Съдържание
Тайна Конвенция между Русия и България
Таен Руско-Български Договор
Руско – Българско Съглашение
И няколко думи за един заем. И за една разписка.
Библиография
Русия, 1917 година! Руският император е свален от Февруарската революция, няколко месеца по-късно болшевиките са превзели празния Зимен дворец, а крайцерът „Аврора“ вече е изгърмял своя световно известен (халосен) изстрел, с който е възвестил идването на новия световен ред.
Дошлите на власт болшевики, бързат да оправдаят терора си (разбирай разграбването) спрямо предходната царска власт, и като част от арсенала си от средства, започват да публикуват документи от царските архиви с цел да дискредитират старата руска политика и да дадат знак пред Света, че Русия вече е различна!
Колко пък да е „различна“ – не знам, но това няма да продължи дълго, тъй като всеки средно интелигентен читател ще направи паралел между старата (царска) и новата, уж „прогресивна“ (съветска) власт и много документи впоследствие ще бъдат укрити.
Но в това безвремие, в края на 1917 и началото на 1918 г. излизат на яве не малко тайни документи от царските архиви, част от които биват публикувани в 7 тома със заглавието „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел“, издаден от „Народния Комисариат (Министерството) на Външните Работи“.
На последната страница на том 6 е изписано:
„Да здравствует! Демократический мир, без анексии и контрибуции на основе самоопределения народов.“
Малко странно, имайки предвид колко болшевиките са вярвали във „самоопределението на народите“! И тогава, и по-късно, та май и до сега!
А искат и свят „без анексии“. Звучи справедливо! Но какво всъщност означава „анексия“? Чуваме за „анексия на ГДР„, „анексия на Крим„, „анексия на „Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие“, но всеки го интерпретира по различен начин. ще шпроверим значението на този термин в сериозен и абсилютно достоверен източник – „Советская историческая енциклопедия„, издание от 1961г. На стр.595 четем следното:
Ще преведа: „анексия“ (лат. annexio) – насилствено присъединяване (завземане) на чужди територии…
Край на цитата. А малко по-надолу се цитира и един от първите декрети на Съветската държава – „Декрет за мира“, съставен от В.И. Ленин, и приет на 2-ия Конгрес на Съветите още през 1917-та, в който е записано:
„… всяко присъединяване към голяма и силна държава на по-малка или по-слаба народност без точно, ясно и доброволно изразено желание на тази народност, независимо кога е извършено насилственото присъединяване, независимо и от това колко развита или изостанала се явява насилствено присъединената или насилствено задържаната в границите на дадената държава нация.“
Колко е справедлив този болшевишки „Декрет за мира“. Само дето нито болшевиките, нарекли се по-късно комунисти, нито днешните им наследници някога са го спазвали. Нали знаете: „Не гледай какво правя – слушай какво ти говоря!„. А техни (идоло)поклонници, колкото щеш – не гледат, но вярват!
След енциклопедичната справка се връщаме на Том 4 на поредица „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел“, който завършва с думите:
„Нет ничего тайнаго, что не стало бы явным“. (Маркин Н. Г., 1917)
Странно, но абсолютно вярно! Странно, защото е изписано на Сборник, отпечатан по поръчение на болшевишкия Народен Комисариат по Външните работи (разбирай – Външно министерство) и то по времето, когато то е ръководено от Лев Давидович Бронштейн, по-известен като Троцкий, т.е. от хора, които ще обявят „религията – опиум за народа“. А това всъщност е цитат от Библията:
„Защото няма нещо тайно, което не ще стане явно, нито потаено, което не ще се узнае и не ще излезе на яве. (Лука 8:17.)“
И тъй като Книгата на книгите едва ли лъже, а и за да излязат някои факти „на яве“, ние ще обърнем внимание на някои документи – ще цитираме договори и договорки, скрити от широката публика и станали известни доста по-късно.
Няма да правя коментари, само ще маркирам с получерен шрифт някои по-интересни пасажи – пък „всеки сам си преценя“.
Тайна Конвенция между Русия и България
„Петербург, 31 май 1902 г.
1. Настоящето съглашение не преследва агресивни цели, а има пред вид само да се противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния.
2. По силата на изложеното в чл. 1, настоящето съглашение има пред вид действията само против Австрия и Румъния и не може да бъде насочено против Турция, нито против друга някоя балканска държава.
3. Русия с всичките си сили ще съдействува за запазване на целостта и неприкосновеността на територията на България.
