернатор, не прие;…
Статията свършваше със следните възторжени думи:
Прочее да живее княз Александър! Той е днес стражата на българската самостоятелност. „Аз съм републиканец, социалист и комунист, но най-напред турям Виктор Емануила“ – бе казал славният Гарибалди за италианския цар. Нека кажем и ние, че сме радикали и сме против коронованите особи, но князът си пазим като очите си. Няма него — няма България!…“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
По късно, в „Книга седма. Детронирането на княз Александра“, Симеон Радев ще напише още:
„Запитан също от съзаклетниците, Др. Цанков даваше съвсем противоположни съвети. Неговото мнение бе, че в случай на революция най-доброто и най-радикалното средство е смъртта.
С авторите на преврата аз нямах никакви сношения, разказва дядо Цанков. Но аз знаях за техните намерения от Светослав Миларова. Еднаж Миларов ме попита: „Кое би било по-разумно: да се изпъди князът или да се убие? „Да се убие, казах аз. Когато се прави революция против държавен глава, трябва да му се отнеме всяко средство, за да се върне на престола и да отмъщава, а досега по-сигурно средство от смъртта няма. Да с убие, това е моето мнение.“ Миларов ми каза сетне, че съобщил моите думи. Оттогава вече не подновихме разговора върху тоя въпрос.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
За едни други събития, но пак по същото време, разбираме пък от кореспонденция до Азиатския департамент:
„12. Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс
10 август/29 юли 1886 г.
Строго секретно
Днес князът изрази съгласие за изпращането към сръбската граница на две дружини от 1-ви полк, които ще потеглят утре сутринта. Тук остава най-малко преданата на княза дружина. Самият княз има намерение тези дни да замине за Сливница за оглед на позициите. Предполага се, че залавянето на княза ще се осъществи или преди заминаването му на позициите, или след завръщането му в София. Планира се след свалянето на княза да бъде съставено временно правителство от всички партии, което да се обърне към императорското правителство с ходатайство да бъде признато извършеното и незабавно да бъдат изпратени императорски комисар и офицери за приемане на частите. Временното правителство ще моли за комисар да бъде назначен един от двамата най-популярни в България генерали — Игнатиев или Дондуков.
Сахаров моли горното да бъде предадено на Обручев.
Богданов“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Превратът
През лятото на 1886 г. началникът на Военното училище майор Петър Груев, заместник-военния министър, капитан Анастас Бендерев, и още двама офицери от военното министерство – капитаните Радко Димитриев и Георги Вазов, организират военен заговор за свалянето на княз Александър I.
Кои всъщност са превратаджиите, разбираме от едно почти неизвестно издание: „Документи по превратът на Деветий август“, с автор… Захарий Стоянов (Стоянов, Документи по превратът на Деветий август, 1887)! Тук Стоянов обяснява причината за русофилското поведение на превратаджиите, много от които са завършили университети или военни училища в Русия. Прилагам факсимиле от оригинала без преразказ не случайно. И днес част от „Петата колона“ на Русия у нас, отговаря на описанието на писателя!
Факсимиле от 6-7 страница от „Документи по превратът на Деветий август“
Захари Стоянов, уважаеми Читателю!
Превратаджиите успяват да съсредоточат в София военни части, на които имат доверие. Кръгът на посветените не е широк – изключени са почти всички офицери от гарнизоните в провинцията. А какво обединява тази разнородна група уж българи, разбираме от „Строителите…“ на Симеон Радев:
„Те вярваха в спасителното доброжелателство на Русия и разчитаха на народната поддръжка. Народната поддръжка те си я въобразяваха като един всеобщ порив на страната в полза на тяхното дело. Колкото за руското доброжелателство, те си го представляваха по един традиционен навик на ума, суеверно. Те не бяха политици, нито строители на системи. Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар като главнокомандующ на боевите сили на расата, тая странна смес от мечти на екзалтиран субалтер-офицер и от теории на московски поп минаваха през ума им, без да оставят у тях друго нещо освен едно разсеяно удивление. Офицерите, които се наеха да низвергнат княза, омразен на руския цар, за да обезоръжат омразата на Русия, не бяха още русофили според понятието, което се свърза по-сетне с тая дума.
Бендерев изпитваше към Русия онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него — беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург — престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ; но за руска власт над България, даже в косвен вид, той не мислеше. У Груева, дух още по-затворен за изкушението на утопиите и за обаянието на думата, нямаше даже и своя славянофилски идеализъм, с който Бендерев обличаше личната си неприязън към княз Александра.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Ще повторя: „…славянска федерация начело с руския цар“! Няма „независима България“, а руска губерния! „Русофилството в България е стигнало до идиотство“ – ще признае след години Старозагорския Митрополит Методий Кусев в книгата „Погромът над България. Виновникът“ (която ще разгледаме в детайли по-късно). Диагноза правилна и потвърдена многократно, за съжаление актуална и до днес! Търсим лечението…
В 2 часа сутринта на 9 август 1886 г., русофилски настроените офицери, с подкрепата на руската дипломация, извършват преврат. Дворецът е обсаден от части на Струмски пехотен полк и юнкерите от Военното училище. Княз Александър I Батенберг, под натиск е принуден да абдикира, както и да подпише следната прокламация към българския народ:
„Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоене на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че няма да имам за него и занапред никакви претенции.“
Дали точно българският народ и войската намират за вредно стоенето му на българския престол? Или това е „вредно“ за руските интереси на Балканите?
На сутринта на 9 август центърът на София е изпълнен от тълпи с викове „Долу немецът!“, напомняйки как Батенберг е „изменил“ на руския цар Александър III. Драган Цанков приветства преврата, като предлага да се организира молебен и тълпата тръгва към столичната църква „Св. Крал“ (дн. „Света Неделя“ – бел. съст.). След края му отдавна известният със симпатиите си към линията на Петербург митрополит Климент Търновски (със светското име Васил Друмев) призовава насъбралия се народ да иска прошка от Русия за нанесената със Съединението от 6 септември 1885 г. обида от един „изменник княз“. С викове „Да живей Русия!“, тълпата се насочва към руското дипломатическо агентство в столицата. След няколко произнесени речи пред сградата множеството пада на колене.
Княз Александър е арестуван и отведен под конвой в Буховския манастир, а после през Оряхово с яхта, която по ирония на съдбата се казва „Александър I“, по Дунава (обърнете внимание) в Русия, в гр. Рени, охраняван от Тома Кърджиев. Там, той бива освободен.
Симеон Радев разказва за отношението на княза към войската. Но и за чувствата на войниците към своя княз:
„Заранта (13 август) комендантът на Рени дойде в парадна униформа с един взвод конна жандармерия. Въведен от капитан Корабарова, той влезе при княза и стоя при него половин час: руското правителство бе се съгласило да приеме пленника, но го оставяше свободен, да върви, където желае. Князът помоли офицерите да се явят при него и едвам сдържайки сълзите си, им рече:
– Аз много обичах българската войска и съжалявам, че се случи тъй да изляза из България: ако да бях предупреден за това, аз доброволно бих оставил престола и тръгнал бих с чест, наредил бих войската и бих се простил с нея като неин началник. Желая ви всичко добро. Аз всегда ще се старая за щастието на България и ще работя винаги, дето ми се представи случай, за нейна полза.
Излизането на княза стана с пълна тържественост. Пътят му бе постлан с червено сукно от яхтата до пристанището. Юнкерите се наредиха във фронт към каютата; войниците – перпендикулярно към брега. …
– Мога ли да кажа няколко думи на юнкерите?
– Можете, Ваше височество.
Князът обърна към юнкерите своето посърнало лице.
– Желая, щото бъдещият ви княз да обича войската и България тъй, както ги аз обичах. Прощавайте, братя!
При последните думи князът се разплака. Потекоха сълзи и по лицата на юнкерите. На мнозина от тях дойде да извикат: „Остани при нас; друг като тебе няма да намерим!“ Но нещо им стягаше гърлото до болка и те го гледаха, онемели, как той се отдалечава със своята висока снага, раздрусвана от задавен хленч. ……
Князът искаше колкото се може по-скоро да излезе из руската територия… можа да замине чак на другия ден (14-и) с обикновения трен. Понеже не му достигаха пари, за да плати билета за себе си и брата си, някой си Аршеневски, „старши собственик бесарабского губернского управления“, му стана поръчител.
На 15 август, часа два подиробед, князът пристигна в Лемберг (дн. Лвов – бел. съст.). Едно грамадно множество, предупредено от извънредни притурки на вестниците, бе отишло да го акламира на гарата…
Цял ден хотелът, дето князът бе слязъл, бе обиколен от публика. Вечерта факелно шествие. Князът биде принуден да се яви няколко пъти на балкона. Той каза на български:
„Разбирам защо ме посрещате тъй сърдечно. Вий искате да покажете почитание към войника, който се е бил за отечеството си“…
Австрийските власти посрещнаха княза като владетел; началникът на дивизията херцог Вюртембергски му направи официална визита. Това подействува много ободрително върху княза. Дворцовият маршал барон Ридезел и пастор Кох, които го посрещнаха на Лембергската гара, го поставиха в течение на работите в България. Те му донесоха мнението на Начовича, с когото се видяха в Букурещ. Скоро се получи и Стамболовата телеграма. … Александър отговорил: „Нека ме низвергнат пак, нека ме убият, аз не мога да не послушам позива на своята войска.“ На часа 9 и 50 м. сутринта той телеграфира на Стамболова:
„Съобщете на народа и войската, че утре, неделя сутринта, ще стигна в Русчук, за да тръгна веднага за София, за да взема от бога дадената ми и по волята на народа власт. Александър.“
Същия ден, на часа два подиробед, със специален трен той замина за Букурещ.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Батенберг е свален, но превратаджиите имат проблем със съставянето на временно правителство след отстраняването му. Бившият министър-председател Петко Каравелов е твърд, че не може да вземе участие в едно дело, при което от всички страни чува гласове „Да живее Русия!“, но не и „Да живее България!“ Веднага след свалянето на Батенберг е съставен е кабинет от русофили, начело с митрополит Климент, и е въведено извънредно положение. Но нито неговата фигура, нито тази на Драган Цанков, който е също част от състава му, не загатват някакво общонационално единодушие зад новата власт. Все пак, на 10 август повечето от войсковите части в страната полагат клетва за вярност към новото правителство.
В деня на преврата – 9 август 1886 г., Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов е в Търново и с телеграма уведомява Захари Стоянов и Димитър Мантов в Русе за случващото се. Официалното известие хвърля в смут привържениците на правителството. На обяд русофилската опозиция в Русе свиква митинг. Ораторите Тома Кърджиев и Теодор Теодоров приветстват преврата и отправят нападки срещу кабинета на Петко Каравелов и княза. Кметът Петър Винаров чете резолюция до Столицата, че русенци одобряват детронацията и имат доверие на временното правителство. Тома Кърджиев демонстративно скъсва портрета на княза и заплашва с уволнение държавните и общински служители.
Ще се отклоним малко от темата, но в последния абзац няколко пъти четем името на Тома Кърджиев.
Според секретни лекции на военното разузнаване, цитирани от полк. Иван Пенков в книгата му, „българинът на руска служба полковник Иван Кишелски проникнал в БРЦК в Букурещ и вербувал много от членовете му за нуждите на руското разузнаване, в това число Тома Кърджиев (ръководител на агентурно разузнавателни групи)…“ Кърджиев е същият, който през пролетта на 1886 г., сам отива в руското консулство и предлага услугите си – да организира комитети за сваляне на Княза!
„На вчерашна дата в канцеларията на императорското консулство се яви депутация от местни граждани, която, изразявайки чувства на преданост към Господаря Император, ходатайства коленопреклонно да се поднесе на Негово величество молбата на населението за височайшето покровителство…
От назованите лица известният на консулството адвокат Тома Кърджиев, нееднократно доказал своята преданост към нас и стоящ начело на тукашната Либерална партия, ми съобщи под секрет за намерението на Народната партия да устрои тук, в Русчук, и в други центрове изпълнителни комитети с цел свалянето на княз Александър и неговото правителство…
Предавайки ми гореизложеното, г-н Кърджиев моли да му се отпуснат за създаване на изпълнителни комитети парични средства, макар и заемообразно до съставяне на временното правителство, в размер на 20 000 фр.“
(Петков Д. , Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области, 1892)
За „услугата“, Кърджиев иска 20 000 златни франка! Не е изключение – и Драган Цанков е на златна руска „хранилка“, а явно и доста други политици и (псевдо) патриоти! Години по-късно, комунистическата деятелка Цола Драгойчева, ще сподели при разпитите в полицията:
„Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение!…“
Русофили, сър!… Може би, защото Русия щедро плаща за национално предателство – и при царя, и при болшевиките, та май и до днес! Документите доказват, че старанието на Кърджиев и дейността му срещу България, е толкова добре оценена от Азиатския департамент, че получава дори над 2 пъти повече от поисканото – 45 000 златни франка! Това се казва в
„КРАТЪК ОТЧЕТ на разходите, направени от сумата на окупационния фонд по организацията на народни движения в България, а също на отпуснатите суми, изразходвани от сумата на същия фонд по искане на Департамента на държавната полиция до 1 юли 1887 г….
… Дадено на Тома Кърджиев за превеждане в Русчук в разпореждане на майор Узунов 45 000 Франк.“ (Петков Д. , Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област, 1993)
А аз като един съвестен „счетоводител“ изчислявам, че 45 000 златни франка се равняват на 2250 златни Наполеона, с по 5,8 гр. злато всеки. Или общо над 13 килограма злато! Днес Кърджиев е гордост за Русе – цял музей, че и училище прославят името му (не знам с какво – няма и да вляза да видя!), а в него, децата сигурно изучават „родолюбивото“ му дело. Но не знам дали учат за „цената“ на това „дело“! Едни 45 000 франка! Златни! Е, поне са доста повече от 30-те сребърника, платени за Христос …
Същият (не Христос – Кърджиев!) ще направи и втори опит за преврат (както ще видим след малко), като след потушаването на Бунта на русофилите, същият бива осъден на смърт! За национално предателство! Което днес удобно сме забравили, защото неговото име носят улица, музей, че даже и училище! А на фасадата на СОУ „Христо Ботев“ в Русе, само на метри от Историческия музей, който трябва да пази „паметта“ има плоча в „памет“ на „офицерите-русофили“ – „за вечна дружба с великия руски народ“. Винаги питам: „Кое точно му е великото на руския народ? Конкретно, а не с общи приказки!“. Може би, защото от векове търпи да го управляват с нагайката? Не знам, но чакам отговор – досега напразно! И дали някъде из страната има паметник на „офицерите-русофоби“, които просто били Българи и бранили Родината си от руските посегателства? За България – няма и дума!
Плоча на фасадата на СОУ „Христо Ботев“ в Русе. (сн. интернет)
По ирония – патрон на училището е същият Ботев, който пише „Россия, тая мнима защитница на славянството…“ Тук е учителствал Цветан Радославов, авторът на „Горда Стара Планина“. Пак тук, докато бил учител по френски език в Мъжката гимназия, Стоян Михайловски написва текста на най-популярния български химн „Върви, народе възродени“.