4. В случай, че България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, от двете тия държави, или пък от Тройния съюз, то договарящите държави са задължени да употребят всичките си сили и средства за борба с нападателите, без да се спират пред никакви жертви за постигане на пълен успех.
5. Ако България бъде заплашена само от Румъния, то срещу нея ще бъдат насочени българските въоръжени сили. Ако ли Австро-Унгария обещае на Румъния морално съдействие или пък въоръжена помощ, то Русия се задължава да даде на България дипломатическа поддръжка, ако ли пък Австрия мине към активни действия в помощ на Румъния, то и Русия ще излезе на помощ на България с достатъчни за смазването на Австрия сили. Също така, ако Австро-Унгария и Румъния или Тройния съюз, без да започнат война против България, нападнат Русия, то и България е длъжна да мобилизира силите си, като ги съсредоточи съгласно изработения план, и щом Русия поиска да започне настъпателните си действия против австро-румънските войски.
6. В случай на война на Русия и България с Румъния и Австро-Унгария или с Тройния съюз, България ще запази най-строг неутралитет спрямо Турция и крайна предпазливост в сношенията си с нея, за да не би поради един конфликт с тая държава да се предизвикат усложнения в общото положение.
Пред вид на изложеното, като остави на Балканите за наблюдение на границата и за запазване реда и спокойствието в страната само една малка част от своите сили, тя ще съсредоточи армията си на Дунава за действие против Румъния, съгласно плана, който ще се изработи.
7. Плановете за мобилизация и съсредоточаването на българската армия и частите й, както и плановете за отбрана и настъпление за изпълнение на поставените от Руския Главен щаб задачи и цели, трябва своевременно да се изработят под ръководството на Руския Главен щаб съвместно с Българското Военно министерство и се утвърдят от Негово Величество Всерусийския Император. Според нуждата, те ще се преглеждат, поправят и допълват.
8. Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България във време на войната и ръководството на операциите, било че действуват руската или българската армии заедно или по отделно, т. е. на отделни театри на войната, във всеки случай принадлежи на Руския Главнокомандующ. Негово Царско Височество Българския Княз ще запази правата и званието си Главнокомандующ на своята армия и ще я командва лично. Ако ли Негово Величество назначи за това друго лице, то последното, както и Началника на Щаба на армията, трябва предварително да бъдат избрани със съгласието на Руското Военно министерство и с одобрението на Негово Величество Всерусийския Император.
За улеснение на сношенията с Руската Главна квартира, при Главната квартира на Главкомандующия българската армия ще се намира един генерал от руската армия с един щаб-офицер. При началника на всеки корпус или отделна част от българската армия ще се намира един руски щаб-офицер. Всяко от тия лица при решаването на въпросите от оперативен характер ще има право на съвещателен глас.
При Главната квартира на Руския Главнокомандующ ще се намира един български генерал или щаб-офицер по назначение от Негово Царско Височество Българския Княз.
9. Военните и транспортни кораби на руския флот в течение на военните действия ще имат право да се ползуват от всичките български пристанища, да се снабдяват в тях с всичките видове доволствия и да вземат мерки за заглаждането и отбраната им. Българският военен и транспортен флот се поставя в пълно разпореждане на Началника на руския флот за решаване, заедно с него или отделно на всички задачи, които той признае за нужни.
10. Настоящето съглашение влиза в сила незабавно след подписването му и съставлява държавна тайна от особена важност.
Военен министър, Генерал-адютант Куропаткин.
Военен министър, Генерал-майор Паприков.
Houver Institution, Stanford University – F 63-6, 7 л. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18.“ (Билярски Ц. В., 2010)
Край на цитата.
Защо „Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България … принадлежи на Руския Главнокомандующ“ – няма да коментирам. Само ще кажа, че по това време управляват три последователни правителства на Прогресивнолиберална партия, която се ползва с името на най-проруската в политическия спектър. А Министър-председател е Стоян Данев, който ще остане в историята, като политикът, извършил национално предателство, отстъпвайки българския град Силистра на неутрална Румъния. И за когото народът запява песен:
„Попитай Данев министра защо продаде Силистра?“
А в свой стих комунистическия поет Христо Смирненски го нарича
„…прост ратай; отдал се от рождение под наем; на цезар Николай“,
имайки предвид руския император Николай II.
По време на Междусъюзническата война Стоян Данев отново оглавява правителството, но на 17 юли 1913 г., в разгара на войната, подава оставка с думите:
„Моята политика фалира!“
С това, политическата му кариера приключва, но заедно с него „фалира“ и държавата – поръчаното му от Русия във вреда на България е изпълнено!
…
Първото десетилетие на ХХ век е изпълнено с различни политически събития, като най-значимото разбира се е обявяването на Независимостта на България.
Може би спекулация е фактът, че Русия приема „примирено“, да не кажем с радост обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Поведението на руския император се тълкува едва ли не като отговор на отношението на Великите сили да приемат нежеланието на България да бъде васал на Османската империя и така да наруши баланса на влиянието им на Балканите.
Всъщност тезата, че на 22 септември 1908 г. Фердинанд обявява в Търново Независимостта на България едва ли не противно на всички Велики сили не отговаря съвсем на истината. Няколко месеца по-рано той си е осигурил подкрепата на руския император, като е сключил таен договор, с който част от бъдещата „независимост“ на България е предадена в ръцете на Руската империя. Русия получава правото да назначава генералния щаб на българската армия и предоставя Варна и Бургас на руския флот.
Фердинанд има тайна договорка и с австрийския император Франц Йозеф, който на следващия ден необезпокоявано окупира Босна и Херцеговина.
Но както се казва и в Новия завет, няма нищо тайно, което един ден да не стане явно (Лука 8: 17) – Тайният руско-български договор е публикуван през 1913 г. в „Работнически вестник“ и скоро става повод за бурни дебати в Народното събрание. Смята се, че именно тайните съглашения на Фердинанд с Русия са довели и до кризата през 1913 г. у нас.
Ето и пълният текст на друг, отново таен руско-български договор, подписан през юли 1908 г. и публикуван във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2.
Таен Руско-Български Договор
„[Евксиноград, началото на 1908 г.]
Между негово Царско Височество Великия Княз Владимир Александрович и генерал Молозов от една страна – които действуват от името на руското Министерство на външните работи; и Негово Царско Величество Княза на България, заедно с високопочтения министър на външните работи Д. Станчев, военния министър Д. Николаев и княжеския български дипломатически агент в Петербург – които действуват от името на България – от друга страна: е сключена в Евксиноград следнята конвенция:
1. Българското княжество, като потвърдява своя договор с Русия, сключен в 1895 год. и потвърден в 1898 год., след това отново изменен и потвърден в 1906 год., се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко що се отнася до македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос, нито в бъдаще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.
2. България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети; Русия от своя страна. Се задължава да наложи на Сърбия спазването на същия принцип.
3. България признава на Русия и Австро-Унгария съвместното владение в турските провинции, под условието щото в случай на военна окупация цялата земя между Вардар и Черно море да бъде предоставена на българската редовна армия, размера на която ще се определи от българското Военно министерство.
4. В такъв случай руското Военно министерство е, което ще определи военноначалниците, които ще бъдат поставени на чело на българския генерален щаб и на българските дивизии.
5. Две руски кавалерийски дивизии ще навлязат в България и ще се поставят под разпорежданията на българското Военно министерство, най-късно седем деня след отварянето на неприятелските действия между България и Турция, или между Русия и Австро-Унгария от една страна и Турция от друга.
6. България поставя своята флотилия, както и пристанищата Варна и Бургаз под командата на руския адмирал, който има върховното началство над руската черноморска флота. България се задължава, през целият период на неприятелските действия, да доставя на флотата и на кавалерийския корпус необходимите хранителни продукти.
7. България се задължава в случай на нужда да принуди Румъния към необходимия неутралитет и за тая цел да струпа на нейните граници и зад нейните крепости по дунавската линия необходимото количество войска.
8. В случай на победоносна война България ще получи една трета от военната контрибуция, както и една трета от завзетата територия; тя, в същото време има правото да си осигури един излаз на Егейско море. От друга страна Цариград остава обекта (целта) на руската акция, за постигането на който, обаче, българската армия ще вземе участие, едновременно със стоварените там по море руски войски, чрез обсаждането на Одрин и форсирането на укрепената линия Чаталджа.
9. Правото да обявява война и да сключва мир принадлежи на Русия.
10. На България се признава правото, да издействува независимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува удобрението на подписавшите Берлинския договор велики сили.
Публ. във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2. (Билярски Ц. В., 2010)
Руско – Българско Съглашение
И тъй като старата Книга на книгите едва ли лъже, „Защото няма нещо тайно, което не ще стане явно“, а и за да излязат някои факти „на яве“, ние ще обърнем внимание и на том 2, на цитирания вече „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел“,
В него намираме текста на един Руско-български документ. Договори много, но този прави впечатление с няколко клаузи, които откровено са във вреда на България. Но и това все още не е най-странното – повечето договори между двете държави, малко или много са във вреда на неосъществената „Задунайска губерния“, която на всичкото отгоре и се преборила за своята независимост.