И ние „горди“ вървим… След Русия… Която в стремежа си да бъде велика империя и световен фактор, все още не е осигурила канализация на близо ¼ от жителите си! (разбирай – ходят в нужника на двора, както във времената, когато са ни освобождавали). Прекрасна картина на днешната действителност рисува днешния руския художник Василий Шульженко. А Русия е най-богата на природни ресурси в света. И чийто президент се „се противопостави на еднополюсната хегемония“ в Света! Разбирай – иска и Русия да бъде „полюс“, а не само Америка. Правилно! Не може да има само един полюс – физиката казва, че трябва да са два! Само не разбрах от словото на руския самодържец, кой е положителния и кой е отрицателния полюс? Но… спокойно! С оглед на друга физика, че и физиология, в руската Уикипедия пише, че „през нощта и през зимата, в студа, използването на такава тоалетна е трудно…, така че собствениците на такива тоалетни винаги имат нощни гърнета на разположение“! Но пък не пише какви точно нощни гърнета използват „англо-саксите“ от другия полюс? Жалко!
То и у нас не всички села имат канализация, но и не претендираме за величие! Или?
И контрапревратът…
Стига с тия нужници – нека говорим за сериозни работи! (без да омаловажаваме нужника)
На следващия ден – 10 август на съдбовната 1886-та, Председателят на парламента Стефан Стамболов (който се явявал единственият законен политик в страната), от родния Велико Търново, където прекарвал лятната си почивка, започва да организира противодействие. Бившият революционер ясно осъзнава реалната опасност за бъдещето на страната в случай, че князът бъде отстранен. Именно с това би могло да се обясни може би неочакваната му за някои роля, като едно от главните действащите лица по време на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола. Веднага издава „Прокламация към българский народ“, с която обявява преврата за незаконен, наричайки превратаджиите „изменници“ и „предатели“.
„В името на българския княз Александър I и на Народното събрание, обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе Климента, и всякой, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующий на всичките български войски бригадния командир Муткуров и заповядвам на всичките граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестния български народ да защити Короната и Отечеството от предателите, които искат да свалят от престола нашия юначен и любим княз. Нека Всевишний укрепи десницата на народа и войската, за да запази честта си, правата и славата на Отечеството и на избрания от народа монарх.
Да живее българския Княз Александър I!
Председател на Народното събрание: Стамболов.
Главнокомандующий българските войски: Муткуров.“
Същият ден по телеграфа в София, Стамболов изпраща и друга телеграма. В нея се казва:
„От името на княза и на Народното събрание заповядвам ви в 24 часа да сложите властта и да се подчините на главнокомандующия на българските войски подполковник Муткурова, инак ще бъдете застреляни наедно със съучастниците си.“
На практика е извършен контрапреврат, оглавяван от Стамболов, с помощта на командващия Пловдивската бригада подп. Сава Муткуров, който веднага бива назначен за главнокомандващ на българската армия. Установяват контакт с полковете в Пазарджик, Хасково и Стара Загора и започват да концентрират в Пловдив частите, неприемащи преврата и временното правителство. Получават и подкрепата на някои либерали, както и на британското консулство. И на обикновените хора:
„Тогава един млад ефрейтор излезе пред строя, приближи се до Велчева и с разтреперан глас каза: — Господин капитан, Негово височество княз Александър направи Съединението, води ни на война, с него победихме враговете, сега да го изпъдим е хем срамота от хората, хем грехота пред бога.
Произнасяйки тия думи, ефрейторът имаше сълзи на очите си. Когато той свърши, войници и унтерофицери извикаха: „Така е!“ Велчев бе най-развълнуван от всички. Като се поокопити, той държа на войниците си една пламенна реч. „Кълна ви се пред образа божий, каза им той, като посочи на ротната икона, кълна ви се, че никога няма да злоупотребя с вашето доверие, с вашата преданост, с вашата послушност; че винаги ще ви водя там, дето диктува нашият дълг; там, дето е доброто на нашата татковина…
По улиците народът се събираше на групи да чете прокламацията за образуването на новото министерство. Съставът на това последното предизвика голямо разочарование: Климент не бе известен в Южна България, а Цанков се ползваше с лоша популярност.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Е, някои наши сънародници май и до ден-днешен нямат „срамота от хората“, камо ли „грехота пред Бога“!
По нареждане на Стамболов, Муткуров изпраща до ръководителите на преврата и до временното правителство ултиматум да се откажат от постовете си до 24 часа под страх от смъртно наказание. (стр. 34-34) (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Кап. Вълко Велчев повежда дружината си към София:
„Велчев изкомандува на дружината да се построи. Възседнал на кон, той се обърна към ротите: „Братя, няколко изменници и предатели вчера неочаквано и подло навлезли в софийския дворец и по един варварски начин отвлекли негово височество, любимия ни княз.
…уверен съм, че сега, когато нашата татковина се намира в по-голяма опасност, вие с по-голяма доблест, с по-голяма неустрашимост ще тръгнете напред срещу предателите и изменниците и ще запазите княза, България и нашите човешки права!“
– Ще се постараем, господин капитан — отговориха дружно войниците и едно громко ура за княз Александра проряза нощта.
… Унтерофицерите, просълзени, извикаха: — Ще мрем заедно с вас, г-н капитан! Сцената беше трогателна: тук нямаше вече командующи и подчинени, а само българи, над които бе пролетяла — докосвайки ги със своя лъч — душата на България…
…нищо вече не можеше да въздържи народа: от стотини гърла екнаха виковете: „Да живее княз Александър!“ „Долу предателите!“
Дружината вървеше сега с победоносен шум; войниците пееха опълченската песен на Стамболова:
„Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Войската навлиза в столицата и задържа по-голямата част от организаторите на преврата, като правителството на Климент Търновски е свалено, а Стамболов телеграфира на Никола Обретенов, околийски управител на Тутракан, да следи княжеската яхта по Дунава и да поиска освобождаването на княза.
На 12 август Петко Каравелов, под влияние на английските и руските аташета в София, създава нов кабинет (управлявал само 5 дни), за да въведе ред и прекрати кризата. Неговата позиция е против преврата, но все пак е срещу връщането на Батенберг начело на държавата, като започва работа за затопляне на отношенията между България и Русия. Стамболов категорично се противопоставя на Каравелов, обявявайки се за моменталното връщане на княза.
Междувременно от разговор между Стамболов и бригаден командир Димитър Филов става ясно, че русенският гарнизон още не се е определил на чия страна да застане и изчаква събитията. Съставянето на наместничество начело със Стамболов и правителство на Васил Радославов, очертават категорична победа на контрапреврата.
На 13 август в Русе отново се свиква митинг, но този път срещу преврата от 9 август. Политическите противници на Тома Кърджиев твърдят, че той уверявал руското правителство в готовността на българите да приемат руска окупация. Още тогава е щяло да ни огрее второ „освобождение!“.
Александър Батенберг е тържествено посрещнат в България на 17 август в Русе, където започва неговата кратка реинтронизация на българския престол. Посрещнат е на дунавския бряг от Стамболов, Радославов и хиляди русенци, като още същата вечер е даден прием на чуждестранните консули.