Документът, който ще цитирам изцяло в мой превод, се нарича „Проект за споразумение“, с дата декември 1909 г. и носи гриф „Строго секретно“. Странното е, че този документ не фигурира в други сборници с договори, публикувани доста по-късно.
Може би защото е само „Проект“? Но ако е маловажен, тогава защо болшевиките са го издирили и са намерили за необходимо да публикуват точно него под номер 26!
А може би за отсъствието му има и друго обяснение – въпреки, че до голяма степен припокрива ТАЙНАТА ВОЕННА КОНВЕНЦИЯ МЕЖДУ РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ от 31 май 1902 г. (която цитирахме по-горе), в последния член на този документ ясно е записано нещо по-различно, а именно, че двете страни са задължават да унищожат оригиналите на този Договор. А за важността му, говори фактът, че унищожаването трябва да стане в присъствието на Посланика на другата държава! За да е абсолютно сигурно, че никой няма да разбере за направените договорки. Дори и post factum! Никой – нито враг, нито приятел, нито дори бъдещите поколения! Четейки документа, разсекретен от болшевиките, ще разберете защо.
„№26
Руско – Българско Съглашение.
Проект на Договор. Декември 1909 г. Строго секретно.
ИМПЕРАТОРСКОТО Руско и Царското Българско Правителствата сметнаха, че за благото на взаимните интереси, да сключат следното тайно споразумение:
Член първи.
В случай на въоръжен конфликт на Русия, едновременно с Германия, Австро-Унгария и Румъния, или със Австро-Унгария и Румъния, или при въоръжен сблъсък между Русия и Турция по чиято и да е инициатива да възникнат тези стълкновения, България се задължава по искане на Руското правителство незабавно да мобилизира всички свои въоръжени сили, да започне военни операции в съответствие с предварително разработените планове, и да не ги прекратява до пълното постигане на целите, предвидени в по-горе описаните планове, и при всички случаи не преди получаване на съгласието на Руското правителство.
Член втори.
Ако Австро-Унгария влезе в съюз с друга държава, не предизвикана от България, я нападне, то Русия се задължава да окаже на България ефективна въоръжена помощ.
Член трети.
Ако Турция, непредизвикана от България, започне военни действия срещу България, то Русия се задължава да мобилизира необходимия брой войски от Кавказкия, а ако възникне необходимост, и от Одеския военни окръзи, с цел цялостно да се облекчи положението на българската армия на Европейския военен театър.
Запазване свободата си за по-нататъшни действия в зависимост от текущата обстановка, Русия при всички случаи се задължава да окаже на България действителна въоръжена помощ, ако във войната на България с Турция участва друга сила срещу България, непредизвикана за това от България.
Член четвърти.
В случай на благоприятен изход от въоръжения конфликт с Австро-Унгария и Румъния или с Германия, Австро-Унгария и Румъния, Русия се задължава да осигури всевъзможно съдействие за увеличаване на българската територия с местността с българско население, разположена между Черно, море и десния бряг на долния Дунав, като заедно с това, Русия ще предостави и реална дипломатическа помощ за евентуална корекция на останалите граници на Българско царство в желаните от него посоки.
Освен това България ще получи право на част от обезщетението, в съответствие с въоръжените сили, които са участвали във военните: действия и направените разходи.
Член пети.
Имайки предвид, че изпълнението на високите идеали на славянските народи на Балканския полуостров, толкова близки до сърцето на Русия, е възможно само след успешен резултат от борбата на Русия с Германия и Австро-Унгария (*), България приема тържествено задължение в този случай, а така и при присъединяване на гореописаните държави на Румъния или Турция, и да положи всички възможни усилия за отстраняване на всяка причина за по-нататъшно разширяване на сферите на сблъсък. Що се отнася до държавите, които могат да се окажат в съюзни или приятелски отношения с Русия, тогава българското правителство ще има съответно приятелска позиция по отношение на тях.
Член шести.
В случай на благоприятен изход от въоръжения конфликт с Турция, Русия се задължава да окаже всякаква помощ за да се увеличи територията на Българското царство с местности с преобладаващо българско население, например в границите, уговорени с предварителния договор между Русия и Турция, сключен в Сан Стефано на 19 февруари 1878 г.
Член седми.
Ако резултатите от войната в случаите, предвидени в членове 1, 2 и 3 от това споразумение не изпълняват напълно поставените задачи, тогава Русия поема задължението да положи всички възможни усилия за запазването на сегашните граници на България и за ограничаване на възможните обезщетения, които могат да му бъдат възложени.