„Когато кметът Винаров се залови да държи тост, като не намираше вече думи, с които да похвали патриотизма на Стамболова, извика: „Вий, г-н Стамболов, върнахте позора на България!“ Между гостите настана една минута на стеснение, сетне последва весел смях: кметът, човек несръчен в подвизите на речта си, изпи шампанското спокойно, без да разбира върху каква колосална грешка бе му се метнал езикът…“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Същия ден правителството на Петко Каравелов подава оставка. Поради продължаващия натиск на руския император и след последен безуспешен опит за помирение с Александър III, на 26 август българският княз подписва абдикацията си и напуска окончателно България. Престолът остава овакантен. Начело на страната застава княжеско наместничество в състав Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров и Петко Каравелов. В сложната обстановка, в която то е назначено, е нарушена Търновската конституция. Регентството е узаконено едва при откриването на III велико народно събрание, на 24 октомври 1886 г. и на първото заседание Петко Каравелов подава оставка от поста регент. Това принуждава да подадат оставки и Стамболов и Муткуров, тъй като Регентският съвет е колективен орган.
Размирната есен на 1886-та
„България плува и няма да потъне! … Ний искаме да живеем в най-тесни отношения с русите, но при едно условие: да не ни бъдат господари те. … С една дума, малко работи има, които могат да ни дадат кураж за продължение на борбата, която досега водихме срещу русите. Но ние ще я продължаваме, че каквото даде Бог.“ – ще каже Стефан Стамболов пред в. „Таймс“ през 1886 г.
През есента на 1886 г., всички усилия на официалните руските представители в страната и на руските поданици тук, са насочени към дискредитиране на регентството начело със Стефан Стамболов, както и самото правителство.
„След доброволното напущане на България от Батемберг настъпи едно настроение за умилостивяване на Русия, на руския цар. За тази цел, като кандидат за княз на България се изтъкна един от датските князе, роднина на руския цар. (За български княз бил избран синът на датския крал Християн XIII, Валдемар Датски. Под натиска на руския император Валдемар се отказал от престола. Виж „Дневниците на Великото народно събрание от 1886 г.“ и „Дневника“ на граф Ламсдорф.) Обаче Русия искаше щото до избирането на нов княз България да се управлява от един руски комисар, царски пратеник, и като кандидат за българския престол препоръча един грузински княз.(Руският император Александър III, без знанието на министерския съвет предложил за бълг. княз грузинския княз Мингрели. Кандидатурата била отхвърлена. Виж „Дневника“ на граф Ламсдорф). Очевидно стана, че Русия искаше да направи от България една руска провинция. Тя даже се опита да натрапи на България свой комисар за управител, като прати един генерал,(Каулбарс – бел. съст.) който да предизвика смут, да свали регентството, което управляваше до избирането на нов княз. Това явно стремление на Русия да подчини под своята власт България я раздели на два непримиримо враждебни лагера: на „черни души“ — „предатели“, и „патриоти“. Към първите спадаха всички русофили — цанковисти и каравелисти, които се опираха върху русофилската маса; към вторите — голямото мнозинство от офицерството, чиновничеството, учителството, изобщо интелигенцията, особено младата й генерация — основното учителство, студенчеството и всички лумпенбуржоа. С други думи, България се раздели на русофили и русофоби.
След като не сполучи да свали чрез агитацията на своя пратеник-генерал регентството и да вземе управлението в ръцете си, Русия започна да заплашва България с окупация. За да подкрепи русофилите и чрез тях да произведе бунтове, Русия изпрати в Бургас няколко военни парахода. Но това само още повече засили русофобите. В късо време България се покри с патриотически организации, с дружини „България за себе си“, един вид народна милиция за защита на отечеството от предателите. Начело на тия дружини застана почти всичко по-живо от интелигенцията. Цялата млада генерация на интелигенцията се увлече в тях. Борбата на русофобите против русофилите наистина взeмà характер на борба за запазване националната самостоятелност от посяганията на Русия и на нейните приятели вътре в страната, които действуваха чрез военни съзаклятия, въоръжени чети и убийства (През 1886—7 година избухнали няколко бунта. Били разкрити и осуетени военни заговори в Шумен, Дупница, Русе и Видин.
Избухнали бунтове в Перущица, Бургас, Сливен, Силистра и Русе, които били потушени), устроени с руско злато.“ (Благоев, Принос към историята на социализма, 1950)
Малко по-дълъг се получи този цитат на Димитър Благоев – Дядото, основател на социалистическото движение в България. Но държа да се знае, че първите социалисти, са и едни от първите … русофоби у нас! Просто, защото били Българи и като по-образовани, разбирали отношението на Русия. И забележете – този текст е публикуван през 1950 г – година след смъртта на Гошо Тарабата, в периода на кървавото утвърждаване на „народната власт“. Утвърждаване, с тотална репресия над инакомислещите, когато „Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество…“! И цензурата е „пропуснала“ този цитат, за разлика от днешната „автоцензура“ и на социалисти, и на русофили! И за да не каже някой, че това е плод на комунистическа пропаганда, желаеща да очерни руската царска власт, проверих! Текстът на Благоев е същият още в първото издание от 1906 г. (Благоев, Принос към историята на социализма, 1906)
„Великото народно събрание бе свикано на 15 октомври, но то се откри четири дни по-късно. Формалната причина, за да се отложи то, бе закъснението на някои народни представители; в действителност правителството чакаше да се изясни положението, създадено от руската демонстрация във Варна. То се изясни донейде обаче в лоша смисъл и Събранието трябваше да почне заседанията си при най-печални перспективи…
В България имаше за преврата две мнения: едни го наричаха подвиг, други — предателство; Каравелов оставаше на средата сам и се откъсваше постепенно от реалната политика.
Когато пристигна Каулбарс, той почна обаче да клони повече към Русия не от симпатии, а от страх. Той казваше, че трябва да се отстъпи на генерала, защото, ако той си отиде, на негово място ще дойде руска войска. Искането да се отложат изборите за Велико народно събрание той намираше „и уместно, и право“. Когато правителството отговори с отказ, Каравелов предвидя за България най-страшни последствия; при пристигането на клиперите той изтръпна.
Всичко показва, пишеше Търновска конституция, че ний се намираме в предвечерието на една възможна руска окупация и че думите „последно предосторожение“ вероятно показват, че ако не се образуми българското правителство и после тая мярка, то ще последва окупация на България от руските войски.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Мисията на Каулбарс
Плановете на Петербург от последните няколко години са свързани с инсталирането на послушна марионетка, която да изпълнява всички нареждания, идващи от Азиатския департамент в Петербург и руското дипломатическо агентство в София. Ето защо от руската столица настояват за отлагане на предстоящите избори за III-то Велико народно събрание (ВНС) от края на септември 1886 г., а след тяхното провеждане ще обявят, че няма да признаят резултатите им.
Въпреки грубия натиск от страна на Русия, правителството в София начело с д-р Васил Радославов публикува Указ за свикването на избраното ВНС. В желанието си да демонстрира сила, по внушение на руския императорски пратеник в Княжество България ген. Николай В. Каулбарс, империята изпраща два военни клипера във Варна с официално обяснение „да се защити руското консулство в града“. От кого? От българите! Целта на тази руска инициатива всъщност е да активира действия на русофилските политически сили в страната и на войската, с което да осуети работата на ВНС.
…
„N.19. Извадка от донесението на изпълняващия длъжността дипломатически агент в София до министъра на външните работи Гирс
24/12 септември 1886 г.
Милостиви господине Николай Карлович,
С телеграмите си от /19/7 и /21/9 този месец имах чест да представя на ваше високопревъзходителство различни текущи въпроси за съда над офицерите — участници в преврата, [1] от /21/9 август.