Член осми.
Веднага след подписването на настоящия договор руският военен министър и българският военен министър или лица, специално избрани за тази цел, ще бъдат упълномощени да бъдат обект на правителствата да установят общите цели на въоръжените сили на двете държави в театрите на военни действия, съседни на България, с цел постигане на възможен пълен и бърз успех; с течение на времето, в зависимост от ситуацията, тези цели могат да бъдат подложени на необходимите промени, не по друг начин, освен чрез взаимно споразумение.
Подробни планове за предварителна подготовка за война са разработени от българското военно министерство самостоятелно в рамките на общо поставената задача, но със задължително спазване на основното изискване — насочване на основната маса на българските въоръжени сили срещу общия враг. В интерес на каузата, българското правителство ще държи руския военен агент в България в течение с цялата подготвителна работа и всички въведени промени.
Член девети.
С откриването на военните действия, българската армия действа напълно самостоятелно, ръководейки от предварително договорени цели, отстъпление от които могат да се правят не по друг начин, освен със съгласието на руския главнокомандващ или под влияние на непреодолима сила.
Ако в хода на войната руският главнокомандващ намери необходимост от промяна на първоначално поставените цели, то съответните директиви се признават за българската армия като абсолютно задължителни.
Само при пълното изпълнение на това изискване, толкова необходимо за успеха на войната, този договор се явява задължителен за Русия с всички произтичащи от това последици.
Член десет.
В случай на съвместни действия на Руската и Българската армии в един театър на войната, общото командване принадлежи на руски главнокомандващ; във всички останали случаи на съвместни действия на различни военни части, командването принадлежи на началника на войсковата единица с по-висок ранг (по степен – батальон, полк, бригада, дивизия, корпус и частна армия): при обединяване на военни части от един ранг, командването принадлежи на началника, старши по ранг.
Член единадесет.
В Щаба на главнокомандващия Българската армия ще има специално назначен генерал или полковник от офицерите от руския Генерален Щаб на длъжност Военен Главноупълномощен; той ще служи само като посредник за отношенията между двамата Главнокомандващи. Руското правителство си запазва правото да има свои военни представители в отрядите на българската армия; всички те директно се подчиняват на Главноупълномощения; при решаване на различни стратегически положения или други въпроси, при които взаимните руско-български интереси, така или иначе се сблъскват, им се предоставя правото на съвещателен глас. Българският началник сам си решава въпросите, според собствените си разбирания, но в същото време той няма право да откаже в писмена мотивировка за взетото решение, което се различава с мнението на руския военно-упълномощен.
В най-важните случаи, окончателно разрешаване на въпроса по принцип принадлежи на руския главнокомандващ.
Руският Военен Главноупълномощен и Военните пълномощници държат съответните щабове в пълна осведоменост за всички предприети действия, всички планове и предположения.
Член дванадесет.
Българското правителство се задължава по въпросите за назначението на Главнокомандващия Българската Армия, само ако НЕГОВО ЦАРСКО ВЕЛИЧЕСТВО Българския Цар сам не пожелае да поеме главното командване, а също и началника на Щаба на Главнокомандващия, да влиза предварителна договорка с Руското правителство.
Член тринадесети.
В която и територия да действат съюзническите сили, те се ползват с еднакви права и пълно съдействие от страна на руските и българските власти, както на военните, така и на гражданските; това условие се отнася до настаняването, всички видове реквизиция, звена – санитарни, пощенско-телеграфни и др.
Освен това българското правителство приема като задължение да се постави на пълно разпореждане на руските военни или военноморски власти всички морски и пристанищни съоръжения.
Член четиринадесет.
Това споразумение ще продължи да се прилага пет години и след това до изтичането на една година, считано от датата на съобщението от една от договарящите страни за прекратяване на действието му.
Член петнадесет.
Настоящият договор се счита за секретен; двете правителства се задължават за да го пазят в тайна, да вземат всички мерки, които зависят от тях.
Член шестнадесет.
В случай на прекратяване на този договор, оригиналните копия трябва да бъдат унищожени: руският екземпляр в присъствието на Българския Извънреден Посланик и Пълномощният Министър в Петербург, и българският екземпляр – в присъствието на Руския Извънреден Посланик и Пълномощния Министър в София или лица, заемащи тяхно място.
От само себе си се разбира, че и двете правителства приемат морално задължение, съдържанието на този договор да се пази в тайна дори след унищожаването му.“ (Маркин Н. , 1917) (стр. 44-50)
Видяхте, нали? „Този договор да се пази в тайна дори след унищожаването му.“ Колко ли други договори са унищожени по този начин, за да се скрият неудобните факти? И колко ли други договори, оцелели през времето, са отмъкнати като „военен трофей“ при „Второто освобождение“? А в Русия има доста – твърдят, че разполагат с 56 линейни километра чужди документи!
И няколко думи за един заем. И за една разписка
Много документи са изчезнали или са били укрити, затова пък отново ще обърнем внимание на тайните документи от царските архиви, публикувани в 7-те тома със заглавието „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел“, издаден от „Народния Комисариат (Министерството) на Външните Работи“.
В брой №4 намираме един много интересен документ адресиран до Анатолий Анатольевич Нератов, бивш заместник министър на външните работи в Петроград, изпратен от София с дата 12/25 ноември 1911 г. (А. Д. Нератов е същевременно шеф на тайната дипломатическа преписка и тайната архива при Министерството на външните дела.) Става дума за поверителен доклад на Неклюдов, тогавашния руски посланик в София, който е отпечатан в Сборника под № 57 и който ще цитирам в мой превод тук от „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел. №4“ (стр. 168-172) (Маркин Н. Г., 1917). Уточнявам – на много места ще видите титлата Крал пред името Фердинанд – така е в оригинала:
„Тайният заем на Фердинанд Български
София, 12/25 ноември 1911 г / Частно, твърде секретно.
Дълбокоуважаеми Анатолий Анатолиевич (бивш заместник министър на Външните работи Нератов – бел.ред.),
При моето посещение при С. Д. Сазонов в Давос, аз му съобщих за един твърде секретен въпрос, – толкова секретен или по-скоро толкова деликатен, че аз не се решавах да пиша за него, а се канех да Ви доложа устно при срещата в Петербург, където исках да намина за два дена след сватбата на дъщеря си. Но тъй като сватбата се състоя в София, и аз не считам за възможно в настоящата минута да се отдалечавам от своя пост, принуден съм да се обърна все пак „с пергамент и тръстика“ (т.е. – писмено – бел. съст.) и да Ви направя моето съобщение в настоящето съвършено частно и твърде поверително писмо.
Ето в какво се състои работата; преди два месеца Крал Фердинанд, чрез посредничеството отначало на Министъра на финансите Тодоров, а после и на своя Таен секретар Добрович, ме сондира относително възможността да заеме за себе си лично в Русия, – при изгодни разбира се условия, – около три милиона франка. И по-рано аз бях чувал, че имотните дела на краля се намират далеч не в блестящо състояние: от една страна той твърде много е закупил и построил в България, – от друга княгиня Клементина, която е похарчила в България твърде много за закрепването на сина си на престола– в завещанието си не е оставила, както са очаквали, особени преимущества на своя любимец, който по тоя начин е получил от майка си от 600 до 700 хиляди франка годишен доход, – не повече. Що се отнася до имотите придобити от него в България, то те наистина представляват от себе си една доста значителна ценност (повече от 4 милиона франка, както ми казваха), но не само че не дават доход, а струват на краля за сега доста значителни суми всяка година. От тия имоти само великолепната борова гора в Чамкория може да дава известен, всяка година увеличаващ се доход, но и то само когато окончателно се реши процеса на краля със Самоковската община за една част от гората и когато бъде въведена правилната експлоатация.
Междувременно, дългът на краля към Народната банка достига почти 2 милиона франка, и при това със 7 %. Независимо от това, че за крал Фердинанд е твърде унизително да преписва из година в година полицата на банката и по тоя начин да зависи от това емисионно, но в същност не държавно учреждение, но и самия размер на лихвите, които се плащат, се явява твърде неизносен – 200 000 франка в година.
Предвид на това, крал Фердинанд би ни бил твърде признателен, ако вие бихте могли да му направите заем – под гаранция на неговите имоти в България – в размер на 3 000 000 франка и 4 процента, плюс ½ % погашение.
Подобен заем, разбира се, би могъл да стане само чрез някоя частна руска банка, зад която би се скривала руската хазна, – както това стана при 4 милионния заем на Белградското офицерско събрание във връзка с изплащането дълговете на кралевича Георгий.
При това, от само себе си се разбира, че нашата хазна би трябвало да поеме върху си известен разход за попълване на процентите: вероятно 5 на сто вместо 3 на сто, т.е., на 3 милионния заем – всичко около 30 000 франка (11 хиляди рубли годишно). Този разход е тъй минимален, че в същност не си струва да се говори за него, ако самият факт за заема бъде признат за операция не твърде опасна във финансово отношение и целесъобразна в политическо отношение.