С ръка на сърцето ние не можем да отричаме известна солидарност от наша страна с делото на тези офицери. Те направиха това, което им говореше съзнанието за опасност, навличана върху отечеството им от постъпките на една личност; те изпълниха това, което им подсказваха цялото руско обществено мнение, целият руски печат; в края на краищата — това, към което ги насочваше, според тях, още по-високата, по-могъща ръка в лицето на руското представителство — гражданско и военно…
…аз твърдо считам едно: с всички средства, които не са ми забранени отгоре, ще възпрепятствам всяко необратимо решение на днешните управници относно съдбата на Груев, Бендерев и другите главни участници в събитието от /21/ 9 август.
Неклюдов“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
През септември 1886 г., дни след потушения военен преврат, (да напомним – извършен със знанието на министър-председателя Петко Каравелов, външния министър Илия Цанов и военния министър Никифоров), политическата криза в Княжество България не стихва. Напротив – тя е в разгара си! В тази връзка, руският историк и дипломат Сергей Татишчев по-късно пише:
„Азиатският Департамент* и неговите агенти в България не са чисти от упрек в съучастие с тях“.
* Един от трите отдела на руското министерство на външните работи, отговарящ за Османската империя и за България – бел. съст.
Колко елегантно изказване по отношение на офицерите-организатори на преврата. Просто „не били чисти!“
Натискът продължава и на 12 септември 1886 г., у нас пристига специалният пратеник на император Александър III, генерал-майор Николай Василиевич Каулбарс, военно аташе във Виена. Изборът на генерала е лична воля на императора, а външният министър Николай Гирс е просто информиран. Каулбарс трябва да предаде на регентството и българското правителство волята на Александър III.
„На 5 септември английският посланик във Виена сър А. Паджет, който бе отишъл на гарата да изпраща Кембриджския херцог, срещна на перона генерал Каулбарса и го запита за неговата мисия в България. Каулбарс отговори:
„Императорът ме праща да кажа на българите, че те трябва да запазят обществения ред и спокойствието в страната си, ако искат да предотвратят една окупация. Негово Величество желае най-искрено, щото работите да се уредят мирно, но ако се появят междуособици, невъзможно е да се знае какви мерки ще се наложат от събитията.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Забелязахте – „Да предотвратят окупация!“ То братушките май само това чакат! Колко пъти все с това ни се заканват! А и на два пъти ни се случва! И какво императорът разбира под „мирно уреждане“, ще разберем след малко. Тържествено посрещнат близо до София от управляващия руското дипломатическо представителство Анатолий Неклюдов, както и от група български политици – Драган Цанков, Марко Балабанов, Тодор Бурмов и Стоян Данев. Не съм бил там, но мога да си представя унизителната за нас гледка. Сигурно и вие. От срещата няма запазени видеоматериали в Youtube, но има достатъчно много подобни с днешната руска посланичка в униформа – тогава е било същото!
Още на следващия ден той представя акредитивните си писма на министъра на външните работи Григор Начович и веднага посещава регентите и министрите. В делова атмосфера, генералът не пропуска да намекне, че българското Народно събрание няма как едновременно да заяви почитта си към руския император и да изрази съчувствие към абдикиралия княз Александър. Според него, всеки израз на привързаност към княза би се посрещнал с неудоволствие в Петербург.
Ден по-късно, Каулбарс изпраща секретно циркулярно писмо под № 917 до руските консули в България, съдържащо политическата програма на руския пратеник в 12 точки. Ето част от тях:
1. Императорът, като има предвид единствено благоденствието на България, се надява че в сегашната криза, която засяга настоящето и бъдещето на страната, народът ще се обърне с пълно доверие към Русия.
2.Мина вече времето на думите, Русия очаква дела, които да докажат доверието на българите и да оправдаят поддръжката, която императорът ще им даде относително техните вътрешни, както и външни работи.
3.Русия никога не е мислила да пороби България, а, напротив, желае развитието на тази страна. Само като се осланя с пълна вяра на своите по-стари братя, България може да дойде до разрешението на кризата. (…)
8. Нито Батенбергския принц, нито някой от неговите братя може да се върне някога в България. (…)
12. Призовават се всичките истински патриоти да забравят миналото и да гледат с пълна вяра на Русия.“
В писмото четем и следните редове:
„На Негово Величество бе благоугодно височайше да ми повели да употребя всички възможни средства за отстраняване от властта в България на настоящите незаконни регенти и правителство, като състоящи се от привърженици на княз Батенберг. Да съставя ново правителство без регентство под мое ръководство и да свикам Велико народно събрание, на което да предложа да се занимае с преразглеждане на съществуващата конституция, защото Негово величество е благоволил да приеме титлата Български велик Княз и Княжеството ще се управлява по конституционен ред с назначаване на императорски наместник.“
От писмото разбираме, че след всички „мръсотийки“, които Русия ни е сторила, „народът ще се обърне с пълно доверие към Русия“, че и да имаме пълно доверие на своите „братя“! На всичкото отгоре, руското величество „благоугодно“ иска да отстрани властта в България, иска да назначи нова, сигурно също „благоугодна“ нему власт и скромно „е благоволил да приеме титлата Български велик княз“!
Дойдохме ли си на думата? Александър III (да не сбърка някой – това не е Батенберг – това е руския император!) щял да бъде княз на България! Или казано директно – България най-после щяла да стане мечтаната „Задунайска губерния“. Е, помните ли завета на Екатерина Велика – „Освободи, дай автономия, анексирай!“. И у нас готвят същото – уж ни освободиха през 1878, уж ни дадоха автономия със Сан Стефано и Берлин и накрая…
И разбира се няколко опорни точки за тогавашната пропаганда:
„На нас ни е възложено задължението по пътя на мирните уверения в доброжелателството на Русия да въздействаме върху съзнанието на населението, че за възстановяването на предишните дружески отношения между България и Русия, а така също на покровителството на Царя Освободител е необходимо да се отстранят сегашното правителство и регентство, като съставени против съществуващата конституция. Ако обаче по мирен път е невъзможно да бъдат достигнати желаните цели, да се прибегне до по-радикални мерки. В последния случай ние можем да разчитаме на нашата войска, на която е дадена заповед при необходимост по мое искане да завземе българската територия.“ (ibidem)
Е, така действа Русия – ако по мирен път не става – „по-радикални мерки“! Разбирай ново „освобождение“. Или най-малко – „референдум“ със зелени човечета, както направиха в Крим през 2013 г. И ако не вярвате на участниците – чуйте поръчителя!
В книгата си „Из миналото на руската дипломация“, Сергей Татищев прави анализ на това писмо, съдържащ между другото и следното откровение:
„С тези думи генералът постави руското дело в България на традиционната почва на нашата дипломация: великодушие и безкористност, не обръщайки внимание на това, че многогодишният опит напълно доказа несъстоятелността на тази система, непригодността й да защити интересите на Русия, нейните чест и достойнство. Целта на руската политика в България, както и навсякъде другаде, трябва да бъде преди всичко благото на Русия, а благото на България само дотолкова, доколкото то е съвместимо с руските интереси.
Последните събития ясно показват, че тези две понятия далеч не са тъждествени.“ (стр. 461-462) (Татишчев, Из прошлаго русской дипломатии, 1890)
факсимиле от стр. 461-462 Татишчев, Из прошлаго русской дипломатии, 1890
А аз бих добавил: за наше щастие! Виждаме, че и Татищев потвърждава – генерал Каулбарс поставя руското дело на традиционната руска почва – не знам дали е „великодушие и взискателност“, но преврати, подкупи, политически убийства и до днес са „традиционна почва на руската дипломация“! И целта е същата – ако все още има русофили, стигнали до тази част – нека обърнат внимание: „преди всичко благото на Русия, а благото на България само дотолкова, доколкото то е съвместимо с руските интереси“!
Татишчев визира Съединението, Сръбско-българската война и преговорите между Княжество България и Османската империя за военна конвенция, проведени преди Топханенския акт от 24 март 1886 г.
Още на третия ден от стъпването си на българска земя, на 15 септември, Каулбарс връчва на правителството дипломатическа нота с три искания:
- Да се отложат изборите за Велико Народно Събрание, което трябва да избере нов княз
- Да се отмени военното положение
- Да се освободят офицерите, които са участвали в детронирането на княза
Дори и на русофилите в българското правителство прави впечатление грубото вмешателство във вътрешните работи на България, пренебрегвайки тържественото обещание на руския император пред княз Александър да не се намесва в българските дела. На 16 септември Григор Начович информира дипломатическите представители на останалите Великите сили, относно съдържанието на нотата на Каулбарс и за българската позиция. Исканото отлагане на изборите би означавало нарушаване на Търновската конституция, а освобождаването на офицерите – нарушаване на разделението на властите и накърняване на правомощията на съдебната власт.
Само два дни по-късно, съдебното разследване на преврата, водено от главния военен прокурор на княжеството капитан Георги Агура, с членове майор Коста Паница и военните прокурори на София, Русе и Пловдив приключва със становище, че Каравелов, Цанов и Никифоров са заподозрени в съучастие в преврата срещу княз Александър, но не могат да бъдат подведени под съдебна отговорност докато по въпроса не се произнесе Народното събрание.
На следващия ден руският консул в Русчук изпраща следната шифрована телеграма на генерал Каулбарс:
„Офицерите от Шумленския гарнизон чрез упълномощените капитан Москов и поручик Касабов ми заявиха писмено своята готовност да се присъединят към исканията на императорското правителство и да признаят настоящото правителство за незаконно. Назованите офицери ходатайстват за отпускане на парични средства за издръжка на гарнизона до установяване на законно правителство. Предвид липсата на парични средства в шумленската хазна Москов и Касабов смятат, че на първо време е достатъчно отпускането на 50 хил. фр. Съгласно това заявление аз, с моя и с подписа на нашия консул във Видин, намиращ се сега в Русчук, дадох на Шумленския гарнизон облигация за отпускане на нужните парични средства за издръжка на гарнизона от сумата на консулството до назначаване на ново правителство. Вследствие на това и предвид на предстоящите разходи най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане да се преведат в касата на консулството 100 хил. фр. за попълване на окупационния фонд и секретните суми, изразходвани в течение на настоящата година.“
На 20 септември българското правителство вкупом отива при ген. Каулбарс и Григор Начович му връчва отговор на нотата, цитиран от Симеон Радев:
„Ваше Превъзходителство,
Имам чест да Ви съобщя, че нотата на Ваше Превъзходителство от 15 т. м. получих и че я донесох незабавно до знанието на г. г. регентите и на Министерския съвет.
В отговор имам честта да заявя на Ваше Превъзходителство, че министерството, проникнато от горещо желание да следва съветите на императорското руско правителство, взе под най-сериозно внимание съдържанието на гореказаната нота и реши да изпълни всичките съвети, които благоволихте да му дадете, доколкото те не противоречат на съществующите закони…“
За срещата с руския дипломат разказва министър-председателят доктор Васил Радославов:
„Каулбарс, разказва В. Радославов, ни прие, като че ли да бе някой велик княз. Аз му казах: „Министерският съвет взе решение по нотата на Ваше Превъзходителство и натовари г. министъра на правосъдието да ви го съобщи.“ Стоилов почна да му обяснява на български, че неговите съвети противоречат на конституцията. Но Каулбарс след малко го прекъсна: „Моля, говорете по руски.“ Стоилов продължи на тоя църковнославянски език, смесен с русизми, който ни бе останал от окупацията. Когато той свърши, генералът почна да ни пита подред като подсъдими. На една маса Неклюдов държеше протокол и записваше думите ни: тая сцена бе устроена, за да видим, че Русия държи сметка за всекиго от нас поотделно. Всички потвърдихме обаче, какво ние не можем да вървим против основния закон. Когато дойде редът на Гешова, Каулбарс го погледна сурово и го запита с особен тон: „И вие ли?“ Гешов отговори, че не може да се дели от другарите си. Разговорът след това трая малко. Аз почнах да обяснявам, че ние ще бъдем отговорни, ако нарушим конституцията. Той ми възрази сухо: „Государь Император знает болгарскую конституцию лучше чем вы. (от руски: „Господарят император знае българската конституция по-добре от вас“, бел. авт.)“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Не знам, какво може да накара не някакви прости и неграмотни българи, а Правителството на България, да се унижава толкова пред един руски пратеник. Пък бил той и „генерал“! Който иска да му се говори на руски, при условие, че помежду си, руската аристокрация говори на френски! Да ни унижат! И тогава, и по-късно, и доскоро!
Не знам и още нещо – дали под въздействието на Каулбарс или просто от сляпо русофилство, пак тогава, една друга група български политици подписва, забележете, декларация за вярност към Русия! Ето какво четем сред тайните писма, цитирани в „Авантюрите на руския царизъм“:
„№ 26. Заявление от водачите на българската опозиция до военния комисар на руското правителство в София Каулбарс
29/17 октомври 1886 г.
Искрено съжалявайки за пагубната и безразсъдна насоченост на княжеството в последно време, долуподписаните обещаваме неотклонно да спазваме както в качеството си на обикновени граждани, така и като обществени дейци следната програма:
1. При никакви условия и никога да не допускаме на престола на княжеството някой от принцовете Батенберг.
2. Да избираме княза съгласно съветите и указанията на руското императорско правителство.
3. Да осъществяваме международните отношения и да изпълняваме задачите на княжеството именно според съветите и с подкрепата на Русия.
4. Да устроим и да подготвим българската войска според плановете и началата, одобрени от руското императорско правителство.
5. Да развиваме вътрешното устройство на България въз основа началата на православното християнство, като внимателно отстраняваме от него нелепостите на демокрацията.
6. Да възпитаваме юношите и народа в духа на християнската нравственост и с тази цел внимателно да отстраним крайните елементи от учебните заведения и да обуздаем дейността им сред народа.
7. Да уважаваме свято законите и да им се подчиняваме безусловно.
8. Да вземем сериозни мерки, за да се поставяш съдилищата в условия, гарантиращи свято безпристрастие и справедливост при раздаването на правосъдие.
9. Да се обезпечат всички намиращи се на държавна служба лица със справедливи и безпристрастни закони относно приемането и уволняването им от служба, както и при повишение и излизане в пенсия.
Подписи: Бурмов, М. Балабанов и Д. Цанков.“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Край на цитата, кой ще оставя без коментар. Но си задавам въпроса: дали днешните русофили подписват подобни клетви в съветското, простете – руското посолство, или се подписват на ведомост? Или…
факсимиле на „Заявление на вождовете на българската опозиция“ – „Авантюрите…“, 1935
Есента на 1886 г. е наситена с множество събития, но едно от тях се откроява – на 28 септември са насрочени избори за Велико народно събрание, което да избере нов княз. Избрани са 493 народни представители. Основна задача на събранието е да избере нов княз след абдикацията на княз Александър Батенберг.Изборите минават сравнително спокойно, с изключение на Дупница, където тълпа русофили, линчуват и убиват околийския управител Димитров. Организаторите на линча успяват да избягат от българските власти и да се скрият. Къде?… В „Посолството“! Руското де.