Що се касае до първия въпрос, то аз мисля, че нашето поръчителство за дълга на крал Фердинанд не е опасно. (…)
Колкото до политическата целесъобразност – то това е въпрос по-сложен и, особено, твърде деликатен. Да мислим, че ще купим крал Фердинанд с един заем от 3 000 000 франка, би било и наивно и не до там достойно. При това човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние, бидейки на трона или до трона, способен е чисто и просто да измами своите доверители, както някога направи това Милан.
Но нашето любезно съдействие, без всякакъв пазарлък, да уредим паричните дела на Българския дворец несъмнено ще се шконтира с известно нарастване на нашето влияние върху Краля, А по настоящем крал Фердинанд стои именно на кръстопътя между нас и Австрия, приближавайки се по-скоро към нас, и услугата направена лично нему може да бъде допълнителен тласък в наша полза.
Ето защо аз съм за изпълнението желанието на Негово Величество.
Но само, – ако у нас приемат това, – то според мене, безусловно необходимо е, щото заемът да се уреди – както вече по-горе се изразих – без всякакъв пазарлък, нито политически, нито финансов; в искания размер, на предлаганите условия; бързо, съвършено негласно и любезно, т.е. тъй, както това става между „джентълмени“; с това ние ще възвисим крал Фердинанд в неговите собствени очи, а подобни нравствени услуги се ценят понякога още повече от материалните.
При всички случаи, т.е. ще се съгласим ли на тая комбинация, или ще се откажем от нея – безусловно е необходимо, щото за всичко това, до Височайшата санкция, да не знае никой, освен Вас, Щатския секретар Коковцев, аз и, в краен случай, три или четирима съвършено доверени лица.
В очакване на възможно бързия и благосклонен отзив на настоящето писмо, моля Ви да приемете уверението в дълбокото ми почитание и искрена преданост.
(подп.) А. Неклюдов“.
Край на цитата. Дълъг, но навежда на още по-дълги размисли.
А именно – как се нарича човек, особено държавен глава, който получава заем, и то частен, тайно, от чужда държава? И как бихме квалифицирали днес държавен служител, който получава сума, в размер на 150 000 златни Наполеона, защото на толкова се равнява този заем. А те пък имат тегло 871 kg чисто злато! И дали това е само малка услуга, или… защото добре знаем какви биват руските „услуги“!
Без коментар!
Или всъщност, коментарът е: колко пъти, кога, и дали и днес, някои наши държавници не са получили „заем“ от Русия? Е, не в злато, не и в рубли, а в твърда валута в някоя офшорка? Убеден съм, че НЕ, няма такива! Но не защото Русия е различна – тя е такава май във всички времена – спомнете си граф Игнатиев! И за Янко Гочев, който пише:
„В Русия тогава подкупът не е незаконна облага, а част от нейния богат дипломатически арсенал. Раздаването на подкупи в средите на служителите от школата на Азиатския департамент (под юрисдикцията на тази класификация на руската външна политика като азиатска зона са спадали и европейските Балкани – Бел. авт.) даже се толерира. Основната причина е, че колкото и големи да са били подкупите, то те са били по-малки от разходите за въоръжаване и пращане на войски за заграбване на тази голяма територия чрез война. Един вид подкупът за руските дипломати е оправдан и даже представлява изгодна финансова сделка. От Азия тази практика генерал-майор Н. Игнатиев ще пренесе и на Балканите след като става руски посланик в Цариград.“ (Гочев, Убийството на Левски – Виновниците, 2016) (стр. 569)
Русия е същата, но нашите политици са различни! Не вярвате ли – моля, вижте – у нас няма осъден политик за подкуп! Прокуратурата работи, работи, но няма! Честни са! А колкото до снимките с пачки и приказките – ами приказки са! От злосторници!
Но … обратно на темата за заема. В същия онзи „Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел“, под №58 и №59 са публикувани още две писма. Четем (в мой превод от оригинала) първото – Писмо от Владимир Н. Коковцев, държавен секретар и министър на финансите до Сергей Д. Сазонов, министър на външните работи:
„№ 58
Условия на заема
До Негово превъзходителство С. Д. Сазонов. Стр. секретно
Милостиви Господарю,
Сергей Дмитриевич,Имам чест да препратя на Ваше Превъзходителство препис от верноподаническия ми доклад, удостоен с ВИСОЧАЙШЕТО утвърждаване на 9 юли 1912 година, за приемането за сметка на Държавната хазна ежегоден разход от 60 000 франка, равни на 22 500 рубли, съставляващи част от погасяването на дадения на Българския Цар Фердинанд заем от 3 000 000 франка.