Инцидент има и в София, където друга група напада избирателна секция, разбива урните с бюлетини и след кратка схватка се укрива къде? … Не, това не е въпрос за 100 000 лева в „Стани богат“. Този въпрос не струва и стотинка, защото вече всеки се сеща – разбира се, в руското посолство! Участвалите в нападението шопи стрелят срещу насъбралите се около посолството, което налага пристигането на рота войници и вечерта обсадените в двора посолството се предават. А по пътя от посолството до казармите на Първи пехотен полк, арестуваните получават „народната любов“ – бити са без всякаква милост.
И без този инцидент, на 12 октомври ген. Каулбарс обявява Великото народно събрание за незаконно, а на 13 октомври вестникът на Драган Цанков (същият онзи, подписал Декларация за вярност към Русия и получил десетки хиляди златни франкове) информира населението на княжеството, че два руски военни кораба са напуснали пристанище Одеса и са отплавали към Варна.
И това не е блъф – на 13 октомври корабът „Забяг“ пристига във Варна, а на 17 октомври пристига и корабът „Память Меркурия“, с 18 оръдия и екипаж от над 400 души. Явна провокация са исканията на руския консул във Варна Похитонов към окръжния управител В. Петев, настояващ моряците от руските клипери да се допуснат да слязат в града, да се вдигнат жандармите разположени пред руското консулство и на пристанището, да се позволи на гражданите да посещават консулството и т.н.
Всичко това прави войната с Русия и бъдещата руска окупация съвсем реална. Това кара Стамболов да обмисля вариант, да евакуира правителството във Видин – крепост максимално отдалечена, а и сравнително добре укрепена, където да удържи максимално дълго на евентуална руска обсада, очаквайки помощ от европейските велики сили. Междувременно руският консул в Русе Шатохин, предлага на регентите няколко кандидата за бъдещ български княз – Олденбургския херцог или генерал Гурко – кандидатури, които будят у Стамболов съмнението, че всъщност трябва да заблудят българското правителство, докато се подготвя свалянето му и установяването на проруска или директно руска власт!
Съмненията в тази посока се засилват и от факта, че в Русе са се събрали офицерите-участници в преврата срещу княз Александър – освободени след застъпничеството на ген. Каулбарс, точно в деня на пристигането на „Память Меркурия“
Но у нас, мераклии да работят за интересите на Русия, прикрити под маската „български национален интерес“ колкото щеш! Не без помощта на руския консул в Пловдив – Игелстром, русофилски акции се провеждат в Южна България – в Перущица, Бургас и Сливен. Планът е, в страната да избухнат бунтове и безредици, което пък да даде повод на Русия „да възстанови реда“, с помощта на матросите от руските кораби, пристанали във Варна. На много места обаче, опитите се провалят заради липса на ентусиазъм в населението.
Сигурно ще изненадам мнозина, но но въпреки опасността от руска агресия, на 29 октомври Третото ВНС избира Валдемар Датски за български княз! Правилно прочетохте – синът на датския крал Кристиан IX, братът на британската кралица Александра Датска и на гръцкия крал Георгиос I и на руската императрица Мария Фьодоровна е избран за български княз!
Ако не го знаехте и си мислите, че сте пропуснали този урок от учебника по история – не сте! Под натиска на руския император Александър III, принц Валдемар се отказва телеграфически от българската корона. Както заявява съпругата му, френската принцеса Мария Орлеанска, „нищо не би могло да ме накара да отида там“.
Провалът на избора за княз, предполага пък избор на ново регентство в състав: Стефан Стамболов, Сава Муткуров, Георги Живков. В този вид, то управлява страната до избирането на нов княз на 2 август 1887 г.
По-късно то избира и делегация в тричленен състав, чиято задача е да потърси в Европа нов княз. На 25 април 1887 г. ІІІ ВНС избира немския принц Фердинанд Сакскобургготски за български княз, а на 3 август същата година, след клетвата на Фердинанд, се разпуска.
Отново опит за преврат – въстанието на Набоков
Отказът на Каравелов предизвиква оставките и на другите двама регенти, а на 1 ноември ВНС избира нов Регентски съвет – Стамболов, Муткуров и Георги Живков, които ще управляват до възкачването на българския престол на принц Фердинанд фон Сакс-Кобург-Гота и Кохари, под името Фердинанд I.
Този период е един от най-драматичните в историята на следосвобожденска България. Българите с основание се притесняват, че съществуването на княжеството е под въпрос. Слуховете за планирана руска окупация на страната витаят не само у нас, но са обсъждани и във всички правителства на големите европейски държави. Регентите се обръщат към Русия с молба да гарантира съществуването на държавата, но отговорът е неопределен.
„Още през време на пребиваването на генерал Каулбарс в България в края на октомври 1886 г. капитанът на руска служба Набоков подготвяше въстание в Бургас и Сливен. Въстанието се подготвяше с участието на българските офицери емигранти Дражев и Тянков и черногорската чета, докарана за тази цел от Константинопол. Правеха се разчети към момента на въстанието в Бургас да пристигне руски военен кораб.
На 22. X стар стил Набоков успя да вдигне въстание в бургаския гарнизон и да арестува гражданските и военните власти. Пристигналите на следващия ден правителствени войски ликвидират резултатите от въстанието, а ръководителите му избягаха.
Със съдействието на руското дипломатическо представителство Набоков успя да избегне репресиите и да се скрие в Константинопол, откъдето бързо бе изпратен в Одеса.“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Така започва главата „III. Въстанието, организирано от капитана на руска служба Набоков през 1886 г.“ в често цитираните „Авантюри на руския царизъм“.
Въпреки, че по-голямата част от населението, подкрепя регентството в очакване на избор на нов княз, в Бургас избухва бунт, като основен организатор е руският капитан в оставка Николай Набоков. Командир на рота от Бургаската дружина през 1880-1885 г., дали по собствено желание, дали по поръчение, той останал в града, когато император Александър III, недоволен от Съединението, наредил оттеглянето на всички руски офицери от Българската армия.
„Главатарят на бунта бе запасният капитан Набоков, русин. Арестуван по заговора срещу княз Александра (май 1886 г.), той биде освободен по настояването на Русия и бе останал в Бургас повидимому за свое удоволствие. Набоков ходеше по кръчмите в руска униформа и псуваше цинично Регентството, заканвайки се, че Русия скоро ще го помете.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
Григор Начович, по това време министър на финансите, изпраща телеграма до заместника си:
„N 32. Телеграма [1] от министъра на финансите на България до неговия помощник Панайотов
5 ноември / 23 октомври
На 3 ноември/21 октомври капитан Набоков, поручик Киселски, черногорският поп и още неколцина други се съвещавали в дома на капитан Набоков. Същата вечер поручик Киселски със своите единомишленици офицери отишли в казармата при войниците и заедно с влезлите в сговор с тях три роти решили да обезоръжат първа рота, която оказала съпротива. След като я обезоръжили, бунтовниците арестували главните си противници в града и сред тях — окръжния управител. През това време командирът на дружина Караиванов с двамина-петима офицери успял да избяга в Айтос.
През деня поручик Киселски дал разпореждане за свикване на резервистите и запаса на Бургаски окръг. Когато горните се събрали, той прочел една телеграма както на войниците, така и на гражданите, като я представил за телеграма от Каулбарс. В нея се казвало, че войската и народът са въстанали срещу правителството, че регентството е арестувано и че събранието /Народното/ е разпуснато, а така също, че е съставен нов кабинет.“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Повечето от войниците на дружината се присъединяват към метежниците, а командирът на дружината капитан Караиванов, успява да избегне ареста, като тръгва към Айтос пеша, за да намери подкрепления. Междувременно войниците на дружината завземат важните пунктове в Бургас, а Набоков, уверен в успеха си, дори организира временно правителство. В това време, руския военен кораб „Забяг“, потегля от Варна по посока Бургас, в помощ на съзаклятниците.
В Бургас се връща капитан Караиванов, заедно с 60 войници, верни на законната власт, който успява да убеди войниците да преминат на страната на Регентството. Всички арестувани от метежниците са освободени. В Анхиало (дн. Поморие – бел. съст.) е заловен и капитан Набоков, а останалите водачи на бунта се спасяват с бягство. Останалите участници – поручик Залевски, българи-русофили и чета черногорци, се скриват в къщата на Набоков, в руското консулството и при гавазина на руския консул.
Бунтът е потушен от изпратения от регентите, най-безкомпромисен български офицер – майор Коста Паница, снабден с извънредни пълномощия, които по думите на Симеон Радев и сам е щял да си присвои. Той действал твърдо, бързо и ефективно – по следите на избягалите метежници изпраща потери с най-жестоки инструкции.
На 26 октомври от Варна пристига руският кораб „Забяг“, с инструкции да стовари матросите си на брега и да защити руското консулство. Майор Паница допуска на брега само офицерите от този кораб. А още на следващия ден, импровизиран военно-полеви съд започва съдебното дело срещу заловените метежници. Наглостта на руснаците е безгранична:
„Но щом се почна разпитът, яви се руският консул и каза високо на Набокова:
„Щабскапитан Набоков, я вам запрещаю отвечать суду; я его не признаю; я возьму вас и отправлю в России; вы туда должны ехать.“ („Щабскапитан Набоков, аз Ви забранявам да отговаряте на въпросите на този съд, аз не го признавам, ще Ви взема и ще Ви изпратя в Русия“ (мой превод – бел. съст.)
Консулът си излезе след това демонстративно. Набоков обаче не пуснаха: той биде осъден и чак тогава го предадоха на русите на основание на капитулациите. От българите осъдени бидоха двама низши чинове и един войник по на 15 години затвор в окови.“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990)
…
„Едновременно почти с Бургас дигна се бунт и в Сливен. Той бе дело на Енчеевича и Пакова.
Паков избяга от София заедно с Радко Димитриева на 12 август. Те се криха няколко дена в руското консулство в Пловдив, което ги изпроводи в Цариград тайно, във вагона за животни. Руското посолство ги посрещна хладно; Нелидов отказа даже да ги приеме. Тогава те заминаха за Москва при Каткова, когото те считаха за пророк на славянската идея. У Каткова те намериха добър прием, но без особена горещина. Човек със силна енергия, той не можеше да прости на детронаторите, че са оставили да им се изплъзне властта от ръцете. …
В Москва бе се прибрал и друг един беглец: капитан Тянков от Шуменския гарнизон. След като стояха известно време в Москва — колкото за да бъдат на показ пред славянофилското общество, — Тянков, Паков и Радко Димитриев заминаха за Букурещ, където основаха един таен революционен комитет. Към тях се бяха присъединили и някои цивилни, избягали от България, между които Теню Начев. …
Целта на комитета бе да организира едно голямо въстание в Северна България…“ (ibidem)
Като руски поданик Набоков е осъден на доживотен затвор, но след това е предаден на руските власти.
И отново опит за русофилски преврат – този път в Русе
Горе-долу по същото време, офицерите русофили от Русенския гарнизон водят преговори с Шуменския, Видински и Сливенския гарнизон за общи действия, ако се преизбере Батенберг или друг неудобен за Русия кандидат. И докато нарочна делегация обикаля европейските дворове в търсене на кандидатура за български княз, в Русе назрява бунт.
В началото на 1887 г. част от избягалите в Румъния офицери, начело с майор Петър Груев и капитаните Радко Димитриев и Анастас Бендерев, създават в Румъния емигрантския организация под името Революционен комитет, която си поставя за задача да подготви въоръжено въстание в България, разбира се с помощта на Русия. Очевидно и в нейна полза! За тази цел ръководителите на заговора разчитат на само на армията, без да се надяват на каквато и да е подкрепа от страна на българската общественост. Гражданското общество създава първият комитет „България за себе си“, събрал в себе си 72 въоръжени мъже.
Най-подготвени за бунта се оказват гарнизоните в Силистра и Русе. В Русе участва и русофилски комитет с председател Тома Кърджиев. Въпреки предпазливостта на организаторите властите успяват да разкрият действията им в Силистра, което става повод за преждевременно започване на акцията. За да не бъдат арестувани офицерите от Силистренския гарнизон, неговият началник капитан Христо Кръстев обявява на 16 февруари бунт, който бързо е потушен.
Три дни по-късно, на 19 февруари 1887 г., примерът на Христо Кръстев е последван в Русе – избухва нов бунт срещу Регентството. Ръководителите са изтъкнати военни като майор Атанас Узунов, комендант на града и командир на пионерния полк, майор Олимпи Панов, подполковник Димитър Филов – всички видни дейци на българската национална революция, герои от Освободителната (1877-1878 г.) и Сръбско-българската война (1885 г.).
Останалите верни на клетвата пред Родината русенски офицери и войници от Пети пехотен Дунавски полк, с помощта на народния комитет „България за себе си“, успяват да потушат метежа. В условията на въведено извънредно положение, пред възможността да избухне гражданска война, Регентството предпочита да действа с подчертана твърдост. Военен съд осъжда ръководителите на бунта на смърт, като смъртните присъди са утвърдени от главнокомандващия майор Рачо Петров.. Стамболов няма милост към бившите си другари, тръгнали срещу Отечеството, в полза на чужда сила, пък било то и Русия, и на 22 февруари са изпълнени смъртните присъди на организаторите, сред които майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, Тома Кърджиев и Александър Цветков. Други офицери и войници са осъдени на затвор.
Със заповед на военния министър полковник Данаил Николаев военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени. През ноември 1896 г. следват преговори за амнистия на разбунтувалите се българските офицери, 60 от които емигрират (разбира се) в Русия. Всички са реабилитирани на военна служба, като единствено Петър Груев, Анастас Бендерев и Радко Димитриев са ограничени от постъпване във войската.
И ако си мислите, че опитите за русофилски преврати приключват – грешите – през лятото на 1887 г., отново Набоков събира чета от 37 черногорци и 10 българи на турска територия, финансирана от руското правителство по молба на председателя Петербургското славянско благотворително общество. В края на годината, метежниците нахлуват в България с намерението да предизвика въстание срещу княз Фердинанд и правителството на Стефан Стамболов. Четата е разгромена от властите, като Николай Набоков е убит в сражението.
Така пропада поредния опит на Русия, в лицето на император Александър III да превърне Княжество България, в мечтаната „Задунайска губерния“! А Васил Коларов, близо половин век по-късно, в предговора към книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“, ще напише:
„И все пак усилията на Александър III да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар.“ (Павлович, Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов, 1935)
Кризата в повлиява нейния политически живот. Опиянението от Свободата и романтичното отношение към Русия постепенно отминават. Позицията на руската дипломация към България след Съединението усилва недоволството, а в някои кръгове поражда дори враждебност към страната, наричаща себе си освободителка. Роля започват да играят и оформилите се икономически интереси – укрепват връзките с държавите от Централна и Западна Европа. Област, в която Русия, чиито интереси са единствено политически, няма какво да им противопостави.
Библиография
Благоев, Д. (1906). Принос към историята на социализма. София: Партийна социалистическа книжарница.
Благоев, Д. (1950). Принос към историята на социализма. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Петков, Д. (1892). Окупаціонный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области. София: Българска Народна Печатница.
Петков, Д. (1993). Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. Русе: Сексагинта Приста.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.2. София: Български писател.
Татишчев, С. С. (1890). Из прошлаго русской дипломатии. С.Петербург: А.С. Суворин.