От този доклад, Ваше превъзходителство, благоволете да забележите, че се предполага на българския цар да се даде от Министерството на императорския двор заем от 3 000 000 франка за срок от 25 години и 7 месеца считано от деня на даването. По този заем цар Фердинанд ще изплаща 5 % лихва годишно, т.е. 150 000 франка, а Държавната хазна за погасяването на този заем ще доплаща на Министерството на Императорския двор по 60 000 франка по точна сметка.
Вследствие на това имам чест покорно да моля Ваше Превъзходителство да ме уведомите за съгласието на цар Фердинанд за получаването на заема при посочените условия, както и за реда, по който ще бъде угодно на Негово Царско Величество да го получи.
Ползвам се от случая да Ви помоля, Почитаеми Господине, да приемете уверенията ми в пълно уважение и искрена преданост.
(подп.) Коковцев
12 юли 1912 г. № 51“
Край на цитата. Цитат, от който разбираме, че руската хазна е приела да покрива разликата в лихвения процент между поисканият от Фердинанд и реално изплащаният. Или по друг начин казано, Българският цар ще дава 150 000, а руската хазна – 60 000 франка годишно. Добра сделка! Но дори и малко разбиращият от математика ще види, че Русия ще покрива близо 1/3 от заема! Безвъзмездно, само за да направи услуга на нашия новоизлюпен цар! От благородство и от уважение към монарха на „освободена България“! Или…?
Аз, като един вечно търсещ и анализиращ човек, питащ „Cui bono?”, бих нарекъл ситуацията с единствения възможен термин – ПОДКУП!
Пък вие го наричайте както си искате!
Но всъщност, ще каже някой, това е руска пропаганда и лъжа (нещо характерно за Русия) – няма друго доказателство, а само писмо с някакво предложение.
Вярно е – само предложение. Но болшевиките са ни направили услуга (да не повярваш!) и в същия Сборник са публикували още един документ под № 59 (прилагам и факсимиле за невярващите):
„Разписка
София, 6 октомври 1912 г.
До негово високопревъзходителство С. Д. Сазонов
Строго секретно
Милостиви Господарю, Сергей Дмитриевич,
Позовавайки се на моите лични секретни телеграми, имам чест да препратя на Ваше Високопревъзходителство с настоящето заемното писмо на заинтересованото лице от 2 септември тази година.
Приемете, Милостиви Господарю, уверение в дълбокото ми уважение и пълната преданост, с които имам чест да бъда покорен слуга на Ваше Високопревъзходителство.
(подп.) Неклюдов
Аз, долуподписаният, удостоверявам с настоящето, че днес, втори септември 1912 година, получих на заем от руското правителство сума в размер на три милиона франка в злато, която се задължавам да изплатя на същото руско правителство, заедно със следващите се пет процента годишно лихва и погасяване или общо се задължавам да изплащам на равни половингодишни вноски в размер на седемдесет и пет хиляди франка златни всеки първи март и първи септември, започвайки от първи март 1913 година до окончателното погасяване на всички заети суми в течение на двадесет и пет години и седем месеца. Изплащането на горепосочената сума гарантирам специално с моето собствено недвижимо имущество, което се намира в България в околностите на град София, а именно лично принадлежащия ми като собственик Дворец, наричан Двореца „Врана“ с всички други прилежащи постройки и земи, простиращо се на четири милиона квадратни метра, оценявано на три милиона франка златни.
В удостоверение на всичко гореизложено се подписвам.
(подп.) Фердинанд“
Само да напомня – това е Рапорт от Анатолий В. Неклюдов, руски посланик в София до Анатолий А. Нератов, заместник-министър на външните работи! И да напомня – горецитираните документи са публикувани в Русия още декември 1917 г.!
А колкото до заема, не знам защо се сетих за народната поговорка:
„Който плаща, той поръчва музиката!“
Библиография
Билярски, Ц. В. (2010). Сите Българи Заедно. Извлечено от Още един път за двете тайни българо-руски военни конвенции от 1902 И 1908 г.: https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=622:01&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Гочев, Я. (2016). Убийството на Левски – Виновниците. София: Анико.
Маркин, Н. (1917). Сборник секретных документов из Архива бывшего Министерства иностранных дел. № 2. Петербург: Народ. комиссариат по иностр. делам.
Маркин, Н. Г. (1917). Сборник секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел. №4. Петербург: Изданiе Нроднаго Комиссарiата по Инностраннымъ Деламъ.